Български фен превод на New Moon (Новолуние)

Лицето му бе замислено, вече не толкова закачливо.
- Все още е другият, нали?
Свих се. Странно как сякаш знаеше, че не трябва да казва името - точно както преди в
колата с музиката. Беше разбрал толкова много неща за мен, които никога не бях
споменавала.
- Не е нужно да говориш за това - каза ми той.
Кимнах благодарно.
- Но не ми се ядосвай, задето ще се навъртам наоколо, става ли? - Джейкъб потупа
ръката ми. - Защото няма да се предам. Имам много време.
Въздъхнах.
- Не трябва да си губиш времето - казах аз, въпреки че ми се искаше да го прави. Най-
вече щом имаше желание да ме приеме такава, каквато съм - повредена стока, така да
се каже.
- Това искам да правя, стига ти да искаш да си с мен.
- Не мога да си представя да не искам да съм с теб - казах му честно аз.
Джейкъб засия.
- Мога да живея с това.
- Просто не очаквай повече - предупредих го аз, като се опитвах да издърпам ръката
си. Той я задържа упорито.
- Това не те притеснява, нали? - настоя той, като стисна пръстите ми.
- Не - въздъхнах аз. - Наистина беше приятно. Ръката му беше толкова по-топла от
моята - винаги се чувствах много студена през последните дни.
- И не ти пука какво мисли той - Джейкъб вдигна палец към тоалетните.
- Предполагам, че не.
- Тогава какъв е проблемът?
- Проблемът е - казах аз, - че за мен означава нещо друго, за разлика от теб.
- Ами. - Той стисна ръката ми в своята. - Това е мой проблем, нали така?
- Добре - измърморих аз. - Обаче да не забравиш.
- Няма. Щифта е махнат от гранатата за мен, а? - Той ме сръчка в ребрата.
Извъртях очи. Предполагам, че щом можеше да се шегува с това, имаше право.
Той се засмя тихо за минута, докато кутрето му разсеяно рисуваше по ръката ми.
- Имаш много странен белег тук - внезапно каза той, като извъртя ръката ми, за да го
разгледа. - Откъде го имаш?
Показалецът на свободната му ръка проследи линията на дългият сребрист полумесец,
който бе едва забележим върху бледата ми кожа.
Намръщих се.
- Сериозно ли очакваш от мен да помня откъде са ми всичките белези?
Очаквах споменът да ме удари - да отвори кървящата дупка. Но, както винаги,
присъствието на Джейкъб ме държеше цяла.
- Студен е - промърмори той, като натисна леко мястото, където Джеймс ме беше
ухапал.
И тогава Майк излезе от тоалетната, лицето му посивяло и покрито с пот. Изглеждаше
ужасно.
- О, Майк - ахнах аз.
- Имате ли нещо против да си тръгнем по-рано? - прошепна той.
- Не, разбира се, че не. - Изтръгнах ръката си и отидох да помогна на Майк във
вървенето. Изглеждаше нестабилен.
- Филмът в повече ли ти дойде? - попита Джейкъб безсърдечно.
Погледът на Майк беше злобен.
- Всъщност не видях нищо от него - промърмори той. - Гадеше ми се още преди да
изгасят лампите.
- Защо нищо не каза? - скарах му се аз, докато крачехме към изхода.
- Надявах се, че ще отмине - каза той.
- Само секунда - каза Джейкъб, като се пресегна към вратата. Той влезе бързо в
магазина с лакомства.
- Може ли да ми дадете празна кофичка за пуканки? - попита той продавачката. Тя
погледна само веднъж към Майк, преди да бутне кофата в ръцете на Джейкъб.
- Изведете го оттук, моля ви - помоли ни тя. Очевидно тя трябваше да чисти пода
после.
Изведох Майк навън в студеният, мокър въздух. Той дишаше дълбоко. Джейкъб беше
точно зад нас. Той ми помогна да го качив в колата, като му подаде кофата със
сериозен поглед.
- Ако обичаш - беше всичко, което Джейкъб каза.
Свалихме прозорците, като пуснахме леденият нощен въздух да духа в колата, като се
надявахме, че ще помогне на Майк. Свих ръце около краката си, за да се затопля.
- Отново ли ти е студено? - попита Джейкъб, като сложи ръката си около мен още
преди да отговоря.
- На теб не ти ли е?
Той поклати глава.
- Сигурно имаш температура или нещо такова - измърморих аз. Замръзвах. Притиснах
пръстите си към челото му и главата му наистина беше гореща.
- Оха, Джейк - гориш!
- Чувствам се добре. - Той сви рамене. - В цветущо здраве.
Намръщих се и отново докоснах главата му. Кожата му пареше изпод пръстите ми.
- Ръцете ти са ледени - оплака се той.
- Може би съм просто аз - съгласих се.
Майк простена на задната седалка и повърна в кофата. Направих физиономия, като се
надявах че собственият ми стомах ще понесе звукът и миризмата. Джейкъб погледна
разтревожено през рамо, за да се увери, че колата му не е осквернена.
Пътят ми се стори по-дълъг на връщане.
Джейкъб беше тих и замислен. Лявата му ръка беше около мен и бе толкова топла, че
усещането от студеният вятър беше приятно.
Гледах през предното стъкло, погълната от вина.
Беше толкова нередно да насърчавам Джейкъб. Чист егоизъм. Нямаше значение, че се
опитвах да изясним позициите си. Ако почувстваше някаква надежда тогава щеше да
се превърне в нещо друго от приятелство, и това щеше да означава, че не съм била
достатъчно ясна.
Как да му обясня така, че да разбере? Бях празна черупка. Като свободна къща -
бракувана - за месеци бях напълно необитаема. Сега бях малко подобрена. Предната
стая беше в по-добро състояние. Но беше само това - едно малко парче. Той
заслужаваше повече от това - повече от една стая, която едва се крепеше на порутени
основи. Нищо от неговото инвестиране в тази част нямаше да ме накара да заработя с
пълни сили.
И въпреки това знаех, че няма да го отхвърля. Имах прекалено голяма нужда от него, а
и бях егоистка. Може би трябваше да изясня повече моята страна, така че да знае да ме
напусне. Мисълта ме накара да потреперя и Джейкъб ме обви по-здраво с ръката си.
Закарах Майк до тях с шевролета му, докато Джейкъб ни следваше, за да ме върне у
дома. Джейкъб мълчеше по целият път към нас и се зачудих дали не мислеше за
същото като мен. Може би си променяше мнението.

- Бих се самопоканил вътре, тъй като се върнахме рано - каза той, като паркира до
пикапът ми. - Но мисля, че може да си права за температурата. Започвам да се
чувствам малко... странно.
- О, не, не и ти! Искаш ли да те закарам до у вас?
- Не. - Той поклати глава, като свъси вежди. - Все още не се чувствам болен. Просто...
нещо не е както трябва. Ако ми се наложи, ще спра.
- Ще ми се обадиш ли веднага щом се прибереш? - попитах загрижено.
- Да, да. - Той се намръщи, като гледаше право напред в тъмнината и хапеше устната
си.
Отворих вратата си, за да сляза, но той улови леко ръката ми и ме задържа. Отново
забелязах колко гореща бе кожата му до моята.
- Какво има, Джейк? - попитах аз.
- Искам да ти кажа нещо, Бела... но мисля, че ще ти прозвучи лигаво.
Въздъхнах. Това щеше да е същото като в киното.
- Давай.
- Знам че си доста нещастна. И макар че може би това не помага с нищо, просто исках
да знаеш, че винаги ще съм до теб. Никога няма да те разочаровам - обещавам ти, че
винаги можеш да разчиташ на мен. Уау, това наистина прозвуча лигаво. Но ти знаеш
това, нали? Че никога, никога няма да те нараня?
- Да, Джейк. Знам това. И вече разчитам на теб, повече отколкото предполагаш.
Усмивката му пресече лицето му така, както изгревът възпламеняваше облаците, и ми
се прииска да си отрежа езика. Не казах нищо, което да е лъжа, но трябваше да излъжа.
Истината беше нередна, щеше да го нарани. Аз бях тази, която щеше да го разочарова.
Странен поглед премина през лицето му.
- Мисля, че трябва да се прибирам вече - каза той.
Бързо излязох.
- Обади ми се! - извиках аз, докато той потегляше.
Гледах го как тръгва и поне изглежда, че имаше контрол над колата. Вгледах се в
празната улица, когато той замина, като се чувствах малко зле, но не поради някаква
физическа причина.
Колко ми се искаше Джейкъб Блек да се бе родил мой брат, моя плът и кръв, така че
да имах някакво законно право над него, което все още да ми освобождаваше от
всякаква вина сега. Господ знае, никога не съм искала да използвам Джейкъб, но не
можех да преглътна вината, която чувствах сега, че съм го направила.
Дори още повече, никога не съм имала намерение да го обичам. В едно бях сигурна -
сигурна в дъното на стомахът си, в центърът на костите ми, знаех го от върха на
главата си до края на пръстите ми, знаех го дълбоко в празните си гърди - беше как
любовта можеше да даде силата на някой да те пречупи.
Бях счупена, невъзможна за поправяне.
Но имах нужда от Джейкъб сега, нуждаех се от него като дрога. Бях го използвала
като патерица прекалено дълго време, и бях по-навътре отколкото имах намерение да
бъда отново с някого. Сега не можех да понеса да бъде наранен и въпреки че знаех, че
той е сгрешил много, също така знаех и че няма да му позволя да опита.
Той беше най-добрият ми приятел. Винаги щях да го обичам и това никога, никога
нямаше да е достатъчно.
Влязох вътре, за да седна край телефона и да гриза ноктите си.
- Филмът свърши ли вече? - попита изненадано Чарли, когато влязох вътре. Той
седеше на пода, само на крачка от телевизора. Сигурно играта бе много вълнуваща.
- Майк се разболя - обясних аз. - Някакъв вид стомашен грип.
- Ти добре ли си?
- Сега се чувствам добре - казах несигурно. Очевидно бях разкрита.
Облегнах се на кухненските шкафове, ръката ми на сантиметри от телефона, като се
опитвах да чакам търпеливо. Замислих се за странният поглед на лицето на Джейкъб,
докато караше и пръстите ми започнаха да барабанят по шкафа. Трябваше да настоя да
го закарам у тях.
Гледах как часовникът отброява минутите. Десет. Петнайсет. Дори и когато аз карах,
отнемаше само петнайсет минути, а Джейкъб караше много по-бързо от мен.
Осемнайсет минути. Вдигнах телефона и набрах номера.
Звънеше ли, звънеше. Може би Били бе заспал. Може би бях сбъркала номера. Опитах
отново.
На осмото позвъняване, точно когато се канех да затворя, Били отговори.
- Ало? - попита той. Гласът му беше предпазлив, сякаш очакваше лоши новини.
- Били, аз съм, Бела - Джейк прибра ли се вече? Тръгна оттук преди двайсетина
минути.
- Тук е - каза Били бездушно.
- Трябваше да ми се обади. - Бях малко подразнена. - Беше му зле, когато тръгна и аз
бях разтревожена.
- Беше му... прекалено лошо да се обади. Не се чувства много добре сега. - Били
звучеше доста далечно. Осъзнах, че вероятно иска да е при Джейкъб.
- Обади ми се, ако имаш нужда от помощ - предложих аз. - Мога да дойда веднага. -
Помислих си за Били, прикован на столът си, а Джейк се грижи сам за себе си...
- Не, не - каза бързо Били. - Добре сме. Стой си у вас.
Начинът, по който го каза беше почти груб.
- Добре - съгласих се аз.
- Дочуване, Бела.
Линията прекъсна.
- Чао - промърморих аз.
Е, поне беше стигнал до вкъщи. Странно, но не се чувствах по-спокойна. Качих се
нагоре по стълбите, като се терзаех. Може да отида утре преди работа да го видя как е.
Мога да му занеса супа - би трябвало да имаме консервни кутии тука някъде.
Осъзнах, че всички подобни планове бяха отменени, когато се събудих рано -
часовникът ми показа четири и половина - и спринтирах към банята. Чарли ме откри
там половин час по-късно, лежаща на пода с притисната буза срещу студеният ръб на
ваната.
Той ме изгледа за един дълъг момент.
- Стомашен грип - каза накрая той.
- Да - простенах аз.
- Имаш ли нужда от нещо? - попита той.
- Обади се в магазина, ако обичаш - инструктирах го пресипнало. - Кажи им, че имам
същото като Майк и че не мога да дойда днес. Кажи им, че се извинявам.
- Разбира се, няма проблеми - увери ме Чарли.
Прекарах остатъка от деня на пода в банята, като поспах няколко часа с глава върху
една сгъната кърпа. Чарли твърдеше, че трябва да отиде на работа, но подозирах, че
просто спешно се нуждае от тоалетна. Той остави чаша с вода на пода до мен, за да ме
поддържа хидратирана.
Събуди ме, когато се прибра вкъщи. Можех да видя, че е тъмно в стаята ми - беше
паднала ноща. Той трополеше нагоре по стъпалата, за да ме провери.
- Все още ли си жива?
- Горе-долу - казах аз.
- Искаш ли нещо?

- Не, благодаря.
Той се колебаеше - това очевидно не беше в неговата сфера.
- Добре тогава - каза той, като се отправи обратно надолу към кухнята.
Чух телефонът да звъни няколко минути по-късно. Чарли говореше с някой с нисък
глас за известно време, след което затвори.
- Майк се чувства по-добре - извика той към мен.
Е, това беше окуражително. Беше се разболял около осем часа преди мен. Значи само
още осем часа. Мисълта накара стомахът ми да се преобърне, така че се изправих, за да
се надвеся над тоалетната.
Отново заспах върху кърпата, но когато се събудих бях на леглото си и беше светло
през прозорецът ми. Не си спомнях да съм се местила - Чарли вероятно ме бе пренесъл
до стаята ми - също така бе поставил и чаша с вода на нощното ми шкафче. Чувствах
се пресъхнала. Изгълтах я, въпреки че имаше странен вкус, откъдето бе застояла цяла
нощ.
Изправих се бавно, като се опитвах да не задействам отново гаденето. Чувствах се
слаба и в устата ми имаше ужасен вкус, но поне стомахът ми беше по-добре.
Погледнах часовникът си.
Двайсет и четирите часа бяха минали.
Не се насилвах, като хапнах нищо друго освен бисквити за закуска. Чарли изглеждаше
облекчен да ме види оздравяла.
Веднага щом се уверих, че няма да прекарам денят на пода в банята отново, се обадих
на Джейкъб.
Джейкъб беше този, който вдигна телефона, но веднага щом го чух, разбрах, че не го е
преодолял.
- Ало? - Гласът му беше пресипнал и отпаднал.
- О, Джейк - изстенах състрадателно аз. - Звучиш ужасно.
- Чувствам се ужасно - прошепна той.
- Толкова съжалявам, че те накарах да излезеш с мен. Това е гадно.
- Радвам се, че отидох. - Гласът му все още бе шепот. - Не се ядосвай. Вината не е
твоя.
- Скоро ще се оправиш - обещах аз. - Събудих се тази сутрин и си бях наред.
- Била си болна? - попита тъпо той.
- Да и аз го хванах. Но сега съм добре.
- Това е хубаво. - Гласът му беше безжизнен.
- Така че вероятно ще се почувстваш по-добре след няколко часа - окуражих го аз.
Едва успях да чуя отговорът му.
- Не мисля, че имам същото като теб.
- Нямаш ли стомашен грип? - попитах аз, объркана.
- Не. Нещо друго е.
- Какво не ти е наред?
- Всичко - прошепна той. - Всичко ме боли.
Болката в гласът му бе почти осезаема.
- Какво мога да направя, Джейк? Какво да ти донеса?
- Нищо. Не можеш да идваш тук. - Беше рязък. Напомни ми на Били от миналата
вечер.
- Вече съм била в близост до теб, когато ти стана зле - изтъкнах аз.
Той не ми обърна внимание.
- Ще ти се обадя, когато мога. Ще те уведомя кога можеш отново да наминеш.
- Джейкъб...
- Трябва да тръгвам - каза той, внезапно забързан.
- Обади ми се като се почувстваш по-добре.
- Добре - съгласи се той и гласът му имаше странна, остра нотка.
Беше замълчал за момент. Очаквах от него да каже довиждане, но и той също чакаше.
- Ще се видим скоро - казах накрая.
- Чакай да ти се обадя - каза отново той.
- Добре... Чао, Джейкъб.
- Бела - той прошепна името ми, след което затвори телефонът.
10. ЛИВАДАТА
Джейкъб не се обади.
Първият път, когато се обадих, отговори Били и ми каза, че Джейкъб е все още на
легло. Станах любопитна, като проверих дали Били го е завел на доктор. Били каза, че
го е направил, но поради някаква причина не се успокоих, не му повярвах наистина.
Обаждах се отново, по няколко пъти през следващите два дена, но никой не вдигна
повече.
В събота реших да отида да го видя, по дяволите поканата. Но малката червена къща
беше празна. Това ме изплаши - толкова болен ли беше Джейкъб, че имаше нужда да
отиде в болницата? Минах през болницата на връщане за вкъщи, но сестрата от
приемното ми каза, че нито Джейкъб или Били са идвали.
Накарах Чарли да се обади на Хари Клиъруотър веднага щом се прибра от работа.
Чаках нетърпеливо, докато Чарли бъбреше със старият си приятел - разговорът сякаш
се проточи цяла вечност, без дори Джейкъб да бъде споменат. Изглежда, че Хари е бил
в болницата... някакъв вид тестове за сърцето. Челото на Чарли се смръщи, но Хари се
шегуваше с него, като твърдеше, че това е нищо, докато Чарли не се смееше отново.
Само тогава, когато Чарли попита за Джейкъб и сега неговата страна от разговора не
даде много информация за преработване, само много "хмм"-та и "аха"-та. Барабаних с
пръсти по шкафа до него, докато той не положи ръка върху моята, за да ме спре.
Накрая Чарли затвори телефона и се обърна към мен.
- Хари каза, че има някакъв проблем с телефонните линии и затова не си могла да се
свържеш с тях. Били е завел Джейк при докторът там и изглежда, че има моно.
Наистина е изморен, а Били е казал никакви посетители - докладва той.
- Никакви посетители? - настоях недоверчиво.
Чарли повдигна вежда.
- Сега недей да се натрапваш, Белс. Били знае какво е добро за Джейк. Ще бъде на
крака в скоро време. Бъди търпелива.
Не си насилих късмета. Чарли беше прекалено разтревожен за Хари. Това очевидно бе
по-важната тема - нямаше да е редно да му досаждам с моите по-дребни тревоги.
Вместо това се качих горе в стаята си и включих компютърът. Открих един
медицински сайт и написах "мононуклеоза" в търсачката.
Всичко, което знаех за моното бе, че би трябвало да го получиш от целуване, което
очевидно не беше случаят с Джейк. Прегледах бързо симптомите - температурата
определено я имаше, но останалите? Никакво ужасно възпалено гърло, никакво
изтощение, нито главоболия, поне не и преди да се прибере вкъщи от киното - беше
казал, че е в "цветущо здраве". Наистина ли толкова бързо се хващаше? От статията ми
се стори, че възпаленото гърло идва първо.
Изгледах мониторът и се зачудих защо всъщност правя това. Защо се чувствам
толкова... толкова подозрителна, сякаш не вярвах на историята на Били? Защо Били ще
лъже Хари?

Вероятно само се държа глупаво. Просто се тревожех и ако трябва да сме честни, се
страхувах от това да не ми е позволено да виждам Джейкъб - нервираше ме.
Прегледах бегло останалата част от статията, като търсех повече информация. Спрях,
когато стигнах до частта, че моно може да продължи повече от месец.
Месец? Челюстта ми увисна.
Но Били не можеше да насили без-посетители нещото за толкова време. Разбира се, че
не. Джейк щеше да полудее в леглото толкова време, без да има с кого да си говори.
А и освен това, от какво се страхуваше Били? Статията казваше, че човек, който има
моно трябва да избягва физическата активност, но не пишеше нищо за посетители.
Болеста не беше много заразна.
Реших да дам една седмица на Били, преди да стана нахална. Една седмица беше
щедро от моя страна.
Една седмица беше дълга. До сряда бях убедена, че няма да оцелея до събота.
Когато реших да оставя Били и Джейкъб сами за една седмица, не вярвах наистина, че
Джейкъб ще спазва правилата на Били. Всеки ден като се връщах от училище,
изтичвах до телефона, за да проверя за съобщения. Никога нямаше такива.
Три пъти се изметнах, като се опитах да му се обадя, но телефонните линии все още не
работиха.
Бях прекалено много време в къщата и прекалено много сама. Без Джейкъб и
адреналинът ми и разсейванията ми, всичко което бях потискала започна да пълзи
обратно към мен. Сънищата се засилиха отново. Вече не можех да видя краят им.
Просто ужасното нищо - половината време в гората, другата половина в празното
папратово море, където бялата къща вече не съществуваше. Понякога Сам Ълий беше
там в гората и ме наблюдаваше отново. Не му обърнах внимание - нямаше никаква
утеха в присъствието му - не ме караше да се чувствам по-малко сама. Не ме спираше
да се събуждам с писъци нощ след нощ.
Дупката в гърдите ми беше по-ужасна от всякога. Мислех си, че държа всичко под
контрол, но открих, че се свивам, ден след ден, като стискам страните си и се боря за
въздух.
Не се справях добре сама.
Бях изключително облекчена на сутринта, когато се събудих - с писъци, разбира се - и
си спомних, че днес е събота. Днес щях да се обадя на Джейкъб. И ако телефонните
линии все още не работеха, тогава щях да отида до Ла Пуш. По един или друг начин,
днешният ден щеше да е по-добър от останалата самотна седмица.
Набрах номера и почаках без големи надежди.
Изненадах се, когато Били вдигна на второто позвъняване.
- Ало?
- Оу, ей, телефоните работят отново! Здрасти, Били. Бела е. Просто се обаждам, за да
видя как я кара Джейкъб. Готов ли е за посетители вече? Мислех си да намина...
- Съжалявам, Бела - прекъсна ме Били и се зачудих дали не гледа телевизия - звучеше
разсеян. - Той не е тук.
- Оу. - Отне ми секунда. - Значи се чувства по-добре?
- Аха. - Били се поколеба за прекалено дълго. - Оказва се, че все пак не е моно. Само
някакъв друг вирус.
- Оу. Та... къде е той?
- Отиде да закара едни приятели до Порт Анджелис - мисля, че ще хванат два филма
или нещо такова. Няма да е тук през целият ден.
- Е, това е облекчение. Толкова се тревожех. Доволна съм, че се чувства достатъчно
добре, за да излезе. - Гласът ми звучеше ужасно неискрен, докато бъбрех.
Джейкъб се чувстваше по-добре, но не достатъчно добре, за да ми се обади. Беше
излязъл с приятели. Седях си вкъщи, като ми липсваше все повече с всеки изминал час.
Бях самотна, разтревожена, оттегчена... продупчена - и сега и изоставена, когато
осъзнах, че седмицата, през която бяхме разделени, не е имала същият ефект върху
него.
- Нещо конкретно ли искаше? - попита Били учтиво.
- Не, всъщност не.
- Е, ще му кажа, че си се обадила - обеща Били. - Чао, Бела.
- Чао - отвърнах аз, но той вече бе затворил.
Останах за момент с телефонът в ръката ми.
Джейкъб сигурно си е променил мнението, точно както се опасявах. Щеше да послуша
съвета ми и да не си губи повече времето с някой, който не може да отвърне на
чувствата му. Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.
- Нещо не е наред ли? - попита Чарли, докато слизаше надолу по стъпалата.
- Не - излъгах аз, като затворих телефона. - Били казва, че Джейкъб се чувства по-
добре. Не е било моно. Така че всичко е наред.
- Той ли ще дойде тук или ти отиваш там? - попита разсеяно Чарли, като започна да
ровичка из хладилника.
- Нито едното или другото - признах аз. - Той е излязъл с други приятели.
Тона в гласът ми накрая улови вниманието на Чарли. Той погледна към мен внезапно
разтревожен, ръцете му замръзнали около пакет със сирене на парчета.
- Не е ли малко рано за обяд? - попитах колкото безгрижно успях, като се опитвах да
го разсея.
- Не, просто опаковам някои неща, които да занеса на реката...
- О, днес ще има риболов?
- Ами, Хари се обади... а и не вали. - Той бе направил малка купчина от храна на
шкафа, докато говореше. Внезапно отново вдигна поглед, сякаш бе осъзнал нещо. - Да
не би да искаш да остана с теб, след като Джейк го няма?
- Няма проблеми, тате - казах аз, като се опитвах да звуча уверено. - Рибата хапе по-
добре, когато времето е хубаво.
Той ме гледаше, като нерешителността беше ясно изписана върху лицето му. Знаех, че
се тревожи, страхуваше се да ме остави сама в случай, че отново стана "безжизнена".
- Сериозно, тате. Мисля да се обадя на Джесика - измислих си бързо аз. Предпочитам
да съм сама, отколкото той да не ме изпуска от око цял ден. - Имаме да учим за един
тест по математика. Помоща й ще ми дойде добре. - Тази част беше истина. Но щеше
да се наложи да се оправя и без нея.
- Това е добра идея. Прекарваш толкова много време с Джейкъб, че останалите ти
приятели могат да си помислят, че си ги забравила.
Усмихнах се и кимнах така, сякаш ме бе грижа какво мислят другите ми приятели.
Чарли започна да се обръща, но тогава се извърна отново с разтревожено изражение.
- Ей, нали ще учите или тук или у Джес, нали така?
- Разбира се, къде другаде?
- Ами, просто искам да си внимателна и да стоиш далеч от гората, както ти казах и
преди.
Отне ми минута да разбера, като се има предвид колко бях разсеяна.
- Още неприятности с мечки?
Чарли кимна, намръщен.
- Имаме липсващ планинар - рейнджърите открили лагерът му рано тази сутрин, но
без следа от него. Имало е няколко много големи животински стъпки... разбира се, тези
е може и да са наминали по-късно, като са помирисали храната... Както и да е,
вмомента слагат капаните.

- Оу - казах неясно аз. Не слушах наистина предупрежденията му - бях много по-
разстроена от ситуацията с Джейкъб, отколкото от възможността да бъда изядена от
мечка.
Бях доволна, че Чарли бързаше. Не ме изчака да се обадя на Джесика, така че не ми се
наложи да изиграя тази шарада. Минах през действието да си събера учебниците на
кухненската маса, за да ги подредя в чантата си - това вероятно бе пресилено и ако той
не бързаше толкова за реката, вероятно щеше да стане подозрителен.
Бях толкова заета да изглеждам заета, че жестоко пустият ден, който ми предстояше
ме повали чак след като гледах как отпрашва с колата. Отнеха ми само две минути
взиране в мълчаливият кухненски телефон, за да реша, че няма да остана вкъщи днес.
Премислих възможностите си.
Нямаше да се обадя на Джесика. Доколкото мога да кажа, Джесика вече бе преминала
към тъмната страна.
Можех да отида до Ла Пуш и да взема мотоциклета си - привлекателна мисъл, но с
един малък проблем - кой щеше да ме закара до спешното, ако се нуждаех от него след
това?
Или... вече имах картата и компасът ни в пикапа. Бях доста убедена, че разбирам
достатъчно добре процесът, за да не се изгубя. Може би щях да елиминирам два пътя
днес, като изпреваря графикът ни за тогава, когато Джейкъб щеше да реши да ме
удостои с присъствието си отново. Отказвах да мисля след колко време ли ще е това.
Или щеше да е никога.
Почувствах малко свиване от вина, като осъзнах как ще се почувства Чарли относно
това, но не й обърнах внимание. Просто не можех да остана отново в къщата днес.
Няколко минути по-късно бях на познатата магистрала, която не водеше към никъде
конкретно. Бях спуснала прозорците и карах толкова бързо, доколкото бе здравословно
за пикапът ми, като се опитвах да се наслаждавам на вятъра срещу лицето ми. Беше
облачно, но почти сухо - доста хубав ден за Форкс.
Потеглянето ми отне повече време, отколкото щеше да отнеме на Джейкъб. След като
паркирах на обичайното място, трябваше да прекарам петнайсет минути в изучаване на
малката игла на компасът и маркировките на сега износената ни карта. Когато бях
разумно убедена, че следвам правилната линия на картата, потеглих към дърветата.
Гората беше изпълнена с живот днес, всички малки животинки се радваха на
моментната сухота. Обаче някакси дори и с чуруликащите птички и жужащите
насекоми около главата ми и спорадичното пробягване на полската мишка през
шубраците, гората изглеждаше по-зловеща днес - напомняше ми на най-скорощният
ми кошмар. Знаех си, че е просто защото съм сама, като ми липсваше безгрижното
свирукане на Джейкъб и звукът от друг чифт крака, които джвакат по влажната земя.
Чувството на безпокойство ставаше все по-силно, колкото повече надълбоко влизах в
гората. Дишането започна да става по-трудно - не от напрагянае, а защото имах
проблеми с тъпата дупка в гръдният си кош отново. Държах ръцете си притиснати
около тялото ми и се опитвах да разкарам мъката от мислите ми. Почти ми се искаше
да се върна обратно, но не исках усилията, които вече бях направила да отидат
напразно.
Ритъмът на стъпките започна да вцепенява умът и болката ми, докато крачех напред.
Дишането ми стана равно накрая, и се радвах, че не се бях отказала. Ставах все по-
добра в прекрачването на храсти - можех да видя, че вървя по-бързо.
Не бях осъзнала колко по-ефикасно се движа. Мислех си, че съм покрила поне три
километра и дори не бях започнала да се оглеждам за нея. И тогава с грубост, която ме
дезориентира, прекрачих малък свод, направен от корените на две кленови дървета -
като избутах папратите, които ми стигаха до гърдите - и се озовах в ливадата.
Беше същото място, както моментално бях убедена. Никога не бях виждала друго
толкова симетрично поле. Беше идеално кръгло, сякаш някой несъзнателно е направил
безукорният кръг, като бе изтръгнал дърветата, но не бе оставил никакви доказателства
от насилие във вълнистата трева. От изток можех да чуя тихото ромолене на поточето.
Мястото не бе толкова поразително без слънчевата светлина, но бе все така красиво и
спокойно. Не беше сезонът на дивите цветя - земята беше покрита с гъста, висока
трева, която се гънеше от лекият бриз като вълнички по езеро.
Беше същото място... но не съдържаше това, което търсех.
Разочарованието беше почти толкова моментално, колкото и разпознаването.
Строполих се на мястото си, като коленичих на ръба на поляната, като започнах да
дишам тежко.
Какъв беше смисълът да отивам по-надалеч? Нищо не витаеше тук. Нищо друго освен
спомени, които можех да повикам винаги, когато поисках, ако някога изобщо исках да
понеса съпътстващата болка - болката ме бе обзела сега, бе ме вкочанила. Нямаше
нищо специално в това място без него. Не бях много сигурна какво се надявах да
почувствам тук, но ливада беше пуста на атмосфера, пуста от всичко, точно като
всичко останало. Точно като кошмарите ми. Главата ми се въртеше замаяно.
Поне бях дошла сама. Почувствах прилив на благодарност, когато осъзнах това. Ако
бях открила ливадата с Джейкъб... е, нямаше да има как да скрия пропастта, в която
бях пропаднала сега. Как щях да обясня начинът, по който се разпадах на парчета,
начинът, по който се бях свила на топка, за да се опазя от празната дупка, която ме
разкъсваше? Беше много по-добре, че нямах публика.
А и нямаше да има нужда да обяснявам на когото и да е било, защо бързах толкова да
си тръгна. Джейкъб щеше да предположи, че след толкова много проблеми да открием
тъпото място, ще ми се иска да прекарам малко повече от няколко секунди там. Но
вече се опитвах да намеря сили да се изправя отново на краката си, като се насилвах да
се отпусна от свитата топка, за да мога да избягам. Имаше прекалено много болка в
това пусто място за понасяне - щях да изпълзя оттук, ако ми се налагаше.
Какъв късмет, че бях сама!
Сама. Повторих думата с мрачно удоволствие, като се изправях на краката си,
въпреки болката. В същият този момент, една фигура излезе от северната страна на
гората, на около трийсетина крачки от мен.
Замайваща гама от емоции ме заля за секунда. Първата беше изненада - бях далеч от
която и да е пътека тук, а и не очаквах компания. Тогава, когато очите ми се
фокусираха върху неподвижната фигура, като видях крайната вцепененост и бледата
кожа, прилив на пронизваща надежда ме разлюля. Жестоко я потиснах, като се борех
срещу по равно острият удар на агонията, докато очите ми продължиха да към лицето
под черната коса, лицето което не бе онова, което исках да видя. Следваше страхът -
това не бе лицето, за което скърбях, но бе достатъчно познато, за да знам, че човекът
през мен не е изгубил се планинар.
И най-накрая, чувството за разпознаване.
- Лорънт! - извиках аз в изненадано удоволствие.
Това бе неразумна реакция. Вероятно трябваше да се спра на страхът.
Лорънт беше част от бандата на Джеймс, когато се запознахме за пръв път. Той не се
бе замесил в ловът, който последва - ловът, в който аз бях плячката - но това беше
само, защото се страхуваше - бях защитена от по-голяма група от неговата. Щеше да е
различно, ако случаят не беше такъв - тогава той не бе имал угризения срещу идеята да
бъда тяхно ястие. Разбира се, може и да се е променил, защото бе заминал за Аляска да
живее с другата цивилизована група там, другото семейство, което отказваше да пие
човешка кръв поради етически причини. Другото семейство като... но не си позволих
да си помисля името.

Да, страхът щеше да има повече смисъл, но всичко което чувствах беше огромна
радост. Ливадата отново беше вълшебно място. По-тъмно вълшебство отколкото
очаквах, за да съм сигурна, но все пак вълшебство. Ето я връзката, която търсех.
Доказателството, колкото и слабо да беше, че - някъде в същият свят, в който живеех и
аз - той съществуваше.
Струваше ми се невъзможно, че Лорън изглеждаше точно същият. Предполагам, че бе
много глупаво и човешко да очакваш някаква промяна през изминалата година. Но
имаше нещо... не можех точно да го определя.
- Бела? - попита той, като изглеждаше по-удивен, отколкото аз се чувствах.
- Спомняш си. - Усмихнах се. Беше глупаво да съм толкова горда, че един вампир знае
името ми.
Той се ухили.
- Не очаквах да те видя тук. - Той закрачи към мен, изражението му развеселено.
- Не е ли обратното? Аз все пак живея тук. Мислех си, че си отишъл в Аляска.
Той спря на около десетина крачки разстояние, като наклони главата си на едната
страна. Лицето му бе най-красивото, което бях виждала от, както ми се струваше, цяла
вечност. Изучавах чертите му със странно алчно чувство на избавление. Ето някой,
пред когото нямаше нужда да се преструвам - някой, който вече знаеше всичко, което
никога нямаше да кажа.
- Права си - съгласи се той. - Наистина бях в Аляска. И все пак, не очаквах... Когато
открих мястото на Калън празно. Реших, че са заминали.
- Оу. - Прехапах устни, когато името накара кървавите краища на раната ми да
запулсират. Отне ми около секунда да се съвзема. Лорънт чакаше с любопитни очи.
- Наистина заминаха - успях накрая да му кажа.
- Хмм - промърмори той. - Изненадан съм, че са те оставили. Не им ли беше нещо като
домашен любимец? - Очите му бяха невинни от преднамерена обида.
Усмихнах се криво.
- Нещо такова.
- Хмм - каза той, отново замислен.
И точно в този момент осъзнах защо ми изглежда същият - прекалено много същият.
След като Карлайл ни каза, че Лорънт е останал при семейството на Таня, бях
започнала да си го представям при редките случаи, когато изобщо си помислях за него,
със същите златни очи каквито семейство... Калън - насилих се да изплюя името,
трепвайки - имаха. Които всички добри вампири имаха.
Направих неволна крачка назад, и любопитните му, тъмно червени очи проследиха
движението.
- Често ли те посещават? - попита той, все така небрежно, но тежестта му се премести
към мен.
- Излъжи - красивият кадифен глас прошепна разтревожено от паметта ми.
Сепнах се от неговият глас, но не би трябвало да ме изненадва. Не се ли намирах
вмомента в най-голямата опасност, която човек може да си представи? Моторите бяха
безопасни като котенца в сравнение с това.
Направих това, което ми нареди гласът.
- От време на време. - Опитвах се да звуча спокойна. - Времето ми изглежда по-дълго
на мен, както можеш да си представиш. Нали знаеш как се разсейват лесно... -
Започвах да бърборя. Накарах се да млъкна.
- Хмм - каза отново той. - Къщата миришеше така, сякаш е празна от известно време...
- Трябва да лъжеш по-добре от това, Бела - притисна ме гласът.
Опитах се.
- Ще трябва да спомена на Карлайл, че си наминал. Той ще съжалява, че да изпуснали
визитата ти. - Престорих се, че се замислям за момент. - Но вероятно не трябва да го
споменавам на... Едуард, предполагам - едва успях да кажа името му и то изкриви
изражението ми, като провали блъфирането ми, - той има такъв един характер... е,
сигурна съм, че си спомняш. Все още е доста докачлив на темата с Джеймс. - Извих
очи и замахнах разсеяно с ръка, сякаш всичко беше минало свършено, но имаше
истеритчна нотка в гласът ми. Чудех се дали може да разпознае какво е.
- Наистина ли е такъв? - попита Лорънт учтиво... и скептично.
Направих отговорът си кратък, така че гласът ми да не издаде паниката ми.
- Мм-хмм.
Лорънт направи небрежна крачка, докато се оглеждаше около малката ливада. Не
пропуснах факта, че крачката го приближи повече към мен. В главата ми гласът
отвърна с ниско ръмжене.
- Та как са нещата при семейство Денали? Карлайл каза, че си отседнал при Таня? -
Гласът ми беше прекалено висок.
Въпросът го накара да поспре.
- Много харесвам Таня - размишляваше той. - А сестра й Ирина дори още повече...Не
бях оставал толкова дълго време на едно място преди, и се радвах на предимствата, на
непознатото. Но ограниченията са трудни... Изненадан съм, че издържат толкова
време. - Той ми се усмихна заговорнически. - Понякога мамя.
Не можех да преглътна. Кракът ми започна да се отдръпва назад, но замръзнах, когато
червените му очи проблеснаха надолу, за да уловят движението.
- Оу - казах аз със слаб глас. - Джаспър също имаше проблеми с това.
- Не мърдай - прошепна ми гласът. Опитах се да направя това, което ми казваше. Беше
трудно - инстинктът да хукна през глава бе почти неконтролируем.
- Наистина? - Лорънт изглеждаше заинтересован. - Затова ли си тръгнаха?
- Не - отвърнах искрено. - Джаспър е много по-внимателен у дома.
- Да - Лорънт се съгласи. - И при мен е така.
Стъпката, която направи сега беше доста очевидна.
- Виктория откри ли те? - попитах аз, останала без дъх, като отчаяно се опитвах да го
разсеям. Беше първият въпрос, който изникна в главата ми и съжалих веднага щом
изговорих думите. Виктория - която ме бе преследвала с Джеймс и после бе изчезнала
- не бе някой, за който исках да си мисля в точно този момент.
Но въпросът наистина го спря.
- Да - каза той, като се колебаеше със следващата си крачка. - Всъщност дойдох тук, за
да й направя услуга. - Той направи физиономия. - Няма да е много доволна от това.
- От кое? - попитах нетърпеливо, като го подканвах да продължи. Той гледаше към
дърветата, далеч от мен. Възползвах се от неговото разсейване, като направих голяма
крачка назад.
Той погледна обратно към мен и се усмихна - изражението му бе като на чернокос
ангел.
- От това да те убия - отговори ми той със съблазнително мъркане.
Препънах се още една крачка назад. Обезумялото ръмжене в главата ми ме
затрудняваше да го чуя.
- Тя искаше да запази тази част за себе си – продължи той весело. – Малко е...
вманиачена в теб, Бела.
- В мен? – изписуках аз.
Той поклати главата си и се засмя тихо.

- Знам, и на мен ми се струва малко назадничаво. Но Джеймс беше нейният спътник,
а твоят Едуард го уби.
Дори тук, в момента на смъртта, името му се вряза в незаздравелите ми рани като
назъбен ръб.
Лорънт не забеляза реакцията ми.
- Тя мислеше, че е по-приемливо да убие теб вместо Едуард – справедлива замяна,
спътник за спътник. Тя ме помоли да разуча нещата, така да се каже. Изобщо не си
представях, че толкова лесно ще стигна до теб. Така че може би планът й има
недостатък – очевидно няма да е отмъщението, което си е представяла, тъй като
сигурно не означаваш чак толкова много за него, щом те е оставил тук незащитена.
Още един удар, още едно разкъсване в гърдите ми.
Тежестта на Лорънт се премести леко и аз се препънах още една крачка назад.
Той се намръщи.
- Предполагам, че така или иначе ще е ядосана.
- Тогава защо не я изчакаш? – промълвих задавено аз.
Дяволита усмивка се появи на лицето му.
- Е, хвана ме в неподходящ момент, Бела. Не съм дошъл на това място заради
мисията на Виктория – ловувах. Доста съм жаден, а ти наистина миришеш... просто
неустоимо.
Лорънт ме огледа с одобрение, сякаш бе изрекъл комплимент.
- Заплаши го – заповяда ми красивата илюзия, гласът му изкривен от страх.
- Той ще знае, че си бил ти – прошепнах послушна. – Това няма да ти се размине.
- И защо не? – Усмивката на Лорънт се разшири. Той се огледа около пролуките в
дърветата. – Миризмата ще се измие със следващият дъжд. Никой няма да открие
тялото ти – просто ще изчезнеш, подобно на толкова много, много други хора.
Няма причина Едуард да се сети за мен, ако го е грижа достатъчно, за да разследва
това. Нека те уверя, че няма нищо лично, Бела. Просто жажда.
- Моли се – умоляваше ме халюцинацията ми.
- Моля те – прошепнах задъхано.
Лорънт поклати глава, лицето му бе мило.
- Погледни нещата по този начин, Бела. Късметлийка си, че именно аз те открих.
- Така ли? - прошепнах аз, като отстъпих още една крачка назад.
Лорънт ме последва, гъвкаво и грациозно.
- Да – увери ме той. – Ще бъда много бърз. Няма да усетиш нищо, обещавам.
Естествено, че после ще излъжа Виктория за това, само за да я омиротворя. Но само
ако знаеше какво бе замислила за теб, Бела... – Той поклати глава с бавно
движение, сякаш почти бе отвратен. – Кълна се, че ще ми благодариш за това.
Наблюдавах го ужасено.
Той вдиша бризът, който разроши косата ми в неговата посока.
- Неустоим – повтори той, като вдиша дълбоко.
Напрегнах се за скокът, очите ми примигваха, докато се свивах от страх, и звукът
от яростният рев на Едуард оттекваше в дъното на главата ми. Името му избухна
през стените, които бях издигнала, за да го задържа. Едуард, Едуард, Едуард. Щях
да умра. Нямаше значение, че си мислех за него сега. Едуард, обичам те.
През присвитите ми очи, наблюдавах как Лорънт как се спира насред вдишването и
извърта рязко глава на ляво. Страхувах се да погледна встрани от него, да проследя
погледът му, макар че едва ли се нуждаеше от разсейване или някаква друга
хитрина, за да ме нападне. Бях прекалено удивена, за да изпитам облекчение,
когато той започна бавно да се отдръпва от мен.
- Не го вярвам – каза той, гласът му бе толкова нисък, че едва го чух.
Трябваше да погледна тогава. Очите ми сканираха ливадата, като търсеха намесата,
която бе удължила животът ми с няколко секунди. Отначало не видях нищо и
погледът ми отново се стрелна към Лорънт. Сега се отдръпваше много по-бързо,
като очите му се впиваха в гората.
Тогава го видях – огромна черна фигура излезе от дърветата, тиха като сянка и
крачеща бавно към вампирът. Беше огромно – високо като кон, но по-едро, много
по-мускулесто. Дългата муцуна направи гримаса, като разкри линия от остри като
кинжали предни зъби. Зловещо ръмжене се изтърколи измежду зъбите, като
заливаше ливадата като продължителна гръмотевица.
Мечката. Само че изобщо не беше мечка. И все пак, гигантското черно чудовище
трябваше да е създанието, което предизвикваше всичките тези истории. Отдалече
всеки би предположил, че е мечка. Какво друго би било толкова голямо, толкова
едро?
Искаше ми се да бях един от късметлиите, които са го видели отдалече. Вместо
това, то крачеше тихо през тревата на около десет крачки разстояние където се
намирах.
- Да не си помръднала и със сантиметър – прошепна гласът на Едуард.
Взирах се в чудовищното създание, като блъсках усилено мозъкът си, за да му дам
някакво име. Имаше ясна кучешка характерност във формата му, от начина по
който се движеше. Можех да се сетя само за една възможност, колкото и вцепенена
от ужас за бях. И все пак никога не бих могла и да си представя, че един вълк може
да стане толкова голям.
Още едно ръмжене се появи от гърлото му и аз потреперах от звука.
Лорънт отстъпваше към ръба на дърветата и някъде изпод смразяващият ужас, ме
заля объркването. Защо Лорънт биеше отбой? Вълкът наистина имаше чудовищни
размери, но беше просто животно. Каква причина би имал един вампир, за да се
страхува от едно животно? А Лорънт се страхуваше. Очите му бяха разширени от
ужас точно като моите.
Сякаш в отговор на въпросът ми, внезапно огромният вълк не беше сам.
Заобикалящи го от всяка страна, още два гигантски звяра крачеха тихо към
ливадата. Единият беше тъмносив, а другият кафяв, като нито един от двата не
беше толкова дълъг, колкото първият. Сивият вълк се появи от дърветата само на
няколко крачки от мен, очите му заковани върху Лорънт.
Преди да мога да реагирам, още два вълка последваха, като се оформиха във V-
линия, като гъски, които летят на юг. Което означаваше, че ръждиво-кафявото
чудовище, което мина последно през храстите бе достатъчно близо до мен, че да го
докосна.
Неволно ахнах и скочих назад – което бе най-глупавото нещо, което можех да
направя. Замръзнах отново, като очаквах вълците да се обърнат към мен, най-
слабата от възможните плячки. Искаше ми се Лорънт просто да продължи и да се
оправи с глутницата – би трябвало да е нищо работа за него. Предположих, че
предвид двата избора пред мен, да бъда изядена от вълци беше определено
възможно най-лошата възможност.
Вълкът, който бе най-близо до мен, ръждиво-кафевият, обърна леко главата си към
мен при звука на ахването ми.
Очите на вълкът бяха тъмни, почти черни. Погледна ме за част от секундата, като
дълбоките очи изглеждаха прекалено интелигентни за диво животно.
И докато ме гледаше, внезапно се сетих за Джейкъб – отново, с благодарност. Поне
бях дошла тук сама, в тази приказна ливада изпълнена с тъмни чудовища. Поне
Джейкъб нямаше да умре също. Поне нямаше неговата смърт да ми тежи на
сърцето.

След което още едно тихо ръмжене от лидерът накара ръждиво-кафевият вълк да
извърне глава обратно към Лорънт.
Лорънт гледаше глутницата от чудовища с неприкрит шок и страх. Първото можех
да разбера. Но бях поразена когато, без никакво предупреждение, той се завъртя и
изчезна в дърветата.
Той избяга.
Само след секунда вълците бяха след него, като спринтираха през тревата с
няколко мощни скока, като ръмжаха и щракваха със зъби толкова силно, че ръцете
ми инстинктивно се вдигнаха, за да запушат ушите ми. Звукът отслабна с
изненадваща бързота веднага щом изчезнаха в гората.
И тогава отново бях сама.
Коленете ми се огънаха изпод мен и паднах на ръцете си, като в гърлото ми се
събираше плач.
Знаех, че трябваше да си тръгна, да си тръгна още сега. Колко ли дълго вълците
щяха да преследват Лорънт преди да се върнат обратно за мен? Или Лорънт щеше
да се обърне срещу тях? Щеше ли именно той да се върне за мен?
Обаче не можех да помръдна отначало – ръцете ми и краката ми трепереха и не
знаех как да се изправя обратно на краката си.
Умът ми не можеше да се съвземе от страха, ужаса и объркването. Не можех да
осъзная това, което току-що бях видяла.
Един вампир не би трябвало да избяга по този начин от едни прекалено големи
кучета. Как щяха да се справят зъбите им срещу твърдата му кожа?
А и вълците трябваше да се държат на разстояние от Лорънт. Дори и ако
необичайният им размер ги бе научил да не се страхуват от нищо, все още нямаше
смисъл да го преследват. Съмнявах се, че ледената му, мраморна кожа би
миришела на нещо подобно на храна. Защо биха подминали нещо с топла кръв и
уязвимо, за да преследват Лорънт?
Не можех да го разбера.
Студен бриз премина пред ливадата, като раздвижи тревата така, сякаш някой се
движеше по нея.
Изправих се на краката си, като отстъпвах назад, въпреки че вятърът минаваше
безобидно покрай мен. Препъвайки се паникьосано, обърнах се и се затичах към
дърветата.
Следващите няколко часа бяха агонизиращи. Отне ми три пъти повече време да
избягам от гората, отколкото да стигна до ливадата.
Отначало не обръщах внимание накъде съм се отправила, като се бях
концентрирала върху това, от което бягах. До момента, когато се бях съвзела
достатъчно, за да се сетя за компасът, бях на дълбоко в непознатата и зловеща гора.
Ръцетеми трепереха толкова силно, че ми се наложи да поставя компасът на
калната земя, за да го разчета. На всеки няколко минути се спирах, за да поставям
компасът на земята и да проверявам дали все още се движа на североизток, като се
ослушвах – когато звуците не бяха скрити от обезумялото джвакане на стъпките ми
– за тихият шепот на невидими неща, които се движат измежду листата.
Чуруликането на една сойка ме накара да се препъна назад в корените на един млад
смърч, като издрасках ръцете си и изцапах косата си със смола. Внезапният пробег
на катерица по една канадска ела ме накара да изпищя толкова силно, че
собствените ми уши ме заболяха.
Поне имаше светлина измежду дърветата пред мен. Озовах се на празният път на
около километър южно от мястото, където бях паркирала пикапът си. Колкото и да
бях изтощена, бягах по пътя, докато го открия. Докато седна отново в купето,
отново ридаех. Яростно заключих и двете врати преди да извадя ключовете от
джоба си. Ръмженето на двигателя беше успокояващ и здравомислещ. Помогна ми
да обуздая сълзите си, докато карах доколкото ми позволяваше пикапът по-бързо
към главната магистрала.
Бях по-спокойна, но все още изглеждах ужасно, когато се прибрах вкъщи. Патрулката
на Чарли беше в алеята – не бях осъзнала колко е късно. Небето вече бе мрачно.
- Бела? – попита Чарли, когато затръшнах предната врата зад мен и припряно я
заключих.
- Да, аз съм. – Гласът ми беше неравен.
- Къде беше досега? – извика той, като се появи от кухненският праг със заплашително
изражение.
Поколебах се. Вероятно се бе обадил в семейство Стенли. По-добре да се придържам
към истината.
- Скитах се из гората – признах аз.
Очите му бяха присвити.
- Нали щеше да ходиш у Джесика?
- Не ми се занимаваше с математика днес.
Чарли скръсти ръце през гърдите си.
- Мисля, че те помолих да стоиш далеч от гората.
- Да, знам. Не се тревожи, няма да го правя повече. – Потреперах.
Чарли чак тогава ме видя наистина. Спомних си, че прекарах известно време на
калната земя в гората днес – вероятно бях изцяпана.
- Какво се случи? – настоя да узнае Чарли.
Отново реших, че истината, или поне една част от нея, е най-добрата опция. Бях
прекалено потресена, за да се преструвам, че бях прекарала един обикновен ден
измежду флората и фауната.
- Видях мечката – опитах се кажа спокойно, но гласът ми беше висок и разтреперан. –
Макар че не е мечка – някакъв вид вълк е. И са цели пет. Един черен, един сив, един
червеникаво-кафяв...
Очите на Чарли се разшириха от ужас. Той бързо се озова до мен и ме хвана за
рамената.
- Добре ли си?
Главата ми се сведе в слабо кимване.
- Кажи ми какво се случи.
- Не ми обърнаха никакво внимание. Но след като си тръгнаха, избягах и падах доста.
Той пусна рамената ми и обви ръцете си около мен. За един дълъг момент не каза
нищо.
- Вълци – прошепна той.
- Какво?
- Рейнджърите казаха, че следите не са на мечка – но вълците просто не стават толкова
големи...
- Тези бяха огромни.
- Колко каза, че си видяла?
- Пет.
Чарли поклати глава, като се мръщеше разтревожено. Накрая заговори с тон, който не
търпеше възражения.
- Повече никакво шляене в гората.
- Няма проблеми – обещах разпалено.
Чарли се обади в управлението, за да докладва какво съм видяла.

Малко си
поизмислих къде точно съм видяла вълците – като твърдях, че съм била на пътеката,
която е водела на север. Не исках баща ми да знае колко надълбоко съм била в гората,
въпреки молбите му и най-вече не исках никой да се скита някъде, където вероятно
Лорънт би ме търсил. Започна да ми се гади при тази мисъл.
- Гладна ли си? – попита ме той, когато затворих телефона.
Поклатих глава, въпреки че навярно съм умирала от глад. Не бях яла цял ден.
- Просто съм изморена – казах му аз. Обърнах се към стъпалата.
- Ей – каза Чарли, като гласът му внезапно бе отново подозрителен. – Не каза ли, че
Джейкъб ще го няма цял ден?
- Така ми каза Били – отвърнах му аз, объркана от въпросът му.
Той разгледа изражението ми за минутка и накрая изглеждаше доволен от това, което
видя там.
- Хъх.
- Защо? – попитах аз. Звучеше така, сякаш че предполагаше, че съм го излъгала тази
сутрин. За нещо друго, освен за ученето с Джесика.
- Ами, просто защото когато отидох да взема Хари, видях Джейкъб пред магазина с
някои от приятелите си. Помахах му за здрасти, но той... е, предполагам, че знам дали
ме е видял. Мисля че май спореше с приятелите си. Изглеждаше странно, сякаш бе
разстроен заради нещо. И... бе различен. Като че ли можеш да гледаш как това хлапе
расте пред очите ти! Става все по-голям всеки пък, когато го видя.
- Били каза, че Джейк и приятелите му ще ходят в Порт Анджелис на кино. Вероятно
просто са чакали да се съберат с още някой.
- Оу. – Чарли кимна и се отправи обратно към кухнята.
Останах в коридора, като си мислех за Джейкъб и спорът с приятелите си. Чудех се
дали се е изправил срещу Ембри за ситуацията със Сам. Може би поради тази причина
ме бе оставил днес – ако означаваше, че ще оправи нещата с Ембри, тогава бях
доволна.
Отново минах, за да проверя ключалките преди да отида в стаята си. Беше глупаво.
Какво значение би имала една ключалка срещу чудовищата, които бях видяла този
следобед? Предполагах, че самата дръжка ще затрудни вълците, тъй като нямат
съответните палци. А и ако Лорънт пристигне тук...
Или... Виктория.
Лежах в леглото си, но треперех прекалено силно, за да се надявам да заспя. Свих се на
топка изпод юрганът си и се изправих срещу ужасяващите факти.
Нямаше какво да направя. Нямаше никакви предпазни мерки, които да взема. Нямаше
къде да се скрия. Нямаше никой, който да ми помогне.
Треперенето ми така ме тресеше, та чак зъбите ми затракаха.
За да се успокоя си представих невъзможното – представих си как големите вълци
настигат Лорънт в гората и разкъсват неуязвимият безсмъртен така, както биха
сторили с всеки друг нормален човек. Въпреки абсурдността на подобна фантазия,
идеята ме утеши. Ако вълците го хванат, тогава той няма да може да каже на
Виктория, че съм тук сам-сама. Ако не се върне, вероятно тя ще си помисли, че
семейство Калън все ощ еме пазят. Само ако можеха вълците да спечелят подобна
битка...
Добрите ми вампири никога нямаше да се върнат – колко утешаващо бе да си
представя, че и другият вид също ще изчезне.
Затворих силно очи и зачаках да изпадна в безсъзнание – почти нямах търпение
кошмарът ми да започне. По-добре него, отколкото бледото, красиво лице, което ми се
усмихваше сега иззад клепачите ми.
В представите ми, очите на Виктория бяха черни от жажда, светли от очакването, а
устните й бяха извити около блестящите зъби от удоволствие. Червената й коса беше
ослепителен огън – вееше се хаотично около дивото й лице.
Думите на Лорънт се повториха в главата ми. Само ако знаеше какво бе замислила за
теб...
Притиснах юмрукът към устата си, за да не изпищя.

11. КУЛТ
Всеки път като отворех очи, за да посрещна утрото и да осъзная, че съм преживяла още
една нощ, беше изненада за мен. След като изненадата изчезнеше, сърцето ми
започваше да бие усилено, а дланите ми да се потят – не можех да дишам нормално,
докато не стана и установя, че Чарли също е оцелял.
Можех да видя, че е разтревожен – да ме гледа как подскачам от всеки висок звук или
лицето ми внезапно да пребледнява без видима за него причина. От въпросите, които
задаваше от време на време, изглежда винеше промяната заради продължителното
отсъствие на Джейкъб.
Страхът, който винаги беше най-напред в мислите ми, обикновено ме разсейваше от
факта, че още една седмица е изминала, а Джейкъб все още не ми се е обадил. Но
когато можех да се концентрирам върху нормалният си живот – ако животът ми
наистина някогаа щеше да е нормален – това ме разстройваше.
Ужасно ми липсваше.
Беше достатъчно лошо да съм сама преди да се изплаша така глупаво. Сега, повече от
всякога, мечтаех за неговият безгрижен смях и заразната му усмивка. Нуждаех се от
безопасността и здравомисленето на собственоръчно направеният му гараж и топлата
му ръка около студените ми пръсти.
Отчасти очаквах да ми се обади в понеделник. Ако имаше някакъв напредък с Ембри,
нямаше ли да иска да го докладва? Искаше ми се да вярвам, че тревогата по приятелят
му окупираше времето му, а не че просто се бе отказал от мен.
Обадих му се във вторник, но никой не вдигна. Все още ли имаше проблеми с
телефонните линии? Или просто Били бе инвестирал в разпознавач на телефонните
номера?
В сряда се обаждах на всеки половин час до единайсет през ноща, отчаяна да чуя
топлотата на гласът на Джейкъб.
В четвъртък стоях в пикапък си пред къщата – със затворени врати – и ключове в
ръката за цял един час. Спорех със себе си, като се опитвах да оправдая една бърза
разходка към Ла Пуш, но не можах да го направя.
Знаех, че Лорънт се е върнал при Виктория досега. Ако отида до Ла Пуш, щях да
подведа единият натам. Ами ако ме настигнат, когато Джейк е наблизо? Колкото и да
ме болеше, знаех, че е по-добре за Джейкъб, че ме избягва. По-безопасно за него.
Беше достатъчно лошо, че не можех да измисля начин да предпазя Чарли. Нощта бе
най-вероятното време, когато щяха да дойдат да ме търсят и какво щях да кажа на
чарли, за да го изкарам от къщата тогава? Ако му кажех истината, щеше да ме прати в
лудницата. Щях да понеса това – дори да го приветствам – ако щеше да го предпази.
Но Виктория пак щеше да посети първо къщата му, търсейки мен. Може би ако ме
открие тук това ще й стигне. Може би просто ще си тръгне, като приключи с мен.
Така че не мога да избятам. Дори и да можех, къде щях да отида? При Рене?
Потреперах при мисълта, че ще довлека смъртоносните си оръжия в безопасният,
слънчев свят на майка ми. Никога нямаше да я застраша по този начин.
Тревогата прояждаше дупка в стомахът ми. В скоро време щях да имам цял комплект
празнини.
Същата вечер Чарли ми направи още един път услугата да се обади на Хари, за да види
дали семейство Блек са извън града. Хари докладва, че Били присъствал на срещата на
съвета в сряда вечерта и никога не споменал нищо за заминаване. Чарли ме
предупреди да не се излагам – Джейкъб щял да ми се обади, когато има време.
В петък следобед, докато се връщах от училище, ме сполетя изневиделица.
Не обръщах внимание на познатият път, като бях оставила звукът на двигателя да
замъгли мозъкът ми и да заглуши тревогите, когато подсъзнанието ми ми подаде
решение, което вероятно бе обработвало от известно време без мое знание.
Веднага щом си го помислих се почувствах наистина глупаво, че не се бях досетила
по-рано. Разбира се, имах много неща на главата си – обсебени от отмъщение вампири,
гигантски мутирали вълци, кървава дупка в центърът на гръдният ми кош – когато
извадих доказателствата беше смущаващо очевидно.
Джейкъб ме избягваше. Чарли каза, че изглеждал странен, разстроен... Смътните
отговори на Били, които с нищо не помагаха.
Света Дево, знаех точно какво става с Джейкъб.
Беше Сам Ълий. Дори кошмарите ми се бяха опитали да ми подскажат това. Сам бе
достигнал до Джейкъб. Каквото и да се случваше с другите момчета в резервата, то се
бе пресегнало и бе откраднало приятелят ми. Беше всмукан в култът на Сам.
Изобщо не се бе отказал от мен, осъзнах аз с прилив на чувства.
Оставих пикапът си да ръмжи разсеяно пред къщата ми. Какво да направя? Претеглих
опасностите една срещу друга.
Ако отида да търся Джейкъб, рискувах Виктория или Лорънт да ме открият с него.
Ако не отида да го потърся, Сам щеше да го завлече по-надълбоко в плашещата си,
принудителна банда. Може би щеше да е прекалено късно, ако не действах бързо.
Беше минала цяла седмица и никакви вампири не се бяха върнали за мен. Една
седмица беше достатъчна за завръщането им, така че вероятно не съм им приоритет.
Най-вероятно, както бях решила и преди, щяха да дойдат за мен през ноща. Шансовете
да ме последват към Ла Пуш бяха много по-ниски от шансът да изгубя Джейкъб заради
Сам.
Опасността от самотният горски път си заслужаваше. Това не беше никаква случайна
визита, за да видя какво става. Това беше спасителна акция. Щях да говоря с Джейкъб
– да го отвлека, ако трябва. Веднъж бях гледала едно шоу за депрограмиране на хората
с промити мозъци. Трябваше да има някакъв лек.
Реших първо да се обадя на Чарли. Може би каквото и да се случваше в Ла Пуш,
трябваше да бъде взето под внимание от полицията. Изтичах в къщата, като бързах да
тръгна вече на път.
Чарли лично вдигна телефона в управлението.
- Началник Суон.
- Тате, Бела е.
- Какво е станало?
Този път не можех да споря с катастрофалните му предположения. Гласът ми
трепереше.
- Тревожа се за Джейкъб.
- Защо? – попита той, изненадан от неочакваната тема.
- Мисля че... Струва ми се, че нещо странно става в резервата. Джейкъб ми беше
разказъл за някакви странни неща, които се случват с момчетата на неговата възраст.
Сега се държи по същият начин и аз съм изплашена.
- Какви неща? – Той говореше с професионалният си, полицейски глас.

Това беше
добре – вземаше ме насериозно.
- Първо беше уплашен, а после ме избягваше, а сега... Страх ме е, че е станал част от
онази шантава група, бандата на Сам. Бандата на Сам Ълий.
- Сам Ълий? – повтори Чарли, отново изненадан.
- Да.
Гласът на Чарли беше по-спокоен, когато отговори.
- Мисля, че си разбрала нещата погрешно, Белс. Сам Ълий е страхотно хлапе. Е,
всъщност е мъж вече. Добър син. Трябва да чуеш как говори Били за него. Наистина
прави чудеса с младежите в резервата. Той е този, който... – Чарли се спря насред
изречението и аз предположих, че тъкмо е щял да спомене онази нощ, когато се
изгубих в гората. Продължих бързо.
- Тате, няма нищо такова. Джейкъб се плашеше от него.
- Говори ли с Били за това? – Опитваше се да ме успокои сега. Изгубих го веднага,
щом споменах Сам.
- Били не е разтревожен.
- Е, Бела, тогава съм сигурен, че е добре. Джейкъб е дете – вероятно просто се е
шегувал. Убеден съм, че е добре. Все пак не може да прекара всяка свободна минута с
теб.
- Това не е заради мен – настоях аз, но битката беше изгубена.
- Не мисля, че има за какво да се тревожиш. Остави Били да се грижи за Джейкъб.
- Чарли... – Гласът ми започваше да звучи хленчещо.
- Белс, имам много неща струпани на главата сега. Двама туристи са изчезнали от
пътеката отвъд езерото. – Имаше разтревожена нотка в гласът му. – Проблемът с
вълците излиза извън контрол.
Бях моментално отклонена – поразена, всъщност – от новините му. Нямаше начин
вълците да са оцелели след битката с Лорънт...
- Сигурен ли си, че това им се е случило? – попитах аз.
- Опасявам се, че да, миличка. Имало е... – Той се поколеба. – Имало е следи отново и...
малко кръв този път.
- Оу! – Сигурно не се е стигнало до конфронтация тогава. Лорънт вероятно просто е
надбягал вълците, но защо? Това, което бях видала на ливадата ставаше все по-странно
и странно – все по невъзможно за разбиране.
- Виж, наистина трябва да тръгвам. Не се тревожи за Джейк, Бела. Сигурен съм, че
нищо няма.
- Хубаво – казах рязко аз, ядосана от това, че думите му ми бяха напомнили за по-
важната криза за момента. – Чао. – Затворих телефона.
Загледах се в телефона за една дълга минута. Е, какво по дяволите, реших аз.
Били вдигна след две поззвънявания.
- Ало?
- Здрасти, Били – почти изръмжах аз. Опитах се да звуча малко по-дружелюбно, като
продължих. – Може ли да говоря с Джейкъб, ако обичаш?
- Джейк не е тук.
Какъв шок.
- Знаеш ли къде е?
- Навън е с приятели – гласът на Били беше предпазлив.
- О, така ли? Някой, когото познавам? Куил? – Можех сама да видя, че думите не
излязоха толкова небрежно, колкото ми се искаше.
- Не – каза Били бавно. – Не мисля, че е с Куил днес.
Знаех по-добре от това да не споменавам името на Сам.
- Ембри? – попитах аз.
Били изглеждаше по-щастлив да отговори на това.
- Да, той е с Ембри.
Това ми беше достатъчно. Ембри беше един от тях.
- Е, кажи му да ми се обади, когато се върне, става ли?
- Да, да. Няма проблеми. – Щрак.
- Доскоро, Били – промърморих в мълтвата слушалка.
Карах към Ла Пуш, решена да чакам. Щях да стоя пред къщата му цяла нощ, ако ми се
наложи. Щях да пропусна училище. Момчето трябваше да се прибере вкъщи по някое
време и когато го направеше, щеше да му се наложи да погомори с мен.
Умът ми беше толкова погълнат от пътуването, което се бях страхувала да направя, че
сякаш отне няколко секунди. Преди да очаквам, гората започна да се разрежда и знаех,
че скоро ще мога да видя първите малки къщички от резервата.
Вървейки от лявата страна на пътя имаше високо момче с бейзболна шапка.
Дъхът ми заседна в гърлото, изпълнена с надежда, че поне веднъж имах късмет и бях
попаднала на Джейкъб без дори да се опитвам. Но това момче беше прекалено едро и
косата му бе прекалено къса изпод шапката. Дори в гръб бях сигурна, че е Куил, който
изглеждаше по-голям от последният път като го видях. Какво им имаше на момчетата
килет? Да не би да ги тъпчеха с експериментални хормони за растеж?
Преминах към противоположната страна на пътя, за да спра до него. Той вдигна
поглед, когато ръмженето на пикапът ми го приближи.
Изражението на Куил повече ме уплаши, отколкото изненада. Лицето му бе
безрадостно, пусто, челото му свъсено от тревога.
- О, здрасти, Бела – поздрави ме глухо той.
- Здрасти, Куил... Добре ли си?
Той ме зяпаше мрачно.
- Бива.
- Да те закарам ли донякъде? – предложих аз.
- Да, предполагам – промърмори той. Той заобиколи пикапът отпред и отвори
пасажерската врата, за да се качи.
- Накъде?
- Къщата ми е от северната страна, точно зад магазина – каза ми той.
- Виждал ли си Джейкъб днес? – Въпросът се изплъзна от мен още преди да е
завършил изречението си.
Гледах Куил нетърпеливо, очаквайки отговорът му. Той се загледа през предното
стъкло за секунда преди да проговори.
- Отдалече – накрая каза той.
- Отдалече? – повторих като ехо аз.
- Опитах се да ги проследя – той беше с Ембри. – Гласът му беше нисък, труден за
чуване от двигателя. Наведох се по-близо. – Знам, че ме видяха. Но те се обърнаха и
просто изчезнаха в дърветата. Не мисля, че бяха сами – мисля че Сам и бандата му
може да са били с тях. Скитах се из гората цял час, като ги виках. Едва бях открил пътя
обратно, когато ти пристигна.
- Значи Сам наистина е стигнал до него. – Думите бяха малко изопачени – зъбите ми
бяха стиснати.
Куил ме зяпна.
- Знаеш за това?
Кимнах.
- Джейк ми каза... преди.
- Преди – повтори Куил и въздъхна.
- Сега Джейкъб е толкова лош, колкото и останалите?

- Никога не напуска Сам. – Куил извърна глава и се изплю през отвореният прозорец.
- А преди това... избягваше ли някого? Държеше ли се разстроено?
Гласът му беше нисък и груб.
- Не толкова дълго, колкото останалите. Може ли един ден. След, което Сам го
настигна.
- Какво мислиш, че може да е? Наркотици или нещо такова?
- Не виждам Джейкъб или Ембри да се замесват в нещо такова... но какво знам аз?
Какво друго може да е? И защо старците не са разтревожени? – Той поклати глава и
страхът се появи в очите му сега. – Джейкъб не искаше да е част от този... култ. Не
мога да разбера какво може да го е променило. – Той се вгледа в очите ми, лицето му
изплашено. – Не искам да съм следващият.
Очите ми отразяваха неговият страх. Това беше вторият път, когато го чувах описано
като култ. Потреперих.
- Родителите ви помогнаха ли с нещо?
Той направи гримаса.
- Да бе. Дядо ми е в съвета заедно с бащата на Джейкъб. Сам Ълий е най-доброто
нещо, което някога се е случвало на това място, доколкото той знае.
Гледах ме се един друг за един дълъг момент. Вече бяхме в Ла Пуш и пикапът ми едва
се влачеше по празният път. Можех да видя единственият магазин в селото на не
много далеч.
- Ще сляза тук – каза Куил. – Къщата ми е точно там. – Той посочи към малкият
дървен правоъгълник зад магазина. Спрях край тротоара и той изскочи навън.
- Аз ще почакам Джейкъб – казах му аз със суров глас.
- Късмет. – Той затръшна вратата и закрачи по пътя с наведена глава и отпуснати
рамене.
Лицето на Куил ме преследваше, докато направих завой и се върнах обратно към
къщата на семейство Блек. Той се страхуваше, че е следващият. Какво се става тук?
Спрях пред къщат ана Джейкъб, като изключих двигателя и свалих прозорците. Беше
задушно днес, нямаше вятър. Качих краката си на таблото и се приготвих да чакам.
Видях с периферното си зрение нещо да се движи – обърнах се и забелязах Били да ме
гледа през предният си прозорец с объркано изражение. Махнах му веднъж и се
усмихнах сериозно, но останах на мястото си.
Очите му се присвиха – той остави пердето да падне на стъклото.
Бях готова да остана колкото време трябваше, но ми се искаше да имах нещо за
правене. Извадих химикалка от дъното на раницата ми и стар тест. Започнах да си
драскам на гърба на листа.
Имах време колкото да нарисувам един ред ромбчета, когато последва остро почукване
на вратата ми.
Подскочих, като вдигнах поглед, очаквайки Били.
- Какво правиш тук, Бела? – изръмжа Джейкъб.
Зяпнах го с безучастно удивление.
Джейкъб се бе променил радикално през последните седмици, в които не го бях
виждала. Първото нещо, което забелязах бе косата му – красивата му коса я нямаше,
остригана доста късо, като покриваше косата му с мастилен блясък, като черен сатен.
Чертите на лицето му изглежда бяха заякнали видимо, станали по-сурови... по-
възрастни. Вратът и раменето му бяха съко различни, някакси по едри. Ръцете му,
които бяха хванали рамката на прозореца, изглеждаха огромни, със сухожилия и вени,
които бяха по-забележими по червеникаво-кафявата му кожа. Но физическите промени
бяха незначителни.
Изражението му го правеше напълно неразпознаем. Откритата, дружелюбна усмивка
беше изчезнала като косата, топлината в тъмните му очи се бе превърнала в мрачно
негодувание, което беше доста смущаващо. Сега имаше мрак в Джейкъб. Сякаш
слънцето ми бе затъмнено.
- Джейкъб? – прошепнах аз.
Той просто ме гледаше, очите му бяха напрегнати и ядосани.
Осъзнах, че не сме сами. Зад него стояха останалите четирима – всичките високи с
червеникави кожи и късо остригани коси като Джейкъб. Можеха да бъдат братя – не
можех да разпозная дори Ембри от групата. Приликата беше засилена само от
поразително еднаквата враждебност във всеки чифт очи.
Всеки чифт, освен един. По-голям с няколко години, Сам стоеше най-отзад, лицето му
ведро и сигурно. Трябваше да преглъгна обратно злобата, която се качи в гърлото ми.
Искаше ми се да го ударя. Не, исках да направя нещо повече от това. Повече от всичко,
исках да съм яростна и смъртоносна, някой с когото никой не би искал да се занимава.
Някой, който би изплашил до лудост Сам Ълий.
Исках да съм вампир.
Жестокото желание ме свари неподготвена и изкара въздухът ми. Беше най-
забраненото от всички желания – дори когато само мечтаех поради заплашителни
причини като тази, за да имам надмощие над врагът си – защото беше най-
болезненото. Това бъдеще бе навеки изгубено за мен, никога не е било наистино в
хватката ми. Опитах се да се съвзема, докато дупката в гърдите ми пулсираше
мъчително.
- Какво искаш? – настоя Джейкъб, като изражението му стана още по-сърдито, докато
наблюдаваше смесицата от емоции на лицето ми.
- Искам да говоря с теб – казах аз със слаб глас. Опитах се да се концентрирам, но все
още не бях избягала от мечтата-табу.
- Давай – изсъска той през стиснати зъби. Погледът му бе жесток. Никога не го бях
виждала да гледа някого така, най-вече мен. Нарани ме с изненадваща сила –
физическа болка, пробождане в главата ми.
- Насаме – изсъсках аз и гласът ми бе по-силен.
Той погледна назад и веднага знаех накъде ще се насочат очите му. Всички се
извърнаха, за да видят реакцията на Сам.
Сам кимна веднъж, лицето му необезпокоено. Той направи кратък коментар на
непознат, звучен език – можех само да съм сигурна, че не е френски или испански, но
предположих, че е килетски. Той се обърна и влезе в къщата на Джейкъб. Останалите,
Пол, Джаред и Ембри, предположих аз, го последваха вътре.
- Добре. – Джейкъб изглеждаше по-малко яростен, когато останалите си тръгнаха.
Лицето му бе малко по-спокойно, но също така и безнадеждно. Устата му изглеждаше
перманентно извита надолу в ъгълчетата.
Поех си дълбоко въздух.
- Знаеш какво искам да знам.
Той не отговори. Просто ме гледаше горчиво.
Отвърнах на погледът му и мълчанието се проточи. Болката в лицето му ме нервираше.
Почувствах как една буца започва да се събира в гърлото ми.
- Може ли да вървим? – попитах, докато все още можех да говоря.
Той не отвърна по никакъв начин – лицето му не се промени.
Излязох от колата, като чувствах невидими очи през прозорците към мен и започнах да
вървя към дърветата на север. Краката ми джвакаха по влажната трева и кал покрай
пътя и, тъй като това беше единственият звук, отначало си помислих, че не ме следва.
Но когато се огледах, той беше точно до мен, като краката му си проправяха някакси
по-тих път от моите.

Почувствах се по-добре измежду покрайнините на гората, където Сам не можеше да не
види. Докато вървяхме, се борех за правилните неща, които трябва да кажа, но нищо
не ми хрумна. Само ставах все повече и повече ядосана, че Джейкъб е завладян... че
Били е позволил това... че Сам можеше да стои там толкова уверен и спокоен...
Джейкъб внезапно забърза крачка, като ме подмина с лекота с дългите си крака и
тогава се извъртя срещу мен, като застана на пътя ми, така че трябваше и аз да спра.
Вниманието ми бе привлечено от откритата грация в движението му. Джейкъб беше
почти толкова тромав, колкото мен с никога не спиращите му растящи крайници. Кога
се промени това?
Но Джейкъб не ми остави време да помисля върху това.
- Да приключваме с това – каза той със суров, дрезгав глас.
Изчаках. Той знаеше какво искам.
- Не е това, което си мислиш. – Гласът му бе внезапно отегчен. – Не е това, което си
мислех – бях далеч от истината.
- Тогава какво е?
Той изучаваше лицето ми за един дълъг момент, замислен. Гневът не напусна напълно
очите му.
- Не мога да ти кажа – каза ми накрая той.
Челюстта ми се сви и заговорих през стиснати зъби.
- Мислех си, че сме приятели.
- Бяхме. – Имаше леко наблягане на миналото време.
- Но вече нямаш нужда от приятели – казах горчиво аз. – Имаш си Сам. Колко мило –
винаги си го харесвал толкова.
- Преди не го разбирах.
- А сега видя светлината. Алелуя.
- Не беше това, което си мислех. Вината не е на Сам. Той ми помага доколкото може. –
Гласът му стана чувствителен и той погледна над главата ми, отвъд мен, с горяща
ярост в очите му.
- Той ти помага – казах съмнително аз. – Естествено.
Но Джейкъб сякаш не ме слушаше. Той си поемаше дълбоко и бавно дъх, като се
опитваше да се успокои. Беше толкова ядосан, че ръцете му трепереха.
- Джейкъб, моля те – прошепнах аз. – Няма ли да ми кажеш какво се е случило? Може
би аз мога да помогна.
- Никой не може да ми помогне сега. – Гласът му бяха тихо простенване – гласът му се
пречупи.
- Какво ти е сторил? – настоях да узная аз, като очите ми се пълнеха със сълзи.
Пресегнах се към него, както бях направила веднъж и преди, като пристъпих към него
с разперени ръце.
Този път той се сви назад, като вдигна ръце в защита.
- Не ме докосвай – прошепна той.
- Сам да не е заразителен? – промърморих аз. Глупавите сълзи бяха избягали от
ъгълчетата на очите ми. Изтрих ги с опакото на ръката ми и скръстих ръце пред
гърдите си.
- Стига си виняла Сам. – Думите изскочиха бързо, като рефлекс. Ръцете му се вдигнаха
нагоре, за да се вплетат в косата, която вече не беше там, и тогава паднаха отпуснато.
- Тогава кой да виня? – отвърнах аз.
Той се усмихна наполовина – беше мрачно, сгърчено нещо.
- Не искаш да чуеш това.
- По дяволите не искам! – срязох го аз. – Искам да знам и искам да знам сега.
- Грешиш – сряза ме обратно той.
- Да не си посмял да ми казваш, че греша – не аз съм тази, на която са й промили
мозъкът! Кажи ми сега чия е вината, ако не е на скъпоценният ти Сам!
- Ти си го изпроси – изръмжа той, очите му блестяха сурово. – Ако искаш да виниш
някой, защо не посочиш с пръст онези мръсни, вонящи кръвопийци, които толкова
обичаш?
Челюстта ми увисна и дъхът ми излезе с шумолящ звук. Бях замръзнала на място,
пронизана от думите му с двойно острие. Болката се изви по познати пътища през
тялото ми, кървавата дупка ме разкъсваше отвътре навън, но то беше на второ място,
фонова музика на хаосът в мислите ми. Не можех да повярвам, че съм го чула
правилно. Нямаше и следа от нерешителност по лицето му. Само ярост.
Устата ми все още бе зяпнала.
- Казах ти, че не искаш да го чуеш – каза той.
- Не разбирам кого имаш предвид – прошепнах аз.
Той повдигна недоверчиво вежда.
- Мисля, че знаеш точно кого имам предвид. Няма да ме накараш да го кажа, нали? Не
ми харесва да те наранявам.
- Не разбирам кого имаш предвид – повторих механично.
- Семейство Калън - каза бавно той, проточвайки думата, като разглеждаше лицето ми,
докато я произнасяше. – Видях това – мога да видя в очите ти какво ти причинява това,
когато кажа името им.
Поклатих глава в отричане, като се опитвах да я проясня този път. Как знаеше за това?
И какво общо можеше да има с култът на Сам? Да не би да беше банда, която мразеше
вампири? Какъв беше смисълът да се заформя такова нещо, като във Форкс вече не
живееха вампири. Защо Джейкъб беше започнал да вярва на историите за Калънови
сега, когато доказателствата за тях бяха отдавна изчезнали и нямаше да се върнат
повече?
Отне ми прекалено дълго време, за да отговоря коректно.
- Не ми казвай, че вече вярваш на безсмислените суеверия на Били - казах аз със слаб
опит за подигравателност.
- Той знае повече, отколкото предполагах.
- Бъди сериозен, Джейкъб.
Той ме изгледа, очите му бяха критични.
- Суеверията настрана - казах бързо аз. - Все още не виждам в какво обвиняваш....
Калънови - трепнах. - Те си тръгнахапреди повече от половин година. Как можеш да ги
виниш за нещо, което Сам прави сега?
- Сам не прави нищо, Бела. Също така знам, че са си тръгнали. Но понякога... нещата
вече са задвижени и тогава е прекалено късно.
- Какво е задвижено? Кое е прекалено късно? За какво ги виниш?
Внезапно той беше право пред лицето ми, очите му горяха от ярост.
- Че съществуват - изсъска той.
Бях изненадана и отклонена от предупредителните думи, които изникнаха с гласът на
Едуард, когато дори не бях уплашена.
- Тихо сега, Бела. Не го притискай - помоли ме внимателно Едуард в ухото ми.
Веднъж щом името на Едуард бе пробило предпазните стени, зад които го бях
заровила, беше невъзможно да го заключа обратно. Сега не болеше - не и през
безценните секунди, когато можех да чуя гласът му.
Джейкъб беснееше пред мен, треперейки от гняв.
Не знаех защо илюзията за Едуард беше внезапно в главата ми. Джейкъб беше
разярен, но той беше Джейкъб. Нямаше адреналин, нямаше опасност.
- Дай му шанс да се успокои - настоя гласът на Едуард

Поклатих глава в объркването си.
- Ставаш абсурден - казах им аз и на двамата.
- Хубаво - отвърна Джейкъб, като дишаше дълбоко отново. - Няма да споря с теб. И
без това няма значение, вредите са нанесени вече.
- Какви вреди?
Той дори не трепна, когато изкрещях думите в лицето му.
- Дай да се връщаме. Няма какво повече да си кажем.
Ококорих се.
- Има всичко да си кажем! Та ти нищо не си ми казал още!
Той мина покрай мен, като крачеше обратно към къщата.
- Днес срещнах Куил - извиках след него.
Той се спря насред стъпката си, но не се обърна.
- Спомняш си приятелят ти, Куил? Да, ами той е уплашен до смърт.
Джейкъб извърна лицето си към мен. Изражението му бе измъчено.
- Куил - успя да каже само.
- И той се тревожи за теб. Направо се е побъркал.
Джейкъб гледаше през мен с отчаяни очи.
Притиснах го още.
- Изплашен е, че той е следващият.
Джейкъб се подпря на едно дърво за опора, лицето му се превърна в странен нюанс на
зеленото изпод червеникаво-кафявата повърхност.
- Няма да е следващият - промърмори Джейкъб на себе си. - Не може да е. Свършено е
вече. Това не трябва да се случва повече. Защо? Защо? - Юмрукът му заблъска срещу
дървото. Не беше голямо дърво, стройно и само няколко стъпки по високо от Джейкъб.
И все пак се изненадах, когато стеблото поддаде и се пречупи силно изпод ударите.
Джейкъб се вгледа в острият, счупен връх с шок, който бързо се превърна в ужас.
- Трябва да се връщам. - Той се извъртя и започна да върви толкова бързо, че трябваше
да подтичвам, за да вървя наравно с него.
- Обратно при Сам!
- Това е само един начин, за поставяне на нещата - сякаш каза той - отново си
мърмореше изпод носа и гледаше настрани.
Последвах го обратно до пикапа.
- Чакай! - извиках аз, когато той се обърна към къщата.
Той се обърна, за да се изправи в лице срещу мен и видях, че ръцете му отново
трепереха.
- Прибирай се вкъщи, Бела. Не мога да се мотая повече с теб.
Глупавият, незначителен удар беше изключително силен. Сълзите отново започнаха
да текат.
- Ти да не би да... късаш с мен? - Думите бяха напълно грешни, но те бяха най-добрият
начин, за който успях да се сетя да кажа това, което питах. Все пак, това което аз и
Джейк имахме беше нещо повече от училищен романс. По-силно.
Той излая горчив смях.
- Едва ли. Ако случаят беше такъв щях да кажа "Нека си останем приятели". А аз дори
това не мога да кажа.
- Джейкъб... защо? Сам не ти позволява да имаш други приятели? Моля те, Джейк. Ти
обеща. Имам нужда от теб! - Черната празнота, която представляваше животът ми
преди - преди Джейкъб да внесе някакво подобие на разум обратно в него - възкръсна
и се изправи срещу мен. Самотата заседна в гърлото ми.
- Съжалявам, Бела. - Джейкъб каза всяка дума с преднамерено студен глас, който
сякаш не му принадлежеше.
Не можех да повярвам, че Джейкъб наистина иска да каже това. Изглеждаше така,
сякаш има нещо друго, което се опитва да си проправи път пред гневните му очи, но не
можех да разбера посланието.
Може би това изобщо не беше заради Сам. Може би това нямаше нищо общо със
семейство Калън. Може би просто опитваше да се извади от безнадеждна ситуация.
Може би трябваше да го оставя да го направи, ако това беше най-доброто нещо за него.
Трябва да го направя. Щеше да е правилно.
Но чух гласът ми да се изплъзва като шепот.
- Съжалявам, че не можех... преди... исками се да можех да променя чувствата си към
теб, Джейкъб. - Бях отчаяна, протягах, разпъвах истината толкова далеч, че се
извиваше почти във формата на лъжа. - Може би... може би ще мога да се променя -
прошепнах аз. - Може би, ако ми дадеш малко време... само не ме изоставяй сега,
Джейк. Не мога да го понеса.
Лицето му премина от гняв към агония за секунда. Една трепереща ръка се пресегна
към мен.
- Не. Не си мисли така, Бела, моля те. Не обвинявай себе си, не си мисли, че вината е
твоя. Всичко е заради мен. Кълна се, че няма нищо общо с теб.
- Не си ти, аз съм - прошепнах. - Има нещо друго.
- Наистина, Бела. Аз не съм... - той се бореше, гласът му ставаше дори още по-дрезгав,
докато се опитваше да обуздае емоциите си. Очите му бяха измъчени. - Не съм
достатъчно добър, за да съм ти приятел повече или каквото и да е друго. Не съм това,
което бях преди. Не съм добър.
- Какво? - Зяпнах го, объркана и ужасена. - Какво говориш? Ти си много по-добър от
мен, Джейк. Ти си добър! Кой ти каза, че не си? Сам? Това е жестока лъжа, Джейкъб!
Не му позволявай да ти говори така! - Внезапно отново крещях.
Лицето на Джейкъб стана сурово и потиснато.
- Никой нищо не ми е казвал. Знам какъв съм.
- Ти си мой приятел, ето какво си! Джейк - недей!
Той се отдалечаваше от мен.
- Съжалявам, Бела - каза отново той - този път беше съкрушено мърморене. Той се
обърна и почти изтича обратно в къщата.
Не можех да помръдна от мястото си. Гледах малката къща - изглеждаше прекалено
малка, за да побере четири едри момчета и двама още по-едри мъже. Нямаше никакво
раздвижване отвътре. Никакво шумолене на ръба на пердето, никакъв звук на гласове
или движения. Сякаш бе празна.
Дъждът започна да ръми, като щипеше тук и там по кожата ми. Не можех да сваля очи
от къщата. Джейкъб щеше да се върне. Трябваше.
Дъждът се усили, както и вятъра. Капките вече не падаха отгоре - биеха под ъгъл от
запад. Можех да помириша солта от океана. Косата ми плющеше около лицето ми,
като полепваше по вокрите места и се увиваше в миглите ми. Чаках.
Накрая вратата се отвори и аз направих крачка напред от облекчение.
Били докара количката си до прага. Не можех да видя никой зад него.
- Чарли току-що се обади, Бела. Казах му, че вече си на път за вкъщи. - Очите му бяха
изпълнени със състрадание.
Съжалението му някакси го направи свършен факт. Не казах нищо. Просто се
извърнах механично и се качих в пикапът си. Бях оставила прозорците отворени и
седалките бяха хлъзгави и мокри. Нямаше значение. Вече бях вир-вода.
Не е толкова лошо! Не е толкова лошо! опитваше се да ме утеши умът ми. Беше
истина. Това не беше толкова лошо. Това не беше краят на света, не и отново. Това
беше краят на последният покой, който бе останал. Само това.

Не е толкова лошо, съгласих се аз, след което добавих, но достатъчно лошо.
Бях си помислила, че Джейк лекуваше дупката в мен - или поне я запълваше, за да не
ме боли чак толкова много. Бях сгрешила. Той просто бе дълбал своя собствена дупка,
така че сега бях надупчена като швейцарско сирене. Само се чудех защо вече не съм се
срутила на съставните си части.
Чарли ме чакаше на верандата. Докато паркирах, той се приближи, за да ме посрещне.
- Били се обади. Каза, че си се скарала с Джейк - и че си много разстроена - обясни
той, докато ми отваряше вратата.
След което погледна лицето ми. Някакъв тип ужасено разпознаване се появи в
изражението му. Опитах се да почувствам лицето си отвътре навън, за да разбера какво
вижда. Усещах лицето си празно и студено, и осъзнах какво му бе напомнило.
- Не се случи точно това - промърморих аз.
Чарли сложи ръцете си около мен и ми помогна да сляза от колата. Той не отбеляза
пропитите ми дрехи.
- Тогава какво се случи - попита той, когато влязохме вътре. Той издърпа одеалото от
гърба на канапето, докато говореше и го обви около раменете ми. Осъзнах, че все още
треперя.
Гласът ми беше безжизнен.
- Сам Ълий казва, че Джейкъб вече не може да ми е приятел.
Чарли ме погледна странно.
- Кой ти каза това?
Джейкъб - обявих аз, въпреки че той не ми беше казал точно това. И все пак беше
истина.
Веждите на Чарли се свъсиха.
- Наистина ли мислиш, че имаше нещо нередно с този Ълий?
- Знам, че има. Джейкъб обаче не искаше да ми каже какво. - Можех да чуя как водата
капе от дрехите ми по линолеума. - Отивам да се преоблека.
Чарли бе изгубен в мислите си.
- Добре - каза той разсеяно.
Реших да си взема душ, защото ми беше прекалено студено, но горещата вода сякаш
не повлия на температурата на кожата ми. Все още замръзвах, когато се предадох и
спрях водата. Във внезапната тишина можех да чуя как Чарли говори с някой на
долният етаж. Загърнах се с една хавлия и отворих леко вратата на банята.
Гласът на Чарли беше ядосан.
- Няма да се вържа на това. Няма никакъв смисъл.
Имаше мълчание и осъзнах, че той говореше по телефона. Измина минута.
- Недей прехвърля всичко на Бела! - внезапно извика Чарли.
Подскочих. Когато заговори отново, гласът му беше внимателен и по-нисък.
- Бела даде ясно да се разбере, че тя и Джейкъб са само приятели... Е, ако е това,
тогава защо не каза така отначало? Не, Били, мисля, че е права за това... Защото
познавам дъщеря си и ако казва, че Джейкъб е бил изплашен преди... - Той спря насред
изречението си, а когато отговори почти викаше отново. - Какво искаш да кажеш с
това, че не познавам дъщеря си така добре, както си мисля! - Той се заслуша за една
кратка секунда и отговорът му беше почти прекалено нисък, за да го чуя. - Ако си
мислиш, че ще й напомням за това, тогава по-добре си помисли отново. Тя тъкмо
започна да го преживява и най-вече заради Джейкъб ми се струва. Ако това, което се
случва с Джейкъб и този тип Сам, я запрати обратно в онази депресия, тогава на
Джейкъб ще му се наложи да отговаря пред мен. Ти си ми приятел, Били, но това
наранява семейството ми.
Имаше още една пауза, през която Били отговори.
- В това си прав - ако тези момчета престъпят линията само с едно пръстче на крака си
ще узная веднага за това. Ще държим ситуацията под око, можеш да си сигурен в това.
- Повече не беше Чарли - сега беше началник Суон. - Хубаво. Аха. Довиждане. -
Телефонът бе запратен върху вилката.
Изприпках на пръсти през коридора към стаята ми. Чарли мърмореше гневно в
кухнята.
Значи Били щеше да обвинява мен. Подвеждах Джейкъб и най-накрая на него му бе
дошло до гуша.
Беше странно, защото сама се страхувах от това, но след последното нещо, което
Джейкъб каза този следобед, повече не го вярвах. Имаше нещо повече в това от една
несподелена любов и ме изненада, че Били продължаваше да твърди това. Караше ме
да си мисля, че каквато и тайна да пазеха, бе по-голяма от това, което можех да си
представя. Поне Чарли бе на моя страна сега.
Облякох си пижамата и се свих в леглото си. Животът изглеждаше достатъчно мрачен
вмомента, така че се оставих на течението. Дупката - сега вече дупки - вече ме боляха,
така че защо не? Върнах се назад към спомена - не към истински спомен, който би
заболял прекалено много, но фалшивият спомен за гласът на Едуард в главата ми този
следобед - и го превъртах отново и отново в главата си, докато не заспах със сълзи,
спускащи се спокойно надолу по безизразното ми лице.
Тази вечер имах нов сън. Валеше дъжд и Джейкъб вървеше безшумно до мен, въпреки
че земята под краката ми скърцаше като сух чакъл. Но той не беше моят Джейкб - той
беше един нов, горчив, грациозен Джейкъб. Гладката подвижност на походката му ми
напомни за някой друг и докато го наблюдавах, чертите му започнаха да се променят.
Червеникавият цвят на кожата му се разтопяваше, като оставяше лицето му бледо и
бяло като кост. Очите му станаха златни, после червени, и после отново златни. Късата
му коса се виеше от бризът, като се превръщаше бронзова там, където вятъра я бе
докоснал. И лицето му стана толкова красиво, че разби сърцето ми. Пресегнах се към
него, но той се отдръпна назад, повдигайки ръце като щит. След което Едуард изчезна.
Не бях сигурна, когато се събудих в тъмното, дали едва сега бях започнала да плача,
или сълзите ми бяха течали, докато съм спала и просто продължаваха сега. Можех да
усетя, че бе посред нощ - бях наполовина заспала, може би повече от половина.
Затворих изтощено очи и се замолих за сън без сънища.
Точно тогава чух шумът, който вероятно ме бе събудил отначало. Нещо остро
стържеше по дължината на прозорецът ми с високо изскърцване, като нокти срещу
стъкло.

12. НЕКАНЕН ГОСТ
Очите ми се отвориха рязко, изпълнени със страх, макар да бях толкова изтощена и
замаяна, че не знаех със сигурност дали съм будна или заспала.
Нещо изскърца по прозорецът ми със същият тънък, висок звук.
Объркана и тромава от съненост, се препънах от леглото си към прозореца, като се
опитвах да пропъдя останалите сълзи от очите си от пътя.
Огромна, тъмна фигура се клатеше нестабилно от другата страна на стъклото,
приведена към мен така, сякаш щеше да разбие прозорецът. Препънах се назад,
ужасена, като в гърлото ми се оформяше писък.
Виктория.
Беше дошла за мен.
Бях мъртва.
Само не и Чарли!
Задавих се от зараждащият се писък. Трябваше да бъда тиха по време на това.
Някакси. За да не би Чарли да дойде да разследва...
И тогава един познат, дрезгав глас се обади от тъмната фигура.
- Бела! - изсъска той. - Ау! По дяволите, отвори прозорецът. АУ!
Отнеха ми две секунди, за да се отърся от ужасът, преди да успея да помръдна, но
тогава побързах към прозорецът и избутах стъклото от пътя. Облаците бяха смътно
осветени отзад, достатъчно за мен, за да разпозная фигурата.
- Какво правиш? - ахнах аз.
Джейкъб се бе притиснал едва-едва към върха на смърча, който растеше в средата на
малкият преден двор на Чарли. Теглото му бе наклонило дървото към къщата и сега
той се люлееше - като краката му се рееха на 6 метра от земята - и на лакът разстояние
от мен. Тънките клонки на върха на дървото отново изскърцаха срещу къщата.
- Опитвам се да удържа - пухтеше той, като премести теглото и дървото го разлюля, -
обещанието си!
Замигах с мокрите си, замъглени очи, внезапно убедена, че сънувам.
- Кога изобщо си обещавал да се самоубиеш като паднеш от дървото на Чарли?
Той изсумтя, очевидно не му бе смешно, като люлееше краката си, за да подобри
равновесието си.
- Разкарай се от пътя - заповяда ми той.
- Какво?
Той отно залюля крака, напред и назад, като се засилваше. Осъзнах какво се опитваше
да направи.
- Не, Джейк!
Но се отдръпнах настрани, защото беше прекалено късно. С едно изгрухтяване, той се
засили срещу отвореният ми прозорец.
Друг вик се зароди в гърлото ми, докато го чак да падне към смъртта си - или поне да
се осакати срещу дървената стена на къщата. За мой шок, той се метна ловко в стаята
ми, като се приземи на краката си с тихо тупване.
И двамата погледнахме автоматично към вратата, задържайки дъха си, като чакахме
да видим дали шумът бе събудил Чарли. Премина тих момент на мълчание и тогава
чухме приглушеният звук от хъркането на Чарли.
Широка усмивка премина през лицето на Джейкъб - изглеждаше изключително
доволен от себе си. Не беше усмивката, която познавах и обичах - беше нова усмивка,
която бе горчива подигравка със старата му откровеност, върху новото лице, което
принадлежеше на Сам.
Това ми дойде в повече.
Бях плакала до изтощение заради това момче. Острото му отхвърляне бе пробило нова
болезнена дупка в това, което бе останало от гръдният ми кош. Беше оставил нов
кошмар след себе си, като инфекция на рана - обидата след щетата. А сега беше тук в
стаята ми, като ми се хилеше самодоволно, сякаш нищо от това не се бе случило. Още
по-лошо от това, макар и пристигането му да бе шумно и неудобно, ми напомни за
времето, когато Едуард се промъкваше през прозореца ми през ноща и този, който ми
го напомни, бе сръгал жестоко незарасналите рани.
Всичко това, придружено от факта, че бях като пребита, не ме правеше особено
дружелюбна.
- Махай се! - изсъсках аз, като сложих доколкото можех отрова в шепота.
Той примигна, като лицето му стана изненадано.
- Не - възрази той. - Дойдох да се извиня.
- Не приемам извинения!
Опитах се да го избутам през прозореца - все пак, ако всичко това бе сън, нямаше
наистина да се нарани. Беше напразно обаче. Не го помръднах и със сантиметър. Бързо
отпуснах ръце и се отдръпнах от него.
Не носеше риза, въпреки че вятърът, който духаше през прозореца бе достатъчно
студен, за да ме накара да потреперя и ми стана неудобно, че ръцете ми са върху
голите му гърди. Кожата му бе адски гореща, както бе била главата му последният път
като го докоснах. Сякаш все още бе болен с температура.
Не изглеждаше болен. Изглеждаше огромен. Той се надвеси над мен, толкова голям,
че затъмни прозореца, със завързан език от яростната ми реакция.
Внезапно беше повече отколкото можех да понеса - сякаш всичките ми нощи на
безсъние се срутваха върху мен. Бях толкова брутално изморена, че си помислих, че
ще припадна точно тук, на пода. Залюлях се нестабилно и се опитах да задържа очите
си отворени.
- Бела? - прошепна Джейкъб разтревожено. Той ме улови за лакътя, когато се олюлях
отново, и ме избута към леглото. Краката ми поддадоха, когато стигнах ръба и се
седнах в продънената част на матрака.
- Ей, добре ли си? - попита Джейкъб, като тревогата бе набръчкала челото му.
Погледнах към него, сълзите все още не бяха изсъхнали върху бузите ми.
- Защо изобщо бих била добре, Джейкъб?
Силна болка замени част от горчивината на лицето му.
- Ами да - съгласи се той, след което си пое дълбоко дъх. - По дяволите. Ами... А-аз
толкова съжалявам, Бела. - Извинението бе искрено, без съмнение, въпреки че все още
имаше гняв в чертите му.
- Защо дойде тук? Не ти искам извиненията, Джейк.
- Знам - прошепна той. - Но не можех да оставя нещата така, както този следобед. Това
беше ужасно. Съжалявам.
Поклатих уморено глава.
- Нищо не разбирам.
- Знам. Искам да ти обясня... - Той се спря внезапно, устата му отворена, почти като че
ли нещо бе разрязало въздуха. Тогава си пое дълбоко дъх. - Но не мога да обясня - каза
той, все още ядосан. - Исками се да можех.
Оставих главата си да падне в ръцете ми. Въпросът ми излезе заглушено от ръката ми.
- Защо?
Той замълча за момент. Извъртях глава настрани - прекалено уморена, за да я държа
изправена - за да видя изражението му. Изненада ме. Очите му бяха присвити, зъбите
му стиснати, челото му свъсено от усилие.
- Какво има? - попитах аз.
Той издиша тежко и осъзнах, че и той бе задържал дъхът си.
- Не мога да го направя - промърмори отчаяно той.
- Да направиш какво?
Той игнорира въпросът ми.
- Виж, Бела, имала ли си някога тайна, която не можеш да кажеш на никого?
Той ме погледна с всезнаещи очи и мислите ми веднага скочиха към семейство Калън.
Надявам се, че изражението ми не е изглеждало виновно.
- Нещо, което си чувствала, че трябва да криеш от Чарли, от майка си...? - настоя той. -
Нещо, за което не би говорила дори с мен? Дори сега?
Усетих как очите ми се присвиват. Не отговорих на въпросът му, въпреси че знаех, че
той е приел това за потвърждение.

- Можеш ли да разбереш, че съм изпаднал в един вид... същата ситуация? - Той отново
се запъваше, очевидно се бореше за правилните думи. - Понякога лоялността се
изпречва на пътя на това, което искаш да направиш. Понякога тайната не е твоя.
Не можех да споря с това. Беше абсолютно прав - имах тайна, която не беше моя за
казване, и все пак тайна, за която се чувствах отговорна да пазя. Тайна, която,
внезапно, той очевидно знаеше.
И все пак не виждах как това се отнася за него, или Сам, или Били. Какво ги
интересуваше тях, сега когато Калънови ги нямаше?
- Не виждам защо си дошъл тук, Джейкъб, щом ще ми даваш само гатанки, наместо
отговори.
- Съжалявам - прошепна той. - Това е толкова вбесяващо.
Вгледахме се един в друг за един дълъг момент в тъмната стая, и на двама ни лицата
бяха безнадеждни.
- Частта, която ме убива - каза рязко той, - е че ти вече знаеш. Вече ти казах всичко!
- За какво говориш?
Той си пое сепнато въздух и се приведе към мен, като лицето му премина от
безнадеждност към пламенна решителност за секунда. Той се взря яростно в очите ми
и гласът му беше бърз и нетърпелив. Той запращаше думите право в лицето ми - дъхът
му беше толкова горещ, колкото и кожата му.
- Мисля, че виждам начин как да оправим нещата - защото ти знаеш това, Бела! Не
мога да ти кажа, но ти можеш да го познаеш! Тогава ще ми се размине!
- Искаш от мен да позная? Да позная какво?
- Моята тайна. Можеш да го направиш - знаеш отговорът!
Премигнах два пъти, като се опитвах да прочистя главата си. Бях толкова изморена.
Нищо, което ми казваше, нямаше смисъл.
Той се вгледа в безучастното ми изражение и тогава лицето му се напрегна от усилие
отново.
- Задръж малко, нека видя дали мога да ти помогна с нещо - каза той. Каквото и да се
опитваше да направи, беше толкова трудно, че се задъхваше.
- Да ми помогнеш? - попитах аз, като се опитвах да следя нишката на мислите му.
Клепачите ми искаха да се затворят, но ги принудих да стоят отворени.
- Аха - каза той, като дишаше тежко. - Като подсказки.
Той взе лицето ми в огромните си, прекалено топли ръце и го задържа на сантиметри
от своето. Той се вгледа в очите ми, докато шепнеше, сякаш за да ми предаде нещо
освен думите, които изговаряше.
- Спомняш ли си първият ден, когато се запознахме - на плажът на Ла Пуш.
- Разбира се, че се си спомням.
- Разкажи ми го.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да се концентрирам.
- Ти ме попита за пикапът ми...
Той кимна, като ме подтикваше да продължавам.
- Говорихме си за Заекът...
- Продължавай.
- Отидохме на разходка на плажа... - Бузите ми ставаха все по-топли изпод дланите му,
докато си спомнях, но той не забеляза, колкото и топла да бе кожата му. Бях го
помолила да се разходи с мен, като флиртувах несръчно, но успешно, за да измъкна
информация от него.
Той кимаше, нетърпелив за още.
Гласът ми беше почти беззвучен.
- Разказа ми страшни истории... Килетски легенди.
Той затвори очите си и ги отвори отново.
- Да. - Думата беше напрегната, пламенна, сякаш бе на ръба на нещо жизнено важно.
Той говореше бавно, като изтъкваше всяка дума. - Спомняш ли си какво ти казах?
Дори в тъмното би трябвало да види как лицето ми сменя цветът си. Как можех да
забравя това? Без да осъзнава какво прави, Джейкъб ми бе казал точно това, което
исках да узная този ден - че Едуард е вампир.
Той ме гледаше с очи, които знаеха прекалено много.
- Мисли по-силно - каза ми той.
- Да, спомням си - прошепнах аз.
Той вдиша дълбоко, като се мъчеше.
- Спомняш ли си всички ист... - Той не можа да продължи въпросът си. Устата му
остана отворена така, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.
- Всичките истории? - попитах аз.
Той кимна беззвучно.
Главата ми кипеше. Само едно история бе имала значение. Знаех, че бе започнал с
други, но не можех да си спомня незначителната прелюдия, особено когато мозъкът ми
бе така замъглен от изтощение. Започнах да клатя глава.
Джейкъб простена и скочи от леглото. Той притисна юмруците си срещу челото си,
като дишаше бързо и ядосано.
- Знаеш това, знаеш това - мърмореше той на себе си.
- Джейк? Джейк, моля те, изтощена съм. Не мога да мисля точно сега. Може би на
сутринта...
Той си пое успокояващ дъх и кимна.
- Може би ще те осени. Предполагам, че разбирам защо си спомняш само едната
история - добави той със саркастичен, горчив тон. Той се тросна обратно на матрака до
мен. - Имаш ли нещо против да те питам нещо? - попита той, все още саркастичен. -
Умирам да узная.
- Въпрос за какво? - попитах предпазливо.
- За вампирската история, която ти разказах.
Наблюдавах го с внимателни очи, без да мога да отговоря. Той зададе въпросът си
така или иначе.
- Наистина ли не знаеше? - попита ме той, като гласът му стана дрезгав. -Наистина ли
аз бях този, който ти каза какво е той?
Откъде знаеше за това? Защо бе решил да вярва, защо сега? Стиснах зъби. Отвърнах
на погледа му, без да имам намерение да проговоря. Той можеше да види това.
- Виждаш ли какво имам предвид за лоялността? - промърмори той, дори още по-
дрезгаво. - Същото е и при мен, само че по-лошо. Не можеш да си представиш колко
тясно съм свързан...
Не ми харесваше това - не ми хареса начина, по който очите му се затвориха, сякаш бе
в болка, докато говореше за това, че е свързан. Повече от неприязън - осъзнах, че го
мразя, мразя всичко, което му причинява болка. Мразех го яростно.
Лицето на Сам изпълни умът ми.
За мен това бе по същество доброволно. Защитавах тайната на семейство Калън от
любов - несподелена, но истинска. За Джейкъб очевидно не бе така.
- Няма ли някакъв начин да се освободиш? - прошепнах аз, като докоснах грубите
краища на темето на късата му коса.
Ръцете му започнаха да треперят, но той не отвори очите си.
- Не. В това съм за цял живот. Доживотна присъда. - Безрадостен смях. - Може би и
по-дълго.

- Не, Джейк - простенах аз. - Ами ако избягаме? Само ти и аз. Ако напуснем дома и
оставим Сам надалеч?
- Това не е нещо, от което можеш да избягаш, Бела - прошепна той. - Бих избягъл с теб
обаче, ако можех. - Сега и раменете му трепереха. Той си пое дълбоко дъх. - Виж,
трябва да тръгвам.
- Защо?
- Едно на ръка, че изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всяка секунда. Нуждаеш се
от сън - имам нужда да си на линия. Ще измислиш това, трябва.
- И какво друго?
Той се намръщи.
- Трябваше да се измъкна - не би трябвало да те виждам. Вероятно се чудят къде съм. -
Устата му се изви. - Вероятно трябва да им кажа.
- Не е нужно нищо да им казваш - изсъсках аз.
- Все същото, ще го направя.
Гневът ме заля като гореща вълна.
- Мразя ги!
Джейкъб ме погледна с разширени от изненада очи.
- Не, Бела. Не мрази момчетата. Вината не е на Сам или на който и да е друг. Казах ти
и преди - аз съм. Сам е всъщност... е, доста готин. Джаред и Пол също са страхотни,
въпреки че Пол е малко... А Ембри винаги ми е бил приятел. Нищо не се е променило
тук - единственото нещо, което не се е променило. Чувствам се много зле за нещата,
които преди си мислех за Сам...
- Сам бил доста готин. - Изгледах го недоверчиво, но изоставих темата. - Тогава защо
не трябва да ме виждаш? - настоях аз.
- Не е безопасно - промърмори той, като гледаше надолу.
Думите му изпратиха тръпка на страх по мен.
И това ли знаеше? Никой не го знаеше, освен мен. Но той беше прав - беше посред
нощ, идеалното време за лов. Джейкъб не би трябвало да е в стаята ми. Ако някой
пристигне за мен, трябва да съм сама.
- Ако бях сметнал, че е прекалено... прекалено рисковано - прошепна той, - нямаше да
дойда. Но Бела - той погледна отново към мен. - Дадох ти обещание. Нямах си и
наидея, че ще е толкова трудно за спазване, но това не означава, че няма да се опитам.
Той видя неразбирането по лицето ми.
- След онзи тъп филм - напомни ми той. - Бях ти обещал, че никога няма да те
нараня... Е, наистина прецаках нещата този следобед, нали?
- Знам, че не искаше да го направиш, Джейк. Всичко е наред.
- Благодаря ти, Бела. - Той взе ръката ми. - Ще направя каквото мога, за да бъда тук до
теб, както ти обещах. - Той ми се ухили внезапно. Тази усмивка не беше моя, нито на
Сам, ами някаква странна комбинация и от двете. - Наистина ще помогне, ако успееш
да се сетиш сама, Бела. Вложи малко усилия в това.
Направих слаба гримаса.
- Ще се опитам.
- И ще се опитам да те видя отново скоро. - Той въздъхна. - А те ще се опитат да ме
разубедят от това.
- Не ги слушай.
- Ще се опитам. - Той поклати глава, сякаш се съмняваше в успехът си. - Ела да ми
кажеш веднага, щом се сетиш. - Точно тогава нещо му хрумна, нещо което накара
ръцете му да затреперят. - Ако... ако искаш.
- Че защо няма да искам да те видя?
Лицето му стана строго и горчиво, сто процента лицето, което принадлежеше на Сам.
- О, мисля, че мога да се сетя за една причина - каза той с остър тон. - Виж, наистина
трябва да тръгвам. Ще направиш ли нещо за мен?
Просто кимнах, изплашена от промяната в него.
- Поне ми се обади - ако повече не искаш да ме виждаш. Дай ми да разбера как стоят
нещата.
- Това няма да се случи...
Той вдигна една ръка, за да ме прекъсне.
- Просто ми кажи.
Той се изправи и тръгна към прозореца.
- Не ставай идиот, Джейк - оплаках се аз. - Ще си счупиш кракът. Използвай вратата.
Чарли няма да те хване.
- Няма да се нараня - промърмори той, но се обърна към вратата. Той се поколеба,
когато мина покрай мен, като ме гледаше с изражение, сякаш нещо го пробождаше.
Той вдигна една ръка, умолително.
Поех ръката му и внезапно той ме дръпна - прекалено грубо - от леглото, така че се
оказах притисната към гърдите му.
- За всеки случай - измърмори той срещу косата ми, като ме смачкваше в мечешка
прегръдка, която щеше да счупи ребрата ми.
- Не мога да... дишам! - задъхах се аз.
Той веднага ме пусна, като държеше едната си ръка около кръста ми, за да не падна.
Той ме бутна, малко по-нежно този път, обратно на леглото.
- Наспи се, Белс. Трябва да поблъскаш мозъкът си. Знам, че можеш да се справиш.
Имам нужда от теб да разбереш. Няма да те изгубя, Бела. Не и за това.
Беше стигнал до вратата с една крачка, като я отвори тихо и изчезна през нея.
Заслушах се за него да стъпи на скърцащото стъпало на стълбите, но нямаше никакъв
звук.
Излегнах се обратно на леглото си, като главата ми се въртеше. Бях прекалено
объркана, прекалено изтощена. Затворих очи, за да се опитам да го разбера, само за да
бъда погълната толкова бързо от безсъзнанието, че бе дизориентиращо.
Не беше спокойният сън без сънища, за който мечтаех - разбира се, че не. Отново бях
в гората и започнах да се скитам както винаги.
Бързо осъзнах, че това не е същият сън както обикновено. Поне в едно нещо, не
изпитвах нуждата да се скитам или да търся - просто се разхождах по навик, защото
обичайно това се очакваше от мен тук. Всъщност това дори не бе същата гора.
Мирисът беше друг, както и светлината. Миришеше не на влажната земя в гората, а на
солта от океана. Не можех да видя небето и все пак ми се струваше, че слънцето грее -
листата отгоре бях ясно изумрудено зелени.
Това беше гората около Ла Пуш - близо до морето, в това бях сигурна. Знаех, че ако
открия плажът, ще успея да видя и слънцето, така че побързах напред, като следвах
слабият звук на вълните в далечината.
И тогава Джейкъб беше там. Той хвана ръката ми, като ме задърпа обратно към най-
тъмната част на гората.
- Джейкъб, какво има? - попитах аз. - Лицето му бе изплашеното изражение на момче
и косата му беше красива отново, вързана на опашка на тилът му. Той ме дърпаше с
цялата си сила, но аз устоях - не искаш да се връщам в тъмното.
- Бягай, Бела, трябва да бягаш! - прошепна той, ужасен.
Рязката вълна на дежа ву бе толкова силна, че почти ме събуди.
Сега знаех откъде познавам това място. Защото го бях виждала и преди, в един друг
сън. Преди милион години, част от един напълно различен живот. Това беше сънят,
който имах в ноща след като се бях разхождала с Джейкъб на плажа, първата нощ, когато узнах, че Едуард е вампир. Припомнянето на деня с Джейкъб навярно бе
изкарал този сън от заровените ми спомени

Отклонена от сънят сега, изчаках да продължи. Една светлина идваше към мен от
плажът. Само след момент Едуард щеше да премине през дърветата, като кожата му
щеше леко да блесни, а черните му очи щяха да бъдат опасни. Щеше да ми направи
мълчалив знак и да ми се усмихне. Щеше да бъде красив като ангел, а зъбите му щяха
да са остри...
Но сама се изпреварвах. Нещо друго трябваше да се случи преди това.
Джейкъб пусна ръката ми и изскимтя. Треперейки и гърчейки се, той падна на земята
до мен.
- Джейкъб! - изпищях аз, но той бе изчезнал.
На неговото място бе огромен, червеникаво-кафяв вълк с тъмни, интелигентни очи.
Сънят обърна посоката си, разбира се, като влак, който изскача от релсите.
Това не беше същият вълк, който бях сънувала в някой друг живот. Това бе големият
ръждиво-кафяв вълк, до когото стоях на крачка разстояние в ливадата, само преди
седмица. Вълкът беше гигантски, чудовищен, по-голям и от мечка.
Този вълк ме гледаше напрегнато, като се опитваше да ми предаде нещо важно с
интелигентните си очи. Тъмнокафевите познати очи на Джейкъб Блек.
Събудих се пищейки с пълни дробове.
Почти очаквах Чарли да дойде и да ме провери. Това не бе обичайното ми пищене.
Зарових глава във възглавницата си и се опитах да заглуша истерията, в които се
превръщаха писъците ми. Притиснах памукът силно срещу лицето си, като се чудех
дали ще мога да задуша някакси и връзката, която току що бях направила.
Но Чарли не влезе. Впоследствие успях да задуша странният стържещ звук, който
идваше от гърлото ми.
Спомнях си всичко сега - всяка дума, която Джейкъб ми беше казал онзи ден на
плажа, дори частта преди да стигне до вампирите, "студените". Най-вече първата част.
- Знаеш ли някоя от старите ни истории, за това откъде сме произлезли...
килетите, тоест? – започна той
- Всъщност не – признах аз.
- Е, има много легенди, за някои от тях се твърди, че датират от Големият потоп
– предполага се, че праотците ни са завързали канутата си на върха на най-
високите дървета в планината, за да оцелеят както Ной и ковчега. – Той се
усмихна, за да ми покаже колко малко вярва влагаше в тези истории. – Друга
легенда твърди, че произхождаме от вълците – и че вълците все още са наши
братя. Против законите на племето е да ги убиваме. А има и истории за
студените. – Гласът му се снижи.
- Студените? – попитах аз, интересът ми вече истински.
- Да. Има истории за студените стари колкото легендите за вълците, и някои по-
скорошни. Според легендата, моят пра-прадядо познавал някои от тях. Именно
той сключил договор, който ги държи далеч от земите ни. – Той извъртя очи
нагоре.
- Пра-прадядо ти? – насърчих го аз.
- Той е бил вожд на племето, подобно на баща ми. Виждаш ли, студените са
естествените врагове на вълците, е, не на истинските вълци, но на вълците,
които се превръщат в хора, подобно на праотците ни. Можеш да ги наречеш
върколаци.
- Върколаците имат врагове?
- Само един.
Нещо бе заседнало в гърлото ми и ме задавяше. Опитах се да го преглътна, но бе
заседнало там, непомръдващо. Опитах се да го изплюя.
- Върколак - задъхах се аз.
Да, това беше думата, която ме бе задавила.
Целият свят се преобърна, като се обърна на грешната страна на оста си.
Що за място е това? Може ли наистина да съществува свят, където антични легенди се
скитосват в границите на малки, незначителни градчета, и се изправят срещу митични
чудовища? Това означаваше ли, че всяка невъзможна приказка имаше за основи
абсолютна истина? Имаше ли нещо разумно или нормално изобщо, или просто всичко
беше вълшебни и призрачни истории?
Хванах главата си в ръце, като се надявах да не експлодира.
Малък, сух глас в дъното на умът ми ме попита какво толкова е станало. Не бях ли
приела вече съществуването на вампири много преди това - и без цялата тази истерия
по онова време?
Именно, искаше ми се да изкрещя аз обратно на гласът. На никой ли не му стига един
мит за един цял живот?
Освен това, никога не е имало и един момент, през който да не съм съзнавала, че
Едуард Калън е отвъд нормалното. Не беше чак такава изненадана да разбера какъв е -
защото беше толкова очевидно, че е нещо.
Но Джейкъб? Джейкъб, който беше просто Джейкъб и нищо повече от това? Джейкъб,
моят приятел? Джейкъб, единственият човек, с който можех да установя връзка...
А той дори не беше човек.
Потиснах желанието да пищя отново.
Какво говореше това за мен?
Знаех отговорът на това. Казваше, че има нещо сериозно сбъркано с мен. Защо иначе
животът ми би бил изпълнен с герои от филми на ужасите? Защо иначе би ми пукало
толкова много за тях, че да се изтръгват големи парчета право от гръдният ми кош,
когато те си тръгнат по митичните пътища?
В главата ми всичко се въртеше и движеше и пренареждаше нещата, които преди бяха
ознавали едно, сега означаваха нещо друго.
Нямаше никакъв култ. Никога не е имало култ, никога не е било банда. Не, беше
много по-лошо от това. Беше глутница.
Глутница от пет умопомрачително гигантски, разноцветни върколаци, които бяха
минали точно покрай мен на ливадата на Едуард...
Внезапно бях обезумяло разбързана. Погледнах към часовника - беше прекалено рано
и не ми пукаше. Трябваше да отида до Ла Пуш сега. Трябваше да видя Джейкъб, за да
можеше да ми каже, че не съм си изгубила умът.
Облякох първите чисти дрехи, които открих, без да се уверя, че си отиват и взех по
две стъпала наведнъж надолу. Почти се сблъсках с Чарли, когато изскочих в коридора,
отправена към вратата.
- Къде отиваш? - попита той, толкова изненадан да ме види, колкото и аз него. - Знаеш
ли кое време е?
- Да. Трябва да видя Джейкъб.
- Мислех си, че нещото със Сам...
- Това няма значение. Трябва да говоря с него веднага.
- Доста е рано. - Той се намръщи, когато изражението ми не се промени. - Не искаш ли
закуска?

- Не съм гладна. - Думите излетяха от устните ми. Той блокираше пътят ми към
изхода. Зачудих се дали да не се мушна покрай него и да избягам, но знаех, че после
ще ми се наложи да му обясня това. - Ще се върна скоро, става ли?
Чарли се намръщи.
- Право към къщата на Джейкъб, така ли? Никакви спирки по пътя?
- Разбира се, че не, къде ще спирам? - Думите ми се сливаха в една в бързането ми.
- Не знам - призна той. - Просто... ами има ново нападение - вълците отново. Било е
наистина близо до курорта с горещите извори - има и свидетел този път. Жертвата е
била на дузина крачки от пътя, когато е изчезнал. Жена му видяла огромен сив вълк
само няколко минути по-късно, докато го е търсела, и изтичала за помощ.
Стомахът ми се сви така, сякаш се спусках с надолу с увеселително влакче.
- Вълк го е нападнал?
- Няма следа и от него - само малко кръв отново. - Лицето на Чарли беше измъчено. -
Рейнджърите излизат въоръжени, като вземат и въоръжени доброволци. Има много
ловци, които нямат търпение да се включат - има обявена награда за вълчи тела. Това
ще означава доста пушки в гората и това ме тревожи. - Той поклати глава. - Когато
хората се развълнуват прекалено много, стават инциденти...
- Ще застрелят вълците? - Гласът ми се извиси нагоре с три октави.
- Какво друго могат да направят? Какво има? - попита той, като напрегнатите му очи
разгледаха лицето ми. Чувствах се отпаднала - вероятно изглеждах по-бледа от
обичайното. - Няма да ставаш някаква хипи-природозащитничка, нали?
Не можех да отговоря. Ако не ме гледаше, щях да сложа главата си между коленете.
Бях забравила напълно за липсващите туристи, за кървавите следи... Не бях свързала
тези факти с първото ми осъзнаване.
- Виж, миличка, нека това не те плаши. Просто стой в града или на магистралата -
никакви спирки - ясно?
- Ясно - повторих аз с немощен глас.
- Трябва да тръгвам.
Погледнах го отблизо за пръв път и видях, че пистолетът му бе на колана му и бе с
ботушите си за катерене.
- Не си тръгнал след вълците, нали, тате?
- Трябва да помогна, Белс. Изчезват хора.
Гласът ми отново се извиси, почти бе истеричен вече.
- Не! Не, не отивай. Прекалено е опасно!
- Трябва да си върша работата, хлапе. Не бъди такъв песимист - ще се оправя. - Той се
обърна на вратата и я задържа отворена. - Тръгваш ли?
Поколебах се, докато стомахът ми правеше неконтрируеми задни салта. Какво можех
да му кажа, за да го спра? Бях прекалено замаяна, за да измисля решение.
- Белс?
- Може би е прекалено рано, за да отида до Ла Пуш - прошепнах аз.
- Съгласен съм - каза той и излезе навън в дъжда, като затвори вратата след себе си.
Веднага щом изчезна от поглед, се свлякох на пода и сложих глава между коленете си.
Дали да тръгна след Чарли? Какво ще му кажа?
Ами Джейкъб? Джейкъб е най-добрият ми приятел - трябва да го предупредя. Ако
наистина беше - свих се и се насилих да си помисля думата - върколак (а знаех, че е
истина, просто го усещах), тогава хората щяха да стрелят по него! Трябваше да
предупредя него и приятелите му, че хората ще се опитват да ги убият, ако се
разхождат наоколо като гигантски вълци. Трябваше да им кажа да спрат.
Трябваше да спрат! Чарли беше някъде в гората. Щеше ли да им пука за това? Зачудих
се... Досега само туристи бяха изчезвали. Дали това означаваше нещо или просто бе
случайност?
Имах нужда да вярвам, че поне на Джейкъб щеше да му пука.
Така или иначе, трябваше да го предупредя.
Или... трябваше ли?
Джейкъб беше най-добрият ми приятел, но ако и той беше чудовище? При това
истинско? Лошо? Би ли трябвало да го предупреждавам, ако той и приятелите му са...
са убийци! Ако разкъсваха невинни планинари най-хладнокръвно? Ако те бяха
наистина чудовища от някой филм на ужасите във всеки смисъл на думата, щеше ли да
е грешно да ги защитя?
Беше неизбежно да сравня Джейкъб и приятелите му със семейство Калън. Обвих
ръце около гърдите си, като се борех с дупката, докато си мислех за тях.
Очевидно не знаех нищо за върколаците. Бих очаквала нещо по-близко до филмите -
големи космати полу-човешки създания или нещо такова - ако изобщо очаквах нещо.
Така че не знаех какво ги караше да ловуват, дали бе глад или жажда или просто
желание за убийство. Беше трудно да преценя, като не знаех това.
Но не можеше да бъде по-лошо от това, което семейство Калън бяха понесли в
желанието си да са добри. Помислих си за Езме - сълзите започнаха да текат, като си
представих милото й, прекрасно лице - и как, колкото и грижовна и любвеобвилна да
бе, трябваше да запуши носът си, напълно засрамена, и избяга от мен, когато кървях.
Не можеше да е по-трудно от това. Помислих си за Карлайл, който се е борил с векове,
за да се научи да игнорира кръвта, така че да може да спасява животи като доктор.
Нищо не може да е по-трудно от това.
Върколаците бяха избрали различен път.
Сега, какво щях да избера аз?

13. УБИЕЦ
Ако беше всеки друг, освен Джейкъб, помислих си аз, като клатех глава, докато карах
надолу по обграденият от гората път към Ла Пуш.
Все още не бях убедена дали правя правилното нещо, но бях направила компромис
пред себе си.
Не можех да гледам леко на това, което Джейкъб и приятелите му, неговата глутница,
правеха. Сега разбирах това, което ми бе казал снощи - че може да не искам да го видя
повече - и мога да му се обадя, както бе предложил той, ако ме е страх. Дължах му
поне един разговор лице в лице. Щях да му кажа в лицето, че не мога просто да приема
това, което се случва. Не мога да бъда приятелка с убиец и да не кажа нищо, да оставя
убийствата да продължат... Това също би ме направила чудовище.
Но не можех и да не ги предупредя. Трябваше да направя каквото мога, за да ги
защитя.
Паркирах пред къщата на Блек със стиснати устни в строга линия. Беше достатъчно
лошо, че най-добрият ми приятел беше върколак. Трябваше ли да бъде и чудовище?
Къщата беше тъмна, нямаше светлина зад прозорците, но не ме интересуваше дали
щях да ги събудя. Юмрукът ми почука срещу предната врата с гневна енергия, като
звукът вибрираше измежду стените.
- Влез - чух Били да казва след минутка и една лампа светна.
Завъртях дръжката - беше отключено. Били се бе облегнал на прага на една врата
встрани от малката кухня, облечен в хавлия, все още не бе седнал в количката си.
Когато видя кой е, очите му се разшириха за момент и после лицето му стана
безразлично.
- Е, добро утро, Бела. Какво правиш толкова рано тук?
- Здрасти, Били. Трябва да говоря с Джейк - къде е той?
- Ъм... наистина не знам - излъга с той, без дори окото да му трепне.
- Знаеш ли какво ще прави Чарли тази сутрин? - настоях като, като ми писна да се
разтакаваме.
- Трябва ли?
- Той и половината мъже от града са в гората с пушки, на лов за гигантски вълци.
Изражението на Били трепна, след което стана мрачно.
- Така че искам да поговоря с Джейк за това, ако нямаш нищо против - продължих аз.
Били стисна дебелите си устни за един дълъг момент.
- Обзалагам се, че все още спи - накрая каза той, като кимна към малкият коридор
встрани от всекидневната. - Честно е навън тези дни. Хлапето се нуждае от почивка -
вероятно не трябва да го будиш.
- Сега е мой ред - промърморих аз изпод дъха си и закрачих към коридора. Били
въздъхна.
Миниатюрната стая на Джейкъб беше единствената врата в малкият коридор. Изобщо
не почуках. Направо отворих вратата - тя се тресна силно срещу стената.
Джейкъб - все още облечен със същите черни оръфани джинси, които бе носил снощи
- се бе излегнал диаголна срещу двойното легло, което заемаше цялата му стая освен
няколко сантиметра в краищата. Дори в тази позиция не беше достатъчно дълго -
краката му висяха от единият край, а главата му от другия. Беше заспал дълбоко, като
хъркаше леко с отворена уста. Звукът от вратата не го бе накарал дори да трепне.
Лицето му беше спокойно от сънят, като всички гневни черти бяха загладени сега.
Иаше кръгове под очите му, които не бях забелязала преди. Въпреки абсурдният си
размер, сега изглеждаше много малък, и много изтощен. Заля ме съжалението.
Отстъпих назад и затворих тихо вратата зад мен.
Били ме гледаше с любопитни, предпазливи очи, когато се върнах бавно във
всекидневната.
- Мисля да го оставя да си почине.
Били кимна и тогава се взряхме един в друг за минута. Умирах да го попитам каква
беше неговата част в това.
В какво ли си мислеше, че се бе превърнал синът му? Но знам как поддържаше Сам от
самото начало, така че предполагам че убийствата не го притесняваха. Как ги
оправдаваше пред себе си, неможех да си представя.
Можех да видя много въпроси и към мен в тъмните му очи, но той също не ги каза на
глас.
- Виж - казах аз, като наруших силната тишина. - Ще отида към плажа за малко.
Когато се събуди, кажи му, че го чакам там, става ли?
- Да, да - съгласи се Били.
Зачудих се дали наистина ще го направи. Е, дори и да не го направи, поне се опитах,
нали?
Карах надолу към Първият плаж и паркирах на празен кален парцел. Все още бе тъмно
- мрачното зазоряване на един облачен ден - и когато спрях фаровете, беше трудно за
виждане. Трябваше да оставя очите си да се приспособят преди да открия пътеката,
която минаваше покрай високият плет от бурени. Беше по-студено тук, със студеният
вятър, който плющеше през черната вода, затова тикнах ръцете си дълбоко в
джобовете на зимното ми яке. Поне дъждът бе спрял.
Закрачих по плажа към северната морска дига. Не можех да видя Свети Джеймс или
другите острови, просто неясните форми на ръба на водата. Внимателно избрах пътя
си през камъните, като внимавах за пънове, изхвърлени от водата, които могат да ме
спънат.
Открих това, което търся още преди да съм осъзнала, че го търся. То се материализира
в мракът, когато бе само на няколко крачки от мен - дълъг пън, бял като кост, който бе
забит надълбоко в камъните. Корените бяха оплетени към края на морето, като хиляди
крехки пипала. Не можех да съм сигурна дали не е същото дърво, когато Джейкъб и аз
проведохме първият си разговор - разговор, който бе започнал толкова различни
оплетени нишки в живота ми - но изглеждаше, че бе приблизително на същото място,
където седях преди и гледах към невидимото море.
Да видя Джейкъб такъв - невинен и уязвим в сънят си - бе отнело част от
отвращението ми, бе смалило целият ми гняв. Все още не можех да затворя очи за
това, което се случваше, както изглежда и Били правеше, но не можех и да осъждам
Джейкъб за него. Любовта не работи така, реших аз. Веднъж щом започне да те е
грижа за някой друг, беше невъзможно да бъдеш логичен към тях повече. Джейкъб
беше мой приятел, без значение дали убиваше хора или не. И не знаех какво щях да
направя по този въпрос.
Когато си го представих да спи толкова спокойно, почувствах поглъщата нужда да го
защитя. Напълно нелогично.
Нелогично или другояче, изоставих паметта за мирното му лице, като се опитвах да
измисля някакъв отговор, някакъв начин да го закрилям, докато небето бавно ставаше
сиво.
- Здрасти, Бела.
Гласът на Джейкъб се появи от тъмнината и ме накара да подскоча. Беше нежен,
почти срамежлив, но бях очаквала поне някакъв предупредителен звук от шумните
камъни, и все пак той ме стресна. Можех да видя силуетът му срещу изгрева -
изглеждаше огромен.
- Джейк?
Той стоеше на няколко крачки разстояние, като преместваше теглото си от единият на
другият крак обезпокоено.
- Били ми каза, че си наминала - не ти отне много време, нали? Знаех си, че ще се
сетиш.
- Да, сега си спомням цялата история - прошепнах аз.
За един дълъг момент беше тихо и, въпреки че бе прекалено тъмно, за да го видя
добре, кожата ми настръгна, сякаш очите му изчуваха лицето ми. Вероятно е било
достатъчно светло за него, за да прочете изражението ми, защото като заговори отново,
гласът му бе внезапно като киселина.
- Можеше просто да се обадиш - каза остро той.
Кимнах.
- Знам.
Джейкъб започна да крачи по камъните. Ако се заслушвах усилено, можех да чуя
лекото докосване на краката му иззад звукът на вълните. Камъните бяха тракали като
кастанети изпод мен.
- Защо дойде? - настоя той, без да забавя гневното си обикаляне.
- Реших, че ще е по-добре да говорим лице в лице.
Той изсумтя.
- О, много по-добре.
- Джейкъб, трябва да те предупредя...
- За рейнджърите и ловците? Не се тревожи за това. Вече знаем.

- Да не се тревожа? - настоях невярващо аз. - Джейк, те имат пушки. Нагласят капани
и обявяват награди и...
- Можем да се грижим за себе си - изръмжа той, все още крачейки. - Нищо няма да
хванат. Само правят нещата по-трудни - и те ще започнат да изчезват.
- Джейк! - изсъсках аз.
- Какво? Това е факт.
Гласът ми беше избледнял от отвращение.
- Как можеш... да се чувстваш така? Ти познаваш тези хора. Чарли е там! - Мисълта за
това накара стомахът ми да се присвие.
Той се закова рязко на място.
- Какво друго можем да направим? - отвърна той.
Слънцето превърна облаците над нас сребристо-розови. Можех да видя изражението
му вече - беше ядосано, отчаяно, предадено.
- Можеш ли... ами, да се опиташ да не бъдеш... върколак? - предложих аз в шепот.
Той вдигна ръце във въздуха.
- Сякаш имам някакъв избор! - извика той. - И как това би помогнало с нещо, ако
толкова се тревожиш за изчезващите хора?
- Не те разбирам.
Той ме изгледа, като очите му се присвиха и устата му се изви в ръмжене.
- Знаеш ли какво ме ядосва толкова, че ми се иска просто да се изплюя.
Трепнах от враждебното му изражение. Изглежда, че очакваше отговорът ми, затова
поклатих глава.
- Такава си лицемерка, Бела - ето, стоиш там, ужасена от мен! Нима това е честно? -
Ръцете му трепереха от гняв.
- Лицемерка? Как така страхът от едно чудовище ме прави лицемерна?
- Аргх! - изръмжа той, като притисна треперещите си юмруци към слепоочията си и
стисна очи. - Просто се чуй!
- Какво?
Той направи две крачки напред, като се надвеси към мен и ме изгледа с ярост.
- Е, съжалявам, че не мога да съм правилният вид чудовище за теб, Бела. Предполагам,
че не съм толкова страхотен, колкото един кръвопиец, а?
Поскочих на място и го изгледах обратно.
- Не, не си! - извиках аз. - Не е за това, което си, глупако, а за това, което правиш!
- Какво би трябвало да означава това? - изрева той, като цялата му форма започна да
се тресе от бяс.
Бях напълно изненадана, когато гласът на Едуард ме предупреди.
- Внимавай много, Бела - посъветва ме кадифеният му глас. - Не го притискай по-
нататък. Трябва да го успокоиш.
Дори гласът в главата ми нямаше никакъв смисъл днес.
И все пак го послушах. Щях да направя всичко за този глас.
- Джейкъб - помолих го аз, като направих тонът си нежен и гладък. - Наистина ли е
нужно да убиваш хора, Джейкъб? Няма ли някакъв друг начин? Тоест, щом вампирите
могат да открия начин да оцеляват без да убиват хора, не можеш ли и ти да опиташ?
Той се изпъна рязко, сякаш думите ми бяха пуснали електричен ток по него. Веждите
му се извиха нагоре и той ме изгледа с ококорени очи.
- Да убивам хора? - настоя той.
- Ти за какво си мислиш, че говорихме досега?
Вече не се тресеше. Той ме погледна с почти изпъленото си с надежда недоверие.
- Аз си мислех, че говорим за отвращението ти от върколаци.
- Не, Джейк, не. Не е защото си... вълк. Това е наред - обещах му аз изнаех, че веднага
щом изрекох думите, наистина ги мислех. Наистина не ме интересуваше, че се
превръща в голям вълк - все още бе Джейкъб. - Ако може просто да намериш начин да
не нараняваш хора... ето това ме разстройва. Това са невинни хора, Джейк, хора като
Чарли, и не мога просто да гледам на другата страна, докато ти...
- Това ли е всичко? Наистина? - прекъсна ме той, като по лицето му се разля усмивка.
- Уплашена си, само защото съм убиец? Това ли е единствената причина?
- Не е ли достатъчна?
Той започна да се смее.
- Джейкъб Блек това изобщо не е смешно!
- Да, да - съгласи се той, като все още се кискаше.
Той направи една крачка и ме улови в още една прекалено стегната мечешка
прегръдка.
- Ти наистина, сериозно нямаш нищо против, че се превръщам в огромно куче? -
попита той, като гласът му ликуваше в ухото ми.
- Не - задъхах се аз. - Не мога... да дишам... Джейк!
Той ме пусна, но хвана и двете ми ръце.
- Не съм убиец, Бела.
Вгледах се в лицето му и бе ясно, че това е истината. Заля ме облекчение.
- Наистина ли? - попитах аз.
- Наистина - обеща той тържествено.
Хвърлих ръцете си около него. Това ми напомни за първият ден с мотоциклетите -
макар че бе по-голям, дори повече се чувствах като малко дете сега.
Като онзи път, той погали косата ми.
- Съжалявам, че те нарекох лицемерка - извини се той.
- Извинявай, че те нарекох убиец.
Той се засмя.
Тогава се сетих за нещо и се дръпнах от него така, че да мога да видя лицето му.
Веждите ми се бяха свъсили разтревожено.
- Ами Сам? И останалите?
Той поклати глава, усмихвайки се така, сякаш огромно бреме бе паднало от плещите
му.
- Разбира се, че не. Не си ли спомняш как се наричаме?
Споменът беше ясен - бях си мислила за него днес.
- Пазители?
- Именно.
- Но не разбирам. Какво става в гората? Липсващите туристи, кръвта?
Лицето му бе сериозно, за пръв път разтревожено.
- Опитваме се да си вършим работата, Бела. Опитваме се да ги предпазим, но винаги
закъсняваме със съвсем малко.
- Да ги предпазите от какво? Наистина ли все пак има мечка там?
- Бела, скъпа, ние защитаваме хората само от едно нещо - нашият единствен враг. Той
е причината, поради която съществуваме - защото и те са там.
Наблюдавах го безизразно за секунда преди да разбера. Тогава кръвта се отдръпна от
лицето ми и еди тънък, беззвучен стон на ужас се изплъзна от устните ми.
Той кимна.
- Мислех си, че точно ти от всички хора ще осъзнаеш какво става наистина.
- Лорънт - прошепнах аз. - Той все още е тук.
Джейкъб премигна два пъти и наклони глава на една страна.
- Кой е Лорънт?

Опитах се да подредя хаосът в главата ми, така че да мога да му отговоря.
- Нали знаеш - видяхте го на ливадата. Ти беше там... - Думите излязоха учудени,
когато осъзнах всичко. - Ти беше там и ме предпази да не ме убие...
- О, чернокосата пиявица? - Той се ухили с тънка, жестока усмивка. - Това ли му е
името?
Потреперах.
- Какво сте си мислели? - прошепнах. - Можеше да ви убие! Джейк, не осъзнаваш ли
колко опасни...
Още един смях ме прекъсна.
- Бела, един вампир не е кой знае какъв проблем за голяма глутница като нашата.
Беше толкова лесно, че дори не беше забавно!
- Кое беше лесно?
- Да убием кръвопиеца, който щеше да те убие. Да знаеш, че това не го броя към
цялото нещо с убийствата - добави бързо той. - Вампирите не се броят за хора.
Можех само да отворя уста, но не излезе звук.
- Ти... уби... Лорънт?
Той кимна.
- Е, беше групово усилие - уточни той.
- Лорънт е мъртъв? - прошепнах аз.
Изражението му се промени.
- Не си разстроена заради това, нали? Той щеше да те убие - беше тръгнал на лов,
Бела, бяхме сигурни в това преди да атакуваме. Знаеш това, нали?
- Знам. Не, не съм разстроена... Аз съм... - Трябваше да седна. Препънах се една крачка
назад, докато усетих дървото срещу прастицет ми и потънах надолу. - Лорънт е
мъртъв. Няма да се върне за мен.
- Не си ядосана, нали? Не ти е бил приятел или нещо подобно, нали?
- Приятел? - Взрях се в него, объркана и замаяна от облекчение. Започнах да бърборя,
а очите ми се навлажниха. - Не, Джейк. Просто съм толкова... облекчена. Мислех си, че
ще ме открие - чакам го всяка нощ, като просто се надявам, че ще спре до мен и ще
остави Чарли намира. Бях толкова изплашена, Джейкъб... Но как? Той е вампир! Как го
убихте? Той бе толкова силен, толкова твърд, като мрамор...
Той седна до мен и ме обви утешително с една ръка.
- За това сме създадени, Белс. Ние също сме силни. Исками се да ми беше казала, че си
толкова изплашена. Не е трябвало да бъдеш.
- Ти не беше наоколо - промърморих аз, изгубена в мислите си.
- А, вярно.
- Чакай, Джейк - мислех си, че знаеш за това. Снощи каза, че не е безопасно да бъдеш
в стаята ми. Мислех си, че знаеш, че може вампир да идва насам. Не говореше ли за
това?
Той изглеждаше объркан за минута, след което главата му клюмна.
- Не, нямах предвид това.
- Тогава защо си мислеше, че не е безопасно за теб там?
Той ме погледна с разкъсани от вина очи.
- Не казах, че не е безопасно за мен. Мислех си за теб.
- Какво имаш предвид?
Той погледна надолу и изрита един камък.
- Има повече от една причина защо не трябва да съм около теб, Бела. От една страна
не трябваше да ти казвам тайната ни, но другата част е, че не е безопасно за теб. Ако
се ядосам прекалено много... прекалено се разстроя... можеш да се нараниш.
Замислих се внимателно.
- Когато беше ядосан преди... когато ти крещях... и ти се тресеше...?
- Аха. - Лицето му помръкна. - Това беше доста глупаво от моя страна. Трябва да се
контролирам по-добре. Кълна се, че нямаше да се ядосам, без значение какво ми
кажеш. Но... бях толкова разстроен, че ще те изгубя... че няма да приемеш това, което
съм...
- Какво щеше да се случи... ако се ядосаш прекалено много? - прошепнах аз.
- Щеше превърна във вълк - прошепна ми обратно той.
- Не ти трябва пълнолуние.
Той извъртя очи.
- Холивудските версии са объркали много неща. - След което въздъхна и отново стана
сериозен. - Няма нужда да се стресираш, Белс. Ще се погрижим за това. И ще държим
специално под око Чарли и останалите - няма да позволим да им се случи нещо.
Довери ми се за това.
Нещо много, много очевидно, нещо, което трябваше да съм схванала досега - но
просто толкова бях разсеяна от идеята за Джейкъб и приятелите му, които са
преборили Лорънт, че напълно забравих този път - сполетя ме, чак когато Джейкъб
употреби сегашното време отново.
Ще се погрижим за това.
Не беше свършило.
- Лорънт е мъртъв - ахнах аз и цялото ми тяло замръзна.
- Бела? - попита разтревожено Джейкъб, като докосна посивялата ми буза.
- Ако Лорънт е умрял... преди седмица... тогава някой друг убива хора сега.
Джейкъб кимна - зъбите му бяха стиснати, когато заговори през тях.
- Двама са. Мислехме си, че спътникът му ще иска да се бие с нас - в нашите истории
обикновено доста се ядосват, ако убиеш спътникът им - но тя просто продължава да
бяга и да се връща отново. Ако можехме да проумеем какво преследва, щеше да е по-
лесно да я хванем. Но тя не прави нищо смислено. Тя продължава да танцува около
ръба, сякаш тества защитата ни, като търси начин да се вмъкне... но къде? Къде иска да
отиде? Сам мисли, че се опитва да ни раздели, за да има по-добър шанс...
Гласът му заглъхна, докато не звучеше като нещо, което идва от дълъг тунел - не
можех да разпозная отделните думи вече. Челото ми се покри с пот и стомахът ми се
сви така, сякаш отново имах стомашен грип. Точно както като имах грип.
Извърнах се настрани от него бързо и се облегнах на дървото. Тялото ми се свиваше
конвулсивно, празният ми стомах се обръщаше в ужасяващо гадене, въпреки че
нямаше нищо в него, което да се изхвърли.
Виктория беше тук. Търсеше ме. Убиваше непознати в гората. Гората, където Чарли
търсеше...
Главата ми се завъртя болезнено.
Ръцете на Джейкъб уловиха рамената ми - задържаха ме да не се свлека на камъните.
Можех да усетя горещият му дъх срещу бузата ми.
- Бела! Какво има?
- Виктория - ахнах аз веднага, щом успях да уволя дъхът си от спазмите на гадене.
В главата ми Едуард изръмжа от ярост при името.
Почувствах как Джейкъб ме вдига от прегърбената ми стойка. Той ме издърпа тромаво
върху скута си, като постави отпуснатата ми глава срещу рамото си. Той се стараеше
да ме балансира, да ме предпази да не се изхлузя на едната или другата страна. Той
отметна потната коса от лицето ми.
- Кой? - попита Джейкъб. - Можеш ли да ме чуеш, Бела? Бела?
- Тя не е спътница на Лорънт - простенах аз в рамото му. - Те са просто стари
приятели...

- Имаш ли нужда от вода? Или доктор? Кажи ми какво да направя - настоя обезумяло
той.
- Не съм болна... уплашена съм - обясних аз в шепот. Думата "уплашена", сякаш не
покриваше всичко.
Джейкъб ме потупа по гърба.
- Уплашена от тази Виктория?
Аз кимнах, разтреперана.
- Виктория е червенокосата женска?
Трепнах отново и простенах:
- Да.
- Откъде знаеш, че не му е спътница?
- Лорънт ми каза, че Джеймс е бил нейният спътник - обясних аз, като механично
мръднах ръката с белега.
Той придърпа лицето ми, като държеше главата ми стабилно в ръцете си. Той се
вгледа напрегнато в очите ми.
- Каза ли ти нещо друго, Бела? Това е важно. Знаеш ли какво иска?
- Разбира се - прошепнах аз. - Тя иска мен.
Очите му се разшириха, след което се свиха в тънки цепки.
- Защо? - настоя той.
- Едуард уби Джеймс - прошепнах аз. Джейкъб ме държеше толкова здраво, че нямаше
нужда да обвивам с ръце дупката - той ме поддържаше цяла. - Тя доста се... ядоса. Но
Лорънт каза, че мислела, че ще е по-честно да убие мен, вместо Едуард. Спътник за
спътник. Тя не е знаела... все още не знае, предполагам, че... че... - Преглътнах тежко. -
Че нещата вече не стоят така. Поне не за Едуард.
Джейкъб се разсея от това, лицето му разкъсано между няколко различни изражение.
- Това ли се случи? Затова ли Калънови си тръгнаха?
- Аз не съм нищо друго освен един човек, все пак. Нищо специално - обясних аз, като
свих леко рамене.
Нещо като ръмжене - но не истинско ръмжене, просто човешки звук - се понесе от
гърдите на Джейкъб изпод ухото ми.
- Ако онзи идиот кръвопиец е наистина толкова глупав...
- Моля те - простенах аз. - Моля те. Недей.
Джейкъб се поколеба, след което кимна веднъж.
- Това е важно - каза отново той, сега лицето му бе делово. - Точно това ни трябваше
да узнаем. Трябва веднага да кажем на останалите.
Той стана, като ме изправи на краката ми. Той задържа ръцете си върху талията ми,
докато се убеди, че няма да падна.
- Добре съм - излъгах аз.
Той размени хватката на талията ми, за да хване едната ми ръка.
- Да тръгваме.
Той ме дръпна обратно към пикапът ми.
- Къде отиваме? - попитах аз.
- Все още не знам - призна той. - Ще свикам събрание. Ей, изчакай само за една
минутка, става ли? - Той ме облегна срещу едната страна на пикапа и пусна ръката ми.
- Къде отиваш?
- Сега се връщам - обеща той. След което се обърна и изтича през паркинга, срещу
пътя и право в заобикалящата гора. Той се промуши през дърветата, бърз и гъвкав като
елен.
- Джейкъб! - извиках дрезгаво след него, но той вече бе изчезнал.
Не беше добро време да остана сама. Секунди след като Джейкъб изчезна от поглед,
вече хипервентилирах. Довлякох се до купето на пикапа и веднага заключих вратите.
Не ме накара да се почувствам по-добре.
Виктория вече ме преследваше. Беше само късмет, че още не ме бе открила - само
късмет и петима тинейджъри-върколаци. Издишах остро. Без значение какво казваше
Джейкъб, мисълта за него някъде около Виктория бе ужасяваща. Не ме интересуваше в
какво може да се превърне като се ядоса. Можех да я видя в главата си, лицето й бе
диво, косата й бе като пламъци, смъртоносни, неуязвими...
Но според Джейкъб, Лорънт беше изчезнал. Наистина ли бе възможно? Едуард -
механично притиснах ръце към гръдният си кош - ми бе казал колко е трудно да убиеш
вампир. Само друг вампир би свършил работата. И все пак Джейк каза, че за това са
създадени върколаците...
Той каза, че държат специално под око Чарли - че трябва да се доверя на върколаците
да запазят баща ми в безопасност. Как можех да вярвам на това? Никой от нас не беше
в безопасност! Най-вече Джейкъб, ако се опитваше да се тикне между Виктория и
Чарли... между Виктория и мен.
Почувствах се така, сякаш ще повърна отново.
Рязко почукване на прозореца на пикапа ме накара да писна от ужас - но бе просто
Джейкъб, вече се бе върнал. Отключих вратата с треперещи, благодарни пръсти.
- Наистина си изплашена, а? - попита той, като се качи вътре.
Кимнах.
- Недей. Ние ще се погрижим за теб - и за Чарли също. Обещавам.
- Самата идея да откриеш Виктория е по-страшна от идеята тя да открие мен -
прошепнах аз.
Той се засмя.
- Трябва да имаш малко повече доверие в нас от това. Обидно е.
Просто поклатих глава. Бях виждала прекалено много вампири в действие.
- Къде беше досега? - попитах аз.
Той стисна устни и не каза нищо.
- Какво? Тайна ли е?
Той се намръщи.
- Не всъщност. Обаче е откачено. Не искам да те плаша.
- Вече съм свикнала с откачени неща, както знаеш. - Опитах се да се усмихна без
голям успех.
Джейкъб отвърна на усмивката ми с лекота.
- Предполагам, че ти трябва. Добре. Виждаш ли, когато сме вълци, ние можем... да се
чуем един друг.
Веждите ми се свъсиха объркано.
- Не да чуваме звуци - продължи той, - но можем да чуваме... мисли - поне нашите де -
без значение колко далече сме един от друг. Наистина ни помага, когато сме на лов, но
иначе е голямо мъчение. Смущаващо е - да нямаш никакви тайни. Шантаво, а?
- Това ли имаше предвид снощи, когато каза, че ще им кажеш, че си ме видял, дори и
да не ти се иска?
- Бърза си.
- Благодаря.
- Също така се справяш добре с откачени неща. Мислех си, че това ще те притесни.
- Не е... е, не си първият човек, за когото знам, че може това. Така че не ми се струва
толкова странно.
- Сериозно?... Чакай - да не би да говориш за кръвопийците ти?
- Исками се да не ги наричаш така.

Той се засмя.
- Както и да е. Семейство Калън тогава?
- Само... само Едуард. - Крадешком се обгърнах с една ръка.
Джейкъб изглеждаше изненадан - при това неприятно.
- Мислех си, че това са само истории. Чувал съм легенди за вампири, които могат...
някои допълнителни неща, но си мислех, че това е само мит.
- Нищо ли не е само мит вече? - попитах го кисело.
Той се намръщи.
- Предполагам, че не. Добре, ще се срещнем със Сам и останалите там, където ходим
да караме моторите.
Запалих пикапът и се отправих обратно към пътя.
- Значи току-що ли се превърна във вълк, за да говориш със Сам? - попитах
любопитно аз.
Джейкъб кимна, като изглеждаше засрамен.
- Постарах се да е много кратко - опитвах се да не мисля за теб, така че да не знаят
какво става. Страхувах се, че Сам ще ми каже, че не мога да те доведа.
- Това нямаше да ме спре. - Не можех да се отърва от усещането си, че Сам е лошият.
Стисвах зъби винаги, когато чуех името му.
- Е, това щеше да спре мен - каза унило Джейкъб. - Спомняш ли си как не можех да
довърша изречението си снощи? Как не можех да ти разкажа цялата история?
- Да. Изглеждаше така, сякаш се давеше или нещо такова.
Той се засмя мрачно.
- Близо си. Сам ми каза да не ти казвам. Той... той е водача на глутницата, нали знаеш.
Той е Алфа-вълкът. Когато ни каже да направим нещо или да не го правим - и когато
наистина го казва, е, не можем просто да го игнорираме.
- Странно - промърморих аз.
- Много - съгласи се той. - Това е един вид вълчо нещо.
- Хъх - беше най-добрият отговор, за който успях да се сетя.
- Да, има много такива неща - вълчи неща. Все още се уча. Не мога да си представя
какво му е било на Сам, като се е опитвал да се справи сам с това. Достатъчно гадно
нещо за преживяване е, дори когато имаш цяла глутница за подкрепа.
- Бил е сам?
- Аха. - Гласът на Джейкъб стана по-нисък. - Когато аз... се промених, беше най-...
ужасното, най-страшното нещо, което някога съм изживявал - по-лошо отколкото
бих могъл някога да си представя. Но не бях сам - гласовете бяха там, в главата ми, и
ми казваха какво се е случило и какво трябва да направя. Това ми помогна да не
полудея, струва ми се. Но Сам... - Той поклати глава. - Сам не е имал помощ.
Това щеше да отнеме малко приспособяване. Когато Джейкъб го обясни по този
начин, бе трудно да не изпитваш състрадание към Сам. Трябваше да продължавам да
си напомням, че няма причина да го мразя вече.
- Ще се ядосат ли, че съм с теб? - попитах аз.
Той направи физиономия.
- Вероятно.
- Може би не трябва...
- Не, няма проблеми - увери ме той. - Ти знаеш купища неща, които могат да ни
помогнат. Не е като да си някакъв невеж човек. Ти си като... не знам, като шпионин
или нещо такова. Била си зад вражеската линия.
Намръщих се. Това ли искаше Джейкъб от мен? Вътрешна информация, която да им
помогне да унижощи враговете им? Не бях шпионин, въпреки това. Не бях събирала
такъв тип информация. Още сега думите му ме караха да се чувствам като предателка.
Но исках да спре Виктория, нали така?
Не.
Исках Виктория да бъде спряна, по възможност преди да ме измъчва до смърт или да
попадне на Чарли или да убие някой друг. Просто не исках Джейкъб да бъде този,
който ще я спре, или дори да се опита. Не исках Джейкъб да бъде в близост от хиляда
километра от нея.
- Като нещата за кръвопиеца, дето чете мисли - продължи той, без да забелязва, че се
бях унесла в мисли. - Това е типът неща, които трябва да знаем. Наистина е гадно, че
тези истории са истина. Прави всичко много по-трудно. Ей, мислиш ли, че Виктория
може да прави нещо специално?
- Не мисля - поколебах се аз, след което въздъхнах. - Щеше да го спомене.
- Той? О, имаш предвид Едуард... о-па, съжалявам. Забравих. Не искаш да казваш
името му. Или да го чуваш.
Притиснах по-силно ръката към себе си, като се опитвах да игнорирам пулсирането
около краищата на гръдният ми кош.
- Не, наистина не.
- Съжалявам.
- Откъде ме познаваш толкова добре, Джейкъб? Понякога имам чувството, че можеш
да четеш моят ум.
- Нее. Просто внимавам.
Намирахме се на малкият път, на който Джейкъб ме научи за пръв път да карам
мотоциклет.
- Тук добре ли е? - попитах аз.
- Да, да.
Паркирах и спрях двигателят.
- Все още си доста нещастна, нали? - прошепна той.
Кимнах, като гледах невиждащо към мрачната гора.
- Мислила ли си някога... че може би... ти е по-добре без него?
Вдишах бавно, след което изкарах дъхът си навън.
- Не.
- Защото той не беше най-добрият...
- Моля те, Джейкъб - прекъснах го аз, като го молех шепнейки. - Може ли да не
говорим за това? Не мога да го понеса.
- Добре. - Той си пое дълбоко дъх. - Съжалявам, че казах каквото и да е било.
- Не се чувствай зле. Ако нещата бяха по-различни, щеше да е приятно да мога най-
накрая да говоря с някого за това.
Той кимна.
- Да, беше ми трудно да пазя тайна от теб две седмици. Сигурно е ад да не можеш да
кажеш на никой.
- Ад - съгласих се аз.
Джейкъб си пое дълбоко въздух.
- Тук са. Да тръгваме.
- Сигурен ли си? - попитах аз, докато той отваряше вратата си. - Може би не трябва да
бъда тук.
- Ще се справят с това - каза той, след което се ухили. - Кой се страхува от големият,
лош вълк?
- Ха ха - казах аз. Но слязох от пикапът, като побързах да застана близо до Джейкъб.
Спомнях си прекалено ясно гигантските чудовища в ливадата. Ръцете ми трепереха
като на Джейкъб преди това, но по-скоро от страх, отколкото от ярост.
Джейк взе ръката ми и я стисна.
- Тръгваме.