- Благоаря ти – каза Едуард и гласът му пулсираше от дълбочината на искреността
му. – Никога няма да мога да ти кажа колко съм ти признателен. Длъжник съм ти
до края на... съществуването ми.
Джейкъб го изгледа безучастно, като треперенето му замръзна от изненада. Той си
размени бърз поглед с мен, но аз бях също толкова озадачена.
- За това, че запази Бела жива – уточни Едуард, гласът му груб и пламенен. – Когато
аз... не можех.
- Едуард... – започнах да казвам, но той вдигна една ръка, очите му върху Джейкъб.
Разбиране премина през лицето на Джейкъб преди суровата маска да се завърне.
- Не го направих заради теб.
- Знам. Но това не изтрива благодарността, която изпитвам. Помислих си, че трябва
да знаеш. Ако някога има нещо по силите ми, което мога да направя за теб...
Джейкъб повдигна една черна вежда.
Едуард поклати глава.
- Това не е по силите ми.
- По чии, тогава? – изръмжа Джейкъб.
Едуард погледна надолу към мен.
- Нейните. Аз се уча бързо, Джейкъб Блек, и не повтарям една и съща грешка два
пъти. Тук съм, докато тя не ми нареди да си тръгна.
Бях веднага погълната от златният му поглед. Не беше трудно да разбера, какво бях
изпуснала в разговорът. Единственото нещо, което Джейкъб би искал от Едуард бе
неговото отсъствие.
- Никога – прошепнах аз, все още загледана в очите на Едуард.
Джейкъб се престори, че повръща.
Неохотно откъснах очи от Едуард, за да се смръщя срещу Джейкъб.
- Има ли нещо друго, от което се нуждаеш, Джейкъб? Искаше да загазя – мисията
изпълнена. Чарли вероятно ще ме прати във военно училище. Но това няма да ме
задържи далеч от Едуард. Нищо не може да стори това. Какво още искаш?
Джейкъб държеше очите си върху Едуард.
- Просто трябва да напомня на твоите кръвопиещи приятели за някои ключови точки
в договорът, на който са се съгласили. Именно този договор ме възпира да му
разкъсам гърлото още сега.
- Не сме забравили – каза Едуард във същият момент, когато аз попитах: - Какви
ключови точки?
Джейкъб все още гледаше гневно Едуард, но ми отговори.
- Договорът е доста специфичен. Ако някой от тях ухапи човек, мирът е нарушен. Да
ухапе, не да убие – наблегна той. Накрая погледна към мен. Очите му бяха студени.
Отне ми само секунда, за да разбера разликата и лицето ми стана ледено като
неговото.
- Не е твоя работа.
- Моя е, по дявол... – успя само да изплюе задавено той.
Не очаквах припряните ми думи да предизвикат такъв силен отговор. Въпреки
предупрежденията, които бе дошъл да предаде, сигурно не е знаел. Сигурно е мислел,
че предупреждението е просто предпазна мярка. Не е осъзнавал – или не е искал да
вярва – че вече съм взела решението си. Че наистина възнамерявам да стана член на
семейство Калън.
Отговорът ми почти запрати Джейкъб в конвулсия. Той притисна юмруците си към
слепоочията си, като затвори силно очи, като се опитваше да овладее спазмите. Лицето
му стана болнаво зелено изпод червеникавата кожа.
- Джейк? Добре ли си? – попитах разтревожено аз.
Направих половин крачка към него, когато Едуард ме хвана и ме дръпна назад към
собственото си тяло.
- Внимавай! Не е под контрол – предупреди ме той.
Но Джейкъб вече се бе съвсезл до някъде – само ръцете му се тресяха сега. Той се
намръщи на Едуард с чиста омраза.
- Ъгх. Аз никога не бих я наранил.
Нито Едуард, нито аз пропуснахме намекът му или обвинението, което съдържаше.
Ниско изсъскване се отскубна от устните на Едуард. Джейкъб стисна юмруци неволно.
- БЕЛА! – ревът на Чарли оттекна от посоката на къщата. – ВЕДНАГА СЕ
ПРИБИРАЙ ВКЪЩИ!
И тримата замръзнахме, като се ослушвахме в мълчанието, което последва.
Бях първата, която проговори – гласът ми трепереше.
- По дяволите.
Разяреното изражение на Джейкъб омекна.
- Наистина съжалявам за това – промърмори той. – Трябваше да направя каквото
мога – трябваше да опитам...
- Благодаря. – Треперенето на гласът ми развали сарказмът. Загледах се в пътеката,
като почти очаквах Чарли да се изтъпанчи измежду мократа папрат като разярен
бик. В този случай аз щях да бъда червеният флаг.
- Само още едно нещо – ми каза Едуард, след което погледна към Джейкъб. – Не
открихме следи от Виктория от нашата страна на линията – ами вие?
Знаеше отговорът веднага щом Джейкъб си го помисли, но той го каза така или иначе.
- Последният пък беше, докато Бела бе... на път. Оставихме я да си мисли, че минава
покрай нас – затягахме кръгът, като се готвехме да й устроим засада...
Лед се плъзна по гръбнакът ми.
- Но след това литна като прилеп от Ада. Доколкото можем да кажем, улови мирисът
на малката ви женска и офейка. Оттогава не припарвала до земите ни.
Едуард кимна.
- Когато се върне обратно, вече не е ваш проблем. Ние...
- Тя уби на наша територия – изсъска Джейкъб. – Наша е!
- Не... – започнах да протестирам аз срещу двете изявления.
- БЕЛА! ВИЖДАМ КОЛАТА МУ И ЗНАМ, ЧЕ СИ ТАМ НЯКЪДЕ! АКО НЕ СИ В
ТАЗИ КЪЩА ДО ЕДНА МИНУТА...! – Чарли дори не се опита да довърши
заплахата си.
- Да тръгваме – каза Едуард.
Погледнах обратно към Джейкъб, разкъсана. Щях ли да го видя отново?
- Съжалявам – прошепна той толкова ниско, че трябваше да прочета по устните му,
за да разбера. – Довиждане, Белс.
- Ти обеща – напомних му отчаяно. – Все още сме приятели, нали?
Джейкъб поклати бавно глава и буцата в гърлото ми почти ме задуши.
- Знаеш колко е трудно се опитвах да спазя това обещание, но... не виждам как да
продължа да се опитвам. Не сега... – Той се бореше да запази суровата маска на
мястото си, но тя трепна и тогава изчезна. – Липсваш ми – изговори той. Едната му
ръка се пресегна към мен, пръстите му протегнати, сякаш му се искаше да бяха
достатъчно дълги, за да преминат разстоянието между нас.
- И ти на мен – задавих се аз. Ръката ми се пресегна към неговата през
пространството.
Сякаш бяхме свъзрани, ехото на болката му се сгърчи вътре в мен. Неговата болка,
моята болка.
- Джейк... – направих крачка към него. Исках да обвия ръцете си около кръста му и
да изтрия нещастното изражение от лицето му.
Едуард ме дръпна назад, ръцете му ме възпираха, наместо да ме защитават.
- Всичко е наред – обещах му аз, като погледнах нагоре, за да разчета лицето му с
доверие в очите ми. Той щеше да разбере.
Очите му бяха непроницаеми, а лицето му безизразно. Студено.
- Не, не е.
- Пусни я – изръмжа Джейкъб, отново разярен. – Тя иска! – Той направи две дълги
крачки напред. Блясък на очакване проблесна в очите му. Гръдният му кош, сякаш
се изду, докато трепереше.
Едуард ме избута зад себе си, като се извърна за да се изправи в лице с Джейкъб.
- Не! Едуард...!
- ИЗАБЕЛА СУОН!
- Хайде! Чарли е ядосан! – Гласът ми бе паникьосан, но не заради Чарли сега. –
Побързай!
Забутах го и той се успокои малко. Той ме дръпна назад бавно, като не сваляше поглед
от Джейкъб, докато се отдръпвахме.
Джейкъб ни наблюдаваше с тъмно свъсване върху огорченото си лице. Очакването
изчезна от очите му и тогава, точно преди гората да застане между нас, лицето му се
сгърч от болка.
Знаех, че последният поглед към лицето му щеше да ме преследва, докато не видя
отново усмивката му.
И точно там се заклех, че ще го видя да се усмихва отново, при това скоро. Щях да
намеря начин да го запазя мой приятел.
Едуард държеше ръката си здраво около кръста ми, като ме придържаше близо. Това
бе единственото нещо, което възпираше сълзите от очите ми.
Имах наистина сериозни проблеми.
Най-добрият ми приятел ме числеше към враговете си.
Виктория все още бе на свобода, като поставяше всички, които обичам, в опасност.
Ако не станех скоро вампир, Волтури щяха да ме убият.
И сега ми се струваше, че ако това стане, килетските върколаци ще се опитат да
свършат сами тази работа – заедно с опитът да избият цялото ми бъдещо семейство. Не
мислех, че имат някакъв шанс всъщност, но щеше ли най-добрият ми приятел да се
погуби в този опит?
Много сериозни проблеми. Тогава защо внезапно всичко бе станало толкова
незначително, когато преминахме през последните дървета и уловихме изражението на
моравото лице на Чарли?
Едуард нежно стисна ръката ми.
- Тук съм.
Поех си дълбоко въздух.
Това бе истина. Едуард беше тук, с ръцете си около мен.
Можех да се изправя пред каквото и да е било, стига това да бе истина.
Изправих раменете си и се отправих напред, за да посрещна последствията, а до мен крачеше моята орис.
му. – Никога няма да мога да ти кажа колко съм ти признателен. Длъжник съм ти
до края на... съществуването ми.
Джейкъб го изгледа безучастно, като треперенето му замръзна от изненада. Той си
размени бърз поглед с мен, но аз бях също толкова озадачена.
- За това, че запази Бела жива – уточни Едуард, гласът му груб и пламенен. – Когато
аз... не можех.
- Едуард... – започнах да казвам, но той вдигна една ръка, очите му върху Джейкъб.
Разбиране премина през лицето на Джейкъб преди суровата маска да се завърне.
- Не го направих заради теб.
- Знам. Но това не изтрива благодарността, която изпитвам. Помислих си, че трябва
да знаеш. Ако някога има нещо по силите ми, което мога да направя за теб...
Джейкъб повдигна една черна вежда.
Едуард поклати глава.
- Това не е по силите ми.
- По чии, тогава? – изръмжа Джейкъб.
Едуард погледна надолу към мен.
- Нейните. Аз се уча бързо, Джейкъб Блек, и не повтарям една и съща грешка два
пъти. Тук съм, докато тя не ми нареди да си тръгна.
Бях веднага погълната от златният му поглед. Не беше трудно да разбера, какво бях
изпуснала в разговорът. Единственото нещо, което Джейкъб би искал от Едуард бе
неговото отсъствие.
- Никога – прошепнах аз, все още загледана в очите на Едуард.
Джейкъб се престори, че повръща.
Неохотно откъснах очи от Едуард, за да се смръщя срещу Джейкъб.
- Има ли нещо друго, от което се нуждаеш, Джейкъб? Искаше да загазя – мисията
изпълнена. Чарли вероятно ще ме прати във военно училище. Но това няма да ме
задържи далеч от Едуард. Нищо не може да стори това. Какво още искаш?
Джейкъб държеше очите си върху Едуард.
- Просто трябва да напомня на твоите кръвопиещи приятели за някои ключови точки
в договорът, на който са се съгласили. Именно този договор ме възпира да му
разкъсам гърлото още сега.
- Не сме забравили – каза Едуард във същият момент, когато аз попитах: - Какви
ключови точки?
Джейкъб все още гледаше гневно Едуард, но ми отговори.
- Договорът е доста специфичен. Ако някой от тях ухапи човек, мирът е нарушен. Да
ухапе, не да убие – наблегна той. Накрая погледна към мен. Очите му бяха студени.
Отне ми само секунда, за да разбера разликата и лицето ми стана ледено като
неговото.
- Не е твоя работа.
- Моя е, по дявол... – успя само да изплюе задавено той.
Не очаквах припряните ми думи да предизвикат такъв силен отговор. Въпреки
предупрежденията, които бе дошъл да предаде, сигурно не е знаел. Сигурно е мислел,
че предупреждението е просто предпазна мярка. Не е осъзнавал – или не е искал да
вярва – че вече съм взела решението си. Че наистина възнамерявам да стана член на
семейство Калън.
Отговорът ми почти запрати Джейкъб в конвулсия. Той притисна юмруците си към
слепоочията си, като затвори силно очи, като се опитваше да овладее спазмите. Лицето
му стана болнаво зелено изпод червеникавата кожа.
- Джейк? Добре ли си? – попитах разтревожено аз.
Направих половин крачка към него, когато Едуард ме хвана и ме дръпна назад към
собственото си тяло.
- Внимавай! Не е под контрол – предупреди ме той.
Но Джейкъб вече се бе съвсезл до някъде – само ръцете му се тресяха сега. Той се
намръщи на Едуард с чиста омраза.
- Ъгх. Аз никога не бих я наранил.
Нито Едуард, нито аз пропуснахме намекът му или обвинението, което съдържаше.
Ниско изсъскване се отскубна от устните на Едуард. Джейкъб стисна юмруци неволно.
- БЕЛА! – ревът на Чарли оттекна от посоката на къщата. – ВЕДНАГА СЕ
ПРИБИРАЙ ВКЪЩИ!
И тримата замръзнахме, като се ослушвахме в мълчанието, което последва.
Бях първата, която проговори – гласът ми трепереше.
- По дяволите.
Разяреното изражение на Джейкъб омекна.
- Наистина съжалявам за това – промърмори той. – Трябваше да направя каквото
мога – трябваше да опитам...
- Благодаря. – Треперенето на гласът ми развали сарказмът. Загледах се в пътеката,
като почти очаквах Чарли да се изтъпанчи измежду мократа папрат като разярен
бик. В този случай аз щях да бъда червеният флаг.
- Само още едно нещо – ми каза Едуард, след което погледна към Джейкъб. – Не
открихме следи от Виктория от нашата страна на линията – ами вие?
Знаеше отговорът веднага щом Джейкъб си го помисли, но той го каза така или иначе.
- Последният пък беше, докато Бела бе... на път. Оставихме я да си мисли, че минава
покрай нас – затягахме кръгът, като се готвехме да й устроим засада...
Лед се плъзна по гръбнакът ми.
- Но след това литна като прилеп от Ада. Доколкото можем да кажем, улови мирисът
на малката ви женска и офейка. Оттогава не припарвала до земите ни.
Едуард кимна.
- Когато се върне обратно, вече не е ваш проблем. Ние...
- Тя уби на наша територия – изсъска Джейкъб. – Наша е!
- Не... – започнах да протестирам аз срещу двете изявления.
- БЕЛА! ВИЖДАМ КОЛАТА МУ И ЗНАМ, ЧЕ СИ ТАМ НЯКЪДЕ! АКО НЕ СИ В
ТАЗИ КЪЩА ДО ЕДНА МИНУТА...! – Чарли дори не се опита да довърши
заплахата си.
- Да тръгваме – каза Едуард.
Погледнах обратно към Джейкъб, разкъсана. Щях ли да го видя отново?
- Съжалявам – прошепна той толкова ниско, че трябваше да прочета по устните му,
за да разбера. – Довиждане, Белс.
- Ти обеща – напомних му отчаяно. – Все още сме приятели, нали?
Джейкъб поклати бавно глава и буцата в гърлото ми почти ме задуши.
- Знаеш колко е трудно се опитвах да спазя това обещание, но... не виждам как да
продължа да се опитвам. Не сега... – Той се бореше да запази суровата маска на
мястото си, но тя трепна и тогава изчезна. – Липсваш ми – изговори той. Едната му
ръка се пресегна към мен, пръстите му протегнати, сякаш му се искаше да бяха
достатъчно дълги, за да преминат разстоянието между нас.
- И ти на мен – задавих се аз. Ръката ми се пресегна към неговата през
пространството.
Сякаш бяхме свъзрани, ехото на болката му се сгърчи вътре в мен. Неговата болка,
моята болка.
- Джейк... – направих крачка към него. Исках да обвия ръцете си около кръста му и
да изтрия нещастното изражение от лицето му.
Едуард ме дръпна назад, ръцете му ме възпираха, наместо да ме защитават.
- Всичко е наред – обещах му аз, като погледнах нагоре, за да разчета лицето му с
доверие в очите ми. Той щеше да разбере.
Очите му бяха непроницаеми, а лицето му безизразно. Студено.
- Не, не е.
- Пусни я – изръмжа Джейкъб, отново разярен. – Тя иска! – Той направи две дълги
крачки напред. Блясък на очакване проблесна в очите му. Гръдният му кош, сякаш
се изду, докато трепереше.
Едуард ме избута зад себе си, като се извърна за да се изправи в лице с Джейкъб.
- Не! Едуард...!
- ИЗАБЕЛА СУОН!
- Хайде! Чарли е ядосан! – Гласът ми бе паникьосан, но не заради Чарли сега. –
Побързай!
Забутах го и той се успокои малко. Той ме дръпна назад бавно, като не сваляше поглед
от Джейкъб, докато се отдръпвахме.
Джейкъб ни наблюдаваше с тъмно свъсване върху огорченото си лице. Очакването
изчезна от очите му и тогава, точно преди гората да застане между нас, лицето му се
сгърч от болка.
Знаех, че последният поглед към лицето му щеше да ме преследва, докато не видя
отново усмивката му.
И точно там се заклех, че ще го видя да се усмихва отново, при това скоро. Щях да
намеря начин да го запазя мой приятел.
Едуард държеше ръката си здраво около кръста ми, като ме придържаше близо. Това
бе единственото нещо, което възпираше сълзите от очите ми.
Имах наистина сериозни проблеми.
Най-добрият ми приятел ме числеше към враговете си.
Виктория все още бе на свобода, като поставяше всички, които обичам, в опасност.
Ако не станех скоро вампир, Волтури щяха да ме убият.
И сега ми се струваше, че ако това стане, килетските върколаци ще се опитат да
свършат сами тази работа – заедно с опитът да избият цялото ми бъдещо семейство. Не
мислех, че имат някакъв шанс всъщност, но щеше ли най-добрият ми приятел да се
погуби в този опит?
Много сериозни проблеми. Тогава защо внезапно всичко бе станало толкова
незначително, когато преминахме през последните дървета и уловихме изражението на
моравото лице на Чарли?
Едуард нежно стисна ръката ми.
- Тук съм.
Поех си дълбоко въздух.
Това бе истина. Едуард беше тук, с ръцете си около мен.
Можех да се изправя пред каквото и да е било, стига това да бе истина.
Изправих раменете си и се отправих напред, за да посрещна последствията, а до мен крачеше моята орис.