- Ами... – той направи пауза. – Едната причина е, че не те нараних. Този път беше по-лесно, да се контролирам, да сдържа зверството. – очите му пробляснаха към потрошената рамка отново. – Може би защото съм имал някаква представа какво да очаквам.
Усмивка, изпълнена с надежда, се зарастила на лицето ми.
- Казах ти, че всичко зависи от практиката.
Той завъртя очи.
Стомахът ми изкъркори и той се засмя.
- Време за закуска за човека? – попита.
- Моля, - казах аз, изскачайки от леглото. Мръднах прекалено бързо и се заклатушках пиянски, за да възвърна баланса си. Той ме хвана преди да залитна към гардероба.
- Добре ли си?
- Ако в следващия си живот нямам по-добро чувство за равновесие, направо ще поискам да ме върнат.
Тази сутрин аз сготвих, изпържих няколко яйца – бях прекалено гладна, за да приготвя нещо по-сложно. Нетърпелива, ги сложих в една чиния само след няколко минути пържене.
- Откога ядеш яйца на очи? – попита той.
- От сега.
- Знаеш ли какво количество яйца си изяла през последната седмица? – той придърпа кошчето за боклук изпод мивката – беше пълно с празни сини картонени кутии.
- Странно, - казах след като преглътнах изгаряща хапка. – Това място ми обърква апетита някак, - а и сънищата ми и така или иначе несигурното ми равновесие. – Но тук ми харесва. Макар че скоро сигурно ще трябва да си тръгнем, нали, за да успеем да стигнем до Дартмут навреме? О, предполагам ще трябва да си намерим място за живеене, а и други неща.
Той седна до мен.
- Вече можеш да се откажеш от преструвката за колежа – получи каквото искаше. А и не сме сключили сделка, така че нищо не ни притиска.
Изсумтях.
- Не беше преструвка, Едуард. Не си прекарвам свободното време шляейки се, както някои други хора. Какво можем да направим, за да запълним времето на Бела? – казах аз с жалка имитация на гласа му. Той се засмя незасрамен. – Наистина искам още малко време да бъда човек, - наклоних се през масата, за да докосна с ръка голите му гърди. – Само толкова не ми е достатъчно.
Той ми хвърли несигурен поглед.
- От това? – попита той, хващайки ръката ми, която се задвижи надолу по корема му. – Сексът е бил ключът към всичко? – той завъртя очи. – Защо ли не се сетих за това? – промърмори той саркастично. – Можех да си спестя доста спорове.
Засмях се.
- Да, сигурно.
- Толкова си човешка, - каза отново той.
- Знам.
Загатната усмивка разтегли устните му леко.
- Отиваме в Дартмут? Наистина?
- Сигурно ще се проваля още първия семестър.
- Аз ще ти помагам. – сега усмивката му бе широка. – Колежът много ще ти хареса.
- Мислиш ли, че ще можем да намерим квартира толкова късно?
Той направи физиономия, изглеждайки виновен.
- Е, ами, ние вече може да се каже, че имаме къща там. Нали разбираш, за всеки случай.
- Купил си къща?
- Имотите са добра инвестиция.
Вдигнах една вежда и после я отпуснах.
- Е, тогава сме готови.
- Ще трябва да видя дали ще можем да запазим “предишната” ти кола малко повече...
- Да, пази Боже да съм защитена и с танкове.
Той се ухили.
- Колко още можем да останем? – попитах аз.
- Ще успеем точно навреме. Още няколко седмици, ако искаш. После можем да посетим Чарли преди да идем в Ню Хампшир. Бихме могли да прекараме Коледа с Рене...
Думите му изрисуваха веднага в мислите ми щастливо бъдеще, без болка за никой намесен в него. Образът на Джейкъб, всичко, но не и забравен, се намести и се наложи да поправя мислите си – за почти никой намесен.
Не ставаше по-лесно. Сега, когато бях открила точно колко хубаво е да си човек, че се изкушавах да зарежа плановете си. Осемнадесет или деветнадесет, деветнадесет или двадесет... Имаше ли значение? Нямаше да се променя толкова за една година. А да бъда човек с Едуард... Този избор ставаше все по-примамлив с всеки изминал ден.
- Няколко седмици, - съгласих се аз. И после, тъй като времето никога не ми изглеждаше достатъчно, добавих: - Та, мислех си – нали знаеш какво казах преди за практиката?
Той се засмя.
Можеш ли да задържиш тази мисъл? Чувам лодка. Сигурно чистачите идват.
Той искаше да си задържа мисълта. Това означаваше ли, че няма да прави повече проблеми относно практиката? Усмихнах се.
- Нека обясня бъркотията в бялата стая на Густаво и после можем да излезем. Има едно място в джунглата на юг...
- Не искам да излизам. Днес няма да се мотая из целия остров. Искам да остана тук и да гледам филм.
Той сви устни, опитвайки се да не се засмее на недоволния ми тон.
- Добре, както пожелаеш. Защо не избереш някой, докато аз отворя вратата?
- Не чух почукване.
Той наклони глава във въпросната посока, слушаше. След половин секунда слабо и боязливо потропване прозвуча на вратата. Той се ухили и се запъти да отвори.
Заобикалях около рафтовете под големия телевизор и започнах да преглеждам заглавията. Беше трудно да реша откъде да започна. Тук имаше повече ДВД-та отколкото в магазин за такива, давани под наем.
Чувах ниския кадифен глас на Едуард, докато се връщаше към хола, говорейки съвсем гладко на, както предположих, перфектен португалски. Друг, по-груб, човешки глас отговори на същия език.
Едуард ги заведе в стаята, сочейки и към кухнята по пътя. Двамата бразилци изглеждаха изумително ниски и тъмни в сравнение с него. Бяха закръглен мъж и слаба жена, като и на двамата лицата им бяха набраздени от линии. Едуард посочи към мен с горда усмивка и го чух да споменава името ми в кратко изречение от непознати думи. Изчервих се малко като си спомних за пухестата бъркотия в бялата стая, с която те скоро щяха да се сблъскат. Дребният мъж ми се усмихна любезно.
Усмивка, изпълнена с надежда, се зарастила на лицето ми.
- Казах ти, че всичко зависи от практиката.
Той завъртя очи.
Стомахът ми изкъркори и той се засмя.
- Време за закуска за човека? – попита.
- Моля, - казах аз, изскачайки от леглото. Мръднах прекалено бързо и се заклатушках пиянски, за да възвърна баланса си. Той ме хвана преди да залитна към гардероба.
- Добре ли си?
- Ако в следващия си живот нямам по-добро чувство за равновесие, направо ще поискам да ме върнат.
Тази сутрин аз сготвих, изпържих няколко яйца – бях прекалено гладна, за да приготвя нещо по-сложно. Нетърпелива, ги сложих в една чиния само след няколко минути пържене.
- Откога ядеш яйца на очи? – попита той.
- От сега.
- Знаеш ли какво количество яйца си изяла през последната седмица? – той придърпа кошчето за боклук изпод мивката – беше пълно с празни сини картонени кутии.
- Странно, - казах след като преглътнах изгаряща хапка. – Това място ми обърква апетита някак, - а и сънищата ми и така или иначе несигурното ми равновесие. – Но тук ми харесва. Макар че скоро сигурно ще трябва да си тръгнем, нали, за да успеем да стигнем до Дартмут навреме? О, предполагам ще трябва да си намерим място за живеене, а и други неща.
Той седна до мен.
- Вече можеш да се откажеш от преструвката за колежа – получи каквото искаше. А и не сме сключили сделка, така че нищо не ни притиска.
Изсумтях.
- Не беше преструвка, Едуард. Не си прекарвам свободното време шляейки се, както някои други хора. Какво можем да направим, за да запълним времето на Бела? – казах аз с жалка имитация на гласа му. Той се засмя незасрамен. – Наистина искам още малко време да бъда човек, - наклоних се през масата, за да докосна с ръка голите му гърди. – Само толкова не ми е достатъчно.
Той ми хвърли несигурен поглед.
- От това? – попита той, хващайки ръката ми, която се задвижи надолу по корема му. – Сексът е бил ключът към всичко? – той завъртя очи. – Защо ли не се сетих за това? – промърмори той саркастично. – Можех да си спестя доста спорове.
Засмях се.
- Да, сигурно.
- Толкова си човешка, - каза отново той.
- Знам.
Загатната усмивка разтегли устните му леко.
- Отиваме в Дартмут? Наистина?
- Сигурно ще се проваля още първия семестър.
- Аз ще ти помагам. – сега усмивката му бе широка. – Колежът много ще ти хареса.
- Мислиш ли, че ще можем да намерим квартира толкова късно?
Той направи физиономия, изглеждайки виновен.
- Е, ами, ние вече може да се каже, че имаме къща там. Нали разбираш, за всеки случай.
- Купил си къща?
- Имотите са добра инвестиция.
Вдигнах една вежда и после я отпуснах.
- Е, тогава сме готови.
- Ще трябва да видя дали ще можем да запазим “предишната” ти кола малко повече...
- Да, пази Боже да съм защитена и с танкове.
Той се ухили.
- Колко още можем да останем? – попитах аз.
- Ще успеем точно навреме. Още няколко седмици, ако искаш. После можем да посетим Чарли преди да идем в Ню Хампшир. Бихме могли да прекараме Коледа с Рене...
Думите му изрисуваха веднага в мислите ми щастливо бъдеще, без болка за никой намесен в него. Образът на Джейкъб, всичко, но не и забравен, се намести и се наложи да поправя мислите си – за почти никой намесен.
Не ставаше по-лесно. Сега, когато бях открила точно колко хубаво е да си човек, че се изкушавах да зарежа плановете си. Осемнадесет или деветнадесет, деветнадесет или двадесет... Имаше ли значение? Нямаше да се променя толкова за една година. А да бъда човек с Едуард... Този избор ставаше все по-примамлив с всеки изминал ден.
- Няколко седмици, - съгласих се аз. И после, тъй като времето никога не ми изглеждаше достатъчно, добавих: - Та, мислех си – нали знаеш какво казах преди за практиката?
Той се засмя.
Можеш ли да задържиш тази мисъл? Чувам лодка. Сигурно чистачите идват.
Той искаше да си задържа мисълта. Това означаваше ли, че няма да прави повече проблеми относно практиката? Усмихнах се.
- Нека обясня бъркотията в бялата стая на Густаво и после можем да излезем. Има едно място в джунглата на юг...
- Не искам да излизам. Днес няма да се мотая из целия остров. Искам да остана тук и да гледам филм.
Той сви устни, опитвайки се да не се засмее на недоволния ми тон.
- Добре, както пожелаеш. Защо не избереш някой, докато аз отворя вратата?
- Не чух почукване.
Той наклони глава във въпросната посока, слушаше. След половин секунда слабо и боязливо потропване прозвуча на вратата. Той се ухили и се запъти да отвори.
Заобикалях около рафтовете под големия телевизор и започнах да преглеждам заглавията. Беше трудно да реша откъде да започна. Тук имаше повече ДВД-та отколкото в магазин за такива, давани под наем.
Чувах ниския кадифен глас на Едуард, докато се връщаше към хола, говорейки съвсем гладко на, както предположих, перфектен португалски. Друг, по-груб, човешки глас отговори на същия език.
Едуард ги заведе в стаята, сочейки и към кухнята по пътя. Двамата бразилци изглеждаха изумително ниски и тъмни в сравнение с него. Бяха закръглен мъж и слаба жена, като и на двамата лицата им бяха набраздени от линии. Едуард посочи към мен с горда усмивка и го чух да споменава името ми в кратко изречение от непознати думи. Изчервих се малко като си спомних за пухестата бъркотия в бялата стая, с която те скоро щяха да се сблъскат. Дребният мъж ми се усмихна любезно.