14. СЕМЕЙСТВО
Свих се към Джейкъб, като очите ми сканираха гората за останалите върколаци.
Когато се появиха, крачейки измежду дърветата, не бяха това, което очаквах. Образът
на вълците се бе забил в главата ми. А това бяха просто едни наистина големи полу-
голи момчета.
Отново ме заприличаха на братя, на четиризнаци. Нещо в начина, по който се движеха
почти в синхрон, за да застанат на пътя пред нас, начинът, по който всичките имаха
дълги, заоблени мускули под същата червеникаво-кафява кожа, същата остригана коса,
и начинът по който израженията им се промениха в един и същ момент.
Отначало бяха любопитни и предпазливи. Когато ме видяха, полу-скрита зад
Джейкъб, всичките станаха ядосани в една и съща секунда.
Сам все още бе най-големият, въпреки че Джейкъб го настигаше. Сам не се броеше
наистина за момче. Лицето му бе по-възрастно – не в смисълът на черти или следи от
остаряване, но в зрялостта, търпението в изражението.
- Какво си направил, Джейкъб? – настоя да узнае той.
Един от останалите, който не познавах – Джаред или Пол – мина покрай Сам преди
Джейкъб да успее да се защити.
- Защо не можеш просто да следваш правилата, Джейкъб? – извика той, като вдигна
ръце във въздуха. – Какво, по дяволите, си мислеше? Тя ли е по-важна от всичко –
от цялото племе? Повече от хората, които биват убивани?
- Тя може да помогне – каза тихо Джейкъб.
- Да помогне! – извика ядосаното момче. Ръцете му започнаха да треперят. – О, това
е вероятно! Сигурен съм, че любителката на пиявици просто умира да ни помогне!
- Не говори така за нея! – изкрещя обратно Джейкъб, ужилен от критицизмът на
момчето.
Трепет премина през другото момче, от раменете му надолу по гръбнака.
- Пол! Успокой се! – заповяда му Сам.
Пол поклати глава наляво и надясно, но не в неподчинение, но като че ли се опитваше
да се концентрира.
- За Бога, Пол – едно от другите момчета – вероятно Джаред – промърмори. –
Съвземи се.
Пол извърна глава към Джаред, като устните му се извиха в раздразнение. След което
извърна поглед в моя посока. Джейкъб направи крачка, за да застане пред мен.
Това преля чашата.
- Точно така, защитавай нея! – изръмжа яростно Пол. Още един трепет, конвулсия,
премина през тялото му. Той отметна глава назад като истинско ръмжене се
разкъсваше от зъбите му.
- Пол! – извикаха едновременно Сам и Джейкъб.
Пол сякаш падна напред, като вибрираше жестоко. На половината път към земята,
имаше силен разкъсващ звук и момчето избухна.
Тъмна сребриста козина излетя от него, като го обви във форма, която бе пет пъти по-
голяма от него – масивна, свита фигура, готова за скок.
Муцуната на вълкът се изви над зъбите му, като още едно ръмжене излезе от
колосалните му гърди. Тъмните му, яростни очи бяха сключени върху мен.
В същата секунда, Джейкъб бягаше през пътя право срещу чудовището.
- Джейкъб! – изпищях аз.
По време на пробегът му, дълъг трепет премина през гръбнака на Джейкъб. Той скочи
напред, като се гмурна в празният въздух.
С още един остър разкъсващ звук, Джейкъб също избухна. Той изскочи от кожата си –
парчета от черни и бели дрехи се запратиха във въздуха. Случи се толкова бързо, че
ако бях мигнала, щях да изпусна цялата трансформация. Една секунда бе Джейкъб във
въздуха, а после бе гигантският, ръждиво-кафяв вълк – толкова огромен, че не можех
да проумея как масата му се побира в Джейкъб – устремен към приведеният сребърен
звяр.
Джейкъб посрещна атаката на другият вълк. Гневното ръмжене бе като гръмотевици
измежду дърветата.
Белите и черните парцали – останките от дрехите на Джейкъб – се валяха по земята,
където бе изчезнал.
- Джейкъб! – изпищях отново, като закрачих напред.
- Остани на мястото си, Бела – нареди Сам. Беше трудно да го чуя от ръмженето на
биещите се вълци. Хапеха се и се разкъсваха един друг, острите им зъби лъсваха
към гърлата им. Вълкът-Джейкъб изглеждаше в по-изгодната позиция – беше
видимо по-голям от другият вълк и изглежда, че бе и по-силен. Той блъскаше с
рамото си сивият вълк отново и отново, като гу избутваше назад към дърветата.
- Заведете я при Емили – извика Сам към другите момчета, които гледаха конфликта
с прехласнати изражения. Джейкъб успешно избута сивият вълк от пътя и те
изчезваха в гората, въпреки че звукът от ръмженето бе все още силен. Сам изтича
след тях, като махна изрита обувките си по пътя. Докато тичаше към дърветата,
трепереше от главата до петите.
Ръмженето и щракването на зъби отслабваше идмежду дърветата в далечината.
Внезапно звукът спря и стана много тихо на пътя.
Едно от момчетата започна да се смее.
Обърнах се, за да го изгледам – ококорените ми очи бяха замръзнали, сякаш не можех
дори да мигна с тях.
Момчето изглежда се смееше на изражението ми.
- Ето нещо, което не виждаш всеки ден – изкикоти се момчето. Лицето му беше
смътно познато – беше по-слабо от на останалите... Ембри Кол.
- Аз го виждам – измърмори другото момче, Джаред. – Всеки ден.
- Стига де, Пол не се ядосва всеки ден – възрази Ембри, все още ухилен. – Може би
през два от три дена.
Джаред се спря, за да вдигне нещо бяло от земята. Той го вдигна към Ембри –
люлееше се на тънки ленти от ръката му.
- Напълно разкъсани – каза Джаред. – Били каза, че това е последният чифт, който
може да си позволи – предполагам, че Джейкъб ще ходи бос сега.
- Този е оцелял – каза Ембри, като вдигна един кец. – Джейк може да подскача на
един крак – добави той през смях.
Джаред започна да събира различни парчета плат от земята.
- Вземи обувките на Сам, става ли? Всичко останало е за боклука.
Ембри взе обувките и изтича измежду дърветата, където Сам бе изчезнал. Беше се
върнал след няколко секунди с чифт къси джинси около ръката си. Джаред събра
разкъсаните останки от дрехите на Джейкъб и Пол и ги нави на топка. Внезапно той
като че ли се сети за мен.
Той ме погледна предпазливо и преценяващо.
- Ей, няма да припаднеш или да повърнеш, или нещо такова? – попита той.
- Не мисля – изпъшках аз.
- Не изглеждаш много добре. Може би трябва да поседнеш.
- Добре – промърморих аз. За втори път тази сутрин поставих глава между коленете
си.
- Джейк трябваше да ни предупреди – оплака се Ембри.
- Не трябваше да намесва гаджето си в това. Какво е очаквал?
- Е, вълкът излезе от кошарата. – Ембри въздъхна. – Браво, Джейк.
Вдигнах глава, за да изгледам двете момчета, които очевидно приемаха всичко това
прекалено леко.
- Не сте ли разтревожени за тях изобщо? – попитах ги аз.
Ембри примигна изненадано.
- Разтревожени? Че защо?
- Могат да се наранят един друг!
Ембри и Джаред избухнаха в смях.
- Надявам се, че Пол го е захапал хубаво – каза Джаред. – Да му даде урок.
Пребледнях.
- Да, бе! – възрази Ембри. – Видя ли Джейк? Дори Сам не може да се преобрази в
такъв полет. Той видя, че Пол се оставя и му отне, колко, половин секунда да
атакува? Това момче има дарба.
- Пол се бие от повече време. На бас за десет долара, че ще му остави белег.
- Имаш сделка. Джейк е природен талант. Пол няма шанс.
Те се ръкуваха ухилени.
Опитах се да се успокоя с тяхната липса на загриженост, но не можех да извадя
бруталният образ от биещете се върколаци от главата си. Стомахъг ви изкъркори,
болезнен и празен, а главата ме болеше от тревога.
- Да отидем да видим Емили. Знаеш, че при нея винаги има топла храна. – Ембри
погледна към мен. – Нещо против да ни закараш?
- Няма проблеми – задавих се аз.
Джаред повдигна една вежда.
- Може би е по-добре ти да караш, Ембри. Тя все още изглежда така, сякаш всеки
момент ще се гътне.
- Добра идея. Къде са ключовете? – попита ме Ембри.
- В запалителя.
Ембри отвори пасажерската врата.
- Скачай вътре – каза весело той, като ме повдигна от земята с една ръка и ме натика
на седалката ми. Той прецени свободното място. – Ще ти се наложи да се возиш
отзад – каза той на Джаред.
- Няма проблеми. Имам слаб стомах. Не искам да съм вътре, когато избухне.
- На бас, че е по-силна от това. Тя се движи с вампири.
- Пет долара? – попита Джаред.
- Дадено. Чувствам се виновен, че ти вземам парите по този начин.
Ембри влезе вътре и запали двигателя, докато Джаред се метна гъвкаво в коритото на
пикапа. Веднага щом вратата беше затворена, Ембри прошепна към мен:
- Не повръщай, става ли? Имам само десетачка, а ако Пол е нахапал Джейкъб...
- Добре – прошепнах аз.
Ембри подкара обратно към селото.
- Хей, как успя Джейкъб да заобиколи съдебното решение?
- Съдебното... кое?
- Ъ, заповедта. Нали знаеш, да не изплюва камъчето. Как ти разказа за това?
- О, това – казах аз, като си спомних как Джейкъб се опитваше ми каже истината
снощи. – Нищо не е направил. Просто познах правилно.
Ембри сви устни, като изглеждаше изненадан.
Свих се към Джейкъб, като очите ми сканираха гората за останалите върколаци.
Когато се появиха, крачейки измежду дърветата, не бяха това, което очаквах. Образът
на вълците се бе забил в главата ми. А това бяха просто едни наистина големи полу-
голи момчета.
Отново ме заприличаха на братя, на четиризнаци. Нещо в начина, по който се движеха
почти в синхрон, за да застанат на пътя пред нас, начинът, по който всичките имаха
дълги, заоблени мускули под същата червеникаво-кафява кожа, същата остригана коса,
и начинът по който израженията им се промениха в един и същ момент.
Отначало бяха любопитни и предпазливи. Когато ме видяха, полу-скрита зад
Джейкъб, всичките станаха ядосани в една и съща секунда.
Сам все още бе най-големият, въпреки че Джейкъб го настигаше. Сам не се броеше
наистина за момче. Лицето му бе по-възрастно – не в смисълът на черти или следи от
остаряване, но в зрялостта, търпението в изражението.
- Какво си направил, Джейкъб? – настоя да узнае той.
Един от останалите, който не познавах – Джаред или Пол – мина покрай Сам преди
Джейкъб да успее да се защити.
- Защо не можеш просто да следваш правилата, Джейкъб? – извика той, като вдигна
ръце във въздуха. – Какво, по дяволите, си мислеше? Тя ли е по-важна от всичко –
от цялото племе? Повече от хората, които биват убивани?
- Тя може да помогне – каза тихо Джейкъб.
- Да помогне! – извика ядосаното момче. Ръцете му започнаха да треперят. – О, това
е вероятно! Сигурен съм, че любителката на пиявици просто умира да ни помогне!
- Не говори така за нея! – изкрещя обратно Джейкъб, ужилен от критицизмът на
момчето.
Трепет премина през другото момче, от раменете му надолу по гръбнака.
- Пол! Успокой се! – заповяда му Сам.
Пол поклати глава наляво и надясно, но не в неподчинение, но като че ли се опитваше
да се концентрира.
- За Бога, Пол – едно от другите момчета – вероятно Джаред – промърмори. –
Съвземи се.
Пол извърна глава към Джаред, като устните му се извиха в раздразнение. След което
извърна поглед в моя посока. Джейкъб направи крачка, за да застане пред мен.
Това преля чашата.
- Точно така, защитавай нея! – изръмжа яростно Пол. Още един трепет, конвулсия,
премина през тялото му. Той отметна глава назад като истинско ръмжене се
разкъсваше от зъбите му.
- Пол! – извикаха едновременно Сам и Джейкъб.
Пол сякаш падна напред, като вибрираше жестоко. На половината път към земята,
имаше силен разкъсващ звук и момчето избухна.
Тъмна сребриста козина излетя от него, като го обви във форма, която бе пет пъти по-
голяма от него – масивна, свита фигура, готова за скок.
Муцуната на вълкът се изви над зъбите му, като още едно ръмжене излезе от
колосалните му гърди. Тъмните му, яростни очи бяха сключени върху мен.
В същата секунда, Джейкъб бягаше през пътя право срещу чудовището.
- Джейкъб! – изпищях аз.
По време на пробегът му, дълъг трепет премина през гръбнака на Джейкъб. Той скочи
напред, като се гмурна в празният въздух.
С още един остър разкъсващ звук, Джейкъб също избухна. Той изскочи от кожата си –
парчета от черни и бели дрехи се запратиха във въздуха. Случи се толкова бързо, че
ако бях мигнала, щях да изпусна цялата трансформация. Една секунда бе Джейкъб във
въздуха, а после бе гигантският, ръждиво-кафяв вълк – толкова огромен, че не можех
да проумея как масата му се побира в Джейкъб – устремен към приведеният сребърен
звяр.
Джейкъб посрещна атаката на другият вълк. Гневното ръмжене бе като гръмотевици
измежду дърветата.
Белите и черните парцали – останките от дрехите на Джейкъб – се валяха по земята,
където бе изчезнал.
- Джейкъб! – изпищях отново, като закрачих напред.
- Остани на мястото си, Бела – нареди Сам. Беше трудно да го чуя от ръмженето на
биещите се вълци. Хапеха се и се разкъсваха един друг, острите им зъби лъсваха
към гърлата им. Вълкът-Джейкъб изглеждаше в по-изгодната позиция – беше
видимо по-голям от другият вълк и изглежда, че бе и по-силен. Той блъскаше с
рамото си сивият вълк отново и отново, като гу избутваше назад към дърветата.
- Заведете я при Емили – извика Сам към другите момчета, които гледаха конфликта
с прехласнати изражения. Джейкъб успешно избута сивият вълк от пътя и те
изчезваха в гората, въпреки че звукът от ръмженето бе все още силен. Сам изтича
след тях, като махна изрита обувките си по пътя. Докато тичаше към дърветата,
трепереше от главата до петите.
Ръмженето и щракването на зъби отслабваше идмежду дърветата в далечината.
Внезапно звукът спря и стана много тихо на пътя.
Едно от момчетата започна да се смее.
Обърнах се, за да го изгледам – ококорените ми очи бяха замръзнали, сякаш не можех
дори да мигна с тях.
Момчето изглежда се смееше на изражението ми.
- Ето нещо, което не виждаш всеки ден – изкикоти се момчето. Лицето му беше
смътно познато – беше по-слабо от на останалите... Ембри Кол.
- Аз го виждам – измърмори другото момче, Джаред. – Всеки ден.
- Стига де, Пол не се ядосва всеки ден – възрази Ембри, все още ухилен. – Може би
през два от три дена.
Джаред се спря, за да вдигне нещо бяло от земята. Той го вдигна към Ембри –
люлееше се на тънки ленти от ръката му.
- Напълно разкъсани – каза Джаред. – Били каза, че това е последният чифт, който
може да си позволи – предполагам, че Джейкъб ще ходи бос сега.
- Този е оцелял – каза Ембри, като вдигна един кец. – Джейк може да подскача на
един крак – добави той през смях.
Джаред започна да събира различни парчета плат от земята.
- Вземи обувките на Сам, става ли? Всичко останало е за боклука.
Ембри взе обувките и изтича измежду дърветата, където Сам бе изчезнал. Беше се
върнал след няколко секунди с чифт къси джинси около ръката си. Джаред събра
разкъсаните останки от дрехите на Джейкъб и Пол и ги нави на топка. Внезапно той
като че ли се сети за мен.
Той ме погледна предпазливо и преценяващо.
- Ей, няма да припаднеш или да повърнеш, или нещо такова? – попита той.
- Не мисля – изпъшках аз.
- Не изглеждаш много добре. Може би трябва да поседнеш.
- Добре – промърморих аз. За втори път тази сутрин поставих глава между коленете
си.
- Джейк трябваше да ни предупреди – оплака се Ембри.
- Не трябваше да намесва гаджето си в това. Какво е очаквал?
- Е, вълкът излезе от кошарата. – Ембри въздъхна. – Браво, Джейк.
Вдигнах глава, за да изгледам двете момчета, които очевидно приемаха всичко това
прекалено леко.
- Не сте ли разтревожени за тях изобщо? – попитах ги аз.
Ембри примигна изненадано.
- Разтревожени? Че защо?
- Могат да се наранят един друг!
Ембри и Джаред избухнаха в смях.
- Надявам се, че Пол го е захапал хубаво – каза Джаред. – Да му даде урок.
Пребледнях.
- Да, бе! – възрази Ембри. – Видя ли Джейк? Дори Сам не може да се преобрази в
такъв полет. Той видя, че Пол се оставя и му отне, колко, половин секунда да
атакува? Това момче има дарба.
- Пол се бие от повече време. На бас за десет долара, че ще му остави белег.
- Имаш сделка. Джейк е природен талант. Пол няма шанс.
Те се ръкуваха ухилени.
Опитах се да се успокоя с тяхната липса на загриженост, но не можех да извадя
бруталният образ от биещете се върколаци от главата си. Стомахъг ви изкъркори,
болезнен и празен, а главата ме болеше от тревога.
- Да отидем да видим Емили. Знаеш, че при нея винаги има топла храна. – Ембри
погледна към мен. – Нещо против да ни закараш?
- Няма проблеми – задавих се аз.
Джаред повдигна една вежда.
- Може би е по-добре ти да караш, Ембри. Тя все още изглежда така, сякаш всеки
момент ще се гътне.
- Добра идея. Къде са ключовете? – попита ме Ембри.
- В запалителя.
Ембри отвори пасажерската врата.
- Скачай вътре – каза весело той, като ме повдигна от земята с една ръка и ме натика
на седалката ми. Той прецени свободното място. – Ще ти се наложи да се возиш
отзад – каза той на Джаред.
- Няма проблеми. Имам слаб стомах. Не искам да съм вътре, когато избухне.
- На бас, че е по-силна от това. Тя се движи с вампири.
- Пет долара? – попита Джаред.
- Дадено. Чувствам се виновен, че ти вземам парите по този начин.
Ембри влезе вътре и запали двигателя, докато Джаред се метна гъвкаво в коритото на
пикапа. Веднага щом вратата беше затворена, Ембри прошепна към мен:
- Не повръщай, става ли? Имам само десетачка, а ако Пол е нахапал Джейкъб...
- Добре – прошепнах аз.
Ембри подкара обратно към селото.
- Хей, как успя Джейкъб да заобиколи съдебното решение?
- Съдебното... кое?
- Ъ, заповедта. Нали знаеш, да не изплюва камъчето. Как ти разказа за това?
- О, това – казах аз, като си спомних как Джейкъб се опитваше ми каже истината
снощи. – Нищо не е направил. Просто познах правилно.
Ембри сви устни, като изглеждаше изненадан.