Само да кажа ако някой не е запознат,че Среднощно слънце е само до 12 глава защото не е дописано....
А и пряката печ е писана с кавички Приятно четене
“Среднощно слънце”
от Стефани Майър
Съдържание:
Първи поглед
Отворена книга
Феномен
Видения
Покани
Кръвна група
Мелодия
Призрак
Порт Анджелис
Теория
Въпроси
Усложнения
... следва продължение, може би ...
1. Първи поглед
Това беше времето от деня, когато ми се искаше да можех да спа.
Гимназия.
Или чистилище беше точната дума? Ако имаше някакъв начин да изкупя греховете си, това би трябвало донякъде да се брои за близко до съответствието. Скуката не бе нещо, с което да съм свикнал; всеки ден изглеждаше по-невъзможно монотонен от предходния.
Предполагам, че това беше моя начин за сън - ако сънят бе определен като бездейното състояние между активни периоди.
Взирах се в пукнатините пробождащи мазилката в най-далечния ъгъл на закусвалнята, представяйки си шарки, които не бяха там. Това беше един начин да загася гласовете, които ромоляха като струя поток в главата ми.
Няколко стотици от тези гласове игнорирах от скука.
Когато станеше въпрос за човешкия мозък, всичко го бях чувал, така или иначе. Днес всички мисли бяха погълнати от тривиалната драма на едно ново допълнение към малката училищна група тук. Толкова малко им бе нужно, за да се развълнуват. Виждах новото лице повторено в мисъл след мисъл от всеки ъгъл. Просто обикновено човешко момиче. Възбудата около пристигането й бе толкова досадно предвидима - като да извадиш блестящ предмет пред дете. Половината подобни на овце мъже вече си се представяха как се влюбват в нея, само защото тя беше нещо ново, което да гледат. Опитах се по-силно да ги изключа.
Само четири гласа блокирах поради учтивост, отколкото от антипатия: семейството ми, двамата ми братя и двете ми сестри, които до толкова бяха свикнали с липсата на уединение в мое присъствие, че рядко се замисляха. Давах им усамотение доколкото можех. Опитвах се да не слушам, ако можех.
Опитвах се както можех, все пак ... знаех.
Розали мислеше, както обикновено, за себе си. Беше забелязала профила си в отражението на нечии очила и обмисляше собственото си съвършенство.
Умът на Розали беше плитък басейн с малко изненади.
Емет се ядосваше за мача по борба, на който бе загубил от Джаспър предната вечер. Щеше се нуждае от търпението си до краен предел, да издържи до края на училищния ден, за да организира повторен мач. Всъщност аз никога не се бях чувствал неканен, чувайки мислите на Емет, тъй като той никога не мислеше нещо, което не би казал на глас или не би привел в действие. Може би се чувствах виновен единствено, че чета мислите на останалите, защото знаех, че има неща, който те не искаха да знам. Ако умът на Розали бе плитък басейн, то този на Емет беше езеро без сенки, прозрачно като стъкло.
А Джаспър ... страдаше. Сдържах въздишката си.
Едуард. Алис повика името ми в главата си, и веднага улови вниманието ми.
Беше същото като да кажат името ми на глас. Бях доволен, че името ми напоследък бе излязло от мода - щеше да е дразнещо; всеки път, всеки, който помисли за който и да било Едуард, главата ми щеше да се извърта автоматично...
Този път главата ми не се извърна. Алис и аз бяхме добри в тези лични разговори. Рядко ни хващаха. Държах очите си върху линиите в мазилката.
Как се въздържа той? ме попита тя.
Смръщих се, просто малка промяна в линията на устата ми. Нищо, което не би направило намек на останалите. Несъмнено можеше да се мръщя поради отегчение.
Вътрешният глас на Алис бе предупреден сега, и видях, че гледаше Джаспър с периферното си зрение. Има ли някаква опасност? Тя търсеше напред в непосредственото бъдеще, преглеждайки бегло виденията на скука, за източник отвъд моето смръщване.
Бавно завъртях главата си на ляво, все едно гледах тухлите на стената, въздъхнах, а после и в дясно, обратно към пукнатините в тавана. Само Алис знаеше, че клатех глава.
Тя се отпусна. Кажи ми, ако стане прекалено зле.
Мръднах единствено очите си нагоре към тавана и обратно надолу.
Благодаря ти, за това, че го правиш.
Бях доволен, че не можех да й отговоря на глас. Какво щях да кажа? "С удоволствие"? Едва ли беше това. Не ми харесваше да слушам усилията на Джаспър. Беше ли наистина нужно да експериментира по този начин? Нямаше ли да бъде по-безопасно да признае, че може би никога няма да бъде способен да се справи с жаждата по начина, по който останалите от нас го правеха, и да не притиска лимита си? Защо да флиртува с нещастието?
Бяха изминали две седмици от последния ни лов. Това не беше необхватно труден промеждутък от време за останалите от нас. Малко неудобно понякога - ако човек минеше прекалено близо, ако вятърът духаше от грешна страна. Но хората рядко минаваха прекалено близо. Инстинктите им казваха това, което съзнателният им мозък никога нямаше да разбере: ние бяхме опасни.
Джаспър беше много опасен в момента.
В този момент едно малко момиченце се задържа до края на най-близката до нас маса, спирайки, за да поприказва с приятел. Тя отметна късата си, жълтеникавочервена коса, прекарвайки пръстите си през нея. Радиаторът отвя ароматът й в наша посока. Аз бях свикнал с начина, по който този аромат ме караше да се чувствам - сухата болка в гърлото ми, кухината жадуваща в стомаха ми, автоматичното стягане на мускулите ми, излишния поток от отрова в устата ми ...
А и пряката печ е писана с кавички Приятно четене
“Среднощно слънце”
от Стефани Майър
Съдържание:
Първи поглед
Отворена книга
Феномен
Видения
Покани
Кръвна група
Мелодия
Призрак
Порт Анджелис
Теория
Въпроси
Усложнения
... следва продължение, може би ...
1. Първи поглед
Това беше времето от деня, когато ми се искаше да можех да спа.
Гимназия.
Или чистилище беше точната дума? Ако имаше някакъв начин да изкупя греховете си, това би трябвало донякъде да се брои за близко до съответствието. Скуката не бе нещо, с което да съм свикнал; всеки ден изглеждаше по-невъзможно монотонен от предходния.
Предполагам, че това беше моя начин за сън - ако сънят бе определен като бездейното състояние между активни периоди.
Взирах се в пукнатините пробождащи мазилката в най-далечния ъгъл на закусвалнята, представяйки си шарки, които не бяха там. Това беше един начин да загася гласовете, които ромоляха като струя поток в главата ми.
Няколко стотици от тези гласове игнорирах от скука.
Когато станеше въпрос за човешкия мозък, всичко го бях чувал, така или иначе. Днес всички мисли бяха погълнати от тривиалната драма на едно ново допълнение към малката училищна група тук. Толкова малко им бе нужно, за да се развълнуват. Виждах новото лице повторено в мисъл след мисъл от всеки ъгъл. Просто обикновено човешко момиче. Възбудата около пристигането й бе толкова досадно предвидима - като да извадиш блестящ предмет пред дете. Половината подобни на овце мъже вече си се представяха как се влюбват в нея, само защото тя беше нещо ново, което да гледат. Опитах се по-силно да ги изключа.
Само четири гласа блокирах поради учтивост, отколкото от антипатия: семейството ми, двамата ми братя и двете ми сестри, които до толкова бяха свикнали с липсата на уединение в мое присъствие, че рядко се замисляха. Давах им усамотение доколкото можех. Опитвах се да не слушам, ако можех.
Опитвах се както можех, все пак ... знаех.
Розали мислеше, както обикновено, за себе си. Беше забелязала профила си в отражението на нечии очила и обмисляше собственото си съвършенство.
Умът на Розали беше плитък басейн с малко изненади.
Емет се ядосваше за мача по борба, на който бе загубил от Джаспър предната вечер. Щеше се нуждае от търпението си до краен предел, да издържи до края на училищния ден, за да организира повторен мач. Всъщност аз никога не се бях чувствал неканен, чувайки мислите на Емет, тъй като той никога не мислеше нещо, което не би казал на глас или не би привел в действие. Може би се чувствах виновен единствено, че чета мислите на останалите, защото знаех, че има неща, който те не искаха да знам. Ако умът на Розали бе плитък басейн, то този на Емет беше езеро без сенки, прозрачно като стъкло.
А Джаспър ... страдаше. Сдържах въздишката си.
Едуард. Алис повика името ми в главата си, и веднага улови вниманието ми.
Беше същото като да кажат името ми на глас. Бях доволен, че името ми напоследък бе излязло от мода - щеше да е дразнещо; всеки път, всеки, който помисли за който и да било Едуард, главата ми щеше да се извърта автоматично...
Този път главата ми не се извърна. Алис и аз бяхме добри в тези лични разговори. Рядко ни хващаха. Държах очите си върху линиите в мазилката.
Как се въздържа той? ме попита тя.
Смръщих се, просто малка промяна в линията на устата ми. Нищо, което не би направило намек на останалите. Несъмнено можеше да се мръщя поради отегчение.
Вътрешният глас на Алис бе предупреден сега, и видях, че гледаше Джаспър с периферното си зрение. Има ли някаква опасност? Тя търсеше напред в непосредственото бъдеще, преглеждайки бегло виденията на скука, за източник отвъд моето смръщване.
Бавно завъртях главата си на ляво, все едно гледах тухлите на стената, въздъхнах, а после и в дясно, обратно към пукнатините в тавана. Само Алис знаеше, че клатех глава.
Тя се отпусна. Кажи ми, ако стане прекалено зле.
Мръднах единствено очите си нагоре към тавана и обратно надолу.
Благодаря ти, за това, че го правиш.
Бях доволен, че не можех да й отговоря на глас. Какво щях да кажа? "С удоволствие"? Едва ли беше това. Не ми харесваше да слушам усилията на Джаспър. Беше ли наистина нужно да експериментира по този начин? Нямаше ли да бъде по-безопасно да признае, че може би никога няма да бъде способен да се справи с жаждата по начина, по който останалите от нас го правеха, и да не притиска лимита си? Защо да флиртува с нещастието?
Бяха изминали две седмици от последния ни лов. Това не беше необхватно труден промеждутък от време за останалите от нас. Малко неудобно понякога - ако човек минеше прекалено близо, ако вятърът духаше от грешна страна. Но хората рядко минаваха прекалено близо. Инстинктите им казваха това, което съзнателният им мозък никога нямаше да разбере: ние бяхме опасни.
Джаспър беше много опасен в момента.
В този момент едно малко момиченце се задържа до края на най-близката до нас маса, спирайки, за да поприказва с приятел. Тя отметна късата си, жълтеникавочервена коса, прекарвайки пръстите си през нея. Радиаторът отвя ароматът й в наша посока. Аз бях свикнал с начина, по който този аромат ме караше да се чувствам - сухата болка в гърлото ми, кухината жадуваща в стомаха ми, автоматичното стягане на мускулите ми, излишния поток от отрова в устата ми ...