Twilight-Vampiers
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyСря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyСря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyЧет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyЧет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyСря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyСря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyСря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyСря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 5 EmptyСря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на New Moon (Новолуние)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Go down  Съобщение [Страница 5 от 6]

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Нямаше заобиколен път, нито пукнатина измежду притиснатите едно към друго тела.
Разбутах ги яростно, като се борех с ръцете, които ме изблъскваха обратно. Чух
възклицания на раздразнение и дори на болка, докато си пробивах път, но нито едно от
тях не бяха на език, който разбирах. Лицата бяха мъгла от гняв и изненада,
заобиколени от заобикалящото червено. Една руса жена ми се развика, а червеният
шал, който обгръщаше шията й, приличаше на кървава рана. Едно дете, повдигнато на
раменете на един мъж, за да вижда над тълпата, се ухили надолу към мен, като устните
му се разляха над чифт пластмасови вампирски зъби.
Навалицата ме заливаше, като ме въртеше в грешната посока. Бях доволна, че
часовникът е толкова забележим, или никога нямаше да се движа в правилният курс.
Но и двете стрелки на часовника сочеха нагоре към безжалостното слънце и, въпреки
че си пробивах свирепо път през тълпата, знаех, че съм прекалено закъсняла. Не бях
дори на половината път. Нямаше да успея. Бях глупава и бавна и бях човек и всички
щяхме да умрем, заради това.
Надявах се, че Алис ще успее да се измъкне. Надявах се, че ще може да ме види от
някоя тъмна сянка и да разбере, че съм се провалила, така че да може да се прибере у
дома при Джаспър.
Заслушах се над гневните изблици, като се опитвах да чуя някакъв звук от откритие –
ахване, може би писък, когато Едуард се появи пред някого.
Но имаше пролука в тълпата – можех да видя свободно място пред мен. Проврях се
стремглаво към него, без да осъзная, докато не насиних пищялите си срещу тухлите, че
имаше широк, квадратен фонтан, поставен в центъра на площада.
Почти плачех от облекчение, когато преметнах крак през ръба и притимах през
дълбоката до колене вода. Тя пръскаше около мен, докато пресичах фонтана. Дори на
слънцето, вятърът беше мразовит, и мокрото направи студът направо болезнен. Но
фонтанът бе много широк, беше ме превел през центъра на площада и още нататък за
няколко секунди. Не спрях, когато достигнах ръба – използвах ниската стена като
трамплин, за да се хвърля към тълпата.
Те се отдръпваха по-бързо сега, като избягваха ледената вода, която капеше от
пропитите ми дрехи, докато тичах. Отново погледнах към часовника.
Дълбок и бумтящ камбанен звън оттекна през площада. Вибрираше през камъните под
краката ми. Деца плачеха, покрили ушите си. И аз започнах да пищя, докато бягах.
- Едуард! – извиках аз, като знаех, че е безполезно. Навалицата беше прекалено
шумна, а гласът ми бе задъхан от изтощение. Но не можех да спра да викам.
Часовникът би отново. Минах покрай дете в ръцете на майка си – косата му бе почти
бяла на ослепителната светлина. Кръг от високи мъже, които до един носеха червени
фланелки, извикаха предупреждения, когато се проврях между тях. Часовникът отброи
още един удар.
От другата страна на мъжете с фланелките имаше пролука в тълпата, празно
пространство между зяпачите, които се скитаха безцелно около мен. Очите ми
претърсваха тъмните, тесни алеи от дясната страна на широките квадратни сгради под
кулата. Не можех да видя нивото на улиците – имаше все още прекалено много хора на
пътя. Часовникът отново би.
Беше ми трудно да виждам сега. Без тълпата, която да спира вятъра, той плющеше
срещу лицето ми и изгаряше очите ми. Не можех да съм сигурна дали това е причината
за сълзите ми или просто плачех поражено, когато часовникът отброи още един удар.
Едно малко четиричленно семейство стоеше най-близо до началото на алеята. Двете
момичета носеха тъмночервени рокли с подобни панделки, завързани отзад на тъмните
им коси. Бащата не беше висок. Стори ми се, че мога да видя нещо ярко в сенките,
точно над рамото му. Затичах към тях, като се опитвах да видя отвъд смъдящите сълзи.
Часовникът би и най-малкото момиче притисна ръце към ушите си.
Най-голямото момиче, което стигаше до кръста на майка си прегърна кракът на майка
си и се загледа в сенките зад тях. Докато наблюдаваше, тя задърпа лакътя на майка си,
като посочи нещо в тъмнината. Часовникът би отново и аз бях толкова близо вече.
Бях достатъчно близо, за да чуя пискливият й глас. Баща й ме изгледа изненадано,
когато профучах измежду тях, пилех името на Едуард отново и отново.
Най-голямото момиче се изкикоти и каза нещо на майка си, като посочи отново
нетърпеливо към сенките.
Свих покрай бащата – той притисна бебето към себе си – и се затичах към мрачният
пролом зад тях, докато часовникът бумтеше над главата ми.
- Едуард, не! – изпищях, но гласът ми бе изгубен от ревът на камбаната.
Можех да го видя сега. И можех да видя, че той не ме вижда.
Беше наистина той, без халюцинации този път. И осъзнах, че илюзиите ми са по-
дефектни, отколкото осъзнавах – не бяха изобщо справедливи към него.
Едуард стоеше неподвижно като статуя, само на няколко крачки от края на алеята.
Очите му бяха затворени, кръговете под тях тъмно лилави, ръцете му отпуснати
покрай него, дланите му обърнати напред. Изражението му бе много спокойно, сякаш
сънуваше хубави неща. Мраморната кожа на гърдите му бе гола – имаше малка
купчина от бял плат в краката му. Светлината, която се отразяваше от паважа на
площада блестеше смътно на кожата му.
Никога не бях виждала нещо по-красиво – дори докато тичах, задъхана и викаща,
можех да оценя това. И последните седем месеца не означаваха нищо. И думите му в
гората не означаваха нищо. И нямаше значение, че не ме иска. Нямаше да искам нищо
друго, освен него, колкото и дълго да живея.
Камбаната звънна отново и той направи голяма крачка към светлината.
- Не! – изпищях аз. – Едуард, погледни ме!
Той не чуваше. Усмихна се съвсем леко. Той вдигна кракът си, за да направи
финалната стъпка, която щеше да го постави директно на пътя на слънцето.
Блъснах се в него толкова силно, че силата трябваше да ме запрати на земята, ако
ръцете му не ме бяха уловили да ме задържат. Това ми изкара дъха и накара главата ми
да се вдигне рязко нагоре.
Тъмните му очи се отвориха бавно, когато часовникът отброи още един удар.
Той погледна надолу към мен с тиха изненада.
- Удивително – каза той, изящният му глас пълен с учудване, леко развеселен. –
Карлайл беше прав.
- Едуард – опитах се да прошепна, но гласът ми бе беззвучен. – Трябва да се върнеш
обратно в сенките. Трябва да се мръднеш!
Той изглеждаше изумен. Ръката му погали нежно бузата ми. Не изглеждаше да е
забелязал, че се опитвам да го избутам назад. Със същият успех можех да бутам
стените на уличката. Часовникът би отново, но той не реагира.
Беше странно да знам, че и двамата сме в смъртна опасност. И все пак, в този момент,
се почувствах добре. Цяла. Можех да усетя сърцето си да препуска в гърдите ми,
кръвта да пулсира гореща и бърза през вените ми отново. Дробовете ми се изпълниха
дълбоко със сладкият мирис, който идваше от кожата му. Сякаш никога не бях имала
дупка в гръдният кош. Бях идеална – не излекувана, но като че никога не е имало рана.
- Не могада повярвам колко бързо беше. Не почувствах нищо – наистина са добри –
замисли се той, като затвори отново очи и притисна устни към косата ми. Гласът му
беше като мед и кадифе. – Смъртта, която от дъхът ти взела е медта, не е
отнела още твойта красота – прошепна той и аз разпознах реплика, изречена от
Ромео в гробницата.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Камбаната удари своят финален звън. – Мирисът ти е
абсолютно същият, какъвто винаги е бил – продължи той. – Значи това наистина е
Адът. Не ме интересува. Приемам го.
- Не съм мъртва – прекъснах го аз. – Както и ти! Моля те, Едуард, трябва да се
мръднеш. Не може да са много далеч!
Извих се в ръцете му и веждите му се свъсиха в объркване.
- Какво каза? – попита той учтиво.
- Не сме мъртви, все още не! Но трябва да се махнем оттук преди Волтури...
Осъзнанието проблесна на лицето му, докато говорех. Още преди да съм довършила,
той внезапно ме издърпа далеч от ръба на сенките, като ме завъртя без усилие, така че
сега гърбът ми бе притиснат здраво срещу тухлената стена, а неговият гръб бе към
мен, когато той се изправи в лице с алеята. Той разпери защитнически ръце пред мен.
Надникнах под ръката му, за да видя две тъмни фигури, които се бяха откъснали от
мрака.
- Здравейте, господа – гласът на Едуард бе спокоен и приятен на повърхността. – Не
мисля, че ще имам нужда от услугите ви днес. Въпреки това ще съм ви много
признателен, ако можете да изпратите благодарностите ми на вашите господари.
- Да преместим ли този разговор към по-подходящо място? – прошепна един плавен
глас заплашително.
- Не мисля, че това е необходимо. – Гласът на Едуард бе по-суров сега. – Знам
инструкциите ти, Феликс. Не съм нарушил което и да е правило.
- Феликс просто се опитваше да изтъкне близостта на слънцето – каза другата сянка
с успокояващ тон. И двамата бяха скрити от димно сиви мантии, които достигаха
до земята и се нагъваха от вятъра. – Нека да потърсим по-добро прикритие.
- Идвам точно след вас – каза Едуард сухо. – Бела, защо не се върнеш към площада,
за да се насладиш на фестивала?
- Не, доведи момичето – каза първата сянка, като някакси вкара похотливост в
шепота си.
- Не мисля така. – Цивилизованата преструвка изчезна. Гласът на Едуард бе равен и
леден. Тежестта му се премести съвсем малко и можех да видя, че е готов да се бие.
- Не. – Направих гримаса при думата.
- Шшт – промърмори той само към мен.
- Феликс – каза предупредително втората, по-разумна сянка. – Не тук. – Той се
извърна към Едуард. – Аро просто иска да говори отново с теб, ако все пак си
решил да не ни предизвикваш.
- Определено – съгласи се Едуард. – Но момичето си отива свободно.
- Опасявам се, че това не е възможно – каза каза разкаяно учтивата сянка. – Трябва
да се подчиняваме на правилата.
- Тогава аз се опасявам, че се мога да приема поканата на Аро, Деметри.
- Прекрасно – измърка Феликс. Очите ми се приспособиха към тъмната сянка и
успях да видя, че Феликс е много едър, висок и широк в раменете. Размерът му ми
напомняше за Емет.
- Аро ще бъде разочарован. – Деметри въздъхна.
- Убеден съм, че ще го преживее – отвърна Едуард.
Феликс и Деметри се приближиха по-близо към края на алеята, като се раздалечиха
един от друг съвсем леко, за да попаднат от двете страни на Едуард. Имаха намерение
да го накарат да влезе по-навътре в алеята, за да избегнат сцена. Нито частица от
отразената светлина не попадна върху кожат аим – бяха на безопасност вътре в
мантиите си.
Едуард не помръдна и със сантиметър. Сам се обричаше, като ме защитаваше.
Рязко, главата на Едуард се завъртя към мрака на виещата се алея и Деметри и Феликс
направиха същото, в отговор на някакъв звук или движение, което бе прекалено
неуловимо за моите сетива.
- Нека се държим прилично, става ли? – предложи един мелодичен глас. –
Присъстват и дами, все пак.
Алис изприпка от другата страна на Едуард, позата й бе небрежна. Нямаше никакъв
намек за каквото и да е скрито напрежение. Тя изглеждаше толкова дребна, толкова
крехка. Малките й ръце се люлееха като на дете.
И все пак Деметри и Феликс се изпънаха, като мантиите им се вейнаха леко от
вихърът, който минаваше през алеята. Лицето на Феликс се вкисна. Очевидно не им
харесваше това, че са на равно.
- Не сме сами – напомни им тя.
Деметри погледна през рамото си. На няколко крачки на площада, малкото семейство
с момиченцата в техните червени рокли, ни наблюдаваха. Майката говореше
разтревожено на съпругът си, като очите й бяха приковани върху петима ни. Тя
отмести глава, когато срещна погледа на Деметри. Мъжът отиде няколко крачки по-
нататък в площада и потупа един от мъжете с червените фланелки по рамото.
Деметри поклати глава.
- Моля те, Едуард, нека бъдем разумни – каза той.
- Нека – съгласи се Едуард. – И ще си тръгнем тихо сега, без последствия.
Деметри въздъхна начумерено.
- Дай поне да обсъдим това на някое по уединено място.
Шестима мъже в червено сега се присъединиха към семейството, които ни
наблюдаваха с разтревожени лица. Съзнавах защитната поза на Едуард пред мен –
убедена, че точно това ги е притеснило. Исках да им извикам да бягат.
Едуард доловимо стисна зъби.
- Не.
Феликс се усмихна.
- Достатъчно.
Гласът беше висок, като от тръстикова свирка и дойде иззад нас.
Надникнах под другата ръка на Едуард, за да видя малка, тъмна фигура, която идваше
към нас. По начинът, по който се краищата се нагъваха, знаех че ще е още един от тях.
Че кой друг?
Отначало си помислих, че е младо момче. Новодошлият бе дребен като Алис, с тънка
светло кафява коса, която бе късо подстригана. Тялото под мантията – която бе по-
тъмна, почти черна – бе стройно и хермафродитно. Но лицето бе прекалено хубаво, за
да е на момче. Лицето с големи очи и пълни устни караше ангелите на Ботичели да
приличат на уроди. Макар и тъмно червените ириси.
Размерът й бе толкова незначителен, че реакцията към появяването й ме озадачи.
Феликс и Деметри веднага се отпуснаха, дръпвайки се назад, като прекратиха
нападателните си пози и се сляха отново със сенките на тъмните стени.
Едуард също отпусна ръцете си и успокои позата си – но пораженчески.
- Джейн – въздъхна примирено той, като я разпозна.
Алис скръсти ръце пред гърдите си, лицето й бе безстрастно.
- Последвайте ме – заговори отново Джейн, детският й глас бе монотонен. Тя ни
обърна гръб и се понесе тихо в тъмнината.
Феликс ни махна да тръгнем първи, като се хилеше самодоволно.
Алис тръгна веднага след малката Джейн. Едуард обви ръце около кръста ми и ме
дръпна до нея. Алеята се накланяше леко надолу, докато се стесневаше. Погледнах към
него с обезумели въпроси в очите си, но той само поклати глава. Макар че не можех да
чуя другите зад нас, бях убедена, че са там

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Е, Алис – каза разговорливо Едуард, докато вървяхме. – Предполагам, че не трябва
да се изненадвам да те видя тук.
- Грешката беше моя – отвърна Алис със същият тон. – Беше мое задължение да
оправя нещата.
- Какво се случи? – Гласът му беше учтив, сякаш едва се интересуваше. Можех да си
представа, че това е заради слушащите уши зад нас.
- Дълга история. – Очите на Алис проблеснаха към мен и обратно. – Накратко,
наистина скочи от скала, но не се е опитвала да се самоубие. Бела е доста запалена
по екстремните спортове напоследък.
Изчервих се и извърнах очи право напред, като гледах подир тъмната сянка, която не
можех да видя повече. Можех да си представя какво чува в мислите на Алис вмомента.
На косъм от удавяне, преследвана от вампири, върколаци за приятели...
- Хм – каза Едуард рязко и небрежният тон на гласът му бе изчезнал.
Имаше лека извивка в алеята, все още водеща надолу, така че не успях да видя
квадратната задънена улица, докато не застанахме пред плоската тухлена повърхност
без прозорци. Малката, наречена Джейн, не се виждаше никъде.
Алис не се поколеба, не наруши крачката си, като се отправи към стената. Тогава, с
лесна грация, тя се провря през отворена дупка на улицата. Приличаше на канал,
потънал в най-ниската част на паважа. Не го бях забелязала, докато Алис не изчезна,
но капакът бе наполовина избутан настрани. Дупката беше малка и черна.
Заковах се на място.
- Всичко е наред, Бела – каза Едуард с нисък глас. – Алис ще те хване.
Огледах съмнително дупката. Предположих, че би влязъл първи, ако Деметри и
Феликс не чакаха самодоволно и мълчаливо зад нас.
Клекнах, като пъхнах крака в тясната пролука.
- Алис? – прошепнах аз с треперещ глас.
- Тук съм, Бела – увери ме тя. Гласът й идваше прекалено далеч от долу, за да се
почувствам по-добре.
Едуард хвана китките ми – ръцете му бяха като камъни през зимата – и ме смъкна по-
надолу в тъмнината.
- Готова? – попита той.
- Пускай я – обади се Алис.
Затворих очи, за да не виждам тъмнината, като ги стисках с усилие ужасено, като
прехапах уста, за да не изпищя. Едуард ме пусна.
Беше тихо и кратко. Въздухът изсвистя покрай мен само за половин секунда и тогава,
с ругантня, когато издишах, очакващите ръце на Алис ме уловиха.
Щяха да ми останат синини – ръцете й бяха много твърди. Тя ме изправи на крака.
Беше смътно, но не черно на дъното. Светлината от дупката доставяше слабо сияние,
което се отразяваше мокро в камъните под краката ми. Светлината изчезна за секунда
и тогава Едуард бе слабо, бяло излъчване до мен. Той сложи ръцете си около мен, като
ме държеше близо до себе си, и започна тегли бързо напред. Обвих ръцете си около
студеният му кръст, като се препъвах по неравната каменна повърхност. Звукът на
тежка решетка, която се плъзга по дупката зад нас, иззвъня с метална окончателност.
Слабата светлина от улицата бързо пе погубена от мрака. Звукът от препъващите ми
се стъпки оттекваше през черното пространство – звучеше много обширно, но не
можех да съм сигурна. Нямаше други звуци освен хаотичното ми сърцебиене и краката
ми на мокрите камъни – освен веднъж, когато една нетърпелива въздишка бе
изпусната зад мен.
Едуард ме държеше здраво. Той протегна свободната си ръка през тялото си, за да
задържи и лицето ми, като гладкият му палец пробягваше по устните ми. От време на
време лицето му се притискаше в косата ми. Осъзнах, че това е единствената среща,
която ще получим, затова се свих още по-близо до него.
За сега имах чувството, че ме иска и това бе достатъчно, за да намали ужасът от
подземният тунел и крачещите вампири зад нас. Вероятно не беше нищо повече от
вина – същата вина, която го бе принудила да пристигне тук, за да умре, когато бе
повярвал, че вината е негова, задето съм се самоубила. Но почувствах устните му
притиснати мълчаливо към челото ми и не ме интересуваше какви бяха мотивите му.
Поне щях да бъда отново с него преди да умра. Това бе по-хубаво от един дълъг живот.
Искаше ми се да мога да го попитам какво точно ще се случи сега. Исках отчаяно да
знам как ще умрем – сякаш щеше да е по-добре, ако знаех предварително. Но не
проговорих, дори и в шепот, както бяхме заобиколени. Другите можеха да чуят всичко
– всеки мой дъх, всеки удар на сърцето ми.
Пътеката изпод краката ни продължи да води надолу, като ни отвеждаше по-
надълбоко в земята и това ми докарваше клаустрофобия. Само ръката на Едуард,
успокояваща срещу лицето ми, ме пазеше да не се разпищя на глас.
Не можех да кажа откъде идва светлината, но бавно стана тъмно сиво вместо черно.
Бяхме в нисък, извит тунел. Дълги пътеки от абаносова влага се просмукваха в сивите
камъни, сякаш от тях течеше мастило.
Треперех, мислейки си, че е от страх. Чак когато зъбите ми започнаха да тракат,
осъзнах, че ми е студено. Дрехите ми все още бяха мокри, а температурата под града
бе мразовита. Както и кожата Едуард.
Той осъзна това по същото време като мени ме пусна, като държеше само ръката ми.
- Н-н-не – изтраках аз, като хвърлих ръцете си около него. Не ми пукаше дали щях да
замръзна. Кой знае колко време ни бе останало?
Студената му ръка започна да разтрива ръката ми, като се опитваше да ме стопли с
движението.
Побързахме през тунела, или поне на мен ми се стори като бързане. Бавният ми
вървеж дразнеше някой – предположих, че е Феликс – и чувах от време на време да
пуска по някоя въздишка.
В края на тунела имаше решетка – железните лостове бяха ръждясали, но големи като
ръката ми. Една малка врата, направена от по-тънки, преплетени решетки стоеше
отворена. Едуард се наведе през нея и побърза към по-голямата и по-светла каменна
стая. Решетки се затвориха с щракване, последвани от звукът на заключване. Бях
прекалено уплашена, за да погледна назад.
От другата страна на дългата стая имаше нисък, тежка дървена врата. Беше плътна –
можех да видя, защото и тя също стоеше отворена.
Престъпихме през вратата и аз се огледах наоколо с изненада, като автоматично се
успокоих. До мен Едуард се напрегна, като стисна челюстта си.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

21. ПРИСЪДА
Бяхме в ярко осветен, незабележителен хол. Стените бяха занемарено бели, подът
покрит с килим в индустриално сиво. Обикновени, правоъгълни флуоресцентни лампи
бяха разположени по равно на тавана. Беше по-топло тук, за което бях благодарна.
Холът изглеждаше доста приветлив след мрака на призрачните каменни канали.
Едуард не изглеждаше съгласен с моята оценка. Той се вгледа мрачно през дългият
коридор към тънката, заметната с черно фигура в края, застанала до асансьора.
Той ме издърпа напред, а Алис застана от другата ми страна. Тежката врата скръцна
затворена зад нас, след което прозвуча дръпването на резе.
Джейн чакаше до асансьора, като с една ръка държеше вратите отворени за нас.
Изражението й беше безразлично.
Веднъж стъпили в асансьора, тримата вампира, които принадлежаха към Волтури, се
отпуснаха още по-повече. Те отметнаха назад мантиите си, като оставиха качулките да
паднат върху раменете им. Феликс и Деметри имаха леко мургав цвят на кожата –
изглеждаше странно в комбинация с бледността им. Черната коса на Феликс бе късо
остригана, но тази на Деметри се виеше до раменете. Ирисите им бяха тъмно червени
по краищата, като ставаха по-тъмни, почти черни около зеницата. Изпод наметалата,
дрехите им бяха модерни, светли и неопределени. Свих се в ъгъла, притисната до
Едуард. Дланта му продължаваше да се движи нагоре-надолу по ръката ми. Той не
свали очи от Джейн.
Пътуването с асансьорът беше кратко – пристъпихме към място, което приличаше на
елегантна, подобна на офис, приемна. Стените бяха облицовани от дърво, подът бе
покрит с дебел тъмнозелен килим. Нямаше прозорци, но имаше големи, ярко осветени
картини на тосканският пейзаж, които бяха закачени навсякъде като заместители.
Светли кожени кресла бяха аранжирани в уютни групички, а лъскавите маси
съдържаха кристални вази, пълни с наситено оцветени букети. Мирисът на цветята ми
напомни за погребален дом.
В средата на стаята имаше висока, полирана махагонена рецепция. Зазяпах се
възхитено в жената зад нея.
Беше висока, с тъмна кожа и зелени очи. Би била хубава във всяка друга компания –
но не и тук. Защото бе точно толкова човек, колкото и мен. Не можех да разбера какво
прави тази човешка жена тук, напълно спокойна, заобиколена от вампири.
Тя се усмихна учтиво.
- Добър ден, Джейн – каза тя. Нямаше изненада на лицето й, докато оглеждаше
компанията на Джейн. Нито Едуард, голите му гърди, които блестяха смътно на
белите светлини, нито дори аз, раздърпана и сравнително отвратителна.
Джейн кимна.
- Джианна. – Тя продължи към комплект двойни врати в задната част на стаята и ние
я последвахме.
Докато Феликс минаваше покрай бюрото, той смигна на Джианна, а тя се изкикоти.
От другата страна на дървените врати имаше различен вид приемна. Бледото момче в
перлено сивият костюм можеше да бъде близнакът на Джейн. Косата му бе по-тъмна,
устните му не толкова пълни, но бе също толкова прекрасен. Той се понесе напред, за
да ни посрещне. Той се усмихна, пресягайки се към нея.
- Джейн.
- Алек – отвърна тя, като прегърна момчето. Те целунаха бузите си и от двете страни.
След което той погледна към нас.
- Пращат те за един, а ти се връщаш с двама... и половина – отбеляза той, като ме
погледна. – Добра работа.
Тя се засмя – звукът сияше от удоволствие, като гукането на бебе.
- Добре дошъл отново, Едуард – поздрави го Алек. – Изглеждаш в по-добро
настроение.
- Крайно – отвърна Едуард с равен глас. Погледнах към суровото лице на Едуард и
се зачудих как е възможно настроението му да е било по-лошо преди.
Алек се засмя тихо, и ме огледа, докато стоях притисната към Едуард.
- И това е причината за всички проблеми? – попита скептично той.
Едуард само се усмихна, изражението му презрително. След което замръзна.
- Пу за мене първи – обади се небрежно Феликс иззотзад.
Едуард се обърна, като в гърдите му се зараждаше ниско ръмжене. Феликс се усмихна
– ръката му бе вдигната, дланта нагоре – той сви два пъти пръстите си, като
подканваше Едуард да върви напред.
Алис докосна ръката на Едуард.
- Търпение – предупреди го тя.
Те си размениха дълъг поглед и ми се искаше да знаех какво му казва. Реших, че е
нещо свързано с това да не напада Феликс, защото Едуард си пое дълбоко дъх и се
извърна обратно към Алек.
- Аро ще се радва да те види отново – каза Алек, сякаш нищо не бе станало.
- Да не го караме да чака – предложи Джейн.
Едуард кимна веднъж.
Алек и Джейн, държейки се за ръце, поведоха пътя надолу към още един широк,
украсен хол – щеше ли да има някога край?
Те игнорираха вратите в края на стаята – врати изцяло покрити със злато – като спряха
в средата на хола и плъзнаха настрани парче от панела, за да разкрият обикновена
дървена врата. Не беше заключена. Алек я отвори за Джейн.
Искаше ми се да изстена, когато Едуард ме издърпа от другата страна на вратата. Беше
същият античен камък, както площада, алеята и каналите. И отново бе тъмно и
студено. Каменното предверие не бе голямо. Той водеше веднага към ярка, пълна с
пещери стая, съвършенно кръгла, като огромна оръдейна кула в замък... каквато и
вероятно беше.
Два етажа по-нагоре, продълговати и тесни прозорци хвърляха правоъгълни ивици
слънчева светлина на каменният под. Нямаше изкуствено осветление. Единствените
мебели в стаята бяха няколко масивни дървени стола, като тронове, които бяха
разпръснати наоколо, наравно с извивките на каменните стени. В самият център на
кръга, в малка падина, имаше още една шахта. Зачудих се дали я използват като изход,
като дупката на улицата.
Стаята не бе празна. Шепа хора бяха погълнати от очевидно спокоен разговор.
Шепотите на ниски, плавни гласове беше като нежно тананикане във въздуха. Докато
гледах, две бледи жени в летни рокли се спряха на парче светлина и, подобно на
призми, кожата им проблесна с цветовете на дъгата срещу охрените стени.
Изящните лица на всички се извърнаха към нашата група, когато влязохме в стаята.
По-голямата част от безсмъртните бяха облечени в ненабиващи се на очи панталони и
блузи – неща, които не биха изпъкнали на улиците отдолу. Но мъжът, който заговори
първи, носеше една от дългите роби. Бе дълбоко черна и докосваше пода. За момент си
помислих, че дългата му, катранено черна коса е качулката на мантията му.
- Джейн, скъпа, ти се завърна! – извика той с очевидна наслада. Гласът му бе като
мека въздишка.
Той се придвижи напред и движението протече с такава сюреалистична грация, че се
опулих, като ченето ми увисна. Дори Алис, чийто движения приличаха на танц, не
можеха да се сравнят с това.
Бях още по-удивена, когато той се приближи и успях да видя лицето му. Не беще като
на неестествено привлекателните лица, които го заобикаляха (защото той не дойде при
нас сам – цялата група се струпа около него, някои го следваха, а други вървяха пред
него с маниерите на бодигардове). Не можех да реша дали лицето му е красиво или не.
Предполагам, че чертите му бяха съвършени. Но той бе толкова различен от
вампирите, колкото и аз от тях.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Кожата му бе прозрачно бяла, като пласт на лук, и
изглеждаше почти толкова деликатна – стоеше като шокиращ контраст срещу дългата
черна коса, която обграждаше лицето му. Почувствах странното, ужасяващо желание
да докосна бузата му, за да видя дали е по-мека от тази на Едуард или на Алис, или
беше като напудрена. Очите му бяха червени, като на останалите около него, но
неговият цвят бе замъглен, млечен – зачудих се дали погледът му не е замъглен от
мъглата.
Той се плъзна към Джейн, пое лицето й в хартиените си ръце,целуна я леко по
пълните устни, след което се плъзна крачка назад.
- Да, Господарю. – Джейн се усмихна – изражението я накара да заприлича на дете-
ангел. – Доведох го обратно жив, точно както пожелахте.
- Ах, Джейн. – Той също се усмихна. – Ти си такава утеха за мен.
Той извърна замъглените си очи към нас, като усмивката му стана по-лъчезарна –
почти ентусиазирана.
- И Алис и Бела също! – зарадва се той, като пляскаше с ръце. – Това е щастлива
изненада! Прекрасно!
Загледах се в него шокирано, когато каза имената ни непринудено, сякаш бяхме стари
приятели, които са наминали на неочаквано посещение.
Той се обърна към едрият ни придружител.
- Феликс, бъди така добър да уведомиш братята ми за нашата компания. Убеден съм,
че не биха искали да изпуснат това.
- Да, Господарю – кимна Феликс и изчезна обратно през пътя, от който бяхме дошли.
- Виждаш ли, Едуард? - Странният вампир се извърна и се усмихна на Едуард като
любим дядо, който го смъмря. – Какво ти казах? Не се ли радваш, че не ти дадох
това, което пожела вчера?
- Да, Аро, радвам се – съгласи се той, като обви по-здраво ръката си около кръста ми.
- Обичам щастливият край – въздъхна Аро. – Толкова са редки. Но искам цялата
история. Как се случи това? Алис? – Той се обърна към Алис с любопитни,
замъглени очи. – Брат ти очевидно те намира за безпогрешна, но очевидно е имало
някаква грешка.
- О, аз съм далеч от безпогрешна. – Тя се усмихна ослепително. Тя изглеждаше
напълно безгрижна, като изключим ръцете й, които бяха свити в здрави малки
юмруци. – Както можеш да видиш днес, причинявам толкова често проблеми,
колкото и ги поправям.
- Прекалено си скромна – смъмри я Аро. – Виждал съм някои от твоите най-
невероятните ти подвизи и смея да призная, че никога не съм виждал нещо подобно
на талантът ти. Прекрасно!
Алис стрелна с поглед Едуард. Аро не го пропусна.
- Съжалявам, не бяхме представени един на друг както трябва, нали? Просто имам
чувството, че вече ви познавам и имам склонността да се изхвърлям. Брат ти ни
запозна вчера, по един особен начин. Виждаш ли, споделям част от таланта на брат
ти, само че аз съм ограничен по начин, по който той не е. – Аро поклати глава –
тонът му бе завистлив.
- И също така изразително по-могъщ – добави сухо Едуард. Той погледна Алис,
докато обясняваше бързо. – Аро се нуждае от физически контакт, за да чуе мислите
ти, но той чува много повече от мен. Знаеш, че мога да чуя само минаващите ти
вмомента през главата мисли. Аро чува всяка мисъл, която някога е минавала през
умът ти.
Алис повдигна деликатните си вежди, а Едуард наклони глава.
Аро също не пропусна това.
- Но да можеш да чуваш от разстояние... – Аро въздъхна, като посочи размяната
между двама им, която току-що се бе случила. – Това би било толкова удобно.
Аро погледна над рамената ни. Всички останали глави се обърнаха в същата посока,
включително и Джейн, Алек и Деметри, които стояха мълчаливо зад нас.
Аз се обърнах най-бавно. Феликс се беше върнал, като зад него се носеха още две
фигури с черни роби. И двамата много приличаха на Аро, единият дори имаше
вълнистата му черна коса. Другият имаше рошава снежнобяла коса – същият оттенък
като лицето му – която докосваше раменете му. Лицата им имаха идентичната,
подобни на тънка хартия, кожа.
Триото от картината на Карлайл бе завършено, непроменено от последните три
хиляди години, откакто бе нарисувано.
- Маркус, Кай, вижте! – каза напевно Аро. – Бела е жива все пак, и Алис е с нея! Не е
ли това прекрасно?
Нито един от тях не изглеждаше така, сякаш „прекрасно” би бил първият им избор на
дума. Тъмнокосият мъж изглеждаше напълно отегчен, сякаш бе видял прекалено
много хилядолетия от ентусиазмът на Аро. Лицето на другият бе вкиснато изпод
снежната му коса.
Тяхната липса на интерес не обузда радостта на Аро.
- Нека да чуем историята – почти изпя Аро с лекият си глас.
Белокосият античен вампир се отдалечи, като се плъзгаше към единият от дървените
тронове. Другият спря до Аро и протегна ръка, за да поеме ръката му, както отначало
си помислих. Но той само докосна дланта му леко, след което отпусна ръката си. Аро
повдигна една черна вежда. Зачудих се как хартиената му кожа не се напука от
усилието.
Едуард изсумтя много тихо и Алис го изгледа любопитно.
- Благодаря ти, Маркус – каза Аро. – Това е доста интересно.
Чак секунда по-късно осъзнах, че Маркус показваше мислите си на Аро.
Маркус не изглеждаше заинтересован. Той се плъзна от Аро, за да се присъедини към
този, който трябваше да е Кай, седнал срещу стената. Двама от присъстващите
вампири ги последваха мълчаливо – бодигарди, както си бях помислила и преди.
Можех да видя че двете жени в летните рокли бяха отишли да застанат до Кай по
същият начин. Идеята, че който и да е вампир може да има нужда от пазач ми се стори
нелепа, но може би античните бяха толкова крехки, колкото предполагаше кожата им.
Аро клатеше глава.
- Невероятно – каза той. – Абсолютно невероятно.
Изражението на Алис беше безсилно. Едуард се обърна към нея и обясни с бърз,
нисък глас.
- Маркус вижда връзките. Изненадан е от силата на нашата връзка.
Аро се усмихна.
- Толкова удобно – повтори си той. След което се обърна към нас. – Доста е трудно
да изненадате Маркус, мога да ви уверя в това.
Погледнах убитото лице на Маркус и му повярвах.
- Просто е толкова трудно за разбиране, дори сега – замисли се Едуард, докато
наблюдаваше ръцете на Едуард около мен. Беше ми трудно да го следвам
хаотичната нишка на мислите на Аро. Опитах се да наваксам. – Как можеш да
издържаш толкова близо до нея по този начин?
- Не е като да е без усилие – отговори спокойно Едуард.
- И все пак – la tua cantante! Каква загуба!
Едуард се засмя безрадостно.
- Гледам на това по-скоро като на награда.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Аро бе скептичен.
- Прекалено висока цена.
- Струва си.
Аро се засмя.
- Ако не я бях усетил чрез спомените ти, нямаше да повярвам, че повикът на нечия
кръв може да е толкова силен. Никога не съм почувствал сам нещо подобно. Много
от нас биха разменили много за подобен дар, докато ти...
- Го прахосваш – довърши Едуард, като сега гласът му беше саркастичен.
Аро се засмя отново.
- Ах, колко ми липсва моят приятел Карлайл! Напомняш ми за него – само дето той
не беше толкова гневен.
- Карлайл ме превъзхожда и по много други начини.
- Определено никога не съм си мислел, че от всичко възможно ще видя Карлайл
надхитрен от самоконтролът си, но ти го засенчваш.
- Едва ли. – Едуард звучеше нетърпеливо. Сякаш бе изморен от мероприятията. Това
ме плашеше още повече – не можех да не си представя какво ли очакваше да
последва.
- Доволен съм от неговият успех – замисли се той. – Спомените ти за него са голям
дар за мен, въпреки че ме удивляват неимоверно много. И съм изненадан колко...
ми е приятно от успехът му в необичайният път, който е избрал. Очаквах, че ще
отслабне и залинее с времето. Бях се присмивал на плановете му да открие други,
които споделят особените му виждания. И все пак, някакси, се радвам, че съм
грешал.
Едуард не отговори.
- Но вашите ограничения! – въздъхна Аро. – Не знаех, че подобна сила е възможна.
Да издържиш срещу такъв сиренски повик, и то не само веднъж, ами отново и
отново – ако сам не го бях почувствал, нямаше да го повярвам.
Едуард се вгледа безизразно във възхищението на Аро. Познавах достатъчно добре
лицето му – изминалото време не бе променило това – за да позная, че нещо кипеше
под повърхността. Опитах се да запазя дишането си равномерно.
- Само като си припомня как те привлича... – Аро се засмя тихо. – Ожаднявам.
Едуард се напрегна.
- Не се тревожи – увери го Аро. – Нямам нищ олошо в предвид. Но съм толкова
любопитен за едно конкретно нещо. – Той ме изгледа с ярък интерес. – Може ли? –
попита енергично той, като повдигна една ръка.
- Попитай нея – предложи Едуард равен глас.
- Разбира се, колко грубо от моя страна! – възкликна Аро. – Бела – той се обърна
директно към мен сега. – Смаен съм от това, че си единственото изключение на
впечатляващият талант на Едуард – толкова е интересно, че подобно нещо е
възможно! И се чудех, понеже талантите ни си приличат по много начини, ако
бъдеш така добра да ми позволиш да опитам – да видя дали и си изключение и за
мен?
Очите ми се стрелнаха ужасено към Едуард. Въпреки прекомерната учтивост на Аро,
не вярвах наистина да имам право на избор. Бях ужасена от мисълта да му позволя да
ме докосне и все пак извратено заинтригувана от възможността да почувствам
странната му кожа.
Едуард кимна насърчително – дали защото бе убеден, че Аро няма да ме нарани или
защото нямаше друг избор, не можех да кажа.
Обърнах се към Аро и вдигнах бавно ръката си пред мен. Трепереше.
Той се плъзна по-близо и ми се струва, че изражението му трябваше да мине за
уверително. Но хартиените му черти бяха прекалено странни, прекалено неземни и
плашещи, за да ме уверяват. Изражението на лицето му бе по-самоуверено, отколкото
бяха думите му.
Аро се пресегна, сякаш за да се здрависа с мен, и притисна незначително-
изглеждащата си кожа срещу моята. Беше твърда, но чуплива – по-скоро шист,
отколкото гранит – и дори по-студена отколкото очаквах.
Помътнелите му очи ми се усмихнаха и бе невъзможно да извърна глава. Бяха
хипнотизиращи по един странен, неприятен начин.
Лицето на Аро се промени, докато го наблюдавах. Самоувереността му трепна и стана
първо съмнение, после скептичност преди да се успокои в дружелюбна маска.
- Толкова интересно – каза той, като пусна ръката ми и се отдръпна назад.
Очите ми се стрелнаха към Едуард и въпреки че лицето му бе сдържано, ми се стори,
че изглежда малко самодоволен.
Аро продължи да се движи със замислено изражение. Беше тих за момент, като очите
му проблясваха между трима ни. След което рязко поклати глава.
- За пръв път ми е – каза си той на себе си. – Чудя се дали има имунитет и срещу
другите ни таланти... Джейн, скъпа?
- Не! – Едуард изръмжа думата. Алис улови ръката му, за да го възпре. Той се
отскубна.
Малката Джейн се усмихна щастлино на Аро.
- Да, Господарю?
Едуард наистина ръмжеше сега, звукът плющеше и се дереше от него, като гледаше
Аро с опасни очи. Стаята бе станала неподвижна, всички го наблюдаваха с удивено
недоверие, сякаш се излагаше като нарушаваше някаква норма на общоприето
социално поведение. Видях Феликс да се ухилва обнадеждено и да пристъпва напред.
Аро гопогледна веднъж и той замръзна на място, като ухилването му се превърна в
намръщено изражение.
След което заговори на Джейн.
- Чудех се, скъпа моя, дали Бера ще е имунизирана срещу теб.
Едва можех да чуя Аро над разяреното ръмжене на Едуард. Той ме пусна, като се
придвижи, за да ме скрие от погледа им. Кай се плъзна в нашата посока с антуражът
си, за да гледа.
Джейн се обърна към нас с усмивка на светица.
- Недей! – извика Алис, когато Едуард скочи към малкото момиче.
Преди да мога да реагирам, преди някой да успее да скочи между тях, преди
бодигардовете на Аро да напрегнат, Едуард беше на земята.
Никой не го бе докоснал, но той бе на каменният под, като се гърчеше от очевидна
агония, докато аз наблюдавах ужасено.
Джейн се усмихваше само на него сега и тогава всичко си дойде на мястото – това,
което Алис бе казала за страховитите дарби, защо всички се държаха с Джейн толкова
отбранително и защо Едуард се бе хъврлил пред нея, преди да може да стори това на
мен.
- Спри! – изпищях аз, като гласът ми оттекна в тишината, и скочих напред, за да
застана между тях. Но Алис хвърли ръцете си около мен в неуязвима хватка и не
обърна внимание на опитите ми за измъкване. Нито звук не излезе от устните на
Едуард, докато се гърчеше срещу камъните. Имах чувството, че главата ми ще
експлодира от болка, докато гледам това.
- Джейн – повика я отново Аро с тих глас. Тя бързо вдигна поглед, все още
усмихвайки се от удоволствие, очите й бяха въпросителни. Веднага щом Джейн
отмести поглед, Едуард застана мирно.
Аро насочи главата си към мен.
Джейн извърна усмивката си в моя посока.
Дори не срещнах погледа й. Наблюдавах Едуард от затворът на ръцете на Алис, като
все още се борех безсмислено.
- Той е добре – прошепна Алис със стегнат глас. Докато говореше, той стана, след
което скочи леко на крака. Очите му срещнаха моите и те бяха ужасени. Отначало
си помислих, че ужасът е от това, което току-що бе изживял. Но тогава погледна
бързо към Джейн и обратно към мен – и лицето му се успокои в облекчение.
Погледнах и аз към Джейн, която вече не се усмихваше. Тя ме гледаше гневно, със
стисната челюст от силата на концентрацията й. Свих се назад, като очаквах болката.
Нищо не се случи.
Едуард отново застана до мен. Той докосна ръката на Алис и тя ме предаде на него.
Аро започна да се смее.
- Ха, ха, ха – кикотеше се той. – Това е прекрасно!
Джейн изсъска безпомощно, като се приведе напред, сякаш бе готова да нападне.
- Не се натъжавай, скъпа моя – каза Аро с утешителен глас, като постави леко ръка
на рамото й. – Тя осуети всички ни.
Горната устна на Джейн се изви над зъбите й, докато продължаваше да ме гледа
свирепо.
- Ха, ха, ха – сподави смехът си Аро. – Много си смел, Едуард, да търпиш
мълчаливо. Помолих Джейн да го направи на мен веднъж – просто от любопитство.
– Той поклати възхитено глава.
Едуард го изгледа отвратено.
- Та какво да правим сега с теб? – въздъхна Аро.
Едуард и Алис замръзнаха. Това бе частта, която бяха очаквали. Започнах да треперя.
- Не мисля, че има някаква вероятност да си си променил решението? – попита Аро
обнадеждено Едуард. – Твоят талант би бил отлично допълнение към нашата малка
компания.
Едуард се поколеба. С периферното си зрение забелязах Феликс и Джейн да правят
физиономия.
Едуард сякаш претегляше тежестта на всяка дума преди да я изговори.
- По-скоро... не.
- Алис? – попита Аро, все още с надежда. – Проявяваш ли интерес да се
присъединиш към нас?
- Не, благодаря – каза Алис.
- Ами ти, Бела? – Аро повдигна вежди.
Едуард изсъска ниско в ушите ми. Загледах се безучастно в Аро. Той шегуваше ли се?
Или всъщност ме питаше дали искам да остана за вечеря?
Белокосият Кай наруши мълчанието.
- Какво? – попита той Аро – гласът му, макар и не по-висок от шепот, бе глух.
- Кай, нима не виждаш потенциалът – упрекна го нежно Аро. – Не съм виждал
толкова многообещаващ далновиден талант откакто открихме Джейн и Алек.
Можеш ли да си представиш възможностите, когато тя стане една от нас?
Кай извърна поглед с язвително изражение. Очите на Джейн заблестяха възмутено от
сравнението.
Едуард се се пенявеше до мен. Можех да чуя ръмене в гърдите му, което клонеше към
ръмжене. Не можех да оставя темпераментът му да му навлече беди.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Не, благодаря ви – проговорих аз малко по-силно от шепот, като гласът ми
трепереше от страх.
Аро въздъхна.
- Колко жалко. Такава загуба.
Едуард изсъска.
- Присъедини се или умри, това ли е? Това и очаквах, когато ни доведоха в тази
стая. Толкова за законите ви.
Тона на гласът му ме изненада. Звучеше разсърден, но имаше нещо преднамерено в
изказването си – сякаш бе подбрал думите си с голяма грижа.
- Разбира се, че не – премигна слисано Аро. Вече бяхме събрани тук, Едуард,
очаквахме завръщането на Хайди. Не вас.
- Аро – изсъска Кай. – Законът го изисква.
Едуард изгледа Кай.
- Заради какво? – настоя той. Вероятно е знаел какво си мисли Кай, но изглеждаше
решен да го накара да се изкаже гласно.
Кай посочи с кокалестият си пръст към мен.
- Тя знае прекалено много. Разкрили сте тайната ни. – Гласът му бе тънък като
хартия, точно като кожата му.
- Има няколко хора и във вашата шарада – напомни му Едуард и аз се сетих за
хубавата рецепционистка долу.
Лицето на Кай се изви в ново изражение. Това усмивка ли трябваше да представлява?
- Да – съгласи се той. – Но когато нямаме повече нужда от тях, те ще подкрепят
нашето решение. Това не са твоите планове за тази тук. Ако тя предаде тайните ни,
готов ли си да я унищожиш? Не мисля така – присмя му се той.
- Никога не бих... – започнах, все още шепнейки. Кай ме накара да замълча с един
леден поглед.
- Нито имаш намерение да я направиш една от нак – продължи Кай. – Именно
поради това, тя е уязвимост. Макар че за това е истина, че само тя ще бъде лишена
от живота си. Вие може да си тръгнете, ако желаете.
Едуард оголи зъби.
- Така и си помислих – каза Кай, с нещо сродно на удоволствие. Феликс се наведе
нетърпеливо напред.
- Освен... – прекъсна го Аро. Той не изглеждаше щастлив от пътя, който бе поел
разговорът. – Освен, ако не възнамеряваш да и дадеш безсмъртие?
Едуард стисна устни, като се поколеба за момент преди да отговори.
- И ако това е така?
Аро се усмихна, отново щастлив.
- Ами, тогава ще сте свободни да си отидете вкъщи и да отнесете поздравите ми на
моят приятел Карлайл. – Изражението му стана по-колебливо. – Но се опасявам, че
трябва наистина да го имате впредвид.
Аро вдигна ръце пред себе си.
Кай, който бе започнал да се мръщи разярено, се успокои.
Устните на Едуард се свиха в жестока линия. Той се вгледа в очите ми и обърна глава.
- Кажи го – прошепнах аз. – Моля те.
Наистина ли идеята бе толкова отвратителна? Да не би да предпочита да умре,
отколкото да ме промени? Имах чувството, че някой ме е ритнал в стомахът.
Едуард гледаше надолу към мен с измъчено изражение.
И тогава Алис се отдръпна от нас, като се отправи към Аро. Обърнахме се да я
погледнем. Ръцете й бяха вдигнати като неговите.
Тя не каза нищо, а Аро отпрати разтревоженият си бодигард, когато те застанаха на
пътя й. Аро я пресрещна на половината път и пое ръката й с нетърпелив, алчен блясък
в очите си.
Той наведе глава над допиращите им се ръце, като очите му се затвориха, докато се
концентрираше. Алис бе неподвижна, лицето й бе безизразно. Чух зъбите на Едуард да
щракват.
Никой не помръдна. Аро изглеждаше като замръзнал над ръката на Алис. Секундите
минаваха и аз ставах все повече и повече стресирана, като се чудех колко ли време ще
мине преди да е станало прекалено късно. Преди да се окаже, че нещо не е както
трябва – по-зле, отколкото вече беше.
Мина още един мъчителен момент и гласът на Аро наруши тишината.
- Ха, ха, ха – засмя се той, като главата му все още бе приведена направед. Той
вдигна бавно поглед, очите му светли от възбуда. – Това беше зашеметяващо!
Алис се усмихна сухо.
- Радвам се, че ти хареса.
- Да видя нещата, които ти си виждала – особено тези, които още не са се случили! –
Той поклати учудено глава.
- Но това ще се случи – напомни му тя със спокоен глас.
- Да, да, доста ясно изразено е. Определено няма проблем.
Кай изглеждаше горчиво разочарован – чувство, което очевидно споделяше с Феликс
и Джейн.
- Аро – оплака се Кай.
- Скъпи Кай – усмихна се Аро. – Не се ядосвай. Помисли си за възможностите! Няма
да се присъединят към нас днес, но винаги можем да се надяваме на бъдещето.
Представи си радостта, която малката Алис би донесла на малкият ни дом... Освен
това съм ужасно любопитен да видя какво ще стане от Бела!
Аро изглеждаше убеден. Не осъзнаваше ли колко субективни са виденията на Алис?
Че може да реши да ме промени днес, но да си промени мнението утре? Милион малки
решения, нейните решения и решенията на толкова много други също – на Едуард –
можеха да променят пътеката й, и заедно с това, и бъдещето.
И щеше ли да има наистина значение, че Алис проявяваше желание, щеше ли да има
някаква разлика, ако аз наистина стана вампир, когато идеята бе толкова отблъскваща
за Едуард? Ако смъртта за него бе по-добра алтернатива, отколкото да ме държи
наблизо завинаги, една безсмъртна досада? Колкото и да бях ужасена, почувствах как
потъвам в депресия, давя се в нея...
- Тогава свободни ли сме да си вървим сега? – попита Едуард с равен глас.
- Да, да – каза Аро приветливо. – Но, моля, посетете ни отново. Беше изключително
вълнуващо!
- И ние също ще ви посетим – обеща Кай, очите му внезапно притворени като тежкият
поглед на гущер. – За да се уверим, че спазвате уговорката. На ваше място не бих
отлагал дълго. Не даваме втори шансове.
Челюстта на Едуард се стисна и той кимна веднъж.
Кай изсумтя и се върна обратно при Маркус, който седеше неподвижно и
незаинтересовано.
Феликс простена.
- Ах, Феликс – усмихна се развеселено Аро. – Хайди ще бъде тук всеки момент.
Търпение.
- Хмм – в гласът на Едуард имаше нова нотка. – В този случай, вероятно ще е по-
добре да си тръгнем по-рано, отколкото по-късно.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Да – съгласи се Аро. – Това е добра идея, защото наистина се случват и инциденти.
Моля ви все пак да изчакате долу до след залез, ако нямате нищо против.
- Разбира се – съгласи се Едуард, докато аз се свих от мисълта, че трябва да изчакаме
до края на деня, преди да можем да избягаме.
- И ето – добави Аро, като махна към Феликс с един пръст. Феликс веднага се
приблиги и Аро свали сивото наметало, което огромният вампир носеше, като го
дръпна от раменете му. Той го хвърли към Едуард. – Вземи това. Малко се набиваш
на очи.
Едуард си сложи дългата мантия, като остави качулката спусната.
Аро въздъхна
- Отива ти.
Едуард се засмя, но внезапно се спря, като погледна през рамо.
- Благодаря ти, Аро. Ще чакаме долу.
- Довиждане, млади приятели – каза Аро със светнали очи, като гледаше в същат
апосока.
- Да тръгваме – каза Едуард, сега припряно.
Деметри посочи, че трябва да го следваме и се отправи към пътя, от който бяхме
дошли, единственият изход, както ми се струваше.
Едуард ме дръпна бързо до себе си. Алис беше от другата ми страна, лицето й сурово.
- Не достатъчно бързо – промърмори тя.
Погледнах я изплашено, но тя само изглеждаше огорчена. Чак тогава чух бълбукането
на гласове – високи, груби гласове – които идваха от предверието.
- Е, това е необичайно – избоботи грубият глас на един мъж.
- Толкова е средновековно – изквича неприятно писклив женски глас.
Голяма тълпа прииждаше през малкат аврата, като изпълваше малката каменна стая.
Деметри замахна към нас да направим място. Притиснахме се към студената стена, за
да им дадем път.
Двойката най-отпред, звучаха като американци, се огледаха наоколо с оценяващи очи.
- Добре дошли, гости! Добре дошли във Волтера! – Можех да чуя напевният глас на
Аро в голямата кръгла стая.
Останалите от тях, може би около четиридесет или повече, минаха след двойката.
Някои изучаваха обстановката като туристи. Други дори взеха снимки. Трети
изглеждаха объркани, сякаш приказката, която ги бе довела тук нямаше никакъв
смисъл вече. Забелязах конкретно една малка тъмна жена. Около вратът си имаше
броеница и тя бе сграбчила здраво кръста си в едната ръка. Тя вървеше по-бавно от
другите, като докосваше някой от време на време и задаваше въпроси на непознат
език. Изглежда никой не я разбра и гласът й стана по-паникьосан.
Едуард придърпа лицето ми към гърдите си, но бе прекалено късно. Вече бях
разбрала.
Веднага щом се появи и най-малката пролука, Едуард ме избута бързо към вратата.
Можех да усетя ужасеното изражение на лицето си и сълзите започнаха да се наливат в
очите ми.
Украсеният златен коридор бе тих и празен, като изключим една великолепна и
величествена жена. Тя се загледа любопитно в нас, най-вече в мен.
- Добре дошла у дома, Хайди – поздрави я Деметри иззад нас.
Хайди се усмихна разсеяно. Напомняше ми за Розали, въпреки че изобщо не си
приличаха – просто красотата й също бе изключителна, незабравима. Не можех да
откъсна поглед като че ли.
Беше облечена така, че да подчертае красотата си. Удивително дългите й крака,
потъмнени с чорапогащник, бяха разголени от възможно най-късата пола. Блузата й бе
с дълги ръкави и поло, но екстремно прилепала и бродирана с червен винил. Дългата й
махагонено червена коса бе лъскава а очите й бяха най-странният нюанс на
виолетовото – цвят, който вероятно е постигнат със сини лещи върху червени ириси.
- Деметри – отвърна тя с копринен глас, като очите й се стрелкаха между лицето ми
и сивата мантия на Едуард.
- Добър улов - похвали я Деметри и внезапно разбрах тоалетът й, който
приковаваше вниманието... тя не бе само рибарят, тя бе и стръвта.
- Благодаря. – Тя се усмихна зашеметяващо. – Ти идваш ли?
- След минута. Запази няколко и за мен.
Хайди кимна й се наведе през вратата като хвърли един последен, любопитен поглед
към мен.
Едуард закрачи така, че трябваше да тичам, за да не изоставам. Но все още не бяхме
стигнали до украсената врата в края на коридора преди да са започнали писъците.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

22. ПОЛЕТ
Деметри ни остави в жизнерадостно изобилната рецепция, където жената Джианна все
още бе на поста си зад полираното бюро. Светла, безобидна музика звучеше от
скритите тонклони.
- Не си тръгвайте преди да се е стъмнило – предупреди ни той.
Едуард кимна, а Деметри побърза да излезе.
Джианна изобщо не изглеждаше изненадана от размяната, въпреки че огледа взетата
назаем мантия на Едуард с проницателни предположения.
- Добре ли си? – попита ме Едуард изпод дъха си, прекалено ниско, за да го чуе
човешката жена. Глаъст му беше груб – ако бе възможно кадифето да е грубо – от
тревога. Все още стресиран от ситуацията ни, както можех да си представя.
- По-добре я сложи да седне преди да е паднала – каза Алис. – Ще се разпадне на
парчета.
Едва тогава осъзнах, че треперя, и то силно, цялата ми фигура вибрираше, докато
зъбите ми не затракаха и не ми се стори, че стаята около мен се клати и замъглява пред
очите ми. За една обезумяла секунда се зачудих дали така се чувства Джейкъб, преди
да се превърне във върколак.
Чух звук, който нямаше смисъл, странен и разкъсващ в съотвествие с иначе веселата
музика за фон. Разсеяна от треперенето не можех да кажа откъде идва.
- Шшт, Бела, шшт – каза Едуард като ме бутна на канапето далеч от любопитният
човек зад бюрото.
- Мисля, че изпада в истерия. Може би трябва да й удариш шамар – предложи Алис.
Едуард й хвърли отчаян поглед.
Тогава разбрах. Оу. Звукът идваше от мен. Разкъсващият звук беше ридаенето, което
идваше от гърдите ми. Това ме тресеше.
- Всичко е наред, в безопасност си, всичко е наред – повтаряше той отново и отново.
Той ме придърпа в скута си и обви дебелата вълнена мантия около мен, като ме
предпазваше от студената си кожа.
Знаех, че е глупаво да реагирам така. Кой знае колко време имах да погледна лицето
му? Той беше спасен, и аз бях спасена, и той можеше да ме напусне веднага щом си
тръгнем. Очите ми да бъдат изпълнени със сълзи, от които не можех да видя ясно
чертите му бе прахосничество – лудост.
Но зад очите ми, където сълзите не можеха да отмият образът, все още можех да видя
паникьосаното лице на дребната жена с броеницата.
- Всички тези хора – изплаках аз.
- Знам – прошепна той.
- Толкова е ужасно.
- Да, така е. Исками се да не ти се бе наложило да го видиш.
Облегнах главата си срещу студените му гърди, като изпозвах дебелата мантия да
избърша очите си. Поех си няколко пъти дълбоко дъх, в опит да се успокоя.
- Да ви донеса ли нещо? – попита учтиво един глас. Беше Джианна, която се бе
надвесла над рамото на Едуард с поглед, който беше едновременно загрижен и все
пак професионален и сдържан. Изглежда не я притесняваше, че лицето й бе на
сантиметри от враждебен вампир. Или беше пълна невежа, или много добра в
работата си.
- Не – отговори студено Едуард.
Ти кимна, усмихна ми се, и след това изчезна.
Почаках, докато се уверя, че не може да ни чуе.
- Тя знае ли какво става тук? – попитах аз, като гласът ми бе нисък и дрезгав.
Възвръщах си контролът и дишането ми се изравняваше.
- Да. Тя знае всичко – каза ми Едуард.
- Знае ли, че ще я убият някой ден?
- Знае, че е възможно – каза той.
Това ме изненада.
Лицето на Едуард бе трудно за разчитане.
- Надява се, че ще решат да я задържат.
Кръвта напусна лицето ми.
- Тя иска да е една от тях?
Той кимна веднъж, очите му остри върху лицето ми, следящи за реакцията ми.
Потреперах.
- Как може да иска това? – прошепнах аз, по-скоро на себе си, вместо да търся
наистина отговор. – Как може да гледа хората, които се редят пред онази ужасна
стая и да иска да е част от това?
Едуард не отговори. Изражението му се сгърчи в отговор на нещо, което бях казала.
Докато се вглеждах в прекалено красивото му лице, опитвайки се да разбера
промяната, внезапно ме порази, че аз наистина съм тук, в ръцете на Едуард, без
значение за колко кратко, и че нямаше – поне в този момент – да бъдем убити.
- О, Едуард – извиках аз и отново плачех. Беше такава глупава реакция. Сълзите ми
бяха прекалено големи, за да видя лицето му отново и това беше непростимо. Имах
време до залез със сигурност. Отново като в приказка, с крайни срокове, които
приключваха магията.
- Какво има? – попита той, все още разтревожен, като разтриваше гърбът ми с нежни
потупвания.
Обвих ръце около шията му – кое беше най-лошото, което можеше да направи? Само
да ме избута – и се притиснах по-близо до него.
- Много ли е извратено от моя страна да бъда щастлива вмомента? – попитах. Гласът
ми ми изневери на два пъти.
Той не ме избута. Придърпа ме здраво към ледено-твърдите си гърди, толкова здраво,
че ми бе трудно да дишам, дори и със сигурно непокътнатите ми дробове.
- Знам точно какво имаш предвид – прошепна той. – Но имаме много причини да сме
щастливи. Като например, че сме живи.
- Да – съгласих се. – Това е добра причина.
- И че сме заедно – прошепна той. Дъхът му беше толкова сладък, че накара главата
ми да се завърти.
Просто кимнах, като бях убедена, че не поставяше същата тежест в тази загриженост
като мен.
- И с малко късмет ще сме живи и утре.
- Да се надяваме – казах неспокойно.
- Изгледите са доста добри – увери ме Алис. Беше толкова тиха, че почти забравих за
присъствието й. – Ще видя Джаспър след по-малко от двайсет и четири часа –
добави тя с доволен тон.
Късметлийката Алис. Тя поне можеше да се довери на бъдещето си.
Не можех да отместя поглед за дълго от лицето на Едуард. Гледах го, като ми се
искаше все повече бъдещето никога да не се случва. Че този момент ще трае вечно
или, ако не може, че ще спра да съществувам, когато спре.
Едуард гледаше право към мен, тъмните му очи бяха нежни и беше лесно да се
преструвам, че и той се чувства по-същият начин. Това правех аз. Преструвах се, за да
направя моментът още по-сладък.
Пръстите му проследиха кръговете под очите ми.
- Изглеждаш изморена.
- А ти изглеждаш жаден – прошепнах обратно, като разглеждах лилавите синини под
черните му ириси.
Той сви рамене.
- Нищо работа.
- Сигурен ли си? Мога да остана с Алис – предложих неохотно аз – предпочитах да
ме убие сега, отколкото да помръдне и на сантиметър от мен.
- Не ставай абсурдна. – Той въздъхна – сладкият му дъх погали лицето ми. – Никога
не съм контролирал по-добре тази страна от природата ми, както сега.
Имах милион въпроси за него. Един от тях избуяваше към устните ми, но си прехапах
езика. Не исках да развалям момента, колкото и несъвършен да бе, тук в тази стая, от
която ми се гадеше, пред очите на потенциалното чудовище.
Тук, в ръцете му, беше толкова лесно да си представям, че ме иска. Не исках да мисля
за мотивите му сега – дали се държеше така, за да ме държи спокойна, когато сме все
още в опасност или просто се чувстваше виновен, за това че бяхме тук и облекчен, че
не е виновен за смъртта ми. Може би времето, което бяхме прекарали разделени бе
достатъчно, така че не му досаждах вмомента. Но нямаше значение. Бях толкова по-
щастлива, като се преструвах.
Лежах тихо в ръцете му, като си припомнях лицето му, преструвайки се...
Той се вглеждаше в лицето ми така, сякаш правеше същото, докато той и Алис
обсъждаха как да се приберат вкъщи. Гласовете им бяха толкова бързи и ниски, че
знаех, че Джианна няма да ги разбере. Сама пропуснах половината. Макар че звучеше
така, сякаш ще бъдат намесени още кражби. Зачудих се бездейно дали жълтото порше
се бе върнало обратно при собственика си.
- Какъв беше тоя разговор за някакви певци? – попита Алис по едно време.
- La tua cantante – каза Едуард. Гласът му превърна думите в музика.
- Да, това – каза Алис, като се концентрира за момент. И аз се зачудих за това сега.
Почувствах как Едуард свива рамене.
- Имат такова име за някой, който мирише така, както Бела за мен. Те я наричат
моята певица – защото кръвта й пее за мен.
Алис се засмя

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Бях достатъчно уморена да заспя, но се борех срещу изтощението. Нямаше да изпусна
и секунда от времето, което имах с него. От време на време, докато говореше с Алис,
той се привеждаше и внезапно ме целуваше – гладките му като стъкло устни докосваха
косата ми, челото ми, върхът на носът ми. Всеки път бе като електричен шок към
заспалото ми сърце. Звукът на биенето му сякаш изпълваше цялата стая.
Беше Раят – точно по средата на Ада.
Изгубих напълно представа за времето. Така че когато ръцете на Едуард се свиха
здраво около мен и двамата с Алис прогледнаха към задната част на стаята с
предпазливи очи, се паникьосах. Притиснах се към гърдите на Едуард, когато Алек –
очите му бяха ярко рубинени сега, но все така безукорен в светлосивият си костюм,
въпреки следобедното хапване – премина през двойните врати.
Новините бяха добри.
- Свободни сте да си вървите – каза ни Алек, с толкова топъл тон, че някой би си
помислил, че сме приятели от цял живот. – Ще ви помолим да не се мотаете много
из града.
Едуард не отвърна с преструвка – гласът му беше ледено студен.
- Това няма да е проблем.
Алек се усмихна и кимна, след което отново изчезна.
- Следвайте десният коридор зад ъгъла към първата серия асансьори – каза ни
Джианна, когато Едуард ми помогна да се изправя на краката си. – Фоайето е два
етажа по-надолу и изходът води към улицата. Довиждане за сега – добави тя
приветливо. Зачудих се дали компетентността й ще е достатъчна, за да я спаси.
Алис й метна тъмен поглед.
Бях облекчена, че има и друг път навън – не бях убедена дали ще се справя с още едно
пътуване под земята.
Излязохме през едно обзаведено с вкус, луксозно фоайе. Бях единствената, която се
обърна назад, за да види средновековният замък, който обграждаше стилната бизнес
фасада. Не можех да видя кулата оттук, за което бях благодарна.
Веселбата продължаваше с пълна сила по улиците. Уличните лампи тъкмо се
включваха, докато минавахме бързо през тесните, калдъръмени улички. Небето беше
тъмно, като бе сиво най-отгоре, но сградите, които се надвесваха над улиците
създаваха усещането, че е по-тъмно.
Празненството също бе по-тъмно сега. Дългата, виеща се мантия на Едуард не
изпъкваше по начина, по който вероятно би била през някоя обикновена вечер във
Волтера. Имаше и други с черни сатенени наметала сега и пластмасовите зъби, които
бях видяла върху детето на площада, очевидно бяха популярни и сред възрастните.
- Глупости – промърмори веднъж Едуард.
Не бях забелязала, че Алис е изчезнала зад мен. Погледнах назад, за да й задам въпрос
и нея я нямаше.
- Къде е Алис? – прошепнах паникьосано.
- Отиде да вземе чантата ти оттам, където ги е скрила тази сутрин.
Бях забравила, че имам достъп до четка за зъби. Това определено хвърли светлина на
изгледите ми.
- Ще открадне и кола, нали така? – познах аз.
Той се ухили.
- Не и докато не излезем.
Пътят до входа ми се стори много дълъг. Едуард можеше да види, че съм изтощена –
той обви ръка около талията ми и поддържаше по-голямата част от теглото ми, докато
вървяхме.
Потреперах, когато ме дръпна през тъмният каменен свод. Огромните, антични
решетки над нас бяха като трап, заплашвайки да паднат върху нас и да ни заключат
вътре.
Той ме поведе към тъмна кола, която чакаше вдясно от портата в една сянка със
запален двигател. За моя изненада, той се пъхна на задната седалка при мен, вместо да
настоява да кара.
Алис бе примирена.
- Съжалявам. – Тя замахна неопределено към таблото. – Нямах голям избор.
- Няма нищо, Алис. – Той се ухили. – Не може всичките да са Турбо 911.
Тя въздъхна.
- Може да се сдобия с едно от тези законно. Беше фантастично.
- Ще ти взема едно за Коледа – обеща Едуард.
Алис се извърна сияйна към него, което ме разтревожи, защото в същото време вече
караше бързо по тъмният и виещ се път на хълма.
- Жълто – каза му тя.
Едуард ме държеше в ръцете си. В сивата мантия ми бе топло и удобно. Повече от
удобно.
- Можеш да спиш вече, Бела – прошепна той. – Всичко свърши.
Знаех, че имаше предвид опасността, кошмарът в античния град, но все още трябваше
да преглъгна трудно преди да мога да отговоря.
- Не искам да спя. Не съм уморена. – Само втората част беше лъжа. Нямах
намерение да затворя очи. Колата бе само слабо осветена от контролите на таблото,
но бе достатъчно, за да видя лицето му.
Той притисна устните си към вдлъбнатината под ухото ми.
- Опитай – насърчи ме той.
Поклатих глава.
Той въздъхна.
- Все още си така упорита.
Бях упорита – борех се с натежалите си клепачи и спечелих.
Тъмният път бе най-трудната част – светлините на летището във Флоренция го
направиха по-лесно, както и възможността да си измия зъбите и да се преоблека в
чисти дрехи – Алис също купи нови дрехи на Едуард, който остави тъмното наметало в
кофа за боклук на една алея. Самолетното пътуване до Рим бе толкова кратко, че
нямаше възможност умората да ме пребори. Знаех, че нямаше да е същото на полета от
Рим до Атланта, затова помолих стюардесата да ми донесе кока-кола.
- Бела – каза неодобрително Едуард. Знаеше ниската ми поносимост към кофеинът.
Алис беше зад нас. Можех да я чуя как шепне на Джаспър по телефона.
- Не искам да спя – напомних му аз. Дадох му извинение, което бе достоверно,
зощото бе истина. – Ако затворя сега очи, ще видя неща, които не искам да виждам.
Ще имам кошмари.
Той не спори с мен за това.
Щеше да е удачно време да поговорим, да получа отговорите, от които се нуждаех –
нуждаех, но без да искам наистина – вече се отчайвах от мисълта какво можех да чуя.
Имахме непрекъснат период от време пред нас и не можеше да ми избяга на самолет –
или поне не толкова лесно. Никой не можеше да ни чуе, освен Алис – беше късно и
повечето пътници бяха изгасили лампите си и молеха за възглавница с приглушени
гласове. Говоренето щеше да ми помогне да се преборя с изтощението.
Но крайно странно, прехапах език срещу напливът от въпроси. Причините ми
вероятно имаха дефекти поради изтощението, но се надявах, че като отлагам
дискусията, ще мога да си набавя още няколо часа с него по-нататък – да отложим това
за друга вечер в стил Шехеразада.
Така че продължих да си пия безалкохолното, като устоявах дори на нуждата да
мигам. Едуард изглеждаше напълно доволен да ме държи в ръцете си, като пръстите
му проследяваха лицето ми отново и отново. И аз също докоснах лицето му. Не можех
да се спра, въпреки че се страхувах, че това по-късно ще ме нарани, когато остана
отново сама. Той продължи да целува косата ми, челото ми, китките ми... но никога
устните ми и това беше добре. Все пак, по колко начина може да бъде осакатено едно
сърце и все още да се очаква да продължи да бие? Преживях прекалено много, което
трябваше да ме довърши последните няколко дни, но не ме накара да се почувствам
по-силна. Вместо това се чувствах ужасно крехка, сякаш и една дума можеше да ме
разбие.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Едуард мълчеше. Може би се надяваше, че ще заспя. Може би нямаше какво да каже.
Спечелих битката срещу тежките ми клепачи. Бях будна, когато стигнахме летището в
Атланта и дори наблюдавах изгревът над Сиатълските облаци, преди Едуард да
затвори прозореца. Бях горда от себе си. Не бях пропуснала и една минута.
Нито Алис, нито Едуард бяха изненадани от приемът, който ни очакваше на летището,
но мен ме хвана неподготвена. Джаспър беше първият, когото видях – той като че ли
изобщо не ме видя. Имаше очи само за Алис. Тя изтича бързо до него – те не се
прегърнаха така, както останалите двойки, които се срещаха там. Само се гледаха един
друг в лицето и някакси този момент бе толкова интимен, че все още изпитвах нуждата
да погледна настрани.
Карлайл и Езме чакаха в тих ъгъл далеч от металните детектори в сенките на широка
колона. Езме се пресегна към мен, като ме прегърна пламенно и все пак не особено
удобно, защото Едуард също държеше ръцете си около мен.
- Благодаря ти толкова много – каза тя в ухото ми.
След което хвърли ръцете си около Едуард и изглеждаше така, сякаш плачеше, ако
това бе възможно.
- Никога повече няма да ме оставяш да преживея това отново – почти изръмжа тя.
Едуард се ухили разкаяно.
- Съжалявам, мамо.
- Благодаря ти, Бела – каза Карлайл. – Задължени сме ти.
- Едва ли – промърморих аз. Безсънната нощ внезапно взимаше надмощие. Имах
чувството, че главата ми бе откъсната от цялото ми тяло.
- Едва се държи на краката си – Езме смъмри Едуард. – Да я заведем у тях.
Без да съм сигурна дали искам да съм у дома в този момент, аз се запрепъвап,
наполовина сляпа през летището, като Едуард ме поддържаше от едната страна, а Езме
от другата. Не знаех дали Алис и Джаспър са зад нас или не, но бях прекалено
изтощена, за да погледна.
Мисля, че бях почти заспала, въпреки че все още вървях, когато достигнахме колата
им. Изненадата да видя Емет и Розали облегнати срещу черният седан под смътната
светлина на паркингът ме разбуди малко. Едуард замръзна на място.
- Недей – прошепна Езме. – Тя се чувства ужасно.
- Би трябвало – каза Едуард, като не направи никакъв опит да сниши гласът си.
- Вината не е нейна – казах аз, заваляйки изтощено думите.
- Остави я да се реваншира – помоли го Езме. – Ние ще се качим при Алис и
Джаспър.
Едуард изгледа гневно абсурдно прекрасната руса вампирка, която ни очакваше.
- Моля те, Едуард – казах аз. Не исках да се возя в една кола с Розали, точно толкова
колкото и него, но бях причинила достатъчно раздори в семейството му.
Той въздъхна и се отправи към колата.
Емет и Розали се качиха отпред без да проговорят, докато Едуард ме издърпа отзад
отново. Знаех, че повече нямаше да мога да се боря с клепачите си и положих
поражено глава срещу гърдите му, като ги оставих да се затворят. Усетих как колата
измърква.
- Едуард – започна Розали.
- Знам – безцеремонният тон на Едуард не бе щедър.
- Бела? – попита нежно Розали?
Клепачите ми се отвориха рязко от шок. Това бе първият път, когато се обръщаше
директно към мен.
- Да, Розали? – попитах колебливо.
- Толкова много съжалявам, Бела. Чувствам се ужасно относно всичко това и съм
толкова благодарна, че бе достатъчно смела, за да спасиш брат ми след това, което
сторих. Моля те, кажи че ще ми простиш.
Думите й бяха неудобни и коблебливи, заради смущението й, но изглеждаха искрени.
- Разбира се, Розали – промърморих, като се улавях за какъвто и да е шанс, който да
я накара да ме мрази по-малко. – Вината изобщо не е твоя. Не аз скочих от
проклетата скала. Разбира се, че ти прощавам.
Думите излязоха като каша.
- Не се брои, докато е в безсъзнание, Роуз – изсмя се Емет.
- В съзнание съм – казах аз – прозвуча като изопачена въздишка.
- Оставете я да спи – настоя Едуард, но гласът му беше малко по-топъл.
И тогава бе тихо, освен тихото ръмжене на двигателя. Сигурно съм заспала, защото ми
се стори че само секунди по-късно вратата се отвори и Едуард ме изнесе от колата.
Очите ми не искаха да се отворят. Отначало си помислих, че още сме на летището.
И тогава чух Чарли.
- Бела! – извика той от далечината.
- Чарли – промърморих аз, като се опитвах да разсея ступорът си.
- Шшт – прошепна Едуард. – Всичко е наред – у дома си и си в безопасност. Спи.
- Не мога да повярвам, че имаш нахалството да си покажеш лицето тук. – мучеше
Чарли срещу Едуард, като гласът му бе много по-близо сега.
- Престани, тате – простенах аз. Той не ме чу.
- Какво е станало с нея? – настоя да узнае Чарли.
- Просто е много изморена, Чарли – увери го тихо Едуард. – Моля те, остави я да си
почине.
- Не ми казвай какво да правя! – извика Чарли. – Дай ми я. Махни си ръцете от нея!
Едуард се опита да ме подаде на Чарли, но аз се притиснах към него със сключени,
упорити пръсти. Можех да усетя как баща ми ми дърпа ръката.
- Престани, тате – казах малко по-силно. Успях да дръпна клепачите си и да
изгледам Чарли със замъглени очи. – Ядосай се на мен.
Бяхме пред къщата ми. Предната врата стоеше отворена. Облачната пелена отгоре бе
прекалено дебела, за да позная кое време на деня е.
- Можеш да се обзаложиш, че ще бъда – обеща Чарли. – Влизай вътре.
- Добре. Пусни ме долу – въздъхнах аз.
Едуард ме постави на краката ми. Можех да видя, че съм изправена, но не си усещах
краката. Затътрих се напред въпреки това, докато тротоарът не се завъртя към лицето
ми. Ръцете на Едуард ме уловиха точно преди да се азмажа в паважа.
- Просто ме остави да я кача до горе – каза Едуард. – После си тръгвам.
- Не – извиках паникьосано аз. Не бях получила отговорите си още. Трябваш да
остане поне за това, нали?
- Няма да съм далеч – обеща Едуард, като го прошепна толкова ниско в ухото ми, че
нямаше и надежда Чарли да чуе.
Не чух отговорът на Чарли, но Едуард ме отправи към къщата. Отворените ми очи
издържаха само до стълбите. Последното нещо, което усетих бе студените ръце на
Едуард, които откопчваха пръстите ми от ризата му.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Каква е историята? – попитах аз, искрено любопитна, но също така и се опитвах да
поддържам разговорът небрежен, за да се овладея, така че да не го изплаша с
обезумялото, разяждащо желание, което бушуваше в мен.
- Какво имаш предвид?
- Какво ще кажа на Чарли? Какво е извинението ми, задето съм изчезнала за... колко
време мина всъщност? – Опитах се да преброя часовете в главата ми.
- Само три дни. – Очите му се присвиха, но той се усмихна по-естествено този път. –
Всъщност се надявах, че ти ще имаш някое добро обяснение. Аз нямам нищо.
Простенах.
- Страхотно.
- Е, може би Алис ще измисли нещо – предложи той, като се опитваше да ме
успокои.
И аз бях успокоена. Кой го интересува с какво трябваше да се разправям по-късно?
Всяка секунда през която беше тук – толкова близо, безупречните му лице блестеше от
мъждивата светлина от числата на аларменият ми часовник – бяха безценни и нямаше
да ги пилея.
- И така – започнах аз, като подхванах най-маловажният – въпреки че бе все така
жизнено интересен – въпрос, с който да започна. Бях безопасно доставена вкъщи и той
можеше да реши да ме напусне всеки момент. Трябваше да го накарам да говори.
Освен това временният рай не бе напълно завършен без звука на гласът му. – Какво
прави допреди три дни?
Лицето му бе внезапно предпазливо.
- Нищо крайно вълнуващо.
- Разбира се, че не – промърморих аз.
- Защо е тази физиономия?
- Ами... – Стиснах устни, като се замислих. – Ако беше все пак просто сън, точно
такова нещо би казъл. Въображението ми сигурно се е изхабило.
Той въздъхна.
- Ако ти кажа, ще повярваш ли най-накрая, че не сънуваш кошмар?
- Кошмар! – повторих презрително. Той изчака отговорът ми. – Може би – казах аз
след секунда замисляне. – Ако ми кажеш.
- Ами аз бях... на лов.
- Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? – изкритикувах го аз. – Това
определено не доказва, че съм будна.
Той се поколеба и тогава заговори бавно, като подбираше внимателно думите си.
- Не бях на лов за храна... Всъщност се пробвах в... проследяването. Не съм много
добър в това.
- Какво следеше? – попитах заинтригувано.
- Нищо особено. – Думите му не подхождаха на изражението му – изглеждаше
разстроен и обезпокоен.
- Не разбирам.
Той се поколеба – лицето му, което блестеше със странен зелен блясък от светлината
на часовника, бе измъчено.
- Аз... – Той си пое дълбоко дъх. – Дължа ти извинение. Не, разбира се, че ти дължа
много, много повече от това. Но трябва да знаеш – думите започнаха да се леят
толкова бързо, начинът по който си спомнях, че говореше понякога, когато бе
наистина развълнуван, че трябваше да се концентрирам, за да ги уловя, - че си
нямах и напредстава. Не осъзнавах каква бъркотия оставям след себе си. Мислех
си, че ще е безопасно за теб тук. Толкова безопасно. Нямах си и напредстава, че
Виктория – устите му се извиха нагоре, когато каза името, - ще се върне. Трябва да
призная, че единственият път, когато я видях, внимавах повече с мислите на
Джеймс. Но просто не видях, че съдържа този тип отговор в себе си. Че дори имаше
такава връзка с него. Мисля, че сега осъзнавам – тя бе толкова сигурна в него, че
мисълта за провалът му никога не е минавала през главата й. Именно прекомерната
й самоувереност хвърляше сянка върху чувствата й към него – това не ми позволи
да видя дълбочината там, връзката. Не че имам някакво извинение за това, пред
което те оставих да се изправиш тук. Когато чух какво си казала на Алис – какво
сама е видяла – когато осъзнах, че си оставила животът си в ръцете на върколаци,
незрели и непостоянни, най-ужасните неща освен самата Виктория – той потрепера
и напливът от думи се спря за кратка секунда. – Моля те, разбери, че изобщо си
нямах и на идея за това. Чувствам се ужасно, ужасно до самото си дъно, дори и
сега, когато мога да те почувствам в безопасност в ръцете ми. Аз съм най-
мизерното извинение за...
- Спри – прекъснах го аз. Той ме гледаше с измъчени очи и аз се опитах да намеря
точните думи – думите, които ще го освободят от това въображаемо задължение,
което предизвикваше такава болка в него. Бяха трудни думи за казване. Не знаех
дали ще мога да ги произнеса, без да се разпадна. Но трябваше да опитам да оправя
нещата. Не исках да съм източник на вина и мъка в живота му. Той трябва да е
щастлив, без значение какво ми струва това.
Наистина се надявах да оставя тази част за последният ни разговор. Щеше да сложи
край на нещата толкова по-рано.
Като се върнах назад към месеците ми на практика в опити да бъда нормална с Чарли,
запазих лицето си гладко.
- Едуард – казах аз. Името му опари малко гърлото ми. Можех да усетя духът на
дупката, който очакваше да се разкъса широко веднага щом си тръгне. Не можех да
видя как ще оцелея този път. – Това трябва да спре сега. Не можеш да гледаш на
нещата по този начин. Не можеш да позволиш на тази... тази вина... да упрвлява
живота ти. Не можеш да поемаш отговорност за нещата, които ми се случват тук.
Нищо от това не е твоя вина, това е просто част от начина, по който протича
животът за мен. Така че, ако се спъна пред автобус или нещо подобно следващият
път, трябва да осъзнаеш, че не е твоя работа да поемаш вината. Не можеш да
търчиш към Италия само защото се чувстваш виновен, че не си ме спасил. Дори и
да бях скочила от онази скала, за да умра, това щеше да е мой избор и не твоя вина.
Знам, че е... в природата ти да поемаш вината за всичко, но не можеш да се оставиш
това да отива твърде далеч! Толкова е безотговорно – помисли си за Езме и
Карлайл и...
Бях на ръба да го изгубя. Спрях, за да си поема дълбоко дъх, като се надявах да се
успокоя. Трябваше да го освободя. Трябваше да се уверя, че това няма да се повтори.
- Изабела Мари Суон – прошепна той, с най-странното изражение на лицето му.
Изглеждаше почти ядосан. – Нима вярваш, че съм помолил Волтури да ме убият,
защото съм се чувствал виновен?
Можех да усетя безучастното неразбиране върху лицето си.
- Не е ли така?
- Да се чувствам виновен? Със сигурност не. Повече отколкото можеш да осъзнаеш.
- Тогава... какво казваш? Не разбирам.
- Бела, отидох при Волтури, защото си мислех, че си мъртва – каза той с нежен глас
и яростни очи. – Дори и да нямах пръст в смъртта ти – той потрепера, когато
прошепна последните думи – дори и да не бе моя вината, пак щях да отида в
Италия. Очевидно трябваше да съм по-внимателен – трябваше да говоря директно с
Алис, отколкото да приемам нещата втора ръка от Розали. Но, сериозно, какво
трябваше да си помисля, когато момчето каза, че Чарли е на погребението? Какви
бяха шансовете? Шансовете... – промърмори той внезапно разсеяно. Гласът му
беше толкова нисък, че не бях сигурна дали съм го чула правилно. – Шансовете са
винаги срещу нас. Грешка след грешка. Повече няма да критикувам Ромео.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Но все още не разбирам – казах аз. – Това е и смисълът. И какво от това?
- Извинявай?
- И какво, ако бях мъртва?
Той ме изгледа несигурно за един дълъг момент преди да отговори.
- Не си ли спомняш нещо от това, което съм ти казвал преди?
- Спомням си всичко, което си ми казвал. – Включително и думите, които отрекоха
всичко останало.
Той прокара върхът на студения си пръст по долната ми устна.
- Бела, мисля, че има няка някакво недоразумение. – Той затвори очи, като поклати
глава с половинчата усмивка на красивото си лице. Не беше радостна усмивка. –
Мисля, че ти бях обяснил напълно ясно и преди. Бела, не мога да живея в свят, в
който ти не съществуваш.
- Аз съм... – Главата ми плуваше, докато търсех подходящата дума. – Объркана. –
Това беше добре. Не можех да проумея какво ми говори.
Той се вгледа дълбоко в очите ми с искрен, сериозен поглед.
- Аз съм добър лъжец, Бела. Налага ми се.
Замръзнах, като мускулите ми се стегнаха, като готови за удар. Дефектната линия в
гърдите ми се разкъса – болката отне дъхът ми.
Той разтресе рамото, като се опитваше да отпусне суровата ми поза.
- Остави ме да довърша! Аз съм добър лъжеш, но все пак, да ми повярваш толкова
бързо. – Той трепна. – Това бе... мъчително.
Чаках, все още замръзнала.
- Когато бяхме в гората, когато се сбогувах с теб...
Не си позволих да си спомня. Борех се да остана само в настоящите секунди.
- Нямаше да ме пуснеш – прошепна той. – Можех да видя това. Не исках да го
направя – имах чувството, че ще ме убие, ако го направя – но знаех, че ако не мога
да те убедя, че повече не те обичам, няма да можеш да се върнеш обратно към
живота си. Надявах се че, ако си мислеше, че аз съм продължил, то тогава и ти ще
го направиш.
- Чиста раздяла – прошепнах аз през неподвижните си устни.
- Точно. Но никога не съм си представял, че ще е толкова лесно! Мислех си, че ще е
почти невъзможно – че толкова ще си убедена в истината, че ще ми се наложи да
лъжа през стиснати зъби в продължение на часове, дори за да посея семето на
съмнението в главата ти. Излъгах и толкова съжалявам – съжалявам, защото те
нараних, съжалявам, защото беше напразно усилие. Съжалявам, че не можах да те
защитя от това, което съм. Излъгах, за да те спася и не стана така. Съжалявам. Но
как можа да ми повярваш? След всичките хиляди пъти, които съм ти казвал, че те
обичам, как можа да оставиш една дума да разбие вярата ти в мен?
Не отговорих. Бях прекалено шокирана, за да отвърна рационално.
- Можех да го видя в очите ти, че ти искрено вярваше, че не те искам повече. Най-
абсурдното, нелепо понятие – сякаш има някакъв друг начин, по който да
съществувам, без да имам нужда от теб!
Все още бях замръзнала. Думите му бяха несмилаеми, защото бяха невъзможни.
Той отново разтресе рамото ми, не силно, но достатъчно, за да затракат малко зъбите
ми.
- Бела – въздъхна той. – Наистина, какво си въобразяваше!
И започнах да плача. Сълзите ми се събраха и започнаха та текат нещастно по бузите
ми.
- Знаех си – изхлипах аз. – Знаех си, че сънувам.
- Невъзможна си – каза той и се засмя кратко – суров смях, безпомощен. – Как да ти
обясня така, че да ми повярваш? Не спиш и не си мъртва. Тук съм, и те обичам. Винаги
съм те обичал и винаги ще те обичам. Мислех си за теб, виждах лицето ти в главата си
през всяка секунда, докато ме нямаше. Когато ти казах, че не те искам, това бе най-
тъмният вид богохулство.
Поклатих глава, докато сълзите ми продължаваха да се леят от ъгълчетата на очите
ми.
- Не ми вярваш, така ли? – прошепна той, като лицето му бе по-бледо от обичайната
му бледност – можех да видя това дори на смътната светлина. – Защо можеш да
повярваш на лъжата, но не и на истината?
- Никога не е имало смисъл за мен да ме обичаш – обясних аз, като гласът ми се изви
на два пъти. – Винаги съм знаела това.
Очите му се присвиха, челюстта му се стегна.
- Ще ти докажа, че си будна – обеща той.
Той улови здраво лицето ми между ръцете си, като не обърна внимание на боренето
ми, когато се опитах да извърна глава настрани.
- Моля те, недей – прошепнах аз.
Той се спря, устните му на сантиметър от моите.
- Защо не? – настоя да узнае той. – Дъхът му лъхна лицето ми и накра главата ми да
се завърти.
- Когато се събудя – той отвори уста да възрази, така че аз се поправих, - добре де,
забрави това – когато ти си тръгнеш отново, ще ми бъде достатъчно трудно и без
това.
Той се отдръпна назад, за да погледне лицето ми.
- Вчера, когато те докосвах, ти бе толкова... колеблива, внимателна и все пак същата.
Трябва да знам защо. Да не би да съм закснял прекалено много? Защото съм те
наранил ужасно? Защото все пак си продължила, както аз исках? Това би било...
доста справедливо. Няма да оспорвам решението ти. Така че не се опитвай да
пощадиш чувствата ми, моля те – просто ми кажи дали ме обичаш все още, след
всичко, което ти причиних. Можеш ли? – прошепна той.
- Що за тъп въпрос е това?
- Просто ми отговори. Моля те.
Вгледах се млачно в него за един дълъг момент.
- Начинът, по който се чувствам към теб никога няма да се промени. Разбира се, че
те обичам – и няма какво да сториш по този въпрос!
- Това ми трябваше да чуя.
И устата му беше върху моята и аз не можех да се боря с него. Не защото бе с толкова
хиляди пъти по-силен от мен, но защото волята ми се пречупи на две в секундата,
когато устните ни се срещнаха. Целувката не бе толкова предпазлива, колкото
останалите, които си спомнях, което ме устройваше идеално. Ако щях да се разкъсвам
по-нататък, можех поне поне да взема като размяна колкото можеше повече.
Така че отвърнах на целувката му, като сърцето ми биеше в неравен, хаотичен ритъм,
докато дишането ми се превърна в задъхване и пръстите ми се придвижиха алчно към
лицето му. Можех да усетя мраморното му тяло срещу всяка моя извивка, и бях
толкова доволна, че не ме бе послушал – нямаше болка в света, която оправдаваше
липсата на това. Ръцето му запомниха лицето ми, по същият начин, по който моите
проследяваха неговото и в една кратка секунда, когато устните ни бяха свободни, той
прошепна името ми.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Когато започнах да се замайвам, той се отдръпна назад, само за да положи ухото си до
сърцето ми.
Стоях там, зашеметена, като чаках дишането ми да се забави и да утихне.
- Между другото – каза той с небрежен тон. – Няма да те оставя.
Не казах нищо, и той очевидно чу скептицизма в мълчанието ми.
Той повдигна лице, за да сключи очи с моите.
- Не отивам никъде. Не и без теб – добави той още по-сериозно. – Отначало те
напуснах, защото исках да имаш шанс за нормален, щастлив, човешки живот.
Можех да видя какво ти причинявам – като де държа непрекъснато на ръба на
опасността, като те отнемам от светът, на който принадлежиш, като рискуваш
животът си през всеки момент, който съм с теб. Така че трябваше да опитам.
Трябваше да направя нещо и ми се струваше, че напускането е единственият начин.
Ако не си мислех, че ще ти е по-добре така, никога нямаше да се накарам да си
тръгна. Прекалено съм егоистичен. Само ти можеше да бъдеш по-важна от това,
което исках... това, от което се нуждаех. Това което искам и от което имам нужда е
да бъда с теб и знам, че никога няма да съм достатъчно силен, за да те напусна
отново. Имам прекалено много извинения, за да остана – благодаря на Бога за това!
Изглежда, че не можеш да си в безопасност колкото и километра разстояние да
сложа между нас.
- Не ми обещавай нищо – прошепнах аз. Ако си вдигна надеждите и до нищо не
доведат... това би ме убило. Там където безпощадните вампири не ме бяха
довършили, надеждата щеше да свърши работата.
Гневът проблесна металически в черните му очи.
- Мислиш си, че те лъжа вмомента?
- Не – не ме лъжеш. – Поклатих глава, като се опитвах да проумея нещата. Да проуча
хипотезата, че той наистина ме обича, докато остана обективна, клинична, така че
да не попадна в капанът на надеждата. – Можеш да го имаш предвид... сега. Ами
утре, когато се сетиш за всички причини, заради които си тръгна първият път? Или
следващият месец, когато Джаспър ми се озъби?
Той трепна.
Замислих се за всички онези последни дни от живота ми преди да ме напусне, като се
опитвах да ги видя през филтъра, който ми обясняваше сега. От тази гледна точка, като
си представях, че ме е напуснал, защото ме е обичал, оставил ме е, заради мен,
замисленото му и студено мълчание придоби друго значение.
- Не е като да не си премислил подробно първото решение, нали? – познах аз. –
Накрая ще направиш това, което смяташ за редно.
- Не съм толкова силен, колкото си мислиш – каза той. – Какво е правилно и какво е
грешно спряха да означават нещо за мен – така или иначе щях да се върна. Преди
Розали да ми поднесе новините, вече се бях отказал да се опитвам да преживявам
по една седмица наведнъж, или дори един ден. Борех се, за да преживея един-
единствен час. Беше само въпрос на време – и то не много – преди да се появя на
прозорецът ти и да те умолявам да ме вземеш обратно. Ще се радвам да се моля
сега, ако искаш.
Направих физиономия.
- Бъди сериозен, моля те.
- О, но аз съм – настоя той, като ме гледаше ядосано. – Ще се опиташ ли, моля те, да
ме чуеш какво ти казвам? Ще ми позволиш ли да опитам да обясня какво
означаваш за мен?
Той почака, като изучаваше лицето ми, докато говореше, за да се увери, че наистина
го слушам.
- Преди теб, Бела, животът ми бе като безлунна нощ. Много тъмен, но имаше и
звезди – места на светлина и смисъл... И тогава ти пресече небето ми като метеор.
Внезапно всичко беше в огън – имаше великолепие, имаше красота. Когато
изчезна, когато метеорът бе паднал отвъд хоризонта, всичко потъна в мрак. Нищо
не се бе променило, но очите ми бяха заслепени от светлината. Не можех да видя
звездите повече. И вече нямаше смисъл за каквото и да е било.
Исках да му повярвам. Но той описваше моят живот без него, а не обратното.
- Очите ти ще се приспособят – промърморих аз.
- Там е проблемът – не могат.
- Ами развлеченията ти?
Той се засмя безрадостно.
- Само част от лъжата, любима. Няма разсейване от... от агонията. Сърцето ми не е
биело от почти деветдесет години, но това бе различно. Сякаш сърцето ми го
нямаше – сякаш бях празен. Сякаш бях оставил всичко, което беше вътре в мен при
теб.
- Това е смешно – промърморих аз.
Той повдигна една безукорна вежда.
- Смешно?
- Имах предвид като странно – мислех си, че съм само аз. Много парчета от мен
също липсваха. Не можех да дишам от толкова много време насам. – Изпълних
дробовете си, като се насладих на чувството. – И сърцето ми. То определено бе
изгубено.
Той затвори очи и положи ухо върху ухото ми отново. Оставих бузата ми да се
притисне към косата му, да почувствам допирът на кожата му, да усетя невероятният
му мирис.
- Преследването не е било за разсейване тогава? – попитах любопитно аз, като също
така имах нужда да разсея себе си. Бях в голяма опасност да започна да се надявам.
Нямаше да мога да се удържа след известно време. Сърцето ми пулсираше, като
пееше в гърдите ми.
- Не. – Той въздъхна. – Това никога не е било разсейване. Беше задължение.
- Какво означава това?
- Означава че, дори и да не очаквах някаква опасност от Виктория, нямаше да я
оставя да й се размине... Е, както казах, бях ужасен в това. Проследих я чак до
Тексас, но тогава последвах грешна следа към Бразилия – а тя всъщност дойде тук.
– Той простена. – Дори не бях на правилният континент! И през цялото това време,
най-лошият от страховете ми...
- Бил си на лов за Виктория? – почти изписках аз, веднага щом открих гласът си,
като го извих с две октави нагоре.
Далечното хъркане на Чарли се запъна, след което подхвана обичайният си ритъм
отново.
- Не много добре – отвърна Едурд, като изучаваше разяреното ми изражение с
объркан поглед. – Но ще се справя по-добре следващият път. Няма да разваля
напълно годният въздух, като вдишва и издишва, още дълго време.
- Това... въпросът не е в това – успях да кажа задавено аз. Лудост. Дори и да имаше
Емет или Джаспър за помощ. Дори да имаше Емет и Джапър, които да му помагат.
Беше по-лошо от останалите ми притеснения: Джейкъб Блек на известно
разстояние от свирепата и котешка фигура на Виктория. Не можех да понеса да си
представя Едуард там, дори и да бе далеч по-траен от моят наполовина-човешки
приятел.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Прекалено късно е за нея. Може и да съм я останила да ми се изплъзне миналият
път, но не и сега, не и когато...
Прекъснах го отново, като се опитвах да звуча спокойно.
- Не обеща ли преди малко, че няма да си тръгваш? – попитах аз, като се борех с
думите, докато ги произнасях, като не им позволявах да се загнездят в сърцето ми.
– Това не е кой знае колко съвместимо с удължената преследваческа експедиция,
нали?
Той се намръщи. Едно ръмжене се зароди в гърдите му.
- Ще спазя обещанието си, Бела. Но Виктория – ръмженето му стана по-забелжимо, -
ще умре. Скоро.
- Да не избързваме – казах, като се опитвах да скрия паниката си. – Може и да не се
върне. Глутницата на Джейк вероятно са я изплашили. Няма причина да я търсиш.
Освен това, имаме по-големи проблеми от Виктория.
Очите на Едуард се присвиха и той кимна.
- Това е така. Върколаците са проблем.
Изсумтях.
- Не говорех за Джейкъб. Проблемите ми са много по-зле от шепа вълци-юноши,
които се забъркват в неприятности.
Едуард изглеждаше така, сякаш щеше да каже нещо, но си замълча. Той стисна зъби и
заговори през тях.
- Сериозно? – попита той. – Тогава кой е най-големият ти проблем? Такъв, който би
направил завръщането на Виктория да изглежда като незначителна работа в
сравнение?
- Какво ще кажеш за второто най-голямо? – уклончиво казах аз.
- Добре – съгласи се той, подозрителен.
Замълчах. Не бях сигурна дали мога да кажа името.
- Има и други, които са тръгнали след мен – напомних му аз със снишен глас.
Той въздъхна, но реакцията му не бе толкова силна, колкото си мислех, че ще бъде
след поведението му относно Виктория.
- Волтури са едва втори по-големина?
- Не изглеждаш толкова разстроен от това – отбелязах аз.
- Е, имаме достатъчно време да го премислим. Времето означава нещо напълно
различно за тях, отколкото за теб, или дори за мен. Те броят годините, по начина
който ти броиш дните. Няма да се изненадам, ако си на трийсет, когато отново се
сетят за теб – добави леко той.
Заля ме ужас.
Трийсет.
Значи накрая обещанията му нищо не означаваха. Ако щях да стана на трийсет някой
ден, тогава надали планираше да остане за дълго. Острата болка от това знание, ме
накара да осъзная, че вече бях започнала да се надявам, без дори да си давам
разрешение за това.
- Няма от какво да се страхуваш – каза разтревожено той, докато гледаше как
сълзите ми отново се събират в ъгълчетата на очите ми. – Няма да им позволя да те
наранят.
- Докато си тук. – Не че ме интересуваше какво ще стане с мен, когато си замине.
Той взе лицето ми в двете си железни ръце, като го задържа здраво, докато
среднощните му очи ме гледаха с гравитационната сила на черна дупка.
- Повече никога няма да те изоставя.
- Но ти каза „трийсет” – прошепнах аз. Сълзите преляха. – Какво? Ще останеш, но
ще ме оставиш да остарея така или иначе? Ясно.
Очите му омекнаха, докато устата му стана строга.
- Точно това ще направя. Какъв друг избор имам? Не мога да живея без теб, но няма
и да унищожа душата ти.
- Това наистина ли е... – опитах се да поддържам гласът си равен, но въпросът бе
прекалено труден. Припомних си лицето му, когато Аро почти го умоляваше да
обмисли да ме направи безсмъртна. Болният поглед там. Тази вманиаченост
наистина ли бе да ме запази човек, заради душата ми или беше защото не бе
убеден, че ме иска наоколо за толкова дълго.
- Да? – попита той, като очакваше въпросът ми.
Зададох друг въпрос. Почти – но не чак – също толкова труден.
- Ами когато стана толкова стара, че хората започнат да си мислят, че съм майка ти?
Или баба ти? – Гласът ми бе пребледнял от отвращение – можех да видя лицето на
баба отново в огледалото от съня.
Цялото му лице бе омекнало сега. Той избърса сълзите от бузата ми с устните си.
- Това не означава нищо за мен – прошепна той срещу кожата ми. – Винаги ще
бъдеш най-красивото нещо в моя свят. Разбира се... – Той се поколеба, като трепна
леко. – Ако ме надраснеш – ако поискаш нещо повече – ще те разбера, Бела.
Обещавам, че няма да заставам на пътя ти, ако поискаш да ме напуснеш.
Очите му бяха течен оникс и напълно искрени. Говореше така, сякаш много бе мислел
върху този магарешки план.
- Осъзнаваш, че накрая ще умра, нали? – настоях аз.
Той се замисли и за тази част.
- Ще те последвам веднага щом мога.
- Това е наистина... – Потърсих правилната дума. – Извратено.
- Бела, това е единственият правилен останал начин...
- Нека да се върнем назад за минутка – казах аз, като бях толкова ядосана, че ми бе
по-лесно да бъда ясна и решителна. – Спомняш си Волтурите, нали? Не мога да
остана човек завинаги. Дори и да не се сетят за мен, докато не стана на трийсет –
изсъсках думата – мислиш ли, че наистина ще забравят за това?
- Не – отговори бавно той, като поклащаше глава. – Няма да забравят. Но...
- Но?
Той се ухили и аз го изгледах презпазливо. Може би не бях единствената луда.
- Имам няколко плана.
- И тези планове – казах аз, като гласът ми ставаше все по-кисел с всяка дума. – Тези
планове се въртят около това аз да остана човек.
Държането му стана сурово, като изражението му.
- Естествено. – Тонът му бе безцеремонен, а божественото му лице – арогантно.
Гледахме се ядосано в продължение на една дълга минута.
След което си поех дълбоко дъх, свих рамене и избутах ръцете му, така че да стана.
- Искаш ли да си тръгна? – попита той и сърцето ми се разтуптя, когато видях, че
идеята го нараняваше, въпреки че се опитваше да го скрие.
- Не – казах му аз. – Аз си тръгвам.
Той ме изгледа подозрително, докато слизах от леглото и се разрових из тъмната стая,
като търсех обувките си.
- Може ли да попитам къде отиваш? – попита той.
- Отивам до твоята къща – казах му аз, като опипвах слепешком около себе си.
Той стана и застана до мен.
- Ето ги обувките ти. Как възнамеряваш да стигнеш до там?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- С пикапът ми.
- Това вероятно ще събуди Чарли – предположи той в опит да ме възпре.
Въздъхнах.
- Знам. Но честно казано ще бъда наказана така или иначе в продължение на
седмици. В колко повече неприятности мога да се забъркам?
- В николко. Ще обвини мен, а не теб.
- Ако имаш по-добра идея, цялата съм в слух.
- Остани тук – предложи той, но изражението му не бе изпълнено с надежда.
- Няма начин. Но ти стой и се чувствай като у дома си – насърчих го аз, изненадана
колко естествено прозвуча дразненето ми и се отправих към вратата.
Той беше там още преди мен, като блокираше пътя ми.
- Добре – въздъхна той. – Аз ще те заведа.
Свих рамене.
- Както и да е. Но вероятно и ти трябва да си там.
- И защо така?
- Защото изключително много обичаш да си вреш носа навсякъде и съм убедена, че
ще искаш възможност да изкажеш вижданията си.
- Вижданията ми по коя тема? – Попита той през стиснати зъби.
- Това не засяга само теб вече. Не си центърът на вселената, както знаеш. – Моята
собствена вселена бе друга история, разбира се. – Щом ще оставиш Волтури да
дойдат, заради нещо толкова глупаво, като това да ме оставиш човек, тогава и
семейството ти трябва да се изкаже.
- Да се изкаже за какво? – попита той, всяка дума ясно казана.
- Моята смъртност. Ще я предложа за гласуване.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

24. ГЛАСУВАНЕ
Не беше доволен, това бе лесно да се види от лицето му. Но без повече спорове, той ме
взе в ръцете си и скочи леко през прозорецът ми, като се приземи и най-лекото
олюляване, подобно на котка. Беше малко по-високо, отколкото си мислех.
- Добре тогава – каза той, като гласът му бе изпълнен с неодобрение. – Качвай се.
Той ми помогна да се кача на гърбът му и отпраши. Дори след всичкото това време
имах чувството, че това е нещо нормално. Лесно. Очевидно това не бе нещо, което
лесно се забравя, като карането на велосипед.
Беше толкова тихо и тъмно, докато бягаше през гората, като дишаше бавно и равно –
достатъчно тъмно, за да станат профучаващите дървета почти невидими и само силата
на вятъра в лицето ми издаваше скоростта ни. Въздухът бе влажен – не изгаряше очите
ми така, както вятърът на големият площад и това бе успокояващо. Както бе и нещо,
след ужасяващата яркост. Като дебелият юрган, под който си играех като дете,
тъмното бе познато и защитно.
Припомних си как тичането из гората по този начин преди ме плашеше, че ми се
налагаше да си затварям очите преди. Струваше ми се като глупава реакция сега.
Държах очите си широко отворени, като брадичката ми почиваше на рамото му, а
бузата ми бе опряна о шията му. Скоростта бе ободряваща. Хиляди пъти по-добра от
тази на моторът.
Извърнах лице към него и притиснах устни към каменно студената кожа на шията му.
- Благодаря – каза той, докато смътните, черни фигури на дърветата летяха покрай
нас. – Това означава ли, че щи решила, че си будна?
Засмях се. Звукът беше свободен, естествен, без усилие. Звучеше правилно.
- Не наистина. По-скоро по един или друг начин не се опитвам да се събудя. Не и
тази нощ.
- Ще си възвърна доверието ти обратно някакси – промърмори той, по-скоро на себе
си. – Дори и да е последното, което направя.
- Имам ти доверие – уверих го аз. – Но нямам доверие на себе си.
- Обясни, ако обичаш.
Той забави крачка – успях да разбера, само защото вятърът спря – и предположих, че
не сме далеч от къщата му. Всъщност си мислех, че мога да доловя звукът на реката,
която течеше някъде наблизо.
- Ами – опитах се да открия правилният начин, за да се изразя. – Нямам си доверие,
че съм... достатъчна. Че те заслужавам. Няма нищо в мен, което може да те
задържи.
Той се спря и се пресегна, за да ме издърпа от гърбът си. Нежните му ръце не ме
пуснаха – след като ме изправи обратно на краката ми, той обви здраво ръцете си
около мен, като ме притискаше към гърдите си.
- Хватката ти е неизменна и неразрушима – прошепна той. – Никога не се съмнявай в
това.
Но как можех да не го правя?
- Така и не ми каза... – промърмори той.
- Какво?
- Кой е най-големият ти проблем.
- Ще ти дам една подсказка. – Въздъхнах и се пресегнах да докосна върха на носа му
с показалецът си.
Той кимна.
- По-лош съм от Волтурите – каза той мрачно. – Предполагам, че съм си го
заслужил.
Извъртях очи.
- Най-лошото, което могат да сторят Волтурите е да ме убият.
Той чакаше с напрегнати очи.
- Ти можеш да ме изоставиш – обясних аз. – Волтурите, Виктория... те са нищо в
сравнение с това.
Дори в тъмнината можех да видя изопачената болка в лицето му – напомни ми за
изражението му, когато бе под мъчителният поглед на Джейн – почувствах се гадно,
като съжалих, че съм му казала истината.
- Недей – прошепнах аз, като докоснах лицето му. – Не се натъжавай.
Той изви единият край на устата си неохотно, но изражението не докоста очите му.
- Ако има някакъв начин, за да те убедя, че не мога да те напусна – прошепна той. –
Времето, предполагам, ще бъде начинът, по който ще се убедиш сама.
Идеята за времето ми хареса.
- Добре – съгласих се аз.
Лицето му бе все още измъчено. Опитах се да го разсея с дребни неща.
- Та – щом ще оставаш. Може ли да си получа нещата обратно? – попитах аз, като
направих тонът си толкова безгрижен, доколкото можах.
Опитът ми проработи донякъде – той се засмя. Но очите му запазиха нещастието си.
- Нещата ти никога не са били изчезнали – каза ми той. – Знаех, че е нередно, тъй
като ти бях обещал покой без напомняния. Беше глупаво и детинско, но исках да
оставя нещо от себе си при теб. Дискът, снимките, билетите – всичко е под дъските
на пода ти.
- Сериозно?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Той кимна, като изглеждаше леко развеселен от очевидното ми задоволство от този
тривиален факт. Не беше достатъчно, за да излекува болката от лицето му напълно.
- Струва ми се – казах бавно, - не съм убедена, но се чудя... Мисля, че съм знаела
това през цялото време.
- Какво си знаела?
Исках само да премахна агонията в очите му, но когато изговорих думите, прозвучаха
по-истински, отколкото предполагах.
- Една част от мен, може би подсъзнанието ми, никога не спря да вярва, че теб все
още те интересува дали ще живея или умра. Може би заради това чувах гласовете.
Имаше дълбоко мълчание за един момент.
- Гласове? – попита той безизразно.
- Е, само един глас. Твоят. Историята е дълга. – Предпазливият поглед на лицето му
ме накара да ми се иска да не бях повдигнала тази тема. Щеше ли да ме помисли за
луда, като всички останали? Дали всички бяха прави за това? Но поне това
изражение – онова, което го караше да изглежда все едно нещо го изгаря – изчезна.
- Имам време. – Гласът му бе неестествено равен.
- Доста е жалко.
Той изчака.
Не бях сигурна как да го обясня.
- Спомняш ли си какво каза Алис за екстремните спортове?
Той изговори думите без модулация или наблягане.
- Скочи от скала за забавление.
- Ъ, точно. И преди това с моторите...
- Мотори? – попита той. Познавах достатъчно добре гласът му, за да чуя как нещо
кипи зад спокойствието.
- Предполагам, че не съм казала на Алис за тази част.
- Не.
- Е, относно това... Виждаш ли, открих че... когато правя нещо опасно или глупаво...
можех да си те спомня по-ясно – признах аз, като се чувствах напълно побъркана. –
Можех да си спомня как звучеше гласът ти, когато си ядосан. Можех да го чуя така,
сякаш си застанал точно до мен. Най-вече се опитвах да не мисля за теб, но това не
болеше толкова много – все едно, че отново ме защитаваше. Сякаш не искаше да се
нараня. И, е, чудя се дали причината, задето можех да те чуя толкова ясно е защото,
дълбоко в себе си винаги съм знаела, че не си спирал да ме обичаш.
И отново, докато говорех, думите донесоха със себе си чувство за убеденост. За
правота. Една дълбока част вътре в мен осъзна истината.
Думите му излязоха наполовина задавено.
- Ти... си рисукавала... живота си... за да... чуеш...
- Шшт, прекъснах го аз. – Задръж за малко. Мисля, че имам просветление.
Замислих се за ноща в Порт Анджелис, когато бях получила първата си заблуда. Бях
измислила две възможности. Лудост или сбъднато желание. Не бях видяла трета
възможност.
Но какво ако...
Ами ако искрено вярваш, че нещо е истина, но всъщност адски грешиш? Ако си
толкова упорито убеден, че ти си прав и дори не би допуснал да обмислиш истината?
Дали истината ще бъде възпрепятствана или ще се опита да пробие на повърхността?
Трета възможност: Едуард ме обича. Връзката помежду ни не е от тези, които могат да
бъдат разбити от отсъствие, разстояние или време. И без значение колко по-специален
или красив или великолепен или перфектен беше, той бе толкова неоспоримо
променен, колкото бях и аз. Както аз винаги щях да му принадлежа, така и той щеше
да бъде винаги мой.
Това ли се опитвах да си кажа?
- Оу!
- Бела?
- Оу. Добре. Ясно.
- Твоето просветление? – попита той, като гласът му бе неравен и обтегнат.
- Ти ме обичаш – очудих се аз. Чувството на убеденост и напрежение отново ме заля.
Въпреки че очите му все още бяха разтревожени, кривата му усмивка, която обичах
най-много, премина през лицето му.
- Наистина е така.
Сърцето ми се изду така, сякаш щеше да счупи ребрата ми. Изпълни гърдите ми и
задръсти гърлото ми така, че не можех да проговоря.
Той наистина ме искаше по същият начин като мен – завинаги. Наистина бе само
страхът за душата ми, за човешките неща, които искаше да не ми бъдат отнети, които
го правеха толкова отчаян да ме запази смъртна. В сравнение със страхът, че не ме
искаше, това препятствие – душата ми – изглеждаше почти незначително.
Той взе здраво лицето ми в студените си ръце и ме целуна, докато не бях толкова
замаяна, че гората се завъртя. След което допря чело до моето и не бях само аз
единствената, която диша по-забързано от обичайното.
- Беше по-добра от мен, да знаеш – каза ми той.
- По-добра в какво?
- В оцеляването. Ти поне направи усилие. Ставаше всяка сутрин, опитваше се да
бъдеш нормална заради Чали, следваше посоката на живота си. Когато не
преследвах активно, аз бях... тотално безполезен. Не можех да бъда около
семейството си – не можех да бъда около когото и да е било. Срамувам се да
призная, че малко или повече се бях свил на топка и се оставих на нещастието да
ме завладее. – Той се ухили глупаво. – Беше много по-жалко от това да чуваш
гласове. А, разбира се, ти знаеш, че и аз правя това.
Бях дълбоко облекчена, че той изглежда наистина разбираше – успокоена, че всичко
това имаше смисъл за него. Във всеки случай не ме гледаше така, сякаш съм луда.
Гледаше ме така сякаш... ме обича.
- Аз чувах само един глас – поправих го аз.
Той се засмя и ме придърпа близо към дясната си страна, като ме поведе напред.
- Просто ти угаждам с това. – Той махна широко с ръката си към тъмнината пред
нас, докато вървяхме. Имаше нещо бледо и огромно там – къщата, както осъзнах. –
Няма ни най-малко значение какво ще кажат.
- Това засяга и тях.
Той сви безразлично рамене.
Той ме поведе през отворената предна врата в тъмната къща и светна лампите. Стаята
беше точно така, както си я спомнях – пианото и белите кресла и светлото, масивно
стълбище. Нито прах, нито бели чаршафи.
Едуард извика имената с не-по висок глас, отколкото бих използвала в нормален
разговор.
- Карлайл? Езме? Розали? Емет? Джаспър? Алис?
Щяха да чуят.
Карлайл внезапно стоеше до мен, сякаш бе стоял там през цялото време.
- Добре дошла, Бела. – Той се усмихна. – Какво можем да направим за теб тази
сутрин? Мога да предложа от часът, че това не е обикновена социална визита?
Кимнах.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Бих искала да говоря с всички ви, ако няма проблеми. За нещо важно.
Не можех да не погледна към лицето на Едуард, докато говорех. Изражението му бе
критично, но примирено. Когато се обърнах обратно към Карлайл, той също
наблюдаваше Едуард.
- Разбира се – каза Карлайл. – Защо не поговорим в другата стая?
Карлайл ни поведе през ярката всекидневна и иззад ъгъла към трапезарията, като
включи лампите, докато влизаше. Стените бяха бели, таванът висок, подобно на
всекидневната. В центърът на стаята под надвесеният полилей, имаше голяма,
полирана овална маса, заобиколена от осем стола. Карлайл издърпа столът на главното
място за мен.
Никога не бях виждала Калънови да използват трапезарията преди – беше просто
допълнение. Те не се хранеха в къщата.
Веднага щом се извърнах, за да седна в стола, видях, че не сме сами. Езме последва
Едуард, а зад нея се изляха и останалите членове на семейството.
Карлайл седна от дясната ми страна, а Едуард от лявата. Всички други заеха
мълчаливо местата си. Алис ми се усмихваше, вече наясто със заговорът. Емет и
Джаспър изглеждаха любопитни, а Розали ми се усмихна неуверено. Моята усмивка в
отговор също беше толкова плаха. Това беше нещо, с което трябваше да свикна.
Карлайл кимна към мен.
- Сцената е твоя.
Преглътнах. Втренчените им погледи ме изнервяха. Едуард хвана ръката ми под
масата. Погленах към него, но той гледаше останалите, като лицето му бе внезапно
свирепо.
- Ами – направих пауза аз. – Надявам се, че Алис вече ви е разказала всичко, което се
случи във Волтера?
- Всичко – увери ме Алис.
Хвърлих й многозначителен поглед.
- А по пътя за натам?
- Това също – кимна тя.
- Добре – въздъхнах облекчено. – Тогава всички сме наясно.
Те изчакаха търпеливо, докато се опитам да подредя мислите си.
- Та, имаме проблем – започнах аз. – Алис обеща на Волтури, че ще стана една от
вас. Те ще пратят някой, който да провери и съм убедена, че това е лошо – нещо,
което трябва да бъде избегнато. И така сега това включва всички ви. Съжалявам за
това. – Погледнах всеки един право в красивите им лица, като запазих най-
красивото за накрая. Устата на Едуард бе извита надолу в гримаса. – Но ако не ме
искате, тогава няма да ви се натрапвам, без значение дали Алис иска или не.
Езме отнори уста да каже нещо, но задържах един пръст, за да я спра.
- Моля, нека да довърша. Знаете какво искам. И съм убедена, че знаете и какво
мисли Едуард. Мисля, че единственият справедлив начин, по който да решим това
е всички да гласуват. Ако решите, че не ме искате тогава... предполагам, че ще се
върна сама в Италия. Не мога да им позволя да дойдат тук. – Челото ми се свъси,
когато се замислих над това.
Имаше тихо ръмжене в гърдите на Едуард. Не му обърнах внимание.
- Като вземете предвид това, че няма да ви поставя в опасност по единият или другия
начин, искам да гласувате с да или не по въпроса дали да стана вампир.
Усмихнах се половинчато на последната дума и посочих към Карлайл да започне.
- Само един момент – прекъсна Едуард.
Изгледах го с присвити очи. Той повдигна веждите си срещу мен, като стисна ръката
ми.
- Имам нещо да добавя преди да гласуваме.
Въздъхнах.
- Относно опасността, за която говори Бела – продължи тя. – Не мисля, че трябва да
се тревожим толкова.
Изражението му стана по-оживено. Той сложи свободната си ръка на лъскавата маса и
се приведе напред.
- Виждате ли – обясни той, като се оглеждаше около масата, докато говореше, -
имаше повече от една причина, поради която не исках да стисна ръката на Аро
накрая. Има нещо, за което не се досетиха и не исках да ги подсетя. – Той се ухили.
- Което беше? – подсказа му Алис. Бях убедена, че изражението ми бе толкова
скептично, колкото и нейното.
- Волтури са прекалено самоуверени и то с причина. Когато решат да открият някой,
това не е проблем. Спомняш ли си Деметри? – Той погледна към мен.
Потреперах. Той прие това за „да”.
- Той открива хора – това е талантът му, затова го държат. Сега, през цялото време,
докато бяхме измежду тях, претърсвах главите им за нещо, което може да ни спаси,
като се сдобивах с колкото се можеше повече информация. Така че видях как
работи талантът на Деметри. Той е преследвач – преследвач, който е хиляди пъти
по-талантлив отколкото Джеймс беше. Способността му смътно напомня за това,
което аз или Аро правим. Той улавя... вкусът? Не знам как да го опиша... тенорът...
на нечий ум и после го следва. Работи и при огромни разстояния. Но след малкият
експеримент на Аро... – Едуард сви рамене.
- Мислиш, че няма да може да ме открие – казах равно аз.
Той беше доволен от себе си.
- Убеден съм в това. Той разчита абсолютно на това чувство. Когато не проработи
върху теб, всички ще са слепи.
- И как това разрешава каквото и да е било?
- Доста очевидно. Алис ще види кога планират да ни посетят и аз ще те скрия. Ще са
безпомощни – каза той с върла наслада. – Ще бъде като да търсиш игла в купа със
сено!
Той и Емет си размениха погледи и самодоволни усмивки.
Това нямаше смисъл.
- Но те могат да те открият – напомних му аз.
- А аз мога да се грижа за себе си.
Емет се засмя и се пресегна през масата към брат си, протегнал юмрук.
- Отличен план, брат ми – каза той ентусиазирано.
Едуард опъна ръката си, за да удари юмрукът на Емет със своя собствен.
- Не – изсъска Розали.
- Категорично не – съгласих се аз.
- Яко. – Гласът на Джаспър бе одобрителен.
- Идиоти – промърмори Алис.
Езме само изгледа свирепо Едуард.
Поизправих се на столът си, като се фокусирах. Това бе моето събрание.
- Добре тогава. Едуард ви предложи алтернатива, която да обмислите – казах хладно.
– Да гласуваме.
Погледнах към Едуард този път – щеше да бъде по-добре да отметнем мнението му
още сега.
- Искаш ли да се присъединя към семейството ти?
Очите му бяха сурови и черни като кремък.
- Не и по този начин. Оставаш човек.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Кимнах веднъж, като запазих лицето си делово ипродължих нататък.
- Алис?
- Да.
- Джаспър?
- Да – каза той със сериозен глас. Бях малко изненадана – изобщо не бях сигурна в
неговият глас – но потиснах реакцията си и продължих нататък.
- Розали?
Тя се поколеба, като хапеше пълната си, перфектна долна устна.
- Не.
Задържах лицето си безизразно, като извърнах леко глава, за да мина нататък, но тя
вдигна и двете си ръце с длани напред.
- Нека да обясня – помоли се тя. – Нямам предвид, че имам нещо против да ми
бъдеш сестра. Просто това, че... това не е животът, който бих избрала за себе си.
Исками се някой там да бе гласувал „не” за мен.
Кимнах бавно и се обърнах към Емет.
- Да, по дяволите! – Той се ухили. – Можем да намерим и друг начин да се сбием с
тоя Деметри.
Все още бях извила лице от тези думи, когато погледнах към Езме.
- Да, разбира се, Бела. Вече мисля на теб като част от семейството ми.
- Благодаря ти, Езме – промърморих аз, като се обърнах към Карлайл.
Внезапно бях нервна, като ми се искаше да бях попитала за неговият глас първо. Бях
сигурна, че неговият глас важи най-много, гласът, който се броеше за повече, от което
и да е мнозинство.
Карлайл не гледаше към мен.
- Едуард – каза той.
- Не – изръмжа Едуард. Челюстта му бе стисната здраво, а устните му извити над
зъбите му.
- Само този начин има смисъл – настоя Карлайл. – Ти си избрал да не живееш без
нея и това не ми оставя друг избор.
Едуард пусна ръката ми, като стана от мястото си. Той закрачи към другата стая, като
ръмжеше изпод дъха си..
- Предполагам, че знаеш моят глас – въздъхна Карлайл.
Все още гледах подир Едуард.
- Благодаря – промърморих аз.
Оглушителен трясък оттекна от другата стая.
Трепнах и заговорих бързо.
- Това бе всичко, от което се нуждаех. Благодаря ви. За това, че ме искате. Чувствам
се точно по същият начин спрямо вас. – Гласът ми бе накъсан от емоции към края.
Езме застана до мен незабавно, със студените си ръце около мен.
- Скъпа Бела – прошепна тя.
Отвърнах на прегръдката й. С ъгълчето на окото си забелязах Розали, която гледаше
към масата и осъзнах, че думите ми могат да бъдат изтълкувани по два начина.
- Е, Алис – каза Езме, когато ме пусна. – Къде искаш да го направим?
Алис се втренчи в мен, като очите й се разшириха от ужас.
- Не! Не! НЕ! – изръмжа Едуард, като се върна бързо в стаята. Беше пред лицето ми
преди да имам време да мигна, като се бе надвесил над мен с разярено изражение. –
Луда ли си? – извика той. – Напълно ли си си изгубила умът?
Свих се назад, с ръце върху ушите ми.
- Ъм, Бела – вметна Алис с обезпокоен глас. – Не мисля, че съм готова за това. Ще
трябва да се подготвя...
- Ти обеща – напомних й аз, като я изгледах гневно под ръката на Едуард.
- Знам, но... Сериозно, Бела! Нямам си и напредстава как да не те убия.
- Можеш да го направиш – насърчих я аз. – Имам ти доверие.
Едуард изръмжа яростно.
Алис поклати бързо глава, като изглеждаше паникьосана.
- Карлайл? – обърнах се, за да го погледна.
Едуард грабна лицето ми в ръката си, като ме накара да го погледна. Другата му ръка
бе изпъната, дланта му сочеше към Карлайл.
Карлайл не обърна внимание на това.
- Мога да го направя – отговори той на въпросът ми. Искаше ми се да мога да видя
изражението му. – Няма да си в опасност, че ще изгубя контрол.
- Звучи добре. – Надявах се, че ще ме разбере – беше трудно да говоря ясно, по
начинът, който Едуард държеше челюстта ми.
- Задръж – каза Едуард през стиснати зъби. – Не трябва да става сега.
- Няма причина да не е сега – казах, като думите излизаха изопачени.
- Мога да се сетя за няколко.
- Разбира се, че можеш – казах кисело. – Сега ме пусни.
Той пусна лицето ми, като скръсти ръце пред гърдите си.
- След два часа Чарли ще тръгне да те търси. Няма да се изненадам, ако въвлече и
цялата полиция в това.
- Която се състои от трима души на кръст. – Но се намръщих.
Това винаги бе най-трудната част. Чарли, Рене. А сега и Джейкъб също. Хората, които
щях да изгубя, хората, които щях да нараня. Исками се да имаше някакъв начин, по
който само аз да страдам, но знаех, че това е невъзможно.
В същото време ги наранявах още повече, като оставах човек. Поставях Чарли в
непрекъсната опасност чрез близостта ми. Поставях Джейк в още по-голяма опасност,
като отново довличах враговете му през земята, за която се чувстваше задължен да
защитава. И Рене – не можех дори да рискувам с едно посещение, за да видя майка си
от страх, че ще довлека и смъртоносните си проблеми със себе си!
Бях магнит за неприятности – бях приела вече това за себе си.
Като приемах това, знаех, че имах нужда да мога да се грижа за себе си и да
защитавам тези, които обичам, дори и това да означава, че не мога да бъда с тях.
Трябваше да съм силна.
- В интересът на това да останем незабелязани – каза Едуард, като все още говореше
през стиснатите си зъби, но гледаше към Карлайл сега, - предлагам да отложим
този разговор, поне докато Бела не завърши училище и не се изнесе от къщата на
Чарли.
- Това е разумна молба, Бела – изтъкна Карлайл.
Замислих се за реакцията на Чарли, когато се събуди тази сутрин, ако – след всичко,
което бе преживяла през последната седмица със смъртта на Хари и с последвалото ми
необяснимо изчезване – открие леглото ми празно. Чарли заслужаваше повече от това.
Само малко време – завършването не бе толкова далеч...
Стиснах устни.
- Ще го обмисля.
Едуард се успокои. Челюстта му се отпусна.
- Вероятно трябва да те заведа у вас – каза той, по-спокоен сега, но очевидно
бързаше да ме разкара оттук. – В случай, че Чарли се събуди рано.
Погледнах към Карлайл.
- След завършването?
- Имаш думата ми.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Поех си дълбоко дъх, усмихнах се и се обърнах обратно към Едуард.
- Добре. Можеш да ме заведеш вкъщи.
Едуард ме избута от къщата преди Карлайл да е успял да ми обещае нещо друго. Той
ме изведе през задната врата, така че да не видя какво е счупил във всекидневната.
Пътуването до у нас беше мълчаливо. Чувствах се ликуваща и малко самодоволна.
Също така и изплашена до смърт, разбира се, докато се опитвах да не мисля за тази
част. Не ми помагаше особено да се тревожа за болката – физическата или
емоционалната – така че не го правех. Не и докато не ми се наложеше.
Когато стигнахме до моята къща, Едуард не спря. Той се изстреля нагоре по стената и
през прозорецът ми за половин секунда. След което издърпа ръцете ми от шията му и
ме положи на леглото ми.
Мислех си, че имам доста добра идея за какво си мисли, но изражението му ме
изненада. Вместо разярено, то бе пресметливо. Той крачеше мълчаливо нагоре и
надолу из тъмната ми стая, докато го наблюдавах с нарастващо подозрение.
- Каквото и да плаираш, няма да проработи – казах му аз.
- Шшт. Мисля.
- Ъгх – изстенах аз, като се метнах назад в леглото и се завих през глава с юрганът.
Нямаше звук, но внезапно той беше там. Той дръпна надолу завивката, за да може да
ме вижда. Беше легнал до мен. Ръката му се пресегна, за да отметне косата от бузата
ми.
- Ако нямаш нищо против, предпочитам да не криеш лицето си. Живях повече време
без него, отколкото мога да понеса. А сега... кажи ми нещо.
- Какво? – попитах неохотно.
- Ако можеше да имаш каквото и да е на света, какво щеше да е?
Можех да усетя скептицизмът в очите си.
- Теб.
Той поклати нетърпеливо глава.
- Нещо, което нямаш вече.
Не бях сигурна накъде се опитва да ме насочи, затова се замислих внимателно преди
да отговоря. Измислих нещо, което бе хем истина, хем и вероятно невъзможно.
- Бих искала... да не го прави Карлайл. Искам ти да ме промениш.
Наблюдавах предпазливо реакцията му, като очаквах още от яростта, която бях видяла
в къщата му. Бях изненадана от това, че изражението му не се промени. Беше все още
пресметливо и замислено.
- Какво си готова да дадеш за това?
Не можех да повярвам на ушите си. Ококорих се срещу спокойното му лице и
избълвах отговорът, още преди да се замисля.
- Всичко.
Той се усмихна леко и тогава стисна устни.
- Пет години?
Лицето ми се сгърчи в изражение, което беше нещо средно между огорчение и ужас.
- Ти каза всичко – напомни ми той.
- Да, но... ти ще използваш това време, за да откриеш друг начин за измъкване.
Трябва да кова, докато желязото е горещо. Освен това е прекалено опасно да съм
човек – поне за мен. Така че всичко, освен това.
Той се смръщи.
- Три години?
- Не!
- Нищо ли не означава за теб?
Замислих се колко много искам това. По-добре да запазя покерското си лице, реших
аз, и да не му позволявам да разбере колко ужасно много искам това. Щеше да му даде
повече опорни точки.
- Шест месеца?
Той извъртя очи.
- Не е достатъчно добро.
- Една година тогава – казах аз. – Това е лимитът ми.
- Поне ми дай две.
- Няма начин. Деветнайсет ще свърши работа. Но няма да се доближавам изобщо до
двайсет. Ако ти ще си тинейджър завинаги, тогава и аз ще бъда.
Той се замисли за минута.
- Добре. Забрави ограниченията. Ако искаш да бъда този, който ще го направи –
тогава имаш само едно условие.
- Условие? – Гласът ми стана безизразен. – Какво условие?
Очите му бяха предпазливи – заговори бавно.
- Първо се омъжи за мен.
Втренчих се в него, очакваща...
- Добре. Не схванах шегата?
Той въздъхна.
- Нараняваш егото ми, Бела. Току-що ти предложих брак, а ти си мислиш, че е
майтап.
- Едуард, моля те, бъди сериозен.
- Аз съм сто процента сериозен. – Той ме гледаше без следа от хумор в лицето си.
- О, хайде де – казах с истерична нотка в гласът си. – Аз съм само на осемнайсет.
- Е, а аз съм почти на сто и десет години. Време ми е да улегна.
Погледнах настрани, през тъмният прозорец, като се опитвах да овладея паниката,
преди да ме е издала.
- Виж, сватбата не е толкова на високо в приоритетите ми, нали знаеш? Било е нещо
като целувката на смъртта за Рене и Чарли.
- Интересен избор на думи.
- Знаеш какво имам предвид.
Той вдиша дълбоко.
- Моля те, не ми казвай, че се страхуваш от подобен ангажимент – гласът му бе
невярващ и разбирах какво има предвид.
- Не е това – каза уклончиво аз. – Аз... страхувам се от Рене. Тя има доста силно
мнение за това да се омъжиш преди да си навършил трийсет.
- Защото предпочита да станеш една от вечните прокълнати, отколкото да се
омъжиш. – Той се засмя мрачно.
- Само си мислиш, че се шегуваш.
- Бела, ако сравниш нивото на посвещаване между един брачен съюз срещу това да
предложиш душата си в размяна на цяла вечност като вампир... – Той поклати
глава. – Ако не си достатъчно смела, за да се омъжиш за мен, тогава...
- Е – прекъснах го аз. – Ами ако съм? Ако ти кажа да ме заведеш във Вегас още сега?
Ще бъда ли вампир до три дни?
Той се усмихна, като зъбите му проблеснаха в тъмното.
- Разбира се – каза той, като се отзова на блъфът ми. – Ще взема колата си.
- По дяволите – промърморих аз. – Ще ти дам осемнайсет месеца.
- Няма начин – каза той, ухилен до уши. – Харесва ми това условие.
- Добре. Ще накарам Карлайл да го направи, когато завърша.
- Щом искаш това. – Той сви рамене и усмивката му стана абсолютно ангелска.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Невъзможен си – простенах аз. – Чудовище.
Той се изкиска.
- Затова ли няма да се омъжиш за мен?
Простенах отново.
Той се надвеси над мен – тъмните му като ноща очи се разтопиха и разпалиха и
разбиха концентрацията ми. – Моля те, Бела? – прошепна той.
За момент забравих как се диша. Когато се възстанових, поклатих бързо глава, като се
опитвах да прочистя внезапно замъгленият си мозък.
- Това щеше ли да протече по-добре, ако бях имал време да ти дам пръстен?
- Не! Никакви пръстени! – почти извиках аз.
- Сега го направи – прошепна той.
- О-па.
- Чарли се събужда – по-добре да си тръгвам – каза примирено Едуард.
Сърцето ми спря да бие.
Той измери изражението ми за секунда.
- Ще бъде ли глупаво да се скрия в килерът ти тогава?
- Не – прошепнах нетърпеливо. – Остани. Моля те.
Едуард се усмихна и изчезна.
Кипях в тъмнината, докато очаквах Чарли да ме провери. Едуард знаеше точно какво
правеше и бях готова да се обзаложа, че всички обидни изненади бяха част от
замисълът. Разбира се, все още имах възможността за Карлайл, но сега, когато знаех,
че има вероятност Едуард да ме промени сам, я исках ужасно силно. Беше такъв
измамник.
Вратата ми се отвори.
- Добро утро, тате.
- О, здрасти, Бела. – Той звучеше засрамен, че са го хванали. – Не знаех, че си будна.
- Аха. Просто те чаках да се събудиш, за да си взема душ. – Започнах да ставам.
- Задръж – каза Чарли, като светна лампите. Премигнах срещу внезапната светлина и
внимателно задържах очите си далеч от килера. – Нека първо да поговорим за
минутка.
Не успях да овладея гримасата си. Бях забравила да попитам Алис за добро извинение.
- Знаеш, че си загазила.
- Да, знам.
- Бях полудял през последните три дни тук. Прибирам се от погребението на Хари и
теб те няма. Джейкъб можа само да ми каже, че си избягала с Алис Калън и че му
се е сторило, че си в беда. Не ми остави номер, не ми се обади. Не знаех къде си и
кога и дали изобщо щеше да се върнеш. Имаш ли си наидея колко... колко... – Той
не можа да довърши изречението си. Той си пое рязко въздух и продължи. –
Можеш ли да ми дадеш поне една причина защо да не те пратя в Джаксънвил още
сега?
Очите ми се присвиха. Значи щяхме да се заплашваме, така ли? Двама можеха да
играят тази игра. Седнах, като дръпнах юрганът около себе си.
- Защото няма да отида.
- Почакай сега, млада госпожичке...
- Виж, тате, приемам напълно отговорността за действията си и имаш правото да ме
накажеш за колкото дълго си искаш. Също така ще върша всички задачи в къщата и
прането и чиниите, докато не решиш, че съм си научила урокът. И предполагам, че
си в правото си да ме изриташ оттук също така – но това няма да ме накара да
отида във Флорида.
Лицето му стана ярко червено. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх преди да
отвърне.
- Искаш ли да ми обясниш къде беше?
О, мамка му.
- Имаше... спешен случай.
Той повдигна вежди в очакване на брилянтното ми обяснение.
Издух бузите си с въздух, който изпуснах шумно.
- Не знам какво да ти кажа, тате. Беше най-вече недоразумение. Той каза, тя каза.
Излезе извън контрол.
Той чакаше с недоверчиво изражение.
- Виждаш ли, Алис казала на Розали за това, че скочих от скалата... – Бъбрех
обезумяло, за да накарам нещата да проработят, като се опитвах да се придържам
възможно най-близо до истината, така че неспособността ми да лъжа убедително да
не подкопае извинението ми, но преди да продължа, изражението на Чарли ми
напомни, че той не знаеше нищо за скалата.
Голям прецак. Сякаш не се бях накиснала достатъчно вече.
- Предполагам, че не съм ти казвала за това – задавих се аз. – Нищо не е. Просто се
мотаехме, плувахме с Джейк. Както и да е, Розали казала на Едуард и той се
разстроил. Тя без да иска го е представила така, сякаш съм се опитвала да се
самоубия или нещо такова. Той не отговаряше на телефонът си, така че Алис ме
завлече в... Ел Ей, за да му обясня лично. – Свих рамене, като се надявах отчаяно,
че няма да бъде толкова разсеян от това със скалата, че да пропусне брилянтното
обяснение, което му предоставих.
Лицето на Чарли замръзна.
- Наистина ли се опитваше да се самоубиеш, Бела?
- Не, разбира се, че не. Просто се забавлявахме с Джейк. Гмуркане от скала. Децата
от Ла Пуш го правят през цялото време. Както ти казах, нищо не е.
Лицето на Чарли се разгорещи – от замръзнало към горещо от ярост.
- Какво го интересува Едуард Калън и без това? – излая той. – През цялото това
време те бе оставил да се влачиш наоколо без да се обади...
Прекъснах го.
- Това е друго недорадумение.
Лицето му се бе зачервило.
- Значи се е върнал, така ли?
- Не съм сигурна какъв е точният план. Мисля, че всички се върнаха.
Той поклати глава, като вената на челото му пулсираше.
- Искам да стоиш далеч от него, Бела. Не му вярвам. Не е за теб. Няма да му позволя
да те съсипе отново по същият начин.
- Добре – казах рязко.
Чарли се залюля на петите си.
- Оу. – Промълви той след секунда, като издиша шумно от изненада. – Мислех си, че
ще упорстваш по този въпрос.
- Аз си упорствам. – Втренчих се право в очите му. – Имах предвид „Добре, ще се
изнеса”.
Очите му се ококориха – лицето му стана мораво. Решителността ми се разколеба,
когато започнах да се тревожа за здравето му. Не беше по-млад от Хари...
- Татко, не искам да се изнасям – казах аз с по-мек глас. – Обичам те. Знам, че се
тревожиш, но трябва да ми се довериш за това. И трябва да оставиш намира
Едуард, ако искаш да остана. Искаш ли да живея тук или не?
- Това не е честно, Бела. Знаеш, че искам да останеш

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Тогава бъди мил с Едуард, защото той ще е там, където съм и аз – казах уверено.
Убеждението на просветлението ми все още бе силно.
- Не и под моят покрив – изфуча Чарли.
Въздъхна тежко.
- Виж, няма да ти давам повече ултиматуми тази вечер – или предполагам, че сме
сутрин. Просто си помисли за няколко дни, става ли? Но имай предвид, че Едуард и
аз сме нещо като вързани един за друг.
- Бела...
- Премисли го – настоях аз. – И докато го правиш, може ли да ми дадеш малко
уединение? Наистина имам вужда от душ.
Лицето на Чарли бе странен нюанс на лилавото, но излезе, като тресна вратата след
себе си. Чух го да марширува разярено надолу по стълбите.
Хвърлих настрани юрганът си и Едуард вече беше там, седнал на люлеещият се стол,
сякаш бе присъствал по време на целият разговор.
- Съжалявам за това – прошепнах аз.
- Не е като да не заслужавам далеч по-лошо от това – промърмори той. – Не се
захващай с нищо с Чарли през мен, моля те.
- Не се тревожи за това – прошепнах аз, като събрах нещата си за банята и чифт
чисти дрехи. – Ще започна толкова, колкото е необходимо и не повече от това. Или
се опитваш да ми кажеш, че няма къде да отида? – ококорих очи с фалшива
тревога.
- Би се преместила в къща пълна с вампири?
- Това вероятно е най-безопасното място за някой като мен. Освен това... – Ухилих
се. – Ако Чарли ме изрита, тогава няма нужда от крайният срок до завършването,
нали?
Челюстта му се стисна.
- Така нетърпелива за вечното проклятие – промърмори той.
- Знаеш, че не го мислиш наистина.
- О, така ли? – ядоса се той.
- Да, така.
Той ме изгледа гневно и започна да казва нещо, но аз го прекъснах.
- Ако наистина вярваше, че си изгубил душата си, тогава когато те открих във
Волтера, щеше да осъзнаеш веднаха какво става, вместо да си мислиш, че и двамата
сме мъртви заедно. Напротив – ти каза „Удивително. Карлайл беше прав” –
припомних му ликуващо аз. – Значи все пак има надежда в теб.
За пръв път Едуард беше безмълвен.
- Така че нека просто и двамата да се надяваме, става ли? – предложих аз. – Не че
това има значение. Ако останеш, не се нуждая от Раят.
Той се изправи бавно и пристъпи, за да постави ръцете си от двете страни на лицето
ми, докато се вглеждаше в очите ми.
- Завинаги – закле се той, все още малко смаян.
- Само това искам – казах аз, като се надигнах на пръсти, за да притисна устните си
към неговите.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

ЕПИЛОГ: ДОГОВОР
Почти всичко се върна по старому – доброто, преди-зомбирано нормално – за по-
кратко време, отколкото си мислех, че е възможно. Болницата приветства Карлайл
обратно с отворени обятия, без дори да се притеснява да скрие удоволствието си, че на
Езме Ел Ей не й е бил по вкусът. Благодарение на тестът по математика, който
пропуснах докато бях в чужбина, Алис и Едуард бяха в по-добра форма да завършат,
отколкото мен в момента. Внезапно следването се оказа приоритет (колежът все още бе
пран Б, предвид слабият шанс офертата на Едуард да ме отдалечи от опцията с Карлайл
след завършването). Много срокове бяха изпуснати, но Едуард ми донасяше нови
купчинки с молби за кандидатстване всеки ден. Вече бе минавал през Харвард, така че
не го притесняваше това, че благодарение на моето отлагане, можеше и двамата да се
озовем в Полуостровският обществен колеж следващата година.
Чарли не беше доволен от мен, нито пък говореше на Едуард. Но поне на Едуард му бе
позволено – по време на насрочените ми часове за посетители – да влиза в къщата
отново. Просто на мен не ми бе позволено да излизам.
Училище и работата бяха единствените изключения и мрачните, убито жълти класни
стаи бяха станали странно примамливи напоследък. Това имаше много общо с
личността, която седеше на чинът до мен.
Едуард продължи програмата си от началото на годината, което го слагаше отново в
много от часовете ми. Държанието ми бе такова от миналата есен, след като Калънови
уж се преместиха в Ел Ей, че мястото до мен никога не бе заето. Дори Майк, винаги
готов за се възползва от каквото и да е предимство, държеше безопасна дистанция. С
Едуард обратно на мястото си, почти ми се струваше, че последните осем месеца бяха
просто един смущаващ кошмар.
Почти, но не съвсем. От една страна бе ситуацията с домашният арест. И от друга
страна, преди есента не бях приятелка с Джейкъб Блек. Така че, разбира се, това тогава
не ми липсваше.
Не бях свободна да отида до Ла Пуш, а Джейкъб не идваше да ме вижда. Дори не
отвръщаше на телефонните ми обаждания.
Обаждах се най-вече вечерта, след като Едуард бе изритван – точно в девет от мрачно
злорадият Чарли – и преди Едуард да се вмъкне обратно в стаята ми през прозореца,
когато Чарли заспеше. Избрах това време, за да направя безплодните си обаждания.
Забелязах, че Едуард прави определена физиономия всеки път, когато спомена името на
Джейкъб. Един вид неодобрително и предпазливо... може би дори ядосано.
Предполагам, че имаше някакви реципрочни предразсъдъци срещу върколаците,
въпреки че не ги огласяваше така шумно, както Джейкъб се отнасяше към
„кръвопийците”.
Така че не споменавах често Джейкъб.
С Едуард наблизо ми бе трудно да мисля за нерадостни неща – дори и за бившият ми
най-добър приятел, който бе вероятно много нещастен точно сега, заради мен. Когато
си мислех за Джейк, винаги се чувствах виновна, че не си мисля повече за него.
Вълшебната приказка се бе възвърнала. Принцът се бе завърнал, лошата магия беше
развалена. Не бях сигурна какво точно да направя с изоставеният, нерешен герой. Къде
беше неговият щастлив край?
Изминаха седмици, и Джейкъб все още не отговаряше на обажданията ми. Започнах да
се тревожа постоянно. Като капеща мивка в задната част а главата ми, която не можех
да спра или да игнорирам. Кап, кап, кап. Джейкъб, Джейкъб, Джейкъб.
Така че, въпреки че не споменавах Джейкъб много, понякога безпомощността ми и
тревогата ми взимаха надмощие.
- Това е напълно грубо! – дадох израз на чувствата си една събота следобед, когато
Едуард ме взе след работа. Да бъда ядосана за разни неща бе по-лесно, отколкото
да се чувствам виновна. – Направо обидно!
Варирах обажданията си, като се надявах на различен отговор. Този път се обадих на
Джейк от работа, само за да ми отвърне неуслужливият Били. Отново.
- Били каза, че не искал да говори с мен – пенявих се аз, като гледах стичащият се
дъжд през пасажерският прозорец. – Че е там и не иска да измине три крачки, за да
стигне до телефона! Обикновено Били просто казва, че е излязъл по работа или спи
или нещо такова. Тоест, не е като да не знам, че ме лъже, но поне бе учтив начин да
се справи с това. Предполагам, че сега и Били ме мрази. Не е честно!
- Не си ти, Бела – каза тихо Едуард. – Никой не те мрази.
- Имам такова чувство – промърморих аз, като скръстих ръце пред гърдите си. Не
беше нищо повече от упорита поза. Нямаше повече дупка там – едва си спомнях
празното чувсто повече.
- Джейкъб знае, че сме се върнали и съм убеден, че е приел, че си с мен – каза
Едуард. – Той няма да припари никъде наблизо до мен. Корените на враждата са
прекалено дълбоки.
- Това е глупаво. Той знае, че не сте... като другите вампири.
- Все още има добра причина да поддържа безопасно разстояние.
Втренчих се невиждащо през прозореца, като виждах само лицето на Джейкъб,
сгърчено в горчивата му маска, която мразех.
- Бела, ние сме това, което сме – каза тихо Едуард. – Аз мога да се контролирам, но
се съмнявам, че и той може. Той е много млад. Най-вероятно ще се превърне в
битка и не знам дали ще мога да се спра преди да го уб... – той се спря и бързо
продължи. – Преди да го нараня. Ще бъдеш нещастна. Не искам това да се случи.
Спомних си какво бе казал Джейкъб в кухнята, като чух отново перфектно дрезгавият
му глас. Не съм сигурен дали имам достатъчно самоконтрол, за да се справя с това...
Вероятно няма да ти хареса много, ако убия приятелят ти. Но той бе успял да се
справи по онова време...
- Едуард Калън – прошепнах аз. – Щеше ли да кажеш „да го убия”? Щеше ли?
Той погледна встрани от мен, като се загледа в дъждът. Пред нас не бях забелязала, че
червената светлина е станала зелена е той потегли отново напред, като караше мног
обавно. Не точно обичайният му начин на шофиране.
- Ще се опитам... много усилено... да не го направя – каза накрая Едуард.
Зяпнах го с отворена уста, но той продължи да гледа право напред. Намалихме на
ъгълът при знак стоп.
Рязко си спомних какво бе станало с Парис, когато Ромео се върна. Сценичните
упътвания бяха прости: Бият се. Парис пада.
Но това бе абсурдно. Невъзможно.
- Е – казах аз и си поех дълбоко дух, като поклатих глава, за да разкарам думите от
главата ми. – Нищо подобно няма да се случи, така че няма причина да се
тревожим.И знаеш, че Чарли следи часовникът вмомента. По-добре ме заведи
вкъщи, преди да съм пострадала още, заради закъснението ми.
Извърнах лицето си към него, за да му се усмихна нерешително.
Всеки път като погледнех лицето му, това невъзможно перфектно лице, сърцето ми
биеше доста силно и доста здравословно и беше доста там в гърдите ми. Този път
сърцебиенето повиши обичайното си безумно туптене. Разпознах изражението на
подобното му на неподвижна статуя лице.
- Вече си в много по-голяма беда, Бела – прошепна той през немърдащите му се
устни.
Плъзнах се по-близо, като улових ръката му и проследих погледът му, за да видя какво
вижда. Не знаех какво да очаквам – може би Виктория стоеше по средата на улицата, с
развятата си от вятъра огнено червена коса, или редица от високи черни наметала...
или глутница от ядосани върколаци. Но не виждах абсолютно нищо.
- Какво? Какво има?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Той си пое дълбоко дъх.
- Чарли...
- Баща ми? – изписках аз.
Той погледна надолу към мен тогава, като изражението му бе достатъчно спокойно, за
да премахне част от паниката ми.
- Чарли... вероятно няма да те убие, но определено го обмисля – каза ми той. Започна
да кара отново напред, надолу по улицата ми, но мина покрай къщата и паркира в
края на дърветата.
- Какво съм направила? – ахнах аз.
Едуард погледна назад към къщата на Чарли. Проследих погледът му и чак сега
забелязах какво бе паркирано на алеята до патрулката му. Лъскав, ярко червен,
невъзможен за изпускане. Моторът ми, който сам се парадираше на алеята.
Едуард беше казал, че Чарли е готов да ме убие, така че вероятно знаеше, че е мой.
Имаше само един човек, който можеше да стои зад подобно предателство.
- Не! – ахнах аз. – Защо? Защо Джейкъб би ми причинил това? – Жегването от
предателството ме заля. Бях се доверявала безусловно на Джейкъб – доверявах му
се с всяка една тайна, която имах. Той трябваше да е безопасният ми пристан –
човекът, на когото минаги ще мога да разчитам. Разбира се, нещата бяха малко
обтегнати вмомента, но не си мислех, че нещо от положените ни основи се е
променило. Не си мислех, че това е изменяемо!
Какво бях направила, за да заслужа това? Чарли толкова щеше да се ядоса – и още по-
лошо от това, щеше да бъде наранен и разтревожен. Нямаше ли достатъчно проблеми,
с които да се разправя вече? Никога не съм си представяла, че Джейк може да е
толкова дребнав и чисто и просто гаден. Сълзите се заизливаха, смъдящи, от очите ми,
но не бяха сълзи на тъга. Бях предадена. Внезапно бях толкова ядосана, че главата ми
пулсираше така, сякаш щеше да избухне.
- Още ли е тук? – изсъсках аз.
- Да. Чака ни ето там – каза ми Едуард, като кимна към тънката пътека, която
разделяше тъмните краища на гората на две.
Скочих от колата, като се изстрелях между дърветата с ръце вече свити на юмруци за
първите удари.
Защо Едуард трябваше да е толкова по-бърз от мен?
Той ме улови през кръста преди да стигна до пътеката.
- Пусни ме! Ще го убия! Предател! – извиках епитета към дърветата.
- Чарли ще те чуе – предупреди ме Едуард. – И веднъж щом те вмъкне вътре, може
да зазида входната врата.
Погледнах инстинктивно назад към къщата и ми се стори, че можех да видя само
лъскавият червен мотор. Виждах червено. Главата ми запулсира отново.
- Само ми дай един рунд с Джейкъб и после ще се разправям с Чарли – заборих се
инатливо, за да се отскубна.
- Джейкъб Блек иска да види мен. Затова е все още тук.
Това ме смрази на място – като изблъска борбеността от мен. Ръцете ми се отпуснаха
безжизнено. Бият се. Парис пада.
Бях ядосана, но не чак толкова ядосана.
- Да поговорите ли? – попитах аз.
- Малко или много.
- Колко много? – Гласът ми се тресеше.
Едуард приглади косата от лицето ми.
- Не се тревожи, той не е тук, за да се бие с мен. Той действа като... говорител на
глутницата.
- Оу.
Едуард погледна отново към къщата, след което стегна ръцете си около кръста ми
преди да ме издърпа към гората.
- Трябва да побързаме. Чарли става нетърпелив.
Не стигнахме много далеч – Джейкъб ни чакаше недалеч от пътеката. Беше се
облекнал на едно мъхесто дърво, докато чакаше, лицето му сурово и огорчено, точно
така както си и знаех, че ще бъде. Погледна мен, след което и Едуард. Устата на
Джейкъб се разтегли в безрадостна подигравка, като се дръпна от дървото. Стоеше на
петите на босите си крака, наклонен леко напред, с треперещи ръце стиснати на
юмруци. Изглеждаше по-голям от последният път, когато го видях. Някакси,
невъзможно, все още растеше. Щеше да се извисява над Едуард, ако застанеха един до
друг.
Но Едуард се спря веднага щом го видяхме, като остави широко пространство между
нас и Джейкъб. Едуард извърна тялото си така, като ме бутна така, че бях зад него.
Наклоних се настрани, за да изгледам Джейкъб – да го обвиня с очите си.
Бих си помислила, че да видя възмутеното му, цинично изражение би ме направило
още по-ядосана. Вместо това ми напомни за последният път, когато го видях със сълзи
в очите ми. Яростта ми отслабна, изчезна, докато наблюдавах Джейкъб. Бе изминало
толкова много време, откакто го видях за последно – не исках събирането ни да бъде
такова.
- Бела – каза Джейкъб като поздрав, като кимна веднъж към мен, без да поглежда
встрани към Едуард.
- Защо? – прошепнах аз, като се опитвах да скрия заседналата буца в гърлото ми. –
как можа да ми го причиниш, Джейкъб?
Подигравката изчезна, но лицето му остана твърдо и сурово.
- Така е най-добре.
- Какво би трябвало да означава това? Искаш Чарли да ме удуши ли? Или просто
искаш да получи инфаркт като Хари? Без значение колко си ми ядосан на мен, как
можа да му причиниш това?
Джейкъб трепна и веждите му се свъсиха, но той не отговори.
- Не е искал да нарани никого – просто е искал да те накажат, за да не ти е позволено
да прекарваш времето си с мен – промърмори Едуард, като обясни мислите, които
Джейкъб не изговори.
Очите на Джейк проблеснаха с омраза, като изгледа свирепо Едуард отново.
- Оу, Джейк! – простенах. – Аз вече съм наказана! Защо си мислиш, че не отидох до
Ла Пуш досега, за да ти сритам задника, задето не отвръщаш на обажданията ми?
Очите на Джейкъб се стрелнаха обратно към мен, объркани за пръв път.
- Затова ли? – попита той, след което стисна челюстта си, сякаш съжаляваше, че е
казал нещо.
- Мислел си е, че аз не ти разрешавам, не Чарли – обясни Едуард отново.
- Престани с това – сряза го Джейкъб.
Едуард не отвърна.
Джейкъб потрепера веднъж, след което стисна толкова силно зъби, колкото бяха и
юмруците му.
- Бела не преувеличаваше за твоите... способности – каза той през зъби. – Така че
вероятно вече знаеш защо съм тук.
- Да – съгласи се Едуард с мек глас. – Но преди да започнеш, искам да ти кажа нещо.
Джейкъб изчака, като стискаше и разпускаше ръцете си, докато се опитваше да
овладее вибрациите по тях.

Sponsored content



Върнете се в началото  Съобщение [Страница 5 от 6]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите