Не виждах причина за страх. Не можех да си представя какво е останало на света, от
което да се страхувам, поне не физически. Едно от няколкото предимства да изгубиш
всичко.
Бях по средата на улицата, когато Джесика ме настигна и сграбчи ръката ми.
- Бела! Не можеш да отидеш на бар! - изсъска тя.
- Няма да влизам вътре - казах разсеяно, като откопчих ръката си. - Просто искам да
видя нещо...
- Луда ли си? - прошепна тя. - Да се самоубиеш ли искаш?
Този въпрос улови вниманието ми и очите ми се фокусираха върху нея.
- Не, не искам. - Гласът ми звучеше отбранителен, но беше истина. Не бях склонна
към самоубийство. Дори в началото, когато смъртта определено щеше да е облекчение,
не я обмислях. Дължах прекалено много на Чарли. Чувствах се прекалено отговорна за
Рене. Трябваше да мисля за тях.
А и бях дала обещание да не направя нищо глупаво или безразсъдно. Поради всички
тези причини все още дишах.
Припомняйки си обещанието, почувствах жегване на вина, но това което правех сега
не се броеше наистина. Не беше като да опирам нож срещу китките си.
Очите на Джесика бяха ококорени, устата й беше зяпнала. Въпросът й за
самоубийството беше риторичен, осъзнах прекалено късно аз.
- Върви да ядеш - насърчих я аз, като махнах към заведението за бързо хранене. Не ми
харесваше начина, по който ме гледаше. - Ще те настигна след минутка.
Обърнах се с гръб към нея, обратно към мъжете, които ни наблюдаваха с развеселени,
любопитни очи.
- Бела, веднага спри това!
Мускулите ми се заключиха на място, накараха ме да замръзна там, където стоях.
Защото не беше гласът на Джесика, който ме порицаваше сега. Беше яростен глас,
познат глас, прекрасен глас - мек като кадифе, дори и когато беше разярен.
Беше неговият глас - изключително внимавах да не си помисля името му - и бях
изненадана, че звукът не ме повали на колене ми и не ме накара да се свия на асфалта
от мъка по изгубеното. Но нямаше болка, нямаше нищо изобщо.
В момента, в който чух гласът му, всичко ми се изясни. Сякаш главата ми внезапно
изплува от някакъв тъмен басейн. Усещах всичко повече от всякога - гледка, звук,
чувството на студеният вятър, който не бях усетила да духа остро срещу лицето ми,
миризмите, които идваха от отворените врати на бара.
Огледах се наоколо в шок.
- Върни се при Джесика - прекрасният глас ми поръча, все още ядосан. - Ти обеща -
нищо глупаво.
Бях сама. Джесика стоеше на няколко крачки от мен, като ме гледаше с изплашени
очи. Облегнати на стената, непознатите наблюдаваха объркани, като се чудеха какво
правя, стоейки неподвижно по средата на улицата.
Поклатих глава, като се опитвах да разбера. Знаех, че не е там, и въпреки това го
чувствах невероятно близо, близо за пръв път от... от краят. Гнева в гласът му беш
еразтревожен, същият гняв, който някога беше много познат - нещо, което не бях
чувала като че ли от цял живот.
- Пази обещанието си. - Гласът се изплъзваше, сякаш звука на някакво радио беше
намален.
Започвах да подозирам, че имам някакъв вид халюцинации. Задействани без съмнение
от спомена - дежа ву-то, странната познатост в ситуацията.
Премислих бързо вероятностите в главата си.
Първа възможност: Аз съм луда. Това беше общоприетото название за хора, които
чуват гласове в главата си.
Вероятно е.
Втора възможност: Подсъзнанието ми даваше това, от което си мислеше, че се
нуждая. Това бе сбъднато желание - моментно облекчение от болката, като ме
обгръщаше с неправилната идея, че на него му пука дали ще жинея или умра.
Излъчваше какво би казал ако а) беше тук и б) беше притеснен по някакъв начин от
нещо лошо, което ми се случва.
Също вероятно.
Не можех да видя трета възможност, така че се надявах, че е втората и че
подсъзнанието ми се бе развилняло, отколкото възможността да бъда вкарана в
лудница.
Въпреки това реакцията ми едва ли можеше да се нарече разумна - бях благодарна.
Звука на гласът му беше нещо, за което се страхувах, че губя и така че повече от
всичко останало, бях изпълнена с благодарност, че подсъзнанието ми се крепеше на
този звук по-добре от съзнателната ми част.
Не ми беше позволено да мисля за него. Това беше нещо, което си налагах много
строго. Разбира се, понякога се изпусках - все пак съм само човек. Но ставах все по-
добра, така че болката беше нещо, което избягвах в течение на дни сега. Размяната
беше нестихващата празнота. Между болката и нищото, бях избрала нищото.
Сега очаквах болката. Не бях вкочанена - сетивата ми бяха необичайно усилени след
толкова много месеци в мъгла - но нормалната болка не се появи. Единственото
мъчение беше разочарованието, че гласът му отслабваше.
Имаше втори избор.
Би било разумно да се обърна и да побегна надалеч от това потенциално
унищожително - и определено писихически нестабилно - развитие. Би било глупаво да
окуражавам халюцинации.
Гласът му отслабваше.
Направих още една крачка напред, само за да проверя.
- Бела, обърни се - изръмжа той.
Въздъхнах от облекчение. Гневът беше точно това, което исках да чуя - фалшиво,
изфабрикувано доказателство, че му пукаше, един съмнителен подарък от
подсъзнанието ми.
Изминаха няколко секунди, докато осъзная всичко това. Малката ми публика
наблюдаваше любопитно. Вероятно изглеждаше така, сякаш се колебая дали да отиде
при тях или не. Как можеха да знаят, че стоя там и се радвам на неочакван момент на
лудост?
- Здрасти - извика един от мъжете, гласът му едновременно уверен и малко
саркастичен. Беше със светла кожа и светла коса, и стоеше с убеждението на някой,
който се намира за хубав. Не можех да кажа дали наистина е такъв, или не. Имах
предразсъдъци.
Гласът в главата ми отвърна с остро ръмжене. Усмихнах се и самоувереният мъж
изглежда прие това като насърчение.
- Може ли да ти помогна с нещо? Изглеждаш изгубена. - Той се ухили и ми смигна.
Пристъпик внимателно над канавката, която течеше с черна вода, поради тъмното.
- Не. Не съм изгубена.
Сега, когато бях по-близо - и очите ми се фокусираха - анализирах лицето на ниският,
тъмнокос мъж. Не ми беше познато по какъвто и да е начин. Изпитах любопитно
чувство на разочарование, че това не беше ужасния мъж, който се бе опитал да ме
нарани преди почти цяла година.
което да се страхувам, поне не физически. Едно от няколкото предимства да изгубиш
всичко.
Бях по средата на улицата, когато Джесика ме настигна и сграбчи ръката ми.
- Бела! Не можеш да отидеш на бар! - изсъска тя.
- Няма да влизам вътре - казах разсеяно, като откопчих ръката си. - Просто искам да
видя нещо...
- Луда ли си? - прошепна тя. - Да се самоубиеш ли искаш?
Този въпрос улови вниманието ми и очите ми се фокусираха върху нея.
- Не, не искам. - Гласът ми звучеше отбранителен, но беше истина. Не бях склонна
към самоубийство. Дори в началото, когато смъртта определено щеше да е облекчение,
не я обмислях. Дължах прекалено много на Чарли. Чувствах се прекалено отговорна за
Рене. Трябваше да мисля за тях.
А и бях дала обещание да не направя нищо глупаво или безразсъдно. Поради всички
тези причини все още дишах.
Припомняйки си обещанието, почувствах жегване на вина, но това което правех сега
не се броеше наистина. Не беше като да опирам нож срещу китките си.
Очите на Джесика бяха ококорени, устата й беше зяпнала. Въпросът й за
самоубийството беше риторичен, осъзнах прекалено късно аз.
- Върви да ядеш - насърчих я аз, като махнах към заведението за бързо хранене. Не ми
харесваше начина, по който ме гледаше. - Ще те настигна след минутка.
Обърнах се с гръб към нея, обратно към мъжете, които ни наблюдаваха с развеселени,
любопитни очи.
- Бела, веднага спри това!
Мускулите ми се заключиха на място, накараха ме да замръзна там, където стоях.
Защото не беше гласът на Джесика, който ме порицаваше сега. Беше яростен глас,
познат глас, прекрасен глас - мек като кадифе, дори и когато беше разярен.
Беше неговият глас - изключително внимавах да не си помисля името му - и бях
изненадана, че звукът не ме повали на колене ми и не ме накара да се свия на асфалта
от мъка по изгубеното. Но нямаше болка, нямаше нищо изобщо.
В момента, в който чух гласът му, всичко ми се изясни. Сякаш главата ми внезапно
изплува от някакъв тъмен басейн. Усещах всичко повече от всякога - гледка, звук,
чувството на студеният вятър, който не бях усетила да духа остро срещу лицето ми,
миризмите, които идваха от отворените врати на бара.
Огледах се наоколо в шок.
- Върни се при Джесика - прекрасният глас ми поръча, все още ядосан. - Ти обеща -
нищо глупаво.
Бях сама. Джесика стоеше на няколко крачки от мен, като ме гледаше с изплашени
очи. Облегнати на стената, непознатите наблюдаваха объркани, като се чудеха какво
правя, стоейки неподвижно по средата на улицата.
Поклатих глава, като се опитвах да разбера. Знаех, че не е там, и въпреки това го
чувствах невероятно близо, близо за пръв път от... от краят. Гнева в гласът му беш
еразтревожен, същият гняв, който някога беше много познат - нещо, което не бях
чувала като че ли от цял живот.
- Пази обещанието си. - Гласът се изплъзваше, сякаш звука на някакво радио беше
намален.
Започвах да подозирам, че имам някакъв вид халюцинации. Задействани без съмнение
от спомена - дежа ву-то, странната познатост в ситуацията.
Премислих бързо вероятностите в главата си.
Първа възможност: Аз съм луда. Това беше общоприетото название за хора, които
чуват гласове в главата си.
Вероятно е.
Втора възможност: Подсъзнанието ми даваше това, от което си мислеше, че се
нуждая. Това бе сбъднато желание - моментно облекчение от болката, като ме
обгръщаше с неправилната идея, че на него му пука дали ще жинея или умра.
Излъчваше какво би казал ако а) беше тук и б) беше притеснен по някакъв начин от
нещо лошо, което ми се случва.
Също вероятно.
Не можех да видя трета възможност, така че се надявах, че е втората и че
подсъзнанието ми се бе развилняло, отколкото възможността да бъда вкарана в
лудница.
Въпреки това реакцията ми едва ли можеше да се нарече разумна - бях благодарна.
Звука на гласът му беше нещо, за което се страхувах, че губя и така че повече от
всичко останало, бях изпълнена с благодарност, че подсъзнанието ми се крепеше на
този звук по-добре от съзнателната ми част.
Не ми беше позволено да мисля за него. Това беше нещо, което си налагах много
строго. Разбира се, понякога се изпусках - все пак съм само човек. Но ставах все по-
добра, така че болката беше нещо, което избягвах в течение на дни сега. Размяната
беше нестихващата празнота. Между болката и нищото, бях избрала нищото.
Сега очаквах болката. Не бях вкочанена - сетивата ми бяха необичайно усилени след
толкова много месеци в мъгла - но нормалната болка не се появи. Единственото
мъчение беше разочарованието, че гласът му отслабваше.
Имаше втори избор.
Би било разумно да се обърна и да побегна надалеч от това потенциално
унищожително - и определено писихически нестабилно - развитие. Би било глупаво да
окуражавам халюцинации.
Гласът му отслабваше.
Направих още една крачка напред, само за да проверя.
- Бела, обърни се - изръмжа той.
Въздъхнах от облекчение. Гневът беше точно това, което исках да чуя - фалшиво,
изфабрикувано доказателство, че му пукаше, един съмнителен подарък от
подсъзнанието ми.
Изминаха няколко секунди, докато осъзная всичко това. Малката ми публика
наблюдаваше любопитно. Вероятно изглеждаше така, сякаш се колебая дали да отиде
при тях или не. Как можеха да знаят, че стоя там и се радвам на неочакван момент на
лудост?
- Здрасти - извика един от мъжете, гласът му едновременно уверен и малко
саркастичен. Беше със светла кожа и светла коса, и стоеше с убеждението на някой,
който се намира за хубав. Не можех да кажа дали наистина е такъв, или не. Имах
предразсъдъци.
Гласът в главата ми отвърна с остро ръмжене. Усмихнах се и самоувереният мъж
изглежда прие това като насърчение.
- Може ли да ти помогна с нещо? Изглеждаш изгубена. - Той се ухили и ми смигна.
Пристъпик внимателно над канавката, която течеше с черна вода, поради тъмното.
- Не. Не съм изгубена.
Сега, когато бях по-близо - и очите ми се фокусираха - анализирах лицето на ниският,
тъмнокос мъж. Не ми беше познато по какъвто и да е начин. Изпитах любопитно
чувство на разочарование, че това не беше ужасния мъж, който се бе опитал да ме
нарани преди почти цяла година.