22. ОБЕЩАНИЕ
Мисленето за Ренезме, я постави на централно място в моя странен, нов и обширен, но и отвлечен ум. Толкова много въпроси.
- Разкажи ми за нея –настоях аз, когато той пое ръката ми. Свързването ни по този начин не ни забави.
- Тя не прилича на нищо друго на този свят –отвърна ми той. Усещаше се почти религиозна отдаденост в гласа му.
Усетих остър спазъм от ревност към този непознат. Той я познаваше, а аз не. Не беше честно.
- Прилича ли на теб? Или на мен? Тоест на предишното ми аз.
- Изглежда наравно.
- Родила се е топлокръвна –напомних му аз.
- Да. Сърцето й бие, но малко по-бързо от човешкото. Температурата й също е малко по-висока от нормалното. Тя спи.
- Наистина ли?
- Доста добре за новородено. Ние сме единствените родители, които нямат нужда да спят, а детето ни спи по цяла нощ –разхили се той.
Хареса ми начинът, по който той каза детето ни. Думите я направиха за мен по-реална.
- Има същите очи като твоите… така че все пак това не се загуби –усмихна ми се той- Толкова са красиви.
- А от вампирска страна? –попитах.
- Кожата и изглежда също толкова непроницаема, колкото твоята. Не че някой ще опита да я пробва.
Примигнах, леко шокирана.
- Разбира се, че никой не би го сторил –увери ме той- Диетата й… ами, тя предпочита да пие кръв. Карлайл продължава да се опитва да я убеди да пие и някакво бебешко мляко, но изглежда тя няма никаква поносимост към него. Не казвам, че я виня… това е някакво отвратително миришещо нещо, дори и за човешка храна.
Зинах широко. Казаното от него прозвуча така, сякаш са водили разговори.
- Да я убеди?
- Интелигентна е, шокиращо, също така се развива с невероятна скорост. Въпреки че не говори… още… комуникира доста ефективно.
- Не. Говори. Още.
Той забави ход, за да ми позволи да осъзная това.
- Какво имаш предвид под комуникира ефективно? –настоях аз.
- Мисля, че ще е по-добре да… видиш със собствените си очи. Доста трудно е за описване.
Обмислих това. Знаех, че има много неща, които трябваше да видя с очите си, преди да повярвам, че е истина. Не знаех доколко съм готова, затова смених темата.
- Защо Джейкъб е все още тук? –попитах аз- Как издържа? Защо му е? –звънтящият ми глас трепна леко- Защо му е да се измъчва още повече?
- Джейкъб не се измъчва –каза той със странен нов тон- Въпреки че бих желал да променя състоянието му –добави през зъби.
- Едуард! –изсъсках аз, спирайки го рязко (почувствах някакво самодоволство, че имах силата да го направя)- Как може да го казваш? Джейкъб се отказа от всичко, за да ни предпази! Това, през което го накарах да премине… -трепнах при замъгления спомен от срама и вината ми. Сега ми изглеждаше странно, че съм се нуждаела от него тогава. Чувството за празнота без него бе изчезнало. Сигурно е било човешка слабост.
- Ще видиш как точно мога да го казвам –промърмори Едуард- Обещах му да му позволя да обясни, но се съмнявам да видиш нещата по-различно от мен. Разбира се, често греша относно мислите ти, нали? –изви устни и ме огледа.
- Да обясни какво?
Едуард поклати глава.
- Обещах. Въпреки че не знам дали му дължа повече нещо… -той стисна силно зъби.
- Едуард, не разбирам –безпомощност и възмущение превзеха ума ми.
Той погали бузата ми, след което се усмихна нежно, когато лицето ми се успокои в отговор. Желанието премахна раздразнителността ми.
- По-тежко е, отколкото го правиш ти, знам. Помня.
- Не обичам да се чувствам объркана.
- Знам. Затова нека се приберем в къщи, за да можеш да видиш с очите си –неговите очи преминаха покрай остатъците от роклята ми, докато говореше за прибиране в къщи. Той се намуси – Хмм.
След около половин секунда замисляне, разкопча ризата си и ми я подаде да я облека.
- Толкова ли е зле?
Той се ухили.
Промуших ръцете си през ръкавите, след което закопчах ризата върху разпокъсаното си елече. Разбира се, така той остана без риза. Нямаше как да не сметна това за разсейващо.
- Ще се състезавам с теб –казах аз и отбелязах- няма да ти позволя да победиш този път!
Той пусна ръката ми и се ухили.
- По твой знак…
Беше ми по-лесно да намеря новата си къща, отколкото да вървя по улицата към къщата на Чарли. Мирисът ни беше оставил прясна следа, лесна за проследяване, дори когато бягах толкова бързо, колкото можех.
Едуард ме настигна, когато доближихме реката. Възползвах се от случая и направих скока си по-рано, опитвайки се да използвам допълнителната си сила, за да победя.
- Ха! –въздъхнах аз, когато чух, че моите крака докоснаха тревата първи.
Докато се заслушвах, за да чуя приземяването му, чух нещо, което не очаквах. Нещо силно и твърде близко. Биещо сърце.
Едуард беше до мен в същата секунда, ръцете му бяха стиснали здраво моите.
- Не дишай –предупреди ме той настоятелно.
Опитах се да не се паникьосвам, когато замръзнах по средата на дишането. Единствено очите ми се движеха, местейки се инстинктивно, за да открият източника.
Джейкъб стоеше на линията, където гората се докосваше до поляната на Кълън. Ръцете му бяха кръстосани, челюстта силно стегната. Някъде зад него, невидими за мен, се чуха две по-големи сърца, след което шумът от пречупване на нещо под силни лапи.
- Внимателно, Джейкъб –каза Едуард. Ръмжене от гората отвърна на загрижеността в гласа му.
- Може би това не е най-добрият начин…
- Мислиш, че би било по-добре да я пуснем първо при бебето? –прекъсна го Джейкъб- По-безопасно е да видим как Бела се справя с мен. Аз ще се оправя по-бързо.
Това беше тест? За да видят дали ще убия Джейкъб, преди да се опитам да убия Ренесме? Почувствах се болна по странен начин… нямаше нищо общо със стомаха ми, само с ума ми. Това идея на Едуард ли беше?
Погледнах го угрижено. Едуард изглежда обмисляше за момент, след което изражението му премина от загрижено в някакво друго. Той сви рамене, след което имаше враждебност в гласа му, когато каза:
- Става дума за твоя врат, предполагам.
Ръмженето от гората вече беше станало бясно. Лея, нямах съмнения.
Какво му имаше на Едуард? След всичко, през което преминахме, не трябваше ли да изпитва някаква симпатия към най-добрия ми приятел? Мислех си – може би глуповато – че Едуард е вече също приятел на Джейкъб. Явно не съм ги разбрала.
Но какво правеше Джейкъб? Защо би предложил себе си за тест, за да предпази Ренесме?
Нямаше смисъл за мен. Дори и връзката ни да бе оживяла…
Сега, когато погледът ми срещна този на Джейкъб, си помислих, че може би е оживяла. Той все още изглеждаше като най-добрия ми приятел. Но не той беше променен. Как ли изглеждах за него?
Мисленето за Ренезме, я постави на централно място в моя странен, нов и обширен, но и отвлечен ум. Толкова много въпроси.
- Разкажи ми за нея –настоях аз, когато той пое ръката ми. Свързването ни по този начин не ни забави.
- Тя не прилича на нищо друго на този свят –отвърна ми той. Усещаше се почти религиозна отдаденост в гласа му.
Усетих остър спазъм от ревност към този непознат. Той я познаваше, а аз не. Не беше честно.
- Прилича ли на теб? Или на мен? Тоест на предишното ми аз.
- Изглежда наравно.
- Родила се е топлокръвна –напомних му аз.
- Да. Сърцето й бие, но малко по-бързо от човешкото. Температурата й също е малко по-висока от нормалното. Тя спи.
- Наистина ли?
- Доста добре за новородено. Ние сме единствените родители, които нямат нужда да спят, а детето ни спи по цяла нощ –разхили се той.
Хареса ми начинът, по който той каза детето ни. Думите я направиха за мен по-реална.
- Има същите очи като твоите… така че все пак това не се загуби –усмихна ми се той- Толкова са красиви.
- А от вампирска страна? –попитах.
- Кожата и изглежда също толкова непроницаема, колкото твоята. Не че някой ще опита да я пробва.
Примигнах, леко шокирана.
- Разбира се, че никой не би го сторил –увери ме той- Диетата й… ами, тя предпочита да пие кръв. Карлайл продължава да се опитва да я убеди да пие и някакво бебешко мляко, но изглежда тя няма никаква поносимост към него. Не казвам, че я виня… това е някакво отвратително миришещо нещо, дори и за човешка храна.
Зинах широко. Казаното от него прозвуча така, сякаш са водили разговори.
- Да я убеди?
- Интелигентна е, шокиращо, също така се развива с невероятна скорост. Въпреки че не говори… още… комуникира доста ефективно.
- Не. Говори. Още.
Той забави ход, за да ми позволи да осъзная това.
- Какво имаш предвид под комуникира ефективно? –настоях аз.
- Мисля, че ще е по-добре да… видиш със собствените си очи. Доста трудно е за описване.
Обмислих това. Знаех, че има много неща, които трябваше да видя с очите си, преди да повярвам, че е истина. Не знаех доколко съм готова, затова смених темата.
- Защо Джейкъб е все още тук? –попитах аз- Как издържа? Защо му е? –звънтящият ми глас трепна леко- Защо му е да се измъчва още повече?
- Джейкъб не се измъчва –каза той със странен нов тон- Въпреки че бих желал да променя състоянието му –добави през зъби.
- Едуард! –изсъсках аз, спирайки го рязко (почувствах някакво самодоволство, че имах силата да го направя)- Как може да го казваш? Джейкъб се отказа от всичко, за да ни предпази! Това, през което го накарах да премине… -трепнах при замъгления спомен от срама и вината ми. Сега ми изглеждаше странно, че съм се нуждаела от него тогава. Чувството за празнота без него бе изчезнало. Сигурно е било човешка слабост.
- Ще видиш как точно мога да го казвам –промърмори Едуард- Обещах му да му позволя да обясни, но се съмнявам да видиш нещата по-различно от мен. Разбира се, често греша относно мислите ти, нали? –изви устни и ме огледа.
- Да обясни какво?
Едуард поклати глава.
- Обещах. Въпреки че не знам дали му дължа повече нещо… -той стисна силно зъби.
- Едуард, не разбирам –безпомощност и възмущение превзеха ума ми.
Той погали бузата ми, след което се усмихна нежно, когато лицето ми се успокои в отговор. Желанието премахна раздразнителността ми.
- По-тежко е, отколкото го правиш ти, знам. Помня.
- Не обичам да се чувствам объркана.
- Знам. Затова нека се приберем в къщи, за да можеш да видиш с очите си –неговите очи преминаха покрай остатъците от роклята ми, докато говореше за прибиране в къщи. Той се намуси – Хмм.
След около половин секунда замисляне, разкопча ризата си и ми я подаде да я облека.
- Толкова ли е зле?
Той се ухили.
Промуших ръцете си през ръкавите, след което закопчах ризата върху разпокъсаното си елече. Разбира се, така той остана без риза. Нямаше как да не сметна това за разсейващо.
- Ще се състезавам с теб –казах аз и отбелязах- няма да ти позволя да победиш този път!
Той пусна ръката ми и се ухили.
- По твой знак…
Беше ми по-лесно да намеря новата си къща, отколкото да вървя по улицата към къщата на Чарли. Мирисът ни беше оставил прясна следа, лесна за проследяване, дори когато бягах толкова бързо, колкото можех.
Едуард ме настигна, когато доближихме реката. Възползвах се от случая и направих скока си по-рано, опитвайки се да използвам допълнителната си сила, за да победя.
- Ха! –въздъхнах аз, когато чух, че моите крака докоснаха тревата първи.
Докато се заслушвах, за да чуя приземяването му, чух нещо, което не очаквах. Нещо силно и твърде близко. Биещо сърце.
Едуард беше до мен в същата секунда, ръцете му бяха стиснали здраво моите.
- Не дишай –предупреди ме той настоятелно.
Опитах се да не се паникьосвам, когато замръзнах по средата на дишането. Единствено очите ми се движеха, местейки се инстинктивно, за да открият източника.
Джейкъб стоеше на линията, където гората се докосваше до поляната на Кълън. Ръцете му бяха кръстосани, челюстта силно стегната. Някъде зад него, невидими за мен, се чуха две по-големи сърца, след което шумът от пречупване на нещо под силни лапи.
- Внимателно, Джейкъб –каза Едуард. Ръмжене от гората отвърна на загрижеността в гласа му.
- Може би това не е най-добрият начин…
- Мислиш, че би било по-добре да я пуснем първо при бебето? –прекъсна го Джейкъб- По-безопасно е да видим как Бела се справя с мен. Аз ще се оправя по-бързо.
Това беше тест? За да видят дали ще убия Джейкъб, преди да се опитам да убия Ренесме? Почувствах се болна по странен начин… нямаше нищо общо със стомаха ми, само с ума ми. Това идея на Едуард ли беше?
Погледнах го угрижено. Едуард изглежда обмисляше за момент, след което изражението му премина от загрижено в някакво друго. Той сви рамене, след което имаше враждебност в гласа му, когато каза:
- Става дума за твоя врат, предполагам.
Ръмженето от гората вече беше станало бясно. Лея, нямах съмнения.
Какво му имаше на Едуард? След всичко, през което преминахме, не трябваше ли да изпитва някаква симпатия към най-добрия ми приятел? Мислех си – може би глуповато – че Едуард е вече също приятел на Джейкъб. Явно не съм ги разбрала.
Но какво правеше Джейкъб? Защо би предложил себе си за тест, за да предпази Ренесме?
Нямаше смисъл за мен. Дори и връзката ни да бе оживяла…
Сега, когато погледът ми срещна този на Джейкъб, си помислих, че може би е оживяла. Той все още изглеждаше като най-добрия ми приятел. Но не той беше променен. Как ли изглеждах за него?