- Нима можеш да създадеш безсмъртен? - когато Аро посочи към Хюилен, гласът му стана внезапно напрегнат. Аз отново се концентрирах върху щита си; вероятно си търсеше друга причина.
- Да, но никой от останалите не може.
Чу се стреснат шепот от всичките три групи.
Аро вдигна високо вежди:
- Останалите?
- Сестрите ми. - сви рамене отново Нахуел.
Аро се бе втренчил диво за момент, преди отново да успокои изражението си.
- Вероятно ще ни кажеш и останалата част от историята, защото изглежда има още.
Нахуел замръзна на мястото си.
- Баща ми дойде да ме търси няколко години след смъртта на майка ми. - красивото му лице се изкриви в гримаса. - Зарадва се като ме намери. - от тона на Нахуел си личеше, че радостта не е била взаимна. - Той имаше две дъщери, но нито един син. И очакваше да се присъединя към него, както бяха направили сестрите ми. Беше учуден, че не съм сам. Сестрите ми нямат отрова, но дали заради пола си или случайно... кой знае? Вече имах своето семейство с Хюилен и не проявих интерес - той наблегна на думата – от промяна. Виждам го от време на време. Имам нова сестра – тя достигна зряла възраст преди около десет години.
- Какво е името на баща ти? - попита Аро изпод стиснати зъби.
- Джохан - отвърна Нахуел. - Той се смята за учен. Мисли, че създава нова свръх-раса. - той не се опита да прикрие отвращението в гласа си.
Кай погледна към мен.
- Дъщеря ти – тя отровна ли е? - настоя той сурово.
- Не, - отвърнах аз.
Нахуел вдигна рязко глава, заради въпроса на Аро и очите му с цвят на тиково дърво се обърнаха към, прогаряйки дупки в лицето ми.
Кай погледна към Аро за потвърждение, но Аро бе прекалено погълнат от собствените си мисли. Той стисна устни и се втренчи в Карлайл, после в Едуард и накрая спря погледа си върху мен.
Кай изръмжа:
- Да се погрижим за нарушението тук и после да тръгваме на юг. - пришпори той Аро.
Аро се взря в очите ми за един дълъг, напрегнат момент. Не знаех какво търси в тях, нито пък какво откри, но след като ме проучи през този момент, нещо в лицето му се измени; лека промяна в краищата на устните и очите му, и вече знаех, че Аро е взел решение.
- Братко, - каза той внимателно на Кай. - Изглежда няма никаква опасност. Това е необичаен развой на събитията, но не виждам заплаха. Явно децата полу-вампири са точно като нас.
- Това ли е решението ти? - настоя Кай.
- Да.
Кай се намръщи:
- Ами този Джохам? Този безсмъртен, толкова запален по експерименти.
- Може би трябва да поговорим с него. - съгласи се Аро.
- Спрете Джохам, ако желаете. - каза Нахуел равно. - Но оставете сестрите ми. Те са невинни.
Аро кимна със сериозно изражение на лицето си. И тогава се обърна към стражите си с топла усмивка.
- Скъпи мои, - рече той. - Днес няма да се бием.
Стражите кимнаха в унисон и успокоиха напрегнатите пози на телата си. Мъглата се разсея бързо, но аз задържах щита си. Може би това беше още един номер.
Огледах израженията им, когато Аро се обърна към нас. Лицето му бе благо както винаги, но за разлика от преди, усетих странна пустота зад фасадата. Сякаш лукавството беше изчезнало. Кай несъмнено бе ядосан, но сега се гнетеше вътрешно; беше се предал. Маркус изглеждаше... отегчен; наистина нямаше друга дума, която да го опише. Стражите бяха невъзмутими и отново благонравни; никой не се отличаваше сред тях, бяха едно цяло. Бяха в строй, готови за тръгване. Свидетелите на Волтури все още бяха предпазливи; те напускаха един по един, пръскайки се сред дърветата. Когато броят им намаля и останалите също отпрашиха. Скоро не остана нито един.
Аро простря ръцете си напред към нас, почти извинително. Зад него, по-голямата част от стражите, заедно с Кай, Маркъс и тихите им, загадъчни съпруги, напускаха мястото, отново в строга редица. Само трима, които явно бяха личната му стража, се забавиха с него.
- Толкова се радвам, че нещата се решиха без насилие. - каза той сладко. - Моят приятел, Карлайл – колко съм щастлив, че отново мога да те нарека свой приятел! Надявам се, че няма лоши чувства. Уверен съм, че разбирате какво тежно бреме е поставил дългът на раменете ни.
- Да, но никой от останалите не може.
Чу се стреснат шепот от всичките три групи.
Аро вдигна високо вежди:
- Останалите?
- Сестрите ми. - сви рамене отново Нахуел.
Аро се бе втренчил диво за момент, преди отново да успокои изражението си.
- Вероятно ще ни кажеш и останалата част от историята, защото изглежда има още.
Нахуел замръзна на мястото си.
- Баща ми дойде да ме търси няколко години след смъртта на майка ми. - красивото му лице се изкриви в гримаса. - Зарадва се като ме намери. - от тона на Нахуел си личеше, че радостта не е била взаимна. - Той имаше две дъщери, но нито един син. И очакваше да се присъединя към него, както бяха направили сестрите ми. Беше учуден, че не съм сам. Сестрите ми нямат отрова, но дали заради пола си или случайно... кой знае? Вече имах своето семейство с Хюилен и не проявих интерес - той наблегна на думата – от промяна. Виждам го от време на време. Имам нова сестра – тя достигна зряла възраст преди около десет години.
- Какво е името на баща ти? - попита Аро изпод стиснати зъби.
- Джохан - отвърна Нахуел. - Той се смята за учен. Мисли, че създава нова свръх-раса. - той не се опита да прикрие отвращението в гласа си.
Кай погледна към мен.
- Дъщеря ти – тя отровна ли е? - настоя той сурово.
- Не, - отвърнах аз.
Нахуел вдигна рязко глава, заради въпроса на Аро и очите му с цвят на тиково дърво се обърнаха към, прогаряйки дупки в лицето ми.
Кай погледна към Аро за потвърждение, но Аро бе прекалено погълнат от собствените си мисли. Той стисна устни и се втренчи в Карлайл, после в Едуард и накрая спря погледа си върху мен.
Кай изръмжа:
- Да се погрижим за нарушението тук и после да тръгваме на юг. - пришпори той Аро.
Аро се взря в очите ми за един дълъг, напрегнат момент. Не знаех какво търси в тях, нито пък какво откри, но след като ме проучи през този момент, нещо в лицето му се измени; лека промяна в краищата на устните и очите му, и вече знаех, че Аро е взел решение.
- Братко, - каза той внимателно на Кай. - Изглежда няма никаква опасност. Това е необичаен развой на събитията, но не виждам заплаха. Явно децата полу-вампири са точно като нас.
- Това ли е решението ти? - настоя Кай.
- Да.
Кай се намръщи:
- Ами този Джохам? Този безсмъртен, толкова запален по експерименти.
- Може би трябва да поговорим с него. - съгласи се Аро.
- Спрете Джохам, ако желаете. - каза Нахуел равно. - Но оставете сестрите ми. Те са невинни.
Аро кимна със сериозно изражение на лицето си. И тогава се обърна към стражите си с топла усмивка.
- Скъпи мои, - рече той. - Днес няма да се бием.
Стражите кимнаха в унисон и успокоиха напрегнатите пози на телата си. Мъглата се разсея бързо, но аз задържах щита си. Може би това беше още един номер.
Огледах израженията им, когато Аро се обърна към нас. Лицето му бе благо както винаги, но за разлика от преди, усетих странна пустота зад фасадата. Сякаш лукавството беше изчезнало. Кай несъмнено бе ядосан, но сега се гнетеше вътрешно; беше се предал. Маркус изглеждаше... отегчен; наистина нямаше друга дума, която да го опише. Стражите бяха невъзмутими и отново благонравни; никой не се отличаваше сред тях, бяха едно цяло. Бяха в строй, готови за тръгване. Свидетелите на Волтури все още бяха предпазливи; те напускаха един по един, пръскайки се сред дърветата. Когато броят им намаля и останалите също отпрашиха. Скоро не остана нито един.
Аро простря ръцете си напред към нас, почти извинително. Зад него, по-голямата част от стражите, заедно с Кай, Маркъс и тихите им, загадъчни съпруги, напускаха мястото, отново в строга редица. Само трима, които явно бяха личната му стража, се забавиха с него.
- Толкова се радвам, че нещата се решиха без насилие. - каза той сладко. - Моят приятел, Карлайл – колко съм щастлив, че отново мога да те нарека свой приятел! Надявам се, че няма лоши чувства. Уверен съм, че разбирате какво тежно бреме е поставил дългът на раменете ни.