Нямаше заобиколен път, нито пукнатина измежду притиснатите едно към друго тела.
Разбутах ги яростно, като се борех с ръцете, които ме изблъскваха обратно. Чух
възклицания на раздразнение и дори на болка, докато си пробивах път, но нито едно от
тях не бяха на език, който разбирах. Лицата бяха мъгла от гняв и изненада,
заобиколени от заобикалящото червено. Една руса жена ми се развика, а червеният
шал, който обгръщаше шията й, приличаше на кървава рана. Едно дете, повдигнато на
раменете на един мъж, за да вижда над тълпата, се ухили надолу към мен, като устните
му се разляха над чифт пластмасови вампирски зъби.
Навалицата ме заливаше, като ме въртеше в грешната посока. Бях доволна, че
часовникът е толкова забележим, или никога нямаше да се движа в правилният курс.
Но и двете стрелки на часовника сочеха нагоре към безжалостното слънце и, въпреки
че си пробивах свирепо път през тълпата, знаех, че съм прекалено закъсняла. Не бях
дори на половината път. Нямаше да успея. Бях глупава и бавна и бях човек и всички
щяхме да умрем, заради това.
Надявах се, че Алис ще успее да се измъкне. Надявах се, че ще може да ме види от
някоя тъмна сянка и да разбере, че съм се провалила, така че да може да се прибере у
дома при Джаспър.
Заслушах се над гневните изблици, като се опитвах да чуя някакъв звук от откритие –
ахване, може би писък, когато Едуард се появи пред някого.
Но имаше пролука в тълпата – можех да видя свободно място пред мен. Проврях се
стремглаво към него, без да осъзная, докато не насиних пищялите си срещу тухлите, че
имаше широк, квадратен фонтан, поставен в центъра на площада.
Почти плачех от облекчение, когато преметнах крак през ръба и притимах през
дълбоката до колене вода. Тя пръскаше около мен, докато пресичах фонтана. Дори на
слънцето, вятърът беше мразовит, и мокрото направи студът направо болезнен. Но
фонтанът бе много широк, беше ме превел през центъра на площада и още нататък за
няколко секунди. Не спрях, когато достигнах ръба – използвах ниската стена като
трамплин, за да се хвърля към тълпата.
Те се отдръпваха по-бързо сега, като избягваха ледената вода, която капеше от
пропитите ми дрехи, докато тичах. Отново погледнах към часовника.
Дълбок и бумтящ камбанен звън оттекна през площада. Вибрираше през камъните под
краката ми. Деца плачеха, покрили ушите си. И аз започнах да пищя, докато бягах.
- Едуард! – извиках аз, като знаех, че е безполезно. Навалицата беше прекалено
шумна, а гласът ми бе задъхан от изтощение. Но не можех да спра да викам.
Часовникът би отново. Минах покрай дете в ръцете на майка си – косата му бе почти
бяла на ослепителната светлина. Кръг от високи мъже, които до един носеха червени
фланелки, извикаха предупреждения, когато се проврях между тях. Часовникът отброи
още един удар.
От другата страна на мъжете с фланелките имаше пролука в тълпата, празно
пространство между зяпачите, които се скитаха безцелно около мен. Очите ми
претърсваха тъмните, тесни алеи от дясната страна на широките квадратни сгради под
кулата. Не можех да видя нивото на улиците – имаше все още прекалено много хора на
пътя. Часовникът отново би.
Беше ми трудно да виждам сега. Без тълпата, която да спира вятъра, той плющеше
срещу лицето ми и изгаряше очите ми. Не можех да съм сигурна дали това е причината
за сълзите ми или просто плачех поражено, когато часовникът отброи още един удар.
Едно малко четиричленно семейство стоеше най-близо до началото на алеята. Двете
момичета носеха тъмночервени рокли с подобни панделки, завързани отзад на тъмните
им коси. Бащата не беше висок. Стори ми се, че мога да видя нещо ярко в сенките,
точно над рамото му. Затичах към тях, като се опитвах да видя отвъд смъдящите сълзи.
Часовникът би и най-малкото момиче притисна ръце към ушите си.
Най-голямото момиче, което стигаше до кръста на майка си прегърна кракът на майка
си и се загледа в сенките зад тях. Докато наблюдаваше, тя задърпа лакътя на майка си,
като посочи нещо в тъмнината. Часовникът би отново и аз бях толкова близо вече.
Бях достатъчно близо, за да чуя пискливият й глас. Баща й ме изгледа изненадано,
когато профучах измежду тях, пилех името на Едуард отново и отново.
Най-голямото момиче се изкикоти и каза нещо на майка си, като посочи отново
нетърпеливо към сенките.
Свих покрай бащата – той притисна бебето към себе си – и се затичах към мрачният
пролом зад тях, докато часовникът бумтеше над главата ми.
- Едуард, не! – изпищях, но гласът ми бе изгубен от ревът на камбаната.
Можех да го видя сега. И можех да видя, че той не ме вижда.
Беше наистина той, без халюцинации този път. И осъзнах, че илюзиите ми са по-
дефектни, отколкото осъзнавах – не бяха изобщо справедливи към него.
Едуард стоеше неподвижно като статуя, само на няколко крачки от края на алеята.
Очите му бяха затворени, кръговете под тях тъмно лилави, ръцете му отпуснати
покрай него, дланите му обърнати напред. Изражението му бе много спокойно, сякаш
сънуваше хубави неща. Мраморната кожа на гърдите му бе гола – имаше малка
купчина от бял плат в краката му. Светлината, която се отразяваше от паважа на
площада блестеше смътно на кожата му.
Никога не бях виждала нещо по-красиво – дори докато тичах, задъхана и викаща,
можех да оценя това. И последните седем месеца не означаваха нищо. И думите му в
гората не означаваха нищо. И нямаше значение, че не ме иска. Нямаше да искам нищо
друго, освен него, колкото и дълго да живея.
Камбаната звънна отново и той направи голяма крачка към светлината.
- Не! – изпищях аз. – Едуард, погледни ме!
Той не чуваше. Усмихна се съвсем леко. Той вдигна кракът си, за да направи
финалната стъпка, която щеше да го постави директно на пътя на слънцето.
Блъснах се в него толкова силно, че силата трябваше да ме запрати на земята, ако
ръцете му не ме бяха уловили да ме задържат. Това ми изкара дъха и накара главата ми
да се вдигне рязко нагоре.
Тъмните му очи се отвориха бавно, когато часовникът отброи още един удар.
Той погледна надолу към мен с тиха изненада.
- Удивително – каза той, изящният му глас пълен с учудване, леко развеселен. –
Карлайл беше прав.
- Едуард – опитах се да прошепна, но гласът ми бе беззвучен. – Трябва да се върнеш
обратно в сенките. Трябва да се мръднеш!
Той изглеждаше изумен. Ръката му погали нежно бузата ми. Не изглеждаше да е
забелязал, че се опитвам да го избутам назад. Със същият успех можех да бутам
стените на уличката. Часовникът би отново, но той не реагира.
Беше странно да знам, че и двамата сме в смъртна опасност. И все пак, в този момент,
се почувствах добре. Цяла. Можех да усетя сърцето си да препуска в гърдите ми,
кръвта да пулсира гореща и бърза през вените ми отново. Дробовете ми се изпълниха
дълбоко със сладкият мирис, който идваше от кожата му. Сякаш никога не бях имала
дупка в гръдният кош. Бях идеална – не излекувана, но като че никога не е имало рана.
- Не могада повярвам колко бързо беше. Не почувствах нищо – наистина са добри –
замисли се той, като затвори отново очи и притисна устни към косата ми. Гласът му
беше като мед и кадифе. – Смъртта, която от дъхът ти взела е медта, не е
отнела още твойта красота – прошепна той и аз разпознах реплика, изречена от
Ромео в гробницата.
Разбутах ги яростно, като се борех с ръцете, които ме изблъскваха обратно. Чух
възклицания на раздразнение и дори на болка, докато си пробивах път, но нито едно от
тях не бяха на език, който разбирах. Лицата бяха мъгла от гняв и изненада,
заобиколени от заобикалящото червено. Една руса жена ми се развика, а червеният
шал, който обгръщаше шията й, приличаше на кървава рана. Едно дете, повдигнато на
раменете на един мъж, за да вижда над тълпата, се ухили надолу към мен, като устните
му се разляха над чифт пластмасови вампирски зъби.
Навалицата ме заливаше, като ме въртеше в грешната посока. Бях доволна, че
часовникът е толкова забележим, или никога нямаше да се движа в правилният курс.
Но и двете стрелки на часовника сочеха нагоре към безжалостното слънце и, въпреки
че си пробивах свирепо път през тълпата, знаех, че съм прекалено закъсняла. Не бях
дори на половината път. Нямаше да успея. Бях глупава и бавна и бях човек и всички
щяхме да умрем, заради това.
Надявах се, че Алис ще успее да се измъкне. Надявах се, че ще може да ме види от
някоя тъмна сянка и да разбере, че съм се провалила, така че да може да се прибере у
дома при Джаспър.
Заслушах се над гневните изблици, като се опитвах да чуя някакъв звук от откритие –
ахване, може би писък, когато Едуард се появи пред някого.
Но имаше пролука в тълпата – можех да видя свободно място пред мен. Проврях се
стремглаво към него, без да осъзная, докато не насиних пищялите си срещу тухлите, че
имаше широк, квадратен фонтан, поставен в центъра на площада.
Почти плачех от облекчение, когато преметнах крак през ръба и притимах през
дълбоката до колене вода. Тя пръскаше около мен, докато пресичах фонтана. Дори на
слънцето, вятърът беше мразовит, и мокрото направи студът направо болезнен. Но
фонтанът бе много широк, беше ме превел през центъра на площада и още нататък за
няколко секунди. Не спрях, когато достигнах ръба – използвах ниската стена като
трамплин, за да се хвърля към тълпата.
Те се отдръпваха по-бързо сега, като избягваха ледената вода, която капеше от
пропитите ми дрехи, докато тичах. Отново погледнах към часовника.
Дълбок и бумтящ камбанен звън оттекна през площада. Вибрираше през камъните под
краката ми. Деца плачеха, покрили ушите си. И аз започнах да пищя, докато бягах.
- Едуард! – извиках аз, като знаех, че е безполезно. Навалицата беше прекалено
шумна, а гласът ми бе задъхан от изтощение. Но не можех да спра да викам.
Часовникът би отново. Минах покрай дете в ръцете на майка си – косата му бе почти
бяла на ослепителната светлина. Кръг от високи мъже, които до един носеха червени
фланелки, извикаха предупреждения, когато се проврях между тях. Часовникът отброи
още един удар.
От другата страна на мъжете с фланелките имаше пролука в тълпата, празно
пространство между зяпачите, които се скитаха безцелно около мен. Очите ми
претърсваха тъмните, тесни алеи от дясната страна на широките квадратни сгради под
кулата. Не можех да видя нивото на улиците – имаше все още прекалено много хора на
пътя. Часовникът отново би.
Беше ми трудно да виждам сега. Без тълпата, която да спира вятъра, той плющеше
срещу лицето ми и изгаряше очите ми. Не можех да съм сигурна дали това е причината
за сълзите ми или просто плачех поражено, когато часовникът отброи още един удар.
Едно малко четиричленно семейство стоеше най-близо до началото на алеята. Двете
момичета носеха тъмночервени рокли с подобни панделки, завързани отзад на тъмните
им коси. Бащата не беше висок. Стори ми се, че мога да видя нещо ярко в сенките,
точно над рамото му. Затичах към тях, като се опитвах да видя отвъд смъдящите сълзи.
Часовникът би и най-малкото момиче притисна ръце към ушите си.
Най-голямото момиче, което стигаше до кръста на майка си прегърна кракът на майка
си и се загледа в сенките зад тях. Докато наблюдаваше, тя задърпа лакътя на майка си,
като посочи нещо в тъмнината. Часовникът би отново и аз бях толкова близо вече.
Бях достатъчно близо, за да чуя пискливият й глас. Баща й ме изгледа изненадано,
когато профучах измежду тях, пилех името на Едуард отново и отново.
Най-голямото момиче се изкикоти и каза нещо на майка си, като посочи отново
нетърпеливо към сенките.
Свих покрай бащата – той притисна бебето към себе си – и се затичах към мрачният
пролом зад тях, докато часовникът бумтеше над главата ми.
- Едуард, не! – изпищях, но гласът ми бе изгубен от ревът на камбаната.
Можех да го видя сега. И можех да видя, че той не ме вижда.
Беше наистина той, без халюцинации този път. И осъзнах, че илюзиите ми са по-
дефектни, отколкото осъзнавах – не бяха изобщо справедливи към него.
Едуард стоеше неподвижно като статуя, само на няколко крачки от края на алеята.
Очите му бяха затворени, кръговете под тях тъмно лилави, ръцете му отпуснати
покрай него, дланите му обърнати напред. Изражението му бе много спокойно, сякаш
сънуваше хубави неща. Мраморната кожа на гърдите му бе гола – имаше малка
купчина от бял плат в краката му. Светлината, която се отразяваше от паважа на
площада блестеше смътно на кожата му.
Никога не бях виждала нещо по-красиво – дори докато тичах, задъхана и викаща,
можех да оценя това. И последните седем месеца не означаваха нищо. И думите му в
гората не означаваха нищо. И нямаше значение, че не ме иска. Нямаше да искам нищо
друго, освен него, колкото и дълго да живея.
Камбаната звънна отново и той направи голяма крачка към светлината.
- Не! – изпищях аз. – Едуард, погледни ме!
Той не чуваше. Усмихна се съвсем леко. Той вдигна кракът си, за да направи
финалната стъпка, която щеше да го постави директно на пътя на слънцето.
Блъснах се в него толкова силно, че силата трябваше да ме запрати на земята, ако
ръцете му не ме бяха уловили да ме задържат. Това ми изкара дъха и накара главата ми
да се вдигне рязко нагоре.
Тъмните му очи се отвориха бавно, когато часовникът отброи още един удар.
Той погледна надолу към мен с тиха изненада.
- Удивително – каза той, изящният му глас пълен с учудване, леко развеселен. –
Карлайл беше прав.
- Едуард – опитах се да прошепна, но гласът ми бе беззвучен. – Трябва да се върнеш
обратно в сенките. Трябва да се мръднеш!
Той изглеждаше изумен. Ръката му погали нежно бузата ми. Не изглеждаше да е
забелязал, че се опитвам да го избутам назад. Със същият успех можех да бутам
стените на уличката. Часовникът би отново, но той не реагира.
Беше странно да знам, че и двамата сме в смъртна опасност. И все пак, в този момент,
се почувствах добре. Цяла. Можех да усетя сърцето си да препуска в гърдите ми,
кръвта да пулсира гореща и бърза през вените ми отново. Дробовете ми се изпълниха
дълбоко със сладкият мирис, който идваше от кожата му. Сякаш никога не бях имала
дупка в гръдният кош. Бях идеална – не излекувана, но като че никога не е имало рана.
- Не могада повярвам колко бързо беше. Не почувствах нищо – наистина са добри –
замисли се той, като затвори отново очи и притисна устни към косата ми. Гласът му
беше като мед и кадифе. – Смъртта, която от дъхът ти взела е медта, не е
отнела още твойта красота – прошепна той и аз разпознах реплика, изречена от
Ромео в гробницата.