17. На какво ти приличам? На Вълшебника от Оз? Имаш нужда от мозък? От сърце? Давай. Вземи моите. Вземи всичко, което имам.
Един вид имах план, когато побягнах към гаража на Калън. Втората част от него беше да съсипя колата на кръвопиеца на връщане.
Така че, бях в недоумение когато натиснах копчето на дистанционното за алармата и не беше волвото му това, което изпиука и проблесна фарове за мен. Беше друга кола - забележително нещо, дори и в дългата редица от автомобили, които главно бяха такива, че всеки по свой начин да накара лигите ти да потекат.
Наистина ли имаше намерението да ми даде ключовете за Астън Мартин Ванкуиш, или това бе случайност?
Не се спрях, за да помисля върху това, или дали то щеше да промени втората част от плана ми. Просто се хвърлих на меката кожена седалка и запалих двигателя, докато коленете ми все още бяха свити едно до друго под волана. Звукът от мъркането на двигателя един ден може би ме накарало да изохкам, но всичко, което можех да направя сега бе да се концентрирам, за да го приведа в движение.
Открих ръчката за седалката и се изтласках назад, когато кракът ми силно натисна педала. Имах чувството, че колата почти се е отделила от земята когато скочи напред.
Отне само секунди да мина с пълна скорост през тесния, лъкатушещ път. Колата реагираше, сякаш по-скоро я управляваха мислите ми, отколкото ръцете ми. Когато изхвърчах от зеления тунел и бях на автомагистралата, зърнах мимолетно сивото лице на Лея да наднича смутено през папратите.
За половин секунда се зачудих какво си мислеше тя, а после осъзнах, че не ми пукаше.
Завих на юг, защото днес нямах достатъчно търпение за фериботи или улично движени, или каквото и да било друго, което означаваше, че навярно щеше да трябва да вдигна крака си от педала..
Някак си, по извратен начин, това бе щастливият ми ден. Ако под щастлив имаш предвид да минеш по натоварен път с 200 километра в час, виждайки само едно ченге, дори в контролираните от радари градове, където скоростта е до 30 километра в час. Какво разочарование. Едно малко преследване щеше да е хубаво, да не споменавам, че картата с разрешителното щеше да стовари гнева върху пиявицата. Със сигурност, той щеше да си купи изхода от това, но може би щеше да му е малко неудобно.
Единствения знак за наблюдение, на който попаднах, бе просто намек за тъмнокафява козина, движеща се бързо през гората, бягайки успоредно на мен няколко мили на юг от Форкс. Изглеждаше като Куил. Той трябва да ме е видял също, защото след минута изчезна без да наддаде сигнал за тревога. Отново, почти се зачудих какъв ли щеше да бъде разказът му, преди да се сетя, че не ми пукаше.
Карах бързо по дългите У-образни шосета, насочвайки се към най-големия град, който можех да намеря. Това беше първата част от плана ми.
Изглеждаше сякаш ми отне цяла вечност, навярно защото все още бях на ръба на бръснача, но всъщност дори не отне два часа, преди да подкарам на север през неопределената разпръснато застроена площ, която беше част от Тахома и част от Сиатъл. Тогава намалих, защото наистина не се опитвах да убия никакви невинни наблюдатели.
Това беше глупав план. Нямаше да сработи. Но това, което Лея бе казала днес, се пъхна в ума ми, докато го претърсвах за какъвто и да било начин да избягам от болката.
Това ще отмине, знаеш, ако се отпечаташ. Повече няма да трябва да се нараняваш заради нея.
Изглеждаше сякаш, навярно, това да отнемат от теб възможностите ти за избор не бе най-лошото нещо на света. Може би това да се чувствам така, както сега, беше най-лошото нещо на света.
Но бях виждал всичките момичета в Ла Пуш и нагоре до резервата Маках, и във Форкс. Имах нужда от по-широк обсег за ловуване.
И как търсиш наслуки другар по душа в тълпата? Ами, първо, имах нужда от тълпа. Така че, карах наоколо, търсейки подходящо място. Минах няколко търговски центъра, които вероятно щяха да са много подходящи места да намеря момичета на моята възраст, но не можех да се накарам да спра. Исках ли да се отпечатам върху някакво момиче, което цял ден виси в мола?
Продължих на север и ставаше все по и по-многолюдно. В края на краищата, намерих един голям парк, пълен с деца и семейства, и скейтбордове, и велосипеди, и хвърчила, и пикници, и всичко. До сега не бях забелязал - денят беше хубав. Слънце и всичко останало. Хората бяха навън и празнуваха синьото небе.
Паркирах напречно на две места за инвалиди - просто си просех акта - и се присъединих към тълпата.
Разхождах се наоколо сякаш с часове. Достатъчно дълго, че слънцето промени положението си на небето. Взирах се в лицето на всяко момиче, което минеше някъде край мен, напрягайки се наистина да гледам, да забелязвам коя бе хубава и коя имаше сини очи, коя изглеждаше добре и със скоби, и коя имаше прекалено много грим. Опитвах се да намеря нещо интересно относно всяко лице, така че щях да зная, че наистина се бях опитал. Неща като: тази имаше наистина странен нос; онази трябва да си дръпне косата от очите; тази можеше да прави реклами за червила, ако останалата част от лицето й бе толкова перфектна, колкото устата й...
Понякога те отвръщаха на погледа ми. Понякога изглеждаха уплашени - сякаш си мислеха Кой е този голям откачалник, който ме гледа свирепо? Понякога си мислех, че изглеждат, един вид, заинтересовани, но може би това бе просто егото ми, което вилнееше.
Един вид имах план, когато побягнах към гаража на Калън. Втората част от него беше да съсипя колата на кръвопиеца на връщане.
Така че, бях в недоумение когато натиснах копчето на дистанционното за алармата и не беше волвото му това, което изпиука и проблесна фарове за мен. Беше друга кола - забележително нещо, дори и в дългата редица от автомобили, които главно бяха такива, че всеки по свой начин да накара лигите ти да потекат.
Наистина ли имаше намерението да ми даде ключовете за Астън Мартин Ванкуиш, или това бе случайност?
Не се спрях, за да помисля върху това, или дали то щеше да промени втората част от плана ми. Просто се хвърлих на меката кожена седалка и запалих двигателя, докато коленете ми все още бяха свити едно до друго под волана. Звукът от мъркането на двигателя един ден може би ме накарало да изохкам, но всичко, което можех да направя сега бе да се концентрирам, за да го приведа в движение.
Открих ръчката за седалката и се изтласках назад, когато кракът ми силно натисна педала. Имах чувството, че колата почти се е отделила от земята когато скочи напред.
Отне само секунди да мина с пълна скорост през тесния, лъкатушещ път. Колата реагираше, сякаш по-скоро я управляваха мислите ми, отколкото ръцете ми. Когато изхвърчах от зеления тунел и бях на автомагистралата, зърнах мимолетно сивото лице на Лея да наднича смутено през папратите.
За половин секунда се зачудих какво си мислеше тя, а после осъзнах, че не ми пукаше.
Завих на юг, защото днес нямах достатъчно търпение за фериботи или улично движени, или каквото и да било друго, което означаваше, че навярно щеше да трябва да вдигна крака си от педала..
Някак си, по извратен начин, това бе щастливият ми ден. Ако под щастлив имаш предвид да минеш по натоварен път с 200 километра в час, виждайки само едно ченге, дори в контролираните от радари градове, където скоростта е до 30 километра в час. Какво разочарование. Едно малко преследване щеше да е хубаво, да не споменавам, че картата с разрешителното щеше да стовари гнева върху пиявицата. Със сигурност, той щеше да си купи изхода от това, но може би щеше да му е малко неудобно.
Единствения знак за наблюдение, на който попаднах, бе просто намек за тъмнокафява козина, движеща се бързо през гората, бягайки успоредно на мен няколко мили на юг от Форкс. Изглеждаше като Куил. Той трябва да ме е видял също, защото след минута изчезна без да наддаде сигнал за тревога. Отново, почти се зачудих какъв ли щеше да бъде разказът му, преди да се сетя, че не ми пукаше.
Карах бързо по дългите У-образни шосета, насочвайки се към най-големия град, който можех да намеря. Това беше първата част от плана ми.
Изглеждаше сякаш ми отне цяла вечност, навярно защото все още бях на ръба на бръснача, но всъщност дори не отне два часа, преди да подкарам на север през неопределената разпръснато застроена площ, която беше част от Тахома и част от Сиатъл. Тогава намалих, защото наистина не се опитвах да убия никакви невинни наблюдатели.
Това беше глупав план. Нямаше да сработи. Но това, което Лея бе казала днес, се пъхна в ума ми, докато го претърсвах за какъвто и да било начин да избягам от болката.
Това ще отмине, знаеш, ако се отпечаташ. Повече няма да трябва да се нараняваш заради нея.
Изглеждаше сякаш, навярно, това да отнемат от теб възможностите ти за избор не бе най-лошото нещо на света. Може би това да се чувствам така, както сега, беше най-лошото нещо на света.
Но бях виждал всичките момичета в Ла Пуш и нагоре до резервата Маках, и във Форкс. Имах нужда от по-широк обсег за ловуване.
И как търсиш наслуки другар по душа в тълпата? Ами, първо, имах нужда от тълпа. Така че, карах наоколо, търсейки подходящо място. Минах няколко търговски центъра, които вероятно щяха да са много подходящи места да намеря момичета на моята възраст, но не можех да се накарам да спра. Исках ли да се отпечатам върху някакво момиче, което цял ден виси в мола?
Продължих на север и ставаше все по и по-многолюдно. В края на краищата, намерих един голям парк, пълен с деца и семейства, и скейтбордове, и велосипеди, и хвърчила, и пикници, и всичко. До сега не бях забелязал - денят беше хубав. Слънце и всичко останало. Хората бяха навън и празнуваха синьото небе.
Паркирах напречно на две места за инвалиди - просто си просех акта - и се присъединих към тълпата.
Разхождах се наоколо сякаш с часове. Достатъчно дълго, че слънцето промени положението си на небето. Взирах се в лицето на всяко момиче, което минеше някъде край мен, напрягайки се наистина да гледам, да забелязвам коя бе хубава и коя имаше сини очи, коя изглеждаше добре и със скоби, и коя имаше прекалено много грим. Опитвах се да намеря нещо интересно относно всяко лице, така че щях да зная, че наистина се бях опитал. Неща като: тази имаше наистина странен нос; онази трябва да си дръпне косата от очите; тази можеше да прави реклами за червила, ако останалата част от лицето й бе толкова перфектна, колкото устата й...
Понякога те отвръщаха на погледа ми. Понякога изглеждаха уплашени - сякаш си мислеха Кой е този голям откачалник, който ме гледа свирепо? Понякога си мислех, че изглеждат, един вид, заинтересовани, но може би това бе просто егото ми, което вилнееше.