Twilight-Vampiers
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyСря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyСря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyЧет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyЧет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyСря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyСря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyСря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyСря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване) - Page 6 EmptyСря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Go down  Съобщение [Страница 6 от 8]

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

А аз бях единствената, чийто мисли той не можеше да чуе. Разбира се, че щях да отида сама. Алис не виждаше никакви проблеми по време на пътуването ми, но беше притеснена от неясното качество на виденията си. Тя каза, че те понякога били подобно неясни, когато били извън решения, които биха влезли в конфликт, но които не били напълно разрешени. Тази несигурност накара Едуард да стане, преди това колеблив, напълно против това, което възнамерявах да направя. Той искаше да дойде с мен до свръзката ми в Лондон, но аз не можех да оставя Ренесме и без двамата й родители. Карлайл щеше да дойде вместо това. Това направи и Едуард, и мен малко по-спокойни, знаейки, че Карлайл щеше да бъде само на няколко часа път от мен.
Алис продължаваше да претърсва бъдещето, но нещата, които тя намираше, не бяха свързани с това, което тя търсеше. Нова насока в стоковата борса; възможно посещение за сдобряване от страна на Ирина, въпреки че решението й не беше твърдо; снежна буря, която щеше да удари след шест седмици; позвъняване от Рене (аз упражнявах „грубият” си глас и ставах все по-добра всеки ден – Рене знаеше, че все още съм болна, но се оправям).
Купихме билети до Италия на деня след като Ренесме навърши три месеца. Планирах това да бъде много кратко пътуване, така че не бях казала на Чарли. Джейкъб знаеше и той зае страната на Едуард. Но днес спорът беше за Бразилия. Джейкъб беше решил да дойде с нас.
Тримата – Джейкъб, Ренесме и аз, ловувахме заедно. Диетата на животинска кръв не беше любимото нещо на Ренесме – и затова на Джейкъб му беше позволено да дойде. Джейкъб беше направил състезание между тях двамата и това я направи по-склонна от всичко друго.
Ренесме беше много наясно по въпроса за добро и зло, що се отнасяше до ловуването на хора; тя просто мислеше, че дарената кръв е добър компромис. Човешката кръв я изпълваше и изглежда беше съвместима с организма й, но тя реагираше на всякакви видове твърда храна в същата мъченическа издръжливост, с която аз ядях цветно зеле и зелен боб. Животинската кръв беше по-добра от нея поне. Тя имаше състезателна природа и предизвикателството да победи Джейкъб я направи развълнувана да ловува.
- Джейкъб. – Казах аз, опитвайки се да го вразумя отново, докато Ренесме танцуваше пред нас към дългата поляна, търсейки миризма, която ще й хареса. – Ти имаш задължения тук. Сет, Лиа....
Той изсумтя.
- Аз не съм бавачка на глутницата си. Те и без това си имат задържения в Ла Пуш.
- Нещо като теб ли? Официално ли се отказваш от гимназията, тогава? Ако ще вървиш наред с Ренесме, ще трябва доста да поучиш.
- Това е само почивка. Ще се върна в училище, когато нещата ....се забавят.
Аз загубих концентрацията върху моята страна на спора, когато той каза това и ние и двамата автоматично погледнахме Ренесме. Тя наблюдаваше снежинките, танцуващи високо над глава й, топящи се преди да могат да се полепят по пожълтялата трева в продълговатата, с форма на стрела, поляна, в която стояхме. Нейната набраздена рокличка с цвят на слонова кост беше само един тон по-тъмна от снега и червеникавокафявите й къдрици успяваха да блещукат, въпреки че слънцето беше дълбоко заровено зад облаците.
Докато наблюдавахме, тя се наведе за момент и тогава отскочи на пет метра във въздуха. Малките й ръчички грабнаха една снежинка и след това Ренесме се приземи леко на краката си. Тя се обърна към нас със шокираща усмивка – наистина, не беше нещо, с което можеше да се свикне – и отвори ръчичките си, за да ни покаже перфектно оформената ледена звезда с осем лъча, преди тя да се стопи.
- Красива е. – Джейкъб подвикна оценяващо. – Но мисля, че се запъна, Неси.
Тя заподскача към Джейкъб; той отвори обятията си в точният момент, когато тя скочи в тях. Те бяха перфектно синхронизирали това движение. Тя правеше това, когато искаше да каже нещо. Все още предпочиташе да не говори.
Ренесме докосна лицето му, намръщвайки се очарователно, докато всички ние слушахме как стадо лосове се отдалечаваха по-навътре в гората.
- Си-и-игурно е, че не си жадна, Неси. – Отговори Джейкъб малко саркастично, но най-вече снизходително. – Просто те е шубе, че аз ще хвана най-големия!
Тя отскочи назад от ръцете на Джейкъб, приземявайки се леко на краката си и завъртя очи – толкова много приличаше на Едуард, когато го правеше. Тогава се спусна към дърветата.
- Заемам се. – Каза Джейкъб, когато аз се наведох да я последвам. Той свали тениската си, докато побегна след нея към гората, вече треперещ. – Не се зачита, ако мамиш. – Подвикна той след Ренесме.
Аз се усмихнах на листата, които те оставиха да се развяват след тях, клатейки глава. Понякога Джейкъб беше по-голямо дете от Ренесме.
Аз се спрях, давайки няколко минути преднина на моите ловци. Щях много лесно да ги проследя, а и Ренесме много обичаше да ме изненадва с големината на плячката си.
Отново се усмихнах.
Тясната полянка беше много тиха, много празна. Прехвърчащият сняг намаляваше над мен, почти изчезнал. Алис беше видяла, че няма да се задържи много седмици.
Обикновено с Едуард идвахме заедно на тези ловни екскурзии. Но Едуард беше с Карлайл днес, планирайки пътуването до Рио, говорейки зад гърба на Джейкъб...Намръщих се. Когато се върнех, щях да заема страната на Джейкъб. Той би трябвало да дойде с нас. Той беше заинтересован от това, колкото и всеки един от нас – целият му живот беше на карта, както и моят.
Докато мислите ми бяха загубени из близкото бъдеще, очите ми обходиха планината, както обикновено, търсейки плячка, търсейки опасност. Не мислех затова; подтикът беше автоматичен. Или може би имаше причина за разглеждането ми, някакъв малък спусък, който острите ми сетива са уловили, преди да го осъзная.
Докато очите ми прелитаха над върхът на отдалечена скала, стояща в синьо-сиво на фона на зелено-черната гора, сребърен отблясък – или може би беше златен? – прикова вниманието ми. Погледът ми се съсредоточи върху цвета, който не би трябвало да е там, толкова надалеч в леката мъгла, че дори орел не би могъл да го различи. Аз се зазяпах.
Тя също се беше зазяпала. Това, че бе вампир, беше очевидно. Кожата й бе мраморно бяла, с устройство, хиляди пъти по-гладко от човешката кожа. Дори под облаците, тя хвърляше леки отблясъци. Ако кожата й не я бе издала, неподвижността й би го направила. Само вампирите и статуите могат да бъдат толкова неподвижни.
Косата й беше много светло руса, почти сребриста. Това е бил отблясъка, който бе привлякъл вниманието ми. Стоеше права като по конец, с рязък край при брадичката й, разделена поравно по средата.
Беше ми непозната. Бях абсолютно убедена, че никога преди не съм я виждала, дори като човек. Никое от лицата в мътните ми спомени не беше същото като това.
Но я познах на мига по тъмно златистите й очи. Ирина бе решила все пак да дойде.
За един момент аз я гледах и тя също ме гледаше. Чудех се дали тя също веднага ще се сети коя съм аз. Аз полу-вдигнах ръката си, за да помахам, но устната й се изви съвсем малко, придавайки на лицето й внезапна враждебност.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Чух победният вик на Ренесме, чух воя на Джейкъб в отговор на нейния и видях как лицето на Ирина потрепна рефлексивно към звука, когато той отекна при нея след няколко секунди. Погледът й се отклони леко надясно и аз знаех какво виждаше тя. Огромен червеникаво-кафяв върколак, вероятно този, който бе убил Лорън. Колко ли дълго ни е наблюдавала? Достатъчно дълго, за да види привързаността ни от преди малко, сигурна бях. Лицето й се сви от болка.
Инстинктивно, аз отворих ръцете си пред себе си в извинителен жест. Тя отново се обърна към мен и устната й се изви над зъбите й. Челюстта й се отключи, докато тя ръмжеше. Когато слабият звук достигна до мен, тя вече се бе обърнала и изчезнала в гората.
- По дяволите! – Изпъшках аз.
Спринтирах в гората след Ренесме и Джейкъб, не исках да ги изпускам от поглед. Не знаех в какво посока и поела Ирина или точно колко бясна беше тя в момента. Отмъщението беше обща фикс идея сред вампирите, една, която не беше лесно да се подтисне. Бягайки с пълна скорост, ми отне само две секунди да ги достигна.
- Моят е по-голям. – Чух да настоява Ренесме, когато нахлух сред гъстите трънливи храсти в малкото отворено пространство, където те стояха.
Ушите на Джейкъб се сплескаха, когато видя изражението ми; той се наведе напред, разкривайки зъбите си – муцуната му беше оплискана с кръвта от плячката му. Очите му обходиха гората. Можех да чуя ръмженето, което се зараждаше в гърлото му.
Ренесме беше нащрек, колкото и Джейкъб. Изоставяйки мъртвия елен в краката си, тя скочи в очакващите ми обятия, притискайки любопитните си ръчички към бузите ми.
- Преувеличавам. – Уверих ги бързо. – Всичко е наред, мисля. Чакайте.
Аз извадих телефона си и натиснах бутона за бързо набиране. Едуард отговори на първото звънене. Джейкъб и Ренесме слушаха внимателно от моята страна на разговора, докато разказвах случаката на Едуард.
- Ела, доведи и Карлайл. – Аз говорех толкова бързо, че се чудех дали Джейкъб успява да чуе всичко. – Видях Ирина и тя ме видя, но тогава тя видя и Джейкъб, ядоса се и избяга, мисля. Не се появи тук, все още, но изглеждаше доста разтроена, така че може би ще го направи. Ако не го дойде, ти и Карлайл трябва да тръгнете след нея и да поговорите с нея. Чувствам се толкова зле.
Джейкъб изръмжа.
- Ще бъдем там след половин минута. – Увери ме Едуард и аз чувах свистенето на вятъра, предизвикан от бягането му.
Хукнахме обратно към продълговатата поляна и мълчаливо зачакахме, като Джейкъб и аз се ослушвахме внимателно за непознати стъпки.
Когато звукът дойде, обаче, той беше много познат. И тогава Едуард беше до мен, Карлайл с няколко секунди назад. Бях изненадана да чуя тежкото тупване на големи лапи, следващи Карлайл. Предполагам не би трябвало да бъде шокирана. С дори загатване за опасност за Ренесме, разбира се, че Джейкъб ще извика подкрепление.
- Тя беше на онова било. – Казах им веднага, посочвайки мястото.
Ако Ирина бягаше, тя вече имаше доста преднина. Дали тя щеше да спре и да изслуша Карлайл? Изражението й от преди ме накара да мисля, че няма да го направи.
– Може би трябва да се обадите на Емет и Джаспър и да дойдат с вас. Тя изглеждаше...наистина разтроена. Изръмжа ми.
- Какво? – Попита Едуард ядосано.
Карлайл постави ръка на рамото му.
- Тя скърби. Аз ще тръгна след нея.
- Отивам с теб. – Настоя Едуард.
Те се загледаха дълго един в друг – вероятно Карлайл сравняваше раздразнението на Едуард към Ирина към безпомощността му като телепат. Най-накрая Карлайл кимна и те поеха по следата без да се обаждат на Джаспър или Емет.
Джейкъб изпъшка нетърпеливо и ме мушна в гърба с носа си. Вероятно искаше Ренесме в безопасността на къщата, за всеки случай. Аз се съгласих с него и ние побързахме към къщи със Сет и Лия, бягащи по фланговете ни.
Ренесме беше кротка в обятията ми, едната й ръка все още беше на лицето ми. След като ловната разходка беше прекратена, тя щеше да трябва да се нахрани с дарената кръв. Мислите й бяха леко самодоволни.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

28. БЪДЕЩЕТО

Карлайл и Едуард не успяха да настигнат Ирина, преди мирисът и да изчезне безследно. Те плуваха до отсрещния бряг, за да проверят дали дирята й се е появила в права линия, но в нито една от посоките на източното крайбрежие нямаше и следа от нея.
Вината беше изцяло моя. Тя бе дошла, както Алис предсказа, за да сключи примирие със семейство Кълън, а вместо това дружбата ми с Джейкъб я бе разгневила. Щеше ми се да я бях забелязала по-рано, преди Джейкъб да се преобрази. Щеше ми се да бяхме отишли на лов някъде другаде.
Нямаше много неща за правене. Карлайл се обади на Таня, за да й съобщи разочароващите новини. Тя и Кейт не бяха виждали Ирина, след като решиха да дойдат на сватбата ми и сега бяха объркани - защо Ирина бе дошла толкова близо и все пак не се бе прибрала у дома? Не им беше лесно да загубят сестра, дори и тази раздяла да бе временна. Чудех се дали това им припомня за загубата на майка им преди толкова много векове.
Алис можеше да хвърли няколко бегли погледа върху най-близкото бъдеще, нищо прекалено конкретно. Тя нямаше да се върне в Денали, доколкото Алис можеше да каже. Картината беше неясна. Всичко, което можеше да се види , беше, че Ирина е видимо разстроена; скиташе се сред снежната пустош - на север?, на изток? - с опустошително изражение. Тя не взимаше решения за нова посока отвъд променливото си нещастие.
Дните минаваха и въпреки че аз нищо не забравях, разбира се, Ирина и болката й минаха на заден план в съзнанието ми. Сега имаше по-важни неща, за които да мисля. Щях да замина за Италия само след няколко дни. Когато се върнех, щяхме да сме в състояние да отидем до Южна Америка.
Всеки детайл вече беше повторен стотици пъти. Щяхме да започнем с племето Тикуна, проследявайки легендите им толкова добре, колкото източниците ни позволяваха. Сега, след като се бяхме съгласили Джейкъб да дойде с нас, той заемаше важна част от плановете ни - беше малко вероятно хора, които вярваха във вампири , да се съгласят да говорят с когото и да е от нас за тези истории. Ако попаднехме на задънена улица с Тикунаците, имаше много други, тясно свързани племена в областта, които да проучим. Карлайл имаше няколко стари приятели в Амазонка; ако можехме да ги открием, възможно бе и те да разполагат с информация за нас. Или поне предложения къде другаде да потърсим отговори. Беше малко вероятно тримата амазонски кръвопийци да са свързани с легенди за вампири хибриди, след като те всички бяха женски. Нямаше начин да се определи колко дълго щеше да продължи нашето проучване.
Все още не бях споменавала пред Чарли за дългото пътуване и се тревожех какво да му кажа, докато дискусията между Едуард и Карлайл продължаваше. Как да му стоваря новините най-подходящо?
Загледах се в Ренесме, докато вътрешно разисквах въпроса. Сега тя се бе свила на дивана, дишането и бе забавено в дълбокия й сън заплетените й къдрици се спускаха необуздано около лицето й. Обикновено Едуард и аз я отнасяхме обратно в къщурката ни, за да я оставим в леглото и, но тази вечер се замотахме със семейството, той и Карлайл бяха потънали в тяхното заседание, кроящи планове.
Същевременно Емет и Джаспър повече се вълнуваха от плановете за възможностите за ловуване. Амазонка предлагаше промяна от типичната ни плячка. Ягуари и пантери, примерно. На Емет му хрумна, че иска да се бори с анаконда. Есме и Розали планираха какво щяха да опаковат. Джейкъб беше далеч от глутницата на Сам, нареждаше собствените си неща за отсъствието си.
Алис се движеше бавно - за нея самата - около голямата стая, ненужно почиствайки вече безупречната площ, оправяйки перфектно закачените венци на Есме. В момента тя разместваше поставените на бюфета вази. Можех да видя от начина, по който лицето и се менеше - съзнаващо, след това празно, отново съзнаващо –че тя търсеше из бъдещето. Предположих, че тя се опитваше да види през слепите петна, които Джейкъб и Ренесме правеха във виденията й, какво ни очакваше в Южна Америка, докато Джаспър не каза:
- Не мисли повече по този въпрос, Алис; тя не ни засяга – и облак от спокойствие се промъкна тихо и незабелязано през стаята. Сигурно Алис отново се е тревожила за Ирина. Тя се изплези на Джаспър и повдигна една кристална ваза пълна с бели и червени рози и тръгна към кухнята. Имаше само леко загатване на увехналост в едно от белите цветя, но изглежда Алис се стремеше към абсолютното съвършенство, като отвличане на вниманието от липсата на видения тази вечер.
Отново поглеждайки към Ренесме, не забелязах кога вазата се е изплъзнала от пръстите на Алис. Само чух свистенето във въздуха, който свиреше, минавайки покрай кристала, очите ми проблеснаха, когато вазата се разтроши на десет хиляди диамантени късчета срещу бордюра на мраморния кухненски под.
Стояхме напълно неподвижно, когато кристалните парченца подскочиха и се пръснаха във всяка посока с немузикално подрънкване, очите ни бяха вкопчени в гърба на Алис.
Първата ми нелогична мисъл бе, че Алис се шегува с нас. Защото нямаше начин тя наистина да изпусне вазата без да иска. Аз самата можех да се стрелна през стаята, за да хвана вазата без проблем, ако не допусках, че тя ще я улови. И на първо място - как въобще би и се изплъзнала от пръстите? Нейните съвършено сигурни пръсти. . .
Никога не съм виждала вампир да изпуска нещо случайно. Никога.
И тогава Алис ни погледна, завъртайки се с толкова бързо движение, че то въобще не съществуваше.
Очите й бяха наполовина тук, наполовина потънали в бъдещето, широки, ококорени, изпълвайки слабичкото й лице, изглеждаха сякаш го препълваха. Да гледаш в очите й беше така, сякаш гледаш от вътрешността на гроб. Бях зарината от ужаса, отчаянието и агонията в погледа й.
Чух ахването на Едуард; беше отчаян, наполовина задавен звук.
- Какво? - изръмжа Джаспър, скачайки до нея с мъгливо движение, смачквайки начупения кристал под краката си. Хвана раменете й и рязко я раздруса. Тя изглежда се стресна в ръцете му.
- Какво има, Алис?
Емет се мръдна в периферното ми зрение, зъбите му бяха оголени, докато очите му се стрелнаха през прозореца, очаквайки атака. Есме, Карлайл и Роуз мълчаха замръзнали, също като мен.
Джаспър отново разтресе Алис:
- Какво е то?
- Те идват за нас. - казаха Алис и Едуард едновременно, напълно синхронизирани. - Всичките.
Тишина.
За първи път аз разбрах най-бързо - защото нещо в техните думи освободи моето собствено видение. Беше просто далечен спомен на сън - слаб, прозрачен, смътен сякаш се взирах през дебела мъгла. . . В главата си видях щрихите на черен напредващ призрак от моя наполовина забравен човешки кошмар. Не можех да забележа блясъка в рубинено червените им очи в мъглявата картина или пък блясъка на техните остри, мокри зъби, но знаех къде трябваше да го има. . .
По-силно от спомена, пред погледа ми се появи чувството - внезапната нужда да предпазя безценното нещо зад мен.
Исках да сграбча Ренесме в ръцете си, да я скрия зад кожата и косата ми, да я направя невидима. Но дори не можех да се обърна, за да я погледна. Чувствах се не като камък, а като лед. За първи път , откакто се преродих , ми стана студено.
Едва чух потвърждението на страховете ми. Не ми трябваше. Вече знаех.
- Волтури - изстена Алис.
- Всичките - изпъшка Едуард в същото време
- Защо? - запита се Алис. - Как?
- Кога? - прошепна Едуард.
- Защо? - попита Есме като ехо на въпроса на Алис.
- Кога? - повтори Джаспър с глас като разцепен лед.
Очите на Алис не мигнаха, но беше така, сякаш са покрити с воал; станаха съвършено празни. Само устата й се задържа в израза й на ужас.
- Не след дълго - казаха тя и Едуард заедно. Тогава тя заговори сама. - Има сняг в гората и в града. След малко повечко от месец.
- Защо? - този път попита Карлайл.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Есме отговори:
- Трябва да има причина. Може би, за да видят. . .
- Това не е заради Бела - каза празно Алис. - Всичките идват - Аро, Кай, Маркъс, всеки член от свитата им, дори и съпругите.
- Съпругите никога не напускат кулата - прекъсна я Джаспър с равен глас. - Никога. Не и по време на южняшките размирици. Не и когато румънците се опитаха да ги свалят от власт. Дори и когато ловуват за безсмъртни деца. Никога.
- Сега идват. - прошепна Едуард.
- Но защо? - попита Карлайл отново. - Нищо не сме направили!А даже и да сме - какво бихме могли да направим, че да си докараме това?
- Има толкова много от нас - каза Едуард бавно. - Сигурно искат да се уверят, че. . . - той не довърши.
- Това не отговаря на критичния въпрос!Защо?
Чувствах, че знам отговора на въпроса на Карлайл и същевременно не го знаех. Ренесме беше причината, бях сигурна. Някакси си знаех от самото начало, че те ще дойдат за нея. Подсъзнанието ми ме беше предупредило още преди да разбера, че я нося в утробата си. Изглеждаше странно очаквано сега. Сякаш винаги съм знаела, че Волтурите ще дойдат да ми вземат щастието.
Но това все още не отговаряше на въпроса.
- Върни се , Алис - помоли я Джаспър. - Потърси причината. Търси.
Алис тръсна бавно глава, раменете и се свиха:
- Дойде ми от никъде, Джаз. Не гледах за тях или дори за нас. Гледах за Ирина. Не беше там, където очаквах да бъде. . . - отдалечи се Алис, очите й отново се отнесоха. Тя се загледа в нищото за една дълга секунда.
И тогава главата й се вдигна рязко и очите й бяха твърди като камък. Чух как Едуард си поема дъх.
- Тя реши да отиде при тях - каза Алис. - Ирина реши да отиде при Волтурите. И тогава те ще решат да. . . Сякаш и те я наблюдават. Сякаш решението им вече е взето и те просто чакат за нея.
Отново беше тихо, сякаш смилахме информацията. Бях се фокусирала върху картината, която старателно се нареждаше в главата ми.
Картината, в която Ирина е закрепена на скалата и наблюдава. Какво бе видяла тя? Вампир и върколак, които бяха най-добри приятели. Бях се фокусирала върху този образ; този, който очевидно би обяснил реакцията й. Но не беше това всичко, което бе видяла.
Тя също така бе видяла и дете. Изящно красиво дете, перчещо се под падащия сняг, очевидно нещо повече от човек. . .
Ирина. . . сестрата сираче. Карлайл бе казал, че загубата на майка им, заради справедливостта на Волтурите, бе направила Таня, Кейт и Ирина пуристи, щом опреше до закона.
Само преди половин минутка самият Джаспър бе казал думите: „Дори и когато ловуват за безсмъртни деца. ”. . . Безсмъртни деца - злото, което не бива да се назовава, ужасяващото табу. . .
С миналото на Ирина, как по друг начин би могла да изтълкува това, което бе видяла на тясната ливада? Тя не бе достатъчно близо, за да чуе сърцето на Ренесме, да усети температурата излъчвана от тялото й. Розовите бузки на Ренесме можеха и да са хитрост от наша страна, след всичко, което знаеше.
Най-малкото Кълънови бяха в съюз с върколаци. От гледната точка на Ирина, може би това значеше, че нищо не беше над нас. . .
Ирина си измиваше ръцете в снежната пустош - най-малкото не скърбеше по Лоран, но знаеше, че е неин дълг да предаде Кълънови, съзнавайки какво ще стане с тях ако го направи. Очевидно съвестта й би надделяла над вековно приятелство.
И отговорът на Валтурите за нарушението бе толкова автоматичен - решението вече беше взето.
Обърнах се и се провесих над спящото тяло на Ренесме, покривайки го с косата си, заравяйки лицето си в къдриците й.
- Помислете върху това какво видя тя днес. - казах аз с нисък глас, прекъсвайки каквото и да започваше Емет да казва. - За някого, който е загубил майка си заради безсмъртно дете, как би му изглеждала Ренесме?
Отново всичко беше тихо и другите стигнаха до там, където аз вече бях.
- Безсмъртно дете. - прошепна Карлайл.
Усетих как Едуард коленичи до мен и ни обви и двете с ръце.
- Но тя бърка - продължих аз. - Ренесме не е като другите деца. Те са замръзнали, а тя расте толкова много всеки ден. Те са извън контрол, а тя никога не е наранявала Чарли или Сю, даже не им показва неща, които биха ги разтроили. Тя може да се контролира. Тя вече е по-умна от повечето възрастни. Не биха имали причина. . .
Бърборех, чакайки някой да издиша от облекчение, чакайки леденото напрежение в стаята да де успокои толкова, колкото спокойна бях аз сега. Стаята обаче сякаш ставаше по-студена. Слабият ми глас се превърна в мълчание. Никой не проговори за дълго време.
Тогава Едуард прошепна през косата ми:
- Не това е престъплението за което са тръгнали, любов моя - каза той тихо - Аро е видял доказателството в мислите на Ирина. Те ще дойдат да унищожат, не за да разберат причините.
- Но те грешат - казах аз непреклонно.
- Те няма да почакат, за да им покажем
Гласът му все още беше тих, нежен, кадифен. . . и все още болката и опустошението в гласа му бяха неизбежни. Гласът му беше като очите на Алис по-рано - като от вътрешността на оръдие.
- Какво можем да направим? - попитах
Ренесме беше толкова топла и съвършена в ръцете ми, сънуваща в покой. Толкова се тревожех за бързия й растеж - тревожех се, че ще има само малко повече от десетилетие живот. . . Този страх сега изглеждаше ироничен. Малко повече от месец.
Това ли беше границата? Имах повече щастие, отколкото повечето хора някога са изпитвали. Имаше ли някакъв природен закон, който разпределяше щастието и мъката по света? Беше ли радостта ми объркала този баланс? Четири месеца ли бяха всичко, което можех да имам?
Емет отговори на риторичния ми въпрос:
- Ще се бием! - каза той хладнокръвно.
- Не можем да победим - изръмжа Джаспър.
Можех да си представя как изглеждаше лицето му, как тялото му би се извило над това на Алис.
- Е, не можем да бягаме. Не и с Деметри наоколо. - Емет направи погнусен звук и инстинктивно разбрах, че той не е притеснен заради идеята за преследвача на Волтурите, а заради идеята за побягване - И аз не знам, че не можем да ги победим - каза той. - Имаме няколко възможности, които можем да обсъдим. не трябва да се борим сами.
Главата ми се стрелна нагоре, когато чух това. :
- Не можем да осъдим Килетите на смърт също, Емет!
- Спокойно, Бела - изражението му не бе по-различно от това, когато планираше да се бие с анаконди. Дори идеята за унищожения не можеше да промени перспективата на Емет, неговата способност да потрепва от радост при предизвикателство. - Нямах в предвид глутницата. Бъди реалистка - мислиш ли, че Джейкъб и Сам биха игнорирали нападението? Дори и да не беше заради Неси? Да не споменавам, че благодарение на Ирина, Аро знае и за съюза ни с глутницата. Но аз си мислех за другите ни приятели. Карлайл ме повтори шепнешком:
- Другите приятели, които не трябва да обричаме на смърт.
- Хей, ще ги оставим сами да си решат. - каза Емет с умиротворителен тон - Не казвам, че трябва да се бият с нас - можех да видя планът, съставящ се от само себе си в главата му, докато говореше - Ако те само стоят до нас, достатъчно дълго, за да накарат Волтурите да се подвоумят. Най-малкото, Бела е права. Ако можем да ги накараме да се спрат и да ни чуят. Това би премахнало всяка причина за бой. . .
Сега имаше леко загатване за усмивка върху лицето на Емет. Изненадана съм, че никой не го е ударил все още. Аз исках.
- Да - каза пламенно Есме – В това има смисъл, Емет. Нуждаем се единствено Волтури да спрат за момент. Просто достатъчно дълго, за да слушат.
- Ще ни трябват доста свидетели - каза остро Розали, гласът й беше крехък като стъкло.
Есме кимна в съгласие, сякаш не бе чула сарказма в тона на Розали. :
- За това можем да помолим приятелите си. Само да свидетелстват.
- Ние бихме го направили за тях - каза Емет.
- Просто ще трябва да ги попитаме по правилният начин - промърмори Алис. Погледнах, за да видя, че очите й бяха с тъмен израз отново. - Ще трябва да им бъде показано много внимателно.
- Да им бъде показано? - попита Джаспър.
Алис и Едуард погледнаха към Ренесме. Тогава очите на Алис отново се станаха безжизнени.
- На семейството на Таня - каза тя - На кланът на Сайобан. На това на Амун. На някой от номадите - Джарет и Мари със сигурност. Може би. . .
- Ами Питър и Шарлот? - попита Джаспър наполовина ужасен, сякаш се надяваше отговорът да е „не” и неговият по-голям брат да бъде свободен от предстоящата касапница.
- Може би.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Ами тези от Амазонка? - попита Карлайл - Качири, Зафрина и Сена?
Първоначално Алис изглеждаше твърде погълната от видението си , за да отговори, но най-накрая тя потръпна и очите й се отвориха към настоящето. Тя срещна погледа на Карлайл за малка част от секундата и тогава погледна надолу.
- Не мога да видя.
- Какво беше това? - попита Едуард шепнешком - Частта в джунглата. Ще отидем ли да ги търсим?
- Не мога да видя. - повтори Алис с безизразни очи. Объркване проблясна върху лицето на Едуард. - Ще трябва да се разделим и да побързаме - преди снега да е стигнал до земята. Ще трябва да привлечем който успеем и да ги доведем, да им покажем - тя се загледа отново. - Попитай Елезар. Това е нещо повече от просто безсмъртно дете.
Тишината беше злокобна за още един дълъг момент, докато Алис беше в транс. Тя мигна бавно, когато беше приключило, очите й бяха чудати и непроницаеми, въпреки че вече беше изцяло в настоящето.
- Има толкова много за вършене. Трябва да побързаме. - прошепна тя.
- Алис? - попита Едуард - Това беше много бързо - не разбрах. Какво беше. . . ?
- Не мога да видя! - тя избухна към него - Джейкъб е почти тук!
Розали пристъпи към предната врата:
- Аз ще се оправя с . . .
- Не, нека влезе. - каза бързо Алис, гласът й беше странно висок при всяка дума. Тя хвана ръката на Джаспър и започна да го дърпа към задната врата - Ще виждам по-добре когато съм далеч и от Неси. Трябва да вървя. Нуждая се от концентрация. Трябва да видя всичко, което мога. Трябва да вървя. Хайде, Джаспър, нямаме време за губене!
Всички можехме да чуем Джейкъб от стълбите. Алис дръпна силно и нетърпеливо ръката на Джаспър. Той я последва бързо, а и изненадата в очите му приличаше на тази в очите на Едуард. Те се стрелнаха през вратата към сребърната нощ.
- Побързайте! - провикна се към нас. - Трябва да намерите всички!
- Да намерим всички? - попита Джейкъб, затваряйки предната врата след себе си. - Къде отиде Алис?
Никакъв отговор, всички просто се кокорехме.
Джейкъб изтръска влагата от косата си и извади ръцете си през ръкавите на тениската си, очите му бяха върху Ренесме. - Хей, Белс! Мислех си, че вие вече ще си си отишли у дома. . . .
Най-накрая той ме погледна, мигна и тогава се опули. Наблюдавах по изражението му как атмосферата в стаята окончателно го застигна. Той погледна надолу към мокрото петно на пода, разпръснатите рози и парченцата кристал, очите му бяха широко отворени. Пръстите му затрепериха.
- Какво? - попита той равно. - Какво се е случило?
Не можех да се сетя откъде да започна. Никой друг не намираше думи също. Джейкъб прекоси стаята с три големи крачки и падна на колене до Ренесме и мен. Можех да усетя топлината, която тялото му излъчваше, когато потрепването премина от ръцете към треперещите му длани.
- Тя добре ли е? - попита той, без да очаква отговор, докосвайки челото й, накланяйки глава, сякаш за да чуе сърцето й. - Не си играй с мен, Бела, моля те!
- Нищо й няма на Ренесме. - задавих се аз и думите се разпокъсаха на странни места.
- Тогава кой не е добре?
- Всички ние, Джейкъб - прошепнах аз. Той беше и в моят глас - звукът, като от вътрешността на гроб. - Свърши се. Всички сме обречени на смърт.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

29. Отстъпничество
Стояхме там цяла вечер, ужасени и печaлни статуи, и Алис не се завърна.
Всички бяхме извън рамките на лимита си, застанали в абсолютна тишина. Карлайл едва мърдаше устните си, за да обясни всичко на Джейкъб. Преразказването изглежда направи нещата още по-зле; дори Емет стоеше тихо и мирно оттогава.
Не стана, докато слънцето не изгря и знаех, че Ренесме скоро щеше да се размърда под ръцете ми и се зачудих какво можеше да забави толкова много Алис. Надявах се да разбера повече преди да се срещна с любопитността на дъщеря ми. За да имам някои отговори. Някаква мъничка, мъничка частица надежда, за да можех да се усмихна и да не уплаша и нея с истината. Почувствах лицето си трайно скрито зад маската, която е носило цяла вечер. Не бях сигурна дали ще съм способна да се умихна повече.
Джейкъб хъркаше в ъгъла, планина от козина на пода, мърдайки неспокойно в съня си. Сам знаеше всичко – вълците четяха себе си за всичко наближаващо. Не че тази подготовка щеше да направи нещо, но щеше да ги убие заедно с останалата част от семейството ми.
Слънчевата светлина се пречупипи през задните прозорци, блестяща на кожата на Едуард. Очите ми не се бяха преместили от него от тръгването на Алис. Бяхме се гледали цяла нощ, наблюдавайки този, без който нито единия не можеше да живее - другия. Видях реакцията си, проблясваща в измъчения му поглед, докато слънцето достигна собствената ми кожа. Веждите му се размърдаха малко, след това и устните му.
-Алис,-каза той.
Звукът от гласа му беше като бързо-топящ се лед. Всички се строшихме леко, омекнахме леко. Отново движение.
- Няма я от дълго време,- промърмори изненадано Розали.
- Къде може да бъде?- зачуди се Емет, приближавайки се към вратата.
Есме сложи длан на нейното рамо.
- Не искаме да прекъсваме...
- Никога не се е забавяла толкова много преди,- каза Едуард. Ново притеснение разцепи маската, която бе придобило лицето му. Чертите му бяха живи отново, очите му изведнъж станаха диви с нов страх, допълнителна паника.- Карлайл, ти не мислиш... Нещо свързано с поемането на инициатива? Може ли Алис да е в имала време да види, ако са изпратили някого за нея?
Главата ми се запълни с образа на прозрачната кожа на лицето на Аро. Аро, който е виждал всяко ъгълче от съзнанието на Алис, който знаеше всичко, което тя можеше да…
Емет изруга достатъчно високо, че Джейкъб се наклони на краката си с ръмжене. В двора, на ръмженето му откликна глутницата му. Семейството ми беше вече се бяха превърнали в размазани петна заради бързите си движения.
- Остани с Ренесмее! – едва ли не изкрещях на Джейкъб, докато спринтирах към вратата.
Все още бях по-силна от останалите и използвах тази сила да изблъсквам себе си по-напред. Настигнах Есме след няколко подскока и Розали след няколко крачки. Засъстезавах се към черната гора, докато не застанах точно зад Едуард и Карлайл.
- Били ли са способни да я изненадат? – Карлайл попита, неговият глас беше толкова равен, сякаш стоеше безмълвен, наместо да тича с всичка сила.
- Не виждам как, - отговори Едуард.- Но Аро я познава по-добре от всеки останал. По-добре и от мен.
- Това капан ли е? - извика Емет иззад нас.
- Може би, - каза Едуард. - Няма друга миризма, освен тази на Алис и Джаспър. Къде ли са отишли?
Следите на Алис и Джаспър се разпръскваха в широка дъга; първо обтегната на изток от къщата, а после северно на другия бряг на реката, и тогава отново на запад след няколко мили. Ние прекосихме реката, всичките шестима скачайки със секунди разминаване. Едуард бягаше най-отпред, напълно концентриран.
- Хвана ли тази миризма? - каза Есме няколко момента след като прескочихме реката за втори път. Тя беше най-отзад, бягаше далеч вляво, на края на „ловната” ни група. Махна към югоизток.
- Придържайте се към главната следа – почти до границата на Килетите сме.- предупреди стегнато Едуард. - Стойте заедно. Вижте дали са тръгнали на север или на юг.
Не бях наясно с договорената граница, както тях, но можех да доловя дъха на вълци в бриза, идващ от изток. Едуард и Карлайл забавиха малко от обичайното и можех да видя как главите им се движеха от страна към страна, за да доловят отново следата.
Тогава миризмата на вълци бе изведнъж силна и главата на Едуард бързо се вдигна. Той изведнъж спря. Останалите от нас замръзнаха също.
- Сам?- попита Едуард с равен глас.- Какво става?
Сам дойде от дърветата няколко стотина ярда по-нататък, вървейки бързо към нас в човешката си форма, следван от два големи ълка – Пол и Джаред. На Сам му отне малко повече, за да ни достигне; неговите човешки стъпки ме караха да се бъда нетърпелива. Не исках време, за да премислям какво се случваше. Исках да бъда в движение, да правя нещо. Исках дръцете ми да бъдат обвити около Алис, да знам без съмнение, че тя беше защитена.
Гледах как лицето на Едуард става абсолютно бяло докато четеше какво си мислеше Сам. Върколакът го игнорира, гледайки право в Карлайл докато спираше и започна да говори.
- Точно след полунощ Алис и Джаспър дойоха до това място и помолиха за разрешение да преминат земята ни до океана. Аз им разреших и ги придружих до брега. Те веднага се втурнаха във водата и не се завърнаха. Докато пътешествахме, Алис ми каза, че е изключително важно да не казвам на Джейкъб за срещата си с нея, преди да видя вас. Трябваше да ви чакам, за да дойдете и да ви дам тази бележка. Каза да се отнеса към нея сякаш животите ни зависеха от това.
Лицето на Сам беше неумолимо, докато държеше сгънато парче хартия, напечатано цялото с малък черен текст. Беше страница от книга; острите ми очи прочетоха написаните букви докато Карлайл я обърна, за да види другата страна. Външната страна бе авторска страница от “Търговецът от Венис”. Следа от моя миризма се долови, когато Карлайл разтърси листчето. Осъзнах, че това бе страница от някоя от моите книги. Бях си донесла някои неща от къщата на Чарли в къщурката; няколко купа нормални дрехи, всички писма от майка ми и моите любими книги. Дрипавата ми колекция от Шекспирови романи беше на лавицата за книги във всекидневната в къщурката вчера сутринта...
- Алис е решила да ни остави, - прошепна Карлайл.
- Какво?- проплака Розали.
Карлайл обърна страницата към нас, за да можем да прочетем.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Не ни търсете. Няма време за губене.
Запомнете: Таня, Сайобан, Амун, Алистър,
Всички номади, които можете да намерите.
Ще потърсим Питър и Шарлот по пътя ни.
Толкова съжаляваме, че трябва да ви напуснем
По този начин, без довиждане или обяснение.
Това е единствения начин за нас.
Обичаме ви.

Стояхме отново замръзнали, пълна тишина, освен звукът от сърцата на вълците, тяхното дишане. Мислите им вероятно са били шумни също. Едуард беше първият, който се мърдаше отново, говорейки в отговор на каквото бе чул в главата на Сам.
- Да, нещата са толкова опасни.
- Достатъчно, за да изоставиш семейството си? - попита високо Сам с обвинителен тон.
Беше ясно, че не е чел бележката преди да я даде на Карлайл. Беше разстроен сега, гледайки сякаш съжаляваше, че е послушал Алис.
Изражението на Едуард беше вдървено – за Сам вероятно изглеждаше ядосан или арогантен, но можех да видя формата на вина в трудните равнини на лицето му.
- Не знаем какво е видяла, - каза Едуард.- Алис не е безчувствена или страхливец. Тя просто има повече информация от нас.
- Ние нямаше... - започна Сам.
- Вие сте коренно различни от нас, - каза раздразнено Едуард. - Ние все още имаме наша собствена воля .
Брадата на Сам рязко се вдигна нагоре и очите му внезапно изглеждаха тъмно-черни.
- Но вие трябваше да обърнете внимание на предупреждението.- продължи Едуард.- Това не е нещо, в което искате да се забърквате. Все още може да отхвърлите каквото е видяла Алис.
Сам се усмихна заядливо.
- Ние не бягаме надалеч.- зад него Пол изсумтя.
- Не колете семейството си за гордост.- възкликна тихо Карлайл.
Сам погледна Карлайл с по-меко изражение.
- Както каза Едуард, ние нямаме свобода като вашата. Ренесме е толкова част от нашето семейство, колкото е от вашето. Джейкъб не може да я изостави и ние не можем да изоставим него. - очите му примигнаха към бележката на Алис, и устните му се свиха в тънка линия.
- Вие не я познавате,- каза Едуард.
- А вие?- каза Сам направо.
Карлайл сложи длан на рамото на Едуард.
- Имаме много за правене, сине. Каквото и да е решението на Алис, ще бъде глупаво да не послушаме съветите й сега. Хайде да се прибираме и да се захващаме за работа.
Едуард кимна, лицето му все още белязано с болка. Зад мен, можех да чуя тихите безсълсливи ридания на Есме.
Не знаех как да плача в това тяло, не можех да направя друго освен да гледам втренчено. Нямаше никакви чувства все още. Всичко изглеждаше нереално, сякаш сънувах отново след всичките тези месеци. Имах кошмар.
- Благодаря ти, Сам.- каза Карлайл.
- Съжалявам.- отговори Сам.- Не трябваше да я пускаме.
- Направихте правилното нещо.- каза му Карлайл.- Алис е свободна да прави, каквото ще прави. Не бих й отнел свободата.
Винаги съм мислела за Кълънови като за всичко, неделимо цяло. Изведнъж си спомних, че не винаги е било така. Карлайл е създал Едуард, Есме, Розали и Емет; Едуард е създал мен. Всички бяхме физически обединени от кръвта и тровата. Никога не съм мислела за Алис и Джаспър поотделно – като осиновени от семейството. Но истината е, че Алис е осиновила Кълънови. Тя се е показала с нейното несвързано минало, носейки Джаспър с неговото и поставила себе си в семейството, което вече било там. Заедно, тя и Джаспър, знаеха друг свят навън, далеч от Кълънови. Наистина ли е избрала да започне нов живот след като е разбрала, че със семейство Кълън е свършено?
Тогава ние бяхме урочасани, нали? Нямаше надежда в това. Нито един блещукащ лъч, който можеше да убеди Алис, че тя имаше шанс на наша страна.
Светлият утринен въздух изведнъж изглеждаше гъст, натежал, сякаш физически натежал от моето отчаяние.
- Няма да се предам без борба,- изръмжа слабо Емет под дъха си.- Алис ни каза какво да правим. Нека го свършим.
Останалите кимнаха с непоколебимо изражение и осъзнах, че те залагаха на какъвто и шанс да ни бе дала Алис. Това, че те нямаха да се отдадат на безнадеждността и чакането за смърт.
Да, ние всички бихме се били. Какво друго можеше да направим? И отчасти можехме да привлечем и други, защото Алис беше казала така преди да ни напусне. Как можехме да не последваме последното й предупреждение? Вълците също биха се били с нас заради Ренесме. Ние щяхме да се бием, те щяха да се бият и всички щяхме да умрем.
Не се чувствах толкова решителна, колкото останалите. Алис знаеше разликите. Тя ни даваше единствения шанс, който можеше да види, но шансът бе прекалено слаб за нея, за да се опре на него. Вече се чувствах победена, когато обърнах гърба си към критичното лице на Сам и последвах Карлайл към къщи.
Сега тичахме автоматично, не със същата паническа бързина като преди. Когато приближихме реката, главата на Есме се обърна.
- Там беще другата следа. Тя беше свежа.
И тя кимна към посоката, към която бе приковала вниманието на Едуард по пътя насам. Когато се състезавахме да спасим Алис...
- Трябва да е от по-рано днес. Била е само Алис, без Джаспър, - каза Едуард безжизнено.
Лицето на Есме се намръщи, и тя кимна. Аз се отнесох надясно, оставайки леко назад. Бях сигурна, че Едуард е прав, но в същото време...След всичко, как бележката на Алис се е оказала върху страница от моята книга?
- Бела?- попита Едуард с безчувствен глас докато се колебаех.
- Искам да последвам следата,- казах му аз, помирисвайки ясната миризма на Алис, която се процеждаше надалеч от нейната по-ранна забързана пътека. Бях нова в това, но миришеше абсолютно по същия начин за мен, просто без миризмата на Джаспър.
Златните очи на Едуард бяха празни.
- Вероятно просто води към къщата.
- Тогава ще се срещнем там.
Първоначално си мислех, че ще ме остави сама, но после, след като се преместих няколко крачки нататък, в неговите празни очи проблесна живец.
- Ще дойда с теб.- каза той тихо.- Ще се видим вкъщи, Карлайл.
Карлайл кимна и останалите тръгнаха. Изчаках, докато бяха далеч от тук и погледнах въпросително към Едуард.
- Не можах да те оставя да тръгнеш надалеч от мен, - обясни със слаб глас той.- Боли само да си го представя.
Разбрах без нужда от повече обяснения. Мислих за това как ще се почувствам ако трябва да се разделя с него сега и осъзнах, че щях да изпитам същата болка, независимо за колко кратко щеше да бъде. Толкова малко време имахме, за да сме заедно.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Вдигнах ръката си към него и той я хвана.
- Нека побързаме.- каза той.- Ренесме ще се събуди.
Кимнах и отново тичахме. Беше просто глупаво да пилеем времето си далеч от Ренесме само заради нещо любопитно. Но бележката ме тормозеше. Алис можеше да издълбае посланието в някоя скала или дървено стебло ако й липсваха писателски принадлежности. Можеше да открадне бележник от брожури или от всяка от къщите по шосето. Защо моята книга? Кога го е взела?
Достатъчно сигурно, следата ни доведе обратно до къщурката чрез заобиколен маршрут, който стоеше достатъчно далеч от къщата на Кълънови и от вълците в близките гори. Веждите на Едуард се сключиха в объркване, след като стана ясно до къде водеше следата.
- Оставила е Джаспър да я чака и е дошла тук?- опита се да го осмисли той.
Бяхме почти до къщурката сега и аз се почувствах неловко. Бях доволна да имам ръката на Едуард в моята, но също се почувствах сякаш бях тук сама. Късайки страницата и връщайки я обратно при Джаспър беше доста необичайно нещо за Алис. Изглеждаше сякаш имаше съобщение в действията й – такова, което изобщо не разбирах. Но беше моята книга, затова съобщението трябваше да бъде за мен. Ако беше нещо, което тя искаше Едуард да знае, нямаше ли да откъсне страница от някоя от неговите книги...?
-Дай ми само минутка, - казах аз, освобождавайки ръката си, когато стигнахме до вратата. Челото му се намръщи.
- Бела?
- Моля? Тридесет секунди.
Не го изчаках да отговори. Втурнах се към вратата, затваряйки я след себе си. Отидох право до лавицата за книги. Миризмата на Алис беше прясна – по-малко и от ден. Огънят не бе угаснал, а продължаваше да гори слабо и горещо в камината. Издърпах “Търговецът от Венис” от полицата и я оставих отворена на страницата със заглавието. Там, до пернатото острие оставено до скъсаната страничка, под думите “Търговецът от Венис” от Уилям Шекспир имаше бележка.
Унищожи това.


След това имаше име и адрес в Сиатъл. Когато Едуард дойде през вратата след само тринадесет секунди по-малко от тридесет, аз гледах как книгата изгаряше.
- Какво става, Бела?
- Тя е била тук. Откъснала е страница от книгата ми, за да напише бележката си.
- Защо?
- Не знам защо.
- Защо я изгаряш?
- Аз...Аз...- намръщих се, оставяйки безпокойството и болката да се изпишат на лицето ми. Не знаех какво се опитваше да ми каже Алис, само това, че тя е отишла надалеч, за да го запази от всички, освен от мен. Единственият човек, чийто ум Едуард не можеше да прочете. Затова тя трябва да е искала да го задържи в тъмнината, и вероятно е поради добра причина.- Изглеждаше ми уместно.
- Не знаем какво прави тя.- каза той тихо.
Загледах се в пламъците. Бях единственият човек в света, който можеше да излъже Едуард. Това ли искаше Алис? Нейната последна молба?
- Когато бяхме на самолета си към Италия, - прошепнах аз - не бе лъжа, с изключение вероятно на контекста. - На път да те спасим...тя излъга Джаспър, за да не ни последва. Знаеше, че ако той предизвика Волтури, щеше да умре. Тя предпочиташе да умре, отколкото да го постави в опасност. Предпочиташе аз да умра, също. Предпочиташе ти да умреш.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Едуард не отговори.
- Тя си има своите приоритети.- казах аз.
Това накара сърцето ми да почувства болка, когато осъзна че обясненето ми не се усещаше като лъжа по никакъв начин.
- Не вярвам в това.- каза Едуард. Не го каза сякаш спореше с мен - каза го сякаш спореше със самия себе си.- Може би само Джаспър е в опасност. Нейният план може да проработи за останалите от нас, но той щеше да бъде загубен ако остане. Може би...
- Можеше да ни каже това. Да го изпрати надалеч.
- Но щеше ли Джаспър да си тръгне? Може би го лъже отново.
- Може би.- аз се съгласих.- Трябва да вървим вкъщи. Няма време.
Едуард взе ръката ми и се затичахме.
Бележката на Алис не ми вдъхна надежди. Ако имаше някакъв начин да избегнем идващото клане, тя щеше да каже. Не можех да видя друга възможност. Следователно тя ми даваша нещо различно. Не път към бягство. Но какво друго си мислеше тя, че искам? Може би начин да спася нещо? Имаше ли нещо, което все още можех да спася?
Карлайл и останалите не стояха без работа в наше отсъствие. Бяхме далеч от тях за цели пет минути, а те вече бяха готови да напуснат. В ъгъла, Джейкъб отново бе човек, с Ренесме в скута му, и двамата гледащи ни с диви очи.
Розали бе заменила своята копринена увиваща се рокля за чифт здраво-изглеждащи джинси, маратонки, и закопчаваща се надолу риза, направена от дебела тъкан, каквито туристите използват за дълги екскурзии. Есме бе облечена по същия начин. Имаше глобус на масичката за кафе, но те бяха приключили с гледането му, чакаха нас.
Атмосферата беше по-позитивна от преди; отрази им се добре да бъдат в действие. Техните надежди се отсноваваха на инструкциите на Алис.
Погледнах към глобуса и се замислих накъде щяхме да се отправим първо.
- Тук ли да стоим?- попита Едуард, гледайки към Карлайл. Не звучеше щастлив.
- Алис каза, че ще трябва да покажем Ренесме на хората и трябва да бъдем внимателни с това,- каза Карлайл.- Ще изпратим когото намерим тук при вас – Едуард, ти ще бъдеш най-добър в индивидуалния подход към тях.
Едуард го удостои с едно кратко кимване, все още недоволен.
- Има много земя за покриване.
- Разделяме се,- отговори Емет.- Роуз и аз ще ловуваме за номади.
- Ръцете ви няма да са никак празни тук.- каза Карлайл.- Семейството на Таня ще бъде тук сутринта и си нямат и идея защо. Първо, трябва да ги накарате да не реагират по начина, по който Ирина реагира. Второ, трябва да разберете какво имаше предвид Алис за Елезар. И тога, след всичко това, ще останат ли свидетели с нас? Това ще се повтори отново ако дойдат останалите...ако можем да накараме някой да дойде на първото място.- Карлайл въздъхна.- Твоята работа може да бъде най-трудната. Ще се върнем възможно най-скоро, за да помогнем.
Карлайл постави дланта си на рамото на Едуард за секунда и тогава целуна моето чело. Есме ни прегърна и Емет ни удари и двамата по ръцете. Розали се насили за трудна усмивка към мен и Едуард, изпрати въздушна целувка към Ренесме и направи гримаса на Джейкъб.
- Късмет,- пожела им Едуард.
- И на вас,- каза Карлайл.- Всички ще се нуждаем от него.
Гледах как си тръгват, желаейки да усетя каквато и надежда да ги обземаше и желаейки да остана насаме с компютъра за няколко секунди. Трябваше да обмисля кой беше Дж. Дженкс и защо Алис бе изминала това разстояние, за да даде името му само на мен.
Ренесме се обърна в ръцете на Джейкъб, за да докосне врата му.
- Не знам дали приятелите на Карлайл ще дойдат. Надявам се. Изглежда сякаш ни превъзхождат числено в момента. - промърмори Джейкъб на Ренесмее.
Значи тя знаеше. Ренесмее вече разбираше прекалено добре какво ставаше. Всичкото това белязан-върколак-даваше-всичко-което-белязаната-пожелае-каквото-и-да-беше нещо ми идваше в повече. Предпазването й не беше ли по-добре от отговарянето на въпросите й?
Погледнах внимателно към лицето й. Не изглеждаше уплашена, само нетърпелива и много сериозна в разговора си с Джейкъб по нейния си тих начин.
- Не, ние не можем да помогнм; трябва да стоим тук.- продължи той.- Хората идват, за да видят теб, не гледката.
Ренесмее му се намръщи.
- Не, не трябва да ходя никъде.- каза й той. Тогава той погледна към Едуард, притесненото му лице с осъзнаването, че може би греши.- Трябва ли?
Едуард се колебаеше.
- Кажи го,- каза Джейкъб, с висок и обтегнат глас. Той беше в пречупващата си фаза, точно като останалите от нас.
- Вампирите, които идват да ни помогнат, не са същите като нас. - каза Едуард. – Семейството на Таня е единсвеното като нашето с почит към човешкият живот, и дори те не мислят толкова за върколаците. Мисля, че ще бъде по-безопасно...
- Мога да се грижа за себе си.- прекъсна Джейкъб.
- По-безопасно за Ренесмее,- продължи Едуард.- ако изборът дали да повярват на историята ни за нея не е свързана с асоциация за върколак.
- Някои приятели. Биха се върнали на теб (?) само заради тези, с които си сега?
- Мисля, че те ще бъдат толерантни повече под нормални обстоятелства. Но ти трябва да разбереш – приемаето на Неси няма да бъде лесно нещо за никой от тях. Защо да го правим още по-друдно?
Карлайл бе обяснил правилата относно безсмъртните деца на Джейкъб миналата нощ.
- Безсмъртните деца наистина ли са толкова лоши?- беше попитал той.
- Не можеш да си представиш дълбочината на белезите, които те оставят на колективната вампирска психика.
- Едуард... - беше все още странно да чувам как Джейкъб използва името му без горчивина.
- Знам, Джейк. Знам колко е трудно да стоиш далеч от нея. Ще действаме за момента – да видим как ще реагират към нея. За всеки случай, Неси ще се наложи да бъде инкогнито и през следващите няколко седмици. Ще трябва да стои в къщурката до подходящия момент, за да я представим. Колкото повече пазиш безопасна дистанция от главната къща...
- Мога да го направя. Компания сутринта, хъх?
- Да. Най-близките ни приятели. За всеки случай, вероятно ще е по-добре ако изкараме нещата навън възможно най-скоро. Можеш да стоиш тук. Таня знае за теб. Тя дори е срещала Сет.
- Вярно.
- Препоръчително е да кажеш на Сам какво става. Може да има непознати в горите скоро.
- Добър съвет. При положение, че му дължа известна тишина след миналата нощ.
- Слушането на Алис обикновено е правилното нещо.
Зъбите на Джейкъб се стегнаха и можех да видя, че споделяше чувствата на Сам, относно каквото направиха Алис и Джаспър.
Докато те говореха, аз гледах към черния прозорец, опитвайки се да изглеждам обезумяла и загрижена. Не беше трудно. Облегнах главата си на стената, която беше до всекидневната срещу трапезарията, точно до едно от компютърните бюра. Пръстите ми пробегнаха през клавишите докато гледах в гората, опитвайки се да изглежда като небрежен жест. Вампирите винаги ли правеха нещата небрежно? Не мислех, че някой ми отделя специално внимание, но не се обърнах за да бъда сигурна. Монитора се върна към живот. Заудрях с пръсти по клавишите отново. Тогава забарабанчих по дървения плот, само за да изглежда нормално. Още един удар на буквите. Погледнах екрана с периферното си зрение.
Нямаше Дж. Дженкс, но имаше Джейсън Дженкс. Адвокат. Изтърках клавиатурата, опитвайки се да запазя ритъм, като разсеяна разходка на котка, която имате, но забравена на скута ви. Джейсън Дженкс имаше фаназиран уебсайт за фирмата си, но адреса на страницата бе грешен. Е Сиатъл, но с различен ЗИП код. Записах телефонният номер и после пак зачатках по клавиатурата в ритъм. Този път потърсих адреса, но абсолютно нищо не се появи, сякаш адреса не съществуваше. Искаше ми се да погледна и в картата, но щях да насиля късмета си. Още едно движение, за да изтрия историята...
Продължих да гледам през прозореца и прегледах гората няколко пъти. Чух леки стъпки, прекосяващи пода до мен и се обърнах с надеждата изражението ми да е същото като преди.
Ренесме ме достигна и аз отворих ръцете си. Тя се намърда между, миришейки силно на върколак, и положи главата си на врата ми.
Не знаех дали мога да понасям това. Толково много, колкото се страхувах за моя живот, за този на Едуард, за този на останалото семейство, не беше същото като основното опасение, което чувствах към дъщеря си. Трябваше да има начин да я спася, дори и да беше единственото нещо, което можех да направя.
Изведнъж знаех, че това беше всичко, което исках. Останалото можех и да издържа ако се налагаше, но не и нейният живот да бъде застрашен. Не и това.
Тя беше единственото нещо, което просто трябваше да спася.
Можеше ли Алис да знае как можех да се чувствам?

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Ръката на Ренесмее докосна леко врата ми.
Тя ми показа моето собствено лице, това на Едуард, на Джейкъб, на Розали, на Есме, на Карлайл, на Алис, на Джаспър, прехвърляйки лицата на цялото ни семейство по-бързо и по-бързо. Сет и Лия, Чарли, Сю и Били. Отново и отново. Тревожещи се, както останалите от нас бяхме. Тя се тревожеше единствено за това, че Джейк бе запазил най-лошото за толкова даеч, колкото можех да кажа.Частта как всички нямахме надежда , как всички щяхме да умрем до месец.
С копнеж показа лицето на Алис, продължително и объркано. Къде беше Алис?
- Не знам,- прошепнах.- Но тя е Алис. Прави правилното нещо, както винаги.
Правилното нещи за Алис, във всеки случай. Мразех да мисля за нея по този начин, но как иначе може да бъде разбрана ситуацията? Ренесме въздъхна с усилващо се желание.
- И на мен ми липсва.
Усетих лицето си работещо, опитвайки се да намери изражението, което вървеше с вътрешната ми скръб. Чувствах очите си странно и сухо; те примигнаха срещу неудобното чувство. Прехапах устната си. Когато поех следващата глътка въздух, беше сякаш ме давеше.
Ренесме се отдръпна, за да ме погледне и видях лицето си отразено в мислите й и очите й. Изглеждах като Есме тази сутрин. Значи това е чувството сякаш плача.
Очите на Ренесме блещукаха мокри докато гледаха лицето ми. Тя докосна лицето ми, показвайки ми нищо, просто опитвайки се да ме утеши.
Никога не си бях мечтала да видя тази майка-дъщеря връзка между двете ни, по начина, по който винаги беше между Рене и мен. Но нямах ясна представа за бъдещето.
Сълза се спусна от върха на окото на Ренесме. Аз я поех с целувка. Тя докосна окото си със смайване и погледна към мокротата на пръстите си.
- Не плачи,- казах й аз.- Всичко ще бъде наред. Ти ще бъдеш добре. Ще намеря начин да те измъкна от това.
Ако нямаше друго, което можех да направя, все още можех да спася моята Ренесме. Бях по-позитивна от всякога и това беше каквото Алис можеше да ми даде. Тя щеше да знае. Тя щеше да ми остави път.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

30. НЕУСТОИМА

Имаше толкова много за обмисляне. Как щях да открия време да издиря сама Дж. Дженкс и защо Алис искаше да знам за него? Ако следата на Алис нямаше нищо общо с Ренесме, какво щях да направя, за да спася дъщеря си? Как щяхме да обясним с Едуард историята на Таня и семейството x тази сутрин? Ами ако реагираха като Ирина? Ами ако се превърнеше в битка? Не знаех как да се бия. Как щях да се науча само за месец? Имаше ли изобщо някаква възможност да бъда обучена достатъчно бързо, за да представлявам опасност за който и да е член от Волтури? Или бях обречена да бъда напълно безполезна? Просто още един лесен за елиминиране новороден вампир?
Нуждаех се от толкова много отговори, но нямах възможност да задам въпросите си.
Желаейки малко нормалност заради Ренесме, настоявах да я водя у дома в къщурката за лягане. На Джейкъб му бе по-комфортно във вълчата му форма в този момент – справяше се по-лесно със стреса, когато се чувстваше готов за бой. Искаше ми се да се чувствах по същия начин, да се чувствах готова. Той бягаше из гората, отново нащрек.
След като се бе унесла дълбоко, поставих Ренесме в леглото й, след което отидох в предната стая, за да задам въпросите си на Едуард. Или поне тези, които можех да попитам – един от най-трудните проблеми бе идеята да се опитам да скрия каквото и да е било от него, дори при предимството от мълчаливите ми мисли.
Той бе застанал с гръб към мен, загледан в огъня.
- Едуард, аз...
Той се завъртя и прекоси стаята за отрицателно време, за по-кратко от частица от секундата. Имах време само да регистрирам дивото изражение на лицето му преди устните му да се притиснат в моите и ръцете му да се сключат около мен като железно менгеме.
Не се сетих за въпросите си през остатъка от нощта. Не ми отне много време, за да разбера причината за настроението му и дори още по-малко време, за да се почувствам по съвсем същият начин.
Бях запланувала години само за да организирам преобладаващата страст, която изпитвах към него физически. Както и векове след това, за да й се насладя. Ако ни бе останал само месец да бъдем заедно... Ами, не виждах как бих понесла такъв край. За момента не можех да не бъда егоист. Просто исках да го обичам колкото се може повече в ограниченото време, което ми бе дадено.
Беше трудно да се откъсна от него, когато слънцето изгря, но имахме да вършим работа – работа, която може да е по-трудна отколкото издирванията на останалите семейства взети заедно. Веднага щом се оставих да си помисля за това, което предстои, цялата се напрегнах – имах чувството, че нервите ми са опънати като струни, все по-тънки и по-тънки.
- Иска ми се да имаше начин да получим нужната ни информация от Елезар преди да му кажем за Неси – промърмори Едуард, докато се преобличахме бързо в гигантския килер, който повече ми напомняше за Алис, отколкото имах нужда в този момент. – Просто за всеки случай.
- Но той не би разбрал въпроса, за да може да отговори – съгласих се аз. – Мислиш ли, че ще ни позволят да обясним?
- Не знам.
Взех Ренесме, все още заспала, от леглото й и я задържах близо до себе си, така че къдриците й бяха притиснати към лицето ми – сладкият й мирис, толкова близо, надвиваше всяка друга миризма.
Не можех да губя и една секунда днес. Нуждаех се от отговори и не бях сигурна колко време ще бъдем сами с Едуард днес. Ако всичко минеше добре със семейството на Таня, да се надяваме, че щяхме да имаме компания за неопределен период от време.
- Едуард, ще ме научиш ли как да се бия? – попитах го аз, очаквайки напрегнато реакцията му, докато държеше вратата отворена за мен.
Бе точно както очаквах. Той замръзна и очите му ме огледаха дълбокомислено, сякаш ме гледаше за пръв или последен път. Очите му се застояха върху дъщеря ни, която спеше в ръцете ми.
- Ако се стигне до битка, няма да има какво нито един от нас да направи по въпроса много-много – каза уклончиво той.
Запазих гласът си равен.
- Ще ме оставиш без да мога да се защитавам?
Той преглътна конвулсивно, вратата потрепери и пантите запротестираха, когато хватката му стана по-силна. След което кимна.
- Щом го поставяш по този начин... Предполагам, че ще започнем с тренировките възможно най-скоро.
Аз също кимнах и тръгнахме към голямата къща. Не бързахме.
Зачудих се какво бих могла да направя, за да помогна с нещо. Бях съвсем малко специална, по мой собствен начин – ако това да имаш свръхестествено дебел череп можеше да бъде сметнато за дарба. Имаше ли някаква полза от това?
- Какво според теб е най-голямото им предимство? Имат ли изобщо някаква слабост?
На Едуард не му се наложи да попита, за да знае, че имах предвид Волтури.
- Алек и Джейн са най-голямото им предимство в нападателен план – каза той безизразно, сякаш обсъждахме баскетболен отбор. – Защитниците им рядко участват активно.
- Защото Джейн може да те изпържи на място – или поне умствено. Какво прави Алек? Не ми ли беше споменал веднъж, че е дори още по-опасен от Джейн?
- Да. Той е един вид антидотът на Джейн. Тя те кара да чувстваш най-невъобразимата болка. Алек, от друга страна, те кара да чувстваш нищо. Абсолютно нищо. Понякога, когато Волтурите са в добро настроение, дават на Алек да упои някой преди да бъде екзекутиран. Ако се е предал или ги е зарадвал по някакъв друг начин.
- Упойка? Но как така това е по-опасно от Джейн?
- Защото той изключва едно по едно сетивата ти. Без болка, но също така и без зрение, или звук, или мирис. Абсолютно сетивно лишаване. Биваш съвършенно самотен в нищото. Дори не усещаш, когато те изгарят.
Потреперах. Това ли бе най-доброто, на което можехме да се надяваме? Да не виждаме или усетим смъртта, когато пристигне?
- Това го прави само опасен колкото Джейн – продължи Едуард със същият далечен глас, - че и двамата могат да те извадят от строя, да те направят безпомощна мишена. Разликата между тях е същата, като разликата между мен и Аро. Аро чува мислите само на един човек. Джейн може да нарани обекта, върху когото се е съсредоточила. Аз мога да чувам всички едновременно.
Усетих студ, когато видях накъде бие.
- А Алек може да ни възпрепятства всичките едновременно? – прошепнах аз.
- Да – каза той. – Ако използва дарбата си срещу нас, всички ще стоим слепи и глухи, докато не ни убият – вероятно само ще ни изгорят без да се постараят да ни разкъсат на части първо. О, може да се опитаме да се бием, но е по-вероятно да се нараним един друг, отколкото да нараним някого от тях.
Вървяхме в мълчание няколко секунди.
Една идея се оформяше в съзнанието ми. Не много обещаваща, но по-добра от нищо.
- Мислиш ли, че Алек е добър боец? – попитах аз. – Като оставим на страна способностите му, де. Ако трябваше да се бие без дарбата си. Чудя се дали изобщо някога е опитвал...
Едуард ме погледна остро.
- За какво си мислиш?
Гледах право напред.
- Е, вероятно не може да ми стори нищо, нали? Ако това, което прави е същото като Аро, и Джейн, и теб. Вероятно... ако никога не му се е налагало да се защитава... а аз науча някои номера...
- Той е бил с Волтури от векове – прекъсна ме Едуард с внезапно паникьосан глас. Вероятно виждаше същият образ в главата си като мен – Кълънови стоят безпомощно, безчувствени колони на бойното поле – освен мен. Аз щях да бъда единствената, която щеше да може да се бие. – Да, ти си определено имунизирана срещу силата му, но ти си все още новородена, Бела. Не мога да те направя толкова силен боец само за няколко седмици. Сигурен съм, че той е тренирал.
- Може би, може би не. Това е единственото нещо, което умея, а другите не могат. Дори и да успея да го разсея за известно време... – Дали щях да издържа достатъчно, за да дам шанс на другите?
- Моля те, Бела – каза Едуард през стиснати зъби. – Нека не говорим за това.
- Бъди разумен.
- Ще се опитам да те науча на каквото мога, но моля те, не ме карай да си мисля как се жертваш като отвличане на вниманието... – Той се задави и не завърши думите си.
Кимнах. Тогава щях да запазя плановете си за себе си. Първо Алек и след това, ако имах чудотворният късмет, за да спечеля – Джейн. Ако можех поне да изравня нещата – да премахна преобладаващото нападателно предимство на Волтури. Може би тогава имаше шанс... Мислите ми препускаха напред. Ами ако успеех да им отвлека вниманието или дори да ги елиминирам? Сериозно, защо някой като Джейн или Алек би се нуждаел от бойни способности? Не можех да си представя сприхавата малка Джейн да се откаже от предимството си, дори и за да се обучи. Ако бях способна да ги убия, каква разлика само щеше да има.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Трябва да науча всичко. Колкото е възможно да натикаш в главата ми пред следващият месец – промърморих аз.
Той се държеше, сякаш не бях казала нищо.
Кой следва след това? Щеше да е най-добре да организирам плановете си, ако оцелеех след атакуването на Алек, за да няма колебание в нападението ми. Опитах се да измисля друга ситуация, където дебелият ми череп ще ми даде преднина. Не знаех достатъчно какво умееха другите. Очевидно бойците като гигантският Феликс бяха отвъд възможностите ми. Можех само да отстъпя честния бой на Емет тук. Не познавах и останалите пазители на Волтури, освен Деметри...
Лицето ми бе напълно безизразно, докато обмислях Деметри. Без съмнение щеше да е боец. Нямаше друг начин да бе оцелял толкова дълго време, винаги на преден план във всяка битка. И вероятно винаги предвождаше, защото бе техният търсач – най-добрият търсач в света, без съмнение. Ако имаше по-добър, Волтури щяха да направят размяната. Аро не търпеше компанията на вторите най-добри.
Ако Деметри не съществуваше, тогава можехме да избягаме. Поне тези, които останат от нас. Дъщеря ми, топла в ръцете ми... Някой, който да избяга с нея. Джейкъб или Розали, който останеше.
И... ако Деметри не съществуваше, тогава Алис и Джаспър щяха да са в безопасност завинаги. Това ли бе видяла Алис? Че тази част от семейството ни можеше да продължи? Поне те двамата.
Можех ли да й се сърдя за това?
- Деметри... – казах аз.
- Деметри е мой – каза Едуард с твърд и скован глас. Погледнах го бързо и видях, че изражението му бе станало свирепо.
- Защо? – прошепнах аз.
Отначало той не отвърна. Бяхме стигнали реката, когато най-накрая прошепна:
- Заради Алис. Това е единственото благодаря, което мога да й дам сега за последните петдесет години.
Значи мислите му бяха на една вълна с моите.
Чух тежките лапи на Джейкъб да приближават по замръзналата земя. След секунди той крачеше до мен, като тъмните му очи бяха фокусирани върху Ренесме.
Кимнах му веднъж, след което се върнах към въпросите си. Имахме толкова малко време.
- Едуард, защо мислиш, че Алис ни каза да попитаме Елезар за Волтури? Да не е бил в Италия наскоро или нещо подобно? Какво би могъл да знае?
- Елезар знае всичко, което се отнася за Волтури. Забравих, че ти не знаеш. Преди той беше един от тях.
Изсъсках неволно. Джейкъб изръмжа до мен.
- Какво? – настоях аз, като си представих красивият тъмнокос мъж от сватбата ни, обвит в дълга, тъмна роба.
Лицето на Едуард бе по-нежно сега – той се усмихна леко.
- Елезар е много благороден човек. Той не беше напълно щастлив с Волтурите, но уважаваше законите и нуждата да бъдат насърчавани. Той чувстваше, че работи в ползата на по-голямото добро. Не съжалява за времето си, прекарано с тях. Но когато открил Кармен, открил и мястото си в света. Те са много сходни характери, и двамата са много състрадателни към вампирите. – Той се усмихна отново. – Срещнали Таня и сестрите й и никога не се обърнали назад. Подхожда им този начин на живот. Ако не бяха открили Таня, предполагам че накрая сами щяха да открият начин да живеят без човешка кръв.
Картините в главата ми се въртяха. Не можех да ги подредя. Състрадателн войник на Волтури? Едуард погледна към Джейкъб и отговори на един мълчалив въпрос.
- Не, не е бил един от техните войници, така да се каже. Дарбата му им е била доста полезна.
Джейкъб навярно е попитал очевидният въпрос.
- Той има инстинктивно чувство за дарбите на другите – допълнителната способност, която някои вампири имат – каза му Едуард. – Можел е да даде общата представа на Аро на какво е способен даден вампир, само бивайки близо до него или нея. Това било доста полезно на Волтури, когато са се биели. Можел е да ги предупреди, когато някой от вражеският клан е имал способност, която е може да им причини неприятности. Това било рядкост – изискват се големи умения, за да поставиш Волтури в неизгодно положение дори за момент. Най-вече, предупреждението давало на Аро възможността да спаси някого, който би могъл да му е полезен. Дарбата на Елезар работи дори до известна степен и при хора. Обаче наистина трябва да се концентрира при тях, защото скритата им способност е доста мъглява. Аро го е карал да тества хората, които са искали да се присъединят, за да види дали имат някакъв потенциал. Аро съжалявал, когато Елезар си тръгна.
- Пуснали са го? – попитах аз. – Просто така?
Усмивката му бе по-мрачна сега, малко крива.
- Волтури не са предполагаемите злодеи, както на теб ти се струват. Те са основите на нашият мир и цивилизация. Всеки член от охраната е избрал да им служи. Доста е престижно – всички се гордеят, че са част от тях, никой не е бил насилен да остане.
Намръщих се на земята.
- Предполага се, че са ужасни и зли само с престъпниците, Бела.
- Ние не сме престъпници.
Джейкъб изпръхтя в съгласие.
- Те не знаят това.
- Наистина ли мислиш, че можем да ги накараме да спрат и да ни изслушат?
Едуард се поколеба за съвсем кратък момент, след което сви рамене.
- Ако открием достатъчно приятели, които да застанат на наша страна. Може би.
Ако.
Внезапно усетих натиска от това, което ни предстоеше днес. Едуард и аз започнахме да се движим по-бързо, преминавайки в бяг. Джейкъб ни настигна бързо.
- Таня не би трябвало да закъснее – каза Едуард. – Трябва да сме подготвени.
Как да се подготвим обаче? Нареждахме и пренареждахме, обмисляхме и премисляхме. Ренесме да се вижда? Или отначало да е скрита? Джейкъб да е в стаята? Или отвън? Беше казал на глутницата да стоят наблизо, но да бъдат невидими. Дали да не напревеше и той същото?
Накрая, Ренесме, Джейкъб – обратно в човешката му форма – и аз чакахме зад ъгъла на предната врата на трапезарията, седнали зад голямата полирана маса. Джейкъб ми позволи да държа Ренесме – искаше пространство, в случай, че му се наложи да се преобрази бързо.
Въпреки че бях доволна да я държа в ръцете си, така се чувствах безполезна. Напомни ми, че в битка със зрели вампири, аз не бях нищо повече от една лесна мишена – не се нуждаех от свободни ръце.
Опитах се да си припомня Таня, Кейт, Кармен и Елезар от сватбата. Лицата им бяха смътни в слабо осветените ми спомени. Само знаех, че са красиви, две със светли коси и двама с тъмни коси. Не можех да си спомня дали имаше някаква доброта в очите им.
Едуард се облегна неподвижно срещу задната стъклена стена, загледан към входната врата. Изглеждаше, сякаш изобщо не виждаше стаята пред себе си.
Заслушахме се в колите преминаващи през магистралата, без някоя от тях да намалява скоростта си.
Ренесме се сгуши в шията ми, ръката й бе срещу бузата ми, но без да се появяват образи в главата ми. Нямаше картини, описващи чувствата й сега.
- Ами ако не ме харесат? – прошепна тя и всички погледи се стрелнаха към нейното лице.
- Разбира се, че ще... – започна да казва Джейкъб, но го накарах да млъкне с един поглед.
- Те не те разбират, Ренесме, защото никога не са срещали някого като теб – казах й аз, без да искам да я залъгвам с обещания, които може да не се сбъднат. – Проблемът е да ги накараме да разберат.
Тя въздъхна и в главата ми проблеснаха образите на всички ни за един кратък миг. Вампир, човек, върколак. Тя не се вписваше никъде.
- Ти си специална, това не е нещо лошо.
Тя поклати глава в несъгласие. Тя се замисли за опънатите ни лица и каза:
- Вината е моя.
- Не – казахме аз, Джейкъб и Едуард едновременно, но преди да можем да спорим повече с нея, чухме звукът, който очаквахме – забавянето на двигател по магистралата, гумите, които се придвижваха от асфалта към меката почва.
Едуард се изстреля от ъгъла, за да застане пред входната врата. Ренесме се скри в косата ми. Джейкъб и аз се загледахме един друг през масата, с отчаяние изписано върху лицата ни.
Колата се движеше бързо през гората, по-бързо отколкото Чарли или Сю караха. Чухме я да паркира в полянката и да спира пред верандата. Четири врати се отвориха и затвориха. Те не казаха нищо, докато се приближаваха към вратата. Едуард я отвори преди да успея да почукат.
- Едуард! – зарадва се женски глас.
- Здравей, Таня. Кейт, Елезар, Кармен.
Три промърморени поздрава.
- Карлайл каза, че трябва непременно да говори с нас – каза първият глас, Таня. Можех да чуя, че всичките са все още отвън. Представих си Едуард застанал на прага, блокирал пътя им. – Какъв е проблемът? Проблеми с върколаците?
Джейкъб извъртя очи.
- Не – каза Едуард. – Нашият съюз с върколаците е по-силен от всякога.
Една жена се изкиска.
- Няма ли да ни поканиш вътре? – попита Таня. След което продължи без да дочака отговор. – Къде е Карлайл?
- Карлайл трябваше да замине.
Имаше кратко мълчание.
- Какво става, Едуард? – настоя да узнае Таня.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Ако можете, дайте ми няколко минути – отговори той. – Имам нещо трудно за обясняване и ще имам нужда да бъдете либерални, докато разберете.
- Карлайл добре ли е? – попита разтревожено мъжки глас. Елезар.
- Никой от нас не е добре, Елезар – каза Едуард, след което потупа нещо, вероятно рамото му. – Но физически, Карлайл е добре.
- Физически? – попита остро Таня. – Какво имаш предвид?
- Имам предвид, че цялото ми семейство е в много сериозна опасност. Но преди да обясня, искам да ми обещаете. Изслушайте всичко, което ви кажа, преди да реагирате. Умолявам ви да ме изслушате.
Още по-дълго мълчание посрещна молбата му. През опънатото затишие, Джейкъб и аз се гледахме безмълвно. Кафевите му устни пребледняха.
- Слушаме те – накрая каза Таня. – Ще чуем всичко, преди да отсъдим.
- Благодаря ти, Таня – каза Едуард пламенно. – Нямаше да ви въвлечем в това, ако нямахме друг избор.
Едуард мръдна. Чухме четири чифта крачки да минават през прага. Някой започна да души.
- Знаех си, че онези върколаци са намесени – промърмори Таня.
- Да, те са на наша страна. Отново.
Напомнянето накара Таня да млъкне.
- Къде е твоята Бела? – попита друг женски глас. – Как е тя?
- След малко ще се присъедини към нас. Тя е добре, благодаря ти. Навлезе в безсмъртието с изключителен финес.
- Разкажи ни за опасността, Едуард – каза тихо Таня. – Ще те изслушаме и ще застанем на твоята страна, където принадлежим.
Едуард си пое дълбоко дъх.
- Първо, искам да станете свидетели на това. Заслушайте се – в другата стая. Какво чувате?
Беше тихо, след което някой помръдна.
- Само слушайте отначало, моля ви – каза Едуард.
- Върколак, предполагам. Мога да чуя сърцето му – каза Таня.
- Какво друго? – попита Едуард.
Имаше пауза.
- Какво е това туптене? – Кейт или Кармен попита. – Това да не е... някаква птица?
- Не, но помнете какво чувате. Сега, какво намирисвате? Освен върколака.
- Да не би да има човек там? – прошепна Елезар.
- Не – възрази Таня. – Не е човек, но... по-близо до човек от останалите миризми тук. Какво е това, Едуард? Не мисля, че някога съм помирисвала този аромат преди.
- Определено не си, Таня. Моля те, моля те, запомни, че това е нещо напълно ново за теб. Захвърли настрана предубежденията си.
- Обещах ти, че ще те изслушам, Едуард.
- Добре тогава. Бела? Доведи Ренесме, моля те.
Краката ми бяха странно вкочанени, но знаех, че това чувство е изцяло в главата ми. Накарах се да стана и да не се движа бавно, като станах на крака и извървях няколко кратки крачки до ъгъла. Горещината от тялото на Джейкъб пламтеше близо зад мен, докато ме следваше.
Направих една крачка към голямата стая и замръзнах, без да успея да се насиля да вървя по-напред. Ренесме си пое дълбоко дъх, след което надникна изпод косата ми със свити рамене, очаквайки отказ.
Мислех си, че съм се подготвила за реакцията им. За обвинения, за викове, за неподвижност, причинена от дълбок стрес.
Таня се препъна четири крачки назад, с трепнещи ягодово руси къдрици, като човек пред когото се е изправила отровна змия. Кейт отскочи назад чак към входната врата и се хвана за стената там. Шокирано съскане излезе изпод стиснатите й зъби. Елезар се хвърли пред Кармен в защитническа поза.
- О, моля ви се! – чух Джейкъб да се оплаква изпод дъха си.
Едуард сложи ръката си около мен и Ренесме.
- Обещахте да ни изслушате – напомни им той.
- Някои неща не могат да бъдат чути! – възкликна Таня. – Как можа, Едуард? Не знаеш ли какво значи това?
- Трябва да се махнем оттук – каза Кейт разтревожено, ръката й върху дръжката на вратата.
- Едуард... – На Елезар не му достигаха думи.
- Чакайте – каза Едуард със суров глас сега. – Спомнете си какво чухте, какво помирисахте. Ренесме не е това, което си мислите, че е.
- Няма изключение на това правило, Едуард – сряза го Таня.
- Таня – каза Едуард остро, - ти можеш да чуеш сърцебиенето й! Спри и се замисли какво означава това.
- Сърцебиенето й? – прошепна Кармен, надничайки над рамото на Елизар.
- Тя не е истинско дете-вампир – отговори Едуард, насочвайки вниманието си към по-малко враждебното изражение на Кармен. – Тя е наполовина човек.
Четиримата вампири го изгледаха така, сякаш говореше на език, който никой от тях не разбираше.
- Чуйте ме – гласът на Едуард премина в гладък, кадифен, убедителен тон. – Ренесме е единствена по рода си. Аз съм нейният баща. Не нейният създател – нейният биологичен баща.
Таня клатеше глава със съвсем малки движения. Изглежда не осъзнаваше, че го прави.
- Едуард, нали не очакваш да... – започна да казва Елезар.
- Кажи ми друго обяснение, което се вписва, Елезар. Можеш да усетиш топлината на тялото й във въздуха. Кръв тече във вените й, Елизар. Можеш да я помиришеш.
- Как? – прошепна Кейт.
- Бела е нейната биологична майка – каза й Едуард. – Тя зачена, износи и роди Ренесме, докато бе все още човек. Това почти я уби. Бях принуден да вкарам достатъчно отрова в сърцето й, за да я спася.
- Никога не съм чувал подобно нещо – каза Елезар. Раменете му все още бяха сковани, изражението му бе студено.
- Физическите отношения между вампири и хора не са често срещани – отговори Едуард с малко черен хумор в тонът си. – Хората, оцелели след такова преживяване са още по-малко. Не сте ли съгласни, братовчедки?
Кейт и Таня едновременно му се намръщиха.
- Хайде де, Елезар. Със сигурност можеш да видиш приликата.
Кармен бе тази, която отвърна на думите на Едуард. Тя заобиколи Елезар, игнорирайки половинчатото му махване, за да я предупреди, и се приближи внимателно, заставайки пред мен. Тя се наведе леко напред, оглеждайки предпазливо лицето на Ренесме.
- Изглежда имаш очите на майка си – каза тя с нисък и спокоен глас, - но лицето на баща си. – След което, сякаш сама не можеше да се спре, тя се усмихна на Ренесме.
Усмивката на дъщеря ми в отговор бе ослепителна. Тя докосна лицето ми без да откъсва поглед от Кармен. Тя си представи как докосва лицето на Кармен и попита дали ще е добре.
- Имаш ли нещо против Ренесме сама да ти разкаже за себе си? – попитах аз Кармен. Бях прекалено стресирана, за да говоря по-високо от шепот. – Тя има дарбата да обяснява нещата.
Кармен все още се усмихваше на Ренесме.
- Можеш ли да говориш, мъниче?
- Да – отговори Ренесме с развълнувано високо сопрано. Семейството на Таня трепна при звука на гласът й, освен Кармен. – Но мога да ти покажа повече, отколкото мога да ти разкажа.
Тя постави малката си, обсипана с трапчинки ръка върху бузата на Кармен.
Кармен замръзна на място, сякаш електрически шок бе преминал през нея. Елезар веднага застана до нея, с ръка на рамото й, сякаш за да я дръпне назад.
- Чакай – каза Кармен задъхано, като немигащите й очи се задържаха върху тези на Ренесме.
Ренесме „показва” на Кармен обяснението си дълго време. Лицето на Едуард бе напрегнато, докато гледаше заедно с Кармен, и ми се искаше толкова много да мога и аз да чувам това, което той чуваше. Джейкъб се помръдна нетърпеливо зад мен и знаех, че и на него му се иска същото.
- Какво й показва Неси? – измърмори той изпод дъха си.
- Всичко – прошепна Едуард.
Мина още една минута и Ренесме пусна ръката си от лицето на Кармен. Тя се усмихна победоносно на зашеметената вампирка.
- Тя наистина е ваша дъщеря, нали? – прошепна Кармен, отправяйки разширените си топазени очи към лицето на Едуард. – Такава ярка дарба! Би могла да дойде единствено от много талантлив баща.
- Вярваш ли на това, което тя ти показа? – попита Едуард с напрегнато изражение.
- Без съмнение – каза простичко Кармен.
Лицето на Елезар бе освирепяло от страдание.
- Кармен!
Кармен взе ръцете му в своите и ги стисна.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Колкото и невъзможно да изглежда, Едуард ти казва самата истина. Нека детето само ти покаже.
Кармен побутна Елезар по-близо до мен и кимна към Ренесме.
- Покажи му, mi querida.
Ренесме се ухили, очевидно доволна от благосклонността на Кармен, и докосна леко челото на Елизар.
- Ay caray! – промълви той и се дръпна от нея.
- Какво ти направи? – настоя да узнае Таня, приближавайки се предпазливо. Кейт също се приближи.
- Тя просто се опитва да ти покаже своята гледна точка от историята – каза му Кармен с успокоителен глас.
Ренесме се намръщи нетърпеливо.
- Гледай, моля – заповяда тя на Елезар. Тя протегна ръката си към него и остави няколко сантиметра между пръстите си и лицето му в очакване.
Елезар я изгледа съмнително, след което погледна към Кармен за помощ. Тя кимна окуражително. Елезар си пое дълбоко дъх и се наведе по-близо, докато челото му не докосна отново ръката й.
Той потрепера, когато започна, но остана на място този път, като бе затворил очи в концентрацията си.
- Ах – въздъхна той, когато очите му се отвориха минути по-късно. – Разбирам.
Ренесме му се усмихна. Той се поколеба, след което се усмихна неохотно в отговор.
- Елезар? – обади се Таня.
- Истина е, Таня. Това не е безсмъртно дете. Тя е наполовина човек. Ела. Виж сама.
Мълчаливо, дойде редът на Таня да застане предпазливо пред мен, след това и Кейт, и двете показвайки шок първият път, когато образа ги удари при допирът на Ренесме. Но тогава, точно като Кармен и Елизар, те изглеждаха напълно спечелени, веднага щом свършеше.
Хвърлих поглед към гладкото лице на Едуард, чудейки се дали би могло да е толкова лесно. Златните му очи бяха ясни и непомрачени. Тогава нямаше заблуда в това.
- Благодаря ви, че ни изслушахте – каза той тихо.
- Но каква е тази сериозна опасност, за която ни предупредихте – каза Таня. – Не директно от това дете, както виждам, но определено от Волтури тогава. Как разбраха за нея? Кога ще пристигнат?
Не бях изненадана от бързото й разбиране на ситуацията. Все пак, какво друго би застрашавало едно силно семейство като моето? Само Волтурите.
- Когато Бела видя Ирина онзи ден в планините – обясни Едуард, - тя бе с Ренесме.
Кейт изсъска, присвивайки очи.
- Ирина е сторила това? На вас? На Карлайл? Ирина?
- Не – прошепна Таня. – Някой друг...
- Алис я видя да отива при тях – каза Едуард. Чудех се дали другите забелязаха, когато той трепна леко при споменаването на името на Алис.
- Как е могла да го стори? – Елизар не питаше никой конкретно.
- Представете си, че бяхте видели Ренесме отдалеч. Ако не бяхте дочакали нашето обяснение.
Очите на Таня се присвиха.
- Без значение какво си е помислила... Вие сте нашето семейство.
- Няма какво да направим относно избора на Ирина сега. Прекалено е късно. Алис ни даде месец.
Главите на Таня и Елизар едновременно се наклониха на една страна. Веждите на Кейт се намръщиха.
- Толкова много? – попита Елизар.
- Всички ще идват. Сигурно това отнема известна подготовка.
Елизар ахна.
- Цялата охрана?
- Не само охраната – каза Едуард със скована челюст. – Аро, Кай, Маркус. Дори съпругите им.
Шок се изписа по очите им.
- Невъзможно – каза безизразно Елизар.
- Бих казал същото преди няколко дни – отвърна Едуард.
Елизар се намръщи и когато заговори бе почти като ръмжене.
- Но това няма никакъв смисъл. Защо биха поставили себе си и съпругите в опасност?
- Няма смисъл като го погледнеш по този начин. Алис каза, че има нещо повече от просто едно наказание за това, което те си мислят, че сме сторили. Тя мислеше, че вие можете да ни помогнете.
- Повече от наказание? Но какво друго може да е? – Елизар започна да крачи, отправяйки се към вратата и обратно, сякаш бе сам в стаята, със смръщени вежди, докато гледаше към пода.
- Къде са другите, Едуард? Карлайл и Алис, и останалите? – попита Таня.
Колебанието на Едуард бе почти незабележимо. Той отговори само на една част от въпросът й.
- Търсят приятели, които могат да ни помогнат.
Таня се наведе към него, протягайки ръцете си пред себе си.
- Едуард, без значение колко приятели съберете, не можем да ви помогнем да спечелите. Можем само да умрем заедно с вас. Сигурно знаеш това. Разбира се, вероятно четиримата заслужаваме това, след това което Ирина е сторила, след като ви предадохме в миналото – пак заради нея.
Едуард поклати бързо глава.
- Не ви молим да се биете или да умрете заедно с нас, Таня. Знаеш че Карлайл никога не би поискал това.
- Тогава какво Едуард?
- Просто търсим свидетели. Ако можем да ги накараме да спрат, поне за момент. Ако ни позволят да обясним... – Той докосна бузата на Ренесме – тя улови ръката му и я притисна срещу кожата си. – Трудно е да се съмняваш в историята ни, когато го видиш със собствените си очи.
Таня кимна бавно.
- Мислиш ли, че миналото й ще е от такова значение за тях?
- Само защото засяга бъдещето й. Смисълът на забраната бе с цел да ни защити от разкриване, от създаването на деца, които не могат да бъдат усмирени.
- Аз изобщо не съм опасна – включи се и Ренесме. Заслушах се във високият й, ясен глас с нови уши, представяйки си как би звучала за другите. – Никога не съм наранявала дядо, или Сю, или Били. Обичам хора. И хора-вълци като моят Джейкъб. – Тя пусна дланта на Едуард, за да се пресегне назад и да потупа ръката на Джейкъб.
Таня и Кейт си размениха бързи погледи.
- Ако Ирина не бе пристигнала толкова скоро – замисли се Едуард, - можехме да избегнем всичко това. Ренесме расте с невероятна скорост. Докато мине един месец, ще достигне още половин година развитие.
- Е, това е нещо, на което определено можем да бъдем свидетели – каза Кармен с решителен тон. – Ще можем да се закълнем, че сами сме я видели да расте. Как биха могли Волтурите да игнорират подобно доказателство?
Елизар промърмори „Как, наистина?”, но не вдигна поглед, докато продължаваше да крачи наоколо, сякаш изобщо не ни обръщаше внимание.
- Да, можем да бъдем ваши свидетели – каза Таня. – Определено толкова можем да сторим. Ще видим докъде още ще можем да стигнем.
- Таня – запротестира Едуард, чувайки повече в мислите й, отколкото в думите й, - не очакваме от вас да се биете с нас.
- Ако Волтурите не спрат, за да изслушат свидетелите, не можем просто да стоим на едно място – настоя Таня. – Разбира се, говоря за себе си като казвам това.
Кейт изсумтя.
- Толкова ли се съмняваш в мен, сестро?
Таня й се усмихна широко.
- Все пак е самоубийствена мисия.
Кейт й се ухили, след което сви небрежно рамене.
- Навита съм.
- Аз също ще направя каквото мога, за да защитя детето – съгласи се Кармен. След което, сякаш не можеше да устои, тя протегна ръце към Ренесме. – Може ли да те подържа, bebe linda?
Ренесме се пресегна нетърпеливо към Кармен, доволна от новата си приятелка. Кармен я прегърна близо, говорейки й тихо на испански.
Беше същото като с Чарли, както и преди това с Кълънови. Ренесме бе неустоима. Какво бе това, което привличаше всички към нея, което ги караше дори да застрашават живота си, само за да я защитят? За един момент си помислих, че това, което се готвим да направим, е възможно. Може би Ренесме ще стори невъзможното и ще спечели враговете ни, както бе направила с приятелите ни.
След което си спомних, че Алис ни бе напуснала, и надеждите ми изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

31. Дарба

- Какво общо имат върколаците със всичко това? - запита Таня, хвърляйки поглед към Джейкъб
Той й отговори преди Едуард да успее да го направи.
- Ако Волтури не спрат и не изслушат каквото трябва да им кажем за Неси, тоест за Ренесме, - поправи се той, припомняйки си, че Таня може и да не разбере глупавия прякор. - ние ще ги спрем.
- Много смело, момче, но такова нещо ще е невъзможно дори и за по-опитни бойци от теб.
- Не знаеш на какво сме способни.
Таня сви рамене:
- Животът определено си е твой и можеш да правиш с него каквото поискаш.
Очите на Джейкъб се приковаха върху Ренесме – все още в ръцете на Кармен,а Кейт бе надвиснала отгоре им – и не беше трудно да се види копнежа в тях.
- Тя е специална, това мъниче. - рече Таня замислено. - Трудно е да й устоиш.
- Много даровито семейство. - промърмори Елизар, докато крачеше. Темпото му се увеличаваше; изстрелваше се до вратата, където стоеше Кармен и обратно на всеки няколко секунди. Баща, който чете мисли и майка със силата на щит, а сега и тази магия, с която ни е омагьосало това изключително дете. Чудя се дали има дума, за това, което прави тя или е нещо стандартно за хибрид. Ако такова нещо въобще може да бъде наречено стандартно! Действително хибрид!
- Извинявай, - каза Едуард зашеметено. Той се протегна и хвана Елизар за рамота тъкмо в момента, когато щеше пак да обръща към вратата. - Как точно нарече жена ми?
Елизар изгледа Едуард с любопитство, забравяйки маниакалното си крачене за момент:
- Щит, доколкото ми е известно. Дори в момента ме блокира, затова не мога да сйм сигурен.
Втренчих се в Елизар, свивайки вежди объркано. Щит? Какво искаше да каже с това, че го блокирам? Стоях точно тук, до него без да се защитавам по никакъв начин.
- Щит? - повтори Едуард озадачен.
- Я стига, Едуард. Ако аз не мога да разчета мислите й, съмнявам се ти да можеш. Можеш ли да чуеш какво си мисли в момента? - запита Елизар.
- Не, - промърмори Едуард. - Но и никога не съм успявал. Дори когато беше човек.
- Никога? - примигна Елизар. - Интересно. Това говори за един много мощен скрит талант, след като е бил толкова ясно изразен дори и преди трансформацията. Не мога да намеря пролука в щита й, за да го разгадая. Въпреки че все още е толкова млада – само на няколко месеца. - погледът, който хвърли на Едуард бе почти гневен. - И очевидно въобще не е наясно с това, което прави. Напълно несъзнателно. Каква ирония. Аро ме прати по целия свят да търся такива аномалии, ти просто си го намерила на пътя и дори не съзнаваш какво имаш. - Елизар недоверчиво поклати глава.
Замръзнах на място:
- За какво говориш? Как може да съм щит? Та какво въобще означава това? - всичко, което си представях бяха средновековни рицарски доспехи.
Елизар наклони глава на една страна, докато ме изучаваше. - Предполагам, че такива бяхме само формалност в защитата. В интерес на истината, категоризирането на тези таланти е доста субективно, на случаен принцип. Всеки талант е уникален сам по себе си. Някога изпробвала ли си способностите си? Блокирала ли си друг, освен мен и съпруга си?
Отне ми няколко секунди, въпреки бързината на новия ми мозък, да приготвя отговора си.
- Това нещо действа само на определени дарби. - казах му аз. - Мислите ми са някак... лични. Но това не пречи на Джаспър да си играе с настроенията ми, както не пречи и на Алис да вижда бъдещето ми.
- Напълно мисловна защита. - Елизар кимна на себе си. - Ограничена, но силна.
- Аро не успя да чуе мислите й. - възкликна Едуард. - Въпреки че тя беше още човек, когато се срещнаха.
Очите на Елизар се разшириха.
- Джейн се опита да ме нарани, но не успя. - казах аз. - Едуард мисли, че Деметри не може да ме открие и че Алек също не е проблем. Това добре ли е?
Елизар кимна, с все още широко отворена уста:
- Доста.
- Щит! - каза Едуард, а от тонът му бликаше задоволство. - Никога не съм поглеждал нещата така! Единственият, който познавах бе Рената, на нещата, които вършеше тя бяха толкова различни.
Елизар се съвзе леко.
- Никоя дарба не действаше по същия начин като друг, защото никой не мисли по същия начин.
- Коя е Рената? Какво прави тя? - запитах аз. Ренесме също бе заинтригувана и отдръпна от Кармен, за да надзърне иззад Кейт.
- Рената е личният защитник на Аро. - отвърна ми Елизар. - Тя е много практичен и изключително силен щит.
Смътно си спомних малка група от вампири скупчена близо до Аро в страховитата му кула, някои мъже, други жени. Не можех да видя лицата на жените в неприятния, плашещ спомен. Една от тях би трябвало да е била Рената.
- Чудя се... - рече замислено Елизар. - Разбираш ли, Рената е силен щит срещу физическа атака. Ако някой доближи нея - или Аро, тъй като тя винаги е близо до него в опасна ситуация – този някой бива... отклонен. Около нея витае сила, която отблъсква, макар че е трудно забележима. Просто осъзнаваш, че вървиш в различна от избраната от теб посока, не-осъзнаващ защо си решил да тръгнеш по този път. Тя може да изстреля щита си на няколко метра от себе си. Защитава също така Кай и Марк, когато имат нужда, но Аро е приоритет.
- Макар че, това, което прави тя не на физическа основа. Като по-голяма част от дарбите ни и нейният си играе с ума. Чудя се кой ще победи, ако тя се опита да те блокира? - той поклати глава. - Никога не съм чувал някой да успее да възпре дарбите на Аро и на Джейн.
- Мамо, ти си специална. - каза ми Ренесме без почуда, сякаш говореше за цветовете на дрехите ми.
Почувствах се объркана. Нима вече не знаех дарбата си? Имах своя страхотен самоконтрол, който ми позволи да пропусна първата ужасна година на всеки новороден. Вампирите имаха най много една допълнителна способност, нали?
А всъщност Едуард беше ли прав в началото? Когато Карлайл бе предположил, че самоконтролът ми може да е нещо отвъд нормалното, Едуард бе помислил, че възпирането ми е просто продукт на добра подготовка – концентрация и начин на мислене, бе обяснил той. Кой от двамата беше прав? Имаше ли още нещо, което можех да правя? Име или графа към които принадлежах?
- Можеш ли да го разпръснеш наоколо? - попита Кейт заинтересувано.
- Да го разпръсна? - попитах аз.
- Да го запратиш извън тялото си. - обясни Кейт. - Да защитиш някой друг, освен себе си.
- Не знам. Никога не съм опитвала. Не знаех, че трябва да го правя.
- Оо, може и да не успееш. - каза бързо Кейт. – Бог ми е свидетел,че опитвам от векове и най-доброто, което успях да направя, е да пусна електричество по кожата си.
Втренчих се озадачено в нея.
- Кейт има защитни умения. - обясни Едуард. - Нещо като Джейн.
Несъзнателно се отдръпнах от Кейт и тя се засмя.
- Не съм садистично настроена. - увери ме тя. - Просто е нещо, което ми е от полза по време на битка.
Думите на Кейт попиваха в мен, започвайки да свързват мислите в ума ми. „ Да защитиш някой друг, освен себе си“, каза тя. Сякаш имаше начин да допусна някой човек в странната си, чудато мълчалива глава.
Припомних си Едуард, свит от болка върху древният камък в кулата на Волтури. Макар това да беше човешки спомен, той бе по-остър и по-болезнен от повечето други – сякаш беше издълбан в гънките на мозъка ми.
Ами ако можех да попреча на това да се случи отново? Ако можех да го защитя? Да защитя Ренесме? Ами ако съществуваше поне малка възможност да защитя и тях?
- Трябва да ме научиш как да го правя! - настоях аз, несъзнателно сграбчвайки ръката на Кейт. - Трябва да ми покажеш как!

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Кейт трепна заради захвата ми:
- Може и да го направя, ако спреш да се опитваш да ми счупиш ръката.
- Ооо! Съжалявам!
- Браво, в момента го правиш. - каза Кейт. - От онова движение трябваше да ти изтръпне ръката. Нищо ли не усети?
- Това не беше необходимо. Тя не искаше да те нарани. - промърмори Едуард изпод дъха си. Нито една от двете ни не му обърна внимание.
- Не, нищо не усетих. Пускаше ли ток по кожата си?
- Да. Хм. Не съм срещала някой, който да не го усети, бил той безсмъртен или не.
- Каза че го разпръскваш? По кожата си?
Кейт кимна:
- Преди беше само в дланите ми. Като при Аро.
- Или като при Ренесме. - прекъсна я Едуард.
- Но след много тренировки, мога да го разпространя по цялото си тяло. Добра защита е. Всеки, който се опита да ме докосне ме пуска, сякаш съм използвала електрошокова машинка. Обърква го само за секунда, но това е достатъчно дълго.
Едва слушах думите на Кейт, мислите ми прехвърчаха около идеята, че може би мога да защитя малкото си семейство, стига да се науча достатъчно бързо. Горещо си пожелах да съм добра в това разпростиране, точно толкова, колкото и в другите аспекти на това да съм вампир. Човешкият ми живот не ме бе подготвил за такива естествени неща и не можех да се накарам да се доверя на тази склонност да продължа.
Почувствах се така, сякаш никога преди не съм искала нещо повече от това; да имам възможността да защитя онези, които обичах.
Бях толкова погълната от мислите си, че не бях забелязала безмълвният диалог между Едуард и Елизар, докато не се превърна в словесен разговор.
- Можеш ли да се сетиш за поне едно изключение? - попита Едуард.
Огледах се наоколо, за да схвана този коментар и осъзнах, че останалите вече бяха вперили очи в двамата мъже. Те се накланяха съсредоточено един към друг; изражението на Едуард бе сковано от подозрение, а това на Елизар бе безрадостно и неохотно.
- Не искам да мисля за тях по този начин. - просъска Елизар през стиснати зъби. Учудих се от внезапната промяна в атмосферата.
- Ако си прав... - започна отново Елизар.
Едуард го прекъсна:
- Мисълта беше твоя, не моя.
- Ако аз съм прав... дори не мога да си представя какво значи това. Ще промени всичко, което сме създали в този свят. Ще промени смисъла на живота ми. Онова, от което съм бил част.
- Намеренията ти винаги са били най-добри, Елизар.
- Нима това ще има значение? Какво съм направил? Колко животи...
Таня положи ръката си на рамото на Елизар в утешително:
- Какво сме изпускали, приятелю? Искам да знам, за да споря с подобни мисли. Никога не си направил нещо, което да заслужава да се наказваш така строго.
- О, нима? - промърмори Елизар. После раздвижи рамене изпод ръката й и продължи да крачи дори по-бързо от преди.
Тя го гледа за секунда, а после насочи вниманието си към Едуард:
- Обясни.
Едуард кимна, а очите му следяха Елизар като проговори:
- Опитваше се да разбере защо толкова много от Волтури ще дойдат да ни накажат. Не е типично за тях. Несъмнено ние сме най-големия клан, с който са се разправяли някога, но в миналото други кланове са се съюзявали, за да се защитят и не са представлявали предизвикателство, въпреки броя си. Ние сме по-близки и това е фактор, макар и не много голям. Той си припомняше предишни пъти, когато кланове са били наказвани, за едно нещо или друго, и той се сети за нещо. Нещо, което останалите от защитата никога не биха забелязали, тъй като Елизар беше този, който предаваше събраната информация лично на Аро. Информация, която се повтаряше всеки век.
- Каква информация? - попита Кармен, гледайки Елизар както Едуард.
- Аро рядко предприема лично своите наказателни походи. - каза Едуард. - Но в миналото, когато Аро искаше нещо определено, не минаваше много време преди да се намери информация за този или онзи клан, доказващо че е извършил някакво непростимо престъпление. Древните щяха да решат да дойдат, за да гледат как Защитата раздава справедливост. И после, когато кланът бе изцяло унищожен, Аро щеше да пощади един член, който по негово усмотрение е изпълнен с дълбоко покаяние. И винаги ще стане така, че точно този член има дарба, от която Аро се нуждае. Този човек винаги получаваше пост в Защитата. Талантливият вампир винаги отиваше на тяхна страна, изпълнен с благодарност заради оказаната чест. Нямаше никакви изключения.
- Явно чувството да си избран е опияняващо. - предположи Кейт.
- Ха! - изръмжа Елизар, все още крачейки.
- Има едни измежду Стражата. - отвърна Едуард, за да обясни разгневената реакция на Елизар. Името й е Челси. Тя влияе на емоционалната привързаност между хората. Може едновременно да я засили и отслаби. Тя може да накара някой да почувства привързаност към Волтури, да иска да се присъедини към тях, да опита да им се хареса...
Елизар спря рязко:
- Всички разбрахме защо Челси е толкова важна. В битка, ако можехме да развалим съюза между близки кланове, щяхме да ги победим много по-лесно. Ако можехме да отделим невинните членове на клана от виновните, справедливост щеше да бъде раздадена без излишна бруталност. Виновните щяха да бъдат унищожени без проблем, а невинните – пощадени. Иначе беше невъзможно да спрем членовете на клана, да се бият заедно. А Челси щеше лесно да разкъса връзките, които ги свързваха. Това ми изглеждаше като изключителна проява на добрина, милосърдието на Аро. Подозирах, че Челси държи и нас заедно, но и това беше нещо хубаво. Така действахме по-ефективно. Направи съвместното ни съществуване по-лесно.
Това предизвика нов прилив на спомени у мен. Преди не разбирах как цялата Стража се подчинява на господаря си с такава радост, с почти любовна привързаност.
- Колко силен е нейният талант? - попита Таня остро. Погледът й премина бързо но всеки член на нашето семейство.
Елизар сви рамене.
- Аз успях да си тръгна заедно с Кармен. - а после поклати глава. - Но всичко по-слабо от връзката между партньори е в опасност. Или поне в нормален клан. Тези връзки са по-слаби от тези в нашия клан. Въздържанието от човешка кръв ни прави по-цивилизовани – позволява ни да оформим истински връзки от любов. Съмнявам се тя да успее да разруши нашия съюз, Таня.
Таня кимна, видимо успокоена, докато Елизар продължи с анализа си.
- Мисля, че причината, поради която Аро е решил да дойде лично, водейки толкова много със себе си, е защото това не е поход за наказване, а за завоюване. - каза Елизар. - Има нужда да е там, за да контролира ситуацията. Но се нуждае от цялата стража, за да го защити от толкова голям, талантлив клан. От друга страна, това оставя останалите древни незащитени във Волтера. Прекалено е рисковано – някой може да реши да се възползва. Значи идват всички заедно. Как иначе ще е сигурен, че ще запази талантите, които иска? Сигурно ги иска адски силно. - забеляза Елизар.
Гласът на Едуард бе тих, като дихание:
- От това, което видях в мислите на Аро миналата пролет, той никога не е искал нещо повече, отколкото иска Алис.
Зяпнах широко, припомняйки си кошмарните картини, които си бях представяла много отдавна: Едуард и Алис с черни плащове и кървавочервени очи, а лицата им студени и далечни, докато стоят близо един до друг като сенки и ръката на Аро върху техните... Дали Алис го виждаше напоследък? Беше ли видяла Челси да се опитва да отслаби любовта й към нас, да я присъедини към Аро, Кай и Марк?
- Затова ли си тръгна Алис? - попитах аз, но гласът му се пречупи като произнесох името й.
Едуард сложи ръка на бузата ми:
- Затова трябва да е. За да държи Аро далеч от онова, което той иска най-много. Да опази силата си от него.
Чух Таня и Кейт да мърморят тревожно и се сетих, че те не знаеха за Алис.
- Той иска и теб. - прошепнах аз.
Едуард сви рамене, а изражението на лицето му изведнъж бе станало прекалено сдържано:
- Не толкова много. Всъщност не мога да му дам много повече от това, което вече има. И разбира се това зависи доколко ще успее да ме принуди да изпълнявам волята му. Той ме познава и знае, колко трудно ще е. - той изви язвително вежди.
Елизар замръзна на място, заради равнодушието на Едуард.
- Той познава и слабостите ти. - отбеляза той и после ме посочи.
- Не е нещо, което трябва да обсъждаме сега. - каза бързо Едуард.
Елизар не обърна внимание на намека и продължи:
- Вероятно иска и партньорката ти, нехайнико. Явно е бил заинтригуван от талант, който не се подчинява на неговия и то още в човешката форма на притежателия.
Тази тема беше неприятна за Едуард. И за мен също. Ако Аро искаше за да направя нещо – каквото и да е – всичко, което трябваше да направи бе да заплаши Едуард и аз щях да отстъпя. Същото важеше и в обратния случай.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Нима смъртта беше най-малкия проблем? Всъщност от пленничество ли трябваше да се страхуваме? Едуард промени темата.
- Мисля че Волтури просто чакаха някакъв претекст. Те не са могли да знаят под каква форма ще дойде извинението им, но планът вече беше измислен, когато такова се появи. Ето защо Алис го видя преди Ирина да се намеси. Решението вече е било взето и само са си търсели предлог.
- Ако Волтури злоупотребяват с доверието, оказано им от всички безсмъртни... - промърмори Кармен.
- Има ли значение? - запита Елизар. - Кой би повярвал? И дори да убедим другите, че Волтури използват тяхната сила, нима ще има някаква разлика? Никой не може да ке изправи срещу тях.
- Макар че очевидно някои от нас са достатъчно луди, за да опитват . - промърмори Кейт.
Едуард поклати глава:
- Ти си тук само като свидетел, Кейт. Каквото и цел да преследва Аро, не вярвам да очерни репутацията на Волтури, заради нея. Ако успеем да се аргументираме, той ще бъде принуден да напусне с мир.
- Разбира се. - измърмори Таня.
Никой не изглеждаше убеден. За пет дълги минути, никой не продума.
И тогава чух шума от гуми по шосето към мръсният път към къщата на Кълънови.
- По дяволите, това е Чарли. - измърморих аз. - Може би кланът Денали ще се качи на втория етаж, докато...
- Не, - каза Едуард далечно. Очите му бяха някъде далеч, взирайки се празно към вратата. - Не е баща ти. - погледът му се насочи към мен. - Въпреки всичко, Алис изпраща Питър и Шарлот. Време е да се подготвим за следващия рунд.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

32.КОМПАНИЯ

Огромната къща на Кълън бе по-препълнена с гости, отколкото някой ще помисли за удобно. Получи се така, само защото нито един от посетителите нямаше нужда от сън. Въпреки това, храненията бяха опасни. Нашата компанията ни съдействаше, както можеше. Дадоха на Форкс и на Ла Пуш глъдка въздух и ловуваха само извън щата. Едуард беше много гостоприемен, отпускайки колите си назаем, когато имаше нужда, без да се свиди. Компромисът ме накара да се почувствам неудобно, въпреки че се опитах да си кажа, че те ще ловуват някъде по света, невнимателно.
Джейкъб беше дори по-посърнал. Върколаците съществуваха, за да предотвратят загубата на човешки животи, а ето,че едно ужасяващи убийства останаха незабелязано, малко преди границата на глутницата. Но при тези обстоятелства и Ренесме изложена на силна опастност, той си държа устата затворена и предпочете да гледа пода, наместо вампирите.
Бях изумена колко лесно новите вампири приеха Джейкъб. Проблемите, за които Едуард се притесняваше, че ще изкочат, така и не станаха реалност. Джейк изглежда бе повече или по-малко невидим за тях, не точно личност, но не и храна. Отнасяха се с него така, както хората, които не обичат животните се отнасят с домашния любимец на приятелите си.
Лия, Сет, Куил и Ембри бяха ангажирани да бягат със Сам за сега, и Джейкъб щеше да се присъедини на драго сърце към тях, само дето не можеше да изтърпи да е далеч от Ренесме, а тя в момента беше заета да очарова странната колекция от приятели на Карлайл.
Бяхме повторили сцената с представянето и на Денали, десетки пъти. Първо за Питър и Шарлот, които Алис и Джаспър бяха изпратили без да им дадат някакво обяснение. Както повечето хора, които познаваха Алис, те се довериха на инструкциите и, въпреки липсата на информация. Тя не им каза нищо, за това в коя посока се насочват с Джаспър. Не им е обещала, че ще се видят някога в бъдещето.
Нито Питър, нито Шарлот бяха виждали безсмъртно дете преди. Въпреки че знаеха правилото, реакцията им не беше толкова негативна, колкото на семейство Денали беше отначало. Любопитството им ги накара да позволят на Ренесме да им даде „обяснение”. И това беше. Сега те бяга обвързани в свидетелствуването, колкото и семейството на Таня.
Карлайл бе изпратил приятели от Ирландия и Египет. Ирландският клан пристигна пръв и бяха изненадващо лесни за убеждаване. Сайобан, необятна жена, чието огромно тяло бе хем красиво, хем хипнотизиращо, докато се движеше в плавни, вълнообразни движения, беше лидера, но тя и мургавата и половинка, Лиам, отдавна бяха свикнали да се доверяват на преценката на най-новият ми член в клана. Малката Маги, с нейните подскачащи червени къдрици, не беше толкова физически внушителна, както другите двама, но притежаваше дарбата да разбира кога я лъжат и преценките и винаги бяха неуспорими. Тя заяви, че Едуард говори истината, затова Сайобан и Лиам приеха историята ни напълно, още преди да са докоснали Ренесме.
Амун и останалите египетски вампири бяха съвсем друга история. Дори след като двама по-млади членове на клана бяха убедени от обяснението на Ренсме, Амун отказа да я докосне и заповяда на клана си да си ходят. Бенджамин, странно радостен вампир, който изглеждаше малко по-възрастен от момче, изглеждаше съвършено уверен и в същото време съвършенно безразличен, склони Амун да остане с няколко малки заплахи за разрушаване на съюза им. Той остана, но продължи да отказва да докосне Ренесме, като не позволяваше на половнката си Кеби да я докосне също. Изглеждаше необичайно групиране, въпреки че египтяните си приличаха страшно много с техните катранено черни коси и маслинена бледост, че лесно можеха да минат за биологично семейство. Амун беше старшият член и отритият лидер. Кеби никога не се отдалечаваше по-далеч от него, от сянката му и никога не я чух да казва и една дума. Тиа, половинката на Бенжамин беше също тиха жена, въпреки че когато проговореше в думите й имаше много проницателност и сериозност. Все пак Бенджамин беше този, около когото изглежда се въртяха всички, сякаш притежаваше невидим магнетизъм, на който останалите разчитаха за баланс. Видях Елезар да гледа към момчето с широко отворени очи, като прецени, че египетското момче има дарбата да притегля останалите около него.
-Не е това. –Едуард ми каза, когато останахме сами същата вечер. -Дарбата му е толкова рядка, че Амун е ужасен да го загуби. Доста прилича на нас, когато бяхме планирали да пазим Ренесме от това Аро да разбере за нея. –Той въдъхна. -Амун е държал Бенджамин далече от вниманието на Аро. Той го е създал, знаейки, че ще бъде специален.
-Какво може да прави?
-Нещо, което Елезар не е виждал никога преди. Нещо, което никога не съм чувал. Нещо, което дори твоят щит не би възпрял. – Той се усмихна широко, извивайки усмивката към мен. -Всъщност, той може да влияе на природните елементи – земя, въздух, вода и огън. Истинска физическа манипулация. Без зрително илюзии. Бенджамин все още експериментира с това и Амун се опитва да го направи оръжие. Но ти сама виждаш колко независимо е момчето. Не позволява да бъде използван.
-Харесваш го. –Догатнах от тонът на гласа му.
-Има ясна представа за добро и лошо. Харесвам държанието му.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Отношението на Амун беше друго нещо, което и той, и Кеби запазиха за себе си, въпреки че, Бенджамин и Тиа бяха на път да се сприятелят и с Денали, и с Ирландският клан. Надявахме се, че завръщането на Карлайл ще смекчи останалото напрежение у Амун.
Емет и Роуз ни изпратиха единични вампири, всеки номад, приятел на Карлайл, когото успяха да намерят. Гарет пристигна първи – висок, слаб вампир с нетърпелви рубинени очи и дълга жълтеникаво-червена коса, която държеше вързана отзад със кожена каишка, и веднага стана ясно, че е авантюрист.Помислих си, че можехме да му представим всякакво изпитание и той щеше да го приеме, само за да постави силите си тест. Той бързо си допадна със сестрите Денали и започна да ги пита несвършващи въпроси за необичайния им начин на живот. Зачудих се дали вегетарианството беше друго изпитание, което щеше да пробва, само за да види дали ще се справи.
Мери и Рандал също дойдоха. Те вече бяха приятели, въпреки че, не пътуваха заедно. Те изслушаха историята на Ренесме и останаха да свидетелстват, както всички останали. И те като семейство Денали се зачудиха какво биха направили, ако Волтури не изчакат обясненията. И тримата се замислиха над идеята да застанат на наша страна.
Разбира се, Джейкъб ставаше все по-раздразнителен с всяко ново попълнение. Той стоеше на разстояние, когато можеше, а когато не можеше, мърмореше на Ренесме, че някой ще трябва да го снабди със списък, освен ако не очакват, че ще успее да запомни всичките имена на новите кръвопийци.
Карлайл и Есме се върнаха седмица, след като бяха тръгнали, Емет и Розали, само няколко дни по-късно, и всички се почувствахме по-добре, когато всички си бяха вкъщи. Карлайл доведе още един негов приятел със себе си, въпреки че приятел, може би беше грешния израз. Алистър беше английски вампир, който мразеше хората и който смяташе Карлайл за най-близкия му приятел, въпреки че, едва понасяше да му гостуват повече от един път на век. Алистър предпочиташе да се скита сам и Карлайл трябваше да използва много услуги, които номадът имаше да му връща, за да го доведе тук. Той странеше от компанията и беше ясно, че не се възхищаваше на никого от събраните кланове.Мрачният тъмнокос вампир не повярва на думите на доведения ми баща за произхода на Ренесме, и той като амун отказа да я докосне. Едуард каза на Карлайл, Есме и мен, че Алистар се страхува да бъде тук, но се страхува повече от това, че не знае какви ще са последствията. Той беше много подозрителен за липсата на каквато и да била власт, и по тази причина и инстинктивно за Волтури. Това, което се случваше в момента, изглежда потвърди всичките му страхове.
-Разбира се, сега те ще узнаят, че съм бил тук. –Чухме го да си мърмори на таванската стая, предпочитаното от него място, за да се муси. -На този етап, Аро няма начин да не разбере. Това означава да бягам с векове. Всички, с които Карлайл е говорил през последното десетилетие ще са в списъка им. Не мога да повярвам, че се забърках в тази бъркотия. Колко добър начин да се отнасяш с приятелите си.
Но, ако беше прав, за това, че ще трябва да бяга от Волтури, поне имаше повече надежда за него, отколкото за нас. Алистър беше преследвач, въпреки че, не можеше да се мери с точността и ефектовността на Деметри. Той просто чувстваше загадъчен тласък към това, което търсеше. Но това би му било достатъчно, за да му подскаже в коя посока да бяга, обратната на Деметри.
И точно тогава още един чифт от неочаквани гости пристигна. Неочаквани, защото нито Карлайл, нито Розали бяха успяли да се свържат с Амазонките.
-Карлайл, -По-високата от двете много високи коткоподобни жени, го поздрави, когато пристигнаха. И двете изгреждаха така, сякаш бяха разпъвани, дълги ръце и крака, дълги пръсти, дълги черни плитки и дълги лица с дълги носове. Не носеха нищо, освен животински кожи, къси жилетки и плътно прилепнали панталони, които бяха завързани отстрани с кожени връзки. Не само ексцентричното им облекло ги накара да изглеждат диви, а всичко в тях, от техните бойни пурпурни очи, до внезапните им, връхлитащи движения. Никога не бях срещала по-нецивилизовани вампири.
Но Алис ги бе изпратила и това бяха интересни новини, меко казано. Защо беше тя в Южна Америка? Само защото бе видяла, че никой друг няма да успее да се свърже с Амазонките?
-Зафрина и Сена! Но къде е Качири? –Попита Карлайл. -Никога не съм ви виждал разделени.
-Алис ни каза, че трябва да се отделим. –Зафрина отговори с груб, дълбок глас, който си отиваше с дивата й външност. -Неудобно ни е да сме далеч една от друга, но Алис ни увери, че ви трябваме тук, докато тя има нужда от Качири някъде другаде. Това е всичко, което ни каза, освен, че трябва да бързаме много...?
Изказването й се превърна във въпрос и аз започнах да треперя от притеснението, което не изчезваше, независимо колко често го правех, докато се запътих да доведа Ренесме, за да се срещне с тях.
Въпреки страшния им външен вид, те изслушаха нашата история много спокойно, след което позволиха на дъщеричката ми да ги докосне и да им докаже, че сме прави. Бяха точно толкова погълнати от Ренесме, колкото и останалите вампири, но не можех да не се тревожа, докато гледах бързите им резки движения толково близо до нея. Сена беше винаги близо до Зафрина без да говори, но не беше същото като Амун и Кеби. Маниерите на египтянката изглеждаха покорни, докато Амазонките бяха като два крайника на един организъм, Зафрина просто се случила да е устата.
Новината за Алис беше странно успокояваща. Очевидно, тя беше на някаква неясна нейна мисия, докато избягваше, това което Аро беше намислил за нея.
Едуард беше радостно развълнуван, че Амазонките са с нас, понеже Зафрина беше страшно надарена. Нейната дарба можеше да ни помогне, използвана като опасно защитно оръжие. Не, че Едуард я молеше да се съюзи с нас в битката, но ако Волтури не изчакат, когато видят свидетелите ни, може би биха спрели за друг вид сцена.
-Това е много ясна и реалистична илюзия, -Обясни Едуард, когато се оказа, че не можех да видя нищо, както обикновено.
Зафрина беше заинтригувана и развеселена от моят имунитет; нещо, което не бе срещала никога преди, след което се понесе неспокойно, докато Едуард описа какво изпусках. Очите му се разфокусираха леко, докато продължи.
-Тя може да накара повечето хора да виждат каквото тя си поиска, да виждат това и нищо друго. Например сега съм сам в средата на дъждовна гора. Толкова е ясно, че мога да го повярвам, ако не те чувствах в ръцете си.
Устните на Зафрина трепнаха в нейната твърда версия на усмивка. Секунда по-късно, очите на Едуард се фокусираха отново и той се усмихна широко.
-Впечатлаващо, -Каза той. Ренесме беше очарована от разговора, който се водеше и се пресегна безсташно към Зафрина.
-Може ли да видя ? –Попита тя.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

-Какво искаш да видиш? –Амазонката също попита.
-Това, което показа на тати.
Вампирката кимна и аз гледах притеснено, докато очите на Ренсме се загледаха безизразно в пространството. Секунда по-късно, ослепителната и усмивка озари лицето и.
-Още. –Заповяда тя.
След това беше трудно да задържиш Ренесме далеч от Зафрина и хубавите и картинки .Започнах да се тревожа, защото бях сигурна, че тя беше способна да създаде картини, които не бяха никак хубави. Но через мислите на дъщеря ми,можех да видя за себе си, картините на Зафрина, бяха чисти като собствените спомени на Ренесме, сякаш бяха истински, и по този начин, можех да видя дали бяха подходящи или не.
Въпреки, че не оставих Ренесме лесно, трябваше да призня, че беше добре, че Зафрина поддържаше Ренесме занимавана. Ръцете ми трябваха. Имах да науча толкова много и физически, и умствено, а времето ме пристискаше.
Първият ми опит в ученето как да се бия не мина добре. Едуард ме беше повалил за около две секунди. Но вместо да ме пусне да се боря по моя начин, което аз абсолютно щях да направя, той отскачаше назад от мен. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Все още беше като камък, гледайки през поляната, на която се упражнявахме.
-Извинявай, Бела .- Каза ми той.
-Не, добре съм. –Казах. -Хайде да го направим още веднъж.
-Не мога.
-Как така не можеш. Тъкмо започнахме. –Той не отговори.
-Виж, знам, че не съм добра в това, но не мога да стана по-добра, ако не ми помогнеш.
Той не каза нищо. Подскочих игриво към него. Той изобщо не се защити и двамата паднахме на земята. Беше неподвижен, докато притиснах устните си към шията му.
-Аз печеля. –Заявих .Очите му се свиха, но не каза нищо.
-Едуард? Какво има? Защо не искаш да ме научиш?
Измина цяла минута мълчание, преди да проговори отново.
-Просто не мога...да го понеса. Емет и Розали знаят колкото и аз. Таня и Елизар вероятно знаят повече. Помоли някой друг.
-Това не е честно! Ти си добър в това. Помагал си на Джаспър преди, бил си се с него и другите също. Защо не и с мен? В какво сгреших?
Той въздъхна раздразнен. Очите му бяха тъмни, съвсем малко златисто, което да озарява черното .
-Гледайки на теб по този начин, анализирайки те като мишена. Виждайки всички начини, по които мога да те убия...- Той потрепна. -Просто е прекалено истинско за мен. Нямаме чак толкова много време, за да има разлика кой ще те научи. Всеки може да те научи на основните неща.
Намръщих се. Той докосна нацупената ми долна устна и се усмихна.
-Освен това, не е необходимо. Волтури ще спрат. Не бъдат накарани да разберат.
-Ами ако не го направят. Имам нужда да науча това.
-Намери си друг учител.
Това не беше последният ни разговор по темата, но никога не успявах да го разубедя дори малко от решението му.
Емет беше по-желаещ да помогне, въпреки че ученето му ми заприлича повече на отмъщение за всичките загубени кандски борби. Ако все още можех да посинявам, щях да съм лилава от главата до петите. Роуз, Таня и Елезар бяха много търпеливи и съдействащи. Техните уроци ми напомина на бойните инструкции на Джаспър за другите, миналия Юни, въпреки че, тези спомени бяха неясни и смътни.
Някои от гостите намериха обучаването ми за забавно, и някои дори предложиха помоща си. Номадът Гарет се изреди няколко пъти, беше изненадващо добър учител. Общуваше толкова лесно с останалите, че се зачудих как така и не си е намерил клан. Дори веднъж се бих с Зафрина, докато Ренесме гледаше от ръцете на Джейкъб. Научих няколко трика, но не помолих за помощта й повече. За да съм честна, въпреки че харесвах Зафрина и знаех, че няма да ме нарани наистина, дивата жена ме плашеше до смърт.
Научих много неща от учителите си, но имах чувството, че знанията ми все още бяха невъзможно основни. Нямах идея колко секунди бих издържала срещу Алек и Джейн. Само се молех да бъде достатъчно, за да помогне.
Всяка минута от деня, която не прекарвах с Ренесме или да се уча да се бия, бях в задния двор, работейки с Кейт, опитвайки се да избутам вътрешният си шит навън от мозъка ми, за да защити някой друг. Едуард ме окуражи в тази тренировка. Знаех, че се надява да намеря начин, за да дам своя принос и да съм доволна, докато в същото време ме държи настрана от огънят.
Беше твърде трудно. Нямаше нищо, за което да се хвана, нищо солидно, с което да работя. Имах само растящото ми желание да бъда в полза, да мога да задържа Едуард, Ренесме и колкото се може повече членове на семейството ми на безпоастно място при мен. Отново и отново се опитвах да накарам безформеният ми щит да излезе от мен, само с вяра и случаен успех. Имах чувството, че се боря, за да разпъна невидим ластик, който всеки момент щеше да се превърне от реален в неосезаем дим.
Само Едуард беше склонен да стане нашето опитно свинче, да получава електрически удър след електрически удър от Кейт, докато аз се боря некомпетентно с вътрешностите на главата ми. Работехме с часове и аз имах чувството, че трябва цялата да съм покрита с пот от усилието, но разбира се, перфектното ми тяло не ме предаде по този начин. Изтощението ми беше само психическо.
Убиваше ме и това, че Едуард е този, който трябваше да страда, докато ръцете ми бяха обвити около него, безполезно, докато той трепваше отново и отново от „слабото” напрежение на Кейт. Отипах се колкото можех по-силно да избурам щитът си около нас двамата. От време на време го схващах, и после се изплъзваше отново. Мразех тази тренировка, и ми се искаше Зафрина да помогне, вместо Кейт. Тогава, всичко, което Едуард трябваше да направи е да се вгледа в илюзиите й, докато не го спра. Но Кейт настоя, че имам нужда от по-добра мотивация, под което имаше предвид омразата ми да гледам болката на Едуард. Започвах да се съмнявам в твърдението й от първия ден, когато се видяхме – че не е садистична, относно използването на дарбата си. Тя изглеждаше, сякаш се наслаждава на себе си чрез мен.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

-Хей .-Едуард каза радостно, опитвайки се да скрие всички доказателства за измъченост в гласа му. Бе готов на всичко, за да ме държи далеч от бойната тренировка. -Това едва ме заболя. Добра работа, Бела.
Поех си дълбок дъх, опитвайки се да повторя точно това, което бях направила правилно. Тествах ластикът, борейки се да го накарам да остане олътен, докато го разтягах далеч от мен.
-Отново, Кейт .-Изсумтях през зъби.
Кейт притисна дланта си в рамото на Едуард. Той въздъхна с облекчение.
-Нищо този път. –Тя повдигна вежда.
-И токът, който пуснах, също не беше слаб.
-Добре .-Изпухтях
-Приготви се , - Каза ми тя и се пресегна към Едуард отново.
Този път той изтръпна, и нисък дъх изсъска измежду зъбите му.
-Извинявай! Извинявай! Извинявай! –Започнах да повтарям, прехапвайки устрана си. Защо не можех да го схвана?
-Справяш се чудесно, Бела .-Каза Едуард, придърпвайки ме здраво към него. -Работиш наистина само от няколко дни и вече отразяваш разпиляно. Кейт, кажи й колко добре се справя.
Тя сви устните си.
-Не знам. Тя очевидно има огромна способност и ние едва започваме да я докосваме. Може да се справи по-добре, сигурна съм. Просто й липсва мотивация.
Гледах я невярваща, устните ми автоматично се дръпнаха от зъбите ми. Как може да си мисли, че ми липсва мотивация, при положение, че пуска ток на Едуард точно тук, пред мен? Чух мърморения от публиката, която беше нараснала значително, докато се упражнявах, само Елизар, Кармен и Таня в началоро, но след това Гарет дойде, след това Бенджамин и Тиа, Сайобан и Маги, а сега дори и Алистър надничаше през един прозорец на третия етаж. Наблюдателите се съгласиха с Едуард, мислеха си, че се справям добре.
-Кейт...-Едуард и каза с преупредителен глас, докато нова идея озари съзнанието и, но тя беше вече в движение. Изстреля се до извивката на реката, където Зафрина, Сена и Ренесме се разхождаха бавно, ръката на детето в тази на по-високата амазонка, докато си разменяха картини една на друга. Джейкъб ги следеше като сянка, няколко метра по-назад.
-Неси, -Каза Кейт, новодошлите бързо схванаха идразнещият прякор.
-Би ли искала да дойдеш и да помогнеш на майка си?
-Не ,-Полу-изръмжах. Едуард ме прегърна успокоително.
Отблъснах го, докато Ренесме прехвърча през градината до мен с Кейт, Зафрина и Сена точно до нея.
-Абсолютно не, Кейт. -Изсъсках.
Ренесме се протегна към мен и аз отворих обятията си автоматично. Тя се сгуши в мен, притискайки главата си в кухината под рамото ми.
-Но, мамо, аз искам да помогна. –Каза тя с решителен глас. Ръката и остана на шията ми, прилагайки ми женаието си с образи на нас двете, като отбор.
-Не .-Казах бързо, отдръпвайки се назад. Кейт бе взела внимателна стъпка към мен, ръката и протегната към нас.
-Стой далеч от нас, Кейт. -Предупредих я.
-Не. -Тя започна да се приближава. Усмихна се като ловец, приклещил плячката си.
Изместих дъщеря си, така че тя вече беше плътно прилепнала зад гърба ми, все още отстъпвайки назад с крачка, равна на тази на Кейт. Сега ръцете ми бяха свободни и ако тя не искаше дланите и да се докоснат до китките и, щеше да е по-добре, ако запазеше дистанцията си.
Тя вероятно не разбираше, след като никога не е имала възможноста да разбере за себе си, страстта на една майка за детето и. Явно не осъзнаваще точноколко далеч от прекалено далеч е стигнала. Бях толкова бясна, че зрението ми прие странен череникав отенък и езикът ми имаше вкус на горящ метал.
Силата, с която обикновенно работех, за да се поддържам умерена, потече през мускулите ми, и знах, че мога да я разбия на диамантено-твърд натрошен камък, ако ме предизвика.
Яроста предизвика всеки един аспект от способноста ми да се фокусирам по-остро. Сега вече можех дори да почувствам еластичността на щитът си, по-ясно, да почувствам, че вече не бе ластик толкова,колкото слой, тънка нишка, която ме покрива от главата до петите. С гневът, който разкъсваше тялото ми, имах по-добър усет към него, бе по-стегнат и можех да се хвана за него. Разтеглих го окло мен, изваждайки го от себе си, увивайки Ренесме напълно вътре, в случай, че Кейт премине защитата ми. Тя пристъпи още една изчислена стъпка напред и злобно ръмжене раздра гърлото ми и излезе през стиснатите ми зъби.
-Внимавай, Кейт – Едуард я предупреди.
Тя пристъпи с още една крачка и направи грешка, която дори някой необучен като мен би разпознал. Само на един скок разстояние от мен, тя погледна настрани, пренасочвайки вниманието си от мен, към Едуард.
Ренесме беше в безопастност на гърбът ми. Свих се, за да подскоча.
-Можеш ли да чуеш нещо от Неси? –Кейт го попита, гласът и бе спокоен и равен.
Едуард се озова на мястото между мен и другата вампирка, блокирайки линията ми до нея.
-Не, нищо .- Той отговори. -Сега дай малко пространство на Бела, за да се успокои, Кейт. Не трябваше да я стимулираш по този начин. Знам, че възраста не й личи, но все пак тя е само на няколко месеца.
-Нямаме време, за до направим това нежно, Едуард. Ще трябва да я притиснем. Имаме само няколко седмици, а тя има потенциалът да…
-Отдръпни се за минутка, Кейт.
Тя се навъси, но взе предупреждението му по-сериозно, отколкото взе моето. Ръката на Ренесме беше на врата ми, спомняше си атаката и, показвайки ми, че е нямала лоши намерения, че тати се е погрижил...
Това не ме успокои. Спектърът от светлина, който видях изглеждаше опетнен с кървавочервено. Но бях в по-добър контрол над себе си и можех да видя мърдростта в думите на Кейт. Гневът ми помогна. Бих се научила, по-бързо под напрежение.
Това не означаваше, че ми харесва.
-Кейт, -Изръмжах .Поставих ръката си на малката част от гърба на Едуард. Все още чувствах щитът си като здрав, гъвкав тънък пласт около мен и Ренесме. Избутах го по-надалеч, принуждавайки го да обгърне и Едуард. Нямаше признак за някакъв дефект в разтегливата материя, без заплаха от разкъсване. Задъхах се с усилие и думите ми излязоха, звучащи по-скоро бездиханни, отколкото ядосани.
-Отново. -Казах на Кейт. -Само с Едуард .
Тя завъртя очите си, но изхвърча към Едуард и притисна дланта си към рамото му.
-Нищо .-Каза той. Чух усмивката в гласа му.
-А сега ?- Тя попита.
-Все още нищо.
-А сега ?- Този път в гласа й имаше напън.
-Напълно нищо.
Вампирката изсумтя и отстъпи назад.
-Можеш ли да видиш това? -Зафрина попита с дълбокият си див глас, гледайки напрегнато към нас тримата. Английският и имаше странен акцент, думите и се извиваха нагоре на необичайни места.
-Не виждам нищо, което не трябва .-Каза и Едуард.
-А ти Ренесме ?-Попита я амазонката.
Дъщеря ми се усмихна и поклати глава.
Яроста ми беше почти напълно изчезнала и стиснах зъбите си, задъхвайки се по-силно, докато се опитвах да избутам еластичният щит. Сякаш ставаше все по-тежък, с всяка изминала минута. Изтегли се назад, насочен навътре.
-Никой да не се паникьосва. –Зафрина предупреди малката група, която ме гледаше.
-Искам да видя колко надалеч може да стигне.
Имаше шокирано ахване, произнесено от всички наоколо, Елизар, Кармен, Таня, Гарет, Бендйамин, Тиа, Сайобан, Маги, всички освен Сена, която изглеждаше подготвена за това, което Зафрина правеше. Очите на другите бяха безизразни, израженията им – разтревожени.
-Вдигнете ръката си, когато си възвърнете зрението .-Инструктира ги амазонката. -Сега, Бела .Виж колко от тях можеш да защитиш .
Дъхът ми излезе като пухтене .Кейт беше най-близкият човек до мен, освен Едуард и Ренесме, но дори тя беше на около 10 мерта от мен. Заключих челюста си иизбутах, опитвайки се да намеря силите да устоя, гъвкавият щит по-надалеч от мен. Сантиметър по сантиметър и го докарах до Кейт, борейки се с реакцията, която се съпротивляваше, със всяка частица, която покорявах. Гледах само притесненото лице на Кейт, докато работех и стенех тихо в облекчение, когато очите и мигнаха и тя се фокусира. Повдигна ръката си.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

-Изумително !-Едуард измърмори под носа си.
-Това е като едностранно стъкло. Мога да разчета всичко, което си мислят, но те не могат да ме достигнат. И мога да чуя Ренесме, въпреки че, не можех, когато бях отвън. Обзалагам се, че Кейт може да ми пусне ток сега, защото е под чадъра. Все още не мога да те чуя...хммм. Как работи това ? Чудя се дали...
Той продължи да си мърмори, но не можех да чуя думите му. Стиснах зъби заедно, борейки се да притисна щитът до Гарет, който беше най близо до Кейт. Руката му се вдигне.
-Много добре. –Амазонката ми направи комплимент.
-Сега… Тя проговори твърде рано, с остра издишка, усетих щитът ми да се отдръпва като ластик разтеглен твърде много, възвръщайки обикновенната си форма. Ренесме изпита за първи път слепотата, която Зафрина направи, предвидена за останалите и се разтрепери на гърба ми. Изморено се борех с елстичноста, принуждавайки щитът да я обгърне отново.
-Може ли да ми дадеш минутка ?-Задъхах се. Откакто бях станала вампир, не бях чувствала нуждата да си почина, нито веднъж до този момент. Беше изнервящо да се чувстваш толкова пресъхнал и в същото време, толкова силен.
-Разбира се ,-Каза Зафрина и зрителите се успокоиха, след като им позволи да виждат отново.
-Кейт .-Гарет се обади, докато останалите си шушукаха и незабелязано се отдръпваха, обезпокоени от моентът на слепота. Вампирите не бяха свикнали да се чувстват уязвими. Високият Гарет с жълто-червеникава коса беше единственият не-надарен безсмъртен, който изглеждаше привлечен от упражненията ми. Зачудих се какво привличаше авантюрисът.
-Не бих посмял, Гарет ,-Каза предпазливо Едуард
Гарет птодължи към Кейт, въпреки предупреждението, устните ми бяха свити в докатка
-Казват, че можеш да тръшнеш вампир на земята
-Да .- Съгласи се тя. Тогава с лукава усмивка, тя размърда пръстите си игриво към него. -Любопитен ?
Гарет се сви.
-Това е нещо, което никога не съм виждал. Изглежда сякаш ще бъде малко преувеличено...
-Може би ,- Кейт каза, лицето й изведнъж стана сериозно. -Може би работи само на слабите или на младите. Не съм сигурна. Ти обаче изглеждаш силен. Може би ще можеш да устоиш на дарбата ми. – Тя протегна ръката си към него с длан, сочеща нагоре – ясна покана. Устните му трепнаха и аз бях сигурна, че гробното и изражение беше опит да го отблъсне.
Гарет се усмихна на изпитанието. Много уверено, той докосна дланта и с показалецът си. И тогава, със силно ахване, коленете му се огънаха и той коленичи назад. Главата му удари парче гранит с остър, пукащ звук. Беше шокиращо за гледане. Инстинктите ми се отдръпнаха срещу това да видя безсмъртен да бъде изваден от строя по този начин.Беше дълбоко нередно.
-Казах ти. -Едуард измърмори.
Клепачите на Гарет потрепнаха за няколко секунди, след което отвори очите си широко. Той се загледа към самодоволната Кейт и зачудена усмивка озари лицето му.
-Уау .-Каза той.
-Наслаждава ли се на това ?-Тя попита скептично.
-Не съм луд ,-Засмя се той, поклащайки главата си, докато се изправяше бавно на коленете си.
-Но това наистина си беше нещо.
-Така съм чувала.
Едуард завъртя очите си.
И след това чух малка безредица в предния двор. Чух Карлайл да надговаря бърборещи изненадани гласове.
-Алис ли те изпрати ?-Потпита той някого, като гласът му бе несигурен, слабо разтроен. Още един неочакван гост?
Едуард се втурна към къщата и повечето последваха примерът му. Аз последвах по-бавно, докато Ренесме все още беше кацнала на гърбът ми. Щях да дам на Карлайл момент. Да загрее новият гост, да подготви него или нея или тях за идеята на предстоящото.
Издърпах Ренесме в ръцете си, докато вървях предпазливо около къщата, за да вляза през вратата в кухнята, слушайки това, коено не можех да видя.
-Никой не ни е изпращал .-Дълбок, щепнещ глас отговори на въпросът на Карлайл. Това веднага ми напомни за древните гласове на Аро и Кай, и замръзнах точно вътре в кухнята. Знаех, че предната стая е пренаселена, почти всички бяха отишли, за да видят на-новият ни посетител, но почти нямаше шум. Повърхностно дишане, това беше всичко. Гласът на Карлайл беше предпазлив, когато отвърна.
-Тогава какво ви води насам ?
-Околосветски пътешествия .-Друг глас отговори, точно толкова рехав, колкото предния.
-Чухме подмятания, че Волтури се движат срещу вас. Имаше слухове, че няма да се изправите сами. Очевидно са верни. Това е забележително събрание.
-Ние не предизвикваме Волтури .-Карлайл отговори с обтегнат тон. -Станало е недоразумение, това е всичко. Много сериозно недоразумение, със сигурност, но се надяваме да го изчистим. Това, каквото виждате, са свидетелли. Просто имаме нужда, Волтури да ни изслушат. Не сме —
-Не ни пука какво са казали, че сте направили. –Първият глас го прекъсна.
-И не ни пука дали сте нарушили закона.
-Без значение колко забележително. –Вторият поясни.
-Чакахме цяло хилядолетие и половина, за да видим как Италианската измет ще бъде предизвикана. –Каза първият.
-Ако има някакъв шанс, те да паднат, ние ще сме там, за да го видим.
-Или дори да помогнем, за да ги победим. –Вторият добави.
Те говореха в гладък тандем, гласовете им бяха толкова еднакви, че по-нечуствителни уши биха предположили, че говори само един човек.
-Ако мислим, че имате шанс да успеете.
-Бела ?-Едуард ме извика с твърд глас. -Доведи Ренесме, ако обичаш . Може би е редно да тестваме твърденията на румънските ни посетители.
Помогна ми знанието, че вероятно половината вампира в другата стая биха се застъпили и защитили Ренесме, ако тя разтроеше тези румънци. Не харесвах звукът от гласовете им, още по-малко тъмната заплаха в думите им. Докато влизах в стаяъа, можех да видя, че не бях сама в тази преценка. Повечето от неподвижните вампири гледаха с враждебни погледи, а няколко, Кармен, Таня, Зафрина и Сена смениха позите си осезаемо в защитни пози между новодошлите и Ренесме.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Вампирите на вратата бяха и тънки и ниски, единия тъмнокос, а другия толкова пепеляво рус, че изглеждаше почти сиво. Имаха същият ронлив вид на кожата си, както Волтури, въпреки че, си помислх, че не е толкоя ясно изразено. Не можех да съм вигурна в това, след като не бях виждала Италианският клан, освен през човешките си очи, не можех да направя идеално сравнение. Острите им тесни очи бяха с цвета на тъмно бургундско вино без млечна нишка. Носеха семпли черсни дрехи, които можеха да минат за модерни, но загатваха по-стар дизайн.
Тъмнокосият се усмихна широко, когато застанах в полезрението му.
-Виж ти, виж ти, Карлайл. Бил си непослушен, а ?
-Тя не е това, за което си мислиш, Стефан .
-Не ни пука, така или иначе . -Русият отговори.
-Както казахме преди малко .
-Тогава заповядайте да наблюдавате, Владимир, но определено нашият план не е да предизвикваме Волрури, както ние казахме преди малко .
-Тогава ще стискаме палци ,-Започна Стефан
-Да се надяваме, че ще сме късметлии .-Завърши Владимир.
В края накраищата, бяхме събрали седемнадесет свидетеля – Ирландците: Сайобан, Лиам и Маги; Египтяните: Амун, Кеби , Бенджамин и Тиа; Амазонките: Зафрина и Сена ; Румънците: Владимир и Стефан и номадите: Шарлот и Питър, Гарет, Алистар, Мери и Рандал, а като добавим и бройката на 11-членния ни клан. Таня, Кейт, Елизар и Кармен настояха да ги броимкато част от нашето семейство.
Освен Волтури, това беше най-вероятно най-голямото приятелско събиране на зрели вампири в безсмъртната история.
Всички започнахме да се надяваме. Дори и аз не се сдържах .Ренсме беше спечелила толкова много, за толкова кратко време. Волтури трябваше да слушат само за една малка секунда...
Последните двама оцелели румънци се фокусираха само върху жестокото си негодувание от тези, които бяха превзели империята им, преди хиляда и петстотин години, и влязога в крачка с всичко. Не искаха да докосват Ренесме, но не показваха омраза към нея. Изглеждаха мистериозно възхитени от съюзът ни с върколаците. Гледаха ме как упражнявам щитът си със Зафрина и Кейт, гледаха как Едуард отговаря на неизречени въпроси, как Бенджамин изважда водни гейзери от реката и остри пориви на вятър от неподвижният въздух само с ума си и очите им светеха с безстрашната надежда, че Волтури най-после са си намерили майстора.
Ние не се надявахме на същите неща, но всички се надявахме.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

33. ФАЛШИФИКАЦИЯ

- Чарли, все още сме на стриктния принцип "само най-важното". Знам, че мина повече от седмица, откакто за последно видя Ренесме, но една визита не е добра идея точно сега. Какво ще кажеш да доведа Ренесме при теб?
Чарли беше мълчалив за толкова дълго, че се зачудих дали е чул напрягането зад фарса ми. Но тогава той промърмори:
- Трябва да знам, ъгх. – и осъзнах, че това беше само предпазливостта му от свръхестественото, която го правеше бавен в отговарянето.
- Добре, хлапе. – каза Чарли. – Можеш ли да я доведеш тази сутрин? Сю ще ми донесе обяд. Тя е точно толкова ужасена от готвенето ми, колкото беше и ти, когато пристигна.
Чарли се засмя, а после въздъхна за старото време.
- Тази сутрин ще е идеално. – Колкото по-скоро, толкова по-добре. Вече бях отлагала това прекалено дълго.
- Джейк ще дойде ли с вас?
Въпреки че Чарли не знаеше нищо за върколашкото , всеки можеше да види привързаността между Джейкъб и Ренесме.
- Вероятно. – Нямаше начин Джейк да пропусна следобяд с Ренесме без кръвопийците.
- Може би трябва да поканя и Били. – Замисли се Чарли. – Но...хм. Може би някой друг път.
Обръщах внимание на Чарли само наполовина – достатъчно, за да забележа странната неохота в гласа му, когато спомена Били, но не достатъчно, че да се трежова за това. Чарли и Били бяха възрастни; ако имаха някакви проблеми, те можеха и само да ги разрешат. Аз имах прекалено много неща, за които да се тревожа.
- Ще се видим след малко. – казах му и затворих.
Тази разходка беше повече от предпазването на баща от двадесет и седемте странно събрани вампири – всеки от който се бе заклел, че няма да убива никого в радиус от триста мили, но все пак...Очевидно, нито едно човешко същество не бива да доближава тази група. Това беше извинението, които бях дала на Едуард: занасях Ренесме при Чарли, за да не реши той да дойде. Това беше добра причина да напусна къщата, но изобщо не беше истинската ми цел.
- Защо не можем да вземем Ферарито? – оплака се Джейкъб, когато ме пресрещна в гаража.
Аз вече бях във Волвото на Едуард с Ренесме.
Едуард ми беше показал колата за „след”; и както беше очаквал, аз не бях способна да покажа нужният ентуазъм. Разбира се, беше хубава и бърза, но аз предпочитах да бягам.
- Прекалено е заговорническо. – отговорих аз. – Можем да идем и пеша, но Чарли ще откачи.
Джейкъб изропта, но седна отпред. Ренесме се премести от моят скут в неговият.
- Как си? – попитах го, докато изкарвах колата от гаража.
- Ти как мислиш? – хапливо попита Джейкъб. – Писна ми от всички тези вонливи кръвопийци. – Той видя изражението ми и проговори преди да мога да отговоря. – Да, знам, знам. Те са от добрите, тук са, за да помогнат, те ще ни спасят всичките. И така нататък, и така нататък. Говори каквото искаш, все още мисля, че Дракула Едно и Дракула Две са плашещи.
Трябваше да се усмихна. На мен румънците също не ми бяха любимите гости.
- Не съм несъгласна с теб за това.
Ренесме поклати глава, но не каза нищо; за разлика от всички нас, тя намираше румънците за странно интересни. Тя си беше направила труда да говори с тях наглас, тъй като те не й позволяваха да ги докосва. Въпросът й беше за необичайната им кожа и, въпреки че се страхувах да не се обидят, аз се радвах, че ги беше попитала. Аз също бях любопитна.
Те не бяха разтроени от интересът й. Може би малко печални.
- Ние бяхме стояли мирно твърде дълго време, дете. – Владимир беше отговорил, а Стефан кимна, но не продължи изречението на Владимир, както често правеше.
- Размишлявайки върху собствената си божественост. Беше знак за нашата сила, че всичко идваше при нас. Жертви, дипломати, онези, които търсеха помощта ни. Ние седяхме на троновете си и се мислехме за богове. За дълго време не забелязвахме, че се променяме – почти се вкаменявахме. Предполагам, че Волтури ни направиха една услуга, когато изгориха замъците ни. Стефан и аз поне не продължихме да се вкаменявяме. Сега очите на Волтури са замъглени с прашна измет, но нашите са ясни. Представям си, че това ще ни бъде от полза, когато извадим техните от кухините им.
Опитах се да държа Ренесме далеч от тях след тази случка.
- Колко дълго можем да постоим при Чарли? – попита Джейкъб, прекъсвайки мислите ми. Той видимо се отпускаше, докато се отдалечавахме от къщата и всичките й обитатели. Правеше ме щастлива факта, че аз не се броях за вампир за него. Аз си бях просто Бела.
- Всъщност за доста дълго.
Тонът в гласа ми привлече вниманието му.
- Става ли нещо друго, освен посещението при баща ти?
- Джейк, нали знаеш колко си добър в контролирането на мислите си около Едуард?
Той повдигна една черна вежда.
- Да?
Аз просто кимнах, насочвайки очи към Ренесме. Тя гледаше през прозореца и не знаех колко внимава в разговора ни, но реших да не рискувам повече. Джейкъб ме изчака да добавя още нещо и тогава долната му устна се издаде напред, докато обмисляше това, което бях казала.
Докато карахме в тишина, аз гледах косо през дразнещите лещи в студеният дъжд; все още не беше достатъчно студено за сняг. Очите ми вече не бяха толкова извънземни, колкото в началото – определено по-близко до мътно червеникаво оранжеви, отколкото ярко червени. Скоро тя щяха да бъдат достатъчно кехлибарени, че да престана с лещите. Надявах се промяната да не разтрои Чарли прекалено много.
Джейкъб все още предъвкваше окастреният ни разговор, когато пристигнахме при Чарли. Ние дори не говорехме, докато вървяхме с бърза човешка походка през дъжда. Баща ми ни чакаше; той беше отворил вратата преди да успея да почукам.
- Здравейте! Имам чувството, че са минали години! Погледни се, Неси! Ела при дядо! Кълна се, че си порастнала с половин метър. И изглеждаш кожа и кости, Неси. – Той ме погледна накриво. – Не те ли хранят там?
- Това е просто от бързината на растежа. – Промърморих аз. – Здрасти, Сю. – Повиках над рамото му. Миризмата на пиле, домати, чесън и сирене се разнасяше от кухнята; тя вероятно миришеше прекрасно на всички останали. Също така можех да надуша свежо борче и прах от опаковки.
Ренесме показа трапчинки. Тя никога не говореше пред Чарли.
- Е, влизайте вътре от тоя студ, деца. Къде е зет ми?
- Забавлява едни приятели. – каза Джейкъб и после изпръхтя. – Такъв късметлия си, че не си там, Чарли. Само това ще кажа.
Аз го ударих леко с юмрук в бъбреците, докато Чарли трепваше.
- Ауч. – оплака се Джейкъб под носа си; е, аз си помислих, че е било леко.
- Всъщност, Чарли, аз имам да изпълнявам няколко поръчки.
Джейкъб ми хвърли един поглед, но не каза нищо.
- Назад си с пазаруването за Коледа, а, Белс? Имаш само няколко дни, нали знаеш.
- Да, пазаруване за Коледа. – казах глуповато. Това обясняваше прахът от опаковки. Чарли сигурно бе извадил старите украшения.
- Не се притеснявай, Неси. – Прошепна той в ухото й. – Аз съм те покрил, ако майка ти забрави.
Аз му завъртях очи, но истината бе, че изобщо не се бях замисляла за празниците.
- Обядът е на масата. – викна Сю от кухнята. – Хайде, момчета.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Ще се видим по-късно, татко. – казах аз и се размених бърз поглед с Джейкъб. Дори ако не можеше да се удържи да не мисли за това около Едуард, поне нямаше да има много да сподели. Той нямаше и идея какво бях намислила.
Разбира се, помислих си аз, докато влизах в колата, аз също не си нямах ни най-малка идея.
Пътищата бяха гладки и тъмни, но шофирането не ме сплашваше вече. Рефлексите ми бяха отлични за това начинание и аз почти не обръщах внимание на пътя. Проблемът беше да не привличам внимание със скоростта си, когато си имах компания. Исках да приключа с днешната мисия, да разкрия мистерията, за да върна към жизненоважната задача на ученето. Да се науча да защитавам едни, да се науча да убивам други.
Ставах все по-добра с щита си. Кейт нямаше нужда вече да ме мотивира – не беше трудно да намеря причини да се ядосам, сега, когато вече знаех какъв беше ключът – така че работех най-вече със Зафрина. Тя беше доволна от напредъкът ми; бях способна да покрия радиус от пет метра за повече от минута, въпреки че ме изтощаваше. Тази сутрин тя се беше опитвала да открие дали мога да избутам щита от ума си изцяло. Не виждах каква ще е ползата от това, но Зафрина мислеше, че това ще ми помогне да укрепна, като да упражнявам мускулите на корема и гърба, вместо само на ръцете. Накрая, ще можеш да вдигнеш по-голяма тежест, ако всичките ти мускули са по-силни.
Не бях много добра в това. Бях успяла да видя горската река само за частица от секундата, когато тя се беше опитала да ми я покаже.
Но имаше различни начини да се подготвя за престоящото и със само две оставащи седмици, аз се притеснявах, че може би пренебрегвам най-важното. Днес щях да поправя тази пропуск.
Бях запомнила подходящите карти и нямах никакъв проблем да намеря пътя към адреса, който не съществуваше онлайн, този към Джей Дженкс. Следващата ми стъпка щеше да бъде Джейсън Дженкс на другият адрес, онзи, който Алис не ми беше дала.
Да кажа, че това не беше приятен квартал, щеше да бъде омаловажаване. Най-неотличаващата се кола от всички на семейство Кълън все пак беше жестока на тази улица. Старият ми Шевролет щеше да изглежда точно на място тук. През човешките ми години щях да заключа вратати и да отпраша колкото се осмеля по-бързо. Както бях в момент, аз бях малко омаяна. Опитах се да си представя Алис на това място по каквото и да е причина, но се провалих.
Сградите – всички на по три етажа, всичките бяха тесни, всички бяха леко наклонени, като че огънати от проливният дъжд – бяха най-вече стари къщи, разделени на много апартаменти. Беше трудна да се опрадели какъв цвят трябваше да бъде фасадата. Всичко се беше обезцветило до отенъци на сивото. Няколко от сградите имаха бизнеси на първият етаж: мръсен бар, чийто прозорци бяха боядисани в черно, магазин за магосничеки стоки с неонови ръце и карти таро, мигащи на пресекулки на вратата, салон за татуировки и занималня с тиксо, придържащо счупената врата заедно. Нямаше включени лампи в нито една от стаите, въпреки че навън беше толкова зловещо, че на хората би им трябвала светлината. Можех да чуя тихо мърморене някъде далеч; звучеше като телевизия.
Мяркаха се само няколко човека, двамата се движеха през дъжда в противоположни посоки и един, който седеше на притката веранда на оградена, долнопробна правна кантора, четящ мокър вестник и подсвиркващ. Звукът беше прекалено весел за обстановката.
Аз бях толкова изумена от безгрижният човек, който си подсвиркваше, че отначало не осъзнах, че изоставената сграда беше точно, където адреса, който търсех, трябваше да съществува.
Нямаше номера на разнебитеното място, но салонът за татуировки до него беше през два номера.
Настинах спирачката и оставих колата на празен ход за секунда. Щях да вляза в онова сметище по един или друг начин, но как щях да го направя, че ходсвиркващият да не ме забележи? Можех да паркирам на следващата улица и да се върна от задната страна...От онази страна можеше да има още свидетели. Може би през покривите? Беше ли достатъчно тъмно за такива неща?
- Здравей, мадам. – повика ме свиркачът.

https://mystical.catsboard.com

Sponsored content



Върнете се в началото  Съобщение [Страница 6 от 8]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите