Twilight-Vampiers
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyСря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyСря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyЧет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyЧет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Български фен превод на New Moon (Новолуние) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на New Moon (Новолуние)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Go down  Съобщение [Страница 2 от 6]

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Не виждах причина за страх. Не можех да си представя какво е останало на света, от
което да се страхувам, поне не физически. Едно от няколкото предимства да изгубиш
всичко.
Бях по средата на улицата, когато Джесика ме настигна и сграбчи ръката ми.
- Бела! Не можеш да отидеш на бар! - изсъска тя.
- Няма да влизам вътре - казах разсеяно, като откопчих ръката си. - Просто искам да
видя нещо...
- Луда ли си? - прошепна тя. - Да се самоубиеш ли искаш?
Този въпрос улови вниманието ми и очите ми се фокусираха върху нея.
- Не, не искам. - Гласът ми звучеше отбранителен, но беше истина. Не бях склонна
към самоубийство. Дори в началото, когато смъртта определено щеше да е облекчение,
не я обмислях. Дължах прекалено много на Чарли. Чувствах се прекалено отговорна за
Рене. Трябваше да мисля за тях.
А и бях дала обещание да не направя нищо глупаво или безразсъдно. Поради всички
тези причини все още дишах.
Припомняйки си обещанието, почувствах жегване на вина, но това което правех сега
не се броеше наистина. Не беше като да опирам нож срещу китките си.
Очите на Джесика бяха ококорени, устата й беше зяпнала. Въпросът й за
самоубийството беше риторичен, осъзнах прекалено късно аз.
- Върви да ядеш - насърчих я аз, като махнах към заведението за бързо хранене. Не ми
харесваше начина, по който ме гледаше. - Ще те настигна след минутка.
Обърнах се с гръб към нея, обратно към мъжете, които ни наблюдаваха с развеселени,
любопитни очи.
- Бела, веднага спри това!
Мускулите ми се заключиха на място, накараха ме да замръзна там, където стоях.
Защото не беше гласът на Джесика, който ме порицаваше сега. Беше яростен глас,
познат глас, прекрасен глас - мек като кадифе, дори и когато беше разярен.
Беше неговият глас - изключително внимавах да не си помисля името му - и бях
изненадана, че звукът не ме повали на колене ми и не ме накара да се свия на асфалта
от мъка по изгубеното. Но нямаше болка, нямаше нищо изобщо.
В момента, в който чух гласът му, всичко ми се изясни. Сякаш главата ми внезапно
изплува от някакъв тъмен басейн. Усещах всичко повече от всякога - гледка, звук,
чувството на студеният вятър, който не бях усетила да духа остро срещу лицето ми,
миризмите, които идваха от отворените врати на бара.
Огледах се наоколо в шок.
- Върни се при Джесика - прекрасният глас ми поръча, все още ядосан. - Ти обеща -
нищо глупаво.
Бях сама. Джесика стоеше на няколко крачки от мен, като ме гледаше с изплашени
очи. Облегнати на стената, непознатите наблюдаваха объркани, като се чудеха какво
правя, стоейки неподвижно по средата на улицата.
Поклатих глава, като се опитвах да разбера. Знаех, че не е там, и въпреки това го
чувствах невероятно близо, близо за пръв път от... от краят. Гнева в гласът му беш
еразтревожен, същият гняв, който някога беше много познат - нещо, което не бях
чувала като че ли от цял живот.
- Пази обещанието си. - Гласът се изплъзваше, сякаш звука на някакво радио беше
намален.
Започвах да подозирам, че имам някакъв вид халюцинации. Задействани без съмнение
от спомена - дежа ву-то, странната познатост в ситуацията.
Премислих бързо вероятностите в главата си.
Първа възможност: Аз съм луда. Това беше общоприетото название за хора, които
чуват гласове в главата си.
Вероятно е.
Втора възможност: Подсъзнанието ми даваше това, от което си мислеше, че се
нуждая. Това бе сбъднато желание - моментно облекчение от болката, като ме
обгръщаше с неправилната идея, че на него му пука дали ще жинея или умра.
Излъчваше какво би казал ако а) беше тук и б) беше притеснен по някакъв начин от
нещо лошо, което ми се случва.
Също вероятно.
Не можех да видя трета възможност, така че се надявах, че е втората и че
подсъзнанието ми се бе развилняло, отколкото възможността да бъда вкарана в
лудница.
Въпреки това реакцията ми едва ли можеше да се нарече разумна - бях благодарна.
Звука на гласът му беше нещо, за което се страхувах, че губя и така че повече от
всичко останало, бях изпълнена с благодарност, че подсъзнанието ми се крепеше на
този звук по-добре от съзнателната ми част.
Не ми беше позволено да мисля за него. Това беше нещо, което си налагах много
строго. Разбира се, понякога се изпусках - все пак съм само човек. Но ставах все по-
добра, така че болката беше нещо, което избягвах в течение на дни сега. Размяната
беше нестихващата празнота. Между болката и нищото, бях избрала нищото.
Сега очаквах болката. Не бях вкочанена - сетивата ми бяха необичайно усилени след
толкова много месеци в мъгла - но нормалната болка не се появи. Единственото
мъчение беше разочарованието, че гласът му отслабваше.
Имаше втори избор.
Би било разумно да се обърна и да побегна надалеч от това потенциално
унищожително - и определено писихически нестабилно - развитие. Би било глупаво да
окуражавам халюцинации.
Гласът му отслабваше.
Направих още една крачка напред, само за да проверя.
- Бела, обърни се - изръмжа той.
Въздъхнах от облекчение. Гневът беше точно това, което исках да чуя - фалшиво,
изфабрикувано доказателство, че му пукаше, един съмнителен подарък от
подсъзнанието ми.
Изминаха няколко секунди, докато осъзная всичко това. Малката ми публика
наблюдаваше любопитно. Вероятно изглеждаше така, сякаш се колебая дали да отиде
при тях или не. Как можеха да знаят, че стоя там и се радвам на неочакван момент на
лудост?
- Здрасти - извика един от мъжете, гласът му едновременно уверен и малко
саркастичен. Беше със светла кожа и светла коса, и стоеше с убеждението на някой,
който се намира за хубав. Не можех да кажа дали наистина е такъв, или не. Имах
предразсъдъци.
Гласът в главата ми отвърна с остро ръмжене. Усмихнах се и самоувереният мъж
изглежда прие това като насърчение.
- Може ли да ти помогна с нещо? Изглеждаш изгубена. - Той се ухили и ми смигна.
Пристъпик внимателно над канавката, която течеше с черна вода, поради тъмното.
- Не. Не съм изгубена.
Сега, когато бях по-близо - и очите ми се фокусираха - анализирах лицето на ниският,
тъмнокос мъж. Не ми беше познато по какъвто и да е начин. Изпитах любопитно
чувство на разочарование, че това не беше ужасния мъж, който се бе опитал да ме
нарани преди почти цяла година.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Гласът в главата ми бе замлъкнал.
Ниският мъж забеляза погледа ми.
- Да те почерпя с едно питие? - предложи нервно той, като изглеждаше поласкан, че се
бях вгледала точно в него.
- Нямам години.
Той беше объркан - сигурно се чудеше защо съм дошла при тях. Почувствах се
задължена да обясня.
- От другата страна на улицата ми заприличахте на някой, когото познавам.
Съжалявам, моя грешка.
Нишката, която ме бе издърпала през улицата се скъса. Тези не бяха опасните мъже,
които си спомнях. Вероятно бяха добри момчета. Безопасни. Изгубих интерес.
- Няма проблеми - каза самоувереният блондин. - Остани да се помотаеш с нас.
- Благодаря, но не мога. - Джесика се колебаеше в средата на улицата, очите й
разширени от ярост и предателство.
- О, само няколко минутки.
Поклатих глава и се върнах обратно при Джесика.
- Да отиваме да ядем - предложих аз, като едва я погледнах. Макар и за момент да
изглеждах освободена от зомбясалата разсеяност, бях все още отчуждена. Умъг ми
беше преокупиран. Безопасната, мъртва вкочаненост не се появи и с всяка минута
ставах все по-разтревожена без завръщането й.
- Какво си въобразяваше? - скастри ме Джесика. - Не ги познаваш - можеха да бъда
психопати!
Свих рамене, като ми се искаше да изостави темата.
- Просто ми се стори, че познавам единият.
- Толкова си странна, Бела Суон. Имам чувството, че не те познавам.
- Извинявай. - Не знаех какво друго да отвърна на това.
Вървяхме към Макдоналдс в мълчание. Обзалагам се, че й се искаше да бе взела
колата, вместо да извървим краткото разстояние от киното, така че да можем да
използваме Макдрайва. Сега тя бе толкова нетърпелива вечерта да привърши, както
бях аз от началото.
Опитах се няколко пъти да започна разговор, докато ядяхме, но Джесика не ми
съдействаше особено. Сигурно много я бях обидила.
Когато се върнахме обратно в колата, тя настрои радиото обратно на любимата й
станция и увеличи звука прекалено силно, за да позволява някакви лесни разговори.
Не ми се налагаше да полагам обичайните усилия, за да игнорирам музиката. Макар
че за пръв път умът ми не беше предпазливо вцепенен и празен, имах прекалено много
за мислене, за да се заслушам в лириките.
Очаквах празнотата да се върне или болката. Защото болката трябваше да дойде. Бях
нарушила собствените си правила. Наместо да страня от спомените, бях се отправила
към тях, за да ги поздравя. Бях чула толкова ясно гласът му в главата си. Щеше да ми
се върне тъпкано, бях сигурна в това. Особено ако не можех да върна мъглата, за да се
защитя. Чувствах се прекалено оживена и това ме плашеше.
Но облекчението все още беше най-силното чувство в тялото ми - облекчение, което
идваше от самото ядро на съществуването ми.
Колкото и да се борех да не мисля за него, не се борех да забравя. Тревожех се - късно
през ноща, когато изтощението от липсата на сън разбиваше защитата ми - че всичко
ми се изплъзва. Че умът ми е сито, и че вероятно някой ден няма да мога да си спомня
точният цвят на очите му, чувството на студената му кожа или звукът на гласът му. Не
можех да си мисля за тях, но трябваше да ги помня.
Защото имаше само едно, в което трябваше да вярвам, за да мога да живея - трябваше
да знам, че той съществува. Това беше всичко. Всичко друго можех да понеса. Стига
той да съществува.
Ето защо бях повече като в капан във Форкс, отколкото някога съм била, защо спорех
с Чарли, когато той предложи промяна. Честно казано, нямаше да има значение -
никой никога нямаше да се върне тук.
Но ако отидех в Джаксънвил или някъде другаде, където е слънчево и непознато, как
можех да съм сигурна, че той е бил истински? Убеждението можеше да изчезне на
място, където не можех да си го представя... и ето това не можех да преживея.
Забранено ти е да си спомняш, а си ужасен да забравиш - беше труден път за вървене.
Бях изненадана, когато Джесика спря колата пред къщата ми. Пътуването не бе отнело
дълго, но колкото и кратко да изглеждаше, не можех да повярвам, че Джесика може да
изтрае толкова време без да говори.
- Благодаря ти, че излезе с мен, Джес - казах аз, докато отварях вратата. - Това беше...
забавно. - Надявах се, че "забавно" е подходящата дума.
- Разбира се - промърмори тя.
- Съжалявам за... след филма.
- Както и да е, Бела. - Тя гледаше през предното стъкло вместо да гледа към мен. Тя
изглежда ставаше все по-ядосана, отколкото да го преодолява.
- Ще се видим в понеделник, нали?
- Аха. Чао.
Предадох се и затворих вратата. Тя откара, все още без да гледа към мен.
Бях забравила за нея по времето, когато влязох вкъщи.
Чарли ме чакаше в средата на коридора, като ръцете му бяха скръстени пред гърдите и
свити на юмруци.
- Здрасти, тате - казах разсеяно, докато минавах покрай Чарли, отправяйки се към
стъпалата. Мислех си прекалено дълго време за него, и исках да се кача горе преди да
ме е настигнал.
- Къде беше досега? - настоя да узнае Чарли.
Погледнах изненадано баща ми.
- Отидохме на кино в Порт Анджелис с Джесика. Както ти казах тази сутрин.
- Хмф - изсумтя той.
- Това добре ли е?
Той изучаваше лицето ми и очите му се разшириха, сякаш бе забелязал нещо
неочаквано.
- Да, това е прекрасно. Забавлява ли се?
- Разбира се - казах аз. - Гледахме как зомбита изяждат хора. Беше страхотно.
Очите му се присвиха.
- Лека, тате.
Той ме пусна да мина. Побързах към стаята си.
Няколко минути по-късно лежах смирена в леглото си, когато болката най-накрая се
появи.
Беше осакатяващо нещо, това чувство, че имам огромна дупка в гърдите си, която
изрязваше жизненоважните ми органи и оставяше разкъсани, незаздравели големи
рани около краищата, които продължаваха да пулсират и кървят, въпреки минаващото
време. Най-разумно знаех, че дробовете ми все още са непокътнати, и все пак се борех
да си поема дъх и главата ми се въртеше от напразните ми опити. Сърцето ми също
навярно все още биеше, но не можех да чуя звука на пулса си в ушите ми, ръцете ми
бяха посинели от студ. Свих се на топка, като прегърнах ребрата си, за да се задържа
цяла. Борех се за празнотата ми, за отрицанието ми, но то ме избягваше.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

И все пак открих, че мога да оцелея. Бях нащрек, чувствах болката - мъчителната
загуба се излъчваше от гърдите ми, като изпращаше съкрушителни вълни през
крайниците и главата ми - но беше поносимо. Можех да го преживея. Сякаш не
болката бе отслабнала с течение на времето, а по-скоро аз бях станала по-силна, за да я
понеса.
Каквото и да се бе случило тази вечер - и няма значение дали бяха зомбитата,
адреналинът или халюцинациите бяха отговорни - беше ме събудило.
За пръв път от много време насам не знаех какво да очаквам на сутринта.

5. ИЗМАМНИК
- Бела, защо не си тръгнеш по-рано - предложи Майк, като очите му бяха фокусирани
встрани от мен, без да ме гледа наистина. Чудех се отколко време продължава това без
да съм забелязала.
Беше бавен следобед в магазина на Нютънови. За момента имаше само двама редовни
клиенти, запалени катерачи, ако се съдеше по звука на собственият им разговор. Майк
беше прекарал последният час в обсъждане с тях на плюсовете и минусите на две
марки леки раници. Но те си бяха взели почивка от сериозното пазарене към
отдаването в опити да се надприказват с последните си истории от катеренето. Тяхната
разсеяност бе дала възможност на Майк да се измъкне.
- Нямам нищо против да остана - казах аз. Още нямах възможност да потъна в
защитната ми черупка от вкочаненост и всичко днес ми се струваше странно близо и
шумно, сякаш бях свалила памук от ушите си. Опитах се безуспешно да изключа
звукът от смеха на планинарите.
- Казвам ти - казваше едрият мъж с оранжевата брада, която не отиваше на
тъмнокафявата му коса. - Виждал съм отблизо гризлита в Йелоустоун, но те бяха нищо
в сравнение с този звяр. - Косата му беше сплъстена и дрехите му изглеждаха така,
сякаш ги е носил няколко дни на гърба си. Свежи от планината.
- Няма начин. Черните мечки не стават толкова големи. Гризлитата, които си видял
сигурна са били мечета. - Вторият мъж беше върлинест, лицето му почерняло и
обрулено от вятъра във внушителна кожена кора.
- Сериозно, Бела, веднага щом тия двамата си тръгнат затварям магазина -
промърмори Майк.
- Щом искаш да си тръгвам... - свих рамене аз.
- При всички случаи беше по-висока от теб - настояваше брадатият мъж, докато
събирах нещата си. - Голяма колкото къща и черна като мрак. Ще докладвам на
горският тук. Хората трябва да бъдат предупредени - имай предвид, че това не беше
горе в планините - само на няколко километра от главната пътека.
Коженото лице се засмя и изви очи.
- Нека да позная - тъкмо си се връщал? Не си ял истинска храна и не си спал на друго
освен земята от седмица, нали?
- Ей, ъ, Майк, нали така? - каза брадатият мъж, като погледна към нас.
- Ще се видим в понеделник - измърморих аз.
- Да, сър - отвърна Майк, като се обърна настрани.
- Я кажи, имало ли е някакви предупреждения наоколо напоследък - за черни мечки?
- Не, сър. Но е винаги хубаво да пазите дистанция и да складирате коректно храната
си. Виждали ли сте новите ни метални кутии, обезопасени от мечки? Тежат само около
килограм...
Вратата се плъзна, за да ме пропусне навън в дъжда. Свих се в якето си, докато
притичвах към пикапа. Дъждът, който барабанеше срещу качулката ми също звучеше
необичайно силен, но скоро ръмженето на двигателя заглуши всичко останало.
Не исках да се връщам в празната къща на Чарли. Миналата вечер беше особено
брутална и нямах никакво желание да посетя отново сцената на страданието. Дори
след като болката бе утихнала достатъчно, за да успея да заспя, не беше приключило.
Както бях казала на Джесика след филма, нямаше никакво съмнение, че ще имам
кошмари.
Винаги имах кошмари сега, всяка вечер. Не точно кошмари, не в множествено число,
защото винаги беше един и същ кошмар. Човек би си помислил, че ще ми писне след
толкова месеци, че ще се имунизирам срещу него. Но сънят никога не спираше да ме
ужасява и свършваше само, когато се събуждах с писъци. Чарли вече не идваше да
провери какво става, за да се убеди, че не съм нападната от някой, който ме души или
нещо такова - беше свикнал с това.
Кошмарите ми навярно не биха уплашили никой друг. Нищо не изскачаше и не
викаше "Бау!". Нямаше зомбита, нямаше призраци, нямаше психопати. Нямаше нищо,
всъщност. Само нищо. Просто безкрайният лабиринт от покрити с мъх дървета,
толкова тихо, че мълчанието бе неудобен натиск срещу тъпанчетата ми. Беше дъмно,
като здрач в облачен ден, с достатъчно светлина, за да видя, че няма нищо за виждане.
Бързах през мрака без път, винаги търсеща, търсеща, търсеща, ставаща все по-
обезумяла, докато времето се проточваше, докато се опитвах да вървя по-бързо,
въпреки че скоростта ме караше да се препъвам... След което идваше смисълът на
сънят ми - и можех да го усетя да идва сега, но изглежда никога не успявах да се
събудя преди да е настъпило - когато не можех да си спомня какво е това, което търся.
Когато осъзнавах, че няма какво да търся и няма какво да открия. Че никога не е имало
нищо друго повече от таз празна, потисната гора, и че там никога нямаше да има нещо
за мен... нищо друго освен нищо.
Обикновено по това време започваха писъците.
Не обръщах внимание накъде карам - просто се мотаех из празните, мокри пътища,
докато избягвах пътя, който щеше да ме заведе вкъщи - защото нямаше къде да отида.
Искаше ми се да се чувствам празна отново, но не можех да си спомня как успявах
преди. Кошмарът натякваше умът ми и ме караше да си мисля за неща, които щяха да
ми причинят болка. Не исках да си спомням гората. Дори когато се отърсих от
образите, почувствах как очите ми се пълнят със сълзи и болката започна около
краищата на дупката в гърдите ми. Свалих една ръка от кормилото и обвих около
тялото си, за да се задържа цяла.
Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал. Думите преминаха през главата ми,
като им липсваше перфектната яснота от снощната ми халюцинация. Бяха просто
беззвучни думи, като надпис на страница. Просто думи, но те разтвориха широко
дупката и натиснах спирачката, като знаех, че не трябва да карам, докато това ме
изваждаше от строя.
Свих се, като притиснах лице към кормилото и се опитвах да дишам без дробове.
Чудех се колко ли дълго ще продължи това. Може би някой ден, след години - ако
болката се смали до толкова, че да мога да я понеса - ще мога да погледна назад към
тези няколко кратки весеца, които винаги ще бъдат най-добрите в живота ми. И, ако бе
възможно болката някога да отслабне достатъчно, за да ми позволи това, убедена съм,
че щях да се чувствам благодарна, за времето, което ми е отделил. Повече отколкото
бях поискала, повече отколкото заслужавах. Може би някой ден щях да видя нещата по
този начин.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Ами ако тази дупка никога не се подобри? Ако кървящите краища не зарастнат? Ако
щетите са неизменни и необратими?
Държах се здраво за себе си. Сякаш никога не е съществувал, помислих си с отчаяние.
Какво глупаво и невъзможно обещание! Можеше да открадне снимките ми и да си
вземе обратно подаръците, но това не слагаше нещата както си бяха преди да го
срещна. Физическите доказателства бяха най-незначителните части от уравнението. Аз
се бях променила, вътрешностите ми се бяха изменили до неузнаваемост. Дори
външността ми бе друга - лицето ми бе бяло, с изключение на лилавите кръгове, които
комарите бяха оставили под очите ми. Очите ми бяха достатъчно тъмни в контраст с
бледата ми кожа, че - ако бях красива и видяна отдалеч - можех дори да мина за
вампир сега. Но не бях красива и вероятно приличах по-скоро на зомби.
Сякаш никога не е съществувал? Това беше лудост. Беше обещание, което никога
нямаше да спази, обещание, което бе нарушено в минутата, в която го даде.
Ударих глава срещу кормилото, за да се разсея от по-острата болка.
Караше ме да се чувствам глупаво да се тревожа за спазването на моето обещание.
Какъв беше смисълът да спазваш едно споразумение, което вече е било нарушено от
другата страна? На кого му пукаше дали бях безразсъдна или глупава? Нямаше
причина да не избягвам безразсъдството, нямаше причина да не изглупявам.
Засмях се безрадостно на себе си, все още борейки се да си поема дъх. Безразсъдна във
Форкс - ето ти една безнадеждна задача.
Черният хумор ме отвлече и разсейването намали болката. Дишането ми стана по-
лесно и вече можех да се облекна на седалката. Въпреки че беше студено днес, челото
ми бе плувнало в пот.
Концентрирах се върху безнадеждната ми задача да не се потопя отново в
мъчителните спомени. Да бъдеш безразсъден във Форкс щеше да отнеме доста
креативност - може би повече отколкото притежавах. Но ми се искаше да мога да
открия някакъв начин... Може би щях да се почувствам по-добре, ако не държах сам-
сама на един разрушен пакт. Ако и аз бях нарушител на клетви. Но как можех да
измамя на моята част от сделката, тук, в този безобиден малък град? Разбира се, Форкс
не винаги е бил толкова безобиден, но сега беше точно такъв, какъвто изглеждаше.
Беше отегчителен и безопасен.
Загледах се през предното стъкло за един дълъг момент, като мислите ми се влачеха
бавно - изглежда не можех да ги накарам да се раздвижат нанякъде. Спрях двигателя,
който ръмжеше доста жалко, след като стоеше бездеен толкова време, и излязох навън
в дъжда.
Студеният дъжд капеше надолу по косата ми и се свличаше по бузите ми като пресни
сълзи. Помогна ми да проясня главата си. Премигнах, за да разкарам водата от очите
си и се загледах беизразно към пътя.
Слез минута вглеждане, осъзнах къде съм. Бях паркирала по средата на северната алея
на Ръсел Авеню. Стоях пред къщата на семейство Чейни - пикапът ми блокираше
алеята им за паркиране - а от другата страна на пътя живееха семейство Маркс. Знаех,
че трябва да преместя пикапа и че би трябвало да се прибирам вкъщи. Беше грешно да
се скитам така - разсеяна и разстроена - заплаха за улиците на Форкс. Освен това някой
скоро щеше да ме забележи и да ме докладва на Чарли.
Докато си поемах дълбоко дъх в подготовка да си тръгна, един надпис в двора на
Маркс улови погледа ми - беше просто едно голямо парче картон подпряно на
пощенската им кутия, с надраскани големи черни букви.
Понякога всичко е съдба.
Съвпадение? Или просто така е било писано? Не знаех, но ми се струваше глупаво как
по някакъв начин бе предназначено, че тези порутени мотоциклети, които ръждясваха
в предвият двор на Марксови до надписаната табела "Продават се", служеха на някаква
по-висша цел чрез съществуването си, точно там, където ми трябваха.
Може и да не е съдба. Може би просто имаше всякакви начини да бъдеш безразсъден
и едва сега очите ми се отваряха за тези начини.
Безразсъдни и глупави. Това бяха две много любими думи на Чарли, които се отнасяха
за мотоциклетите.
Чарли не полушаваше много екшън в сравнение с ченгетата от големите градове, но
му получаваше повиквания за улични катастрофи. С дългите мокри късове на
магистралите, които се извиваха и въртяха през гората, невидим завой след невидим
завой, определено нямаше недостиг на такъв тип екшън. Но дори с огромните
джипове, които се обръщаха на пътищата, повечето хора се измъкваха. Изключенията
на това правило често бяха на мотори и Чарли бе видял прекалено много жертви, почти
винаги деца, размазани върху магистралата. Той ме бе накарал да обещая още, когато
бях на десет да не приемам да ме возят на мотор. Дори на тази възраст не ми се
налагаше да се замислям много преди да обещая. Кой би искал да кара мотор тук? Все
едно да си вземеш вана в сто километра в час.
Толкова много обещания спазвах...
Точно тогава ми просветна. Исках да бъда безразсъдна и глупава, и исках да
нарушавам обещания. Защо да се ограничавам само до едно?
Дотук беше с мисленето. Изтичах през дъжда към предната врата на Марксови и
натиснах звънеца.
Едно от момчетата Маркс ми отвори вратата, най-малкият, деветокласника. Не можех
да си спомня името му. Пясъчно русата му коса стигаше само до рамото ми.
Той нямаше никакви проблеми със спомнянето на името ми.
- Бела Суон? - попита той с изненада.
- Колко искате за мотора? - дишах тежко аз, като посочих с палец през рамото си към
табелата за продажба.
- Ти сериозно ли? - настоя той.
- Разбира се, че да.
- Не работят.
Въздъхнах нетърпеливо - вече се бях досетила от надписа.
- Колко?
- Ако наистина искаш един, просто го вземи. Майка ми накара баща ми да ги изкара на
пътя, за да ги вземат заедно с боклука.
Погледнах отново към моторите и видях, че са облегнати на купчина листа и мъртви
клони.
- Сигурен ли си за това?
- Разбира се, искаш ли да сама да я питаш?
Вероятно беше по-добре да не намесвам в това възрастни, които могат да споменат
това на Чарли.
- Не, вярвам ти.
- Искаш ли да ти помогна? - предложи той. - Не са никак леки.
- Добре, благодаря. Макар че имам нужда само от един.
- Можеш направо да вземеш и двата - каза момчето. - Може би ще откриеш някои
части, които работят.
Той ме последва през проливният дъжд и ми помогна да качим двата тежки мотора
отзад на пикапа ми. Изглеждаше нетърпелив да се отърве от тях, затова не спорих.
- За какво са ти все пак? - попита той. - Не са вървели от години.
- Предположих - казах аз, като свих рамене. Внезапната ми прищявка не бе изникнала
придружена от план. - Може да ги занеса на поправка в сервиза на Даулинг.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Той изсумтя.
- Даулинг ще ти вземе повече пари за поправката, отколкото е истинската им цена.
Не можех да споря с това. Джон Даулинг си бе спечелил репутация за високите си
цени - никой не ходеше при него, освен при спешни случаи. Повечето хора
предпочитаха да изминат пътя до Порт Анджелис, ако колата им бе в състояние. Бях
късметлийка на този фронт - тревожех се, когато Чарли първоначално ми подари моят
античен пикап, че няма да мога да си позволя да го поддържам. Но никога не бях
имала и един проблем с него, като изключим оглушителният рев на двигателя и 85-
километровият максимум на скоростта. Джейкъб Блек го бе поддържал в страхотна
форма, когато бе принадлежал на баща му, Били...
Вдъхновението ме порази като светкавица - не особено неразумно, като се има
предвид бурята.
- Знаеш ли какво? Няма проблеми, познавам някой, който се занимава с коли.
- О, това е хубаво - усмихна се той с облекчение.
Той ми махна, докато се отдалечавах, все още усмихнат. Дружелюбно хлапе.
Вече карах бързо и целенасочено, като бързах да стигна до вкъщи преди и Чарли да се
е появил и при най-малката възможност, дори и да беше доста невероятно събитие да
се върне толкова рано. Изтичах през къщата към телефона, с ключовете все още в ръка.
- Началник Суон, моля - казах аз, когато заместника отговори. - Бела е.
- О, здравей, Бела - каза приветливо заместник-началник Стийв. - Ще отида да го
извикам.
Почаках.
- Какво има, Бела? - настоя Чарли веднага щом вдигна телефона.
- Не може ли да ти се обадя на работа без да има някакъв спешен случай?
Той замълча за момент.
- Никога не си се обаждала преди. Има ли някакъв спешен случай?
- Не. Просто исках упътвания към къщата на Блек - не мисля, че мога да си спомня
пътя. Искам да посетя Джейкъб. Не съм го виждала от месеци.
Когато Чарли заговори отново, гласът му звочеше много по-щастлив.
- Това е страхотна идея, Белс. Имаш ли химикалка?
Упътванията, който ми даде бяха много семпли. Уверих го, че ще съм си вкъщи за
вечеря, въпреки че той ми каза да не бързам. Искаше и той да дойде в Ла Пуш, а аз не
можех да позволя това.
Така че имах краен срок, докато карах прекалено бързо през затъмнените от бурята
улици извън града. Надявах се да хвана Джейкъб сам. Били вероятно щеше да ме
обади, ако разбереше какво съм замислила.
Докато карах, бях леко притеснена от реакцията на Били, когато ме види. Щеше да
бъде прекалено доволен. В умът на Били без съмнение всичко това се бе подредило по-
добре, отколкото се бе осмелявал да се надява. Удоволствието и облекчението му само
щяха да ми напомнят за този, за който не трябваше да си спомням. Не отново днес,
помолих се тихо. Бях изтощена.
Домът на Блек беше смътно познат, малка дървена къща с тесни прозорци, като тъмно
червената боя я караше да прилича на плевня. Главата на Джейкъб надникна през
прозореца още преди дори да съм слязла от пикапа. Без съмнение познатото ръмжене
на двигателя го бе предупредило за пристигането ми. Джейкъб беше много благодарен,
когато Чарли купи пикапа на Били за мен, като спаси Джейкъб от това да го кара,
когато стане на нужните години. Много харесвах пикапа си, но Джейкъб изглежда
намираже ограниченията на скоростта за недостатъчни.
Той ме пресрещна пред къщата.
- Бела! - Ентусиазираната му усмивка се разля по лицето му, белите зъби ярко
контрастираха срещу тъмният червеникавокафяв цвят на кожата му. Не го бях виждала
без обичайната му опашка досега. Косата му падаше като черни сатенени завеси около
широкото му лице.
Джейкъб бе израснал в част от потенциала си през последните осем месеца. Беше
преминал точката, където нежните мускули на детството се бяха превърнали в яката,
върлинеста фигура на тинейджър - сухужилията и вените бяха станали по-изпъкнали
изпод червеникавокафявата кожа на ръцете му. Лицето му все така сладко, както си го
спомнях, въпреки че и то бе станало по-сурово - скулите му се бяха изострили,
челюстта му бе станала по-квадратна, цялата детска пълнота бе изчезнала.
- Здрасти, Джейкъб! - почувствах непозната вълна на ентусиазъм от усмивката му.
Осъзнах, че се радвам да го видя. Този факт ме изненада.
Отвърнах на усмивката му и нещо мълчаливо намери мястото си, като две
съответстващи парчета от пъзел. Бях забравила колко много харесвам Джейкъб Блек.
Той се спря на няколко крачки от мен и аз погледнах нагоре към него с изненада,
въпреки че дъждът падаше точно върху лицето ми.
- Отново си пораснал! - обвиних го с удивление.
Той се засмя, като усмивката му се разшири невъзможно повече.
- Метър деветдесет и три - обяви той самодоволно. Гласът му беше по-дълбок, но все
още имаше дрезгавият тон, който помнех.
- Ще спре ли някога? - Поклатих невярващо глава. - Огромен си.
- И все още слаб като бобено стъбло. - Той направи физиономия. - Влез вътре! Цялата
си мокра.
Той поведе пътя, като прихвана косата си с големите си ръце, докато вървеше. Извади
гумен ластик от предният си джоб и я върза на снопче.
- Ей, тате - извика той, докато се навеждаше, за да мине през предната врата. - Виж
кой пристигна.
Били се намираше в малка квадратна всекидневна с книга в ръцете си. Той постави
книгата в скута си и насочи инвалидната си количка към мен, когато ме видя.
- Я, виж ти! Радвам се да те видя, Бела.
Здрависахме се. Моят ръка се изгуби в широката му хватка.
- Какво те води насам? Всичко наред ли е с Чарли?
- Да, абсолютно. Просто исках да видя Джейкъб - не съм го виждала от цяла вечност.
Очите на Джейкъб светнаха при думите ми. Усмивката му беше толкова широка, че
сякаш ще накара бузите да го заболят.
- Можеш ли да останеш за вечеря? - Били също бе ентусиазиран.
- Не, трябва да храня Чарли, както знаеш.
- Сега ще му се обадя - предложи Били. - Винаги е добре добре дошъл.
Засмях се, за да скрия неудобството си.
- Е, не е като да не ме видите повече. Обещавам да се върна отново скоро - толкова
често, че ще ви писне от мен. - Все пак, ако Джейкъб можеше да поправи мотора,
някой трябваше да ме научи как да го карам.
Били се изсмя в отговор.
- Добре, може би следващият път.
- Та, какво ти се прави, Бела? - попита Джейкъб.
- Каквото и да е. Какво правеше преди да те прекъсна? - Беше ми странно комфортно
тук. Беше познато, но само смътно. Тук нямаше никакви болезнени напомняния от
скорошното минало.
Джейкъб се поколеба.
- Тъкмо се канех да поработя върху колата ми, но можем да правим нещо друго...

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Не, това е идеално! - прекъснах го аз. - Много искам да видя колата ти.
- Добре - каза той, не особено убедено. - Отзад е, в гаража.
Дори още по-добре, помислих си аз. Помахах на Били.
- Ще се видим по-късно.
Гъста ограда от дървета и храсталаци скриваха гаража му от къщата. Гаражът не беше
нищо повече от две големи преремонтирани бараки, които бяха съединени в една, като
междинната им стена е била съборена. Изпод навеса, издигната на тухли, беше
автомобил, който на мен ми се струваше завършен. Поне разпознах символът на
решетките отпред.
- Каква марка фолксваген е това? - попитах аз.
- Стар Заек - от 1986, класика.
- Как върви?
- Почти е завършена - каза той жинзнерадостно. След което гласът му падна с една
октава. - Баща ми си удържа обещанието от миналата пролет.
- Аха - казах аз.
Той очевидно разбра неохотата ми по темата. Опитвах се да не си спомням миналият
май, когато беше балът. Джейкъб беше изнуден от баща си с пари и автомобилни
части, за да ми достави едно съобщение там. Били искаше да стоя на безопасно
разстояние от най-важният човек в живота ми. Накрая се оказа, че тревогите му са
били напразни. Бях прекалено в безопасност сега.
Но щях да видя какво мога да направя, за да променя това.
- Джейкъб, какво знаеш за мотоциклетите? - попитах аз.
Той сви рамене.
- Някои работи. Приятелят ми Ембри има планински мотор. Понякога работим върху
него. Защо?
- Ами... - Стиснах устни, докато обмислих възможността. Не бях сигурна дали ще си
държи устата затворена, но нямах друг избор. - Наскоро се сдобих с два мотора и не са
в най-доброто си състояние. Чудех се дали можеш да ги върнеш във форма?
- Яко. - Той изглеждаше наистина доволен от предизвикателството. Лицето му
сияеше. - Ще се пробвам.
Вдигнах предупредително пръст.
- Работата е там - обясних аз, - че Чарли не одобрява моторите. Честно казано,
вероятно би спукал кръвоносен съд на челото си, ако знаеше за това. Така че не трябва
да казваш на Били.
- Да, да. - Джейкъб се усмихна. - Разбирам.
- Ще ти платя - продължих аз.
Това го обиди.
- Не, искам да помогна. Не можеш да ми платиш.
- Ами... какво ще кажеш за трампа тогава? - Измислях си това, докато говорех, но
звучеше достатъчно разумно. - Имам нужда само от единият мотор - а и също така ми
трябват уроци. Така че какво ще кажеш за това? Аз ти давам единият мотор, а после ти
ще ме научиш.
- Сладур-скооо. - Той направи две думи от една.
- Чакай малко - навърши ли нужните години? Кога е рожденният ти ден?
- Изпусна го - подразни ме той, като присви очи в подигравателно възмущение. - На
шестнайсет съм.
- Не че възрастта ти те е спирала преди - промърморих аз. - Съжалявам за рожденният
ти ден.
- Не се тревожи за това. И аз пропуснах твоят. На колко си, на четиридесет?
Изпръхтях.
- Почти.
- Може да направим общо парти, за да сме квит.
- Звучи като среща.
Очите му засияха при думата.
Трябваше да обуздая ентусиазмъг му, преди да си е създал грешните впечатления -
просто беше минало доста време откакто се чувствах за последно лека и весела.
Рядкостта на чувството го направи по-трудно за овладяване.
- Може когато моторите са готови да си ги подарим един на друг - добавих аз.
- Дадено. Кога ще ги донесеш?
Прехапах засрамено устни.
- Сега са в пикапа ми - признах аз.
- Страхотно. - Той като че ли наистина го мислеше.
- Били ще ни види ли, ако ги докараме до тук?
Той ми смигна.
- Ще се промъкнем много тихо.
Той се промъкна откъм източната страна, като се прилепваше към дърветата, когато
бяхме видими от прозорците, като вървеше с небрежна крачка просто за всеки случай.
Джейкъб свали бързо моторите от коритото на пикапа, като ги избута един по един
към храсталаците, където се криех аз. Изглеждаше прекалено лесно за него - спомних
си, че моторите тежат много, много повече от това.
- Изобщо не са и наполовина толкова зле - оцени ги Джейкъб, докато ги бутахме през
прикритието от дървета. - Този тук всъщност ще струва нещо, като приключа с него -
това е стар Харли Спринт.
- Тогава този е твой.
- Сигурна ли си?
- Абсолютно.
- Тези ще погълнат доста пари обаче - каза той, като се намръщи към почернелият
метал. - Първо ще трябва да спестим за части.
- Ние нищо няма да правим - възразих аз. - Щом ще правиш това безплатно, аз ще
платя за частите.
- Не знам... - промърмори той.
- Имам спестени пари. Фондът ми за колежа, нали знаеш. - Колеж, ама друг път,
помислих си аз. Не беше като да съм спестила достатъчно пари за някое по-такова
място - а и освен това нямах никакво желание да напускам Форкс и без това. Какво
толкова, ако се пусна по течението за малко?
Джейкъб кимна. Всичко това му звучеше напълно смислено.
Докато се промъквахме към импровизираният гараж, не можех да се нарадвам на
късмета си. Само един тинейджър би се съгласил на това - да измамим и двамата ни
родители, докато поправяме опасни машини, като използваме пари предназначени за
университетското ми образование. Той не виждаше нищо нередно в това. Джейкъб
беше дар от боговете.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

6. ПРИЯТЕЛИ
Нямаше нужда да крием моторите на друго място, освен в бараката на Джейкъб.
Инвалидната количка на Били не можеше да маневрира по неравната земя, която я
разделяше от къщата.
Джейкъб веднага започва да разглобява първият мотор - червеният, който бе
предназначен за мен - на парчета веднага. Той отвори пасажерската врата на Заека, за
да мога да седна на седалката, наместо на земята. Докато работеше, Джейкъб бъбреше
жизнерадостно, като се нуждаеше само от леки подмятания от моя страна, за да
поддържа разговора. Той ме осведоми за прогреса на десетата си година в училище,
като каканижеше за класовете си и двамата си най-добри приятели.
- Куил и Ембри? - прекъснах аз. - Това са необичайни имена.
Джейкъб се изсмя.
- Куил се предава от поколения, а пък за Ембри мисля, че е кръстен на звезда от
сапунен сериал. Не мога да кажа нищо по въпроса обаче. Започват доста гадна кавга,
ако ги подкачиш за имената им - ще те линчуват.
- Добри приятели. - Повдигнах вежди.
- Не, такива са. Просто не се закачай с имената им.
Точно тогава един вик оттекна в далечината.
- Джейкъб? - извика някой.
- Това Били ли е? - попитах аз.
- Не. - Джейкъб наведе глава и изглеждаше така, сякаш се е изчервил изпод кафявата
си кожа. - Говорим за вълка - измърмори той, - а той в кошарата.
- Джейк? Тук ли си? - Викащият глас се приближаваше.
- Да! - извика обратно Джейкъб и въздъхна.
Почакахме в кратка тишина, докато две високи, тъмнокожи момчета се появиха иззад
ъгъла на бараката.
Единият беше строен и висок почти колкото Джейкъб. Черната му коса стигаше до
брадичката му и бе разделена на път, като едната страна бе затъкната зад лявото му
ухо, докато дясната се вееше свободно. По-ниското момче беше по-плещесто. Бялата
му тениска бе опъната върху добре развитият му гръден кош и той очевидно
съзнателно ликуваше от този факт. Неговата коса бе ужасно къса.
И двете момчета се заковаха на място, когато ме видяха. Слабото момче бързо
местеше поглед от мен към Джейкъб, докато едрото момче държеше очите си върху
мен, като по лицето му се разтягаше бавна усмивка.
- Здрасти, момчета - поздрави ги Джейкъб с половин уста.
- Здрасти, Джейк - каза ниското без да отмества поглед от мен. Нямаше как да не му се
усмихна, усмивката му беше толкова закачлива. Когато го направих, той ми смигна. -
Здрасти и на теб.
- Куил, Ембри - това е моята приятелка, Бела.
Куил и Ембри - все още не знаех кой кой е - си размениха многозначителен поглед.
- Хлапето на Чарли, нали? - попита ме едрото момче, като изпъна ръката си.
- Точно така - потвърдих аз, като се здрависах с него. Хватката му беше здрава -
изглеждаше така сякаш изпъва бицепса си.
- Аз съм Куил Атеара - обяви той тържествено преди да пусне ръката ми.
- Приятно ми е да се запознаем, Куил.
- Здрасти, Бела. Аз съм Ембри, Ембри Кол - обаче вероятно вече си се досетила. -
Ембри ми се усмихна срамежливо и ми махна с една ръка, което след това пъхна в
джоба на дънките си.
Кимнах.
- Приятно ми е да се запозная и с теб.
- Та, какво правите вие двамата? - попита Куил, като все още гледаше към мен.
- Бела и аз ще поправим тези мотори - обясни неточно Джейкъб. Но "мотори"
очевидно беше вълшебната дума. И двете момчета отидоха да огледат проекта на
Джейкъб, като го засипаха с осведомени въпроси. Много от думите, които използваха
ми бяха непознати и ми хрумна, че вероятно трябва да имаш игрек-хромозома, за да
разбереш вълнението.
Те все още бяха погълнати от разговора за части и чаркове, когато реших, че трябва да
се отправям обратно към вкъщи преди Чарли да се е появил тук. С въздишка се
изнизах от Заека.
Джейкъб вдигна извинителен поглед.
- Отегчаваме те, нали?
- Нее. - И не беше лъжа. Наистина ми беше приятно - колко странно. - Просто трябва
да отида и да приготвя вечерята на Чарли.
- О... ами, ще приключа с разглобяването на тези части довечера и ще измисля от
какво още ще имаме нужда, за да започнем с ремонта им. Кога искаш да поработим
върху тях отново?
- Може ли да дойда отново утре? - Неделите бяха проклятието на съществуването ми.
Никога нямах достатъчно домашно, което да ме държи заета.
Куил сръга Ембри в ръката и двамата си размениха по едно ухилване.
Джейкъб се усмихна радостно.
- Това би било страхотно!
- Ако направиш списък, можем да отидем на пазар за части - предложих аз.
Лицето на Джейкъб помръкна малко.
- Все още не съм убеден, че трябва да те оставя да платиш за всичко.
Поклатих глава.
- Няма начин. Аз спонсорирам този проект. Ти трябва само да допринесеш с труд и
експертни съвети.
Ембри изви очите си към Куил.
- Не ми се струва справедливо - поклати глава Джейкъб.
- Джейк, ако занеса тези на механик, колко мислиш, че ще ми вземе? - изтъкнах аз.
Той се усмихна.
- Добре, имаме сделка.
- Да не забравяме и уроците по каране - добавих аз.
Куил се ухили широко на Ембри и му прошепна нещо, което не долових. Ръката на
Джейкъб се стрелна, за да удари Куил отзад през главата.
- Стига толкова, махайте се - измърмори той.
- Не, наистина, трябва да тръгвам - запротестирах аз, докато се отправях към вратата. -
Ще се видим утре Джейкъб.
Веднага щом се махнах от погледите им, чух Куил и Ембри да викат хорово:
- Оооооооу!
Последва звук от кратко боричкане, който бе допълнен от едно "ауч" и едно "ей!"
- Ако някой от вас дори посмее утре да си покаже носа тук... - чух Джейкъб да
заплашва. Гласът му се изгуби, докато вървях през дърветата.
Изкикотих се тихо. Звукът ме накара да се ококоря учудено. Смеех се, наистина се
смеех, и нямаше никой наоколо, който да ме гледа. Почувствах се толкова безтегловна,
че се засмях отново, само за да накарам чувството да продължи още малко.
Изпреварих Чарли до вкъщи. Тъкмо когато влизаше, вадех печеното пиле от тавата и
го поставях на купчина хартиени кърпи.
- Здрасти, тате - ухилих му се аз.
Шок премина през лицето му, преди да успее да се осъзнае.
- Здрасти, скъпа - каза той, като гласът му беше несигурен. - Забавлява ли се с
Джейкъб?
Започнах да сервирам храната на масата.
- Да, забавлявах се.
- Е, това е хубаво. - Той все още беше предпазлив. - Какво правихте двамата?
Сега беше мой ред да съм предпазлива.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

6. ПРИЯТЕЛИ
Нямаше нужда да крием моторите на друго място, освен в бараката на Джейкъб.
Инвалидната количка на Били не можеше да маневрира по неравната земя, която я
разделяше от къщата.
Джейкъб веднага започва да разглобява първият мотор - червеният, който бе
предназначен за мен - на парчета веднага. Той отвори пасажерската врата на Заека, за
да мога да седна на седалката, наместо на земята. Докато работеше, Джейкъб бъбреше
жизнерадостно, като се нуждаеше само от леки подмятания от моя страна, за да
поддържа разговора. Той ме осведоми за прогреса на десетата си година в училище,
като каканижеше за класовете си и двамата си най-добри приятели.
- Куил и Ембри? - прекъснах аз. - Това са необичайни имена.
Джейкъб се изсмя.
- Куил се предава от поколения, а пък за Ембри мисля, че е кръстен на звезда от
сапунен сериал. Не мога да кажа нищо по въпроса обаче. Започват доста гадна кавга,
ако ги подкачиш за имената им - ще те линчуват.
- Добри приятели. - Повдигнах вежди.
- Не, такива са. Просто не се закачай с имената им.
Точно тогава един вик оттекна в далечината.
- Джейкъб? - извика някой.
- Това Били ли е? - попитах аз.
- Не. - Джейкъб наведе глава и изглеждаше така, сякаш се е изчервил изпод кафявата
си кожа. - Говорим за вълка - измърмори той, - а той в кошарата.
- Джейк? Тук ли си? - Викащият глас се приближаваше.
- Да! - извика обратно Джейкъб и въздъхна.
Почакахме в кратка тишина, докато две високи, тъмнокожи момчета се появиха иззад
ъгъла на бараката.
Единият беше строен и висок почти колкото Джейкъб. Черната му коса стигаше до
брадичката му и бе разделена на път, като едната страна бе затъкната зад лявото му
ухо, докато дясната се вееше свободно. По-ниското момче беше по-плещесто. Бялата
му тениска бе опъната върху добре развитият му гръден кош и той очевидно
съзнателно ликуваше от този факт. Неговата коса бе ужасно къса.
И двете момчета се заковаха на място, когато ме видяха. Слабото момче бързо
местеше поглед от мен към Джейкъб, докато едрото момче държеше очите си върху
мен, като по лицето му се разтягаше бавна усмивка.
- Здрасти, момчета - поздрави ги Джейкъб с половин уста.
- Здрасти, Джейк - каза ниското без да отмества поглед от мен. Нямаше как да не му се
усмихна, усмивката му беше толкова закачлива. Когато го направих, той ми смигна. -
Здрасти и на теб.
- Куил, Ембри - това е моята приятелка, Бела.
Куил и Ембри - все още не знаех кой кой е - си размениха многозначителен поглед.
- Хлапето на Чарли, нали? - попита ме едрото момче, като изпъна ръката си.
- Точно така - потвърдих аз, като се здрависах с него. Хватката му беше здрава -
изглеждаше така сякаш изпъва бицепса си.
- Аз съм Куил Атеара - обяви той тържествено преди да пусне ръката ми.
- Приятно ми е да се запознаем, Куил.
- Здрасти, Бела. Аз съм Ембри, Ембри Кол - обаче вероятно вече си се досетила. -
Ембри ми се усмихна срамежливо и ми махна с една ръка, което след това пъхна в
джоба на дънките си.
Кимнах.
- Приятно ми е да се запозная и с теб.
- Та, какво правите вие двамата? - попита Куил, като все още гледаше към мен.
- Бела и аз ще поправим тези мотори - обясни неточно Джейкъб. Но "мотори"
очевидно беше вълшебната дума. И двете момчета отидоха да огледат проекта на
Джейкъб, като го засипаха с осведомени въпроси. Много от думите, които използваха
ми бяха непознати и ми хрумна, че вероятно трябва да имаш игрек-хромозома, за да
разбереш вълнението.
Те все още бяха погълнати от разговора за части и чаркове, когато реших, че трябва да
се отправям обратно към вкъщи преди Чарли да се е появил тук. С въздишка се
изнизах от Заека.
Джейкъб вдигна извинителен поглед.
- Отегчаваме те, нали?
- Нее. - И не беше лъжа. Наистина ми беше приятно - колко странно. - Просто трябва
да отида и да приготвя вечерята на Чарли.
- О... ами, ще приключа с разглобяването на тези части довечера и ще измисля от
какво още ще имаме нужда, за да започнем с ремонта им. Кога искаш да поработим
върху тях отново?
- Може ли да дойда отново утре? - Неделите бяха проклятието на съществуването ми.
Никога нямах достатъчно домашно, което да ме държи заета.
Куил сръга Ембри в ръката и двамата си размениха по едно ухилване.
Джейкъб се усмихна радостно.
- Това би било страхотно!
- Ако направиш списък, можем да отидем на пазар за части - предложих аз.
Лицето на Джейкъб помръкна малко.
- Все още не съм убеден, че трябва да те оставя да платиш за всичко.
Поклатих глава.
- Няма начин. Аз спонсорирам този проект. Ти трябва само да допринесеш с труд и
експертни съвети.
Ембри изви очите си към Куил.
- Не ми се струва справедливо - поклати глава Джейкъб.
- Джейк, ако занеса тези на механик, колко мислиш, че ще ми вземе? - изтъкнах аз.
Той се усмихна.
- Добре, имаме сделка.
- Да не забравяме и уроците по каране - добавих аз.
Куил се ухили широко на Ембри и му прошепна нещо, което не долових. Ръката на
Джейкъб се стрелна, за да удари Куил отзад през главата.
- Стига толкова, махайте се - измърмори той.
- Не, наистина, трябва да тръгвам - запротестирах аз, докато се отправях към вратата. -
Ще се видим утре Джейкъб.
Веднага щом се махнах от погледите им, чух Куил и Ембри да викат хорово:
- Оооооооу!
Последва звук от кратко боричкане, който бе допълнен от едно "ауч" и едно "ей!"
- Ако някой от вас дори посмее утре да си покаже носа тук... - чух Джейкъб да
заплашва. Гласът му се изгуби, докато вървях през дърветата.
Изкикотих се тихо. Звукът ме накара да се ококоря учудено. Смеех се, наистина се
смеех, и нямаше никой наоколо, който да ме гледа. Почувствах се толкова безтегловна,
че се засмях отново, само за да накарам чувството да продължи още малко.
Изпреварих Чарли до вкъщи. Тъкмо когато влизаше, вадех печеното пиле от тавата и
го поставях на купчина хартиени кърпи.
- Здрасти, тате - ухилих му се аз.
Шок премина през лицето му, преди да успее да се осъзнае.
- Здрасти, скъпа - каза той, като гласът му беше несигурен. - Забавлява ли се с
Джейкъб?
Започнах да сервирам храната на масата.
- Да, забавлявах се.
- Е, това е хубаво. - Той все още беше предпазлив. - Какво правихте двамата?
Сега беше мой ред да съм предпазлива.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Помотах се из гаража му, докато го гледах как работи. Знаеш ли, че ремонтира един
фолксваген?
- Да, мисля, че Били ми спомена нещо.
Разпита трябваше да спре, когато Чарли започна да дъвче, но той продължи да изучава
лицето ми, докато се хранеше.
След вечеря се помотах наоколо, като почистих два пъти кухнята и започнах да правя
бавно домашното си в съседната стая, докато Чарли гледаше хокеен мач. Чаках
колкото можех повече, но накрая Чарли спомена късният час. Когато не отвърнах, той
стана, протегна се и излезе, като изгаси лампата след себе си. Последвах го неохотно.
Докато се качвах по стъпалата, почувствах и последното необичайно чувство от
следобеда да се извлича от системата ми, бивайки заменено от притъпен страх при
мисълта какво ще трябва да преживявам сега.
Повече не бях празна като черупка. Тази вечер без съмнение щеше да е ужасяваща и
като миналата. Строполих се на леглото си и се свих на топка в очакване на яростната
атака. Затворих очите си и... докато се усетя, вече беше сутрин.
Взирах се поразена в сребристата светлина, която идваше от прозореца ми.
За пръв път от повече от четири месеца бях спяла без да сънувам. Да сънувам или да
крещя. Не можех да кажа коя емоция бе по-силна - облекчението или шока.
Лежах неподвижно в леглото си за няколко минути, като очаквах завръщането му.
Защото нещо трябваше да се появи. Ако не болката, то поне празнотата. Чаках, но
нищо не се случи. Чувствах се по-отпочинала отколкото от много време насам.
До последно не се доверявах на това. Балансирах на хлъзгав и опасен ръб и нямаше да
отнеме много, за да падна от него. Самото оглеждане около стаята ми с внезапно
прояснени очи - забелязвайки колко странна изглежда, прекалено чиста, сякаш изобщо
не живеех тук - беше опасно.
Потиснах тази мисъл в умът ми и се концентрирах, докато се обличах, върху факта, че
щях да видя Джейкъб отново днес. Тази мисъл ме накара да се почувствам почти...
изпълнена с надежда. Може би щеше да е същото като вчера. Може би нямаше да
имам нужда да се карам да изглеждам заинтересована и да кимам или да се усмихвам в
подходящият момент, както правех с всички останали. Може би... но и на това нямаше
да се доверявам до последно. Нямаше да се доверявам, че ще бъде същото - толкова
лесно - колкото вчера. Нямаше да мога да се изправя пред такова разочарование.
След закуска Чарли също беше внимателен. Той се опитваше да не се вглежда много в
мен, като държеше очите си върху пържените яйца, докато не решеше, че не гледам.
- Какво мислиш да правиш днес? - попита той, като си играеше с конец, който се
подаваше от ръкавела му, сякаш не внимаваше особено за отговорът ми.
- Ще се видя отново с Джейкъб.
Той кимна без да вдига поглед.
- Аха - каза той.
- Имаш ли против? - Престорих се, че се разтревожвам. - Мога да остана...
Той бързо вдигна поглед със следа от паника в очите му.
- Не, не! Отивай. И без това Хари щеше да дойде да гледа мачът с мен.
- Може Хари да докара Били тук - предложих аз. Колкото по-малко свидетели, толкова
по-добре.
- Това е чудесна идея.
Не бях сигурна дали мачът не е извинение да ме изрита оттук, но сега изглеждаше
достатъчно ентусиазиран. Той се завтече към телефона, докато закопчавах палтото си.
Чувствах се притеснена с чековата книжка, която бе тикната в джоба на палтото.
Досега не я бях използвала.
Навън дъждът се лееше като из ведро. Наложи ми се да карам по-бавно, отколкото ми
се искаше - едва можех да видя на една кола разстояние от пикапа. Но най-накрая
преминах през калните пътища към къщата на Джейкъб. Преди да съм спряла
двигателя, предната врата се отвори и Джейкъб излезе, тичайки, с огромен черен чадър
в ръка.
Той го задържа над вратата ми, докато я отварях.
- Чарли се обади - каза, че си на път - обясни Джейкъб с широка усмивка.
Без каквото и да е усилие, без съзнателна команда към мускулите около устните ми,
усмивката в отговор се разля по лицето ми. Странно чувство на топлина се загнезди в
гърлото ми, въпреки леденият дъжд, който плискаше по бузите ми.
- Добра идея да поканят и Били. - Той вдигна ръката си за хай файв.
Наложи се да се пресегна толкова на високо, за да ударя ръката му, че той се засмя.
Хари се появи да вземе Били само няколко минути по-късно. Джейкъб ме разведе на
кратка екскурзия из малката си стая, докато чакахме да се освободим от родителският
контрол.
- Накъде отиваме, Майстор Тричко? - попитах аз веднага щом вратата се затвори след
Били?
Джейкъб извади сгънат лист от джоба си и го изглади с ръка.
- Ще започнем от бунището, да видим дали няма да имаме късмет там. Това може
доста да те охарчи - предупреди ме той. - Тези мотори ще се нуждаят от доста помощ
преди да могат да тръгнат отново. - Лицето ми не изглеждаше много разтревожено,
затова той продължи. - Говоря ти за повече от хиляда долара тук.
Извадих чековата си книжка, повях си с нея и извих очи на тревогите му.
- Покрити сме.
Беше доста странен ден. Наслаждавах му се. Дори на бунището при проливният дъжд
и калта до глезените. Отначало се зачудих дали не е просто остатъчен шок от загубата
на празнотата, но не мислех, че това е достатъчно за обяснение.
Започвах да си мисля, че всичко е благодарение на Джейкъб. Не беше просто защото
винаги се радваше да ме види, или защото никога не ме гледаше с ъгълчето на окото
си, като очакваше от мен да направя нещо, което да ме бележи като луда или
депресирана. Не беше нищо свързано с мен изобщо.
Беше самият Джейкъб. Джейкъб просто беше постоянно щастлив човек и той носеше
това щастие със себе си като аура, като го споделяше с всеки, който е около него. Като
едно приковано за земята слънце, когато някой беше в гравитационното му поле,
Джейкъб го стопляше. Беше естествено, част от самият него. Нищо чудно, че нямах
търпение да го видя.
Дори когато коментира зейналата дупка на таблото ми, не ме хвърли в паника, както
би и трябвало.
- Радиото ли се е счупило? - зачуди се той.
- Аха - излъгах аз.
Той разбута около дупката.
- Кой го е изтръгнал? Има доста повреди...
- Аз го направих - признах.
Той се засмя.
- Може би не трябва да се приближаваш много към мотоциклетите.
- Няма проблеми.
Според Джейкъб, определено ни излезе късметът на бунището. Той беше много
развълнуван около няколко омазани и почернели парчета от извит метал, които откри -
аз бях просто впечатлена, че можеше да познае какво са.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Оттам отидохме до магазинът за машинни части в Хокиам. С пикапът ми пътят на юг
по мразовитата магистрала беше повече от два часа, но времето минаваше лесно с
Джейкъб. Той бърбореше за приятелите си и за училището си, а аз осъзнах, че задавам
въпроси без изобщо да се преструвам, наистина любопитна да чуя какво ще ми каже.
- Само аз говоря - оплака се той след дълга история, как Куил се забъркал в
неприятности след като поканил на среща гаджето на един абитуриент. - Какво ще
кажеш да е твой ред? Какво става във Форкс? Сигурно е по-интересно от Ла Пуш.
- Грешиш - въздъхнах аз. - Наистина нищо не става. Твоите приятели са много по-
интересни от моите. Харесвам приятелите ти. Куил е забавен.
Той се смръщи.
- Мисля, че и Куил те харесва.
Засмях се.
- Той малко малък за мен.
Джейкъб се намръщи още повече.
- Не е чак толкова малък. Само с година и няколко месеца.
Имах чувството, че вече не говорим за Куил. Задържах гласът си все така лек, като го
подразних.
- Разбира се, но като се има предвид разликата в съзряването между момчетата и
момичетата, не трябва ли да броим това в кучешки години? Това на колко ме прави, на
дванайсет години?
Той се засмя, като изви очи.
- Добре, но ако ще си толкова докачлива, трябва да броим и размера. Ти си толкова
дребна, че трябва да смъкна десет от общите ти години.
- Метър и шейсет и три си е напълно нормален ръст - подсмръкнах аз. - Не съм
виновна, че ти си откачалка.
Закачахме се така, докато стигнем до Хокиам, като все още спорехме за правилната
формула за определяне на възрастта - изгубих още две години, защото не знаех как се
сменя гума, но се сдобих с една, задето именно аз водех счетоводството вкъщи -
докато не стигнахме магазина и на Джейкъб не му се наложи да се концентрира
отново. Открихме всичко останало в списъкът му и Джейкъб беше уверен, че ще
направи голям прогрес с нашите придобивки.
По времето, когато се бяхме върнали в Ла Пуш, аз бях на двайсет и три, а той на
трийсет - определено многобройните му умения накланяха везните в негова полза.
Не бях забравила причината, заради която правя всичко това. И въпреки, че се
наслаждавах повече отколкото си мислех, че е възможно, първоначалното ми желание
не бе намаляло. Все още исках да мамя. Беше неразумно и наистина не ми пукаше.
Щях да бъда безразсъдна, доколкото е възможно във Форкс. Нямаше само аз да
спазвам един празен договор. Да прекарвам времето си с Джейкъб се оказа много по-
голям бонус, отколкото очаквах.
Били все още не се бе върнал, така че не ни се наложи да се промъкваме, за да
разтоварим придобивките си. Веднага щом наредихме всичко на земята до кутията с
инструменти на Джейкъб, той веднага се залови за работа, като все още бърбореше и
се смееше, докато пръстите му шареха опитно по металните парчета пред него.
Умението на Джейкъб с ръцете му беше забележително. Изглеждаха прекалено големи
за такава деликатна работа, която извършваха с лекота и прецизност. Докато работеше
изглеждаше почти грациозен. За разлика от това, когато беше на краката си - там,
височината му и големите му крака го правиха почти толкова опасен, колкото и аз бях.
Куил и Ембри не се появиха, така че вероятно вчерашната му заплаха бе взета
насериозно.
Денят мина прекалено бързо. Извън гаража се стъмни прекалено бързо и тогава чухме
Били да ни вика.
Скочих на крака да помогна на Джейкъб да прибере нещата, като се колебаех, защото
не знаех какво да взема.
- Просто ги остави - каза той. - Ще поработя по тях по-късно тази вечер.
- Да не занемариш училищната си работа или нещо подобно - казах аз, като се
чувствах леко виновна. Не исках да му навличам неприятности. Този план беше само
за мен.
- Бела?
Главите и на двама ни се извиха по посока на гласът на Чарли, който се носеше през
дърветата, като звучеше по-наблизо отколкото до къщата.
- По дяволите - промърморих аз. - Идвам! - извиках към къщата.
- Да тръгваме. - Джейкъб се усмихна, като се наслаждаваше на опасната ситуация. Той
изгаси лампата и за момент ослепях. Джейкъб сграбчи ръката ми и ме изпроводи от
гаража през дърветата, като краката му лесно намираха познатата пътечка. Ръката му
беше грапава и много топла.
Въпреки пътеката и двамата се препъвахме в краката си в тъмнината. Така че и
двамата се смеехме, когато се появихме пред къщата. Смехът не отиде по-надълбоко -
беше лек и повърхностен, но все пак приятен. Бях сигурна, че няма да забележи леката
нотка на истерия. Не бях свикнала да се смея и ми се струваше едновременно правилно
и нередно.
Чарли стоеше под малкият навес, докато Били седеше на верандата зад него.
- Здрасти, тате - казахме двамата едновременно и това ни накара отново да се засмеем.
Чарли се вгледа с мен с ококорени очи, които се стрелнаха да погледнат ръката на
Джейкъб около моята.
- Били ни покани на вечеря - каза ни Чарли с разсеян тон.
- Моята супер тайна рецепта за спагети. Предава се от поколения - каза Били
тържествено.
Джейкъб изсумтя.
- Не мисля, че рагуто съществува от толкова време.
Къщата беше претъпкана. Хари Клиъруотър също беше там със семейството си - жена
му, Сю, която познавах смътно от детството през летата си във Форкс, и двете му деца.
Лея беше последна година като мен, но с година по-голяма. Беше красива по един
екзотичен начин - перфектна кожа с цвят на мед, лъскава черна коса, и дълги мигли
като ветрила - и беше погълната от друго. Говореше по телефона на Били, когато
влязохме вътре и цялата вечер не го пусна. Сет беше на четиринайсет - той се улавяше
за всяка дума на Джейкъб с идолизиращи очи.
Бяхме прекалено много, за да се съберем на кухненската маса, затова Чарли и Хари
изнесоха столовете в двора, и ядохме спагетите от чиниите в скутовете ни на
приглушената светлина от отворената врата на Били. Мъжете говореха за мача и Хари
и Чарли направиха планове за риболов. Сю дразнеше съпруга си за холестеролът му и
се опитваше, безуспешно, да го накара да яде нещо по-зелено и с листа. Джейкъб
говореше най-вече на мен и на Сет, който го прекъсваше разпалено, когато имаше
опасност Джейкъб да го забрави. Чарли ме наблюдаваше, като се опитваше да го прави
скрито, с доволни, но предпазливи очи.
Беше шумно и понякога объркващо, тъй като всички говореха един през друг, и
смехът от една шега прекъсваше разказването на друга. Не ми се налагаше да говоря
често, но се усмихвах доста и само, защото така исках.
Не исках да си тръгвам.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Въпреки това, тук е Вашингтон и неизбежният дъжд накрая развали партито -
всекидневната на Били беше прекалено малка, за да ни осигури продължение на
сбирката. Хари бе докарал Чарли, затова се возихме двамата в пикапа ми на връщате.
Той ме попита за денят ми и аз му казах по-голямата част от истината - че съм отишла
с Джейкъб да търсим части, след което съм го гледала как работи в гаража си.
- Мислиш ли да го посетиш отново? - поинтересува се той, като се опитваше да звучи
небрежно.
- Утре след училище - признах аз. - Ще си взема домашните, не се тревожи.
- Определено, не бива да изоставаш - поръча ми той, като се опитваше да скрие
удоволствието си.
Бях нервна, когато се върнахме в къщата. Не исках да се качвам горе. Топлината от
присъствието на Джейкъб отслабваше, и в отсъствието си, тревогите растяха по-силни.
Бях сигурна, че няма да ми се размине с две спокойни вечери една след друга.
За да отложа лягането, си проверих и-мейла - имаше ново съобщение от Рене.
Тя говореше за денят си, за новият литературен клуб, който бе заел мястото на
часовете по медитация, от които наскоро се бе отказала, за седмицата й на заместване
при втори клас, като й липсваха по-малките ученици. Описа ми как Фил се радва на
новата си треньорска работа и че плануват втори меден месец в Дисниленд.
Забелязах как всичко написано бе като извадка от дневник, отколкото като писмо към
някой друг. Заля ме разкаяние, което остави след себе си некомфортно парене. Каква
дъщеря съм само.
Бързо й отговорих, като коментирах всяка част от писмото й и доброволно я
информирах за себе си - като описах спагетеното парти у Били и как се чувствах,
докато гледам как Джейкъб изработва полезни неща от малки парчета метал -
възхитена и леко завистлива. Не споменах колко различно е това писмо от
предишните, които е получавала през последните няколко месеца. Едва си спомнях
какво съм и писала дори през изминалата седмица, но бях сигурна, че не е много
отзивчиво. Колкото повече мислех върху това, толкова по-виновна се чувствах -
сигурно наистина съм я разтревожила.
Останах до много късно след това, като приключих с повече домашни от обичайното.
Но нито липсата на сън, нито прекараното време с Джейкъб - бивайки почти щастлива
по един повърхностен начин - можеха да задържат сънят далеч за две поредни нощи.
Събудих се трепереща, писъкът ми заглушен от възглавницата.
Докато приглушената сутрешна светлина се процеждаше през мъглата отвън
прозореца ми, лежах в леглото си и се опитнах да се отърся от съня. Имаше малка
разлика миналата нощ и се опитах да се концентрирам върху нея.
Миналата нощ не бях сама в гората. Сам Ълий - мъжът, който ме бе извадил от гората
онази нощ, за която не можех да понеса да си мисля съзнателно - беше там. Беше
странна и неочаквана промяна. Тъмните очи на мъжът бяха изненадващо
недружелюбни, изпълнени с някаква тайна, която той не беше склонен да сподели.
Погледът ми попадаше на него толкова често, колкото позволяваше хаотичното ми
търсене - караше ме да се чувствам неудобно, дълбоко изпод обичайната паника, от
присъствието му там. Може би това беше, защото когато не гледах директно към него,
формата му сякаш трептеше и се променяше като го виждах с периферното си зрение.
И въпреки това, той не правеше нищо друго освен да стои и да гледа. За разлика,
когато се бяхме срещнали през реалността, той не ми предложи помоща си.
Чарли ме зяпаше по време на закуска и аз се опитах да не му обръщам внимание.
Предполагам, че си го заслужавах. Не можех да не очаквам от него да не се тревожи.
Вероятно щяха да отнемат седмици преди да спре да ме гледа за завръщането на
зомбито и просто трябваше да се опитам да не се дразня толкова. Все пак и аз щях да
гледам за завръщането на зомбито. Два дни едва ли можеха да се сметнат за
достатъчно дълго време, за да ме обявят за излекувана.
Училището беше обратното. Сега, когато обръщах внимание беше ясно, че никой не
ме наблюдава там.
Спомних си първият си учебен ден в Гимназия Форкс - колко отчаяно исках да се
превърна в сиво и да се слея с мокрият бетон на тротоара като един прекалено голям
хамелеон. Изглежда, че получавах отговорът на молитвите си година по-късно.
Все едно не бях там. Дори очите на учителите се плъзгаха през мястото ми, сякаш
беше празно.
Ослушвах се цяла сутрин, като чувах отново гласовете на хората около мен. Опитах се
да наваксвам със случващото се наоколо, но разговорите бяха толкова несвързани, че
се отказах.
Джесика не погледна към мен, когато седнах до нея по математика.
- Здрасти, Джес - казах аз с привидно безгрижие. - Как мина останалата част от
уикенда ти?
Тя ме погледна подозрително. Дали ми бе още ядосана? Или просто нямаше търпение
да се разправя с една луда?
- Супер - каза тя, като се извърна обратно към учебника си.
- Това е хубаво - промърморих аз.
Метафората "студено рамо" изглежда съдържаше и буквална истина в себе си. Можех
да усетя топлият въздух от радиаторите, но все още ми беше студено. Махнах якето от
облегалката на стола ми и си го сложих отново.
Четвъртият ми час се проточи, затова масата, на която седях обичайно по обяд беше
пълна, докато пристигна. Майк беше там, Джесика и Анджела, Конър, Тайлър, Ерик и
Лорън. Кейти Маршъл, червенокосата деветокласничка, която живееше близо до мен,
седеше с Ерик и Остин Маркс - най-големият брат на момчето с мотоциклетите -
стоеше до нея. Зачудих се от колко време седи тук, като не можах да си спомня дали й
е за първи ден или е обичаен навик.
Започвах да се дразня от себе си. Със същият успех можеха да ме запечатат в пакет с
фъстъци през изминалият срок.
Никой не погледна към мен, когато седнах до Майк, дори и след като столът ми
изскърца срещу линулеума, докато го издърпвах назад.
Опитах се да се следя разговорът.
Майк и Конър си говореха за спорт, така че се отказах веднага от този.
- Къде е Бен днес? - Лорън питаше Анджела. Ободрих се, заинтересована. Чудех се
дали това означава, че Анджела и Бен са все още заедно.
Едва разпознах Лорън. Беше отрязала цялата си руса, копринена коса - сега имаше
толкова къса коса като на фея, че отзад беше обръсната по момчешки. Колко
необичайно от нейна страна. Искаше ми се да знам причината зад това. Да не би някой
да й е залепил дъвка? Или я е продала? Нима всички хора, към които тя се държеше
постоянно гадно, я бяха хванали след физическо и я бяха скалпирали? Реших, че не е
честно да я съдя по предишното си мнение за нея. Всичко което знаех сега, че се е
превърнала в мил човек.
- Бен има стомашен грип - каза Анджела с тихият си, спокоен глас. - Да се надяваме,
че е от онези, които са по едно денонощие. Наистина му беше лошо миналата вечер.
Анджела също бе променила косата си. Беше пуснала пластовете си да израснат.
- Какво правихте вие двете този уикенд? - попита Джесика, като не звучеше особено
заинтересована от отговорът. Обзалагам се, че питаше само, за да разкаже собствените
си истории. Зачудих се дали ще разкаже за случилото се в Порт Анджелис, докато
стоях само на две места разстояние от нея? Толкова ли бях невидима, че никой не се
чувстваше неудобно да ме обсъжда, докато съм там?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Въпреки това, тук е Вашингтон и неизбежният дъжд накрая развали партито -
всекидневната на Били беше прекалено малка, за да ни осигури продължение на
сбирката. Хари бе докарал Чарли, затова се возихме двамата в пикапа ми на връщате.
Той ме попита за денят ми и аз му казах по-голямата част от истината - че съм отишла
с Джейкъб да търсим части, след което съм го гледала как работи в гаража си.
- Мислиш ли да го посетиш отново? - поинтересува се той, като се опитваше да звучи
небрежно.
- Утре след училище - признах аз. - Ще си взема домашните, не се тревожи.
- Определено, не бива да изоставаш - поръча ми той, като се опитваше да скрие
удоволствието си.
Бях нервна, когато се върнахме в къщата. Не исках да се качвам горе. Топлината от
присъствието на Джейкъб отслабваше, и в отсъствието си, тревогите растяха по-силни.
Бях сигурна, че няма да ми се размине с две спокойни вечери една след друга.
За да отложа лягането, си проверих и-мейла - имаше ново съобщение от Рене.
Тя говореше за денят си, за новият литературен клуб, който бе заел мястото на
часовете по медитация, от които наскоро се бе отказала, за седмицата й на заместване
при втори клас, като й липсваха по-малките ученици. Описа ми как Фил се радва на
новата си треньорска работа и че плануват втори меден месец в Дисниленд.
Забелязах как всичко написано бе като извадка от дневник, отколкото като писмо към
някой друг. Заля ме разкаяние, което остави след себе си некомфортно парене. Каква
дъщеря съм само.
Бързо й отговорих, като коментирах всяка част от писмото й и доброволно я
информирах за себе си - като описах спагетеното парти у Били и как се чувствах,
докато гледам как Джейкъб изработва полезни неща от малки парчета метал -
възхитена и леко завистлива. Не споменах колко различно е това писмо от
предишните, които е получавала през последните няколко месеца. Едва си спомнях
какво съм и писала дори през изминалата седмица, но бях сигурна, че не е много
отзивчиво. Колкото повече мислех върху това, толкова по-виновна се чувствах -
сигурно наистина съм я разтревожила.
Останах до много късно след това, като приключих с повече домашни от обичайното.
Но нито липсата на сън, нито прекараното време с Джейкъб - бивайки почти щастлива
по един повърхностен начин - можеха да задържат сънят далеч за две поредни нощи.
Събудих се трепереща, писъкът ми заглушен от възглавницата.
Докато приглушената сутрешна светлина се процеждаше през мъглата отвън
прозореца ми, лежах в леглото си и се опитнах да се отърся от съня. Имаше малка
разлика миналата нощ и се опитах да се концентрирам върху нея.
Миналата нощ не бях сама в гората. Сам Ълий - мъжът, който ме бе извадил от гората
онази нощ, за която не можех да понеса да си мисля съзнателно - беше там. Беше
странна и неочаквана промяна. Тъмните очи на мъжът бяха изненадващо
недружелюбни, изпълнени с някаква тайна, която той не беше склонен да сподели.
Погледът ми попадаше на него толкова често, колкото позволяваше хаотичното ми
търсене - караше ме да се чувствам неудобно, дълбоко изпод обичайната паника, от
присъствието му там. Може би това беше, защото когато не гледах директно към него,
формата му сякаш трептеше и се променяше като го виждах с периферното си зрение.
И въпреки това, той не правеше нищо друго освен да стои и да гледа. За разлика,
когато се бяхме срещнали през реалността, той не ми предложи помоща си.
Чарли ме зяпаше по време на закуска и аз се опитах да не му обръщам внимание.
Предполагам, че си го заслужавах. Не можех да не очаквам от него да не се тревожи.
Вероятно щяха да отнемат седмици преди да спре да ме гледа за завръщането на
зомбито и просто трябваше да се опитам да не се дразня толкова. Все пак и аз щях да
гледам за завръщането на зомбито. Два дни едва ли можеха да се сметнат за
достатъчно дълго време, за да ме обявят за излекувана.
Училището беше обратното. Сега, когато обръщах внимание беше ясно, че никой не
ме наблюдава там.
Спомних си първият си учебен ден в Гимназия Форкс - колко отчаяно исках да се
превърна в сиво и да се слея с мокрият бетон на тротоара като един прекалено голям
хамелеон. Изглежда, че получавах отговорът на молитвите си година по-късно.
Все едно не бях там. Дори очите на учителите се плъзгаха през мястото ми, сякаш
беше празно.
Ослушвах се цяла сутрин, като чувах отново гласовете на хората около мен. Опитах се
да наваксвам със случващото се наоколо, но разговорите бяха толкова несвързани, че
се отказах.
Джесика не погледна към мен, когато седнах до нея по математика.
- Здрасти, Джес - казах аз с привидно безгрижие. - Как мина останалата част от
уикенда ти?
Тя ме погледна подозрително. Дали ми бе още ядосана? Или просто нямаше търпение
да се разправя с една луда?
- Супер - каза тя, като се извърна обратно към учебника си.
- Това е хубаво - промърморих аз.
Метафората "студено рамо" изглежда съдържаше и буквална истина в себе си. Можех
да усетя топлият въздух от радиаторите, но все още ми беше студено. Махнах якето от
облегалката на стола ми и си го сложих отново.
Четвъртият ми час се проточи, затова масата, на която седях обичайно по обяд беше
пълна, докато пристигна. Майк беше там, Джесика и Анджела, Конър, Тайлър, Ерик и
Лорън. Кейти Маршъл, червенокосата деветокласничка, която живееше близо до мен,
седеше с Ерик и Остин Маркс - най-големият брат на момчето с мотоциклетите -
стоеше до нея. Зачудих се от колко време седи тук, като не можах да си спомня дали й
е за първи ден или е обичаен навик.
Започвах да се дразня от себе си. Със същият успех можеха да ме запечатат в пакет с
фъстъци през изминалият срок.
Никой не погледна към мен, когато седнах до Майк, дори и след като столът ми
изскърца срещу линулеума, докато го издърпвах назад.
Опитах се да се следя разговорът.
Майк и Конър си говореха за спорт, така че се отказах веднага от този.
- Къде е Бен днес? - Лорън питаше Анджела. Ободрих се, заинтересована. Чудех се
дали това означава, че Анджела и Бен са все още заедно.
Едва разпознах Лорън. Беше отрязала цялата си руса, копринена коса - сега имаше
толкова къса коса като на фея, че отзад беше обръсната по момчешки. Колко
необичайно от нейна страна. Искаше ми се да знам причината зад това. Да не би някой
да й е залепил дъвка? Или я е продала? Нима всички хора, към които тя се държеше
постоянно гадно, я бяха хванали след физическо и я бяха скалпирали? Реших, че не е
честно да я съдя по предишното си мнение за нея. Всичко което знаех сега, че се е
превърнала в мил човек.
- Бен има стомашен грип - каза Анджела с тихият си, спокоен глас. - Да се надяваме,
че е от онези, които са по едно денонощие. Наистина му беше лошо миналата вечер.
Анджела също бе променила косата си. Беше пуснала пластовете си да израснат.
- Какво правихте вие двете този уикенд? - попита Джесика, като не звучеше особено
заинтересована от отговорът. Обзалагам се, че питаше само, за да разкаже собствените
си истории. Зачудих се дали ще разкаже за случилото се в Порт Анджелис, докато
стоях само на две места разстояние от нея? Толкова ли бях невидима, че никой не се
чувстваше неудобно да ме обсъжда, докато съм там?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Всъщност щяхме да си направим пикник в неделя, но... променихме плановете си -
каза Анджела. Имаше определена нотка в гласът й, която улови интересът ми.
При Джес не чак толкова.
- Много лошо - каза тя, готова да се впусне в собствената си история. Но не бях
единствената, която внимаваше.
- Какво се случи? - попита Лорън любопитно.
- Ами - каза Анджела, като се колебаеше повече от обичайното, въпреки че винаге
беше сдържана, - карахме на север, почти до горещите извори - има хубаво местенце
точно на километър от пътечката. Но на половината път дотам... видяхме нещо.
- Видели сте нещо? Какво? - Бледите вежди на Лорън се събраха в една. Дори Джес се
заслуша сега.
- Не знам - каза Анджела. - Мислим си, че беше мечка. Във всеки случай беше черна,
но изглеждаше... прекалено голяма.
Лорън изсумтя.
- О, и вие ли! - Очите й станаха подигравателни и реших, че не си е заслужавала
съмнението. Очевидно характерът й не се бе променил толкова, колкото косата й. -
Тайлър се опита да ми пробута тая история миналата седмица.
- Няма да видиш никакви мечки толкова близо до курорта - каза Джесика, като застана
на страната на Лорън.
- Наистина - възрази Джесика с нисък глас, като гледаше надолу към масата. -
Видяхме я.
Лорън се изкиска. Майк все още говореше на Конър, без да обръща внимание на
момичетата.
- Не, права е - намесих се нетърпеливо. - Имахме един планинар тази събота, който
също е видял мечка, Анджела. Каза, че била огромна и черна и точно извън града, нали
така, Майк?
Имаше момент на мълчание. Всеки чифт очи се обърна да ме погледне шокирано.
Новото момиче, Кейти, бе зяпнала с уста така, сякаш бе станала свидетел на експлозия.
Никой не помръдна.
- Майк? - промърморих аз, ужасена. - Спомняш ли си човекът с историята за мечката?
- Д-да - заекна Майк след секунда. Не знаех защо ме гледа толкова странно. Заговорих
го на работа, нали така? Нали? Поне така ми се струва...
Майк се съвзе.
- Да, имаше един мъж, който каза, че е видял голяма черна мечка точно вдясно от
пътеката - по-голяма от гризли - потвърди той.
- Хмм. - Лорън се извърна към Джесика, с вдървени рамене и промени темата.
- Получи ли новини от университета? - попита тя.
Всички също отместиха поглед, освен Майк и Анджела. Анджела ми се усмихна плахо
и аз побързах да отвърна на усмивката й.
- Та, какво прави този уикенд, Бела - попита Майк любопитно, но странно
предпазливо.
Всички, освен Лорън, погледнаха обратно към мен в очакване на отговорът ми.
- Петък вечер отидохме с Джесика на кино в Порт Анджелис. След което прекарах
събота следобед и по-голямата част от неделя в Ла Пуш.
Погледите се отместиха към Джесика и обратно към мен. Джес изглеждаше
раздразнена. Зачудих се дали не е искала никой да узнава, че е излизала с мен, или
просто е искала тя да разкаже историята.
- Какъв филм гледахте? - попита Майк, като започна да се усмихва.
- Мъртва зона - онзи със зомбитата. - Ухилих се окуражително. Може би известна
част от повредата, която бях нанесла през изминалите зомбирани месеци, беше
поправима.
- Чух, че бил страшен. Ти мислиш ли така? - Майк имаше силно желание да продължи
разговорът.
- На Бела й се наложи да излезе към краят, тотално беше откачила - подхвърли
Джесика с лукава усмивка.
Кимнах, като се опитах да изглеждам засрамена.
- Беше доста страшно.
Майк не спря да ми задава въпроси до края на обяд. Постепенно останалите успяха да
започнат собствени разговори, въпреки че все още ме гледаха доста. Анджела
говореше най-вече с мен и Майк, и когато станах да оставя подносът си, тя ме
последва.
- Благодаря ти - каза тя с ниският си глас, когато се отдалечихме от масата.
- За какво?
- Че се застъпи за мен.
- Няма проблеми.
Тя ме погледна загрижено, но не по обидният, може-би-се-е-побъркала начин.
- Добре ли си?
Ето защо бях избрала Джесика пред Анджела - въпреки че винаги съм харесвала
повече Анджела - за излизането по момичешки. Анджела беше прекалено
възприемчива.
- Не напълно - признах аз. - Но съм малко по-добре.
- Доволна съм - каза тя. - Липсваше ми.
Тогава Лорън и Джесика се отправиха към нас и чух Лорън да шепне високо:
- О, радост, Бела се завърна.
Анджела извъртя очите си към тях, като ми се усмихна насърчително.
Въздъхнах. Сякаш започвах всичко отначало.
- Кой ден сме днес? - внезапно се зачудих аз.
- Деветнайсти януари.
- Хмм.
- Какво има? - попита Анджела.
- Точно преди една година на вчерашният ден беше първият ми ден тук - замислих се
аз.
- Нищо не се е променило - промърмори Анджела, като гледаше към Лорън и
Джесика.
- Знам - съгласих се аз. - Тъкмо си мислех същото нещо.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

7. ПОВТОРЕНИЕ
Не бях сигурна какво, по дяволите, правя тук. Да не би да се опитвах да се върна
обратно в зомбираният ступор? Да не би да се бях превърнала в мазохистка - да съм
развила вкус към мъченията? Трябваше да отида направо към Ла Пуш. Чувствах се
много, много по-добре около Джейкъб. Това не беше здравословно нещо за правене.
Но продължих да карам бавно надолу към обраслият път, който се виеше през
дърветата, които се извисяваха над мен като зелен, оживял тунел. Ръцете ми трепереха,
така че стиснах по-здраво кормилото.
Знаех, че част от причината да правя това беше кошмарът, сега когато бях напълно
будна, нищото в съня разяждаше нервите ми така, както едно куче гризе кокал.
Имаше какво да търся. Недостижим и невъзможен, незагрижен и погълнат от други
неща... но той беше някъде там, където и да е. Трябваше да вярвам в това.
Другата част беше странното чувство на повторение, което почувствах днес в
училище, съвпадението на датата. Чувството, че започвах отначало - вероятно начинът,
по който би протекъл първият ми ден, ако наистина бях най-необичайната личност в
закусвалнята онзи следобед.
Думите премиха беззвучно през главата ми, сякаш ги четях, отколкото да ги чувах
изговорени:
Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал.
Сама се лъжех, като разделях причината да дойда тук на две части. Не исках да си
призная най-силният си мотив. Защото беше психически необосновано.
Истината беше, че исках отново да чуя гласът му, както имах странната халюцинация
в петък вечер. За един кратък момент, когато гласът му се появи от другата ми част,
наместо от съзнателната ми памет, можех да си го спомня без болка. Не беше
продължило - болката ме бе настигнала, както и бях убедена, че ще направи и за тази
глупава прищявка. Но тези безценни моменти, когато можех да го чуя отново, бяха
неустоима съблазън. Трябваше да открия някакъв начин, за да повторя усещането...
или може би по-правилната дума беше "епизод".
Надявах се, че дежа ву беше ключът. Така че отивах към домът му, място, на което не
бях стъпвала от злощастният ми рожден ден преди толкова много месеци.
Гъстата, подобна на джунгла обраслост пълзеше бавно покрай прозорците ми. Пътят
продължаваше ли, продължаваше. Започнах да карам по-бързо, да се изнервям. От
колко време карах? Не трябваше ли вече да съм стигнала до къщата? Пътят беше така
обрасъл, че изобщо не ми се струваше познат.
Ами ако не можех да го открия? Потреперих. Ами ако изобщо нямаше реално
доказателство?
След това се появи пролуката в дърветата, която търсех, само че не беше толкова ясно
изразена колкото преди. Флората тук не бе чакала дълго преди да завладее обратно
земята, която бе оставена неопазена. Високата папрат бе населила ливадата около
къщата, като се тълпеше около кедровите дървета, дори около широката веранда.
Сякаш моравата бе наводнена от зелени, перести вълни, високи до кръста.
И къщата беше там, но не беше същата. Въпреки че нищо не се бе променило отвън,
празнотата крещеше от черните прозорци. Беше зловеща. За пръв път, откакто виждах
красивата къща, приличаше на място обитавано от вампири.
Натиснах спирачките, като погледнах встрани. Страхувах се да отида по-нататък.
Но нищо не се случи. Нямаше глас в главата ми.
Така че оставих двигателят пуснат и скочих в папратовото море. Може би като петък
вечер, ако се приближих напред...
Пристъпвах бавно към безлюдното, пусто място, пикапът ми ръмжеше успокояващо
зад мен. Спрях като стигнах до стъпалата на верандата, защото нямаше нищо тук.
Никакво витаещо усещане за присъствието им... или за неговото присъствие. Къщата
беше солидно тук, но означаваше малко. Бетонената й реалност не противодействаше
на нищото от кошмарите.
Не се приближих повече. Не исках да поглеждам през прозорците. Не бях сигурна коя
гледка ще е по-трудна. Ако стаита бяха голи, оттекващо празни от пода до тавана, това
определено щеше да боли. Като погребението на баба ми, когато майка ми настоя да
остана навън по време на бдението. Беше казала, че не трябва да виждам баба по този
начни, да не си я спомням такава, наместо жива.
Но нямаше ли да е още по-ужасно, ако нямаше промяна? Ако кушетките стояха така,
както ги бях видяла за последно, картините на стената - или още по-ужасно, пианото
на ниската си платформа? Би било на второ място след цялата къща да изчезне, да
видя, че няма никакво физическо притежание, което ги свързваше по някакъв начин.
Че всичко е останало недокоснато и забравено зад тях.
Точно като мен.
Обърнах гръб на зейналата празнота и побързах към пикапът си. Почти побегнах.
Нямах търпение да се махна, да се върна обратно в човешкият свят. Чувствах се
отвратително празна и исках да видя Джейкъб. Може би бях развила някакъв нов вид
болест, друг вид пристрастяване, подобно на вцепенеността отпреди. Не ме
интересуваше. Форсирах пикапът ми да върви колкото се може по-бързо, докато карах
към поправката ми.
Джейкъб ме очакваше. Гръдният ми кош се успокои веднага щом го видях, като
направи дишането по-лесно.
- Здрасти, Бела - извика той.
Усмихнах се облекчено.
- Здрасти, Джейкъб. - Помахах на Били, който гледаше през прозореца.
- Да се захващаме за работа - каза Джейкъб с нисък, но нетърпелив глас.
Някакси успях да се засмея.
- Сериозно ли не ти писна от мен вече? - зачудих се аз. Сигурно започва да се пита
колко съм отчаяна за компанията му.
Джейкъб поведе пътя около къщата към гаража си.
- Не. Не още.
- Моля те, кажи ми, когато започна да ти лазя по нервите. Не искам да ти преча.
- Добре. - Той се засмя, звукът беше гърлен. - Въпреки, че не бих си задържал дъха на
твое място.
Когато влязох в гаража бях шокирана да видя червеният мотор изправен, като
изглеждаше повече на мотоциклет, отколкото на купчина порутен метал.
- Джейк, ти си невероятен - прошепнах аз.
Той се засмя отново.
- Вманиачавам се, когато имам проект. - Той сви рамене. - Ако имах малко мозък в
главата щях да проточа нещата.
- Защо?
Той погледна надолу, като замълча за толкова дълго време, че се зачудих дали е чул
въпросът ми. Накрая ме попита:
- Бела, ако ти бях казал, че не мога да поправя тези мотори, какво би ми отвърнала?
И аз също не му отговорих веднага и той вдигна поглед, за да провери изражението
ми.
- Щях да ти кажа,... че това е много лошо, но се обзалагам, че ще намерим какво друго
да правим. Ако наистина се отчаяме, можем да си напишем дори домашните.
Джейкъб се усмихна и рамената му се отпуснаха. Той седна до мотора и вдигна един
гаечен ключ.
- Значи тогава мислиш ли, че пак ще идваш след като приключа?
- Това ли имаше предвид? - Поклатих глава. - Предполагам, че наистина се възползвам
от безплатните ти машинни умения. Но докато ми позволиш да ти идвам на гости, ще
съм тук.
- Надяваш се да видиш Куил отново, а? - подразни ме той.
- Хвана ме.
Той се изсмя.
- Наистина ли ти харесва да прекарваш времето си с мен? - попита той учудено.
- Много, много ми харесва. И ще ти го докажа. Трябва да работя утре, но в сряда
можем да направим нещо не-механично.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Като какво например?
- Нямам никаква идея. Можем да отидем у нас, за да не се изкушаваш да се
вманиачаваш. Можеш да си вземеш домашните - сигурно изоставаш, защото знам, че
при мен е така.
- Домашните сигурно са добра идея. - Той направи физиономия, която ме накара да се
зачудя колко несвършени работи е оставил, за да бъде с мен.
- Да - съгласих се аз. - Ще ни се наложи да се държим отговорно от време на време,
или Били и Чарли няма да са толкова сговорчиви за това. - Направих жест, който
посочваше двама ни като едно същество. Това му хареса - целият засия.
- Домашни веднъж седмично? - предложи той.
- Може би трябва да са два пъти - споменах аз, като си мислех за купчината, която ми
бе зададена днес.
Той въздъхна тежко. След което се пресегна през кутията с инструменти към хартиен
плик. Извади от него две кутийки сода, като отвори едната и ми я подаде. Отвори
втората, като я вдигна тържествено.
- Да пием за отговорността - вдигна тост той. - Два пъти седмично.
- И за безразсъдността през всеки останал ден - изтъкнах аз.
Той се ухили и чукна кутийката си в моята.
Прибрах се вкъщи по-късно, отколкото бях запланувала и открих, че Чарли бе поръчал
пица, вместо да ме почака. Той не ме остави да се извиня.
- Нямам нищо против - увери ме той. - И без това заслужаваш почивка от всичкото
това готвене.
Знаех, че е облекчен, задето се държах като нормален човек и нямаше намерение да
разклаща лодката.
Проверих и-мейлът си преди да започна с домашните и имаше едно дълго писмо от
Рене. Тя се радваше на всеки детайл, с който я бях снабдила, затова й изпратих още
едно изтощително описание на денят си. За всичко, освен за мотоциклетите. Дори
безгрижната Рене щеше да се разтревожи за това.
Училището във вторник си имаше своите плюсове и минуси. Анджела и Майк
очевидно бяха готови да ме приемат обратно с отворени обятия - като любезно
пропусна няколкото месеца на ненормалното ми държане. Джес повече се
съпротивляваше. Замислих се дали не й трябва официално написано извинение за
инцидента в Порт Анджелис.
Майк беше оживен и бъбрив на работа. Сякаш бе складирал цял срок приказки и сега
ги изливаше наведнъж. Открих, че мога да се усмихвам и смея заедно с него, въпреки
че не бе чак без усилия като при Джейкъб. Изглеждаше достатъчно безобидно, докато
не стана време за тръгване.
Майк сложи надписът "затворено" на прозореца, докато сгъвах жилетката си и я пъхах
под щанда.
- Беше забавно тази вечер - каза Майк весело.
- Да - съгласих се аз, въпреки че предпочитах да бях прекарала следобеда в гаражът.
- Колко жалко, че ти се е наложило да излезеш по-рано от филма миналата седмица.
Бях леко объркана от нишката на мислите му. Свих рамене.
- Предполагам, че съм просто една страхливка.
- Това, което имам предвид е, че трябва да видиш по-хубав филм, някой който ще ти
хареса - обясни той.
- Оу - промърморих аз, все още объркана.
- Като например този петък. С мен. Може да отидем да гледаме нещо, което изобщо не
е страшно.
Прехапах устни.
Не исках да прецакам нещата с Майк, не и когато беше един от единствените хора,
които бяха готови да ми простят, че се бях държала като луда. Но това, отново, ми се
стори прекалено познато. Сякаш миналата година изобщо не се бе случила. Искаше ми
се да имах Джес за извинение този път.
- Като среща? - попитах аз. Честността вероятно беше най-добрата политика за
момента. Да приключваме с това.
Той асимилира тона на гласът ми.
- Ако искаш. Но не е задължително да е така.
- Не ходя на срещи - казах бавно, като осъзнах, че това си бе истина. Целият свят ми се
струваше невъзможно далечен.
- Само като приятели? - предложи той. Ясните му сини очи не бяха чак толкова
пламенни сега. Надявах се, че наистина мисли, че можем да бъдем и приятели.
- Това би било забавно. Но всъщност вече имам планове за този петък, така че може
би другата седмица?
- Какво ще правиш? - попита той, не толкова небрежно, колкото си помислих, че е
искал да прозвучи.
- Домашни. Имам... запланувана учебна сесия с един приятел.
- О, добре. Може би следващата седмица.
Той ме изпрати до колата ми, не толкова жизнерадостен колкото преди. Това ярко ми
напомняше за първите ми месеци във Форкс. Бях направила пълен кръг и сега всичко
ми се струваше като ехо - празно ехо, лишено от интереса, който имаше.
На следващата вечер Чарли изобщо не изглеждаше изненадан да открие Джейкъб и
мен разпрострени на пода на всекидневната с разпръснати учебници около нас, така че
предполагам, че той и Били си говориха зад гърба ни.
- Здрасти, деца - каа той, като очите му гледаха към кухнята. Миризмата на лазанята,
която бях прекарала следобеда да приготвям - докато Джейкъб гледаше и от време на
време опитваше - се носеше надолу по коридора - бях добричка, като се опитвах да
компенсирам за всичката пица.
Джейкъб остана за вечеря и отнесе една порция вкъщи за Били. Той неохотно добави
още една година към възрастта ми, която още се договаряше, задето съм добра
готвачка.
Петък бях в гаража и в събота, след смяната ми в магазина, отново писахме домашни.
Чарли се почувства достатъчно уверен в стабилността ми, за да прекара денят в
риболов с Хари. Когато се върна, вече бяхме приключили - и се чувствахме много
разумни и зрели по този въпрос - и гледахме "Чудовищни гаражи" по Дискавъри
ченъл.
- Вероятно трябва да тръгвам вече. - Джейкъб въздъхна. - По-късно е, отколкото си
мислех.
- Добре, става - измърморих аз. - Ще те закарам до вас.
Той се зарадва на неохотното ми изражение - очевидно го зарадва.
- Утре обратно на работа - казах аз веднага щом се оказахме в безопасност в пикапа. -
По кое време искаш да дойда?
Имаше необяснимо вълнение в усмивката му.
- Аз ще ти се обадя, за да ти кажа, става ли?
- Разбира се. - Намръщих се на себе си, като се чудех какво има. Усмивката му стана
по-широка.
На следващата сутрин почистих къщата - докато чаках Джейкъб да се обади и се
опитвах да се отърся от снощният кошмар. Пейзажът се бе променил. Миналата нощ
бродех из широкото море от папрати и разпръснатите канадски ели наоколо. Нямаше
нищо друго там и бях изгубена, като вървях безцелно и самотно, като търсех нищо.
Искаше ми се да се изритам, заради тъпата екскурзийка миналата седмица Изкарах
сънят от съзнателната част на мозъка си, като се надявах, че ще стои заключен някъде
и няма да избяга отново.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Чарли беше отвън и миеше патрулката, така че когато телефонът иззвъня, пуснах
тоалетната четка и изтичах надолу по стъпалата, за да го вдигна.
- Ало? - попитах задъхано аз.
- Бела - каза Джейкъб със странен и официален тон в гласът си.
- Здрасти, Джейк.
- Струва ми се, че... имаме среща - каза той, като тонът му беше пълен със загатвания.
Отне ми секунда преди да го разбера.
- Готови са? Не мога да повярвам! - Улучи най-доброто време. Имах нужда от нещо,
което да ме разсее от кошмарите и нищото.
- Да, вървят си и така нататък.
- Джейкъб, ти си абсолютно, без никакво съмнение, най-талантлиният и най-
чудесният човек, който познавам. Получаваш десет години за това.
- Яко! Сега съм в средната възраст.
Засмях се.
- Идвам при теб!
Хвърлих принадлежностите са чистене в шкафа в банята и взех якето си.
- Отиваш да видиш Джейк - каза Чарли, когато изтичах покрай него. Не беше
наистина въпрос.
- Аха - отвърнах аз, като скочих в пикапа си.
- Ще бъда в управлението по-късно - извика Чарли след мен.
- Добре - извиках обратно, като завъртях ключа.
Чарли каза и още нещо, но не успях да го чуя ясно от оглушителният рев на двигателя.
Звучеше нещо като "Къде е пожарът?"
Паркирах пикапът си от едната страна на къщата на семейство Блек, по-близо до
дърветата, за да измъкнем по-лесно моторите. Когато слязох, ивица от цветове улови
окото ми - два лъскави мотоциклета, един червен и един черен, бяха скрити под един
смърч, невидими от къщата. Джейкъб се беше подготвил.
Имаше парченце синя лента вързана на малка панделка на всяка от дръжките. Смеех
се на това, когато Джейкъб притича от къщата.
- Готова? - попита той с нисък глас, очите му блестяха.
Хвърлих поглед през рамо, но нямаше и следа от Били.
- Да - казах аз, но не се чувствах толкова ентусиазирана, колкото и преди - опитвах се
вдействително да си се представя върху мотоциклета.
Джейкъб качи моторите в коритото на пикапа с лекота, като ги сложи внимателно да
легнат, за да не се виждат.
- Да тръгваме - каза той, гласът му малко по-висок от обичайното от вълнение. - Знам
идеалното място - никой няма да ни хване там.
Карахме на юг извън града. Пътят се виеше във и извън гората - понякога нямаше
нищо друго, освен дървета, и тогава внезапно се появяваше умопомрачителна гледка
на Атлантическият океан, който се простираше към хоризонта, тъмносив изпод
облаците. Бяхме над брега, на върха на скалите, които ограждаха плажът тук и
пейзажът сякаш се разпростираше до край.
Карах бавно, за да мога безопасно да хвърлям поглед от време на време към океана,
докато пътят се виеше все по-близо до морските скали. Джейкъб приказваше за
завършването на моторите, но описанията му ставаха все по-технични, така че не
внимавах особено.
Точно тогава забелязах четири фигури да стоят на скалистият ръб, прекалено близо до
пропастта. От това разстояние не можех да кажа на каква възраст са, но предположих,
че са мъже. Въпреки мразовитостта на въздуха днес, те очевидно носеха само шорти.
Докато гледах, най-високият човек пристъпи по-близо до края на скалата. Забавих
автоматично, като кракът ми се колебаеше върху спирачките.
И тогава той се хвърли от скалата.
- Не! - извиках аз, като настъпих рязко спирачките.
- Какво има? - извика обратно Джейкъб разтревожено.
- Они там - той току-що скочи от скалата! Защо не го спряха? Трябва да се обадим на
линейка! - Отворих вратата си и започнах да излизам, което нямаше абсолютно
никакъв смисъл. Най-бързият път до телефон беше да караме обратно към къщата на
Били. Но не можех да повярвам на това, което бях видяла. Може би подсъзнателно се
бях надявала, че ще видя нещо различно без стъклото на колата, което да пречи.
Джейкъб се засмя и аз се завъртях, за да го изгледам диво. Как можеше да е толкова
безсърдечен, толкова хладнокръвен?
- Те просто се гмуркат от скалата, Бела. За забавление. В Ла Пуш няма търговски
център, както знаеш. - Той ме закачаше, но имаше странна нотка на раздразнение в
гласът му.
- Гмуркане от скала? - повторих замаяно аз. Гледах недоверчиво, докато втората
фигура пристъпи към ръба, спря за секунда, и тогава много грациозно се хвърли в
пространството. Стори ми се, че пада цяла вечност, като накрая се вряза гладко в
тъмносивите вълни долу.
- Уау. Толкова е високо. - Върнах се обратно на мястото си, все още загледана с
ококорени очи към двамата останали гмурци. - Сигурно са поне трийсет метра.
- Ами, да, повечето от нас скачат от по-долните камъни, които са издадени от скалата
на половината път. - Той посочи през прозореца. Мястото, което посочи ми се стори
много по-разумно. - Тия момчета са луди. Навярно просто се фукат колко са велики.
Тоест, сериозно, днес е мразовито. Водата със сигурност не е приятна. - Той направи
смръщена физиономия, сякаш каскадата го обиждаше лично. Това малко ме изненада.
Мислех си, че е почти невъзможно Джейкъб да се ядоса.
- Ти скачаш ли от скалата? - Не бях изпуснала множественото число.
- Да, да. - Той сви рамене и се ухили. - Забавно е. Малко страшничко, вдига
адреналина.
Погледнах обратно към скалите, където третата фигура крачеше към ръба. Никога не
бях ставала свидетел на нещо толкова безразсъдно през целият си живот. Очите ми се
разшириха и аз се усмихнах.
- Джейк, трябва да ме заведеш да се гмуркам от скалата.
Той се смръщи срещу мен, лицето му беше неодобрително.
- Бела, преди малко искаше да извикаш линейка за Сам - напомни ми той. Бях
изненадана, че може да различи кой кой е от това разстояние.
- Искам да опитам - настоях аз, като започнах да слизам отново от колата.
Джейкъб улови китката ми.
- Не днес, става ли? Не може ли поне да почакаш за по-топъл ден?
- Добре, става - съгласих се аз. С вратата отворена, арктическият бриз изпращаше
тръпки по ръката ми. - Но искам да отида скоро.
- Скоро. - Той извъртя очи. - Понякога си малко странна, Бела. Знаеш ли това?
Въздъхнах.
- Да.
- И няма да скачаме от върха.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Гледах възхитена как третото момче се затичва и увисва по-напред във въздуха от
останалите двама. Той се въртеше и премяташе през пространството, докато падаше и
пореше въздуха. Изглеждаше абсолютно свободен - немислещ и крайно безотговорен.
- Добре - съгласих се аз. - Поне не първият път.
Сега Джейкъб въздъхна.
- Ще изпробваме ли моторите или не? - настоя той.
- Добре, добре - казах аз, като откъснах очи от последният човек на скалата. Сложих
си отново колана и затворих вратата. Двигателят все още вървеше, като ръмжеше
колебливо. Отново тръгнахме надолу по пътя.
- Та, кои бяха онези момчета - лудите? - зачудих се аз.
Той направи отвратен звук някъде в гърлото си.
- Бандата на Ла Пуш.
- Имате си банда? - попитах аз. Осъзнах, че звуча впечатлена.
Той се засмя кратко на реакцията ми.
- Не такава банда. Кълна се, като полудели охранителни системи са. Те не започват
битки, те поддържат мира. - Той изсумтя. - Имаше някакъв тип от някъде от Мака
резервата, големичък също така, страшен на вид. Ами, разпространи се, че продава
амфети на деца и Сам Ълий и неговите последователи го изгониха от земята ни.
Непрекъснато говорят за нашата земя и гордостта на племето... започва да става
абсурдно. Най-лошата част е, че съвета ги взема насериозно. Ембри каза, че съветът
вдействителност се среща със Сам. - Той поклати глава, лицето му пълно от
негодувание. - Ембри също така чул от Лея Клиъруотър, че се наричали "пазители" или
нещо такова.
Ръцете на Джейкъб бяха свити в юмруци, сякаш искаше да удари нещо. Никога не бях
виждала тази му страна.
Бях изненадана да чуя името на Сам Ълий. Не исках да връща обратно образите от
кошмара ми, така че направих бързо наблюдение, за да се разсея.
- Не ги харесваш особено.
- Личи ли си? - попита той саркастично.
- Ами... Не звучи да правят нещо лошо - опитах се да го успокоя аз, да го направя
весел отново. - Просто един вид прекалено дразнещо добрички типове от една банда.
- Аха. Дразнещо е добра дума. Винаги се фукат - като това със скалата. Държат се така
сякаш... сякаш, и аз не знам. Сякаш са корави типове. Веднъж се мотаех с Ембри и
Куил около магазина, миналият срок, и Сам намина с последователите си, Джаред и
Пол. Куил каза нещо, нали знаеш каква голяма уста има, и ядосал Пол. Очите му
потъмняха, и той се усмихна един вид - не, показа си зъбите, но не се усмихна - и беше
толкова ядосан, та чак трепереше или нещо такова. Но Сам сложи ръка срещу гърдите
на Пол и му разтресе главата. Пол го погледна за минута и се успокои. Сериозно,
сякаш Сам го обузда - сякаш Пол щеше да ни разкъса, ако Сам не го беше спрял. - Той
простена. - Като лош уестърн. Нали знаеш, Сам е доста як тип, той е на двайсет. Но
Пол е само на шестнайсет, по-нисък е от мен и не е толкова едър колкото Куил. Мисля,
че който и да е от нас щеше да го повали.
- Корави типове - съгласих се аз. Можех да го видя в главата си, докато го описваше и
това ме подсети за нещо... за трио от високи, тъмни мъже, които стояха неподвижно и
близо един до друг във всекидневната на баща ми. Картината беше встрани, защото
главата ми лежеше върху канапето, докато доктор Джеранди и иЧарли се бяха
надвесили над мен... Дали това е било бандата на Сам?
Отново заговорих бързо, за да се отклоня от тъмните спомени.
- Сам не е ли малко прекалено стар за такъв тип неща?
- Аха. Трябваше да отиде в колеж, но той остана. И никой не му натяква за това също
така. Целият съвет вдигна голям скандал, когато сестра ми отказа частична стипендия
и се омъжи. Но, о, не, Сам Ълий не може да сгреши.
Лицето му се бе изкривило в нетипичните черти на възмущение - възмущение и още
нещо, което не разпознах отначало.
- Всичко това звучи много дразнещо и... странно. Но не разбирам защо го приемаш
толкова лично. - Погледнах към лицето му, като се надявах, че не съм го обидила. Той
бе внезапно спокоен, като гледаше през страничното стъкло.
- Току-що пропусна завоя - каза той с равен глас.
Направих един много широк завой, като насмалко да ударя дърво, като полумесецът,
който направи пикапа ми, почти излезе от пътя.
- Благодаря, че ме предупреди по-рано - промърморих, като тръгнах по страничният
път.
- Съжалявам, не внимавах.
За една кратка минута се бяхме омълчали.
- Можеш да спреш където и да е тук - каза той меко.
Паркирах и спрях двигателят. Ушите ми запищяха от тишината, която последва. И
двамата излязохме и Джейкъб се насочи към коритото, за да вземе моторите. Опитах се
да разчета изражението му. Нещо го тревожеше. Бях засегнала слабо място.
Той ми се усмихна вяло, докато буташе червеният мотор към мен.
- Честит рожден ден на патерици. Готова ли си за това?
- Струва ми се. - Моторът внезапно ми се стори страшен, когато осъзнах, че скоро ще
се кача на него.
- Ще започнем бавно - обеща той. Предпазливо облегнах мотоциклета срещу калника
на пикапа, докато той отиде да вземе своя.
- Джейк... - поколебах се, когато той се върна от задната част на пикапа.
- Аха?
- Какво те тревожи наистина? За това със Сам, има предвид? Има ли нещо друго?
Наблюдавах лицето му. Той направи гримаса, но не изглеждаше ядосан. Той погледна
към калта и започна да рита с обувката си предната гума на моторът си, сякаш
печелеше време.
Той въздъхна.
- Просто... начинът, по който се държат с мен. Побърква ме. - Думите започнаха да
валят сега. - Нали знаеш, съветът би трябвало да е съставен от равни, но ако има лидер,
то това е баща ми. Никога не съм можел да разбера защо хората се държат с него така,
както се държат. Защо зачитат най-много неговото мнение. Има нещо общо с баща му
и бащата на баща му. Моят пра-дядо, Ефраим Блек, е бил нещо от сорта на последният
вожд, който сме имали, и те все още се вслушват в Били, може би заради това. Но аз
съм като всички останали. Никой не се държи по-специално с мен... досега.
Това ме свари неподготвена.
- Сам се държи по-специално с теб?
- Аха - съгласи се той, като ме погледна с разтревожени очи. - Гледа ме така, дясаш
очаква нещо... сякаш ще се присъединя към тъпата им банда някой ден. Той ми обръща
повече внимание, отколкото на останалите момчета. Мразя това.
- Не ти трябва да се присъединяваш към каквото и да е било. - Гласът ми беше ядосан.
Това наистина разстройваше Джейкъб и това ме ядосваше. За кои се мислеха тия
"пазители"?
- Аха. - Кракът му продължаваше с ритъмът си срещу гумата.
- Какво? - Мжех да усетя, че има още.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Той се намръщи, като веждите му се извиха по начин, който го караше да изглежда
по-скоро тъжен и разтревожен, отколкото ядосан.
- Ембри. Избягва ме напоследък.
Мислите не ми се сториха свързани, но се зачудих дали аз съм виновна за проблемите
с приятелите му.
- Прекарваш прекалено много време с мен - напомних му аз, като се чувствах
егоистично. Бях го монополизирала.
- Не, не е това. Не съм само аз - и Куил също, всички. Ембри пропусна цяла седмица
от училище, но никога не си беше вкъщи, когато се опитвахме да го видим. А когато се
върна, изглеждаше... изглеждаше побъркан. Ужасен. Куил и аз се опитахме да го
накараме да ни каже какво има, но той не искаше да говори с никой от нас.
Взрях се в Джейкъб, като прехапах разтревожено устни - наистина бе уплашен. Но той
не гледаше към мен. Гледаше собственият си крак как рита гумата, сякаш
принадлежеше на някой друг. Темпото се увеличи.
- И тогава тази седмица, като гръм от ясно небе, Ембри започна да се мотае със Сам и
останалите. И той беше на скалите днес. - Гласът му беше нисък и напрегнат.
Накрая ме погледна.
- Бела, те го притесняваха повече, отколкото мен. Той не искаше да има нищо общо с
тях. А сега Ембри следва Сам наоколо, сякаш се е присъединил в някаква секта. Така
беше и с Пол. Точно по същият начин. Той изобщо не беше приятел на Сам. След
което спря да идва на училище за няколко седмици и, когато се върна, внезапно Сам го
притежаваше. Не знам какво означава. Не мога да го проумея, а имам чувството, че
трябва, защото Ембри ми е приятел и... Сам ме гледа странно... и... - Той замълча.
- Говори ли с Били за това? - попитах аз. Ужасът му достигаше и до мен. Тръпки
пробълзяваха надолу по врата ми.
Сега имаше гняв по лицето му.
- Да - изсумтя той. - Много ми помогна.
- Какво ти каза?
Изражението на Джейкъб беше саркастично и когато заговори, гласът му имитираше
подигравателно дълбоките тонове на гласа на баща му.
- Не е нещо, за което трябва да се тревожиш сега, Джейкъб. Ако до няколко години
не... е, ще ти обясня по-късно. - След което гласът му отново си беше неговия. - Какво
би трябвало да разбера от това? Да не би да се опитва да ми каже, че това е някаква
пубертетска глупост, която трае докато навършиш пълнолетие? Това е нещо друго.
Нещо не е наред.
Той хапеше долната си устна и стискаше юмруци. Изглеждаше така, сякаш ще се
разплаче.
Инстинктивно хвърлих ръцете си около него, като ги олвих около кръста му и
притиснах лице срещу гърдите му. Беше толкова голям, че се чувствах като дете, което
прегръща възрастен.
- О, Джейк, всичко ще се нареди! - обещах аз. - Ако нещата се влошат, можеш да
дойдеш да живееш при мен и Чарли. Не се плаши, ще измислим нещо!
Той замръзна за секунда, след което дългите му ръце ме прегърнаха колебливо.
- Благодаря, Бела. - Гласът му беше по-дрезгав от обичайното.
Постояхме така известно време и това не ме разстрои - всъщност контакта ми
действаше успокояващо. Това не беше нищо подобно на последният път, когато някой
ме бе прегръщал по този начин. Това беше приятелство. И Джейкъб беше много топъл.
Беше ми странно да бъда толкова близо - по-скоро емоционално, отколкото
физически, въпрки че и последното ми беше странно - до друго човешко същество. Не
беше обичайният ми стил. Обикновено не се обвързвах толкова лесно с хора на такова
основно ниво.
Не и с човешки същества.
- Ако ще реагираш така всеки път, ще откачам по-често. - Гласът на Джейкъб беше
отново лек и нормален и смеха му се лееше срещу ухото ми. Пръстите му докоснаха
косата ми, нежни и нерешителни.
Е, поне за мен беше приятелство.
Бързо се дръпнах назад, като се смеех заедно с него, но бях твърдо решена да върна
нещата обратно по местата им.
- Трудно ми е да повярвам, че съм с две години по-възрастна от теб - казах, като
наблегнах на думата "по-възрастна". - Караш ме да се чувствам като джудже. - Като
стоях толкова близо до него наистина ми се налагаше да извия вратът си, за да видя
лицето му.
- Забравяш, че съм в четирийсетте ми години, разбира се.
- О, точно така.
Той ме потупа по главата.
- Като малка кукла си - подразни ме той. - Порцеланова кукла.
Извих очи и се отдръпнах с още една крачка.
- Да не започваме с шегите за албиноси.
- Сериозно, Бела, сигурна ли си, че не си? - Той протегна червено-кафявата си ръка до
моята. Разликата не беше ласкава. - Никога не съм виждал някой по-блед от теб... е,
освен... - Той замълча и аз погледнах настрани, като се опитвах да не разбирам, какво е
щял да каже.
- Та, ще караме или какво?
- Да го направим - съгласих се аз, по-ентусиазирана, отколкото бях преди половин
минута. Недовършеното му изречение ми бе напомнило защо съм тук.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

8. АДРЕНАЛИН
- Добре, къде ти е съединителят?
Посочих към лоста под лявата ми дръжка. Беше грешка да отпускам хватката.
Тежкият мотор се разклати изпод мен, като заплаши да ме катурне настрани. Сграбчих
отново дръжката, като се опитах да го задържа мирен.
- Джейкъб, не иска да стои изправен - оплаках се аз.
- Ще стои, когато се движиш - обеща той. - Сега, къде ти е спирачката?
- Зад десният ми крак.
- Грешка.
Той хвана дясната ми ръка и изви пръстите ми около лоста под дръжката за газта.
- Но ти каза...
- Това е спирачката, която ти трябва. Не използвай задната спирачка засега, тя е за по-
късно, когато знаеш какво правиш.
- Това не звучи както трябва - казах подозрително аз. - Не са ли важни и двете
спирачки?
- Забрави задната спирачка, става ли? Ето... - Той обви ръката си около моята и ме
накара да натисна лоста. - Така спираш. Не забравяй. - Той стисна още един път ръката
ми.
- Добре - съгласих се аз.
- Газ?
Стиснах дясната дръжка.
- Трансмисия?
Бутнах я с левият си прасец.
- Много добре. Мисля, че теорията ти е ясна. Сега просто трябва да го подкараш.
- Аха - промърморих аз, като се страхувах да кажа повече. Стомахът ми ме свиваше
особено и ми се стори, че гласът ми ще пропука. Бях ужасена. Опитах се да си кажа, че
страхът е безсмислен. Вече бях преживяла най-ужасното възможно нещо. В сравнение
с това, какво можеше да ме уплаши сега? Би трябвало да мога да погледна смъртта в
очите и да се изсмея.
Стомахът ми не беше съгласен с мен.
Вгледах се в дългата ивица път, който бе обграден от гъста, мъглива зеленина от всяка
страна. Пътят беше пясъчлив и влажен. По-добър отколкото кален.
- Искам да хванеш съединителят - инструктира ме Джейкъб.
Обвих пръсти около съединителя.
- Сега това е жизнено важно, Бела - наблегна Джейкъб. - Не го пускай, ясно? Искам да
си представиш, че съм ти дал активирана граната. Щифта го няма и ти държиш палеца,
за да не избухне.
Стиснах още по-силно.
- Браво. Мислиш ли, че ще можеш да ритнеш педала?
- Ако си помръдна кракът, ще падна - казах му аз през стиснати зъби, като пръстите
ми се бяха свили здраво около активираната граната.
- Добре, аз ще го направя. Не пускай съединителят.
Той отстъпи назад и внезапно удари с кракът си педала. Имаше кратък, раздиращ звук
и силата на ударът му разтресе мотора. Започнах да падам настрани, но Джейк хвана
мотора преди да ме е повалил на земята.
- Внимателно сега - насърчи ме той. - Все още ли държиш съединителя?
- Да - казах задъхано аз.
- Спусни си краката - ще пробвам отново. - Но този път сложи ръката си в задната част
на седалката за всеки случай.
Отнеха още четири ритника преди двигателят да запали. Можех да усетя мотора да
буботи изпод мен като ядосано животно. Сграбчих съединителят, докато пръстите не
ме заболяха.
- Пробвай газта - предложи той. - Много леко. И не пускай съединителя.
Колебливо извъртях дясната дръжка. Въпреки че движението ми бе съвсем леко,
моторът изръмжа изпод мен. Сега звучеше ядосан и гладен. Джейкъб се усмихна с
голямо задоволство.
- Спомняш ли си как да превключиш на първа? - попита той.
- Да.
- Ами, давай тогава.
- Добре.
Той почака няколко секунди.
- Левият крак - бързо каза той.
- Знам - казах аз, като си поех дълбоко въздух.
- Сигурна ли си, че искаш да го направиш? - попита Джейкъб. - Изглеждаш уплашена.
- Добре съм - скастрих го аз. Натиснах трансмисията с една резка надолу.
- Много добре - похвали ме той. - Сега, много внимателно пусни съединителя.
Той се отдръпна с една крачка от мотора.
- Искаш да пусна гранатата? - попитах невярващо. Нищо чудно, че се отдръпваше
назад.
- Така се придвижваш, Бела. Просто го направи малко по малко.
Докато разхлабвах хватката си, бях шокирана, че един глас, който не принадлежеше
на момчето до мен, ме прекъсна.
- Това е безразсъдно и детинско и глупаво, Бела - гневеше се кадифеният глас.
- Оу! - ахнах аз и ръката ми пусна съединителя.
Моторът ме метна напред и падна на земята, половината върху мен. Ръмжащият
двигател се задави и спря.
- Бела? - Джейкъб вдигна тежкият мотор от мен с лекота. - Ранена ли си?
Но не го слушах.
- Казах ти - промърмори перфектният глас, кристално ясен.
- Бела? - Джейкъб разтресе рамото ми.
- Добре съм - промърморих замаяно аз.
Повече от добре. Гласът се бе върнал в главата ми. Все още оттекваше в ушите ми -
нежно, кадифено ехо.
Умът ми бързо премисли възможностите. Нямаше нищо познато тук - на път, който
никога не бях виждала, да правя нещо, което никога не бях правила - никакво дежа ву.
Значи халюцинациите сигурно бяха задействани от нещо друго... Почувствах
адреналинът да тече отново през вените ми и ми се стори, че съм открила отговорът.
Някаква комбинация от адреналин и опасност, или просто идиотщина.
Джейкъб ме изправяше на краката ми.
- Удари ли си главата? - попита той.
- Не мисля. - Поклатих я напред и назад, за да проверя. - Не съм ударила моторът,
нали? - Тази мисъл ме разтревожи. Нямах търпение да опитам веднага отново. Да бъда
безразсъдна се оказа по-добра идея, отколкото си мислех. Забрави маменето. Може би
бях открила начин да възпроизвеждам халюцинации - това беше много по-важно.
- Не. Просто претовари двигателят - каза Джейкъб, като прекъсна бързите ми
спекулации. - Пусна съединителят прекалено бързо.
Кимнах.
- Да опитаме отново.
- Сигурна ли си? - попита Джейкъб.
- Определено.
Този път се опитах сама да ритна педала. Беше сложно - трябваше да подскачам
малко, за да ударя педалът с достатъчно сила, и всеки път като правех това, моторът се
опитваше да ме прекатури. Ръцете на Джейкъб бяха над дръжките, готов да ме хване,
ако имам нужда от него.
Отнеха ми няколко добри опита и дори още повече лоши опита, преди двигателят да
запали и да заръмжи изпод мен. Като си спомних да не пускам гранатата, пробвах да
форсирам мотора. Ръмжеше и при най-лекото докосване. Усмивката ми беше същата
като на Джейкъб сега.
- Внимателно със съединителя - напомни ми той.
- Да не би да искаш да се убиеш? За това ли е всичко това? - другият глас заговори
отново, тонът му бе строг.
Усмихнах се широко - все още работеше - и игнорирах въпросите. Джейкъб нямаше да
позволи да ми се случи нещо сериозно.
- Прибери се при Чарли - заповяда ми гласът. Самата му красота ме удиви. Не можех
да позволя на паметта ми да го изгуби, без значение от цената.
- Пусни го бавно - насърчи ме Джейкъб.
- Ще го направя - казах аз. Малко ме притесни, когато осъзнах, че отговарям и на
двама им.
Гласът в главата ми простена срещу ръмженето на мотоциклета.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Като се опитвах да се фокусирам този път, да не позволя на гласът да ме сепне отново,
отпусках ръката си лека по лека. Внезапно скоростта превключи и ме изпрати напред.
И аз летях.
Имаше вятър, който не беше там преди и духаше кожата срещу черепа ми и виеше
назад косата ми с такава сила, че имах чувството, че някой я дърпа. Стомахът ми бе
останал някъде назад, докато адреналинът се проправяше път през тялото ми и
гъделичкаше вените ми. Дърветата минаваха покрай мен, като се сливаха в една зелена
стена.
Но това беше само първа скорост. Кракът ми трепна към предавките, докато натисках
за повече газ.
- Не, Бела! - извика гневният, сладък като мед глас в ухото ми. - Внимавай какво
правиш!
Разсея ме достатъчно от скоростта, за да осъзная, че пътят завиваше леко наляно, а аз
все още вървях напред. Джейкъб не ми беше казал как да завивам.
- Спирачки, спирачки - промърморих на себе си, като инстинктивно натикнах с
десният си крак, както бих направила и с пикапът ми.
Моторът внезапно беше нестабилен изпод мен, като отначало трепереше от едната
страна към другата. Влечеше ме към зелената стена и вървях прекалено бързо. Опитах
се да завъртя дръжките в другата посока и внезапното движение на теглото ми накара
мотора да залегне към земята, като все още се въртеше към дърветата.
Мотоциклета отново бе върху мен, като ръмжеше оглушително и ме дърпаше през
мокрият пясък, докато не ударихме нещо стабилно. Не можех да виждам. Лицето ми
беше завряно в мъх. Опитах се да вдигна главата си, но имаше нещо, което ми
пречеше.
Бях замаяна и объркана. Звучеше така, сякаш три неща ръмжаха - моторът над мен,
гласът в главата ми и още нещо...
- Бела! - извика Джейкъб и чух буботенето на другият мотор да спира.
Мотоциклетът вече не бе върху мен и аз се извъртях, за да дишам. Цялото ръмжене
замълча.
- Уау - промърморих аз. Бях възхитена. Точно това трябва да е, рецептата за
халюцинацията - адреналин плюс опасност плюс глупост. Или поне нещо подобно.
- Бела! - Джейкъб се бе привел над мен разтревожено. - Бела, жива ли си?
- Чувствам се страхотно! - ентусиазирах се аз. Протегнах ръце и крака. Очевидно
всичко си работеше нормално. - Да го направим отново.
- Не мисля така. - Джейкъб все още звучеше разтревожен. - Мисля, че първо трява да
те закарам до болницата.
- Добре съм.
- Ъ, Бела? Имаш огромна рана на главата си и от нея тече кръв - информира ме той.
Сложих ръка на главата си. Наистина беше мокро и лепкаво. Не можех да помириша
нищо друго освен мокрият мъх върху лицето ми и това отвличаше гаденето.
- О, толкова съжалявам, Джейкъб. - Натиснах силно раната, сякаш можех да накарам
кръвта да влезе обратно в главата ми.
- Защо ми се извиняваш, че кървиш? - зачуди се той, като обви дългите си ръце около
кръста ми и ме изправи на крака. - Да тръгваме. Аз ще карам. - Той протегна ръка за
ключовете.
- Ами моторите? - попитах аз, като му ги дадох.
Той се замисли за секунда.
- Чакай тук. И вземи това. - Той свали тениската си, която вече бе изцапана с кръв, и
ми я хвърли. Навих я и я натиснах силно върху челото си. Започвах да усещам кръвта -
дишах дълбоко през устата си и се опитах да се концентрирам върху нещо друго.
Джейкъб се качи на черният мотоциклет, запали го от първият път и се отправи
надолу по пътя, като пръскаше пясък и камъчета зад себе си. Изглеждаше атлетичен и
истински професионалист, докато се надвесваше над дръжките, главата му ниско и
лицето му напред, като лъскавата му коса се виеше по червеникавокафявата кожа на
гърба му. Очите ми се присвиха завистливо. Бях убедена, че не изглеждах така върху
моят мотоциклет.
Бях изненадана колко надалеч съм стигнала. Едва виждах Джейкъб в далечината,
когато най-накрая стигна до пикапа. Той метна мотора в коритото и изтича до
шофьорското място.
Изобщо не се чувствах зле, докато той форсираше пикапът ми с оглушителен рев, за
да побърза да се върне при мен. Главата леко ме щипеше и стомахът ми бе свит на
топка, но раната не беше сериозна. Раните по главата просто кървят най-много. Не
беше нужно толкова да бърза.
Джейкъб остави пикапът запален, докато изтича да ме вземе, като отново обви ръцете
си около кръста ми.
- Добре, да те вкараме в пикапа.
- Сериозно, добре съм - уверих го аз, докато той ми помагаше да се кача. - Не се
тревожи толкова. Това е само малко кръв.
- Само много кръв - чух го да си мърмори, когато се върна за моторът ми.
- Дай сега да помислим за секунда - започнах аз, когато той се върна. - Ако ме заведеш
в спешното в този вид, Чарли определено ще чуе за това. - Погледнах надолу към
окаляните ми джинси.
- Бела, имаш нужда от шевове. Няма да те оставя да кървиш до смърт.
- Няма - обещах аз. - Нека просто да оставим моторите първо и после да спрем през
нас, за да се отърва от уликите преди да отидем до болницата
- Ами Чарли?
- Той каза, че ще е на работа днес.
- Сигурна ли си?
- Довери ми се. Аз кървя лесно. Не е и наполовина толкова страшно, колкото
изглежда.
Джейкъб не беше доволен - пълните му устни бяха извити в нехарактерно намръщване
- но не искаше да ми навлече неприятности. Гледах през прозореца, като придържах
съсипаната му тениска към главата си, докато той ме караше към Форкс.
Мотоциклета се оказа по-добър, отколкото си мечтаех. Беше извършил
първоначалните ми намерения. Бях измамила - бях нарушила обещанието. Бях
ненужно безразсъдна. Чувствах се по-малко жалка сега, когато обещанията и на двете
страни бяха нарушени.
А и да открия ключът към халюцинациите! Поне се надявах, че съм. Щях да
изпробвам теорията си колкото се може по-скоро. Може би ще приключат бързо с мен
в спешното и ще мога да пробвам пак тази вечер.
Да спринтирам така по пътя бе удивително. Усещането на вятъра в лицето ми,
скоростта и свободата... напомняше ми на един отминал живот, когато летях през
гората без път, на гърба му, докато той тичаше... Спрях да мисля точно тук, като
оставих споменът да се прекърши във внезапна агония. Трепнах.
- Все още ли си добре? - провери ме Джейкъб.
- Да - опитах се да звуча убедително, колкото и преди.
- Между другото - добави той, - ще откача задната ти спирачка довечера.
Първата ми работа вкъщи беше да се погледна в огледалото - беше отвратително.
Кръвта се процеждаше на тънки вадички по лицето и вратът ми, като се сплъстяваше в
калната ми коса.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Разгледах се безпристрастно, като се преструвах, че кръвта е боя, за
да не разстроя стомахът си. Дишах през устата си и се чувствах сравнително добре.
Измих се доколкото можах. След което скрих мръсните си, кървави дрехи на дъното
на коша за пране, като си сложих нови джинси и блуза с копчета (за да не ми се налага
да я слагам през главата си), колкото се може по-внимателно. Успях да направя всичко
това с една ръка и да опазя и двете дрехи от кървави петна.
- Побързай - извика Джейкъб.
- Добре, добре - извиках обратно. След като се уверих, че не оставям нищо уличително
зад себе си, се отправих надолу по стъпалата.
- Как изглеждам? - попитах го аз.
- По-добре - призна той.
- Но изглеждам ли така, сякаш съм се спънала в гаражът ти и съм си ударила главата
на чук?
- Ами, да, предполагам.
- Да тръгваме тогава.
Джейкъб ме накара да побързам през вратата, като настояваше отново да кара. Бяхме
на половината път до болницата, когато осъзнах, че той все още беше гол до кръста.
Намръщих се виновно.
- Трябваше да ти вземем едно яке.
- Това щеше да ни издаде - подкачи ме той. - Освен това не е студено.
- Шегуваш ли се? - Потреперах и се пресегнах да включа парното.
Наблюдавах Джейкъб, за да видя дали просто не се прави на издръжлив, за да не ме
тревожи, но той на него му беше удобно. Едната му ръка беше преметната през
седалката ми, въпреки че аз се бях свила, за да ми е топло.
Джейкъб наистина изглеждаше на повече от шестнайсет - не точно на четирийсет, но
може би по-възрастен от мен. Куил не беше по-едър от него в мускулите, макар
Джейкъб да твърдеше, че е скелет в сравнение с него. Мускулите му бяха от дългият,
жилав тип, но определено бяха там под гладката кожа. Кожата му беше в такъв хубав
цвят, че направо умирах от завист.
Той забеляза погледът ми.
- Какво? - попита той, внезапно притеснен.
- Нищо. Просто не бях забелязвала преди. Знаеш ли, че си един вид красив?
Веднага щом думите се изплъзнаха от устата ми се разтревожих да не приеме
импулсивното ми изказване по грешният начин.
Но Джейкъб просто извъртя очи.
- Ударила си главата си доста силно, а?
- Сериозна съм.
- Е, тогава, благодаря. Един вид.
Ухилих се.
- Един вид нямаш проблеми.
Направиха ми седем шева, за да затворят раната на челото ми. След убождането с
местната упойка, нямаше никаква болка по време на процедурата. Джейкъб държеше
ръката ми, докато доктор Сноу шиеше и се опитвах да не мисля за иронията в тази
случка.
Бяхме цяла вечност в болницата. По времето, когато бях готова, трябваше да оставя
Джейкъб у тях и да побързам към вкъщи, за да сготвя вечерята на Чарли. Чарли
изглежда се върза на историята ми, че съм паднала в гаражът на Джейкъб. Все пак и
преди се бях озовавала в спешното преди само с помоща на собствените ми крака.
Тази нощ не беше толкова лоша, колкото първата след като бях чула перфектният глас
в Порт Анджелис. Дупката се завърна, както винаги правеше, когато не бях около
Джейкъб, но не болеше толкова лошо около краищата. Вече планирах напред, надявах
се на повече илюзии и това беше един вид разсейване. Също така и знаех, че ще се
почувствам по-добре утре, когато видя Джейкъб отново. Това направи празната дупка
и позната болка по-поносими - идваше облекчението. Кошмарът също бе изгубил част
от силата си. Бях ужасена от нищото както винаги, но също така и бях странно
нетърпелива, докато чаках за момента, който щеше да ме накара да пищя, за да се
събудя. Знаех, че кошмарът трябва да свърши.
Следващата сряда, преди да успея да се върна вкъщи от спешното, доктор Джеранди
се обади да предупреди баща ми, че вероятно имам сътресение и го посъветва да ме
събужда на всеки два часа през ноща, за да се увери, че не е сериозно. Очите на Чарли
се присвиха подозрително на същото ми слабо обяснение за спъването.
- Може би трябва изобщо да стоиш далеч от гаража, Бела - предложи той същата вечер
по време на вечеря.
Паникьосах се, като се разтревожих, че Чарли ще ми зададе някакъв указ, който да
забранява Ла Пуш и оттам следователно и мотоциклета ми. А аз нямаше да се откажа -
имах възможно най-удивителната халюцинация днес. Кадифената ми илюзия ми крещя
почти цели пет минути, преди да ударя прекалено рязко спирачката и да излетя напред
към едно дърво. Щях да понеса каквато и да е болка, която щеше да ми причини това
тази вечер без оплаквания.
- Това не се случи в гаражът - възразих бързо. - Катерехме се и аз паднах върху един
камък.
- Че ти откога се катериш? - попита скептично Чарли.
- Работата в спортният магазин трябваше да ми се отрази някога - изтъкнах аз. -
Прекарай цял ден в продаване на приспособления за планинари и виж дали няма
накрая да ти стане любопитно.
Чарли ме изгледа, неубеден.
- Ще бъда по-внимателна - обещах аз, като тайно кръстосах пръсти под масата.
- Нямам нищо против да се катериш около Ла Пуш, но стой близо до града, става ли?
- Защо?
- Ами, получаваме много оплаквания за диви животни напоследък. Лесовъдският
отдел ще провери каква е работата, но през това време...
- О, голямата мечка - казах аз, като внезапно се досетих. - Да, някои от планинарите,
които минават през магазина са я виждали. Мислиш ли, че наистина има някакъв тип
гигантско мутирало гризли тук?
Той смръщи чело.
- Има нещо. Стой близо до града, ясно?
- Да, да - казах бързо. Той не изглеждаше напълно успокоен.
- Чарли започва да става любопитен - оплаках се аз на Джейкъб, когато го взех с
пикапа в петък след училище.
- Може би трябва да поохладиш за известно време страстите с моторите. - Той видя
противоречивото ми изражение и добави - Поне за около седмица. Можеш да стоиш
далеч от болницата за една седмица, нали?
- А какво ще правим? - попитах умърлушено аз.
Той се усмихна жизнерадостно.
- Каквото поискаш.
Замислих се върху това за минута - за това какво искам аз.
Не понасях идеята да загубя дори кратки секунди от близостта на спомените, които не
боляха - онези, които идваха от самосебе си, без да мисля съзнателно за тях. Ако не
можех да имам моторите, трябваше да открия някакъв друг път към опасността и
адреналинът, а това щеше да отнеме голямо мислене и креативност. Да правя нищо
през това време не ми допадаше. Ами ако се депресирам отново, дори с Джейк?
Трябваше да съм постоянно заета.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Може би имаше някакъв друг начин, някаква друга рецепта... някое друго място.
Къщата определено беше грешка. Но неговото присъствие трябваше да е запечатано
някъде, някъде другаде освен вътре в мен. Трябваше да има място, където той
изглежда по-реален, отколкото в останалите места, които бяха претъпкани с други
човешки спомени.
Можех да се сетя само за едно място, което съдържаше истината. Едно място, което
винаги щеше да принадлежи само на него и на никой друг. Магическо място,
изпълнено със светлина. Красивата ливада, която бях видяла само веднъж в живота си,
озарена от слънчевата светлина и блясъкът на кожата му.
Идеята имаше голям потенциал и за противодействие - можеше да се окаже опасно
болезнено. Гърдите ме боляха от празнотата дори само при мисълта за това. Беше
трудно да продължавам напред, да не се издавам. Но със сигурност, точно там от
всички места щях да чуя гласът му. А и вече бях казала на Чарли, че се катеря...
- За какво мислиш толкова усилено? - попита Джейкъб.
- Ами... - започнах бавно. - Открих едно място в гората веднъж - попаднах на него,
когато се, ъ, катерех. Малка ливада, възможно най-красивото място. Не знам дали ще
успея да я издиря отново сама. Определено ще отнеме няколко опита...
Може да използваме компас и координатна мрежа - каза Джейкъб с уверена
услужливост. - Знаеш ли откъде си тръгнала?
- Да, точно под пътеката, където свършва магистрала сто и десет. Мисля, че вървях
най-вече на юг.
- Яко. Ще я открием. - Както винаги Джейкъб беше навит на всичко, което аз исках.
Без значение колко странно беше.
Така че събота следобед обух новите си ботуши за катерене - купени същата сутрин
чрез двайсет процентовата ми отстъпка за служители, която използвах за пръв път -
грабнах новата си топографска карта на Олимпийският полуостров и отпраших към Ла
Пуш.
Не започнахме веднага - първо Джейкъб се разпростря на пода във всекидневната -
като заемаше цялата стая - и за цели двайсет минути нарисува сложна паяжина през
основната част на картата, докато аз стоях на един кухненски стол и говорех с Били.
Били изобщо не изглеждаше разтревожен за импровизираната ни екскурзия. Бях
изненадана, че Джейкъб му беше казал къде отиваме, като се има предвид суматохата,
която вдигаха хората за видяната мечка. Исках да помоля Били да не казва нищо на
Чарли, но се страхувах молбата ми да не причини обратният резултат.
- Може би ще видим супер мечката - пошегува се Джейкъб, докато гледаше дизайнът
си.
Погледнах бързо към Били, като боязливо очаквах реакция в стил "Чарли".
Но Били просто се засмя на синът си.
- Може би трябва да вземете един буркан с мед за всеки случай.
Джейк се изкиска.
- Надявам се, че новите ти ботуши са бързи, Бела. Един малък буркан няма да задържи
за дълго вниманието на една гладна мечка.
- Само трябва да съм по-бърза от теб.
- Късмет с това! - каза Джейкъб, като извъртя очи и сгъна обратно картата. - Да
тръгваме.
- Забавлявайте се - избуботи Били, като се докара до хладилникът.
Чарли не беше труден съквартирант, но ми се струваше, че на Джейкъб му беше дори
по-леко отколкото на мен.
Карах до самият край на пътя, като спрях близо до надписът, който маркираше
началото на пътеката. Беше минало доста време, откакто бях за последно тук и
стомахът ми реагира нервно. Това можеше да се окаже много лошо нещо. Но щеше да
си заслужава, ако успеех да го чуя.
Слязох и погледна към гъстата зелена стена.
- Тръгнах натам - прошепнах аз, като посочих право напред.
- Хмм - измърмори Джейк.
- Какво?
Той погледна към посоката, която бях посочила, след което към ясно маркираната
пътека и обратно.
- Бих си помислил, че си от типът момичета, които следват пътеките.
- Не и аз. - Усмихнах се мрачно. - Аз съм бунтар.
Той се засмя, след което извади картата ни.
- Дай ми секунда. - Той задържа компаса опитно, като извъртя картата така, докато не
сочеше пътя, който искаше.
- Така - първата линия от мрежата. Да го направим.
Можех да позная, че забавям Джейкъб, но той не се оплакваше. Опитвах се да не
мисля за последното си пътуване през тази част от гората с много по-различен
компаньон. Нормалните спомени все още бяха опасни. Ако изпуснех нещата, щях да се
озова с ръце, притиснати към гръдният ми кош, за да го задържат, като се борех за
въздух, а как щях да обясня това на Джейкъб?
Не беше толкова трудно, колкото си мислех, да се концентрирам върху настоящето.
Гората изглеждаше като всяка друга част от полуостровът, а и Джейкъб променяше
значително настроението.
Той си подсвиркваше жизнерадостно една непозната мелодия, като люлееше ръце и се
движеше лесно през неравната земя. Сенките не изглеждаха толкова тъмни, колкото
обикновено. Не и докато бях с личното си слънце.
Джейкъб проверяваше компасът на всеки няколко минути, като вървяхме в права
линия според една от лъчеобразните пътеки на мрежата. Наистина изглеждаше така,
сякаш знае какво прави. Тъкмо щях да го похваля, когато се усетих - без съмнение
щеше да добави още няколко години към нарасналата си възраст.
Бях замислена, докато вървяхме, и ставах все по-любопитна. Не бях забравила
разговорът, който проведохме покрай морските скали - очаквах да го повдигне отново,
но не изглеждаше, че ще се случи.
- Хей... Джейк? - попитах колебливо.
- Да?
- Как са нещата... с Ембри? Отново ли е същият както преди?
Джейкъб замълча за минута, като все още се движеше напред с големи крачки. Когато
се оказа на десет крачки пред мен, той спря да ме изчака.
- Не. Не е същият - каза Джейкъб, когато го стигнах, като устата му бе извита надолу в
ъгълчетата. Той не започна да върви наново. Веднага съжалих, че повдигнах въпроса.
- Все още е със Сам.
- Да.
Той сложи ръка около рамото ми и изглеждаше толкова умърлушен, че не я отърсих
закачливо, както иначе бих направила.
- Все още ли те гледат странно? - почти прошепнах аз.
Джейкъб гледаше през дърветата.
- Понякога.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- А Били?
- Услужлив, както винаги - каза той с кисел, ядосан глас, който ме притесни.
- Канапето ни е винаги свободно - предложих аз.
Той се засмя, като се изтръгна от неестественият мрак.
- Но помисли си в какво положение ще постави това Чарли, когато Били се обади на
полицията, за да съобщи за отвличането ми.
Аз също се засмях, доволна, че Джейкъб си е отново същият.
Спряхме, когато Джейкъб каза, че сме изминали четири километра, вървяхме на запад
за известно време и се върнахме обратно по друга линия от мрежата му. Всичко ми
изглеждаше по един и същ начин и имах чувството, че малкото ми търсене е обречено.
Признах си го пред себе си, когато започна да става по-тъмно, като безслънчевият ден
се превръщаше във беззвездна нощ, но Джейкъб беше по-уверен.
- Стига да си сигурна, че тръгваме от правилното място... - Той погледна към мен.
- Да, сигурна съм.
- Тогава ще я открием - обеща той, като хвана ръката ми и ме издърпа през купчина
папрат. От другата страна беше пикапът. Той замахна гордо към него. - Довери ми се.
- Добър си - признах аз. - Макар че следващият път трябва да носим фенерчета.
- От днес нататък ще забазим неделите за екскурзии. Не знаех, че си толкова бавна.
Издърпах ръката си и закрачих гневно към шофьорското място, докато той се смееше
на реакцията ми.
- Навита ли си за още един опит утре? - попита той, като седна на седалката до мен.
- Разбира се. Освен ако не искаш да тръгнеш без мен, за да не бавя с костенурската си
крачка.
- Ще оцелея - увери ме той. - Макар че, ако ще се катерим пак, вероятно ще искаш да
си вземеш малко подплата. Обзалагам се, че можеш да усетиш точно сега новите
ботуши.
- Малко - признах аз. Имах чувството, че имам повече мазоли, отколкото свободно
място за тях.
- Надявам се да видим мечката утре. Малко съм разочарован от това.
- Да, и аз също - казах саркастично. - Може утре да ни излезе късметът и нещо да ни
изяде!
- Мечките не искат да ядат хора. Не сме толкова вкусни. - Той ми се ухили в тъмното
купе. - Разбира се, ти може да си изключение. Обзалагам се, че имаш страхотен вкус.
- Много благодаря - казах аз, като отместих поглед встрани. Не беше първият, който
ми казваше това.
9. ТРЕТО КОЛЕЛО
Времето започна да минава много по-бързо отпреди. Училище, работа и Джейкъб -
макар че не задължително в този ред - ми създаваха чиста и безусилна пътека за
следване. А и Чарли получи желанието си - вече не бях нещастна. Разбира се, не можех
да се заблудя напълно. Когато поспирах, за да се вгледам в живота си, което се опитвах
да не правя прекалено често, не можех да игнорирам производните на поведението ми.
Бях като изгубена луна - планетата ми унищожена в някакъв катастрофален, гибелен
сюжет на филм за самотата - която продължаваше, въпреки всичко, да обикаля в малка
стегната орбита около празното място, което е останало, без да обръща внимание на
законите на гравитацията.
Ставах все по-добра с моторът си, което означаваше по-малко бинтове, които да
тревожат Чарли. Но това също означаваше, че гласът в главата ми започна да отслабва,
докато не го чух повече. Тихо се паникьосвах. Хвърлих се в търсенето на ливадата с
малко по-вманиачена сила. Блъсках си мозъка за други произвеждащи адреналин
дейности.
Не обръщах внимание на дните, които минаваха - нямаше причина, като се опитвах да
живея до колкото мога в настоящето, без минало време, без предстоящо бъдеще. Така
че бях изненадана от датата, когато Джейкъб я спомена в един от дните ни за домашни.
Той ме чакаше, когато паркирах пред къщата му.
- Честит Свети Валентин - каза усмихнато Джейкъб, като наведе глава, за да ме
поздрави.
Той ми подаде малка, розова кутия, като я балансираше на дланта си. Сърчица с
надписи.
- Е, чувствам се като идиот - промърморих аз. - Днес Денят на влюбените ли е?
Джейкъб поклати глава с позигравателна тъга.
- Понякога напълно изключваш. Да, днес е четиринайстият ден на февруари. Така че
ще бъдеш ли моя валентинка? Тъй като не си ми взела кутия с бонбони от петдесет
цента, поне това можеш да направиш.
Започвах да се чувствам неудобно. Думите бяха закачливи, но само на повърхността.
- Какво точно изисква това? - увъртах аз.
- Обичайното - роб до живот, такива ти ми работи.
- Е, щом е само това... - Взех бонбоните. Но се опитвах да измисля някакъв начин, за
да изясня границите. Отново. Изглежда доста се размиваха с Джейкъб.
- Та, какво ще правим утре? Катерене или спешното?
- Катерене - реших аз. - Не само ти се вманиачаваш. Започвам да си мисля, че съм си
измислила това място... - Намръщих се.
- Ще го открием - увери ме той. - Мотори в петък? - предложи той.
Видях възможност и я взех без да се замислям върху нея.
- Ще ходя на кино в петък. От цяла вечност обещавам на хората от закусвалнята ми, че
ще отидем. - Майк щеше да е доволен.
Но лицето на Джейкъб помръкна. Улових изражението в тъмните му очи, преди да ги
спусне към земята.
- И ти ще дойдеш, нали? - добавих бързо. - Или ще ти е прекалено скучно с група
отегчителни абитуриенти? - Толкова за възможността ми да сложа прегради между
нас. Не можех да понеса да наранявам Джекъб - изглежда бяхме свързани по един
странен начин, а и неговата болка пробождаше и мен. Също така и идеята да го взема
на мъчението си - бях обещала на Майк, но не бях наистина ентусиазирана от
събитието - беше прекалено изкушаващо.
- Искаш да дойда с теб и приятелите ти?
- Да - признах искрено аз, като знаех, че като продължавам така, вероятно ще се
застрелям в кракът с думите си. - Ще ми е много по-забавно, ако и ти си там. Доведи
Куил, за да е пълен купонът.
- Куил ще откачи. Абитуриентки. - Той се изкикоти и извъртя очи. Не споменах
Ембри, както и той. Аз също се засмях.
- Ще се опитам да му предоставя добър избор.
Повдигнах темата пред Майк в час по английски.
- Здрасти, Майк - казах аз, като свърши часът. - Свободен ли си в петък вечер?
Той вдигна поглед към мен, сините му очи незабавно изпълнени с надежда.
- Да, свободен съм. Искаш да излезем ли?
Внимателно подбрах отговорът си.
- Мислех си да съберем група - наблегнах на думата, - за да отидем заедно да гледаме
"Кръстосани коси". - Този път си бях направила внимателно домашното - дори бях
прочела спойлерите на филма, за да съм сигурна, че нищо няма да ме изненада.
Филмът трябваше да е кървава баня от началото до края.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- А Били?
- Услужлив, както винаги - каза той с кисел, ядосан глас, който ме притесни.
- Канапето ни е винаги свободно - предложих аз.
Той се засмя, като се изтръгна от неестественият мрак.
- Но помисли си в какво положение ще постави това Чарли, когато Били се обади на
полицията, за да съобщи за отвличането ми.
Аз също се засмях, доволна, че Джейкъб си е отново същият.
Спряхме, когато Джейкъб каза, че сме изминали четири километра, вървяхме на запад
за известно време и се върнахме обратно по друга линия от мрежата му. Всичко ми
изглеждаше по един и същ начин и имах чувството, че малкото ми търсене е обречено.
Признах си го пред себе си, когато започна да става по-тъмно, като безслънчевият ден
се превръщаше във беззвездна нощ, но Джейкъб беше по-уверен.
- Стига да си сигурна, че тръгваме от правилното място... - Той погледна към мен.
- Да, сигурна съм.
- Тогава ще я открием - обеща той, като хвана ръката ми и ме издърпа през купчина
папрат. От другата страна беше пикапът. Той замахна гордо към него. - Довери ми се.
- Добър си - признах аз. - Макар че следващият път трябва да носим фенерчета.
- От днес нататък ще забазим неделите за екскурзии. Не знаех, че си толкова бавна.
Издърпах ръката си и закрачих гневно към шофьорското място, докато той се смееше
на реакцията ми.
- Навита ли си за още един опит утре? - попита той, като седна на седалката до мен.
- Разбира се. Освен ако не искаш да тръгнеш без мен, за да не бавя с костенурската си
крачка.
- Ще оцелея - увери ме той. - Макар че, ако ще се катерим пак, вероятно ще искаш да
си вземеш малко подплата. Обзалагам се, че можеш да усетиш точно сега новите
ботуши.
- Малко - признах аз. Имах чувството, че имам повече мазоли, отколкото свободно
място за тях.
- Надявам се да видим мечката утре. Малко съм разочарован от това.
- Да, и аз също - казах саркастично. - Може утре да ни излезе късметът и нещо да ни
изяде!
- Мечките не искат да ядат хора. Не сме толкова вкусни. - Той ми се ухили в тъмното
купе. - Разбира се, ти може да си изключение. Обзалагам се, че имаш страхотен вкус.
- Много благодаря - казах аз, като отместих поглед встрани. Не беше първият, който
ми казваше това.
9. ТРЕТО КОЛЕЛО
Времето започна да минава много по-бързо отпреди. Училище, работа и Джейкъб -
макар че не задължително в този ред - ми създаваха чиста и безусилна пътека за
следване. А и Чарли получи желанието си - вече не бях нещастна. Разбира се, не можех
да се заблудя напълно. Когато поспирах, за да се вгледам в живота си, което се опитвах
да не правя прекалено често, не можех да игнорирам производните на поведението ми.
Бях като изгубена луна - планетата ми унищожена в някакъв катастрофален, гибелен
сюжет на филм за самотата - която продължаваше, въпреки всичко, да обикаля в малка
стегната орбита около празното място, което е останало, без да обръща внимание на
законите на гравитацията.
Ставах все по-добра с моторът си, което означаваше по-малко бинтове, които да
тревожат Чарли. Но това също означаваше, че гласът в главата ми започна да отслабва,
докато не го чух повече. Тихо се паникьосвах. Хвърлих се в търсенето на ливадата с
малко по-вманиачена сила. Блъсках си мозъка за други произвеждащи адреналин
дейности.
Не обръщах внимание на дните, които минаваха - нямаше причина, като се опитвах да
живея до колкото мога в настоящето, без минало време, без предстоящо бъдеще. Така
че бях изненадана от датата, когато Джейкъб я спомена в един от дните ни за домашни.
Той ме чакаше, когато паркирах пред къщата му.
- Честит Свети Валентин - каза усмихнато Джейкъб, като наведе глава, за да ме
поздрави.
Той ми подаде малка, розова кутия, като я балансираше на дланта си. Сърчица с
надписи.
- Е, чувствам се като идиот - промърморих аз. - Днес Денят на влюбените ли е?
Джейкъб поклати глава с позигравателна тъга.
- Понякога напълно изключваш. Да, днес е четиринайстият ден на февруари. Така че
ще бъдеш ли моя валентинка? Тъй като не си ми взела кутия с бонбони от петдесет
цента, поне това можеш да направиш.
Започвах да се чувствам неудобно. Думите бяха закачливи, но само на повърхността.
- Какво точно изисква това? - увъртах аз.
- Обичайното - роб до живот, такива ти ми работи.
- Е, щом е само това... - Взех бонбоните. Но се опитвах да измисля някакъв начин, за
да изясня границите. Отново. Изглежда доста се размиваха с Джейкъб.
- Та, какво ще правим утре? Катерене или спешното?
- Катерене - реших аз. - Не само ти се вманиачаваш. Започвам да си мисля, че съм си
измислила това място... - Намръщих се.
- Ще го открием - увери ме той. - Мотори в петък? - предложи той.
Видях възможност и я взех без да се замислям върху нея.
- Ще ходя на кино в петък. От цяла вечност обещавам на хората от закусвалнята ми, че
ще отидем. - Майк щеше да е доволен.
Но лицето на Джейкъб помръкна. Улових изражението в тъмните му очи, преди да ги
спусне към земята.
- И ти ще дойдеш, нали? - добавих бързо. - Или ще ти е прекалено скучно с група
отегчителни абитуриенти? - Толкова за възможността ми да сложа прегради между
нас. Не можех да понеса да наранявам Джекъб - изглежда бяхме свързани по един
странен начин, а и неговата болка пробождаше и мен. Също така и идеята да го взема
на мъчението си - бях обещала на Майк, но не бях наистина ентусиазирана от
събитието - беше прекалено изкушаващо.
- Искаш да дойда с теб и приятелите ти?
- Да - признах искрено аз, като знаех, че като продължавам така, вероятно ще се
застрелям в кракът с думите си. - Ще ми е много по-забавно, ако и ти си там. Доведи
Куил, за да е пълен купонът.
- Куил ще откачи. Абитуриентки. - Той се изкикоти и извъртя очи. Не споменах
Ембри, както и той. Аз също се засмях.
- Ще се опитам да му предоставя добър избор.
Повдигнах темата пред Майк в час по английски.
- Здрасти, Майк - казах аз, като свърши часът. - Свободен ли си в петък вечер?
Той вдигна поглед към мен, сините му очи незабавно изпълнени с надежда.
- Да, свободен съм. Искаш да излезем ли?
Внимателно подбрах отговорът си.
- Мислех си да съберем група - наблегнах на думата, - за да отидем заедно да гледаме
"Кръстосани коси". - Този път си бях направила внимателно домашното - дори бях
прочела спойлерите на филма, за да съм сигурна, че нищо няма да ме изненада.
Филмът трябваше да е кървава баня от началото до края.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

- Радиото на това нещо не работи ли? - попита Майк с нотка на сприхавост, като
прекъсна Джейкъб по средата на изречението му.
- Да - отвърна Джейкъб. - Но Бела не обича музика.
Вгледах се изненадано в Джейкъб. Никога не му бях казвала това.
- Бела? - попита Майк, подразнен.
- Прав е - промърморих аз, като все още гледах ведрият профил на Джейкъб.
- Как може да не обичаш музиката? - настоя Майк.
Свих рамене.
- Не знам. Просто ме дразни.
- Хмф. - Майк се облегна назад.
Когато стигнахме до киното, Джейкъб ми подаде десет доларова банкнота.
- Това за какво е? - възразих аз.
- Не съм достатъчно голям, за да гледам филма - напомни ми той.
Засмях се на глас.
- Дотук с относителната възраст. Били ще ме убие ли, ако те вкарам вътре?
- Не. Казах му, че имаш намерение да обезчестиш детската ми невинност.
Изкикотих се, а Майк забърза крачка, за да върви наравно с нас.
Почти ми се искаше Майк да се беше отказал. Все още беше навъсен - не особено
добро допълнение към групата. Но и не исках да оставам сама на среща с Джейкъб.
Това с нищо нямаше да помогне.
Филмът беше точно това, което обещаваше да е. Още в началните надписи четирима
бяха взривени и един остана без глава. Момичето пред мен закри очи с ръцете си и
извъртя глава към гърдите на приятелят си. Той я потупваше по рамото и от време на
време също трепваше. Майк като че ли не гледаше. Лицето му бе сковано, докато
гледаше към пискюлите на завесата над екрана.
Бях готова да понеса двата часа, като гледам цветовете и движенията на екрана,
вместо да се взирам във формите на хората и колите и къщите. Но тогава Джейкъб
започна да се кикоти.
- Какво? - прошепнах аз.
- О, хайде де! - изсъска обратно той. - Кръвта изхвърча на шейсет метра от онзи тип.
Колко по-фалшиво от това може да стане?
Той отново се изкиска, когато един прът заби един мъж в бетонена стена.
След това наистина започнах да гледам филма, като се смеех заедно с него, докато
суматохата ставаше все повече и повече абсурдна. Как щях да се справя с размитите
граници на връзката ни, когато толкова много се наслаждавах да съм с него?
И Джейкъб и Майк бяха завзели облегалките за ръце и от двете ми страни. И на
двамата ръцете им бяха облегнати леко, с дланите нагоре, поставени в неествена поза.
Като железни капани за мечки, отворени и готови. Джейкъб имаше навика да хване
ръката ми винаги щом му се удадеше случай, но тук в затъмненото кино, докато Майк
гледаше, щеше да има друго значение - и бях сигурна, че той знае това. Не можех да
повярвам, че Майк си е наумил същото нещо, но ръката му беше поставена точно като
на Джейкъб.
Скръстих ръце здраво през гърдите си и се надявах, че и на двамата ще им изтръпнат
ръцете.
Майк първи се отказа. По средата на филма той дръпна ръката си и се наведе напред,
за да постави глава в ръцете си. Отначало си помислих, че реагира на нещо от екрана,
но тогава той простена.
- Майк, добре ли си? -прошепнах аз.
Двойката пред нас се извърна да го погледне, когато той простена отново.
Можех да видя избилата пот по лицето му от светлината на екрана.
Майк простена отново и изхвърча към вратата. Станах, за да го последвам и Джейкъб
направи същото.
- Не, остани - прошепнах аз. - Отивам да се уверя, че е добре.
Така или иначе Джейкъб дойде с мен.
- Не ти се налага да идваш. Отиди да си изгледаш масовото избиване за осем долара -
настоях аз, докато вървяхме между редовете.
- Няма проблеми. Наистина знаеш как да ги избираш, Бела. Този филм не струва. -
Гласът му премина от шепот в нормален говор, когато излязохме от киното.
Нямаше и следа от Майк в коридора и тогава бях доволна, че Джейкъб беше дошъл с
мен - той влезе в мъжката тоалетна, за да провери дали е там.
Джейкъб се върна след няколко секунди.
- О, там е и още как - каза той, като извъртя очи. - Какъв лигльо. Трябва да се държиш
за някой с по-силен стомах. Някой който се смее на кръвта, която кара по-слабите
мъже да повръщат.
- Ще си държа очите отворени за такъв мъж.
Бяхме сами в коридора. И в двете зали филмите бяха по средата си и беше празно -
достатъчно тихо, за да можем да чуем пукането на пуканки от магазина във фоайето.
Джейкъб отиде да седне на тапицираните пейки срещу стената, като потупа
свободното място до него.
- Звучеше така, сякаш ще остане известно време там - каза той, като протегна дългите
си крака и се настани да чака.
Присъединих се към него с въздишка. Изглеждаше така, сякаш има намерение да
размъти още граници. И разбира се, веднага щом седнах, той протегна ръка, за да я
постави около рамото ми.
- Джейк - възразих аз, като се наклоних настрани. Той пусна ръката си, без изобщо да
изглежда притеснен от малкото отхвърляне. Той се протегна и хвана здраво ръката ми,
като обви другата си ръка около китката ми, когато се опитах да я издърпам отново.
Откъде придоби тази самоувереност?
- Сега поспри за малко, Бела - каза той със спокоен глас. - Кажи ми нещо.
Направих гримаса. Не исках да правя това. Не просто сега, ами изобщо. В този момент
от животът ми за мен нямаше нищо по-важно от Джейкъб Блек. Но той изглеждаше
решен да развали всичко.
- Какво? - промърморих кисело.
- Харесваш ме, нали?
- Знаеш, че е така.
- Повече от онзи смешник, който си повръща червата там? - Той посочи към вратата
на тоалетната.
- Да - въздъхнах аз.
- Повече от останалите момчета, които познаваш? - Той беше спокоен, ведър - сякаш
отговорът ми нямаше значение или просто вече знаеше какъв ще е.
- Повече и от момичетата - изтъкнах аз.
- Но само толкова - каза той и не беше въпрос.
Беше ми трудно да отговоря, да кажа думата. Щях ли да го нараня и той да започне ме
избягва? Как щях да понеса това?
- Да - прошепнах аз.
Той ми се ухили.
- Всичко е наред, да знаеш. Стига мен да харесваш най-много. А и мислиш, че съм
един вид хубав. Така че съм готов да бъда дразнещо настоятелен.
- Няма да се променя - казах аз, и въпреки че се стараех гласът ми да звучи нормално,
можех да чуя тъгата в него.

Sponsored content



Върнете се в началото  Съобщение [Страница 2 от 6]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите