Twilight-Vampiers
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyСря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyСря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyЧет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyЧет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyСря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyСря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyСря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyСря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 4 EmptyСря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на New Moon (Новолуние)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Go down  Съобщение [Страница 4 от 6]

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

14. СЕМЕЙСТВО
Свих се към Джейкъб, като очите ми сканираха гората за останалите върколаци.
Когато се появиха, крачейки измежду дърветата, не бяха това, което очаквах. Образът
на вълците се бе забил в главата ми. А това бяха просто едни наистина големи полу-
голи момчета.
Отново ме заприличаха на братя, на четиризнаци. Нещо в начина, по който се движеха
почти в синхрон, за да застанат на пътя пред нас, начинът, по който всичките имаха
дълги, заоблени мускули под същата червеникаво-кафява кожа, същата остригана коса,
и начинът по който израженията им се промениха в един и същ момент.
Отначало бяха любопитни и предпазливи. Когато ме видяха, полу-скрита зад
Джейкъб, всичките станаха ядосани в една и съща секунда.
Сам все още бе най-големият, въпреки че Джейкъб го настигаше. Сам не се броеше
наистина за момче. Лицето му бе по-възрастно – не в смисълът на черти или следи от
остаряване, но в зрялостта, търпението в изражението.
- Какво си направил, Джейкъб? – настоя да узнае той.
Един от останалите, който не познавах – Джаред или Пол – мина покрай Сам преди
Джейкъб да успее да се защити.
- Защо не можеш просто да следваш правилата, Джейкъб? – извика той, като вдигна
ръце във въздуха. – Какво, по дяволите, си мислеше? Тя ли е по-важна от всичко –
от цялото племе? Повече от хората, които биват убивани?
- Тя може да помогне – каза тихо Джейкъб.
- Да помогне! – извика ядосаното момче. Ръцете му започнаха да треперят. – О, това
е вероятно! Сигурен съм, че любителката на пиявици просто умира да ни помогне!
- Не говори така за нея! – изкрещя обратно Джейкъб, ужилен от критицизмът на
момчето.
Трепет премина през другото момче, от раменете му надолу по гръбнака.
- Пол! Успокой се! – заповяда му Сам.
Пол поклати глава наляво и надясно, но не в неподчинение, но като че ли се опитваше
да се концентрира.
- За Бога, Пол – едно от другите момчета – вероятно Джаред – промърмори. –
Съвземи се.
Пол извърна глава към Джаред, като устните му се извиха в раздразнение. След което
извърна поглед в моя посока. Джейкъб направи крачка, за да застане пред мен.
Това преля чашата.
- Точно така, защитавай нея! – изръмжа яростно Пол. Още един трепет, конвулсия,
премина през тялото му. Той отметна глава назад като истинско ръмжене се
разкъсваше от зъбите му.
- Пол! – извикаха едновременно Сам и Джейкъб.
Пол сякаш падна напред, като вибрираше жестоко. На половината път към земята,
имаше силен разкъсващ звук и момчето избухна.
Тъмна сребриста козина излетя от него, като го обви във форма, която бе пет пъти по-
голяма от него – масивна, свита фигура, готова за скок.
Муцуната на вълкът се изви над зъбите му, като още едно ръмжене излезе от
колосалните му гърди. Тъмните му, яростни очи бяха сключени върху мен.
В същата секунда, Джейкъб бягаше през пътя право срещу чудовището.
- Джейкъб! – изпищях аз.
По време на пробегът му, дълъг трепет премина през гръбнака на Джейкъб. Той скочи
напред, като се гмурна в празният въздух.
С още един остър разкъсващ звук, Джейкъб също избухна. Той изскочи от кожата си –
парчета от черни и бели дрехи се запратиха във въздуха. Случи се толкова бързо, че
ако бях мигнала, щях да изпусна цялата трансформация. Една секунда бе Джейкъб във
въздуха, а после бе гигантският, ръждиво-кафяв вълк – толкова огромен, че не можех
да проумея как масата му се побира в Джейкъб – устремен към приведеният сребърен
звяр.
Джейкъб посрещна атаката на другият вълк. Гневното ръмжене бе като гръмотевици
измежду дърветата.
Белите и черните парцали – останките от дрехите на Джейкъб – се валяха по земята,
където бе изчезнал.
- Джейкъб! – изпищях отново, като закрачих напред.
- Остани на мястото си, Бела – нареди Сам. Беше трудно да го чуя от ръмженето на
биещите се вълци. Хапеха се и се разкъсваха един друг, острите им зъби лъсваха
към гърлата им. Вълкът-Джейкъб изглеждаше в по-изгодната позиция – беше
видимо по-голям от другият вълк и изглежда, че бе и по-силен. Той блъскаше с
рамото си сивият вълк отново и отново, като гу избутваше назад към дърветата.
- Заведете я при Емили – извика Сам към другите момчета, които гледаха конфликта
с прехласнати изражения. Джейкъб успешно избута сивият вълк от пътя и те
изчезваха в гората, въпреки че звукът от ръмженето бе все още силен. Сам изтича
след тях, като махна изрита обувките си по пътя. Докато тичаше към дърветата,
трепереше от главата до петите.
Ръмженето и щракването на зъби отслабваше идмежду дърветата в далечината.
Внезапно звукът спря и стана много тихо на пътя.
Едно от момчетата започна да се смее.
Обърнах се, за да го изгледам – ококорените ми очи бяха замръзнали, сякаш не можех
дори да мигна с тях.
Момчето изглежда се смееше на изражението ми.
- Ето нещо, което не виждаш всеки ден – изкикоти се момчето. Лицето му беше
смътно познато – беше по-слабо от на останалите... Ембри Кол.
- Аз го виждам – измърмори другото момче, Джаред. – Всеки ден.
- Стига де, Пол не се ядосва всеки ден – възрази Ембри, все още ухилен. – Може би
през два от три дена.
Джаред се спря, за да вдигне нещо бяло от земята. Той го вдигна към Ембри –
люлееше се на тънки ленти от ръката му.
- Напълно разкъсани – каза Джаред. – Били каза, че това е последният чифт, който
може да си позволи – предполагам, че Джейкъб ще ходи бос сега.
- Този е оцелял – каза Ембри, като вдигна един кец. – Джейк може да подскача на
един крак – добави той през смях.
Джаред започна да събира различни парчета плат от земята.
- Вземи обувките на Сам, става ли? Всичко останало е за боклука.
Ембри взе обувките и изтича измежду дърветата, където Сам бе изчезнал. Беше се
върнал след няколко секунди с чифт къси джинси около ръката си. Джаред събра
разкъсаните останки от дрехите на Джейкъб и Пол и ги нави на топка. Внезапно той
като че ли се сети за мен.
Той ме погледна предпазливо и преценяващо.
- Ей, няма да припаднеш или да повърнеш, или нещо такова? – попита той.
- Не мисля – изпъшках аз.
- Не изглеждаш много добре. Може би трябва да поседнеш.
- Добре – промърморих аз. За втори път тази сутрин поставих глава между коленете
си.
- Джейк трябваше да ни предупреди – оплака се Ембри.
- Не трябваше да намесва гаджето си в това. Какво е очаквал?
- Е, вълкът излезе от кошарата. – Ембри въздъхна. – Браво, Джейк.
Вдигнах глава, за да изгледам двете момчета, които очевидно приемаха всичко това
прекалено леко.
- Не сте ли разтревожени за тях изобщо? – попитах ги аз.
Ембри примигна изненадано.
- Разтревожени? Че защо?
- Могат да се наранят един друг!
Ембри и Джаред избухнаха в смях.
- Надявам се, че Пол го е захапал хубаво – каза Джаред. – Да му даде урок.
Пребледнях.
- Да, бе! – възрази Ембри. – Видя ли Джейк? Дори Сам не може да се преобрази в
такъв полет. Той видя, че Пол се оставя и му отне, колко, половин секунда да
атакува? Това момче има дарба.
- Пол се бие от повече време. На бас за десет долара, че ще му остави белег.
- Имаш сделка. Джейк е природен талант. Пол няма шанс.
Те се ръкуваха ухилени.
Опитах се да се успокоя с тяхната липса на загриженост, но не можех да извадя
бруталният образ от биещете се върколаци от главата си. Стомахъг ви изкъркори,
болезнен и празен, а главата ме болеше от тревога.
- Да отидем да видим Емили. Знаеш, че при нея винаги има топла храна. – Ембри
погледна към мен. – Нещо против да ни закараш?
- Няма проблеми – задавих се аз.
Джаред повдигна една вежда.
- Може би е по-добре ти да караш, Ембри. Тя все още изглежда така, сякаш всеки
момент ще се гътне.
- Добра идея. Къде са ключовете? – попита ме Ембри.
- В запалителя.
Ембри отвори пасажерската врата.
- Скачай вътре – каза весело той, като ме повдигна от земята с една ръка и ме натика
на седалката ми. Той прецени свободното място. – Ще ти се наложи да се возиш
отзад – каза той на Джаред.
- Няма проблеми. Имам слаб стомах. Не искам да съм вътре, когато избухне.
- На бас, че е по-силна от това. Тя се движи с вампири.
- Пет долара? – попита Джаред.
- Дадено. Чувствам се виновен, че ти вземам парите по този начин.
Ембри влезе вътре и запали двигателя, докато Джаред се метна гъвкаво в коритото на
пикапа. Веднага щом вратата беше затворена, Ембри прошепна към мен:
- Не повръщай, става ли? Имам само десетачка, а ако Пол е нахапал Джейкъб...
- Добре – прошепнах аз.
Ембри подкара обратно към селото.
- Хей, как успя Джейкъб да заобиколи съдебното решение?
- Съдебното... кое?
- Ъ, заповедта. Нали знаеш, да не изплюва камъчето. Как ти разказа за това?
- О, това – казах аз, като си спомних как Джейкъб се опитваше ми каже истината
снощи. – Нищо не е направил. Просто познах правилно.
Ембри сви устни, като изглеждаше изненадан.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

14. СЕМЕЙСТВО
Свих се към Джейкъб, като очите ми сканираха гората за останалите върколаци.
Когато се появиха, крачейки измежду дърветата, не бяха това, което очаквах. Образът
на вълците се бе забил в главата ми. А това бяха просто едни наистина големи полу-
голи момчета.
Отново ме заприличаха на братя, на четиризнаци. Нещо в начина, по който се движеха
почти в синхрон, за да застанат на пътя пред нас, начинът, по който всичките имаха
дълги, заоблени мускули под същата червеникаво-кафява кожа, същата остригана коса,
и начинът по който израженията им се промениха в един и същ момент.
Отначало бяха любопитни и предпазливи. Когато ме видяха, полу-скрита зад
Джейкъб, всичките станаха ядосани в една и съща секунда.
Сам все още бе най-големият, въпреки че Джейкъб го настигаше. Сам не се броеше
наистина за момче. Лицето му бе по-възрастно – не в смисълът на черти или следи от
остаряване, но в зрялостта, търпението в изражението.
- Какво си направил, Джейкъб? – настоя да узнае той.
Един от останалите, който не познавах – Джаред или Пол – мина покрай Сам преди
Джейкъб да успее да се защити.
- Защо не можеш просто да следваш правилата, Джейкъб? – извика той, като вдигна
ръце във въздуха. – Какво, по дяволите, си мислеше? Тя ли е по-важна от всичко –
от цялото племе? Повече от хората, които биват убивани?
- Тя може да помогне – каза тихо Джейкъб.
- Да помогне! – извика ядосаното момче. Ръцете му започнаха да треперят. – О, това
е вероятно! Сигурен съм, че любителката на пиявици просто умира да ни помогне!
- Не говори така за нея! – изкрещя обратно Джейкъб, ужилен от критицизмът на
момчето.
Трепет премина през другото момче, от раменете му надолу по гръбнака.
- Пол! Успокой се! – заповяда му Сам.
Пол поклати глава наляво и надясно, но не в неподчинение, но като че ли се опитваше
да се концентрира.
- За Бога, Пол – едно от другите момчета – вероятно Джаред – промърмори. –
Съвземи се.
Пол извърна глава към Джаред, като устните му се извиха в раздразнение. След което
извърна поглед в моя посока. Джейкъб направи крачка, за да застане пред мен.
Това преля чашата.
- Точно така, защитавай нея! – изръмжа яростно Пол. Още един трепет, конвулсия,
премина през тялото му. Той отметна глава назад като истинско ръмжене се
разкъсваше от зъбите му.
- Пол! – извикаха едновременно Сам и Джейкъб.
Пол сякаш падна напред, като вибрираше жестоко. На половината път към земята,
имаше силен разкъсващ звук и момчето избухна.
Тъмна сребриста козина излетя от него, като го обви във форма, която бе пет пъти по-
голяма от него – масивна, свита фигура, готова за скок.
Муцуната на вълкът се изви над зъбите му, като още едно ръмжене излезе от
колосалните му гърди. Тъмните му, яростни очи бяха сключени върху мен.
В същата секунда, Джейкъб бягаше през пътя право срещу чудовището.
- Джейкъб! – изпищях аз.
По време на пробегът му, дълъг трепет премина през гръбнака на Джейкъб. Той скочи
напред, като се гмурна в празният въздух.
С още един остър разкъсващ звук, Джейкъб също избухна. Той изскочи от кожата си –
парчета от черни и бели дрехи се запратиха във въздуха. Случи се толкова бързо, че
ако бях мигнала, щях да изпусна цялата трансформация. Една секунда бе Джейкъб във
въздуха, а после бе гигантският, ръждиво-кафяв вълк – толкова огромен, че не можех
да проумея как масата му се побира в Джейкъб – устремен към приведеният сребърен
звяр.
Джейкъб посрещна атаката на другият вълк. Гневното ръмжене бе като гръмотевици
измежду дърветата.
Белите и черните парцали – останките от дрехите на Джейкъб – се валяха по земята,
където бе изчезнал.
- Джейкъб! – изпищях отново, като закрачих напред.
- Остани на мястото си, Бела – нареди Сам. Беше трудно да го чуя от ръмженето на
биещите се вълци. Хапеха се и се разкъсваха един друг, острите им зъби лъсваха
към гърлата им. Вълкът-Джейкъб изглеждаше в по-изгодната позиция – беше
видимо по-голям от другият вълк и изглежда, че бе и по-силен. Той блъскаше с
рамото си сивият вълк отново и отново, като гу избутваше назад към дърветата.
- Заведете я при Емили – извика Сам към другите момчета, които гледаха конфликта
с прехласнати изражения. Джейкъб успешно избута сивият вълк от пътя и те
изчезваха в гората, въпреки че звукът от ръмженето бе все още силен. Сам изтича
след тях, като махна изрита обувките си по пътя. Докато тичаше към дърветата,
трепереше от главата до петите.
Ръмженето и щракването на зъби отслабваше идмежду дърветата в далечината.
Внезапно звукът спря и стана много тихо на пътя.
Едно от момчетата започна да се смее.
Обърнах се, за да го изгледам – ококорените ми очи бяха замръзнали, сякаш не можех
дори да мигна с тях.
Момчето изглежда се смееше на изражението ми.
- Ето нещо, което не виждаш всеки ден – изкикоти се момчето. Лицето му беше
смътно познато – беше по-слабо от на останалите... Ембри Кол.
- Аз го виждам – измърмори другото момче, Джаред. – Всеки ден.
- Стига де, Пол не се ядосва всеки ден – възрази Ембри, все още ухилен. – Може би
през два от три дена.
Джаред се спря, за да вдигне нещо бяло от земята. Той го вдигна към Ембри –
люлееше се на тънки ленти от ръката му.
- Напълно разкъсани – каза Джаред. – Били каза, че това е последният чифт, който
може да си позволи – предполагам, че Джейкъб ще ходи бос сега.
- Този е оцелял – каза Ембри, като вдигна един кец. – Джейк може да подскача на
един крак – добави той през смях.
Джаред започна да събира различни парчета плат от земята.
- Вземи обувките на Сам, става ли? Всичко останало е за боклука.
Ембри взе обувките и изтича измежду дърветата, където Сам бе изчезнал. Беше се
върнал след няколко секунди с чифт къси джинси около ръката си. Джаред събра
разкъсаните останки от дрехите на Джейкъб и Пол и ги нави на топка. Внезапно той
като че ли се сети за мен.
Той ме погледна предпазливо и преценяващо.
- Ей, няма да припаднеш или да повърнеш, или нещо такова? – попита той.
- Не мисля – изпъшках аз.
- Не изглеждаш много добре. Може би трябва да поседнеш.
- Добре – промърморих аз. За втори път тази сутрин поставих глава между коленете
си.
- Джейк трябваше да ни предупреди – оплака се Ембри.
- Не трябваше да намесва гаджето си в това. Какво е очаквал?
- Е, вълкът излезе от кошарата. – Ембри въздъхна. – Браво, Джейк.
Вдигнах глава, за да изгледам двете момчета, които очевидно приемаха всичко това
прекалено леко.
- Не сте ли разтревожени за тях изобщо? – попитах ги аз.
Ембри примигна изненадано.
- Разтревожени? Че защо?
- Могат да се наранят един друг!
Ембри и Джаред избухнаха в смях.
- Надявам се, че Пол го е захапал хубаво – каза Джаред. – Да му даде урок.
Пребледнях.
- Да, бе! – възрази Ембри. – Видя ли Джейк? Дори Сам не може да се преобрази в
такъв полет. Той видя, че Пол се оставя и му отне, колко, половин секунда да
атакува? Това момче има дарба.
- Пол се бие от повече време. На бас за десет долара, че ще му остави белег.
- Имаш сделка. Джейк е природен талант. Пол няма шанс.
Те се ръкуваха ухилени.
Опитах се да се успокоя с тяхната липса на загриженост, но не можех да извадя
бруталният образ от биещете се върколаци от главата си. Стомахъг ви изкъркори,
болезнен и празен, а главата ме болеше от тревога.
- Да отидем да видим Емили. Знаеш, че при нея винаги има топла храна. – Ембри
погледна към мен. – Нещо против да ни закараш?
- Няма проблеми – задавих се аз.
Джаред повдигна една вежда.
- Може би е по-добре ти да караш, Ембри. Тя все още изглежда така, сякаш всеки
момент ще се гътне.
- Добра идея. Къде са ключовете? – попита ме Ембри.
- В запалителя.
Ембри отвори пасажерската врата.
- Скачай вътре – каза весело той, като ме повдигна от земята с една ръка и ме натика
на седалката ми. Той прецени свободното място. – Ще ти се наложи да се возиш
отзад – каза той на Джаред.
- Няма проблеми. Имам слаб стомах. Не искам да съм вътре, когато избухне.
- На бас, че е по-силна от това. Тя се движи с вампири.
- Пет долара? – попита Джаред.
- Дадено. Чувствам се виновен, че ти вземам парите по този начин.
Ембри влезе вътре и запали двигателя, докато Джаред се метна гъвкаво в коритото на
пикапа. Веднага щом вратата беше затворена, Ембри прошепна към мен:
- Не повръщай, става ли? Имам само десетачка, а ако Пол е нахапал Джейкъб...
- Добре – прошепнах аз.
Ембри подкара обратно към селото.
- Хей, как успя Джейкъб да заобиколи съдебното решение?
- Съдебното... кое?
- Ъ, заповедта. Нали знаеш, да не изплюва камъчето. Как ти разказа за това?
- О, това – казах аз, като си спомних как Джейкъб се опитваше ми каже истината
снощи. – Нищо не е направил. Просто познах правилно.
Ембри сви устни, като изглеждаше изненадан.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Отлично – каза накрая Джаред, като по лицето му се разля усмивка. – Имаме си
стръв.
С поразителна скорост, Джейкъб издърпа една отварачка от шкафът и я запрати към
главата на Джаред. Ръката на Джаред се вдигна по-бързо, отколкото си мислех, че е
възможно, и улови предмета преди да е ударил лицето му.
- Бела не е стръв.
- Знаеш какво имам предвид – каза невъзмутено Джаред.
- Значи просто ще сменим пътя си – каза Сам, като не обърна внимание на
сдърпването им. – Ще се опитаме да оставим няколко дупки и ще видим дали ще се
върже. Ще се наложи да се разделим, а това не ми харесва. Но ако наистина е тръгнала
след Бела, тогава вероятно няма да се опита да вземе надмощие от намалелият ни брой.
- Куил трябва скоро да се присъедини към нас – промърмори Ембри. – Тогава ще
можем да се разделяме по равно.
Всички погледнаха надолу. Погледнах към лицето на Джейкъб, което бе безнадеждно,
както бе вчера следобед, извън къщата му. Без значение колко леко приемаха съдбата
си, тук в тази весела кухня, никой от върколаците не искаше същата съдба за приятелят
им.
- Е, не можем да разчитаме на това – каза Сам с нисък глас, след което продължи с
нормален тон. – Пол, Джаред и Ембри ще поемат външният периметър, а ние с
Джейкъб ще вземем вътрешният. Ще се съберем, когато я хванем.
Забелязах, че на Емили не й хареса особоне фактът, че Сам ще е в по-малката група.
Тревогата й ме накара да погледна към Джейкъб, също разтревожена.
Сам улови погледът ми.
- Джейкъб смята, че ще е най-добре да прекарваш колкото се може повече време тук
в Ла Пуш. Няма да знае къде да те намери толкова лесно, просто за всеки случай.
- Ами Чарли? – попитах аз.
- Започва Първенството –каза Джейкъб. – Мисля, че Били и Хари ще успеят за
задържат Чарли тук, когато не е на работа.
- Чакай – каза Сам, като вдигна една ръка. Погледът му проблесна към Емили и
после обратно към мен. – Джейкъб смята, че това е най-доброто, но ти трябва да
решиш сама за себе си. Трябва да претеглиш рисковете и на двете възможности
много внимателно. Видя тази сутрин колко лесно стават опасни нещата тук, колко
бързо излизат от контрол. Ако избереш да останеш при нас, не мога да гарантирам
за твоята безопасност.
- Няма да я нараня – промърмори Джейкъб, като погледна надолу.
Сам се държеше така, сякаш изобщо не бе проговорил.
- Ако се чувстваш в безопасност на някое друго място...
Прехапах устни. Къде другаде можех да отида, без да поставя някой в опасност?
Отдръпнах се от идеята да намеся Рене в това – да я завлека в кръговете на мишената,
която носех...
- Не искам да заведа Виктория никъде другаде – прошепнах аз.
Сам кимна.
- Това е истина. Най-добре да е тук, за да можем да приключим това.
Трепнах. Не исках Джейкъб или някой от останалите да се опитва да приключва с
Виктория. Погледнах към лицето на Джейк – беше спокойно, почти същото, каквото си
го спомнях преди началото на вълчите неща и крайно незагрижената идея за лов на
вампири.
- Ще внимаваш, нали? – попитах аз, с осезателна буца в гърлото ми.
Момчетата избухнаха във весело дюдюкане. Всички ми се изсмяха – освен Емили. Тя
срещна погледът ми и внезапно можех да видя симетрията изпод деформацията й.
Лицето й все още бе красиво и живо с тревога много по-яростна от моята. Трябваше да
отместя поглед встрани, преди любовта зад тревогата да е започнала да ме убива
отново.
- Храната е готова – обяви тогава тя и стратегическият разговор беше в миналото.
Момчетата побързаха да седнат на масата – която изглеждаше миниатюрна и
заплашена да бъде смачкана от тях – и излапафа яйцата от гигантският тиган, който
Емили бе поставила пред тях, за рекордно време. Емили ядеше облегната на шкафа
като мен – като избягваше лудницата на масата – и ги наблюдаваше с любящи очи.
Изражението й ясно заявяваше, че те са нейното семейство.
Изобщо не беше точно това, което очаквах от глутница вълци.
Прекарах денят в Ла Пуш, по-голямата му част в къщата на Били. Той остави
съобщение на телефона на Чарли и в уплавлението, така че Чарли се появи на вечеряс
две пици. Добре че бе взел две големи – Джейкъб сам изяде едната.
Видях Чарли да ни наблюдава подозрително цяла вечер, най-вече доста промененият
Джейкъб. Той го попита за косата – Джейкъб просто сви рамене и каза, че така му е по-
удобно.
Знаех, че веднага щом с Чарли се отправим за вкъщи, Джейкъб ще потегли – да бяга
наоколо като вълк, както бе правил периодично през целият ден. Той и братята му ни
държаха един вид под постоянно наблюдение, като гледаха за знак за завръщането на
Виктория. Но след като я бяха прогонили от горещите извори миналата вечер – чак на
половината път до Канада, според Джейкъб – едва ли щеше да нападне скоро.
Изобщо не се надявах, че просто ще се откаже. Нямах този тип късмет.
Джейкъб ме изпрати до пикапът ми след вечеря, като се забави на прозорецът,
очаквайки Чарли да подкара първи.
- Не се страхувай тази нощ – каза Джейкъб, докато Чарли се преструваше, че има
проблеми с коланът си. – Ние ще сме навън, ще наблюдаваме.
- Няма да се тревожа за себе си – обещах аз.
- Глупаче. Ловът на вампири е нещо забавно. Най-хубавата част от всичката тая
каша.
Поклатих глава.
- Ако аз съм глупава, тогава ти си опасно нестабилен.
Той се засмя тихо.
- Почини си, Бела, скъпа. Изглеждаш изтощена.
- Ще се опитам.
Чарли наду нетърпеливо клаксонът си.
- Ще се видим утре – каза Джейкъб. – Ела веднага, когато можеш.
- Непременно.
Чарли ме последва към вкъщи. Смътно обръщах внимание на светлините в огледалото
ми за задно виждане. Вместо това се чудех къде са Сам и Джаред и Ембри и Пол,
бягайки в ноща. Чудех се дали Джейкъб се е присъединил вече към тях.
Когато се прибрахме вкъщи, побързах нагоре по стълбите, но Чарли беше точно зад
мен.
- Какво става, Бела? – настоя да узнае той, преди да избягам. – Мислех си, че
Джейкъб е част от банда и че двамата сте скарани.
- Сдобрихме се.
- А бандата?
- Не знам – кой може да разбере момчетата на тази възраст? Мистерия са. Но се
срещнах със Сам Ълий и годеницата му, Емили. Държаха се доста мило с мен. –
Свих рамене. – Сигурно има някакво недоразумение.
Лицето му се промени.
- Не бях чул, че той и Емили са го обявили вече. Това е хубаво. Горкото момиче.
- Знаеш ли какво се е случило с нея?
- Нападната от мечка, горе на семер, по време на размножаването на сьомгата –
ужасен инцидент. Случи се преди повече от година. Чух, че Сам наистина се
разстроил от това.
- Това е ужасно – повторих като ехо аз. Преди повече от година. Обзалагам се, че
това означава, че се е случило, когато е имало само един върколак в Ла Пуш.
Потреперах при мисълта как ли се чувства Сам всеки път, когато поглежда лицето
на Емили.
Същата вечер лежах будна дълго време, като се опитвах да проумея денят. Върнах се
назад през вечерята с Били, Джейкъб и Чарли, към дългият следобед в къщата на Блек,
докато разтревожено чаках да чуя нещо за Джейкъб, към кухнята на Емили, към
ужасът от върколашкият бой, към разговорът с Джейкъб на плажа.
Замислих се какво бе казал Джейкъб тази сутрин за лицемерието. Замислих се доста.
Не ми харесваше да мисля за себе си като за лицемерка, само че какъв беше смисълът
да се лъжа?
Свих се на топка. Не, Едуард не е убиец. Дори в най-тъмното му минало, поне не е бил
убиец на невинни.
Ами ако е бил? Ако през цялото време, през което съм го познавала, е бил като всеки
друг вампир? Ами ако хора са изчезвали от гората и преди, както сега? Това щеше ли
да ме задържи далеч от него?
Поклатих тъжно глава. Любовта е ирационална, напомних си аз. Колкото повече
обичаш някого, по-малко смисъл има всичко останало.
Обърнах се по гръб и се опитах да мисля за нещо друго – и си замислих за Джейкъб и
братята му, които бягаха навън в тъмното. Заспах, докато си представях вълците,
невидими в ноща, предпазващи ме от опасността. Когато започнах да сънувам, отново
бях в гората, но вече не се скитах. Държах изплашената ръка на Емили, докато
гледахме към сенките и чакахме разтревожено нашите върколаци да се приберат
вкъщи.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

15. НАТИСК
Отново беше пролетната ваканция във Форкс. Когато се събудих в понеделник сутрин,
полежах няколко секунди в леглото си, за да асимилирам това. Миналата пролетна
ваканция също бях преследвана от вампир. Надявам се, че не се зараждаше някаква
традиция.
Вече свиквах с рутината на нещата, които правех в Ла Пуш. Прекарвах неделите най-
вече на плажа, докато Чарли се мотаеше с Били в къщата му. Предполагаше се, че съм
с Джейкъб, но Джейкъб имаше други неща за правене, така че се скитах сама, като
пазех тайната от Чарли.
Когато Джейкъб наминаваше, за да ме провери, се извиняваше, че ме оставя сама за
толкова време. Каза ми, че програмата му не е винаги толкова луда, но докато
Виктория не бъде спряна, вълците бяха били червена аларма.
Когато вървяхме по плажът сега, винаги държеше ръката ми.
Това ме накара да се замисля върху думите на Джаред, че Джейкъб намесвал „гаджето
си”. Предполагам, че нещата изглеждаха точно по този начин отстрани. Докато аз и
Джейк знаехме как наистина стоят нещата, не трябваше да се оставям такива догадки
да ме притесняват. И може би нямаше, ако не знаех, че Джейкъб би се радвал нещата
да са такива, каквито изглеждат. Но ръката му бе топла срещу моята и чувството бе
приятно, така че не протестирах.
Вторник следобед бях на работа – Джейкъб ме последва с колелото си, за да се убеди,
че ще пристигна бепроблемно – и Майк забеляза.
- Да не би да се срещаш с онова хлапе от Ла Пуш? Десетокласникът? – Попита той,
като слабо прикриваше възмущението в гласът си.
Свих рамене.
- Не в техническият смисъл на думата. Обаче наистина прекарвам повечето си време
с Джейкъб. Той е най-добрият ми приятел.
Очите на Майк се присвиха проницателно.
- Не се залъгвай, Бела. Момчето е влюбено до уши в теб.
- Знам – въздъхнах аз. – Животът е сложен.
- А момичетата са жестоки – каза Майк изпод дъха си.
Предполагам, че и това беше лесно заключение.
Същата вечер, Сам и Емили се присъединиха към Чарли и мен за десерт в къщата на
били. Емили донесе торта, с която щеше да спечели и по-корав мъж от Чарли. Можех
да видя, по начина по който разговорът течеше естествено през всякакви небрежни
теми, как всички тревоги на Чарли, които може да са се насъбрали за бандите в Ла
Пуш, бяха разсеяни.
Джейк и аз се измъкнахме по-рано, за да останем насаме. Отидохме в гаражът му и
седнахме в Заека. Джейкъб облегна назад главата си, като лицето му бе измъчено от
изтощение.
- Имаш нужда от сън, Джейк.
- И до това ще се стигне.
Той се пресегна и улови ръката ми. Кожата му гореше върху моята.
- И това ли е едно от онези вълчи неща? – попитах го. – Горещината, имам предвид.
- Аха. Малко по-топли сме от нормалните хора. Някъде към 42 градуса температура.
Вече никога не ми става студено. Мога да стоя така – той посочи към голата горна
част на тялото си, - в снежна буря и изобщо няма да ми пречи. Снежинките ще се
превърнат в дъжд там, където съм аз.
- И всички оздравявате бързо – това също е вълчо нещо, така ли?
- Да, искаш ли да видиш? Доста е яко. – Очите му се отвориха и той се ухили.
Пресегна се през мен към жабката, където се порови за около минута. Ръката му
излезе с джобно ножче.
- Не, не искам да гледам! – извиках аз веднага щом осъзнах какво си мисли. – Остави
го!
Джейкъб се изсмя, но върна обратно ножът на мястото му.
- Добре, де. Обаче е хубаво, че е сами се лекуваме. Не можеш да отидеш да видиш,
който и да е доктор, когато имаш температура, която би трябвало да означава, че си
мъртъв.
- Не, предполагам, че не. – Замислих се за минута. - ... И това, че сте толкова големи
– това също ли е част от това? Затова ли всички се тревожите за Куил?
- Това и фактът, че дядото на Куил казва, че може да изпържиш яйце на челото на
хлапето. – Лицето на Джейкъб отново стана безнадеждно. – Няма да отнеме много
време. Няма конкретна възраст... просто се натрупва и натрупва и по едно време
внезапно... – Гласът му заглъхна и отне момент, преди да заговори отново. –
Понякога, ако много се разстроиш или нещо такова, това го задейства по-рано. Но
аз не бях разстроен за нищо – аз бях щастлив. – Той се засмя горчиво. – Най-вече
заради теб. Ето защо не ми се случи по-рано. Вместо това продължи да се натрупва
в мен – бях като бомба със закъснител. Знаеш ли какво ме включи? Върнах се от
онзи филм и Били каза, че изглеждам странно. Беше само това, но превъртях. И
тогава аз-аз избухнах. Едва не му разкъсах лицето – на собственият ми баща! – Той
потрепера и лицето му пребледня.
- Толкова ли е лошо, Джейк? – попитах разтревожено, като ми се искаше да можех
да му помогна някакси. – Нещастен ли си?
- Не, не съм нещастен – каза ми той. – Повече не. Не и сега, когато знаеш. Беше
трудно преди. – Той се наведе, така че бузата му опираше върхът на главата ми.
За момент бяхме тихи и се зачудих за какво ли си мисли. Може би не исках да зная.
- Коя е най-трудната част? – прошепнах аз, като ми се искаше да помогна.
Най-трудната част е да чувстваш... че губиш контрол – каза бавно той. – Да се
чувствам неуверен в себе си – като например че не би трябвало да си около мен, може
би никой не трябва да е. Сякаш съм чудовище, което може да нарани някого. Виждала
си Емили. Сам изгубил контрол над себе си за една секунда... а тя е стояла прекалено
близо. И сега няма какво да направи, за да нареди нещата. Чувам мислите му – знам
как се чувства... Кой иска да е кошмар, да е чудовище? И после начинът, по който се
преобразявам толкова лесно, начинът, по който съм по-добър от останалите - това
прави ли ме по-малко човек от Ембри или Сам? Поняко се страхувам, че сам се губя.
- Трудно ли е? Да откриеш себе си отново?
- Отначало - каза той. - Отнема малко практика да се превръщаш обратно. Но за мен е
по-лесно.
- Защо? - зачудих се аз.
- Защото Ефраим Блек е бил бащата на дядо ми, а Куил Атеара е бил дядото на майка
ми.
- Куил? - попитах объркана.
- Неговият пр-прадядо - уточни Джейкъб. - Куил, когото познаваш, е мой втори
братовчед.
- Но защо има значение кои са били пра-прадядовците ви?
- Защото Ефраим и Куил са били в последната глутница. Леви Ълий е бил третият. В
кръвта ми е и от двете страни. Никога не съм имал шанс. Както и Куил няма шанс.
Лицето му беше мрачно.
- Коя е най-добрата част? - попитах го аз, като се надявах да го разведря.
- Най-добрата част - каза той, внезапно усмихнат отново, - е скоростта.
- По-хубаво от мотоциклетите?
Той кимна ентусиазирано.
- Няма място за сравнение.
- Колко бързо можеш да...?
- Да бягам? - довърши въпросът ми той. - Достатъчно бързо. Как да ти обясня?
Настигнахме... как му беше името? Лорънт? Предполагам, че това означава повече за
теб, отколкото за някой друг.
Наистина означаваше нещо за мен. Не можех да си представя, това че вълците можеха
да бягат по-бързо от един вампир. Когато Калънови бягаха, те ставаха невидими от
скоростта.
- Та, разкажи ми нещо, което аз не знам - каза той. - Нещо за вампирите. Как успя да
понесеш да бъдеш около тях? Не те ли побиваха тръпки от тях?
- Не - казах рязко аз.
Тонът ми го накара да се замисли за момент.
- Ей, защо твоят кръвопиец е убил онзи Джеймс? - попита той внезапно.
- Джеймс се опитваше да ме убие - за него беше нещо като игра. Той изгуби. Спомняш
ли си миналата пролет, когато бях в болницата във Финикс?
Джейкъб си пое рязко въздух.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Толкова близо ли е стигнал?
- Стигна доста, доста близо. - Погалих белегът си. Джейкъб забеляза, защото държеше
ръката, която помръднах.
- Какво е това? - Той размени ръцете си, като започна да изучава дясната ми. - Това е
странният ти белег, онзи студеният. - Той го огледа по-отблизо, с нови очи и ахна.
- Да, точно каквото си мислиш, че е - казах аз. - Джеймс ме ухапа.
Очите му се ококориха и лицето му стана в странен, жълтеникав цвят изпод червената
кожа. Изглеждаше така, сякаш ще повърне.
- Но ако те е ухапал...? Не трябва ли да бъдеш... - Той се задави.
- Едуард ме спаси два пъти - прошепнах аз. - Той изсмука отровата - нали знаеш, като
при гърмящите змии. - Сгърчих се, когато болката ме заля по краищата на дупката.
Но не бях единствената сгърчена. Можех да усетя тялото на Джейкъб да трепери до
моето. Дори колата се тресеше.
- Внимателно, Джейк. Леко. Успокой се.
- Аха - задъха се той. - Да се успокоя. - Той поклати бързо глава. След секунда само
ръцете му трепереха.
- Добре ли си?
- Да, почти. Кажи ми нещо друго. Дай ми нещо друго за обмисляне.
- Какво искаш да знаеш?
- Не знам. - Очите му се затвориха, като се опитваше да се концентрира. -
Допълнителни неща, предполагам. Някой от останалите от семейство Калън има ли...
допълнителни таланти? Като онова с четенето на мисли?
Поколебах се за секунда. Имах чувството, че задава въпрос на шпионинът си, не на
приятелят си. Но какъв беше смисълът да крия това, което знам? Нямаше значение сега
и щеше да му помогне да се овладее.
Така че заговорих бързо, като си представих унищоженото лице на Емили в главата си
и космите по ръцете ми настръхнаха. Не можех да си представя как ръждиво-кафевия
вълк щеше да се побере в Заекът - Джейкъб щеше да разруши целият гараж, ако се
промени сега.
- Джаспър можеше... един вид да контролира емоциите на хората около него. Не по
лош начин, просто за да ги успокои или нещо такова. Вероятно доста ще помогне на
Пол - добавих аз, като го дразнех леко. - И Алис, която можеше да види неща, които
ще се случат. Бъдещето, нали знаеш, но не абсолютно. Нещата, които виждаше, могат
да се променят, когато някой промени пътят на който е...
Както ме бе видяла да умирам... и ме бе видяла да ставам една от тях. Две неща, които
не се бяха случили. И които никога нямаше да се случат. Главата ми започна да се
върти - като че ли не можех да вдишам достатъчно кислород от въздуха. Нямах
дробове.
Джейкъб бе поел контрол над себе си сега, застанал неподвижен до мен.
- Защо правиш това? - попита той. Той хвана леко една от ръцете ми, която беше
обвита около гърдите ми и после се отказа, когато не я дръпнах толкова лесно. Дори не
бях осъзнала, че съм ги вдигнала. - Правиш това, когато си разстроена. Защо?
- Боли ме да си мисля за тях - прошепнах аз. - Все едно не мога да дишам... сякаш се
разбивам на парченца... - Беше откачено колко много можех да кажа на Джейкъб сега.
Нямахме повече тайни.
Той погали косата ми.
- Всичко е наред, Бела, наред е. Няма да повдигам повече темата. Съжалявам.
- Добре съм - задъхах се аз. - Случва се през цялото време. Не е твоя вината.
- Доста откачена двойка сме, а? - каза Джейкъб. - Нито един от нас не може да
задържи тялото си така, както трябва.
- Покъртително - съгласих се аз, все още без дъх.
- Поне се имаме един друг - каза той, очевидно утешен от мисълта.
Аз също бях успокоена.
- Поне имаме това - съгласих се аз.
И когато бяхме заедно, всичко беше наред. Но Джейкъб имаше ужасна, опасна работа,
за която се чувстваше длъжен да върши, така че често бях сама, заседнала в Ла Пуш
поради предпазните мерки, с нищо за правене, за да държа умът си далеч от тревогите.
Чувствах се неудобно винаги да заемам място в къщата на Били. Имах да уча по друг
тест по математика, който предстоеше другата седмица, но можех да понеса
математиката само до известна степен. Когато нямах нищо очевидно за правене, се
чувствах така, че трябва да водя някакъв разговор с Били - натискът от нормалните
обществени правила. Но Били не беше този, който запълваше дългите мълчания, така
че неудобството продължаваше.
Опитах се да се помотая в къщата на Емили в сряда следобед за разнообразие.
Отначало беше един вид приятно. Емили бе весел човек, който никога не стоеше на
едно място. Носех се след нея, докато тя хвърчеше около малката си къща и градинка,
като търкаше безупречният под, дърпаше миниатюрни бурени, поправяше счупени
панти, прокарваше парчета вълна през античен тъкачен стан и също така непрекъснато
готвеше. Тя се оплакваше леко от покачването на апетита на момчетата след
допълнителното им тичане, но беше лесно да видя, че тя нямаше нищо против да се
грижи за тях. Не беше трудно да съм с нея - все пак, сега и двете бяхме момичета-
вълци сега.
Но Сам се върна след като бях там няколко часа. Останах достатъчно дълго, за да се
уверя, че Джейкъб е добре и че няма някакви новини, след което трябваше да избягам.
Аурата на любов и щастие, която ги заобикаляше бе по-трудна за възприемане в по-
концентрирани дози, като нямаше никой наоколо, който да ги разводни.
Така че ми оставаше да се скитам по плажа, като крача по скалистата линия напред и
назад, отново и отново.
Времето насаме не беше добро за мен. Благодарение на новата откровеност с
Джейкъб, говорех и мислех прекалено много за Калънови. Без значение колко се
опитвах да се разсея - а аз имах доста за мислене: бях искрено и отчаяно разтревожена
за Джейкъб и братята му вълци, бях ужасена заради Чарли и останалите, които си
мислеха, че са на лов за животни, навлизах все по-надълбоко и по-надълбоко с
Джейкъб без дори да бях съзнателно решила да прогресирам в тази посока и не знаех
какво да правя по този въпрос - нито една от тези много истински, много заслужаващи
размисъл, много стресиращи тревоги не можеха да отвлекат умът ми от болката в
гърдите за достатъчно дълго време. Впоследствие не можех дори да вървя повече,
защото не можех да дишам. Седнах на една ивица от почти сухи камъни и се свих на
топка.
Джейкъб ме откри така и можех да позная по изражението му, че разбираше.
- Съжалявам - каза веднага той. Издърпа ме от земята и обви и двете си ръце около
рамената ми. До този момент не бях осъзнала, че ми е студено. Топлината му ме накара
да се разтреперя, но поне можех да дишам с него наоколо. - Развалям ти пролетната
ваканция - самообвини се Джейкъб, докато вървяхме по плажа.
- Не, напротив. Нямах никакви планове. И без това не мисля, че харесвам пролетните
ваканции.
- Ще си освободя сутринта утре. Другите могат да бягат и без мен. Ще направим нещо
забавно.
Думата не изглеждаше на място в живота ми точно сега, бе едва разбираема, странна.
- Забавно?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Точно от нещо забавно се нуждаеш. Хмм... - той се загледа през тежките сиви вълни,
докато обмисляше. Когато очите му претърсиха хоризона, получи вдъхновение.
- Сетих се! - извика той. - Още едно обещание за спазване.
- За какво говориш?
Той пусна ръката ми и посочи към южният край на плажа, където на брега на морето
бяха плоските, опасни скали във формата на полумесец. Вгледах се неразбиращо.
- Не ти ли обещах да гмуркаме от скалите?
Потреперах.
- Да, ще е доста студено - не толкова студено, колкото днес. Можеш ли да усетиш
как се променя времето? Напрежението? Ще е по-топло утре. Навита ли си?
Тъмната вода не изглеждаше приветлива, и от този ъгъл скалите изглеждаха дори по-
високи от преди.
Но бяха изминали дни, откакто чух за последно гласът на Едуард. Вероятно това беше
част от проблема. Бях пристрастена към звукът на илюзията ми. Правеше нещата още
по-зле, ако прекарвах повече време без тях. Скачането от скала определено щеше да
поправи тази ситуация.
- Разбира се, че съм навита. Забавно.
- Значи е среща – каза той, като обви ръката си около раменете ми.
- Добре – а сега да отидем да се наспиш. – Не ми харесваше начинът, по който
кръговете под очите му започваха да изглеждат трайно гравирани в кожата му.
На другата сутрин се събудих рано и вмъкнах тайно един чифт дрехи в пикапът. Имах
чувството, че Чарли ще одобри плановете ми за деня точно толкова, колкото би
одобрил и мотоциклетът.
Идеята за отвличане от тревогите ми почти ме бе развълнувала. Може би наистина
щеше да е забавно. Среща с Джейкъб, среща с Едуард... Засмях се мрачно. Джейк
можеше да говори каквото си иска за това, че сме били откачена двойка – аз бях тази,
която бе истински откачена. Карах нещото с върколаците да изглежда нещо нормално в
сравнение с мен.
Очаквах Джейкъб да ме посрещне през къщата, както обикновено правеше, когато
шумният ми пикап обяви пристигането ми. Когато не го направи, предположих, че
навярно още спи. Щях да почакам – да му дам колкото се може повече почивка.
Нуждаеше се от сънят си, а това щеше да ми даде достатъчно време, за да загрея малко.
Обаче Джейк се оказа прав за времето – беше се променило за една нощ. Гъст слой от
обаци притискаше тежко атмосферата сега, като я правеше почти знойна – беше топло
и задушно изпод сивото одеало. Оставих пуловерът си в пикапа.
Почуках тихо на вратата.
- Влизай вътре, Бела – каза Били.
Той стоеше покрай кухненската маса и ядеше студен корнфлейкс.
- Джейк спи ли?
- Ъ, не. – Той остави лъжицата си и веждите му се свъсиха.
- Какво се е случило? – попитах аз. Можех да позная по изражението му, че наистина
нещо бе станало.
- Ембри, Джаред и Пол попаднали на свежа следа рано тази сутрин. Сам и Джейк
потеглиха, за да помогнат. Сам е изпълнен с надежда – скрила се е някъде около
планините. Мисли, че имат добра възможност да приключат с това.
- О, не, Били – прошепнах аз. – О, не.
Той се засмя, дълбоко и ниско.
- Наистина ли толкова ти харесва Ла Пуш, че искаш присъдата ти тук да се удължи.
- Не си прави шеги, Били. Прекалено страшно е за това.
- Права си – съгласи се той, все още безучастен. Древните му очи бяха невъзможни
за разчитане. – Това тук е сложно.
Прехапах устни.
- Не е толкова страшно за тях, колкото си мислиш, че е. Сам знае какво прави. Ти си
тази, за която трябва да се тревожиш. Вампирката не иска да се бие с тях. Тя просто
се опитва да намери начин, за да ги заобиколи... и да стигне до теб.
- Откъде Сам знае какво прави? – настоях за узная аз, като не обърнах внимание на
загрижеността му за мен. – Досега са убили само единият вампир – може да им е
било на късмет.
- Ние приемаме много насериозно това, което правим, Бела. Нищо не е забравено.
Всичко, което трябва да знаят е предавано от баща на син с поколения.
Това не ме успокои така, както вероятно е възнамерявал. Споменът за Виктория, дива,
подобна на котка, смъртоносна, беше прекалено силен в главата ми. Ако не можеше да
заобиколи вълците, накрая щеше да се опита да мине направо през тях.
Били се върна обратно към закуската си – аз седнах на канапето и започнах да
превключвам безцелно телевизионните канали. Това не продължи много време.
Започнах да имам чувството, че се задушавам в малката стая, клаустрофобична,
разстроена от факта, че не можех да видя нищо през завесите на прозорците.
- Ще бъда на плажът – казах рязко на Били и побързах да изляза през вратата.
Да бъда навън също не ми помогна така, както се надявах. Облаците притискаха с
невидима тежест, която държеше клаустрофобията да не избяга. Гората изглеждаше
странно празна, докато вървях към плажа. Не видях нито едно животно – нито птици,
нито катерици. Не можех дори да чуя птичките. Тишината беше зловеща – дори звукът
от вятърът в дърветата отсъстваше.
Знаех, че всичко е резултат от времето, но все още се чувствах изправена на нокти.
Тежкият, топъл натиск на атмосферата беше осезаем дори за моите слаби човешки
сетива и намекваше за нещо голямо в отделът на бурите. Един поглед към небето
подкрепи това – облаците пълзяха бавно, въпреки липсата на бриз по земята. Най-
близките облаци бяха опушено сиви, но измежду пукнатините можех да видя друг
слой, който беше в мрачен тъмнолилав цвят. Небесата имаха замислен жесток план за
днес. Животните сигурно се бяха изпокрили.
Веднага щом стигнах до плажа, ми се прииска да не бях идвала – вече ми бе писнало
от това място. Идвах тук почти всеки ден, скитайки се сама. Беше ли по-различно от
кошмарите ми? Но къде другаде да отида? Тръгнах надолу към изхвърленият от
морето дънер, и седнах на краят му, така че да мога да се облегна на заплетените му
корени. Взрях се безцелно в разяреното небе, като очаквах първите капки да нарушат
тишината.
Опитвах се да не мисля за опасността, в която бяха Джейкъб и приятелите му. Защото
нищо не можеше да се случи на Джейкъб. Мисълта беше непоносима. Бях изгубила
прекалено много вече – нима Съдбата щеше да отнеме и последните късче покой,
която бе оставила след себе си? Това ми се струваше несправедливо, нарушаващо
балансът. Но може би бях нарушила някое незнайно правило, бях пресякла някаква
линия, която ме бе обрекла. Може би беше нередно да бъдеш така въвлечен в митовете
и легендите, да обърнеш гръб на човешкият свят. Може би...
Не. Нищо нямаше да се случи на Джейкъб. Трябваше да вярвам в това, или нямаше да
мога да функционирам.
- Аргх! – простенах аз като скочих от дънерът. Не можех да стоя на едно място –
беше по-ужасно от това да се скитам.
Наистина се бях надявала, че ще чуя Едуард тази сутрин. Струваше ми се като
единственото нещо, което ще ми помогне да преживея този ден. Дупката беше
започнала да гние напоследък, сякаш ми отмъщаваше за времето, когато присъствието
Джейкъб я обуздаваше. Краищата горяха

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Вълните се усилиха, докато крачех, като започваха да се удрят срещу скалите, но все
още нямаше вятър. Чувствах се закована от натискът на бурята. Всичко се въртеше
около мен, но бе напълно неподвижно, на мястото, което стоях. Въздухът бе лещо
зареден – можех да усетя електричеството в косата си.
По-надалеч вълните бяха по-гневни, отколкото тук около брега. Можех да ги видя как
препускат към скалите, като разпръскваха големи бели облаци от пяна във въздуха.
Все още нямаше движение във въздуха, въпреки че облаците се търкаляха по-бързо
сега. Беше страховито – все едно облаците се движат от самосебе си. Потреперах,
въпреки че знаех, че е само илюзия от налягането.
Скалите бяха черен назъбен нож срещу разяреното небе. Докато ги гледах, се сетих за
денят, когато Джейкъб ми беше разказал за Сам и неговата „банда”. Замислих се за
момчетата – върколаците – които се хвърлят в празният въздух. Картината на
падането, въртящите се фигури, бе все още ярка в умът ми. Представих си пълната
свобода от падането... представих си начинът, по който гласът на Едуард ще звучи в
главата ми – разгневен, кадифен, идеален... Изгарянето в гърдите ми бе мъчително.
Трябваше да има някакъв начин, по който да го изгася. Болката ставаше все по-
непоносима с вкяка изминала секунда. Загледах се в скалите и разбиващите се вълни.
Ами, защо пък не? Защо да не го изгася още сега?
Джейкъб ми беше обещал да се гмуркаме от скалата, нали? Само защото той не беше
свободен, трябваше ли да се откажа от разсейването, от което се нуждаех толкова
много – от което имах нужда още повече, защото Джейкъб е някъде там и рискува
животът си? Рискува го, общо взето, заради мен. Ако не бях аз, Виктория нямаше да
избива хората тук... щеше да е някъде другаде, далеч от тук. Ако нещо се случеше с
Джейкъб, вината щеше да е моя. Това осъзнание ме прободе дълбоко и ме накара да
изтичам обратно към къщата на Били, където пикапът ми ме очакваше.
Знахе пътя, който минаваше най-близо покрай скалите, но ще трябваше да издиря
малката пътека, която щеше да ме отведе до ръба. Докато го следвах, търсех завои или
разклонения, като знаех, че Джейк бе имал намерението да ме заведе в по-ниската
част, отколкото на върха, но пътеката се виеше в една права линия право към
пропастта без други възможности. Нямах време да намеря друг път за надолу – бурята
се придвижваше бързо сега. Вятърът започна да ме докосва, облаците се притиснаха
по-близо към земята. Точно когато стигнах до мястото, където пътеката се
превръщаше в камениста урва, първите капки паднаха и се удариха в лицето ми.
Не беше трудно да се самоубеждавам, че нямам време да търся друга пътека – аз исках
да скоча от върха. Това беше образът, който имах в главата си. Исках дългото падане,
което щеше да бъде като летене.
Знаех, че това е най-глупавото, най-безразсъдното нещо, което съм правила досега.
Тази мисъл ме накара да се усмихна. Болката вече отслабваше, сякаш тялото ми
знаеше, че гласът на Едуард е само на секунди разстояние...
Океанът звучеше много далечно, някакси по-надалеч от преди, когато бях на пътеката
между дърветата. Направих гримаса, когато се замислих за вероятната температура на
водата. Но нямаше да се оставя това да ме спре.
Вятърът духаше по-силно сега, като превръщаше дъждът във водовъртеж около мен.
Пристъпих на ръбът, като държах очите си на празното пространство пред мен.
Пръстите на краката ми се отправиха сляпо напред, като докосваха краят на ръба на
скалата, когато стигнаха до него. Поех си дълбоко въздух и го задържах... чакайки.
- Бела.
Усмихнах се и издишах.
Да? Не отговорих на глас, защото се страхувах, че звука на гласът ми ще разбие
прекрасната илюзия. Звучеше толкова истински, толкова близо. Само когато звучеше
толкова неодобрително както сега, можех да чуя истинският спомен за гласът му –
кадифената структура и музикалната интонация, която го правеше най-идеален от
всички останали гласове.
- Не прави това – помоли ме той.
Ти искаше да съм човек, напомних му аз. Е, гледай ме.
- Моля те. Заради мен.
Но ти няма да останеш с мен по друг начин.
- Моля те. – Беше просто шепот във виещият дъжд, който разрошваше косата ми и
подгизваше дрехите ми – като ме правеше толкова мокра, сякаш това бе вторият ми
скок за деня.
Издигнах се на пръсти.
- Не, Бела! – Беше ядосан сега и гневът му беше така прекрасен.
Усмихнах се изпънах ръце, сякаш щях да се гмуркам, като повдигнах лицето си към
дъжда. Но беше прекалено вродено от годините на плуване в общественият басейн.
Наведох се напред, като се приготвях за скока...
И полетях от скалата.
Изкрещях, докато падах през откритият въздух като метеор, но беше вик на живот, а
не на страх. Вятърът се съпротивляваше, като се опитваше безполезно да се бори с
непобедимата гравитация, като ме притискаше и въртеше в спирали, като ракета, която
щеше да се разбие в земята.
Да! Думата оттекна през главата ми, докато се врязвах в повърхността на черната
вода. Нямах нито миг на ужас – само чист адреналин. Сериозно, падането не бе изобщо
толкова страшно. Къде беше предизвикателството?
Точно тогава ме сполетя.
Бях толкова погълната от размера на скалите, от очевидната опасност от височината
им, че не се бях разтревожила изобщо за черната вода, която ме очакваше. Изобщо не
си представях, че истинската заплаха е точно под мен, изпод разбиващите се вълни.
Сякаш вълните се биеха над мен, като ме мятаха напред и назад между себе си, като че
ли решени да ме поделят, като ме дръпнат на две половини. Знаех правилният начин,
за да избегна насрещното течение – трябваше да плувам паралелно от плажа, вместо да
се боря да стигна до брега. Но това познание не ми помогна никак, след като не знаех в
коя посока е брега.
Не можех дори да кажа в коя посока е повърхността.
Разярената вода беше черна отвсякъде – нямаше светлина, която да ме насочи нагоре.
Гравитацията беше всемогъща, когато се състезаваше с въздуха, но не можеше да
стори нищо на вълните – не можех да усетя дръпване надолу, потъване в която и да е
посока. Само блъскането на насрещното течение, което ве подмяташе наоколо като
парцалена кукла.
Борих се, за да запазя дъхът си, да задържа устните си заключени, около последната
ми глътка кислород.
Не се изненадах, че илюзията ми за Едуард беше тук. Поне това ми дължеше, като се
имаше предвид, че щях да умра. Бях изненадана все пак колко сигурно бе това знание.
Щях да се удавя. Давех се.
- Продължавай да плуваш! – молеше ме настоятелно Едуард в главата ми.
Накъде? Нямаше нищо друго освен тъмнината. Нямаше накъде да пулвам.
- Престани с това! – заповяда ми той. – Да не си посмяла да се предадеш!

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Студът на водата вкочаняваше краката и ръцете ми. Вече не чувствах блъскането
толкова много, колкото преди. Беше по-скоро замайване сега, безпомощно въртене на
водата.
Но го послушах. Накарах ръцете си да продължат да се протягат, краката ми да ритат
по-силно, въпреки че всяка секунда се понасях в нова посока. Нищо нямаше да се
получи. Какъв е смисълът?
- Бори се! – крещеше той. – По дяволите, Бела, продължавай да се бориш.
Защо?
Не исках да се боря повече. И не беше заради замайването, или студа, или провалът на
ръцете ми, когато мускулите ми отказаха от изтощение, което ме накара да остана там,
където съм. Бях почти щастлива, че е свършило. Това бе по-лесна смърт от останалите,
пред които се бях изправяла. Странно спокойна.
Помислих си бързо за клишетата, как трябва да видиш живота си като на лента пред
очите ти. Бях такава късметлийка. И без това кой искаше повторение?
Виждах него и нямах никакво желание за борба. Беше толкова ясно, толкова по-
изразена от който и да е друг спомен. Подсъзнането ми бе складирало Едуард във
всеки безупречен детайл, като го бе запазило за този последен момент. Можех да видя
перфектното му лице, сякаш беше наистина там – точният нюанс на ледената му кожа,
формата на устните му, линията на челюстта му, блестящото злато в разярените му
очи. Той беше ядосан, естествено, защото се предавах. Зъбите му бяха стиснати и
ноздрите му бяха разширени от ярост.
- Не! Бела, не!
Ушите ми се напълниха с ледената вода, но гласът му бе по-ясен от всякога. Не
обърнах внимание на думите му и се концентрирах върху звука на гласът му. Защо да
се боря, когато бях така щастлива там, където съм? Дори и когато дробовете ми
започнаха да горят от липсата на въздух и краката ми се свиваха от леденият студ, аз
бях доволна. Бях забравила какво е да изпитваш истинско щастие.
Щастие. Правеше цялата тази работа с умирането много по-поносима.
Течението побеждаваше за момента, като ме тикаше грубо срещу нещо твърдо, камък,
който бе невидим в тъмнината. Удари ме силно срещу гърдите, като ме блъскаше като
желязен лост и дъхът ми излезе от дробовете, изчезвайки в облак от сребърни
мехурчета. Гърлото ми се напълни с вода, като се давех и горях. Железният лост сякаш
ме влачеше, дърпаше ме надалеч от Едуард, по-надълбоко в тъмнината, към
океанското дъно.
Сбогом, обичам те, беше последната ми мисъл.

16. ПАРИС
В този момент, главата ми излезе на повърхността.
Колко дизориентиращо. Бях сигурна, че потъвам.
Течението не се предаваше – продължаваше да ме удря срещу още камъни – като
ударът в центърът на гърба ми остро и ритмично избутваше водата от дробовете ми.
Изливаше се с невероятна сила, цял порой течеше от устата и носът ми. Солта
изгаряше дробовете ми, а гърлото ми бе прекалено пълно с вода, за да си поема дъх и
камъните нараняваха гърбът си. Някакси успях да остана на едно място, въпреки че
вълните все още се издигаха над мен. Не може да видя нищо друго, освен водата
навсякъде, която се пресягаше към лицето ми.
- Дишай! – един глас, обезумял от тревога, ми заповяда и почувствах жестоко
пробождане от болка, когато разпознах гласът – защото не беше на Едуард.
Не можех да се подчиня. Водопадът, който се излизваше от устат ами не спря за
достатъчно дълго време, за да си поема дъх. Черната, ледена вода изпълваше горящите
ми гърди.
Скалата се удари в гърбът ми отново, точно между раменете ми и още един залп от
вода си поправи път от дробовете ми.
- Дишай, Бела! Хайде! – умоляваше ме Джейкъб.
Избиха черни петна пред очите ми, като ставаха все по-широки и по-широки,
скривайки светлината.
Скалата ме удари отново.
Скалата не бе студена като водата, беше гореща срещу кожата ми. Осъзнах, че това бе
ръката на Джейкъб, която се опитваше да изкара водата от дробовете ми. Железният
лост, който ме бе издърпал от морето също беше... топъл... Главата ми се въртеше,
черните петна покриваха всичко...
Да не би да умирах отново? Не ми харесваше – това не бе толкова приятно, колкото
миналият път. Сега беше само тъмнина, нищо което да си струва за гледане. Звукът от
разбиващите се води изчезна в тъмнината и стана тихо, дори шумоленето сякаш
идваше от собствените ми уши...
- Бела? – попита Джейкъб, гласът му все още напрегнат, но не толкова див, колкото
преди. – Белс, скъпа, можеш ли да ме чуеш?
Съдържанието на главата ми се въртеше и търкаляше ужасно, сякаш се бяха
присъединили към грубата вода...
- Отколко време е в безсъзнание? – попита някой друг.
Гласът, който не беше на Джейкъб ме шокира, като ме раздруса в по-фокусирано
съзнание.
Осъзнах, че все още стоя на едно място. Нямаше го притискането на течението –
натискът беше вътре в главата ми. Земята под мен беше плоска и неподвижна. Усещах
я натрошена изпод голите ми ръце.
- Не знам – докладва Джейкъб, все още ужасен. Гласът му беше много наблизо. Ръце
– толкова топли, че трябваше да са негови – отмятаха мократа коса от бузите ми. –
От няколко минути? Не отне много време да я изкарам на плажа.
Тихото шумолене в ушите ми не беше от вълните – беше въздухът, който се движеше
навън и навътре в дробовете ми отново. Всеки дъх ме изгаряше – гърлото ми бе
раздразнено така, сякаш го бях минала с шкурка. Но все пак дишах.
И замръзвах. Хиляди остри, ледени игли се забиваха в лицето и ръцете ми, което
правиха студът още по-лош.
- Диша. Ще се съвземе. Оаче трябва да я разкараме от студът. Не ми харесва цветът, в
който се превръща... – Този път разпознах гласът на Сам.
- Мислиш ли, че е наред да я местим?
- Не е ранила гърбът си или нещо друго, когато е паднала, нали?
- Не знам.
Те се поколебаха.
Опитах се да отворя очите си. Отне ми минута, но след това можех да видя тъмните,
лилави облаци, които изливаха студеният дъжд върху мен.
- Джейк? – изграчих аз.
Лицето на Джейк блокира небето.
- Оу! – ахна той, като облекчение заля чертите му. Очите му бяха мокри от дъжда. –
О, Бела! Добре ли си? Можеш ли да ме чуеш? Боли ли те нещо?
- С-само гърлото м-ми – заекнах аз, като устните ми се разтрепераха от студът.
- Да те разкараме оттук тогава – каза Джейкъб. Той пъхна ръцете си под мен и ме
повдигна без усилие – все едно вдигаше празна кутия. Гърдите му бяха голи и
топли – той приведе раменете си, за да ме пази от дъжда. Главата ми се сви под
ръката му. Загледах се безизразно към яростната вода, която блъскаше пясъкът зад
него.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Хвана ли я? – чух Сам да пита.
- Да, аз ще поема оттук. Ти се върни в болницата. Ще дойда при теб по-късно.
Благодаря, Сам.
Главата ми все още се въртеше. Не разбрах нито една от думите отначало. Сам не
отвърна. Нямаше звук и се зачудих дали нече не си е тръгнал.
Водата пълзеше след нас по пясъка, докато Джейкъб ме отнасяше, сякаш бе ядосана,
че съм избягала. Докато я наблюдавах изтощено, искрица от цвят улови погледа на
нефокусираните ми очи – малка следа от огън танцуваше по черната вода, далече от
брега. Образът нямаше смисъл и се зачудих до каква степен съм в съзнание. Главата
ми се въртеше от споменът за черната, пенеща се вода – и че бях толкова изгубена, че
не знаех кое е горе и кое долу. Толкова изгубена... но някакси Джейкъб...
- Как ме откри? – казах рязко аз.
- Търсех те – каза ми той. Той тичаше леко под дъжда, нагоре по плажа и към пътя. –
Последвах следите на пикапът ти и след това те чух да викаш... – Той потрепера. –
Защо трябваше да скачаш, Бела? Не забеляза ли, че е цял ураган там? Не можеше
ли да ме изчакаш? – Гневът изпълваше тона му, докато облекчението спадаше.
- Съжалявам – измънках аз. – Беше глупаво.
- Да, беше наистина глупаво – съгласи се той, като капки дъжд паднаха от косата му,
докато той кимаше. – Виж, имаш ли нещо против да оставиш опасните неща, за
когато и аз съм наблизо? Няма да мога да се концентрирам, ако си мисля, че скачаш
от скали зад гърба ми.
- Разбира се – съгласих се аз. – Няма проблеми. – Звучах като някой закоравял
пушач. Опитах се да прочистя гърлото си – и тогава трепнах – беше все едно да
забия нож. – Какво се случи днес? Вие... открихте ли я? – Беше мой ред да
потреперя, въпреки че не беше толкова студено тук, до абсурдната горещина на
тялото му.
Джейкъб поклати глава. Все още подтичваше, наместо да върви, докато се отправяше
към пътя до къщата си.
- Не. Тя тръгна по водата – кръвопийците имат предимство там. Затова и побързах да
се прибера вкъщи – страхувах се, че ще се върне обратно, плувайки. Ти прекарваш
толкова много време на плажа...
Гласът му заглъхна, сякаш имаше буца в гърлото си.
- Сам дойде с теб... всички останали също ли са нкъщи? – Надявах се, че не я търсят
все още.
- Аха. Един вид.
Опитах се да разчета изражението му, като се сгърчвах от пулсиращата болка.
Неговите очи бяха присвити с тревога или болка.
Думите, които преди нямаха смисъл внезапно се изясниха.
- Ти каза... болница. Преди, на Сам. Някой ранен ли е? Тя би ли се с вас? – Гласът ми
се покачи с една октава, като звучеше странно от дрезгавината.
- Не, не. Когато се върнахме, Ем ни чакаше с новини. Хари Клиъруотър е. Хари е
получил инфаркт тази сутрин.
- Хари? – поклатих глава, като се опитвах да асимилирам това, което казваше. – О,
не! Чарли знае ли?
- Аха. И той е там, с баща ми.
- Хари ще се оправи ли?
Очите на Джейкъб отново се присвиха.
- Нещата не изглеждат добре засега.
Внезапно се почувствах болна от вина – чувствах се наистина ужасно заради
безмозъчното гмуркане от скалата. Никой не трябваше да се тревожи за мен сега.
Какво глупаво време да съм безразсъдна.
- Какво мога да направя? – попитах аз.
В този момент, дъждът спря. Не бях осъзнала, че вече сме пред къщат ана Джейкъб,
докато не мина през вратата. Бурята виеше срещу покрива.
- Остани тук – каза Джейкъб, като ме метна на малкото канапе. – Говоря сериозно –
точно тук, отивам да ти донеса сухи дрехи.
Оставих очите ми да свикнат на тъмнината в стаята, докато Джейкъб се рови из
спалнята си. Претъпканата всекидневна изглеждаше толкова празна без Били, почти
осиротяла. Беше странно злокобно – вероятно просто защото знаех къде се намира.
Джейкъб се върна след няколко секунди. Той хвърли купчина сиви памучени дрехи
към мен.
- Тези ще ти бъдат големи, но е най-доброто, което имам. Аз, ъ, ще изляза навън, за
да се преоблечеш.
- Не отивай никъде. Прекалено съм уморена, за да се движа все още. Стой при мен.
Джейкъб седна на пода до мен, гърбът му облегнат на канапето. Зачудих се кога ли е
спал за последно. Изглеждаше толкова изтощен, колкото аз се чувствах.
Той сложи главата си до моята на възглавницата и се прозя.
- Предполагам, че мога да си почина за минутка...
Очите му се затвориха. Оставих и моите клепачи да се отпуснат.
Горкият Хари. Горката Сю. Знаех, че Чарли ще е извън кожата си. Хари бе един от
най-добрите му приятели. Въпреки негативният поглед на Джейк над нещата, се
надявах ревностно, че Хари ще прескочи трапа. Заради Чарли. Заради Сю и Лия и
Сет...
Канапето на Били беше точно до радиатора и ми беше топло сега, въпреки
подгизналите ми дрехи. Дробовете ме боляха по начин, който ме тикаше към
безсъзнание, отколкото да ме държат будна. Зачудих се смътно дали е грешно да
заспя... или пък се унасях, заради някакви сътресения...? Джейкъб започна да хърка
меко и звукът беше успокояващ като приспивна песен. Бързо заспах.
За пръв път от много време насам, сънят ми беше просто един нормален сън. Само
размазано скитане из стари спомени – ослепителни видения на Финиксовото слънце,
лицето на майка ми, дървена къщурка, избелял юрган, стена от огледала, огън в
черната вода... Забравих всеки един от тях веднага щом картината се промени.
Последният образ беше единственият, който се заби в главата ми. Беше безсмислен –
само декор на една сцена. Един балкон посред нощ, боядисана луна, която висеше на
небето. Наблюдавах как момичето в нощницата си се обляга на парапета и си говори
сама на себе си.
Безсмислено... но когато бавно се събудих, Жулиета все още бе на умът ми.
Джейкъб все още спеше – беше се изтърсил на пода и дишането му беше дълбоко и
равно. Къщата бе по-тъмна от преди, през прозорците беше мрак. Бях вкочанена, но
стоплена и почти суха. Вътрешността на гърлото ми гореше с всеки дъх, който си
поемах.
Щеше да ми се наложи да се изправя – поне за да си взема чаша вода. Но тялото ми
просто искаше да стои тук вцепенено, да не се движи повече.
Вместо да помръдва, се замислих отново за Жулиета.
Зачудих се какво би направила, ако Ромео я беше напуснал, не защото бе прогонен,
ами защото бе изгубил интерес. Ами ако му е било далеч по-притяно с Розалинда и той
си е променил мнението? Ами ако наместо да се ожени за Жулиета, просто бе
изчезнал?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Струваше ми се, че знаех как би се почувствала Жулиета.
Нямаше да се върне към старият си живот, не наистина. Дори нямаше да продължи,
убедена съм в това. Дори да бе доживяла, докато стане стара и посивяла, всеки път
като затвореше очи, щеше да вижда лицето на Ромео иззад клепачите си. Впоследствие
щеше да приеме това.
Замислих се дали би се омъжила за Парис накрая, само за да угоди на родителите си,
да запази мира. Не, вероятно не, реших аз. Но пък и историята не казваше много за
Парис. Той беше просто една смътна фигура – една константа, една заплаха, един
краен срок, който да принуди ръката й.
Ами ако Парис беше повече от това?
Ами ако Парис е бил приятел на Жулиета? Най-добрият й приятел? Ами ако е бил
единственият, на когото е можела да се довери за цялата опустошителна история с
Ромео? Единственият човек, който наистина я разбираше и я караше да се чувства
наполовина човек отново? Ами ако е бил търпелив и мил? Ако се е грижел за нея? Ами
ако Жулиета е знаела, че не може да оцелее без него? Ами ако той наистина я е обичал
и е искал тя да е щастлива?
И... ами ако е обичала Парис? Не като Ромео. Нищо подобно, разбира се. Но
достатъчно, за да иска и той да е щастлив?
Бавното, дълбоко дишане на Джейкъб беше единственият звук в стаята – като
приспивна песен, която се тананикаше на дете, като шепота на люлеещ се стол, като
тиктакането на стар часовник, когато не ти се налага да отидеш никъде... Беше звукът
на утехата.
Ако Ромео наистина беше заминал и никога нямаше да се върне, щеше ли да има
значение, ако Жулиета бе приела предложението на Парис? Може би е трябвало да се
опита да се устрои с остатъците от живота, който е оставил зад себе си. Може би това е
щяло да бъде най-близкото нещо до щастие, което е щяла да получи.
Въздъхнах и простенах, когато въздишката издраска гърлото ми. Прекалено много се
вглеждах в историята. Ромео нямаше да промени умът си. Ето защо хората все още
помнят името му, винаги обвързано с нейното: Ромео и Жулиета. Ето защо е хубава
история. „Жулиета я зарязват и накрая тръгва с Парис” никога нямаше да стане хит.
Затворих очи и отново се унесох, като оставих умът ми да витае далеч от глупавата
пиеса, за която не исках да си мисля повече. Замислих се за реалността наместо това –
за скачането от скалата и за безмозъчната грешка, която се бе оказало това. И не само
скалата, но и мотоциклетите и цялата безразсъдна Ийвъл Канийвъл част. Ами ако ми
се бе случило нещо лошо? Какво щеше да причини това на Чарли? Инфарктът на Хари
внезапно бе хвърлил нов поглед върху нещата за мен. Перспектива, която не исках да
видя, защото – ако трябваше да си призная истината – щеше да означава, че трябва да
променя начините си. Можех ли да живея така?
Може би. Нямаше да е лесно – фактически, щеше да е адски мизерно да се откажа от
халюцинациите си и да се опитам да се държа като възрастна. Но може би трябваше да
го направя. И може би щях да успея. Ако имах Джейкъб.
Не можех да направя това решение сега. Болеше прекалено много. Ще мисля за нещо
друго.
Образите от зле обмислената ми следобедна каскада се търкаляха из главата ми,
докато се опитвах да измисля нещо приятно за мислене... чувството от въздуха, докато
падах, мракът на водата, блъскането на течението... Лицето на Едуард... застоях се
върху това за доста време. Топлите ръце на Джейкъб, които се опитват да ми върнат
живота... парещият дъжд, който капеше от пурпурните облаци... странният огън върху
вълните...
Имаше нещо познато в ивицата от цвета на върха на водата. Разбира се, не можеше да
е наистина огън...
Мислите ми бяха прекъснати от звукът на идваща кола през калта на пътя отвън. Чух я
да спира пред къщата и вратите започнаха да се отварят и затварят. Замислих се дали
да не седна, и после реших да не се пробвам.
Гласът на Били беше лесен за разпознаване, но го държеше необичайно нисък, така че
бе само едно мрачно боботене.
Вратата се отвори и лампите светнаха. Замигах, моментално ослепена. Джейк се
стресна разбудено, задъхан и скочил на крака.
- Съжалявам – изсумтя Били. – Събудихме ли ви?
Очите ми бавно се фокусираха върху лицето му и тогава, когато разчетох изражението
му, се изпълниха със сълзи.
- О, не, Били! – простенах аз.
Той кимна бавно, изражението му бе сурово от скръбта. Джейк побърза към баща си и
взе едната му ръка. Болката направи лицето му внезапно детско – изглеждаше странно
на върха на мъжкото тяло.
Сам беше точно зад Били, като тикаше количката през вратата. Обичайното му
спокойствие отсъстваше от измъченото му лице.
- Толкова съжалявам – прошепнах аз.
Били кимна.
- Ще бъде наистина тежко.
- Къде е Чарли?
- Баща ти е все още в болницата със Сю. Има много... приготовления за правене.
Преглътнах трудно.
- По-добре да се връщам там – измърмори Сам, като се наведе припряно през
вратата.
Били издърпа ръката си от Джейкъб и сам се закара през кухнята към стаята си.
Джейк се загледа след него за минута, след което дойде да седне на пода до мен
отново. Той скри лицето си в ръцете си. Потърках рамото му, като ми се искаше да
мога да кажа нещо.
След един дълъг момент, Джейкъб хвана ръката ми и я задържа до лицето си.
- Как се чувстваш? Добре ли си? Вероятно трябваше да те заведа на лекар или нещо
подобно. – Той въздъхна.
- Не се тревожи за мен – изграчих аз.
Той извъртя главата си, за да ме погледне. Очите му бяха обградени от червено.
- Не изглеждаш толкова добре.
- Не се и чувствам толкова добре, струва ми се.
- Ще отида да взема пикапът ти и ще те закарам вкъщи – вероятно трябва да си там,
когато Чарли се върне.
- Правилно.
Лежах апатично на канапето, докато го чаках. Били беше тих в другата стая. Чувствах
се като воайор, който гледа през пукнатините към лична скръб, която не е моята.
Не отне много време на Джейк. Ръмженето на двигателя на пикапът ми наруши
мълчанието още преди да го очаквам. Той ми помогна да стана от канапето без дори да
проговори, като държеше ръката си около рамото ми, когато студеният вятър на вън ме
накара да потреперя. Той зае шофьорското място без да пита и ме придърпа към себе
си, за да държи ръката си здраво около мен. Облегнах главата си на гърдите му.
- Как ще се прибереш у вас? – попитах аз.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Няма да се прибирам. Все още не сме хванали кръвопийцата, спомняш ли си?
Следващото ми потреперване нямаше нищо общо със студа.
Пътят към вкъщи бе прекаран в мълчание. Студеният въздух ме разсъбуди. Умът ми
беше нащрек и работеше много усилено и много бързо.
Ами ако? Какво трябваше да направя?
Не можех да си представя животът си без Джейкъб сега – свих се от идеята дори да си
представя това. Някакси той бе станал съществен за моето оцеляване. Но да оставя
нещата така както бяха... това жестоко ли беше, както бе обвинил Майк?
Спомних си как ми се искаше Джейкъб да е мой брат. Сега осъзнах, че всъщност съм
искала да имам някакви претенции над него. Усещането не беше братско, като ме
държеше така. Просто бе приятно – топло и успокояващо и познато. Безопасно.
Джейкъб беше безопасен пристан.
Можех да претендирам за него. Разполагах с такава власт.
Трябваше да му кажа всичко, знаех това. Поне така щеше да е честно. Трябваше да го
обясня правилно, така че да знае, че не се примирявам, че е прекалено добър за мен.
Той вече знаеше, че съм разбита, тази част нямаше да го изненада, но трябваше да знае
обхвата на това. Дори трябваше да призная, че съм луда – да обясня за гласовете, които
чувах. Трябваше да знае всичко, преди да вземе решение.
Но дори и докато усещах тази необходимост, знаех, че той ще ме приеме въпреки
всичко. Дори нямаше да се замисли.
Трябваше да се посветя на това – да посветя толкова, колкото бе останало от мен,
всяко едно от счупените парчета. Щеше да бъде единственият начин да съм честна с
него. Щях ли? Можех ли?
Щеше ли да е толкова нередно да се опитам да направя Джейкъб щастлив? Дори и
любовта, която чувствах към него да бе нищо повече от едно слабо ехо на това, което
бях способна, дори и сърцето ми да бе надалеч, скитащо и скърбящо заради моят
непостоянен Ромео, щеше ли да е толкова нередно?
Джейкъб паркира пикапът пред тъмната ми къща, като спря двигателя така, че
внезапно бе тихо. Като толкова много пъти преди, той сякаш бе на една вълна с
мислите ми сега.
Той преметна другата си ръка около мен, като ме притисна към гърдите си, като ме
обвързваше към себе си. Отново, чувството бе приятно. Като почти да бъда цял човек
отново.
Мислех си, че си мисли за Хари, но тогава проговори и тонът му бе извинителен.
- Съжалявам. Знам, че не се чувстваш по същият начин като мен, Бела. Кълна се, че
нямам нищо против. Просто толкова се радвам, че си добре, че бих могъл да запея –
а това е нещо, което никой не иска да чуе.
Той се засмя с гърленият си смях в ухото ми.
Дишането ми се учести малко, като стържеше срещу гърлото ми.
Дали Едуард, колкото и да бе безраличен, би искал да съм доколкото може щастлива,
въпреки обстоятелствата? Щеше ли в него да има останали достатъчно приятелски
емоции, че да поиска поне толкова за мен? Помислих си, че би го направил. Не би ми
се разсърдил за това – да дам малко любов, която той не искаше, за приятелят ми
Джейкъб. Все пак, изобщо не бе същият тип любов.
Джейк притисна топлата си буза срещу върха на главата ми.
Ако извърнех лице към неговата страна – и притисна устни срещу голото му тяло...
Знаех без никакво съмнение какво щеше да последва. Щеше да е много лесно. Нямаше
да има нужда от каквито и да е обяснение тази вечер.
Но можех ли да го направя? Можех ли да предам отсъстващото си сърце, за да спася
жалкият си живот?
Пеперуди изпълниха стомахът ми, докато обмислях дали да извърна главата си.
И тогава, толкова ясно, сякаш бях в незабавна опасност, кадифеният глас на Едуард
прошепна в ухото ми:
- Бъди щастлива – каза ми той.
Замръзнах.
Джейкъб усети внезапната ми неподвижност и ме пусна автоматично, като се пресегна
към вратата.
Чакай, искаше ми се да кажа. Само минутка. Но все още бях замръзнала на място,
заслушана в ехото от гласът на Едуард в главата ми.
Изстуденият от бурята въздух навлезе в купето на пикапа.
- ОУ! – Въздухът от Джейкъб бе изскаран така, сякаш някой го бе ударил в стомаха.
– Мамка му!
Той затръшна вратата и завъртя ключовете в запалиеля в същият момент. Ръцете му
трепереха толкова силно, че не разбрах как успяваше.
- Какво има?
Той форсира двигателя прекалено бързо – заекна и изгасна.
- Вампир – изплю той.
Кръвта изтече от главата ми и ме остави замаяна.
- Откъде знаеш?
- Защото мога да го помириша. По дяволите!
Очите на Джейкъб бяха обезумели, докато претърсваше тъмната уличка. Изглежда, че
едва забелязваше вибрациите, които минаваха през тялото му.
- Да се преобразя или да я изкарам оттук? – изсъска той сам на себе си.
Погледна към мен за една частица от секундата, като огледа ужасените ми очи и
пребледнялото ми лице, и отново започна да сканира улицата.
- Ясно. Да те махна оттук.
Двигателят стартира с ръмжене. Гумите изквичаха, докато завъртя пикапа и зави към
единственият ни изход. Фаровете преминаха през тротоара и осветиха предната част на
черната гора, като накрая различиха колата, която бе паркирана на улицата срещу
къщата ми.
- Спри! – ахнах аз.
Беше черна кола – кола, която познавах. Вероятно не бях най-запаленият фен на
автомобилите, но можех да ви кажа всичко за тази конкретна кола. Беше мерцедес S55
AMG. Познавах конските сили и цветът на интериора. Познавах чувството от мощният
двигател, който мъркаше изпод капака. Познавах богатият мирис на кожените седалки
и начинът, по който черните стъкла правеха следобеда да изглежда като здрач през тях.
Беше колата на Карлайл.
- Спри! – извиках отново, по-силно този път, защото Джейкъб фучеше с пикапа по
улицата.
- Какво?!
- Не е Виктория. Спри, спри! Искам да се върна.
Той натисна спирачката толкова силно, че ми се наложи да се хвана за таблото.
- Какво? – попита отново той, втрещен. Той ме гледаше с ужасени очи.
- Това е колата на Карлайл! Това са Калънови. Знам, че са те.
Той забеляза как зората изгрява на лицето ми и силен трепет премина през него.
- Ей, успокой се, Джейк. Всичко е наред. Няма опасност, виждаш ли? Спокойно.
- Да, спокойно – пуфтеше той, като облегна главата си надолу и затвори очи. Докато
се концентрираше да не експлодира във вълчата му форма, аз се зазяпах през
задният прозорец към черната кола.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Беше само Карлайл, казах си аз. Не очаквай нищо повече. Може би Езме... Спри
точно тук, наредих си аз. Само Карлайл. Това е достатъчно. Повече, отколкото се бях
надявала да имам отново.
- Има вампир в къщата ти – изсъска Джейкъб. – И ти искаш да се върнеш?
Изгледах го, като откъсна неохотно очи от мерцедеса – ужасена, че ще изчезне в
секундата, когато отвърна поглед.
- Разбира се – казах аз, като гласът ми бе изненадан от въпросът му. Разбира се, че
исках да се върна.
Лицето на Джейкъб стана сурово, докато го наблюдавах, като прикриваше горчивата
маска, която си мислех, че отдавна е изчезнала. Точно преди да постави маската
обратно на място, улових спазъм от предателство, което премина през очите му.
Ръцете му все още трепереха. Изглеждаше с десет години по-възрастен от мен.
Той си пое дълбоко въздух.
- Сигурна си, че не е номер – попита той с бавен, тежък глас.
- Не е номер. Това е Карлайл. Върни ме обратно!
Трепет премина през широките му рамене, но очите му бяха пусти и безчувствени.
- Не.
- Джейк, всичко е наред...
- Не. Сама се върни, Бела. – Гласът му беше като плесница – свих се, когато звукът
ме удари. Челюстта му се свиваше и разпускаше. – Виж, Бела – каза той със същият
суров глас. – Не мога да се върна. Договор или не, моят враг е там.
- Не е така...
- Трябва веднага да кажа на Сам. Това променя нещата. Не можем да бъдем хванати
на тяхна територия.
- Джейк, това не е война!
Той не ме слушаше. Той остави пикапът включен и изскочи през вратата.
- Довиждане, Бела – извика той през рамото си. – Наистина се надявам, че няма да
умреш.
Той спринтира през тъмнината, като трепереше толкова силно, че фигурата му
изглеждаше размазана – той изчезна още преди да отворя уста и да го извикам
обратно.
Разкаянието ме закова на седалката за една дълга секунда. Какво бях сторила току-що
на Джейкъб?
Но разкаянието не можеше дам е задържи за дълго.
Плъзнах се през седалката и отново подкарах пикапът. Ръцете ми трепереха почти
толкова силно, колкото тези на Джейк и ми отне минута, за да се концентрирам. След
което внимателно обърнах пикапът и го паркирах пред къщата си.
Беш емного тъмно, когато спрях фаровете. Чарли си бе тръгнал толкова бързо, че бе
забравил да включи лампата на верандата. Почувствах прилив на съмнение, докато се
вглеждах в къщата, потънала в сенките. Ами ако наистина беше номер?
Погледнах обратно към черната кола, почти невидима в ноща. Не. Познавах тази кола.
Все пак, ръцете ми трепереха дори още повече, когато се пресегнах за ключа над
вратата. Когато хванах дръжката, за да я отключа, се извъртя лесно в ръката ми.
Оставих вратата да се отвори. Коридорът беше черен.
Искаше ми се да извикам някакъв поздрав, но гърлото ми бе прекалено сухо. Не
можех да уловя дъхът си.
Направих една крачка навътре и затърсих ключът за лампата. Беше толкова черно –
като черните води... Къде беше този ключ?
Точно като черната вода, с оранжевите пламъци, които блещукаха невъзможно над
нея. Пламък, който не можеше да е от огън, но тогава какво...? Ръцете ми проследиха
стената, все още търсещи, все още треперещи...
Внезапно нещо, което Джейкъб ми беше казал този следобед оттекна в главата ми,
накрая го разбрах... Тя тръгна по водата, беше казал той. Кръвопийците имат
предимство там. Затова и побързах да се прибера вкъщи – страхувах се, че ще се
върне обратно, плувайки.
Ръката ми замръзна посред търсенето си, цялото ми тяло замръзна на място, когато
осъзнах, защо бях разпознала странният оранжев цвят над водата.
Косата на Виктория, развята диво от вятъра, с цветът на огън...
Тя беше точно там. Точно там, на пристанището с мен и Джейкъб. Ако Сам не бе там,
ако бяхме само ние двамата...? Повече не можех да дишам или да се движа.
Лампата светна, въпреки че замръзналата ми ръка все още не бе открила ключът.
Запремигах срещу внезапната светлина и видях някой, който беше там и ме чакаше.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

17. ПОСЕТИТЕЛ
Неестествено неподвижна и бяла, с огромни черни очи, които се взираха напрегнато в
лицето ми, моята посетителка, чакаше напълно мирно в средата на коридора, красива
отвъд въображението.
Коленете ми потрепераха за секунда и едва паднах. След което се хвърлих към нея.
- Алис, о, Алис! – извиках аз, като се блъснах в нея.
Бях забравила колко е твърда – беше като да тичаш право срещу циментова стена.
- Бела? – Имаше странна смеска от облекчение и объркване в гласът й.
Сключих ръцете си около нея, като се задъхвах да вдишам колкото се може повече от
аромата на кожата й. Не беше като нищо друго – нито флорално или на подправки,
цитрусово или мускусно. Никакъв парфюм на света не би могъл да се сравни с това.
Паметта ми не му бе отдала заслужената почит.
Не забелязах кога задъхването се е превървало в нещо друго – едва осъзнах, че ридая,
когато Алис ме издърпа към канапето във всекидневната и ме издърпа в скута си. Беше
като да се свиеш на студен камък, но камък, който бе изкривен удобно по формата на
тялото ми. Тя галеше гърбът ми с нежен ритъм, като ме чакаше да се съвзема.
- Съжалявам – изхлипах аз. – Просто... толкова съм щастлива... да те видя!
- Няма нищо, Бела. Всичко е наред.
- Да – изплаках аз. И поне за пръв път беше така.
Алис въздъхна.
- Бях забравила колко си темпераментна – каза тя, и тонът и беше неодобрителен.
Погледнах я през замъглените си очи. Шията на Алис беше стегната, отдалечена от
мен, устните й стиснати здраво. Очите й бяха черни като мрак.
- Ох – изхълцах аз, като осъзнах какъв е проблемът. Беше жадна. А аз миришех
апетитно. Беше изминало известно време откакто се съобразявах за последно с
такива неща. – Съжалявам.
- Вината е само моя. Мина доста време, откакто ловувах за последно. Не трябваше да
се оставям да ожаднея толкова. Но доста бързах днес. – Погледът, който ми хвърли
директно, беше гневен. – Като говорим за това, искаш ли да ми обясниш как така си
все още жива?
Това ме сепна и спря хлипането. Осъзнах какво се бе случило незабавно и защо Алис
беше тук.
Преглътнах силно.
- Видяла си ме да падам.
- Не – възрази тя, като присви очи. – Видях те да скачаш.
Стиснах устни, като се опитвах да измисля оправдание, което не би прозвучало
налудничаво.
Алис поклати главата си.
- Казах му, че това ще се случи, но той не ми повярва. „Бела обеща” – гласът й
имитира неговият толкова перфектно, че замръзнах от шок, докато болката
разкъсваше тялото ми. – „Ти също недей да се взираш в бъдещето й” – продължи да
го цитира тя, - „Нанесохме достатъчно вреди.” Само защото не гледам, не означава,
че не виждам – продължи тя. – Не хвърлях погледи към теб, кълна се, Бела. Просто
вече съм настроена към теб... когато те видях да скачаш, не се замислих, просто се
качих на самолета. Знаех, че ще съм закъсняла, но и да стоя и да правя нищо. И
когато идвам тук, като си мисля, че поне мога да помогна на Чарли някакси и ти
пристигаш. – Тя поклати глава, този път объркано. Гласът й беше обтегнат. – Видях
те във водата и чаках ли, чаках да се появиш, но ти не излезе. Какво се случи? И
как можа да го причиниш на Чарли? Не спря ли да се замислиш какво би му
направило това? Ами брат ми? Имаш ли си и наидея какво Едуард...
Точно тогава я срязох, веднага щом каза името му. Оставих я да продължи дори и след
като осъзнах недоразумението й, само и само за да слушам перфектният звън на гласът
й. Но беше време да я прекъсна.
- Алис, не се опитвах да се самоубия.
Тя ме изгледа съмнително.
- Да не би да казваш, че не си скачала от скала?
- Не, но... – Направих гримаса. – Беше само с ободрителна цел.
Лицето й стана по-строго.
- Бях виждала някои от приятелите на Джейкъб да се гмуркат от скала – настоях аз. –
Изглеждаше... забавно, а аз бях отегчена...
Тя чакаше.
- Не се замислих как бурята ще се отрази на течението. Всъщност, изобщо не мислех
за водата.
Алис не се върза. Можех да видя, че все още си мисли, че съм се опитвала да се
самоубия. Реших да започна отначало.
- Щом си ме видяла да скачам вътре, защо не си видяла и Джейкъб?
Тя наклони глава на една страна, разсеяна от това.
Продължих.
- Истина е, че вероятно щях да се удавя, ако Джейкъб не беше скочил след мен. Е,
добре, няма нищо вероято в това. Но той го направи, и ме извади и предполагам, че
ме издърпа обратно към брега, макар че бях в безсъзнание по това време. Не може
да е минало и повече от минута, докато бях потънала, преди той да ме сграбчи. Как
така не си видяла това?
Тя се намръщи смутено.
- Някой те е издърпал?
- Да. Джейкъб ме спаси.
Наблюдавах я любопитно, докато загадъчна гама от емоции премина през лицето й.
Нещо я притесняваше – несъвършенно видение? Но не бях сигурна. След което
преднамерено се наведе и помириса рамото ми.
Замръзнах.
- Не ставай глупава – промърмори тя, като помириса още.
- Какво правищ?
Тя не обърна внимание на въпросът ми.
- Кой беше с теб навън допреди малко? Звучеше така, сякаш спориш с някого.
- Джейкъб Блек. Той е... един вид най-добрият ми приятел, предполагам. Или поне
беше... – Замислих се за гневът на Джейкъб, предаденото му лице, и се зачудих
какъв ли ми е сега.
Алис кимна, като изглеждаше погълната.
- Какво?
- Не знам – каза тя. – Не съм сигурна какво означава.
- Е, поне не съм умряла.
Тя извъртя очи.
- Той е глупак да мисли, че можеш да оцелееш сама. Никога не съм виждала някой
толкова склонен към застрашаващ-живота идиотизъм.
- Оцелях – изтъкнах аз.
Тя се замисли за нещо друго.
- Щом течението е било прекалено силно за теб, как е успял този Джейкъб?
- Джейкъб е... силен.
Тя чу неохотата в гласът ми и веждите й се повдигнаха.
Задъвках устната си за секунда. Това тайна ли беше или не? И ако беше, тогава към
кого бях най-много предана? Към Джейкъб или Алис?
Беше прекалено трудно да пазя тайни, реших аз. Джейкъб знаеше всичко, така че защо
не и Алис да знае?
- Ами, виждаш ли, той е... един вид върколак – признах аз припряно. – Килетите се
превръщат във вълци, когато има вампири наоколо. Познават Карлайл отдавна. Ти
тогава беше ли с Карлайл по онова време?
Алис се ококори срещу мен за момент и тогава се съвзе, като премигаше бързо.
- Е, предполагам, че това обяснява миризмата – промърмори тя. – Но обяснява ли
това, което не видях? – Тя се намръщи, като порцелановото й чело се сбръчка.
- Миризмата? – повторих аз.
- Миришеш ужасно – каза разсеяно тя, все още намръщена. – Върколак? Сигурна ли
си за това?
- Доста сигурна – обещах аз, трепвайки като си спомних Пол и Джейкъб, които се
биеха на пътя. – Предполагам, че не си била тук с Карлайл последният път, когато е
имало върколаци тук във Форкс?
- Не. Не го бях открила по това време. – Алис все още бе изгубена в мислите си.
Внезапно очите й се разшириха и тя се извърна да ме погледне с шокирано
изражение. – Най-добрият ти приятел е върколак?
Кимнах срамежливо.
- Откога продължава това?
- Не отдавна – казах аз, като гласът ми звучеше отбранително. – Той е върколак едва
от няколко седмици.
Тя ме изгледа ядосано.
- Млад върколак? Още по-зле! Едуард беше прав – ти си магнит за опасности. Не
трябваше ли да стоиш далеч от неприятностите?
- Няма нищо нередно с върколаците – промърморих аз, обидена от критичният й тон.
- Докато не си изгубях търпението. – Тя поклати рязко глава. – Само ти можеш да го
направиш това, Бела. Всеки друг би бил по-добре, когато вампирите напуснат
града. Но ти трябва да започнеш да се мотаеш с първото чудовище, което откриеш.
Не исках да споря с Алис – все още треперех от радост, че е наистина тук, че мога да
докосна мраморната й кожа и да чуя звънливият й глас – но тя все още не бе схванала
нещата както трябва

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Не, Алис, вампирите не са напуснали наистина – не всичките, поне. Там е целият
проблем. Ако не бяха върколаците, Виктория щеше да ме е хванала досега. Е, ако
не бяха Джейк и приятелите му, Лорънт щеше да ме е хванал още преди нея, така
че предполагам...
- Виктория? – просъска тя. – Лорънт?
Кимнах, малко застанала нащрек от изражението в черните й очи. Посочих към себе
си.
- Магнит за опасности, нали помниш?
Тя отново поклати главата си.
- Разкажи ми всичко – започни от началото.
Замазах началото, като пропуснах мотоциклетите и гласовете, но разказах всичко
останало точно до днешната злополука. Алис не хареса слабото ми обяснение за
скуката и скалите, затова побързах да обясня странните пламъци, които бях видяла над
водата и какво си мислех, че означават. Очите й се присвиха почти до цепки по време
на тази част. Беше странно да я видя толкова... толкова опасна – като вампир.
Преглътнах трудно и продължих с останалата част за Хари.
Тя изслуша историите ми без да ме прекъсва. От време на време поклащаше глава и
бръчката в челото и ставаше все по-дълбока, докато не заприлича на трайно врязана в
мрамора на челото й. Тя не проговори и накрая, аз затихнах, поразена отново от
взетата ми назаем скръб за смъртта на Хари. Замислих се за Чарли – щеше да си е
скоро вкъщи. В какво ли състояние щеше да бъде?
- Нашето напускане не ти се отрази никак добре, нали? – промърмори Алис.
Засмях се веднъж – звукът беше леко истеричен.
- Макар че това никога не е бил смисълът, нали така? Не е като да сте напуснали за
моя изгода.
Алис се намръщи на пода за момент.
- Е... предполагам, че реагирах доста импулсивно днес. Вероятно не трябваше да се
намесвам.
Можех да усетя кръвта да се отдръпва от лицето ми. Стомахът ми се сви.
- Не си тръгвай, Алис – прошепнах аз. Пръстите ми се сключиха около яката на
бялата й риза и започнах да хипервентилирам. – Моля те, не ме напускай.
Очите й се разшириха.
- Добре – каза тя, като изговаряше всяка дума с бавна точност. – Не отивам никъде
тази вечер. Поеми си дълбоко дъх.
Опитах се да се подчиня, въпреки че не можех да открия дробовете си.
Тя наблюдаваше лицето ми, докато се концентрирах върху дишането си. Тя почака,
докато се успокоя, за да коментира.
- Изглеждаш отвратително, Бела.
- Днес се удавих – напомних й аз.
- По-дълбоко е от това. Ти си развалина.
Трепнах.
- Виж, правя каквото мога.
- Какво имаш предвид?
- Не беше лесно. Работя по това.
Тя се намръщи.
- Казах му – промърмори тя на себе си.
- Алис – въздъхнах аз. – Какво си мислеше, че ще откриеш? Имам предвид, освен
мен мъртва? Нима очакваше да ме откриеш подскачаща наоколо и подсвирквайки
си мелодии от реклами? Познаваш ме по-добре от това.
- Така е. Но се надявах.
- Тогава предполагам, че не аз държа акциите за пазара по идиотщина.
Телефонът звънна.
- Това трябва да е Чарли – казах аз, като се препънах в краката си. Сграбчих ръката
на Алис и я издърпах заедно с мен в кухнята. Нямаше да я оставя извън погледа си.
- Чарли? – отвърнах аз в телефона.
- Не, аз съм – каза Джейкъб.
- Джейк!
Алис разгледа изражението ми.
- Просто да проверя дали си още жива – каза горчиво Джейкъб.
- Добре съм. Казах ти, че не е...
- Аха. Ясно. Чао.
Джейкъб ми тръшна телефона.
Въздъхнах и оставих главата си да увисне назад, зазяпана в тавана.
- Това ще е проблем.
Алис стисна ръката ми.
- Не са във възторг, че съм тук.
- Не особено. Но не е и тяхна работа и без това.
Алис сложи ръката си около мен.
- Та какво ще правим сега? – замисли се тя. Тя изглежда говореше сама на себе си за
момент. – Неща за правене. Разхлабени краища за завързване.
- Какви неща за правене?
Лицето й бе внезапно предпазливо.
- Не съм сигурна... Трябва да се видя с Карлайл.
Толкова скоро ли щеше да си тръгне? Стомахът ми ме присви.
- Не можеш ли да останеш? – умолявах я аз. – Моля те? Само за малко. Толкова
много ми липсваше. – Гласът ми заглъхна.
- Ако мислиш, че това е добра идея. – Очите й не бяха щастливи.
- Такава е. Можеш да останеш тук – Чарли много ще се зарадва.
- Имам къща, Бела.
Кимнах, разочарована, но примирена. Тя се поколеба, докато ме гледаше.
- Е, поне трябва да си взема един куфар с дрехи.
Хвърлих ръцете си около нея.
- Алис, ти си най-добрата!
- И мисля, че трябва да отида на лов. Незабавно – добави тя с напрегнат глас.
- О-па. – Направих една крачка назад.
- Можеш ли да стоиш далеч от неприятностите за един час? – попита скептично тя.
Тогава, преди да отговоря, тя задържа един пръст нагоре и затвори очи. Лицето й
бе гладко и безизразно за няколко секунди.
И тогава отвори очи и отговори сама на въпросът си.
- Да, ще си добре. Поне за тази вечер. – Тя направи гримаса. Дори, когато изкривяваше
лице, приличаше на ангел.
- Ще се върнеш отново? – попитах аз с тънък гласец.
- Обещавам – след един час.
Погледнах към часовникът над кухненската маса. Тя се засмя и се наведе бързо, за да
ме целуне по бузата. След което бе изчезнала.
Поех си дълбоко дъх. Алис щеше да се върне. Внезапно се почувствах много по-добре.
Имах много неща за вършене, които да ме занимават, докато чакам. Един душ
определено бе първи в списъкът. Помирисах раменете си, докато се разсъбличах, но не
можех да усетя нищо, освен мирисът на морска сол и водорасли от океана. Зачудих се
какво имаше предвид Алис, като каза, че мириша лошо.
Когато се изкъпах, се върнах обратно в кухнята. Не видях никакви признаци, че Чарли
е ял нещо напоследък, и вероятно щеше да е гладен, когато се върне. Тананиках си
беззвучно, докато се движех из кухнята.
Докато гювечето се въртеше в микровълновата, застлах канапето с чаршафи и стара
възглавница. Алис нямаше да се нуждае от тях, но Чарли трябваше да ги види.
Внимавах да не се заглеждам в часовника. Нямаше причина да започна да се
паникьосвам – Алис ми бе обещала.
Побързах с вечерята си, като едва я вкусвах – просто усещах болката, докато се
плъзгаше надолу по гърлото ми. Най-вече бях жадна – вероятно бях изпила половин
галон вода, докато приключа. Цялата сол в системата ми ме бе дехидратирала.
Отидох да се опитам да гледам телевизия, докато чакам.
Алис вече беше там, седнала на импровизираното си легло. Очите й бяха като течен
карамел. Тя ми се усмихна и потупа възглавницата.
- Благодаря.
- Подранила си – казах аз, въодушевена.
Седнах точно до нея и облегнах глава на рамото й. Тя сложи студените си ръце около
мен и въздъхна.
- Бела. Какво ще те правим?
- Не знам – признах аз. – Наистина много се старая.
- Вярвам ти.
Беше тихо.
- Ами той-той... – Поех си дълбоко дъх. Беше трудно да кажа на глас името му, дори
и да можех да си го помисля сега. – Едуард знае ли, че си тук? – Не можех да не
попитам. Беше моята болка, все пак. Щях да се разправям с нея, когато тя си
тръгне, обещах си аз, и ми прилоша при мисълта.
- Не.
Имаше само един начин, по който това бе възможно.
- Той не е с Карлайл и Езме?
- Навестява ни на няколко месеца.
- Оу. – Вероятно се наслаждава на разсейванията си. Фокусирах любопитството си в
по-безопасна тема. – Каза, че си долетяла дотук... Откъде дойде?
- Бях в Денали. На гости на семейството на Таня.
- Джаспър там ли е? С теб ли дойде?
Тя поклати глава.
- Той не одобряваше моята намеса. Обещахме... – тя замълча и тогава тонът й се
промени. – И наистина мислиш, че Чарли няма да има нещо против, че съм тук? –
попита тя, като звучеше разтревожена.
- Чарли мисли, че си прекрасна, Алис.
- Е, сега ще разберем.
И разбира се, само няколко секунди по-късно чух патрулката да паркира в алеята.
Скочих и побързах да отворя вратата.
Чарли крачеше бавно по пътеката, очите му бяха заковани в земята, а раменете му
отпуснати. Отидох да го пресрещна – той дори не ме видя, докато не го прегърнах през
кръстта. Той отвърна на прегръдката ми пламенно.
- Толкова съжалявам за Хари, тате.
- Наистина ще ми липсва – промълви Чарли.
- Как се справя Сю?
- Изгглежда замаяна, сякаш още не го е осъзнала. Сам е при нея... – Силата на гласът
му се повишаваше и отслабваше. – Горките деца. Лия е само година по-голяма от
теб, а Сет е едва на четиринайсет... – Той поклати глава

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Задържа ръцете си здраво около мен, докато вървяхме обратно към вратата.
- Ъм, тате? – реших, че ще е по-добре да го предупредя. – Никога няма да познаеш
кой е тук.
Той ме погледна беизразно. Главата му се извъртя и той погледна към мерцедеса от
другата страна на улицата, който се осветяваше от лампата на верандата. Преди да
може да реагира, Алис бе на прага.
- Здрасти, Чарли – каза тя със снишен глас. – Съжалявам, че идвам в такова лошо
време.
- Алис Калън? – той примижа среду слабата фигура пред него, сякаш се съмняваше,
че очите му го лъжеха. – Алис, това ти ли си?
- Аз съм – потвърди тя. – Бях наблизо.
- Карлайл...?
- Не, сама съм.
И двете с Алис знаехме, че не пита наистина за Карлайл. Ръцете му ме хванаха по-
здраво през рамото.
- Може да остане тук, нали? – помолих го аз. – Вече я попитах.
- Разбира се – каза Чарли механично. – Ще се радваме да ни гостуваш, Алис.
- Благодаря ти, Чарли. Знам, че моментът е ужасен.
- Не, наистина, няма проблеми. Ще съм наистина зает да помагам на семейството на
Хари – ще е приятно Бела да има компания.
- Вечерята ти е сложена на масата, тате – казах му аз.
- Благодаря ти, Бел. – Той ме стисна лекичко още един път, преди да се отправи към
кухнята.
Алис се върна на канапето и аз я последвах. Този път тя ме притисна към рамото си.
- Изглеждаш изморена.
- Аха – съгласих се аз и свих рамене. – Преживяванията на косъм от смъртта ми
действат така... Та, какво мисли Карлайл за това, че ти си тук?
- Не знае. Той и Езме бяха на лов. Ще се чуем след няколко дни, когато се върне
обратно.
- Няма да му кажеш обаче... когато намине отвово? – попитах аз. Тя знаеше, че нямах
предвид Карлайл сега.
- Не. Ще ми отхапе главата иначе – каза Алис мрачно.
Засмях се кратко, след което въздъхнах.
Не исках да заспя. Исках да будувам цяла нощ и да си говоря с Алис. И нямаше
смисъл да съм уморена, като се има предвид, че спах на канапето на Джейкъб цял ден.
Но давенето наистина ме бе изтормозило доста, и очите ми не искаха да стоят
отворени. Облегнах главата си на каменното й рамо и се унесох в по-спокойно
безсъзнание, отколкото се надявах.
Събудих се рано от дълбокият сън без сънища, като се чувствах добре отпочинала, но
вкочанена. Бях на канапето, завита изпод одеалата, които бях приготвила за Алис, и
можех да я чуя да си говори с Чарли в кухнята. Звучеша така, сякаш Чарли й приготвя
закуска.
- Колко е зле, Чарли? – попита меко Алис и отначало си помислих, че говори за
семейство Клиъруотър.
Чарли въздъхна.
- Наистина зле.
- И още как. Искам да знам точно какво се случи, когато заминахме.
Имаше пауза, докато вратичката на шкафовете се затваряше и ключът на печката бе
изключен. Чаках, тръпнеща.
- Никога не съм се чувствал толкова безпомощен – започна бавно Чарли. – Не знаех
какво да направя. Онази първа седмица – помислих си, че ще ми се наложи да я
пратя в болница. Не искаше да яде или да пие, не се движеше. Доктор Джеранди
подхвърляше думи като „кататония”, но не го пусках да отиде да я види. Страхувах
се, че това ще я изплаши.
- Обаче се посъвзе, нали?
- Накарах Рене да дойде и да я върне във Флорида. Просто не исках аз да съм този...
ако трябва да я пратят в болница или нещо такова. Надявах се, че ако остане с
майка си това ще й помогне. Но когато започнахме да опаковаме дрехите й, тя се
събуди с отмъщение. Никога не съм виждал Бела да вдига такива скандали. Никога
не е била от избухливите, но, човече, като харпия беше тогава. Мяташе дрехите си
навсякъде и крещеше, че не можем да я накараме да си тръгне – и тогава накрая
започна да плаче. Помислих си, че тук чашата е преляла. Не спорих с нея, когато тя
настоя да остане тук... и наистина отначало изглеждаше така, че се справя по-
добре...
Чарли замълча. Беше ми трудно да го слушам, да знам колко много болка съм му
причинила.
- Но? – притисна Алис.
- Тя се върна на училище и работа, хранеше се и спеше и си пишеше домашните.
Отговаряше, когато някой й зададеше директен отговор. Но беше... празна. Очите й
бяха безизразни. Имаше много малки неща – не искаше да слуша повече музика –
открих купчина начупени дискове в боклука. Не четеше – не беше в същата стая,
когато телевизорът бе включен, не че преди го гледаше толкова. Накрая се сетих –
тя избягваше всичко, което можеше да й напомни за... него. Едва си говорехме –
толкова се тревожех да не кажа нещо, което може да я разстрои – и най-малките
неща я караха да трепва – и никога не се заемаше доброволно с нещо. Отвръщаше
само ако я помолех. Беше сама през цялото време. Не се обаждаше обратно на
приятелите си и след известно време те спряха да звънят. Беше като зората на
мъртвите тук. Все още мога да я чуя как пищи в сънят си...
Почти го виждах как потреперва. Аз също потреперих, като си спомних. И тогава
въздъхнах. Не го бях заблудила изобщо, дори и за една секунда.
- Толкова съжалявам, Чарли – каза Алис, гласът й печален.
- Вината не е твоя. – Начинът, по който го каза беше повече от очевиден, че
обвиняваше някой друг. – Ти винаги си й била добра приятелка.
- Обаче сега изглежда по-добре.
- Аха. Откакто започна да се мотае с Джейкъб Блек, забелязах голямо подобрение.
Има същият цвят на бузите си, когато се прибира вкъщи, някакъв вид блясък в
очите. По-щастлива е. – Той замълча и гласът му бе по-различен, когато заговори
отново. – Той е с година или толкова по-малък от нея, и знам, че преди го
намираше просто за приятел, но мисля, че има нещо повече сега, или поне се
насочва натам. – Чарли каза това с почти войнствен тон. Беше предупреждение, не
към Алис, ами към някой, на когото да го предаде. – Джейк е зрял за годините си –
продължи той, като звучеше отбранително. – Грижеше се за баща си физически, по
начинът, по който Бела се грижеше емоционално за майка си. Това го накара да
порасне. Той е и хубаво момче – метнал се е на майка си. И е добър за Бела, нали
знаеш – настоя Чарли.
- Тогава е хубаво, че тя го има – съгласи се Алис.
Чарли издиша тежко, бързо сломен от липсата на съпротивление.
- Добре де, може би надценявам нещата. Не знам... дори с Джейкъб, от време на
време виждам нещо в очите й и се чудя дали наистина съм разбрал колко много я
боли. Не е нормално, Алис, и това... плаши ме. Изобщо не е нормално. Не е така
сякаш някой я е... изоставил, но сякаш някой е умрял. – Гласът му прегракна.
Наистина бе така сякаш някой бе умрял – сякаш аз бях умряла. Защото беше много
повече от това да загубиш най-истинската от истинските любови, сякаш това не бе
достатъчно да убие някой. Беше загубата на цяло бъдеще, на цяло семейство – целият
живот, който бях избрала...

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Чарли продължи с безнадежден тон.
- Не знам дали някога ще го преживее – не знам дали е в природата й да се
възстанови от нещо такова. Винаги е било постоянно малко нещо. Тя не преживява
нещата, не променя решенията си.
- Тя е единствена по рода си – съгласи се Алис със сух глас.
- И Алис... – Чарли се поколеба. – Сега, знаеш колко те харесвам и мога сам да видя,
че се радва да те види, но... малко се тревожа как ще й се отрази визитата ти.
- Аз също, Чарли, аз също. Нямаше да се появя изобщо, ако си имах и напредстава.
Съжалявам.
- Не се извинявай, скъпа. Кой знае? Може да й се отрази добре.
- Надявам се да си прав.
Имаше дълго мълчание, докато чиниите тракаха, а Чарли дъвчеше. Зачудих се къде ли
крие Алис храната.
- Алис, трябва да те попитам нещо – каза притеснено Чарли.
Алис беше спокойна.
- Давай.
- Той няма да се върне също, нали? – можех да чуя потиснатият гняв в гласът на
Чарли.
Алис отвърна с мек, убедителен глас.
- Той дори не знае, че съм тук. Последният път, като говорих с него, беше в Южна
Америка.
Замръзнах на място като чух тази нова информация и се заслушах по-усилено.
- Е, поне това е нещо – изсумтя Чарли. – Надявам се, че се забавлява.
За пръв път в гласът на Алис имаше железна нотка.
- Не бих правила заключения, Чарли. – Знаех как очите й проблесват, когато
използваше този тон.
Един стол се дръпна от масата, като изскърца шумно по пода. Представих си как
Чарли става – нямаше начин Алис да направи такъв тип шум. Мивката шурна, водата
плискаща срещу чинията.
Не звучеше така, сякаш ще заговорят отново за Едуард, така че реших, че е време да се
събудя.
Преобърнах се, като накарах пружините за изскърцат. След което се прозях шумно.
Беше тихо в кухнята.
Протегнах се и простенах.
- Алис? – попитах невинно – раздразненото ми гърло добави приятна дрезгавост в
шарадата ми.
- В кухнята съм, Бела – извика Алис, без следа от гласът й, че е подозирала, че
подслушвам. Но тя бе добра в укриването на подобни работи.
На Чарли му се наложи да си тръгне тогава – помагаше на Сю Клиъруотър с
последните приготовления по погребението. Щеше да се окаже дълъг ден без Алис. Тя
не заговори за заминаване, а аз не я попитах. Знаех, че е неизбежно, но потиснах
мисълта в главата си.
Вместо това заговорихме за семейството й – освен за един.
Карлайл бе работил през ноща в Итака и преподаваше от време на време в Корнуел.
Езме реставрираше къща от седемнайсти век, исторически паметник, на север от града.
Емет и Розали бяха заминали за Европа за няколко месеца на нов меден месец, но
скоро се бяха върнали. Джаспър също беше в Корнуел, като учеше философия този
път. И Алис също бе направила няколко лични разследвания, които засягаха
информацията, която случайно бях разкрила за нея миналата пролет. Тя успешно бе
открила лудницата, в която бе прекарала последните години от човешкият си живот.
Животът, за който няма спомени.
- Името ми е било Мери Алис Брандън – каза ми тихо тях. – Имала съм малка сестра
на име Синтия. Дъщеря й – моята племенница – е все още жива в Билокси.
- Разбра ли защо са те сложили в... онова място? – Какво би накарало родителите да
постапят толкова екстремно? Дори и ако дъщеря им е имала видения за бъдещето...
Тя само поклати глава, топазените й очи бяха замислени.
- Не успях да открия много за тях. Минах през всичките стари вестници на
микрофилм. Семейството ми не е споменавано често – не са били част от
социалните кръгове, които са съставяли вестниците. Годежът на родителите ми е
там, както и този на Синтия. – Името звучеше несигурно от устата й. – Раждането
ми е обявено... както и смъртта ми. Открих гробът си. Също така задигнах
приемните си документи от старихе архиви на лудницата. Дата на приемане е
същата като датата на смъртта на надгробната ми плоча.
Не знаех какмо да кажа и, след кратка пауза, Алис премина на по-леки теми.
Семейство Калън се бяха събрали отново, с едно изключение, като прекарваха
пролетната ваканция на Корнуел в Денали при Таня и семейството й. Заслушвах се
прекалено ревностно в дори най-тривиалните неща. Никога не спомена този, от когото
най-се интересувах и бях благодарна за това. Беше достатъчно да слушам историите за
семейството, към което някога мечтаех да принадлежа.
Чарли не се върна преди смрачаване и изглеждаше още по-съсипан от миналата вечер.
Щеше да се отправи обратно към резервата веднага на другата сутрин за погребението
на Хари, така е се върна рано. Останах на канапето при Алис отново.
Чарли бе почти неузваем, когато слезе надолу по стълбите преди слънцето да е
изгряло, като носеше стар костюм, с когото не го бях виждала преди. Сакото беше
разтворено – вероятно бе прекалено тясно, за да го закопчава. Вратовръзката му бе
малко широка според днешната мода. Той отиде на пръсти до вратата, като се
опитваше да не ни събуди. Пуснах го, като се престорих, че спя, както правеше и Алис
на разтегаемата кушетка.
Веднага щом излезе през вратата, Алис стана. Изпод юрганът си бе напълно облечена.
- Та, какво ще правим днес? – попита тя.
- Не знам – виждаш ли нещо интересно да се случва?
Тя се усмихна и поклати глава.
- Но е още рано.
Цялото време, което бях прекарвала в Ла Пуш, означаваше купища неща, които бях
изоставила вкъщи и реших да наваксам с работата. Исках да направя нещо, каквото и
да е, което щеше да направи животът по-лесен за Чарли – може би щеше да се
почувства малко по-добре, ако се прибере в чист, организиран дом. Започнах с банята
– тя показваше най-големите признаци на занемаряване.
Докато работех, Алис се бе облегнала на рамката на вратата и задаваше равнодушни
въпроси за моите, е, нашите приятели от гимназията и с какво са се занимавали
откакто е заминала. Лицето й остана небрежно и безчувствено, но можех да усетя
неодобрението й, когато осъзна колко малко мога да й кажа. Или може би просто имах
гузна съвест, след като подслушвах разговорът й с Чарли вчера сутринта.
Бях буквално зарината в лакти от препарати, като търках ваната, когато се чу
звънецът.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Погледнах веднага към Алис, чието изражение бе объркано, почти разтревожено,
което беше странно – Алис никога не бе хващана неподготвена.
- Момент! – извиках аз в посоката на входната врата, като се изправих и побързах да
измия ръцете си.
- Бела – каза Алис със следа от гняв в гласът си, - имам доста добро предположение
кой може да е, и ми се струва, че ще е добре да изляза навън.
- Предположение? – повторих аз. Че откога на Алис и се налагаше да предполага?
- Ако това е повторение на нечуваният ми пропуск във видението ми вчера, тогава е
най-вероятно Джейкъб Блек или някой от неговите... приятели.
Загледах се в нея, като се опитвах да сглобя нещата.
- Не можеш да виждаш върколаци?
Тя направи гримаса.
- Така изглежда. – Очевидно бе подразнена от този факт – много подразнена.
Звънецът удари отново – този път два пъти бързо и нетърпеливо.
- Няма нужда да ходиш никъде, Алис. Ти беше тук първа.
Тя се засмя със сребристият си малък смях – имаше тъмна нотка към него.
- Повярвай ми – няма да е добра идея да сложиш мен и Джейкъб Блек в една стая
заедно.
Тя ме целуна бързо по бузата преди да изчезне през вратата на Чарли – и без съмнение
през задният му прозорец.
Звънецът удари отново.

18. ПОГРЕБЕНИЕТО
Спринтирах надолу по стълбите и отворих рязко вратата.
Беше Джейкъб, разбира се. Дори сляпа, Алис не беше бавна.
Стоеше на около шест крачки от вратата, като носът му беше сбърчен от отвращение,
но лицето му иначе бе гладко – подобно на маска. Не ме заблуди – можех да видя
лекото треперене на ръцете му.
Враждебността се носеше от него на вълни. Това ми припомни ужасният следобед,
когато бе избрал Сам пред мен и почувствах как брадичката ми се вирва отбранително
в отговор.
Заекът на Джейкъб бездействаше на завоя с Джаред зад кормилото и Ембри на
мястото до него. Разбрах какво означава това – страхуваха се да го пуснат да дойде тук
сам. Това ме натъжи, но и ме подразни малко. Калънови не бяха такива.
- Хей – казах накрая аз, когато той не проговори.
Джейк стисна устни, като все още стоеше далеч от вратата. Очите му претърсваха
предната част на къщата.
Скръцнах със зъби.
- Не е тук. Трябва ли ти нещо?
Той се поколеба.
- Сама ли си?
- Да – въздъхнах аз.
- Мога ли да поговоря с теб за минутка?
- Разбира се, че можеш, Джейкъб. Влизай вътре.
Джейкъб хвърли поглед през рамо към приятелите си в колата. Видях Ембри да
поклаща леко глава. Поради някаква причина, това много ме издразни.
Зъбите ми отново скръцнаха.
- Страхливец – промърморих изпод дъхът си.
Очите на Джейк проблеснаха към мен, като гъстите му, черни вежди се наклониха в
гневна черта над дълбоко разположените му очи. Челюстта му бе стисната, докато
маршируваше – нямаше друга дума, с която да опиша начинът, по който се движеше –
нагоре по стъпълцата и мина покрай мен вътре в къщата.
Улових погледа първо на Джаред, а след това на Ембри – не ми харесваше строгият
начин, по който ме наблюдаваха – наистина ли си мислеха, че ще позволя нещо да се
случи на Джейкъб? – преди да им затръшна вратата.
Джейкъб беше в коридорът зад мен, като гледаше безпорядъкът от одеала във
всекидневната.
- Парти с преспиване? – попита той със саркастичен тон.
- Аха – отговорих аз със същото ниво на киселина. Не харесвах Джейкъб, когато се
държеше така. – На теб какво ти пука?
Той отново сбърчи нос, сякаш бе намирисал нещо неприятно.
- Къде е „приятелката” ти? – можех да чуя кавичките в тонът му.
- Има да изпълнява едни поръчки. Виж, Джейкъб, какво искаш?
Нещо в стаята го правеше да изглежда на ръба – дългите му ръце вибрираха. Не
отговори на въпросът ми. Вместо това отиде в кухнята, като немирните му очи се
стрелкаха навсякъде.
Последвах го. Той крачеше напред-назад в малката стая.
- Хей – казах аз, като застанах на пътят му. Той спря да крачи и погледна надолу към
мен. – Какъв ти е проблемът?
- Не ми харесва, че ми се налага да съм тук.
Това заболя. Трепнах, а очите му се присвиха.
- Тогава съжалявам, че ти се наложи да дойдеш – промърморих аз. – Защо не ми
кажеш от какво имаш нужда, за да можеш да си тръгнеш?
- Само трябва да ти задам няколко въпроса. Не би трябвало да отнеме много. Трябва
да се връщаме за погребението.
- Добре. Да приключваме с това тогава. – Вероятно прекалявах с враждебността, но
не исках да види колко много ме боли от това. Знаех, че не съм справедлива. Все
пак, бях избрала кръвопиецът пред него миналата вечер. Бях го наранила първа.
Той си пое дълбоко дъх и треперещите му пръсти внезапно бяха мирни. Лицето му се
изглади в спокойна маска.
- Един от семейство Калън е останал тук при теб – уточни той.
- Да. Алис Калън.
Той кимна замислено.
- За колко време ще е тук?
- За колкото иска да остане. – Войнствеността все още бе в тонът ми. – Поканата е
отворена.
- Мислиш ли, че можеш... ако обичаш... да й обясниш за другата – Виктория?
Пребледнях.
- Казах й за това.
Той кимна.
- Трябва да знаеш, че можем да наблюдаваме само собствените си земи, когато има
Калън наоколо. Ще бъдеш в безопасност само в Ла Пуш. Не мога да те защитавам
тук повече.
- Добре – казах аз с тънък глас.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Той потледна настрани тогава, през задните прозорци. Не продължи.
- Това всичко ли е?
Той задържа очите с ина стъклото, докато отговаряше.
- Само още едно нещо.
Изчаках, но той не продължи.
- Да? – подсказах му аз накрая.
- Останалите ще се връщат ли сега? – попита той с хладен, тих глас. Напомни ми за
вечно спокойният маниер на Сам. Джейкъб заприличваше все повече на Сам...
зачудих се защо това ме тревожи толкова.
Сега аз мълчах. Той върна поглед към лицето ми с пронизващи очи.
- Е? – попита той. Бореше се да скрие напрежението зад спокойното си изражение.
- Не – казах накрая. Неохотно. – Няма да се върнат.
Изражението му не се промени.
- Добре. Това е всичко.
Изгледах го гневно, като раздразнението ми се възвърна.
- Е, тичкай сега. Отиди да кажеш на Сам, че страшните чудовища няма да те хванат.
- Добре – повтори той, все още спокоен.
И това беше. Джейкъб излезе бързо от кухнята. Изчаках предната врата да се затвори,
но не чух нищо. Можех да чуя часовникът над печката, който тиктакаше и се удивих
отново колко тих бе станал.
Какво бедствие. Как можех да се отчуждя от него толкова напълно за толкова кратко
време?
Щеше ли да ми прости, когато Алис си тръгне? Ами ако не го стореше?
Строполих се срещу шкафовете и зарових лицето си в ръце. Как бях объркала до
такава степен нещата? Но какво можех да направя по-различно? Дори със закъсняла
оценка над събитията, не можех да измисля по-добър начин, някакъв перфектен път на
действие.
- Бела...? – попита Джейкъб с разтревожен глас.
Вдигнах лице от ръцете си, за да видя Джейкъб, който се колебаеше на кухненският
праг – не си беше тръгнал, когато си помислих. Едва тогава видях ясните капки, които
блестяха в ръцете ми и осъзнах, че плача.
Спокойното изражение на Джейкъб беше изчезнало – лицето му бе разтревожено и
несигурно. Той вървеше бавно, за да застане пред мен, сано наведе глава, така че очите
му да застанат на едно ниво с моите.
- Направих го отново, нали?
- Какво? – попитах с неравен глас.
- Наруших обещанието си. Съжалявам.
- Няма нищо – промълвих аз. – Аз започнах този път.
Лицето му се сгърчи.
- Знаех как се чувстваш спрямо тях. Не трябваше да се изненадвам така.
Можех да видя отвращението в очите му. Исках да му обясня каква е наистина Алис,
да я защитя срещу преценките, които бе направил, но нещо ме предупреди, че сега не
му е времето.
Така че просто казах „Съжалявам” отново.
- Да не се тревожим за това, става ли? Тя е просто на гости, нали? Ще си тръгне и
нещата ще се върнат по старому.
- Не мога ли да бъда приятелка и с двама ви едновременно? – попитах, като гласът
ми изобщо не скриваше колко наранена се чувствах.
Той поклати бавно глава.
- Не, не мисля, че можеш.
Подсмръкнах и се загледах в големите му крака.
- Но ще почакаш, нали? Ще си останеш мой приятел, въпреки че обичам и Алис?
Не вдигнах поглед, като се страхувах да видя какво мисли за последната част. Отне му
минута да отговори, така че вероятно постъпих правилно, като не погледнах.
- Да, винаги ще ти бъда приятел – каза той дрезгаво. – Без значение какво обичаш.
- Обещаваш?
- Обещавам.
Почувствах ръцете му около себе си и се облегнах на гърдите му, все още
подсмърчаща.
- Това е гадно.
- Аха. – Той помириса косата ми и каза – Гадост.
- Какво? – попитах аз. Вдигнах поглед, за да видя сбръчканият му нос отново. –
Защо всички правят така с мен? Не мириша?
Той се усмихна леко.
- Напротив – миришеш на тях. Блях. Прекалено сладникаво – чак д ати прилошее.
И... ледено. Изгаря ми носът.
- Сериозно? – Това беше странно. Алис миришеше невероятно прекрасно. Поне за
един човек, де. – Но Алис защо мисли, че и аз мириша тогава?
Това му изтри усмивката.
- Хъх. Може би и аз не мириша хубаво за нея. Хъх.
- Е, и двамата ми миришете добре на мен. – Отново облегнах глава срещу
него.Ужасно щеше да ми липсва, когато излезе през вратата ми. Беше нож с две
остриета – от една страна, исках Алис да остане завинаги. Щях да умра –
метафорично – когато ме напуснеше. Но как щях да оцелея без да виждам Джейк за
каквото и да е определено време? Каква бъркотия, помислих си отново.
- Ще ми липсваш – прошепна Джейкъб, като отвърна на мислите ми. – Всяка минута.
Надявам се скоро да си тръгне.
- Не е задължително да е така, Джейк.
Той въздъхна.
- Напротив, трябва, Бела. Ти... я обичаш. Така че по-добре да не се вясвам никъде
около нея. Не съм сигурен, че съм достатъчно контролиран, за да се справя с това.
Сам ще се ядоса, ако наруша договорът и – гласът му стана саркастичен, - вероятно
няма да ти е приятно, ако убия приятелката ти.
Отдръпнах се от него, когато той каза това, но той само затегна ръзете си, като
отказваше да ме пусне.
- Няма смисъл да избягваме истината. Така стоят нещата, Белс.
- Не ми харесва как стоят нещата.
Джейкъб освободи едната си ръка, така че да може да я сложи под брадичката ми и да
ме накара да го погледна.
- Да. Нещата бяха много по-лесни, когато и двамата бяхме хора, нали?
Въздъхнах.
Гледахме се един друг за един дълъг момент. Ръката му пареше срещу кожата ми. На
лицето ми знаех, че няма нищо друго освен изпълнена с копнеж тъга – не исках да му
казвам довиждане сега, без значение за колко кратко време. Отначало лицето му
отразяваше моето, но тогава, когато никой от нас не извърна поглед, изражението му
се промени.
Той ме пусна, като повдигна другата си ръка, за да прокара пръстите си по бузата ми,
като ги спусна надолу по челюстта ми. Можех да усетя пръстите му да треперят – но
този път не от гняв. Той притисна дланта си срещу бузата ми, така че лицето ми бе
уловено от горещите му ръце.
- Бела – прошепна той.
Бях замръзнала.
Не! Все още не бях взела това решение. Не знаех дали мога да го направя и сега нямах
време за мислене. Но щеше да бъде глупаво да си мисля, че ако го отхвърля сега няма
да има последствия.
Отвърнах на погледът му. Не беше моят Джейкъб, но можеше да стане. Лицето му бе
познато и обичано. По толкова много истински начина, наистина го обичах. Той беше
моята утеха, моят безопасен пристан. Точно сега можех да избера да ми принадлежи.
Алис се бе върнала за момента, но това не променяше нищо. Истинската любов бе
завинаги изгубена. Принцът никога нямаше да се върне, за да ме събуди от
омагьосаният ми сън. Все пак не бях принцеса. Така че какъв беше приказният
протокол за други целувки? От земният тип, който не разрушаваха никакви
заклинания?
Може би щеше да е лесно – като да държа ръката му или да имам ръцете му около
себе си. Може би щеше да е приятно. Може би нямаше да го чувствам като
предателство. Освен това, кого предавах и без това? Само себе си.
Като държеше очите си върху моите, Джейкъб започна да навежда лицето си към мен.
А аз бях абсолютно нерешена.
Внезапният звън на телефона накара и двама ни да подскочим, но не отмести погледът
му. Той измъкна ръката си изпод брадичката ми и се пресегна, за да хване дръжката, но
все още държеше лицето ми здраво с ръката си срещу бузата ми. Тъмните му очи не се
откъснаха от моите. Бях прекалено замаяна, за да реагирам, дори да се възползвам от
отклонението.
- Домът на семейство Суон – каза Джейкъб, като дрезгавият му глас бе нисък и
напрегнат.
Някой отговори и Джейкъб се промени моментално. Той се изпъна и ръката му падна
от лицето ми. Очите му бяха пусти, лицето му безизразно и бях готова да се обзаложа
на мизерните си остатъци от парите ми за колежа, че това е Алис.
Съвзех се и протегнах ръка за телефона. Джейкъб ме игнорира.
- Той не е тук – каза Джейкъб и думите му бяха заплашителни.
Имаше някакъв много кратък отговор, призив за повече информация, като че ли,
защото той добави неохотно:
- На погребението е.
Тогава Джейкъб затвори телефона.
- Мръсен кръвопиец – промърмори той изпод дъха си. Лицето, което извърна към
мен бе отново горчивата маска.
- На кого затвори току-що? – ахнах аз, разярена. – В моята къща, на моят телефон?
- Лесно! Той пръв ми затвори!
- Той? Кой беше?!
Той изрече насмешливо:
- Доктор Карлайл Калън.
- Защо не ми даде да говоря с него?!
- Не попита за теб – каза студено Джейкъб. Лицето му беше гладко, безизразно, но
ръцете му трепереха. – Попита къде е Чарли и аз му казах. Не мисля, че съм
нарушил някакви правила на етикета.
- Чуй ме сега, Джейкъб Блек...
Но той очевидно не ме слушаше. Той погледна бързо през рамото си, сякаш някой бе
извикал името му от другата стая. Очите му се разшириха и тялото му замръзна, след
което започна да трепери. Аз също се заслушах, автоматично, но не чух нищо.
- Чао, Белс – промълви той и се обърна обратно към входната врата.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Изтичах след него.
- Какво има?
След което се блъснах в него, докато се люлееше напред назад на петите си, ругаеше
изпод дъхът си. Той се завъртя отново, като ме повали настрани. Препънах се и паднах
на пода, като краката ми се преплетоха с неговите.
- По дяволите, ау! – изпротестирах аз, докато той бързо дръпна краката си от мен
един по един.
Опитах се да се изправя, докато той бързаше към задната врата – внезапно замръзна
отново.
Алис стоеше неподвижно на дъното на стъпалата.
- Бела – задави се тя.
Запрепъвах се на краката си като застанах до нея. Очите й бяха замаяни и далечни, а
лицето й измъчено и по-бяло от кост. Тънкото й тяло трепереше от вътрешен смут.
- Алис, какво има? – извиках аз. Сложих ръце върху лицето й, като се опитвах да я
успокоя.
Очите й се фокусираха рязко върху мен, разширени от болка.
- Едуард – прошепна само тя.
Тялото ми реагира по-бързо отколкото умът ми бе способен да улови намеците в
отговорът й. Отначало не разбрах защо стаята се върти или откъде идваше кухото
ръмжене в ушите ми. Умът ми се блъскаше, като не можеше да разбере пустото лице
на Алис и как е възможно това да има нещо общо с Едуард, докато тялото ми вече се
люлееше, като търсеше облекчението от безсъзнанието преди реалността да ме порази.
Стълбището се наклони под странен ъгъл.
Разяреният глас на Джейкъб бе внезапно в ухото ми, като съскаше поток от ругантни.
Почувствах смътно неодобрение. Новите му приятели очевидно му влияеха лошо.
Бях на канапето без да знам как съм се озовала там и Джейкъб продължаваше да
псува. Имах чувството, че има земетресение – канапето се тресеше изпод мен.
- Какво и направи? – настояваше той.
Алис не му обърна внимание.
- Бела? Бела, съвземи се. Трябва да побързаме.
- Стой настрана – предупреди я Джейкъб.
- Успокой се, Джейкъб Блек – нареди му Алис. – Не искаш да правиш това, кат оси
толкова близо до нея.
- Не мисля, че ще имам някакъв проблем с целта си – отвърна той, но гласът му
зувчеше малко по-хладен.
- Алис? – Гласът ми беше слаб? – Какво стана? – попитах аз, въпреки че не исках да
чуя.
- Не знам – внезапно нададе вопъл тя. – Какво си мисли?!
Опитах се да се съвзема въпреки замайването. Осъзнах, че бях хванала ръката на
Джейкъб за равновесие. Той беше този, който се тресеше, не канапето.
Алис вадеше малък сребрист телефон от чантата си, когато очите ми се върнаха на
нея. Пръстите й набраха толкова бързо номера, че бяха замъглени.
- Роуз, трябва да говоря с Карлайл сега. – Гласът й плющеше думите. – Добре,
веднага щом се върне. Не, ще бъда на самолетът. Виж, да си чувала нещо от
Едуард?
Алис замълча сега, като слушаше с изражение, което ставаше все по-ужасено с всяка
секунда. Устата й се оформи в едно малко „О” от ужас и телефонът й трепереше в
ръката.
- Защо? – ахнах тя. – Защо би направила това, Розали?
Какъвто и да беше отговорът й, накара челюстта й да се свие от гняв. Очите й
блеснаха и се присвиха.
- Е, обаче си сгрешила и за двете неща, Розали, така че това няма да е проблем, не
мислиш ли? – попита язвително тя. – Да, точно така. Напълно е добре – бях
сгрешила... Дълга история... Но грешиш и за тази част също, затова й се обаждам...
Да, точно това видях.
Гласът на Алис беше много сериозен и устните й бяха дръпнати назад от зъбите й.
- Малко късно е за това, Роуз. Запази разкаянието си за някой, който ти вярва. – Алис
затвори телефона с рязко движение на пръстите си.
Очите й бяха измъчени, когато се обърна да ме погледне.
- Алис – избълвах бързо. Не можех да я остави да проговори първа. Имах нужда от
още няколко секунди преди да изговори думите, които ще унищожат това, което е
останало от живота ми. – Алис, обаче Карлайл се е върнал. Обади се точно преди...
Тя ме погледна безизразно.
- Преди колко време? – попита тя с тих глас.
- Половин минута преди ти да се появиш.
- Какво ти каза? – Беше наистина фокусирана сега, очакваща отговорът ми.
- Не говорих аз с него. – Очите ми се проблеснаха към Джейкъб.
Алис извърня вкаменяващият си поглед към него. Той трепна, но остана до мен. Беше
застанал странно, сякаш се опитваше да ме защити с тялото си.
- Той попита за Чарли и аз му казах, че Чарли не е тук – промърмори Джейкъб
сърдито.
- Това ли е всичко? – настоя Алис с леден глас.
- След което ми затвори телефона – отвърна обратно Джейкъб. Трепет премина по
гръбнакът му, като ме разтресе със себе си.
- Ти му каза, че Чарли е на погребението – напомних му аз.
Алис обърна рязко главата си обратно към мен.
- Какви бяха точните му думи?
- Той каза, „Той не е тук”, а когато Карлайл попита къде е Чарли, Джейкъб каза, „На
погребението”.
Алис простена и падна на коленете си.
- Кажи ми Алис – прошепнах аз.
- Това не е било Карлайл на телефона – каза тя безнадеждно.
- Лъжец ли ме наричаш? – изръмжа Джейкъб до мен.
Алис не му обърна внимание, като се фокусираше върху обърканото ми лице.
- Бил е Едуард. – Думите бяха задавен шепот. – Той си мисли, че си мъртва.
Умът ми започна да работи отново. Това не бяха думите, от които се страхувах и
облекчението проясни главата ми.
- Розали му е казала, че съм се самоубила, така ли? – казах аз, като въздъхнах
успокоено.
- Да – призна Алис, като очите й отново станаха строги. – В нейна защита, наистина
го е повярвала. Разчитат прекалено много на виденията ми за нещо, което работи
толкова несъвършенно. Но за нея да го открие и да му каже това! Тя не осъзнава
ли... или не я ли интересува...? – Гласът й заглъхваше от ужас.
- И когато Едуард се е обадил тук, той е помислил, че Джейкъб има предвид моето
погребение – осъзнах аз. Болеше ме да знам колко наблизо съм била, само на
сантиметри от гласът му. Ноктите ми се впиха в ръката на Джейкъб, но той не
потрепна.
Алис ме погледна странно.
- Не си разстроена – прошепна тя.
- Е, случайността е наистина гадна, но всичко ще се оправи. Следващият път като се
обади, някой ще му каже.... какво... наистина... – Замълчах. Взорът й удуши думите
в гърлото ми.
Защо бе толкова паникьосана? Защо лицето й се гърчеше сега от съжаление и ужас?
Какво бе казала по телефона на Розали преди малко? Нещо за това, което е видяла... и
разкаянието на Розали – Розали никога не би изпитвала разкаяние за нещо, което ми се
е случило. Но ако бе наранила семейството си, бе наранила брат си...
- Бела – прошепна Алис. – Едуард няма да се обади отново. Повярвал й е.
- Аз. Не. Разбирам. – Устата ми оформяше всяка дума в мълчание. Не можех да
избутам въздухът, за да кажа наистина думите, които щяха да я накарат да обясни
какво означава това.
- Той отива в Италия.
Отне ми времето на едно сърцебиене, за да разбера.
Когато гласът на Едуард се върна към мен сега, не беше перфектната имитация от
илюзиите ми. Беше просто слабият, безизразен тон от спомените ми. Но самите думи
бяха достатъчни да прорежат гърдите ми и да ги оставят кървящи. Думи от време,
когато щях да заложа всичко, което имам или бих могла да заема за факта, че ме обича.
Е, нямаше да живея без теб, беше казал той, докато гледахме как Ромео и Жулиета
умират, точно в тази стая. Но не бях сигурен как да го направя – знаех, че Емет и
Джаспър никога няма да ми помогнат... та си мислех, че може би ще отида в Италия
и ще направя нещо, което да провокира Волтури... Не трябва да дразниш Волтури. Не
и освен, ако не искаш да умреш.
Не и освен, ако не искаш да умреш.
- НЕ! – Почти изпищеният отказ беше толкова силен след прошепнатите думи, че ни
накара всички да подскочим. Почувствах кръвта да навлиза в лицето ми, когато
осъзнах какво е видяла. – Не! Не, не, не! Не може! Не може да го направи!
- Той взе решението си веднага, щом приятелят ти потвърди, че е прекалено късно да
те спаси.
- Но той... той напусна! Не ме искаше повече! Какво значение има сега? Знаеше, че
ще умра по някое време!
- Не мисля, че е имал намерение да те надживява дълго – каза тихо Алис.
- Как смее! – изпищях. Бях на краката си сега и Джейкъб несигурно се сложи между
мен и Алис отново. – О, разкарай се от пътя, Джейкъб. – Избутах с лакът
треперещото му тяло с отчаяно нетърпение. – Какво ще направим? – умолявах
Алис. Трябваше да има нещо. – Не можем ли да му се обадим? Ами Карлайл?
Тя клатеше глава.
- Това беше първото нещо, което опитах. Оставил е телефонът си в кофа за боклук
някъде в Рио – някой го вдигна... – прошепна тя.
- Каза преди, че трябва да побързаме. Как да побързаме? Да го направим, каквото и
да е!
- Бела, аз-аз не мисля, че мога да те помоля да... – Тя заглъхна нерешително.
- Помоли ме! – заповядах й аз.
Тя сложи ръце на раменете ми, като ме задържа ва място, като пръстите й потрепваха
спорадично, за да подчертае думите си.
- Може вече да сме закъснели. Видях го да отива при Волтури... и да моли за смърт.
– И двете трепнахме и очите ми внезапно ослепяха. Премигнах яростно сълзите. –
Всичко зависи от това какво ще изберат. Не мога да видя, докато не вземат
решение. Ако кажат не, а това е възможно – Аро държи на Карлайл и не би искал
да го обиди – Едуард ще измисли нов план. Много защитават градът си.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Ако
Едуард направи нещо, което да наруши мирът, той мисли, че ще действат, за да го
спрат. И е прав. Ще го направят.
Наблюдавах я с челюстта ми свита от напрежение. Досега не бях чула нищо, което
обясняваше защо още стоим тук.
- Така че, ако се съгласят да изпълнят молбата му, прекалено сме закъснели. Ако
откажат и той бързо измисли план, за да ги обиди, прекалено сме закъснели. Ако се
отдаде на театралните си наклонности... може да имаме време.
- Да тръгваме!
- Слушай, Бела! Дори да сме на време или не, ще сме в сърцето на градът на
Волтури. Ще бъда сметната за негов съучастник, ако успее. Ти ще бъдеш човек,
който не само знае прекалено много, но и мирише прекалено хубаво. Има доста
голям шанс да ни елиминират и тримата – въпреки че в твоят случай ще бъде по-
скоро вечеря, отколкото наказание.
- Това ли ни държи тук? – попитах невярващо. – Ще отида сама, ако те е страх. – На
ум пресметнах какви пари имах в сметката си и се зачудих дали Алис би ми дала
назаем.
- Страх ме е само, че ще те убият.
Изсумтях отвратено.
- Мен какво ли не ме убива по цял ден! Кажи ми какво трябва да направя!
- Напиши бележка на Чарли. Ще се обадя на аеро-линиите.
- Чарли – ахнах аз.
Не че моето присъствие го защитаваше, но не можех да го оставя сам да се изправи
срещу...
- Няма да оставя нищо да се случи на Чарли. – Ниският глас на Джейкъб беше
възмутен и ядосан. – Майната му на договорът.
Погледнах към него и той се намръщи на паникьосаното ми изражение.
- Побързай, Бела – прекъсна ме Алис припряно.
Изтичах към кухнята, като издърпах шкафовете, докато запокитвах съдържанието им
по пода, докато търсех химикалка. Една гладка, кафява ръка ми подаде една.
- Благодаря – промърморих аз, като махнах капачката й със зъби. Той мълчаливо ми
подаде тефтера, на който записвахме телефонните съобщения. Откъснах най-
горният лист и го метнах през рамо.
Татко, написах. Аз съм с Алис. Едуард е в беда. Можеш да ме накажеш, когато се
прибера. Знам, че времето е неподходящо. Толкова съжалявам. Обичам те толкова
много. Бела.
- Не отивай – прошепна Джейкъб. Целият му гняв бе изчезнал сега, когато Алис не
беше наоколо.
Нямах намерение да си губя времето в спорове с него.
- Моля те, моля те, моля те грижи се за Чарли – казах аз, като изтичах обратно към
всекидневната. Алис ме чакаше на прага с чанта през рамо.
- Вземи си портмонето – ще ти трябва лична карта. И моля те кажи ми, че имаш
паспорт. Нямам време да ти фалшифицирам.
Кимнах и изтичах нагоре по стъпалата, като коленете ми бяха омекнали от
благодарност, че майка ми искаше да се омъжи за Фил на плаж в Мексико. Разбира се,
като всичките й планове, и този се бе провалил. Но не и преди да свърша всички
практични подготовки за нея.
Претърсих стаята си. Натиках старото си портмоне, чиста тениска и панталони в
раницата си и метнах отгоре четката си за зъби. Спринтирах обратно по стълбите.
Чувството за дежа ву бе почти вцепеняващо до този момент. Поне за разлика от
последният път – когато исках да избягам от Форкс, за да избегна кръвожадни
вампири, отколкото да ги открия – нямаше да ми се наложи да се сбогувам с Чарли в
лице в лице.
Джейкъб и Алис бяха замръзнали в някакъв вид конфронтация пред отворената врата,
като стояха толкова надалеч един от друг, че отначало никой не би предположил, че
водят разговор. Никой от тях като че ли не забеляза шумното ми появяване.
- Ти може и да се контролираш от време на време, но тези пиявици, при които я
водиш... – Джейкъб я обвиняваше яростно.
- Да. Прав си, куче. – Алис също ръмжеше. – Волтури са самата същност на нашият
вид – те са причината, поради която козината ти настръхва, когато ме помиришеш.
Те са субстанцията на кошмарите ти, ужасът зад инстинктите ти. Съзнавам много
добре това.
- А ти им я водиш като бутилка вино на купон – извика той.
- Мислиш, че ще е по-добре тук, ако я оставя сама, докато Виктория я преследва?
- Можем да се справим с червенокосата.
- Тогава защо още ловува?
Джейкъб изръмжа и един трепет премина през тялото му.
- Престанете с това! – извиках и на двама им, подивяла от нетърпение. – Ще спорите,
когато се върнем, да тръгваме!
Алис се обърна към колата, като изчезна в бързината си. Побързах след нея, като
спрях автоматично, за да се обърна и да заключа вратата.
Джейкъб улови рамото ми с треперещата си ръка.
- Моля те, Бела. Умолявам те.
Тъмните му очи блестяха от сълзи. Една буца заседна на гърлото ми.
- Джейк, аз трябва да...
- Обаче не трябва. Наистина не трябва. Можеш да останеш тук с мен. Можеш да
останеш жива. Заради Чарли. Заради мен.
Двигателят на мерцедесът на Карлайл измърка – ритъмът на боботенето стана по-
рязко, когато Алис го форсира нетърпеливо.
Поклатих глава, като сълзи се разпиляха от очите ми от рязкото движение. Освободих
ръката си и той не се бори с мен.
- Не умирай, Бела – задавено каза той. – Не отивай. Недей.
Ами ако не го видя повече?
Мисълта ме притисна през мълчаливите сълзи – един ридание се изплъзна от гърдите
ми. Хвърлих ръцете си около кръста му и го прегърнах за един прекалено кратък
момент, като зарових мокрото си от сълзи лице в гърдите му. Той сложи голямата си
ръка на косата ми, сякаш за да ме задържи там.
- Довиждане, Джейк. – Издърпах ръката му от косата си и целунах дланта му. Не
можех да понеса да погледна лицето му. – Съжалявам – прошепнах аз.
След което се извърнах и изтичах към колата. Пасажерската врата бе отворена и
чакаше. Метнах раницата си над облегалката и се плъзнах, като затръшнах вратата
след себе си.
- Грижи се за Чарли! – извърнах се да извикам през прозореца, но Джейкъб го
нямаше никакъв. Докато Алис натискаше газта и – като гумите скърцаха с човешки
писъци – се завъртя, за да се отправи към пътя, забелязах парченце бяло на ръба на
дърветата. Парче от обувка.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

19. ОМРАЗА
Хванахме самолетът само с няколко секунди преднина и тогава започна истинското
мъчение. Самолетът стоеше бездействащо върху писата, докато стюардесата вървеше –
толкова небрежно – нагоре-надолу по редът, като потупваше чантите в отделенията, за
да се увери, че всичко се побира. Пилотите се надвесваха от кабината, за да си
поговорят с тях. Ръката на Алис бе строга на рамото ми, като ме задържаше на мястото
ми, докато подскачах нервно.
- По-бързо е от бягането – напомни ми тя с нисък глас.
Аз само кимах в синхрон с подскачането си.
Накрая самолетът се изтъркули мързеливо по пистата, като набираше скорост с
постепенна стабилност, която ме измъчваше още повече. Очаквах някакъв вид
облекчение, когато се издигнахме над земята, но обезумялото ми нетърпение не
отслабна.
Алис повдигна телефонът от задната част на седалката пред нея, преди да спрем да се
изкачваме, като се извърна с гръб към стюардесата, която я изгледа неодобрително.
Нещо в изражението ми спря стюардесата да дойде и да протестира.
Опитах се да разбера какво мърмори Алик на Джаспър – не исках да чуя думите
отново, но се изпуснах.
- Не мога да съм сигурна, продължавам да го виждам как прави различни неща,
непрекъснато си променя умът... Масово клане през градът, да атакува стражите, да
вдигне кола над главата си на главният площад... най-вече неща, които биха ги
разкрили – той знае, че това е най-бързият начин да предизвика реакция... Не, не
можеш. – Гласът на Алис заглъхна, докат оне стана почти неуловим, въпреки че
бях на сантиметри от нея. Напук се заслушах още по-усилено. – Кажи на Емет не...
Е, тръгни след Емет и Розали и ги върни обратно... Замисли се, Джаспър. Ако види
който и да е от нас, какво си мислиш, че ще направи? – Тя кимна. – Именно. Мисля,
че Бела е единственият шанс – ако изобщо им ашанс... Ще направя всичко, което е
възможно, но приготви Карлайл – шансовете не са добри. – Тя се засмя тогава и
имаше закачка в гласът й. – Мислех си за това... Да, обещавам. – Гласът й стана
умолителен. – Моля те, не ме последвай. Обещавам, Джаспър. По един или друг
начин ще се измъкна... И аз те обичам.
Тя затвори телефона, като се облегна на седалката си със затворени очи.
- Мразя да го лъжа.
- Кажи ми всичко, Алис – помолих я аз. – Не разбирам. Защо каза на Джаспър да
спре Емет, защо да не дойдат и да ни помогнат?
- Две причини – прошепна тя, очите й все още затворени. – Първото нещо, което им
казах. Можем да се опитаме да спрем Едуард сами – ако Емет се докопа до него,
можем да успеем да го задържим за достатъчно дълго, за да го убедим, че си жива.
Но не можем да се промъкнем зад Едуард. И ако ни види, че идваме за него, ще
реагира още по-бързо. Ще хвърли буик срещу стена или нещо такова и Волтури ще
го унищожат. Това е втората причина, разбира се, причината, която не можех да
кажа на Джаспър. Защото ако са там и Волтури убият Едуард, те ще се бият с тях,
Бела. – Тя отвори очи и ме изгледа умолително. – Ако имаше някакъв шанс, който
да спечелим... ако имаше някакъв начин четирамата да можем да спасим брат ми
като се борим снего, може би щеше да е различно. Но не можем, и, Бела, не мога да
загубя Джаспър така.
Осъзнах защо очите й ме молят за разбиране. Тя защитаваше Джаспър за наша сметка,
а вероятно и за тази на Едуард. Разбирах и не си помислих нищо лошо за нея. Кимнах.
- Не може ли обаче Едуард да ви чуе? – попитах аз. Няма ли да знае, веднага щом чуе
мислите ти, че съм жива и че няма никакъв смисъл от това?
Не че и това оправдаваше нещо по някакъв начин. Все още не можех да повярвам, че е
възможно да реагира така. Нямаше смисъл! Спомних си с болезнена яснота думите му
на канапето, докато гледахме как Ромео и Жулиета се самоубиват, един след друг.
Нямаше да живея без теб, беше казал, сякаш заключението бе очевидно. Но думите,
които бе изговорил в гората, докато ме напускаше бяха отхвърлили това –
насилствено.
- Ако слушаше – обясни тя. – Повярвай или не, но е възможно да лъжеш в мислите
си. Ако бе умряла, пак щях да се опитам да го спра. И щях да си мисля „тя е жива,
тя е жива” колкото усилено мога. Той знае това.
Стиснах зъби с мълчаливо разочарование.
- Ако можех да направя това без теб, Бела, изобщо нямаше да те застрашавам по този
начин. Грешно е от моя страна.
- Не ставай глупава. Аз съм последното нещо, за което трябва да се тревожищ. –
Поклатих нетърпеливо глава. – Разкажи ми какво имаше предвид, когато каза, че
мразиш да лъжеш Джаспър.
Тя ми се усмихна мрачно.
- Обещах му, че ще се измъкна преди да ме убият също. Не е нещо, което мога да
гарантирам – не и със сигурност. – Тя повдигна вежди, сякаш искаше да възприема
по-насериозно опасността.
- Кои са тези Волтури? – попитах, шепнейки. – Какво ги прави толкова по-опасни от
Емет, Джаспър, Розали и теб? – Беше трудно да си представя нещо по-страшно от
това.
Тя си пое дълбоко дъх след, което рязко хвърли тъмен поглед над рамото ми.
Извърнах се да видя мъжът на мястото до пътеката, който гледаше настрани, сякаш не
ни слуша. Приличаше на бизнесмен в тъмен костюм, вратовръзка и лап топ на колене
си. Докато го наблюдавах с раздразнение, той отвори компютърът си и много
очебийно си сложи слушалки.
Приведох се по-близо до Алис. Устните й бяха на ухото ми, докато ми шепнеше
цялата история.
- Бях изненадана, че разпозна името – каза тя. – Че разбра незабавно какво означава
– когато ти казах, че отива в Италия. Мислех си, че ще ми се наложи да ти
обяснявам. Колко ти е разказал Едуард?
- Просто каза, че са старо могъщо семейство – нещо като кралски особи. Че не
трябва да ги предизвикваш, освен ако не искаш да... умреш – прошепнах аз.
Последната дума беше трудна да изговаряне.
- Трябва да разбереш – каза тя, като гласът й бе по-бавен, по-премерен сега. – Ние
Калънови сме уникални в повече начини, отколкото предполагаш. То е...
ненормално е толкова много от нас да живеят заедно в мир. Същото е със
семейството на Таня на север и Карлайл спекулира, че въздържанието ни прави по-
цивилизовани, да завържем връзки базирани на любов, отколкото на оцеляване или
удобство. Дори малката група на Джеймс от трима бе необичайно голяма – видя
колко бързо ги напусна Лорънт. Нашият вид пътуват или сами, или по двойки, като
главно правило. Семейството на Карлайл е най-голямото, което съществува,
доколкото знам, с едно изключение. Волтури. Отначало са били само трима, Аро,
Кай и Маркус.
- Виждала съм ги – промърморих аз. – На картината в кабинета на Карлайл.
Алис кимна.
- Две женски се присъединиха след време към тях и петимата създадоха
семейството. Не съм сигурна, но подозирам, че възрастта им е това, което им дава
възможността да живея мирно заедно. Всички са над три хиляди години стари.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Или вероятно дарбите им ги правят допълнително толерантни. Като Едуард и аз, Аро и Маркус са... талантливи.
Тя продължи преди да попитам.
- Или може би просто общата им любов към властта ги свързва заедно. Кралски
особи е уместно определение.
- Но ако са само пет...
- Петима, които правят семейството – поправи ме тя. – Това не включва стражите.
Поех си дълбоко дъх.
- Това звучи... сериозно.
- О, така е – увери ме тя. – Има девет постоянни стража, последният път като чух.
Другите са по-... преходни. Променят се. И много от тях също са надарени – със
страхотни дарби, които карат моята да изглежда като евтин фокус. Волтури ги
избират, заради техните способности, физически или други.
Отворих уста, след което я затворих. Не мисля, че исках да знам колко лоши са
шансовете ни.
Тя кимна отново, сякаш разбираше напълно какво си мисля.
- Не се натъкват на много конфронтации. Никой не е достатъчно глупав, за да се
замесва с тях. Стоя в техният си град, като го напускат само когато дългът го
изисква.
- Дълг? – зачудих се аз.
- Едуард не ли каза какво правят?
- Не – казах аз, като усетих безучастното изражение на лицето си.
Алис отново погледна над главата ми към бизнесменът, и допря мразовитите си устни
обратно на ухото ми.
- Има причина, задето ги е нарекъл кралски особи... управляващата класа. През
хилядолетието, те са встъпили в позицията за прилагане на нашите правила – което
всъщност означава, да наказват нарушителите. Те изпълняват този дълг без каквото
и да е колебание.
Очите ми се ококориха широко от шок.
- Има правила? – попитах аз с прекалено висок глас.
- Шшт!
- Някой не трябваше ли да ми спомене това по-рано? – прошепнах ядосано. – Имам
предвид, че исках да съм... да съм една от вас! Някой не трябваше ли да ми обясни
тези правила?
Алис се засмя кратко на реакцията ми.
- Не е толкова сложно, Бела. Има само едно основно ограничение – и ако се
замислиш, ще се сетиш сама.
Замислих се.
- Не, нямам си и напредстава.
Тя поклати разочаровано глава.
- Може би е прекалено очевидно. Просто трябва да държим съществуването си в
тайна.
- Оу – промълвих аз. Наистина беше очевидно.
- Има смисъл, така че повечето от нас нямат нужда да бъдат контролирани –
продължи тя. – Но след няколко века, понякога на някой от нас му доскучава. Или
полудява. Не знам. И тогава Волтури се намесват преди тома да е изобличило тях
или останалите от нас.
- Значи Едуард...
- Планира да пренебрегне това в собственият им град – градът, който тайно
управляват в продължение на три хиляди години, още от времето на етрусите.
Толкова защитнически настроени са към градът си, че не позволяват ловът на
територията му. Волтера вероятно е най-безопасния град в светът – или поне от
вампирски атаки.
- Но ти каза, че не излизат. Как се хранят?
- Не излизат. Те си донасят храната отвън, от доста далече понякога. Това позволява
на стражите им да вършат нещо, когато не изтребват аутсайдери. Или когато
защитават Волтера от разобличаване...
- От ситуации като тази, като Едуард – завърши изречението й аз. Беше удивително
лесно да кажа името му на глас сега. Не бях сигурна каква беше разликата. Може
би защото не планирах да живея достатъчно дълго без да го видя. Или изобщо, ако
бяхме закъснели. Беше утешаващо да знам, че всичко ще приключи поне по този
начин.
- Съмнявам се, че някога са имали подобна ситуация – промърмори възмутено тя. –
Не ги посещават много вампири-самоубийци.
Звукът, който излезе от устата ми беше много тих, но Алис изглежда разбра, че бе вик
на болка. Тя обви тънките си, силни ръце около раменете ми.
- Ще направим каквото можем, Бела. Все още не е свършило.
- Все още. – Оставих я да ме успокоява, въпреки че знаех, че си мисли, че шансовете
ни са слаби. – И Волтури ще ни хванат, ако се прецакаме.
Алис замръзна.
- Казваш го така, сякаш е хубаво нещо.
Свих рамене.
- Стига, Бела, или ще завием от Ню Йорк и ще се върнем обратно във Форкс.
- Какво?
- Знаеш какво. Ако сме прекалено закъснели за Едуард, ще направя най-страшното,
на което съм способна, за да те върна при Чарли, а не искам да имам неприятности
с теб. Разбра ли?
- Добре, Алис.
Тя се отдръпна леко назад, така че да може да ме изгледа гневно.
- Никакви неприятности.
- Честна скаутска – промърморих аз.
Тя извъртя очи.
- Остави ме сега да се концентрирам. Опитвам се да видя какво замисля.
Тя остави ръцете си около мен, но остави главата си да падне назад срещу облегалката
и затвори очите си. Тя притисна свободната си ръка към едната страна на лицето си,
като притискаше пръсти срещу слепоочието си.
Наблюдавах я възхитено известно време. Впоследствие тя стана напълно неподвижна,
лицето й бе като на каменна скулптура. Минутите минаваха, и ако не бях по-наясно,
щях да си помисля, че е заспала. Не посмях да я прекъсна, за да я попитам какво става.
Искаше ми се да имаше нещо безопасно, за което да си мисля. Не можех да си позволя
да обмислям ужасите, към които се бяхме отправили или, още по-ужасяващо, шансът,
че може да се провалим – не и ако не исках да се разпищя на глас.
Не можех и просто да очаквам. Може би, ако имах много, много, много късмет,
някакси щях да спася Едуард. Но не бях толкова глупава да си помисля, че като го
спася ще остана с него. Не бях по-различна, по-специална отколкото преди. Нямаше да
има някаква нова причина за него да ме иска сега. Да го видя и да го изгубя отново...
Борих се срещу болката. Това беше цената, която трябваше да платя, за да спася
животът му. Щях да я платя.
Пуснаха филм и съседът ми си взе слушалки. Понякога се вглеждах в движещите се
фигури на малкият екран, но не можех дори да кажа дали филмът е романтика или
страшен филм.
След цяла вечност, самолетът започна да се приземява към Ню Йорк. Алис остана в
трансът си. Двуомях се, докато се пресягах, за да я докосна, само за да отдръпна ръката
си отново. Това се случи дузина пъти преди самолетът да достигне града с
раздрусващо кацане.
- Алис – казах накрая аз. – Алис, трябва да тръгваме.
Докоснах ръката й.
Очите й се разтвориха много бавно. Тя поклати глава от една страна на друга за
момент.
- Нещо ново? – попитах с нисък глас, като съзнавах, че мъжът от другата ми страна
ни слуша.
- Не точно – прошепна тя с глас, който едва улових. – Приближава се. Опитва се да
реши как да ги помоли.
Трябваше да бягаме за следващият ни полет, но това беше хубаво – по-добре
отколкото да чакаме. Веднага щом самолетът бе във въздуха, Алис затвори очи и се
върна обратно в същият ступор. Чакал толкова търпеливо, колкото можех. Когато
отново се стъмни, отворих прозореца, за да се загледам през пустият мрак, който не бе
по-добър от стъклото на прозореца.
Бях благодарна, че имах толкова много месеци на практика да контролирам мислите
си. Вместо да се замислям върху ужасяващите възможности, без значение какво
казваше Алис, нямах намерение да оцелявам, се концентрирах върху по-малките
проблеми. Като например какво щях да кажа на Чарли, ако се върна. Това беше
достатъчно труден проблем, който да ме погълне през следващите няколко часа. Ами
Джейкъб? Той беше обещал, че ще ме чака, но това обещание дали още важеше? Щях
ли да се озова сама във Форкс, без абсолютно никой? Може би не исках да оцелея, без
значение какво се случи.
Сякаш бяха изминали няколко секунди, когато Алис раздруса рамото ми – не бях
осъзнала, че съм заспала.
- Бела – изсъска тя, като гласът й бе малко прекалено висок в тъмната кабина, пълна
със заспали хора.
Не бях дизориентирана – не бях спала чак толкова дълго.
- Какво е станало?
Очите на Алис блестяха на слабата светлина от нощната лампа на редицата зад нас.
- Нищо не е станало. – Тя се усмихна пламенно. – Или по-скоро няма да стане. Те
обмислят все още, но са решили да му кажат не.
- Волтури? – промълвих без сили.
- Разбира се, Бела, съвземи се. Мога да видя какво ще му кажат.
- Кажи ми.
Един стюард изникна на пръсти на пътеката до нас.
- Да донеса ли на дамите по една възглавница? – Успокоителният му шепот бе
порицание за нашият сравнително шумен разговор.
- Не, благодаря Ви. – Алис засия срещу него, като усмивката й бе шокиращо
пленителна. Изражението на стюарда бе зашеметено, когато се извърна и се
запрепъва наобратно.
- Кажи ми – прошепнах почти беззвучно аз.
Тя прошепна в ухото ми.
- Заинтересувани са от него – мисля си, че неговият талант може да им е полезен. Ще
му предложат място при тях.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Той какво ще отговори?
- Все още не мога да видя това, но се обзалагам, че ще е цветисто. – Тя се ухили
отново. – Това са първите добри новини – първият пробив. Те са заинтригувани –
наистина не искат да го унищожат – „прахосване”, това е думата, която Аро ще
използва – и това вероятно ще е достатъчно, за да го принуди да действа
изобретателно. Колкото повече време прекара в планове, толкова по-добре за нас.
Не беше достатъчно, за да ми вдигне надеждите, да ме накара да почувствам
облекчението, което тя очевидно изпитваше. Имаше все още прекалено много начини,
по които можем да закъснеем. И ако не успеех да премина през стените на градът на
Волтурите, нямаше да мога да спра Алис да ме завлече обратно вкъщи.
- Алис?
- Какво?
- Объркана съм. Как така виждаш това толкова ясно? А другите пъти, когато си
виждала далечни неща – неща, които не се случват?
Очите й се присвиха. Зачудих се дали не е познала за какво си мисля.
- Ясно е, защото е неизбежно и предстои, а и наистина се концентрирам.
Блуждаещите неща, които идват от самосебе си – те са просто бързи погледи,
смътни може би. Плюс това, виждам моят вид по-лесно от твоя. Едуард дори е още
по-лесен, защото съм настроена към него.
- И мен ме виждаш понякога – напомних й аз.
Тя поклати глава.
- Не толкова ясно.
Въздъхнах.
- Наистина ми се искаше да бе права за мен. В началото, когато за пръв път видя
онези неща за мен, преди дори да се срещнем...
- Какво имаш предвид?
- Ти ме видя да ставам една от вас. – Едва изговорих думите.
Тя въздъхна.
- Беше възможно по онова време.
- По онова време – повторих аз.
- Всъщност, Бела... – Тя се поколеба и сякаш накрая взе решение. – Честно казано,
мисля, че всичко надхвърля абсурдното вече. Чудя се дали просто сама да не те
променя.
Вгледах се в нея, замръзнала от шок. Незабавно умът ми устоя на думите й. Не можех
да си позволя такъв тип надежда, ако тя си промени решението.
- Изплаших ли те? – озадачи се тя. – Реших, че това искаш.
- Така е! – ахнах аз. – О, Алис, направи го сега! Мога да ти помогна толкова много –
и дори няма да те забавям. Ухапи ме!
- Шшт – предупреди ме тя. Стюардът отново гледаше към нас. – Мисли разумно –
прошепна тя. – Нямаме достатъчно време. Трябва да сме във Волтера до утре. А ти
ще се гърчиш от болка с дни. – Тя направи физиономия. – А и не мисля, че другите
пътници ще реагират добре.
Прехапах устни.
- Ако не го направиш сега, ще си промениш мнението.
- Не. – Тя се намръщи, като изражението й бе нещастно. – Не мисля, че ще го
направя. Той ще е бесен, но какво ще може да направи по въпроса?
Сърцето ми заби по-бързо.
- Нищо.
Тя се засмя тихо, след което въздъхна.
- Имаш прекалено много вяра в мен, Бела. Не съм сигурна дали ще мога. Вероятно
накрая ще взема да те убия.
- Ще рискувам.
- Толкова си странна, дори и за човек.
- Благодаря.
- Е, и без това е напълно хипотетично за сега. Първо трябва да преживеем утрешният
ден.
- Правилно. – Но поне имах за какво да се надявам, ако го сторим. Ако Алис спазеше
обещанието си – и ако не ме убие – тогава Едуард можеше да тича колкото си иска
след развлеченията си, а аз щях да го следвам. Нямаше да му позволя да се
разсейва. Може би, когато стана красива и силна, нямаше да иска разсейвания.
- Отивай да спиш – насърчи ме тя. – Ще те събудя, когато се появи нещо ново.
- Ясно – промърморих аз, убедена, че сънят бе изгубена кауза сега. Алис издърпа
краката си върху седалката, като ги обви с ръцете си и облегна челото си върху тях.
Люлееше се напред-назад, докато се концентрираше.
Бях облегнала главата си срещу седалката, като я наблюдавах, и докато се усетя в
следващият момент, тя затвори прозореца срещу смътното проясняване на източното
небе.
- Какво става? – промълвих аз.
- Отказаха му – каза тихо тя. Забелязах, че предишният й ентусиазъм го няма.
Гласът ми се задави в гърлото от паника.
- Какво ще направи?
- Беше хаотично отначало. Получавах само проблясвания, променяше плановете си
прекалено бързо.
- Какъв тип планове? – подтикнах я аз.
- Имаше лош час – прошепна тя. – Беше решил да отиде на лов.
Тя ме погледна, като видя разбирането в лицето ми.
- В градът – обясни тя. – Беше много близо. Промени решението си в последната
минута.
- Не би искал да разочарова Карлайл – промърморих аз. Не и на краят.
- Вероятно – съгласи се тя.
- Ще имаме ли достатъчно време? – Докато говорех, усетих смяна на натиска върху
кабината. Можех да усетя как самолетът се накланя надолу.
- Надявам се – ако се придържа към последното си решение, може би.
- Какво е то?
- Нищо сложно. Просто ще излезе под слънцето.
Просто да излезе под слънцето. Това е всичко.
Щеше да е достатъчно. Образът на Едуард в ливадата – блещукащ, лъщящ, сякаш
кожата му бе покрита от милиони диаманти – бе врязан в паметта ми. Никой човек,
който види това, не би могъл да го забрави после. Волтури надали щяха да го позволят.
Не й ако искаха да запазят градът си незабележим.
Погледнах към бледата сива светлина, която се процеждаше през отворените прозорци.
- Ще закъснеем – прошепнах аз, като гърлото ми бе стиснато от паника.
Тя поклати глава.
- Точно сега клони към мелодраматичното. Иска възможно най-голямата публика,
така че ще избере главният площад, под часовниковата кула. Стените са високи
там. Ще почака, докато слънцето не застане най-отгоре.
- Значи имаме време до обяд?
- Ако имаме късмет. Ако се придържа към това решение.
Гласа на пилотът се разнесе по интеркома, като обяви първо на френски, а после на
английски нашето предстоящо кацане. Лампичките за колана започнаха да присветват.
- Колко далеч от Флоренция е Волтера?
- Зависи от това, колко бързо караш... Бела?
- Да?
Тя ме погледна замислено.
- Колко точно си против кражбите на коли?
Ярко жълто порше заби рязко спирачки на около метър от мен, като думата „ТУРБО”
бе изписана със сребърен курсив отзад. Всички, освен мен на претъпканият тротоар
пред летището се зазяпаха.
- Побързай, Бела! – извика нетърпеливо Алис през отвореният пасажерски прозорец.
Изтичах към вратата и се метнах вътре, като имах чувството, че със същият късмет
можех да нося черен чорапогащник през главата си.
- Леле, Алис – оплаках се аз. – Не можа ли да избереш по-очебийна кола, която да
откраднеш?
Интериорът беше от черна кожа и прозорците бяха черни. Чувствах се в безопасност
вътре, като през ноща.
Алис вече фучеше прекалено бързо през гъстият трафик край летищено – като се
промъкваше и през най-малките места измежду колите, докато аз се свих и се
заборичках с коланът си.
- По-важният въпрос е – поправи ме тя, - е дали можех да открадва по-бърза кола, а
аз не мисля така. Излезе ми късметът.
- Сигурна съм, че това ще е много успокояващо, когато ни направят барикади с
полицейски коли.
Тя се засмя развълнувано.
- Повярвай ми, Бела. Ако някой се опита да ни барикадира, ще е зад нас. – Тя
настъпи газта, сякаш за да докаже тезата си.
Вероятно трябваше да наблюдавам през прозорецът първо Флоренция и после
Тусканският пейзаж, който минаваше покрай нас със зашеметяваща скорост. Това
беше първото ми пътуване до където и да е било, и може би и последното ми. Но
шофирането на Алис ме плашеше, въпреки фактът, че знаех, че мога да й се доверя зад
волана. И бях прекалено измъчена от тревога, за да се вглеждам наистина в хълмовете
или в оградените от стени градове, които приличаха на замъци в далечината.
- Виждаш ли нещо друго?
- Нещо се случва – промърмори Алис. – Някакъв вид фестивал. Улиците са пълни с
хора и червени знамена. Коя дата сме днес?
Не бях напълно сигурна.
- Деветнайсти, може би?
- Каква ирония. Денят на Свети Маркус.
- Какво означава това?
Тя се засмя мрачно.
- Градът празнува всяка година. Легендата е такава, че християнски мисионер, отец
Маркус – всъщност, Маркус от Волтури – е разкарал всички вампири от Волтера
преди хиляда и петстотин години. Историята твърди, че е бил е станал мъченик в
Румъния, докато все още е прогонвал вампирската напаст. Разбира се, това са
глупости – той никога не е напускал градът. Но именно оттам идват някои от
суеверията за кръстовете и чесъна. Отец Маркус ги използва толкова успешно. И
вампирите не закачат Волтера, така че вероятно работят. – Усмивката й бе
язвителна. – Станало е нещо като празник на градът, като почит на полицейските
сили – все пак, Волтера е невероятно безопасен град. Полицията обира лаврите.
Осъзнах какво има предвид, като каза иронично.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Няма да са много щастливи, ако Едуард им прецака нещата на Денят на Свети
Маркус, нали?
Тя поклати глава, като изражението й бе мрачно.
- Не. Ще реагират много бързо.
Погледнах настрани, като се борех със зъбите ми, които се опитваха да пробият
кожата на долната ми устна. Кървенето не беше най-добрата идея сега.
Слънцето бе ужасяващо високо в бледото синьо небе.
- Все още ли ще е на обяд? – проверих аз.
- Да. Решил е да изчака. А те чакат него.
- Кажи ми какво трябва да направя.
Тя задържа очите си върху прелитащият път – стрелката на скоростта сочеше най-
вдясно.
- Не трябва нищо да правиш. Просто трябва да те види преди да пристъпи към
светлината. И трябва да те види, преди да е видял мен.
- Как ще направим това?
Малка червена кола като че ли спринтираше назад, когато Алис я задмина.
- Ще те заведа колкото се може по-близо, след което ще бягаш към посоката, която
ти посоча.
Кимнах.
- Внимавай да не се спънеш – добави тя. – Нямаме време за сътресения днес.
Простенах. Това би било напълно в мой стил – да проваля всичко, да унищожа света в
един момент на тромавост.
Слънцето продължи да се изкачва нагоре по небето, докато Алис се надбягваше с
него. Беше прекалено ярко – и това ме паникьосваше. Може би нямаше да има нужда
да чака до обяд.
- Ето – каза рязко Алис, като посочи към заграденият град на най-близкият хълм.
Вгледах се в него, като почувствах следата на нов тип страх. Всяка минута след вчера
сутринта – стори ми се като цяла седмица – когато Алис бе изговорила името му в
дъното на стъпалата, имах само един страх. И все пак сега, докато се вглеждах в
античните охрени стени и кули, които които увенчаваха върха на стръмният хълм,
почувствах нов тип, по-скоро егоистичен ужас да ме залива.
Предположих, че градът е много красив. Напълно ме плашеше.
- Волтера – обяви Алис с безизразен, леден глас.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

20. ВОЛТЕРА
Започнахме стръмното изкачване и пътят пред нас стана пренаселен. Колкото повече
се изкачвахме, толкова колите ставаха прекалено близо една до друга, за да може Алис
да фучи безумно между тях повече. Забавихме до пълзене зад едно малко червено
пежо.
- Алис – простенах аз. Часовникът на таблото сякаш избързваше.
- Това е единственият път към там – опита се да ме успокои тя. Но гласът й бе
прекалено изнервен, за да ме утеши.
Колите продължиха да се придвижват напред, една по една. Слънцето сияеше надолу
ослепително, като вече изглеждаше на върха на небето.
Автомобилите пълзяха един след друг към градът. Колкото повече се приближавахме,
можех да видя паркираните коли отстрани на пътя, със слизащите от тях хора, които се
отправяха по тротоарите. Отначало си помислих, че е просто нетърпение – нещо, което
лесно можех да разбера. Но когато се озовахме на върхът на един стръмен път, успях
да видя претъпканият паркинг отвъд градските стени, като тълпите от хора минаваха
през портите. На никой не му бе позволено да мине с кола оттам.
- Алис – прошепнах напрегнато.
- Знам – каза тя. Лицето й бе като изсечено от лед.
Сега, когато се вглеждах и пълзяхме достатъчно бавно, за да видя, можех да кажа, че е
ветровито. Хората, които се тълпяха към портата, придържаха шапките си и отмятаха
косите от лицата си. Дрехите им се вееха зад тях. Също така забелязах, че червеният
цвят бе навсякъде. Червени блузи, червени шапки, червени знамена, спуснати от дълги
червени панделки от двете страни на портата, които се полюшваха от вятъра – докато
наблюдавах, тъмночервеният шал на една жена, който бе уловен от внезапният вихър,
се отвърза от косата й. Виеше във въздухът над нея, гърчейки се като жив. Тя се
пресегна към него, като подскочи във въздуха, но той продължи да лети все по-
нависоко, като кръпка от кървав цвят върху тъмните, антични стени.
- Бела – заговори Алис яростно с нисък глас. – Не мога да видя какво ще реши сега
стражът тук – ако това не проработи, ще ти се наложи да влезеш сама. Ще трябва
да бягаш. Просто питай за Палацо деи Приори и тичай в посоката, която ти
посочат. Не се губи.
- Палацо деи Приори, Палацо деи Приори – повторих името отново и отново, като се
опитвах да го запомня.
- Или „часовниковата кула”, ако говорят английски. Ще заобиколя и ще се опитам да
открия уединено място някъде зад градът, където да прескоча стената.
Кимнах.
- Палацо деи Приори.
- Едуард ще бъде под часовниковата кула, на север от площада. Има тясна алея
вдясно и той ще бъде в сенките там. Трябва да привлечеш вниманието му преди да
излезе под слънцето.
Кимнах разярено.
Алис беше близо края на линията. Един мъж в морско синя униформа насочваше
приливът на трафик, като сочеше на колите да обърнат от препълненият паркинг. Те
направиха обратен завой и се отправиха към някое място отстрани на пътя. Тогава
дойде редът на Алис.
Униформеният мъж посочи лениво, без да обръща внимание. Алис даде скорост, като
зави покрай него и се отправи към портата. Той извика нещо след нас, но остан ана
място, като махаше обезумяло, за да не би и следващата кола да последва нашият лош
пример.
Мъжът на портата носеше същата униформа. Когато го достигнахме, стадата от
туристи преминаха, като напълниха тротоарите, за да огледат любопитно напористото,
лъскаво порше.
Пазачът пристъпи в средата на улицата. Алис изви колата внимателно преди да спре.
Слънцето блестеше право срещу моят прозорец, а нейният беше в сянка. Тя бързо се
пресегна към задната седалка и грабна нещо от чантата си.
Пазачът заобиколи колата с раздразнено изражение и почука гневно на стъклото й.
Тя смъкна стъклото наполовина и го изгледа как роглежда два пъти към нея, когато
видя лицето й зад тъмното стъкло.
- Съжалявам, само туристически автобуси се пропускат в градът днес, госпожице –
каза той на английски с тежък акцент. Той се идвиняваше сега, сякаш му се искаше
да има по-хубави новини за поразително красивата жена.
- Това е частна обиколка – каза Алис, като се усмихна изкусително. Тя протегна
ръката си през прозореца към слънчевата светлина. Замръзнах на място, докато не
осъзнах, че носи дълга ръкавица до лактите. Тя сложи нещо в дланта му и той
стисна пръстите си около него.
Лицето му бе замаяно, докато разтваряше ръката си и се вгледа в дебелото руло пари,
които сега държеше. Външната банкнота беше от хиляда долара.
- Това майтап ли е? – промърмори той.
Усмивката на Алис беше ослепителна.
- Само, ако си мислете, че е смешно.
Той я погледна, като очите му се ококориха широко. Нервно погледнах към
часовникът на таблото. Ако Едуард се придържаше към планът си, имахме само още
пет минути.
- Малко бързам – намекна тя, все още усмихната.
Пазачът премигна два пъти и после пъхна парите от вътрешната страна на жилетката
си. Той се дръпна от прозорецът и ни махна да тръгваме. Никой от преминаващите
хора, като че ли не забеляза размяната. Алис навлезе в градът и двете въздъхнахме
облекчено.
Улиците бяха много тесни, покрити със същият цвят камъни като изсветлелине
светлокафеви сгради, които затъмняваха улиците със сянката си. Навяваше усещането
за странични алеи. Червени знамена разкрасяваха стените, разположени на няколко
метра един от друг, като се вееха от вятъра, които свистеше през тесните улици.
Беше претъпкано и пешеходците забавяха прогресът ни.
- Само още малко по-нататък – окуражи ме Алис – бях се хванала за дръжката на
вратата, готова да се хвърля на улицата веднага щом каже.
Тя препускаше бързо и спираше внезапно и хората в тълпата размахваха юмруци
срещу нас и казваха ядосани думи, за които бях доволна, че не мога да разбера. Тя зави
на малка пътека, която не би могла да е предназначена за коли – шокирани хора
трябваше да се притиснат към праговете на вратите, докато минавахме. Открихме още
една улица към края. Сградите бяха по-високи тук – те се надвеснаха една над друга,
така ме тук светлината не докосваше паважа. – вилнеещите червени знамена от всяка
страна почти се срещаха. Тълпата беше по-гъста тук, отколкото на останалите места.
Алис спря колата. Бях отворила вратата още преди двигателят да е спрял.
Тя посочи, накъдето улицата се разширяваше в ивица от светла откритост.
- Ето – ние сме в южният край на площада. Бягай право по диагонал, надясно към
часовниковата кула Ще открия друг път...
Внезапно дъхът й спря и когато заговори отново, гласът й беше просъскване:
- Те са навсякъде?
Замръзнах на място, но тя ме избута от колата.
- Забрави за тях. Имаш две минути. Давай, Бела, давай! – извика тя, като излизаше от
колата, докато говореше.
Не се спрях, за да видя как Алис потъва в сенките. Не спрях, за да затворя вратата си
след мен. Мушнах се покрай една тежка жена и и се изстрелях право напред, главата
надолу, като не обръщах внимание почти на нищо друго освен на неравните камъни
под краката ми.
Излизайки от тъмната алея, бях ослепена от ослепителната слънчева светлина, която
се стрелваше право към главният площад. Вятърът свистеше покрай мен, като
замяташе косата ми в очите и ме заслепяваше напълно. Нищо чудно, че не видях
стената от плът, докато не се блъснах в нея.

Sponsored content



Върнете се в началото  Съобщение [Страница 4 от 6]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите