Twilight-Vampiers
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyСря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyСря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyЧет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyЧет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Български фен превод на Eclipse (Затъмнение) - Page 2 EmptyСря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на Eclipse (Затъмнение)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Go down  Съобщение [Страница 2 от 6]

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

5. Белязване
- Добре ли си, Джейк? Чарли ми каза, че минаваш през труден момент... Не става ли по-
леко?
Ръката му бе обвила моята.
- Не е толкова лошо - каза той, но не можеше да ме погледне в очите.
Той закрачи бавно към дървената пейка, загледан в разноцветните камъчетата, дърпайки
ме със себе си. Седнах на нашето дърво, но той се отпусна на мократа камениста земя, а
не до мен. Чудех се дали е, за да може да крие лицето си по-лесно. Той задържа ръката
ми.
Започнах да дърдоря, за да запълня мълчанието.
- Не съм била тук от толкова отдавна. Сигурно съм изпуснала ужасно много. Как са Сам и
Емили? А Ембри? Куил...?
Прекъснах по средата на изречението, спомняйки си, че темата за Куил, приятелят на
Джейкъб, е деликатна.
- А, Куил - въздъхна Джейкъб.
Значи беше се случило - Куил се бе присъединил към глутницата.
- Съжалявам - измърморих.
За моя изненада Джейкъб изсумтя.
- Обаче не му го казвай на него това.
- Какво имаш в предвид?
- Куил не търси съчувствие. Тъкмо обратното - развълнуван е. Напълно въодушевен.
В това нямаше логика. Всички други вълци бяха толкова депресирани при идеята
приятелят им да сподели съдбата им.
- А?
Джейкъб наклони главата си назад, за да ме погледне. Усмихна се и извъртя очи.
- Куил мисли, че това е най-страхотното нещо, което му се е случвало някога. Част от това
е и факта, че най-накрая разбира какво става. А и е щастлив да си върне приятелите - да е
част от "вътрешната група".
Джейкъб пак изсумтя.
- Не би трябвало да съм изненадан. Това е толкова Куилско.
- Харесва му?
- Честно казано... на повечето им харесва – призна Джейкъб бавно. - Определено има
добри страни - бързината, свободата, силата...чувството за...за семейство... Сам и аз сме
единствените, които са се чувствали наистина тежко. А Сам го е преживял отдавна. Така
че сега аз съм ревльото. - Присмя се на себе си Джейкъб.
Имаше толкова много неща, които исках да знам.
- Защо ти и Сам сте различни? Какво всъщност е станало със Сам? Какъв му е
проблемът?
Въпросите се изтърколиха без да му оставям време да им отговори и Джейкъб се засмя.
- Това е дълга история.
- Аз ти разказах една дълга история. Освен това не бързам да се прибирам - Казах аз и
направих гримаса, когато си помислих за неприятностите, които щях да имам.
- Той ще ти се ядоса ли?
- Да - признах аз. – Мрази, когато правя неща, които смята за... рисковани.
- Като да се мотаеш с върколаци?
- Да.
Джейкъб сви рамене.
- Ами не се прибирай. Ще спя на дивана.
- Това е страхотна идея - измърморих аз. - Защото тогава той ще дойде да ме търси.
Джейкъб настръхна и се усмихна сухо.
- Така ли?
- Ако се страхуваше, че съм ранена или нещо такова - най-вероятно.
- Идеята ми започва да звучи все по-добре.
- Моля те, Джейк. Това наистина ме дразни.
- Кое?
- Че сте толкова готови да се избиете един друг - измрънках аз. - Побърква ме. Защо не
можете просто да се държите цивилизовано?
- Той готов ли е да ме убие? - попита Джейкъб със злокобна усмивка, не-обръщайки
внимание на гнева ми.
- Не така очевидно, както си ти! - Осъзнах, че крещя. - Поне той може да се държи зряло.
Знае, че ако нарани теб, ще нарани и мен, затова никога не би го направил. Но теб, обаче,
това изглежда изобщо не те интересува!
- Да, разбира се - измънка Джейкъб - Убеден съм, че е абсолютен пацифист.
- Ох! - Изтръгнах ръката си от неговата и избутах главата му.
Придърпах коленете си към гърдите и обвих ръце около тях. Отправих взор към
хоризонта, дишайки на пресекулки. Джейкъб остана мълчалив няколко минути. Накрая
стана от земята и седна до мен, поставяйки ръката си около раменете ми. Отърсих я.
- Съжалявам - каза той тихо. - Ще се опитам да се държа прилично.
Не отговорих.
- Все още ли искаш да чуеш за Сам? - предложи той.
Свих рамене.
- Както казах това е дълга история. И много... странна. Има толкова много странни неща в
този нов живот. Нямах време да ти разкажа и половината. И това със Сам…ами дори не
знам дали ще мога да го обясня както трябва.
- Слушам - казах сковано.
С края на окото си видях как ъгълчетата на устните му се разтягат в усмивка.
- На Сам му е било толкова по-трудно от на нас. Защото той е първият и е бил сам, не е
имало кой да му обясни какво става. Дядото на Сам е починал преди той да бъде роден, а
баща му никога не е бил наоколо. Не е имало кой да разпознае признаците. Първият път
когато е станало - първият път когато се е преобразил - си е помислил, че е полудял.
Отнело му две седмици да се успокои достатъчно, за да се преобрази обратно. Това е
станало преди да дойдеш във Форкс, така че не би могла да помниш. Майката на Сам и
Лия Клиъруотър са накарали горските рейнджъри да го търсят, полицията също. Хората
си мислели, че е станал някакъв инцидент или нещо такова...
- Лия? - попитах изненадана. Лия бе дъщеря на Хари. Да чуя името й автоматично
изпрати вълна на жалост по тялото ми. Хари Клиъруотър, приятел на Чарли през целия му
живот, бе починал от сърдечен удар тази пролет.
Гласът му се промени, стана по-тежък.
- Да. Лия и Сам са били гаджета от гимназията. Започнали да излизат когато тя е била
само осми клас. Беше се побъркала, когато той изчезнал.
- Но той и Емили...
- Ще стигна и до това, част е от историята - каза той. Вдиша бавно и издиша изведнъж.
Предполагам, че беше глупаво от моя страна да си помисля, че Сам никога не е обичал
друга освен Емили. Повечето хора се влюбват и разлюбват много пъти в живота си.
Просто, виждайки Сам с Емили, не бих могла да си го представя с никоя друга. Начинът
по който я гледаше... ами, напомняше ми на погледа, който виждах в очите на Едуард
понякога, когато гледаше мен.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Сам се върна - каза Джейкъб - Но не можеше да каже на никого къде е бил.
Разпространиха се слухове, че се е занимавал с лоши неща, основно. И тогава Сам се
натъкнал на дядото на Куил, когато старият Куил Атеара отишъл на гости на госпожа
Ълей. Сам се здрависал с него. Старият Куил почти получил удар. - Джейкъб спря и се
засмя.
- Защо?
Джейкъб сложи ръката си на бузата ми и придърпа лицето ми, за да го погледна - той се
бе навел към мен, лицето му бе само на сантиметри. Дланта му изгори кожата ми, сякаш
имаше треска.
- А, да - казах. Беше ми неудобно лицето му да е толкова близо до моето, а ръката му да
пари върху кожата ми. - Сам е имал температура.
Джейкъб се засмя отново.
- Ръката на Сам била все едно я е оставил върху гореща печка.
Беше толкова близо, че можех да усетя горещия му дъх. Посегнах небрежно да махна
ръката му и да освободя лицето си, но прокарах пръстите си между неговите, за да не
нараня чувствата му. Той се усмихна и се отдръпна назад, не-заблуден от опита ми за
безгрижие.
- Та, господин Атеара отишъл направо при старейшините - продължи Джейкъб. - Те били
последните, които знаели, които помнели. Господин Атеара, Били и Хари били виждали
дядовците си да се преобразяват. Когато старият Куил им казал, те се срещнали тайно със
Сам и му обяснили.
- Станало му много по-лесно, когато разбрал, когато вече не бил сам. Те знаели, че той
няма да е единственият повлиян от завръщането на семейство Кълън. - Той произнесе
името с несъзнателна горчивина. - Но никой друг не бил достатъчно голям. Така че Сам
чакал ние, останалите, да се присъединим към него.
- Семейство Кълън не са имали представа. - Прошепнах аз. - Не са мислели, че
върколаците все още съществуват тук. Не са знаели, че идването им ще ви промени.
- Не променя факта, че се случи.
- Напомни ми да не те ядосвам.
- Мислиш, че всички трябва да сме толкова великодушни като теб? Не може всички да сме
светци и мъченици.
- Порасни, Джейкъб.
- Искам ми се да можех – промърмори тихо той.
Зяпнах го, като се опитвах да проумея отговора му.
- Какво?
Джейкъб се засмя.
- Едно от онези много странни неща, за които ти споменах.
- Ти... не можеш... да пораснеш? – казах безизразно аз. – Ти какво? Ти не... старееш? Това
майтап ли е?
- Мне. – Той удължи „м”-то.
Усетих как кръвта навлиза в страните ми. Сълзите – сълзи от ярост – изпълниха очите ми.
Зъбите ми се затвориха със звучно скръцване.
- Бела? Какво толкова казах?
Отново бях скочила на крака, ръцете ми се бяха свили в юмруци, цялото ми тяло се
тресеше.
- Ти. Не. Старееш – изръмжах аз през зъбите си.
Джейкъб ме хвана нежно за ръката, като се опита да ме накара да седна.
- Никой от нас не старее. Какво ти става?
- Само аз ли ще бъда тази, която ще остарее? Остарявам с всеки гаден ден! – почти
изпищях аз, като вдигнах ръцете си във въздуха. Една малка част от мен осъзнаваше, че
повдига спор в стил Чарли, но тази рационална част бе сериозно потисната от
ирационалната. – По дяволите! Що за свят е този? Къде е справедливостта?
- По-спокойно, Бела.
- Млъкни, Джейкъб! Просто млъкни! Това е толкова нечестно!
- Ти сериозно ли тропна с крак? Мислех си, че момичетата правят това само по филмите.
Изръмжах неразвълнувано.
- Не е чак толкова лошо, колкото си мислиш. Седни и ще ти обясня.
- Ще стоя права.
Той извъртя очи.
- Добре. Както искаш. Но слушай, аз все пак ще остарея... някой ден.
- Обясни.
Той потупа дървото. Изгледах го гневно за секунда, но след това седнах; яростта ми бе
изчезнала така внезапно, както се бе появила и се бях успокоила достатъчно, за да
осъзная, че изглупявам.
- Когато постигнем достатъчно контрол, че да престанем... – каза Джейкъб. – Когато
престанем да се преобразяваме за доста дълго време, започваме да остаряваме отново. Не
е лесно. – Той поклати глава, внезапно обвзет от съмнения. – Ще отнеме наистина много
време, за да се науча на такъв тип въздържание, струва ми се. Дори Сам не е стигнал до
там. Разбира се, не помага и това, че наблизо има голяма шайка вампири от другата
страна на пътя. Не можем дори и да си помислим за отказване, когато племето се нуждае
от защитници. Но не трябва така да откачаш и без това, защото вече съм по-възрастен от
теб, поне физически.
- За какво говориш?
- Погледни ме, Белс. Приличам ли ти на шестнайсет годишен?
Изгледах отгоре до долу мамутската му височина, като се опитвах да бъда
безпристрастна.
- Всъщност не, предполагам.
- Изобщо даже. Това е защото достигаме пълния си растеж до няколко месеца след като
вълчите гени са се задействали. Това си е направо едно адско разтягане. – Той направи
физиономия. – Физически съм на двайсет и пет или там някъде. Така че няма нужда да се
шашкаш, че си прекалено стара за мен поне още седем години.
На двайсет и пет или там някъде. Идеята разклати главата ми. Но си спомних с каква
бързина израстна – спомних си как растеше и заякваше буквално пред очите ми. Спомних
си как с всеки ден изминал ден изглеждаше все по-различно... Разклатих глава,
чувствайки се замаяна.
- Та, за Сам ли искаше да чуеш, или искаше да ми се развикаш за още неща, които са
извън моя контрол?
Поех си дълбоко въздух.
- Съжалявам. Възрастта е чувствителна тема за мен. Засегна нерв.
Очите на Джейкъб се присвиха и изглеждаше така, сякаш се чудеше как да се изрази.
Понеже не исках да говорим по наистина чувствителни теми – като плановете ми за
бъдещето, или договори, които могат да бъдат нарушени от тези планове – затова го
притиснах.
- Значи веднъж щом Сам разбра какво става и каза на Били и Хари и господин Атеара, ти
каза, че вече не му е било толкова трудно. И както вече каза, има ги и хладните части... –
Поколебах се за момент. – Защо Сам ги мрази толкова? Защо му се иска да ги мразех?
Джейкъб въздъхна.
- Това вече е наистина странната част.
- Аз съм професионалистка в странностите.
- Да, знам. – Той се ухили преди да продължи. – Та, права си. Сам знаеше какво става и
всичко беше почти наред. В повечето случаи животът му си беше, ами, отново нормален.
Но по-добър. – След което изражението на Джейкъб се стегна, сякаш предстоеше нещо
болезнено. – Сам не можеше да каже на Лия. Не трябва да казваме на никого, който не
трябва да знае. А и не беше много безопасно за него да бъде около нея – но той мамеше
така, както аз измамих и при теб. Лия беше бясна, че не й казваше какво става – къде е
бил, къде е ходил цяла нош, защо е винаги толкова изтощен – но се справяха някакси.
Опитваха се. Наистина се обичаха един друг.
- Тя разбра ли? Това ли се е случило?

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Той поклати глава.
- Не, не това беше проблемът. Братовчедка й, Емили Йънг, пристигна от резервата Мака,
за да я посети един уикенд.
Ахнах.
- Емили е братовчедка на Лия?
- Втора братовчедка. Въпреки това са близки. Бяха като сестри, когато бяха деца.
- Това е... ужасно. Как могъл Сам...? – замълчах, клатейки глава.
- Не го съди прибързано. Някой някога казвал ли ти е... Чувала ли си за белязване?
- Белязване? – повторих аз непознатата дума. – Не. Какво означава?
- Това е едно от онези странни неща, с които трябва да се справяме. Не се случва на всеки.
Всъщност, то е рядкото изключение, не правилото. Сам бе чувал всички истории по онова
време, историите, за които се смяташе, че са легенди. Беше чувал за белязването, но не си
бе и мечтал...
- Какво е? – настоях аз.
Очите на Джейкъб се зареяха към океана.
- Сам наистина обичаше Лия. Но когато видя Емили, това нямаше повече значение.
Понякога... не знаем точно защо... откриваме по този начин половинките си. – Той ме
погледна бързо, след което се изчерви. – Тоест... духовните си половинки.
- Какъв начин? Любов от пръв поглед? – изкисках се аз.
Джейкъб не се усмихваше. Тъмните му очи критикуваха реакцията ми.
- Малко по-могъщо е от това. Повече абсолютно.
- Съжалявам – промърморих аз. – Сериозен си, нали?
- Да, сериозен съм.
- Любов от пръв поглед? Но по-могъща? – Гласът ми все още звучеше подозрително и той
можеше да го чуе.
- Не е лесно за обяснение. Но и без това няма значение. – Той сви безразлично рамене. –
Искаше да знаеш какво толкова се е случило със Сам, за да го накара да намрази
вампирите за промяната си, да намрази себе си. И ето това се случи. Той разби сърцето на
Лия. Пристъпи всяко обещание, което някога й бе давал. Всеки ден трябва да вижда
обвинението в очите й и да знае, че тя е права.
Той рязко спря да говори, сякаш бе казал нещо, което не трябва.
- Как се справи Емили с това? Ако е била толкова близка с Лия...? – Сам и Емили бяха
съвършени един за друг, две парчета от пъзел, създадени едно за друго. И все пак... как
Емили бе преживяла факта, че той е принадлежал на някоя друга? На нейната почти-
сестра?
- В началото беше много ядосана. Но е трудно да се устои на такова ниво на преданост и
обожание. – Джейкъб въздъхна. – А и Сам можеше да й каже всичко. Няма правила, които
да те обвързват, веднъж щом намериш другата си половина. Нали знаеш как пострада?
- Да. – Историята във Форкс бе, че е била нападната от мечка, но само аз знаех истината.
Върколаците са нестабилни, беше казал Едуард. Хората покрай тях биват наранявани.
- Е, колкото и да е странно, това някакси реши нещата. Сам бе толкова ужасен, толкова
отвратен от себе си, толкова изпълнен с омраза от това, което бе сторил... Би се хвърлил
пред автобус, ако от това щеше да му стане по-добре. Можеше и така да направи, просто
за да избяга от това, което бе извършил. Той беше разбит... После някакси тя бе тази, която
започна да го успокява, и след това...
Джейкъб не завърши мисълта си и усетих, че историята е станала прекалено лична за
споделяне.
- Горката Емили – прошепнах аз. – Горкият Сам. Горката Лия...
- Да, Лия изтегли късата пръчка – съгласи се той. – Преструва се на храбра. Тя ще бъде
шаферка.
Погледнах настрани към назъбените камъни, които се издигаха от океана, като набити
прекършени пръсти откъм южния край на пристанището, докато се опитвах да
преосмисля всичко това. Можех да усетя очите му върху лицето ми, очаквайки от мен да
кажа нещо.
- На теб случвало ли ти се е? – накрая попитах аз, все още гледайки настрани. – Това
нещо с любовта от пръв поглед?
- Не – отвърна отсечено той. – Сам и Джаред са единствените.
- Хмм – казах аз, опитвайки се да звуча само заинтересована от учтивост. Бях облекчена и
се опитвах да си обясня тази реакция. Реших, че просто съм доволна, че не твърдеше, че
има някаква мистична, вълча връзка между нас двамата. Отношенията ни бяха достатъчно
объркани и без това. Не се нуждаех от повече свръхестествени неща, отколкото вече имах.
Той също беше затихнал и мълчанието ми се струваше малко неудобно. Интуицията ми
подсказваше, че не искам да чуя какво си мисли.
- Как се случи при Джаред? – попитах, за да наруша тишината.
- Без драми там. Беше просто едно момиче, до което седеше на училище всеки ден от цяла
година и без да я погледне повторно. И тогава, след като се преобрази, той я видя и никога
повече не откъсна поглед. Ким беше възхитена. Страшно си падаше по него. Беше
прибавила фамилията му към името си навсякъде из дневника си. – Той се засмя
подигравателно.
Намръщих се.
- Джаред ли ти каза това? Не е трябвало.
Джейкъб прехапа устни.
- Предполагам, че не трябва да се смея. Но е забавно.
- И това ми било духовна половинка.
Той въздъхна.
- Джаред не ни е казвал нищо умишлено. Вече ти разказах тази част, спомняш ли си?
- О, да. Можете да си чувате мислите, но само когато сте вълци, нали?
- Точно. Подобно на твоя кръвопиец. – Той се намръщи.
- Едуард – поправих го аз.
- Да, да. Ето как знам толкова много за начина, по който се чувстваше Сам. Не е така,
сякаш сам би ни казал всичко това, ако имаше избор. Всъщност, това е нещо, което
всички мразим. – Горчивината бе внезапно сурова в гласът му. – Ужасно е. Никакво лично
пространство, никакви тайни. Всичко, от което се срамуваш е изложено на показ пред
всички. – Той потрепери.
- Звучи ужасно – прошепнах аз.
- Понякога си е полезно, когато имаме нужда да се координираме – каза той сърдито. –
Веднъж на синя луна, когато някой кръвопиец пресече територията ни. Беше забавно с
Лоран.
- А ако семейство Кълън не се бяха пречкали миналата събота...ъгх! - изръмжа той -
Щяхме да я хванем! -той стисна гневно юмруци.
Трепнах. Колкото и да се притеснявах за Джаспър и Емет, това беше нищо в сравнение с
паниката, която почувствах при идеята за Джейкъб, изправен срещу Виктория. Емет и
Джаспър бяха най-близкото нещо до "неразрушимо", което можех да си представя.
Джейкъб беше все още топъл, все още сравнително човечен. Смъртен. Мислех си за
Джейкъб, застанал пред Виктория, нейната прекрасна коса вееща се около странно
котешкото й лице... и потреперах.
Джейкъб ме погледна с любопитно изражение на лицето си.
- Но не е ли така за теб постоянно? Той да бърника в главата ти?
- О, не. Едуард никога не бърника в главата ми. Само му се иска.
Изражението на Джейкъб стана объркано.
- Не може да ме чуе - обясних, гласът ми изпълнен с мъничко задоволство. - Само с мен е така. Не знаем защо не може.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Странно - каза Джейкъб.
- Да - самодоволството избледня. - Най-вероятно означава, че нещо не е наред с мозъка
ми. - признах.
- Аз вече знаех, че нещо не е наред с мозъка ти - измънка Джейкъб.
- Благодаря.
Слънцето изведнъж проби през облаците, изненада, която не очаквах, и трябваше да
присвия очи срещу блясъка на водата. Всичко смени цвета си - вълните станаха от сиви -
сини, дърветата от скучно маслинено към прекрасно нефритено, а осветените в цветовете
на дъгата камъчета заблещукаха като скъпоценни камъни.
Помижахме за момент, оставяйки очите ни да се приспособят. Нямаше звуци, освен
глухият рев на вълните, ечащ от всяка страна на заслоненото пристанище, мекото търкане
на камък в камък под действието на водното движение и викът на чайки във висините.
Беше изключително спокойно.
Джейкъб се премести до мен, така че вече се облягаше на ръката ми. Беше толкова топъл.
След около минута аз се измъкнах от якето си. Той издаде тих звук на доволство и
отпусна бузата си върху главата ми. Можех да почувствам слънцето, нагряващо кожата ми
- макара да не беше толкова топло, колкото Джейкъб - и се зачудих вяло колко ли време
ми трябваше, за да изгоря.
Разсеяно завъртях ръката си и гледах как под действието на слънчевата светлина, белегът,
който Джеймс бе оставил там, блестеше меко.
- За какво си мислиш? - прошепна той.
- За слънцето.
- Ммм. Хубаво е.
- Ти за какво си мислиш? - попитах аз.
Той се засмя леко за себе си.
- Спомнях си онзи идиотски филм, на който ме заведе. И Майк Нютон оповръща всичко.
И аз се засмях, изненадана как времето променяше спомените. Този беше спомен на
стрес, на объркване. Толкова много се беше променило онази вечер... А сега можех да се
смея. Беше последната вечер, която Джейкъб и аз имахме преди да научи за произхода си.
Последният човешки спомен. Странно приятен спомен сега.
- Липсва ми това - каза той. - Начина по който нещата бяха толкова лесни... неусложнени.
Радвам се, че имам добра памет - той въздъхна.
Той почувства внезапното напрежение на тялото ми, когато неговите думи задействаха
мой спомен.
- Какво има? - попита той.
- Относно тази твоя добра памет... - отдръпнах се от него, за да мога да разчета
изражението му. В момента то беше объркано. - Имаш ли нещо против да ми кажеш какво
правеше понеделник сутринта? Мислеше си за нещо, което тревожеше Едуард. -
"Тревожеше" не беше точната дума, но исках отговор, така че реших, че е по-добре да не
започвам прекалено сурово.
Лицето на Джейкъб се озари от разбиране и той се засмя.
- Просто си мислех за теб. Не му хареса много, нали?
- За мен? Какво за мен?
Джейкъб се засмя, този път по-остро.
- Спомнях си начина, по който изглеждаше онази вечер, когато Сам те намери - виждал
съм го в главата му сякаш съм бил там: знаеш ли, този спомен винаги е преследвал Сам.
Тогава си спомних как изглеждаше първият път когато дойде при мен. Сигурно не
осъзнаваш каква развалина беше тогава, Бела. Минаха седмици преди да започнеш да
изглеждаш човешки отново. Спомних си и как обвиваше ръце около себе си, опитвайки се
да се задържиш цяла... - Джейкъб сви рамене и поклати глава. - Трудно е за мен да си
спомням колко тъжна беше, а дори не беше моя вината. Реших, че за него ще е още по-
трудно. И си помислих, че не е зле да погледне какво е бил направил.
Ударих го по рамото. Нараних ръката си.
- Джейкъб Блек, никога не прави това повече! Обещай ми, че няма да го правиш!
- Няма начин. Не съм се забавлявал толкова от месеци.
- Бог да ми е на помощ Джейк...
- О, стегни се, Бела. Кога ще го видя отново изобщо? Не се притеснявай за това.
Скочих на крака и той хвана ръката ми когато тръгнах. Опитах се да я изскубна от
неговата.
- Тръгвам си, Джейкъб.
- Не, не си тръгвай още - запротестира той, стягайки ръката си около моята. - Съжалявам.
И... добре, няма да го правя повече. Обещавам.
Въздъхнах.
- Благодаря ти, Джейк.
- Ела, ще се върнем в моята къща - каза той нетърпеливо.
- Всъщност наистина мисля, че трябва да тръгвам. Анджела Уебър ме очаква, а знам, че
Алис е притеснена. Не искам да я разстройвам прекалено много.
- Ама ти току-що дойде!
- Такова е чувството - съгласих се аз. Погледнах към слънцето, което вече се намираше
точно над нас. Как беше минало времето толкова бързо?
Веждите му се смъкнаха над очите му.
- Не знам кога ще те видя отново - каза той наранено.
- Ще дойда пак когато е заминал - обещах импулсивно.
- Заминал? - Джейкъб завъртя очи - Това е тактичен начин да опишеш какво прави.
Отвратителни паразити.
- Ако не можеш да се държиш добре, няма да се върна изобщо! - заплаших аз, опитвайки
се да измъкна ръката си. Той отказа да ме пусне.
- О, не се ядосвай - каза той, хилейки се. - Просто рефлекс.
- Ако ще се връщам ти ще трябва да разбереш нещо, окей?
Той зачака.
- Виждаш ли - обясних аз. - Не ми пука кой е вампир и кой върколак. Това е маловажно.
Ти си Джейкъб, той е Едуард, а аз съм Бела. И нищо друго няма значение.
Очите му се присвиха леко.
- Но аз съм върколак - каза неохотно - А той е вампир - добави с очевдно отвращение.
- А аз съм зодия Дева! - изкрещях, вбесена.
Той повдигна вежди, преценявайки изражението ми с любопитен поглед. Накрая сви
рамене.
- Ако наистина можеш да го виждаш по този начин...
- Мога. И го правя.
- Добре. Просто Бела и Джейкъб. Без онези странни Деви - усмихна ми се той. Онази
топла, позната усмивка която толкова ми липсваше. Почувствах моята усмивка да се
разпростира по лицето ми в отговор.
- Наистина ми липсваше, Джейк - признах импулсивно.
- И ти на мен - усмивката му стана по-широка. Очите му бяха щястливи и ясни, без
гневната горчивина. - Повече отколкото можеш да си представиш. Ще се върнеш ли
скоро?
- Възможно най-скоро - обещах.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

6. Швейцария
Докато карах към вкъщи не внимавах много в пътя, който блестеше мокър на слънцето.
Мислех си за потока от информация, който Джейкъб бе споделил с мен, опитвайки се да
го разпределя, да го накарам да придобие смисъл. Въпреки претоварването се чувствах
по-леко. Да видя усмивката на Джейкъб, да изхвърля всички тайни... не правеше нещата
идеални, но ги правеше по-добри. Бях права, че отидох. Джейкъб имаше нужда от мен. И
очевидно, помислих си докато примижвах срещу блясъка, нямаше опасност.
Изникна от нищото. Една минута нямаше нищо освен светла магистрала в огледалото ми
за задно виждане. В следващия момент слънцето отскачаше от сребристо волво, каращо
по петите ми.
- О, по дяволите - изхленчих.
Обмислих дали да не отбия. Но бях прекалено голяма страхливка, за да се изправя срещу
него веднага. Бях разчитала на малко време за подготовка... и да имам Чарли наблизо за
буфер. Поне това щеше да го принуди да не крещи.
Волвото ме следваше на сантиметри. Държах очите си на пътя отпред.
Страхливка от-до, подкарах направо към Анджела без дори веднъж да срещна погледа,
който можех да почувствам как прогаря дупка в огледалото ми.
Той ме следваше, докато не отбих до бордюра пред къщата на Уебър. Той не спря и аз не
погледнах нагоре, когато той премина. Не исках да виждам изражението на лицето му.
Затичах се по късата алея до вратата на Анджела в момента, в който изчезна от погледа
ми.
Бен отвори вратата преди да престана с почукването, като че ли беше стоял точно зад нея.
- Здрасти, Бела! - каза той, изненадан.
- Здравей, Бен. Ъ, Анджела тук ли е? - зачудих се дали Анджела не е забавила плановете
ни и потръпнах при мисълта да се прибера по-рано.
- Разбира се - каза Бен, точно когато Анджела извика "Бела!" и се появи на върха на
стълбите.
Бен ме заобиколи, когато и двамата чухме звука от кола на пътя; този звук не ме изплаши -
двигателя изпърпори, когато спря, последван от шумният звук на ответен изстрел. Нищо
подобно на мъркането на волвото. Това трябваше да е посетителят, който Бен е чакал.
- Остин е тук - каза Бен, когато Анджела стигна до него.
Надут клаксон изпищя от улицата.
- Ще се видим по-късно - обеща Бен - Липсваш ми вече.
Прехвърли ръката си около врата на Анджела и придърпа лицето й надолу до височината
на неговото, за да може да я целуне ентусиазирано. Секунда по-късно, Остин отново наду
клаксона.
- Чао, Андж! Обичам те! - Бен извика като профуча покрай мен.
Аджела се олюля, лицето и леко порозовяло, после се съвзе и замаха докато Бен и Остин
не се скриха от поглед. Тогава се обърна към мен и се усмихна весело.
- Благодаря ти, че правиш това, Бела – каза тя. – От цялото си сърце. Не само, че спасяваш
ръцете ми от осакатяване за цял живот, ами ми спести и два дълги часа на гледане на
безсмислен, зле озвучен, боен филм. – тя въздъхна с облекчение.
- Радвам се, че помагам.
Чувствах как паниката започва да ме напуска, можех да дишам малко по-равномерно.
Чувствах се нормална тук. Лесните човешки драми на Анджела бяха странно
успокоителни. Хубаво беше да знам, че животът е нормален поне някъде.
Последвах Анджела по стълбите до нейната стая. Тя изрита няколко играчки да разчисти
пътя. Къщата беше необичайно тиха.
- Къде е семейството ти?
- Родителите ми заведоха близнаците на рожден ден в Порт Анджелис. Не мога да
повярвам, че наистина ще ми помогнеш с това. Бен се оправдава с разтегнато сухожилие.
– Тя направи физиономия.
- Нямам нищо против – казах аз и тогава влязох в стаята на Анджела и видях купчините
чакащи пликове.
- Оу! – ахнах аз.
Анджела се обърна да ме погледне, извинението се четеше в очите й. Сега разбирах защо
тя бе отлагала и защо Бен се беше измъкнал.
- Мислех, че преувеличаваш – признах си аз.
- Иска ми се. Сигурна ли си, че все още искаш да го направиш?
- Давай да се захващаме за работа. Имам цял ден.
Анджела раздели една купчинка на две и сложи бележника с адресите на майка си между
двете ни на бюрото. Известно време бяхме концентрирани, само тихият звук от
химикалките ни драскащи по хартията се чуваше.
- Едуард какво ще прави тази вечер? – попита тя след няколко минути.
Химикалката ми задълба по пликът, върху който пишех.
- Емет се прибра за уикенда. Предполага се, че ще ходят на поход в планината.
- Казваш го, сякаш не си убедена.
Свих рамене.
- Късметлийка си, че Едуард има братята си за всичките походи и къмпинги. Не знам
какво щях да правя, ако Бен нямаше Остин за всичките момчешки работи.
- Да, работите на открито не са за мен. И няма начин някога да мога да поддържам
темпото.
Анджела се засмя.
- И аз предпочитам работите на закрито.
Тя се съсредоточи върху своята купчина за малко. Аз написах още четири адреса. Никога
не е имало някакво напрежение да се запълва тишината с безсмислени приказки, когато
си около Анджела. Като Чарли, тишината не я притесняваше.
Но пак - като Чарли - понякога тя беше прекалено наблюдателна.
- Има ли нещо? – попита тя с тих глас. – Изглеждаш... загрижена.
Усмихнах се глуповато.
-Толкова ли е очевидно?
- Не толкова.
Сигурно ме лъжеше, за да се почувствам по-добре.
- Не се налага да говориш за това, ако не искаш – увери ме тя. – Ще те изслушам, ако
мислиш, че ще помогне.
Щях да кажа благодаря, но няма нужда. Все пак, имаше прекалено много тайни, които бях
длъжна да пазя. Наистина не можех да обсъждам проблемите си с някой човек. Беше
против правилата.
И все пак, със странна, внезапна нужда, исках да направя точно това. Исках да поговоря с
нормална, човешка приятелка. Исках да се вайкам поне малко, като всяка нормална
тийнейджърка. Исках проблемите ми да са толкова прости. И също така исках да
поговоря с човек, който е извън цялата бъркотия с враждата вампири-върколаци, за да си
изясня нещата. Някой непредубеден.
- Ще си гледам работата – обеща Анджелина, усмихвайки се на адреса, който пишеше.
- Не – казах аз. – Права си. Разтревожена съм. Става въпрос за... Едуард.
- Какво е станало?
Лесно беше да се говори с Анджела. Когато ми задаваше въпроса по такъв начин, знаех,
че не пита, защото умира от любопитство или търси клюка, както Джесика би постъпила.
Нея я беше грижа, че съм разтроена.
- О, той ми е бесен.
- Трудно ми е да си го представя – каза тя. – Защо ти е бесен?
Въздъхнах.
- Помниш ли Джейкъб Блек?
- Аха – каза тя.
- Да.
- Той ревнува.
- Не, не ревнува... – Трябваше да си държа устата затворена.
Нямаше начин да обясня това както трябва. Но исках да продължа да говоря.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Не бях осъзнала колко жадна съм за човешки разговор.
– Едуард мисли, че Джейкъб... ми влияе лошо, предполагам. Някак... е опасен. Знаеш
колко неприятности си имах преди няколко месеца... Но все пак, глупаво е.
Бях изненадана да видя, че Анджела клати глава.
- Какво? – попитах аз.
- Бела, виждала съм как Джейкъб Блек те гледа. Обзалагам се, че истинската причина е
ревността.
- Нещата не са такива с Джейкъб.
- Може би за теб не са. Но за Джейкъб....
Намръщих се.
- Джейкъб знае какво чувствам. Казала съм му всичко.
- Едуард е само човек, Бела. Той реагира като всяко друго момче.
Направих гримаса. Нямах отговор за това. Тя потупа ръката ми.
- Ще му мине.
- Надявам се. Джейк е в труден период. Има нужда от мен.
- Вие с Джейкъб сте си доста близки, нали?
- Като семейство – съгласих се аз.
- А, Едуард не го харесва... Това сигурно е трудно. Чудя се как ли Бен ще се справи с това?
– замисли се тя.
Почти се усмихнах.
- Вероятно като всяко друго момче.
Тя се ухили.
- Вероятно.
Тогава промени темата. Анджела не си пъхаше носа в чуждите работи, а и явно усещаше,
че няма… че не мога да кажа нищо повече.
- Получих разпределението си за пансиона вчера. Най-далечната сграда от района на
училището, естествено.
- Бен знае ли къде ще отседне вече?
- Най-близката сграда до района. Той има такъв късмет. Ами ти? Реши ли вече къде ще
идеш?
Погледнах надолу, съсредоточавайки се върху нескопосаните драскулки в почерка ми. За
секунда бях разсеяна от мисълта за Анджела и Бен във Вашингтонския университет. Те
ще потеглят към Сиатъл само след няколко месеца. Ще бъде ли безопасно дотогава? Ще
се е преместила ли заплахата от подивял нов вампир на друго място? Ще има ли друго
място, друг град, който да трепери от заглавията във вестниците като от филм на ужасите?
Дали тези заглавия ще бъдат по моя вина?
Опитах да оттърся тази мисъл и отговорих на въпроса й с малко закъснение.
- Аляска, мисля. Университетът в Джуно.
Можех да чуя изненадата в гласа й.
- Аляска? О, наистина ли? Искам да кажа, това е страхотно. Просто си помислих, че ще
предпочетеш да отидеш на някое... по-топло място.
Засмях се малко, все още гледайки плика.
- Да. Форкс наистина промени виждането ми за живота.
- А Едуард?
Въпреки, че споменаването на името му предизвика пеперудките да се раздвижат в
стомаха ми, аз вдигнах поглед и й се ухилих.
- Аляска не е прекалено студена и за него.
Тя отвърна на усмивката ми.
- Разбира се, че не е. – И после въздъхна. – Толкова е далече. Няма да можете да си идвате
толкова често. Ще ми липсваш. Ще ми пишеш ли и-мейли?
Чувство на тиха мъка ме заля; може би не беше добра идея да се сближавам с Анджела
сега. Но нямаше ли да бъде по-тъжно ако пропуснехме тези последни моменти? Избутах
тъжните мисли, за да мога да й отговоря шеговито.
- Ако мога да пиша след това – кимнах към купчината пликове, с които бях приключила.
Смяхме се и така беше лесно да си говорим весело за часовете и специализациите, докато
привършвахме с останалите. Само трябваше да мисля за това. Все още имаше по-
неотложни неща, за които да се тревожа днес.
Помогнах й с марките. Страх ме беше да си тръгна.
- Как е ръката ти? – попита ме тя.
Раздвижих пръстите си.
- Мисля, че ще си възтановя способностите да я използвам ... все някога.
Захлопа се по вратата на долния етаж и и двете се погледнахме.
- Андж? – извика Бен.
Опитах се да се усмихна, но устните ми затрепереха.
- Мисля, че това ми подсказва, че трябва да си вървя.
- Не е нужно. Въпреки че той ще ми опише филма... в детайли.
- Чарли ще се чуди къде съм се запиляла.
- Благодаря ти, че ми помогна
- Прекарах си страхотно всъщност. Трябва пак да направим нещо такова. Хубаво беше да
прекараме малко време по момичешки.
- Определено.
На вратата на спалнята леко се почука.
- Влез, Бен – каза Анджелина.
Аз станах и започнах да се протягам.
- Здрасти, Бела. – Бен ме поздрави бързо преди да иде да седне на мястото ми до
Анджела. Той погледна свършената ни работа.
- Добра работа. Лошо е, че няма нищо останало за вършене, щях... – той остави мисълта
да се проточи, а после започна отново ентусиазирано. – Андж, не мога да повярвам, че го
изпусна! Беше велико. А в последната бойна сцена – хореографията беше невероятна!
Един мъж… ами ще трябва да го видиш, за да разбереш за какво говоря …
Анджела извъртя очи в моя посока.
- Ще се видим в училище. – Казах с нервен смях.
Тя въздъхна.
- Ще се видим.
Бях нервна през целият път до пикапа ми, но улицата беше празна. През целият път,
докато карах, гледах притеснено във всичките ми стъкла, но нямаше и следа от
сребристата кола. Нямаше я и пред къщата, но това не значеше много.
- Бела? – подвикна Чарли, когато отворих входната врата.
- Здрасти, татко.
Намерих го в дневната пред телевизора.
- Та, как беше денят ти?
- Добър – отвърнах аз.
Най-добре да му кажа всичко – и без това щеше да чуе от Били скоро. Пък и щеше да го
зарадва.
– Не им трябвах на работа, затова отидох до Ла Пуш.
Нямаше достатъчно изненада по лицето му. Били вече беше говорил с него.
- Как е Джейкъб? – попита Чарли, опитвайки се да не звучи равнодушно.
- Добре е – казах аз също толкова нехайно.
- Ходи ли до Уебстърови?
- Да. Адресирахме всичките й покани.
- Това е хубаво. – Лицето на Чарли се озари с огромна усмивка. Беше странно
съсредоточен, като се има предвид, че даваха мач. – Радвам се, че си прекарала известно
време с приятелите си днес.
- Аз също.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Отидох бавно към кухнята, търсейки си някаква работа. За нещастие, Чарли си беше
почистил след като бе обядвал. Стоях там няколко минути, гледайки към яркото петно,
която светлината образуваше на пода. Но знаех, че не мога да отлагам това вечно.
- Отивам да уча – обявих печално като се запътих към стълбите.
- Ще се видим по-късно – подвикна Чарли след мен.
„Ако оцелея”, помислих си.
Затворих вратата на спалнята ми преди да се обърна към стаята. Разбира се, че беше там.
Беше се подпрял на стената срещу мен в сянката до отвореният прозорец. Изражението
му беше студено, а стойката му - напрегната. Той ме гледаше ядно, мълчаливо. Аз се свих,
чакайки бурята да ме връхлети, но тя така и не дойде. Той просто продължи да ме гледа
ядосано, вероятно твърде бесен, за да говори.
- Здрасти – казах най-накрая.
Лицето му можеше и да е изваяно от камък. Броих до сто в главата си, но нямаше
промяна.
- Ъъъ...та, все още съм жива – започнах аз.
Ръмжене се разнесе от някъде ниско в гърдите му, но изражението му не се промени.
- Няма никакви щети – настоях със свиване на рамене.
Той се раздвижи. Очите му се затвориха и той стисна горната част на носа си с пръстите
на дясната си ръка.
- Бела, - прошепна той. – Имаш ли някаква представа колко близо бях до пресичането на
границата днес? До това да наруша споразумението и да тръгна след теб? Знаеш ли какво
щеше да значи това?
Ахнах и очите му се отвориха. Бяха студени и сурови като нощта.
- Не можеш! – казах твърде високо. Опитах се да снижа гласа си, та Чарли да не може да
ме чуе, но исках да му изкрещя думите. – Едуард, те ще използват всяко извинение, за да
се сбият. Много ще харесат това. Никога не трябва да нарушаваш правилата!
- Може би те не са единствените, които ще се радват на битка.
- Не започвай отново – казах рязко. – Ти си направил споразумението – ти ще го спазваш.
- Ако те беше наранил…
- Стига! – прекъснах го аз. – Няма за какво да се тревожиш. Джейкъб не е опасен.
- Бела – той извъртя очи. – Ти не си правилният човек, който да преценява кое е опасно и
кое – не.
- Знам, че не трябва да се притеснявам от Джейкъб. Нито пък ти.
Той стисна зъби. Ръцете му бяха стиснати в юмруци от двете страни на тялото му. Той все
още беше изправен до стената, а аз мразех да има разстояние помежду ни.
Поех си дълбоко въздух и прекосих стаята. Той не помръдна, когато обвих ръце около
тялото му. След топлината на последните слънчеви лъчи за следобеда, която струеше от
прозореца, кожата му беше като че ли допълнително ледена. Той също изглеждаше като
лед, както че ли беше замръзнал.
- Съжалявам, че те притесних – промълвих аз.
Той въздъхна и се отпусна малко. Ръцете му обвиха талията ми.
- „Притеснен” е меко казано – промърмори той. – Беше много дълъг ден.
- Ти не трябваше да разбираш за това – напомних му аз. – Мислих, че ще ловуваш по-
дълго.
Погледнах нагоре към лицето му, към отбранителният му поглед; не бях забелязала от
напрежението на момента, но те бяха прекалено тъмни. Кръговете под тях бяха тъмно
лилави. Намръщих се с неодобрение.
- Когато Алис те видя да изчезваш, аз се върнах – обясни той.
- Не трябваше да го правиш. Сега ще трябва пак да идеш. – Мръщенето ми се задълбочи.
- Мога да изчакам.
- Това е нелепо. Имам предвид, знам, че тя не може да ме види, когато съм с Джейкъб, но
ти трябваше да знаеш, че…
- Но не знаех. – Той ме прекъсна. – И не можеш да очакваш да допусна…
- О, да, мога – прекъснах го аз. – Това е точно това, което очаквам…
- Това няма да се случи отново.
- Точно така! Защото ти няма да преувеличаваш следващият път.
- Защото няма да има следващ път.
- Разбирам, когато трябва да заминеш, дори и да не ми харесва…
- Не е същото. Аз не рискувам живота си.
- Нито път аз.
- Върколаците представляват риск.
- Не съм съгласна.
- Няма да преговарям за това, Бела.
- Нито пък аз.
Ръцете му пак бяха свити в юрмуци. Можех да ги усетя на гърба си. Думите излязоха от
устата ме без да мисля.
- Наистина ли това е само заради сигурността ми?
- Какво имаш предвид? – поиска да знае той.
- Не си... – Теорията на Анджела ми изглеждаше още по-глупава от преди. Беше трудно да
завърша мисълта си. – Имам предвид, достатъчно разумен си, за да знаеш, че не трябва да
ревнуваш?
Той повдигна една вежда.
- Така ли?
- Бъде сериозен.
- Това е лесно – няма нищо смешно с цялата ситуация.
Намръщих се подозрително.
- Или... има нещо съвсем друго? Някаква глупост от сорта на вампирите-и-върколаците-
са-винаги-смъртни-врагове? Това да не е някоя тестостеронова…
Очите му пламтяха.
- Това е само заради теб. Интересува ме само сигурността ти.
Беше невъзможно да се съмнявам в черния огън в очите му.
- Добре – въздъхнах аз. – Вярвам ти. Но искам да знаеш нещо – когато става дума за
цялата глупост с враговете, мен не ме бройте. Аз съм неутрална страна. Аз съм
Швейцария. Отказвам да бъда повлияна от териториални спорове между митични
същества. Джейкъб е като част от семейството ми. Ти си... ами , не точно любовта на
живота ми, защото планирам да те обичам много по-дълго. Любовта на съществуването
ми. Не ме интересува кой е върколак и кой е вампир. Ако Анджела се окаже вещица, то
тогава и тя може да се присъедини към купона.
Той се взираше в мен мълчаливо през свити очи.
- Швейцария – повторих, за да подчертая.
Той ми се намръщи и после въздъхна.
- Бела... – Носът му се сбръчка от отвращение.
- Сега пък какво?
- Ами... не се обиждай, но смърдиш на куче – каза ми той.
И се усмихна с кривата си усмивка и аз знаех, че кавгата е приключила. Засега.
Едуард трябваше да компенсира заради пропуснатия лов, така че тръгваше в петък вечер
в Джаспър, Емет и Карлайл към някакъв резерват в Северна Калифорния с проблем с
планинските мечки.
Не бяхме постигнали съгласие по въпроса с върколаците, но не се почувствах виновна,
когато звъннах на Джейк през краткото време, когато Едуард закара Волвото у дома,
докато не се върна обратно през прозореца ми, за да му кажа, че ще отида в резервата в
събота. Не се криех. Едуард знаеше как се чувствам. И ако пак ми повредеше камиона, ще
накарам Джейкъб да дойде да ме вземе. Форкс беше неутрален, точно като Швейцария – точно като мен.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Така че когато приключих в работата в четвъртък и Алис ме чакаше във Волвото, а не
Едуард, отначало не бях подозрителна. Вратата на мястото до шофьора беше отворена и
музика, която не разпознавах, направо тресеше цялата кола, когато дойдеше реда на баса.
- Здрасти, Алис – извиках през виенето, когато се качих. – Къде е брат ти?
Тя пееше в синхрон с песента, гласът й с октава по-висок от мелодията, преплетена в
сложна хармония. Тя ми кимна, игнорирайки въпроса ми като се концентрира върху
музиката. Затворих вратата и покрих ушите си с ръце. Тя се ухили и намали звука, докато
не се превърна само във фон. Тогава тя заключи вратите и натисна газта в същият момент.
- Какво става? – попитах аз, ставайки ми неудобно. – Къде е Едуард?
Тя сви рамене.
- Тръгнаха рано.
- Оу - опитах се ако не да скрия, то поне да обуздая нелепото си разочарование. Ако е
излязъл рано, това означава, че ще се върне по-скоро, си напомних аз.
- Всички момчета си тръгнаха, и сега може да имаме пижамeно парти!- обяви тя с
развълнувано напевен глас.
- Пижамeно парти? - повторих аз с подозрителна нотка.
- Не си ли развълнувана?- изчурулика тя.
Задържах оживения й поглед за една дълга секунда.
- Това да не е като “отвличане”?
Тя се усмихна и кимна.
- До сряда. Есме се разбра с Чарли, ще останеш с мен две нощи и аз ще те закарам и
прибера от училище утре.
Извърнах лице към прозореца и стиснах зъби така, че почти изскърцаха.
- Извинявай! - каза Алис, като гласа й не звучеше изобщо разкаяно. – Той ме подкупи да
го направя.
- С какво? - почти изсъсках.
- Поршет! Точно като онова, което откраднах в Италия - въздъхна тя щастливо и след това
добави: - Не би трябвало да го карам из Форкс, но ако искаш може да видим за колко ще
стигнем от тук до Ел Ей, бас държа, че ще сме се върнали до полунощ.
Поех си дълбоко дъх.
- Мисля да пропусна! – въздъхнах аз, потискайки тръпките, които ме побиха.
Завихме, винаги прекалено бързо, надолу към дългата алея. Алис отби към гаража и
набързо успях да видя всички паркирани коли. Големият джип на Емет беше там,
блестящото светложълто Порше също грациозно паркирано, между джипа и червения
кабриолет на Розали.
Алис изскочи леко и приплъзна ръката си по гладката повърхност на своя доста лъскав
рушвет.
- Красиво е нали?
- Повече от красиво - измърморих аз, доста скептично. - И той те подкупи с това, само за
да ме държиш два дни като заложник?
Алис направи физиономия. Секунда по-късно проумях всичко и ахнах от ужас.
- Така ще бъде всеки път, когато го няма, нали?
Алис кимна утвърдително. Тръшнах своята врата твърде силно и се отправих към къщата.
Тя танцуваше и се въртеше до мен, все така неразкаяна.
- Алис, не мислиш ли, че това поведение е твърде властно? Съвсем леко психарско, може
би?
- Не съвсем- каза тя леко подсмърчайки. – Изглежда не осъзнаваш колко опасен може да
бъде един млад върколак. Особено, когато не мога да ги виждам. Едуард няма как да знае
дали си в безопасност или не. Не би трябвало да си толкова безразсъдна.
Гласът ми стана рязък.
-Да бе, зощото вампирското пижамено парти е апогея на безопасното поведение.
Алис се разсмя.
- Не се тревожи, ще ти направя педикюр и всичко останало - обеща с усмивка тя.
Цялото време прекарано с Алис не беше никак зле, като изключим факта, че се чувствах
задържана против собствената си воля. Есме донесе италианска храна (чак от Порт
Анджелис), а Алис приготви за гледане любимите ми филми. Дори Розали присъстваше
тихо на заден план. Алис настоя за педикюра и аз се замислих дали не прави всичко това
по списък – вероятно е преписвала от някой много кофти сериал.
-До колко късно искаш да останеш будна?- ме попита тя, докато пръстите на краката ми
лъщяха в кърваво червен цвят. Нейният ентусиазъм остана непомрачен, въпреки
настроението ми.
- Нямам подобно желание и без това утре сме на училище !- докато казвах това, тя се
нацупи. - И къде се предполага, че ще спя?- попитах аз измервайки кушетката с очи. Беше
доста къса.
- Не може ли да ме държиш под око в моята къща?
-Що за пижамено парти пък ще бъде това?- тя поклати глава неодобрително. - Ще спиш в
стаята на Едуард.
Въздъхнах. Неговото канапе поне бе по-дълго от това тук. Всъщност и златистия килим в
неговата стая вероятно бе достатъчно дебел, така че и пода не би бил и наполовина зле.
- Не мога ли поне да отскоча до нас, за да си взема нещата?
Тя се ухили.
- Вече сме се погрижили за това.
- А позволено ли ми е да ползвам телефона ти?
- Чарли знае къде си.
- Не смятам да се обадя на Чарли- намръщих се аз на свой ред. - По всичко изглежда, че
имам някои планове за отменяне.
- Оу - тя се замисли. - Не съм сигурна за това.
- Алис!- изхленчих силно. - Хайде де!
- Добре, добре!- каза припряно тя, излизайки от стаята. Отне й около половин секунда, за
да се върне с телефон в ръка. - Той не забрани точно това... - промърмори тя на себе си,
докато ми подаваше телефона.
Набрах номера на Джейкъб, надявайки се тази вечер да не е навън с приятелите си.
Късметът беше на моя страна - чух гласа му от отсрещната страна.
- Ало?
- Здрасти, Джейк, Бела е!- Алис ме погледна за секунда с безизразни очи, преди да се
обърне и да седне на канапето между Розали и Есме.
- Здрасти, Бела - отвърна той, внезапно предпазливо. - Какво става?
- Нищо хубаво.Все пак не мога да дойда в събота.
За момент настана тишина.
- Глупави кръвопийци!- измърмори най-накрая. - Мислех, че е заминал? Не може ли да
имаш собствен живот, когато не е тук? Или те затваря в ковчег?
Засмях се последното.
- Не мисля, че е смешно.
- Смея се само, защото беше близко – отвърнах аз. - Но той ще си е у дома в събота, така
че няма значение.
-А ще се храни ли тук във Форкс тогава?- попита той рязко.
-Не. - Не се оставих да ме подразни, а и не бях по-малко ядосана от него. - Той тръгна
рано.
- Оу, ами ела сега тогава! - предложи той с внезапен ентусиазъм. - Не е чак толкова късно.
Или пък може аз да се отбия до Чарли.
- Ще ми се. Не съм при Чарли - промърморих горчиво. - В момента съм нещо като
заложник.
Той замълча, докато асимилира това и накрая изръмжа.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Ще дойдем да те вземем - обеща с равен глас, автоматично преминавайки в множествено
число.
Усетих ледени тръпки по гръбнака си, но отговорих с весел и шеговит тон.
- Изкушаващо. Бях подложена на огромно мъчение - Алис ми лакира ноктите.
- Говоря сериозно.
- Недей. Те просто искат да съм в безопасност.
Той изръмжа отново.
- Може да прозвучи глупаво, но те от все сърце ми мислят само най-добро.
- Сърце! – изсумтя той.
- Съжалявам за събота…- извиних се отново аз. – Трябва да лягам - погледнах към
кушетката, - но скоро ще ти се обадя отново.
-Убедена ли си, че ще ти позволят?- попита той с язвителен тон.
- Не съвсем – въздъхнах аз. - Лека, Джейк.
- До скив.
За миг Алис се озова до мен, протягайки ръка за телефона, но аз вече набирах и тя видя
номера.
- Не мисля, че ще носи телефон със себе си - каза тя.
- Ще му оставя съобщение.
Телефона извъня четири пъти, последвани от изпиукване. Нямаше поздрав.
-В беда си!- казах бавно, наблягайки на всяка дума. - В огромна беда. Ядосани гризлита
ще изглеждат питомни пред това, което те чака, когато се прибереш.
Затворих капака на телефона и го подадох на Алис.
- Приключих! - заявих аз.
- Голям купон е да си имаш заложник! - изкикоти се тя.
- Сега отивам да спя - обявих аз и се отправих към стълбището заедно с Алис по петите
ми.
- Алис – въздъхнах аз, - нямам намерение да се измъквам, а дори и да беше така, щеше да
го видиш и да ме спреш.
- Просто смятах да ти покажа къде са ти нещата - отвърна невинно тя.
Стаята на Едуард беше в дъното на дългия коридор на третия етаж, нямаше как да бъде
сбъркана, дори и когато къщата ми беше по-малко позната. Но когато включих
осветлението, се заковах объркана на място. Дали пък не бях сбъркала вратата?
Алис се изкикоти.
Това беше същата стая, осъзнах бързо, но леко преустроена. Канапето беше преместено
до северната стена, а стерео уредбата беше избутана под огромните рафтове със СиДи-та-
и всичко това, за да се направи място за прекрасното голямо легло, което се намираше в
центъра на стаята. Южната стъклена стена отразяваше сцената обратно като огледало и
правейки нещата да изглеждат двойно по-зле.
Всичко си отиваше. Юргана беше тъмно златист, само малко по-светъл от стените;
рамката беше черна със сложни боядисани плетеници от ковано желязо. Изваяни рози се
увиваха като лоза около високите стълбове и образуваха сенчеста решетка над главата ми.
Пижамата ми беше добре сгъната и поставена в единия ъгъл на леглото, чантичката ми с
тоалетни принадлежности бе оставена близо до нея.
- За какво, по дяволите е всичко това? - изпелтечих още по-ядосана.
- Не ми казвай, че си мислеше, че ще те остави да спиш на канапето?
Мърморех неразбираемо, докато отивах към леглото, където просто грабнах нещата си и
ги махнах от леглото.
- Ще ти дам известно уединение - изсмя се отново Алис. - Ще се видим на сутринта.
След като измих си зъбите и облякох пижамата си, взех една пухкава възглавница от
леглото и издърпах златистия юрган към канапето. Знам, че вероятносе държах глупаво,
обаче не ми пукаше особено много. Поршета като подкуп и огромни кралски легла в
къща, където никой не спи - беше отвъд границите на търпението ми. Загасих
осветлението, чудейки се дали не съм твърде ядосана, за да спя.
Изгасих лампите и се свих на дивана, чудейки се дали не съм прекалено изнервена, за да
заспя.
В тъмното, стъклената стена вече не беше тъмно огледало, удвояващо стаята. Светлината
на луната придаваше блясък на облаците зад прозореца. Когато очите ми привикнаха,
можех да различа как разпръснатата светлина осветява върховете на дърветата и как се
отразява в малка част от реката. Наблюдавах сребърната светлина, чакайки очите ми да
натежат.
На вратата леко се почука.
- Какво има, Алис? – изсъсках аз.
Бях готова да се оправдавам, представяйки си развеселеното й изражение, когато видеше
импровизираното ми легло.
- Аз съм – каза Розали меко, отваряйки вратата дотолкова, че да видя как сребърната
светлина огрява перфектното й лице. – Може ли да вляза?

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

7. Нещастен край
Розали се поколеба на вратата, на спиращото дъха лице се беше изписала несигурност.
- Разбира се – отговорих аз, гласът ми беше една октава по-висок заради изненадата. –
Влез.
Надигнах се, плъзгайки се към единият край на дивана, за да й направя място. Стомахът
ми нервно се сви, когато едничкият член на семейство Кълън, който не ме харесваше,
мълчаливо се придвижи да седне на празното място. Опитах се да намеря причина, която
да я накара да иска да говори с мен, но нищо не ми идваше наум.
- Имаш ли нещо против да си поговориш с мен за няколко минути? – попита тя. – Нали не
ти събудих? – Очите й се преместиха от липсващите завивки на леглото към канапето ми.
- Не, будна бях. Разбира се, можем да поговорим. – Чудех се дали може да чуе
предпазливостта в гласа ми, както аз самата можех да я чуя.
Тя се засмя леко и звукът като че ли беше звън на камбанки.
- Той толкова рядко те оставя сама – каза тя. – Реших да се възползвам от възможността.
Какво ли искаше да ми каже, което не можеше пред Едуард? Ръцете ми се свиха и
отпуснаха около края на юргана.
- Моля те, не си мисли, че така грубо се натрапвам –каза Розали, гласът й бе нежен, почти
умолителен. Тя скръсти ръце в скута си и погледна надолу към тях, когато заговори. –
Сигурна съм, че достатъчно съм наранила чувствата ти досега, не искам пак да го
направя.
- Не се притеснявай, Розали. Чувствата ми са си много добре. Какво има?
Тя се засмя отново, звучейки странно засрамено.
- Ще ти кажа защо мисля, че ти трябва да останеш човек, защо аз бих останала човек, ако
бях на твое място.
- Оу.
Тя се усмихна на нотката на шок в гласа ми и после въздъхна.
- Едуард казвал ли ти е какво доведе до това? – попита тя, посочвайки възхитителното си
безсмъртно тяло.
Кимнах бавно, внезапно сериозна.
- Той каза, че е било близко до това, което ми се случи онзи път в Порт Анджелис, само че
теб не е имало кой да те спаси. – Потреперих при спомена.
- Наистина ли ти е казал само това? – попита тя.
- Да – казах, гласът ми показваше объркването ми. – Още ли има?
Тя повдигна глава към мен и се усмихна; но това беше твърдо, горчиво и все пак
зашеметяващо изражение.
- Да – каза тя. – Има и още.
Изчаках, докато тя гледаше през прозореца. Изглежда се опитваше да се успокои.
- Искаш ли да чуеш историята ми, Бела? Тя няма щастлив финал, но коя от тези на всички
ни има? Ако имаха щастлив край, всичките щяхме да бъдем под земята вече.
Аз кимнах, въпреки че нотката в гласа й ме плашеше.
- Живеех в един по-различен свят от твоя, Бела. Човешкият ми свят беше едно по-просто
място. Беше 1933г. Бях на 18 и бях красива. Животът ми беше идеален.- Тя се загледа през
прозореца в сребърните облаци, изражението й показваше, че в мислите си бе много далеч
от тук. - Родителите ми бяха от средната класа. Баща ми имаше стабилна работа в една
банка, нещо, за което чак сега осъзнавам, че е бил прекалено самодоволен – той виждаше
успехът си като награда за таланта и тежкия си труд, а не като чист късмет. Тогава вземах
всичко за даденост. У дома сякаш Голямата Депресия беше само обезпокоителен слух.
Разбира се виждах бедните хора – онези, които нямаха такъв късмет. Баща ми беше
втълпил, че те сами са си докарали проблемите. Работата на майка ми беше да се грижи
къщата и аз и двамата ми по-малки братя да сме в идеален ред. Беше ясно, че аз съм й и
приоритет, и любимка. По това време не разбирах напълно, но винаги съм усещала, че те
не са доволни с това, което имат, въпреки че беше много повече от това на другите. Те
искаха още. Те имаха социални стремежи –кариеристи, предполагам можеш да ги
наречеш. Красотата ми беше като божи дар за тях. Те бяха видяли толкова повече
потенциал в нея от мен. Те не бяха доволни, но аз бях. Толкова се радвах да бъда себе си,
да бъда Розали Хейл. Бях доволна, че мъжките очи следяха всяко едно мое движение,
откакто навърших 12. Наслаждавах се на завистта, която предизвиквах у приятелките ми,
когато пипаха косата ми. Щастлива, че майка ми е горда с мен и че баща ми ми купуваше
хубави рокли. Знаех какво искам от живота и изглеждаше така, сякаш нищо нямаше да
може да ми попречи да го получа. Исках да бъда обичана, да бъда обожавана. Исках да
имам разкошна сватба, пълна с цветя, където целият град щеше да ме гледа как вървя към
олтара под ръка с баща ми и ще си мисли, че аз съм най-красивото същество, което някога
са виждали. Възхищението ми беше нужно както въздуха, Бела. Бях глупава и
повърхностна, но бях щастлива. – Тя се усмихна, развеселена от собствената си оценка. -
Влиянието на родителите ми беше толкова голямо, че аз исках само материалните блага
от живота. Исках голяма къща с елегантно обзавеждане, която някой друг щеше да чисти,
и модерна кухня, в която някой друг щеше да готви. Както казах, повърхностна. Млада и
много повърхностна. И не виждах никаква причина да не получа тези неща. Имаше
няколко неща, които исках, които бяха по-смислени. Особено едно нещо. Най-близката ми
приятелка беше момиче, наречено Вера. Тя се омъжи млада, само на седемнадесет. Тя се
омъжи за човек, когото моите родители никога не биха одобрили за мен – дърводелец.
Година по-късно им се роди син, красиво малко момченце с трапчинки и къдрава черна
коса. Тогава за първи път в живота си почувствах завист към някого другиго. – Тя ме
погледна с неразгадаем поглед. - Тогава беше различно време. Бях на твоята възраст, но
бях готова за всичко това. Копнеех за свое собствено мъничко бебче. Исках да имам своя
собствена къща и съпруг, който да ме целува всеки път, когато се прибираше от работа –
точно като Вера. Само че аз имах друга къща впредвид...
Трудно ми беше да си представя светът, който Розали е познавала. Разказът й ми звучеше
повече като приказка, отколкото история. С лек шок осъзнах, че това е бил свят, близък до
този, който Едуард е познавал; светът, в който той е израснал. Чудех се, докато Розали
мълчеше известно време, дали моят свят му изглеждаше толкова озадачаващ, колкото този
на Розали се струваше на мен?
Розали въздъхна, и когато заговори отново, гласът й беше някак различен, вглъбеността й
я нямаше.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- В Рочестър имаше едно кралско семейство – семейство Кинг, колкото и иронично да
звучи. Ройс Кинг притежаваше банката, в която работеше баща ми и почти всяко друго
печелившо предприятие в града. Така неговият син, Ройс Кинг Втори – устата й се
изкриви при произнасянето на името му, то излезе през зъбите й, – ме видя за първи път.
Той щеше да наследи банката и така започна да ръководи различните отдели. Два дни по-
късно, майка ми удобно забравила да даде да баща ми обядът му, когато тръгвал за работа.
Помня, че бях объркана, когато тя настоя да си облека бялата тънка копринена рокля и да
си навия косата, само за да отида до банката. – Розали се изсмя без хумор. – Не забелязах,
че Ройс гледа специално мен. Всички ме гледаха. Но през онази нощ розите започнаха да
пристигат. През всяка нощ от ухажването, той ми пращаше букет рози. Стаята ми
постоянно беше претрупана с тях. Стигна се дотам, че миришех на рози, когато излизах
от къщата. Ройс също беше красив. Той имаше по-светла коса от моята и бледо сини очи.
Той каза, че очите ми са като виолетки, и така и те започнаха да се появяват в букетите
заедно с розите. Родителите ми го одобряваха, това е меко казано. Той беше всичко, за
което някога са си мечтали. А изглеждаше, Ройс беше всичко, за което аз някога си бях
мечтала. Принцът от приказките, дошъл да ме направи принцеса. Всичко, което исках, и
все пак не беше повече, отколкото очаквах. Бяхме сгодени преди да съм го познавала и от
два месеца. Не прекарвахме кой знае колко време заедно. Ройс ми казваше, че има много
задължения в работата си, а когато бяхме заедно, той харесваше да ме виждат до него. И
на мен това ми харесваше. Имаше много партита, балове и красиви рокли. Когато си
Кинг, всяка врата е отворена за теб, всяко червено килимче те приветства. Годежът не
продължи дълго. Плановете бяха предварително направени за най-пищната сватба, която
градът някога бе виждал. Щеше да бъде всичко, което някога съм искала. Когато се
отбивах у Вера, вече не й завиждах. Представях си светлокосите си деца, играейки си на
безкрайните морави пред резиденцията на семейство Кинг, и я съжалявах.
Розали замлъкна внезапно, стискайки зъби. Това ме извади от унеса на историята и
осъзнах, че ужасът скоро ще последва. Нямаше да има щастлив край, точно както беше
обещала. Чудех се дали затова тя таи толкова повече горчивина в себе си от останалите –
защото е била на крачка от всичко, за което някога е мечтала, когато човешкият й живот е
бил прекъснат.
- Бях у Вера онази нощ – прошепна Розали. Лицето й беше гладко като мрамор и точно
толкова безизразно. – Малкият й Хенри беше очарователен, целият усмихнат и в
трапчинки – тъкмо се беше научил да седи сам. Вера ме изпрати до врата, когато си
тръгвах, бебето й бе в ръцете й, а мъжът й до нея – с една ръка през кръста й.
Той я целуна по бузата, когато мислеше, че не гледам. Това ме обезпокои. Когато Ройс ме
целуваше, не беше съвсем същото – не толкова нежно някакси... Избутах тази мисъл
настрана. Ройс беше моят принц. Някой ден, аз щях да съм кралица.
Трудно беше да се каже на лунната светлина, но изглеждаше сякаш снежнобялото й лице
пребледня още повече.
- Беше тъмно по улиците, лампите вече бяха пуснати. Не бях разбрала колко е късно. – Тя
продължи да шепти почти беззвучно. – Беше и студено. Много студено за късния април.
Сватбата беше само след седмица и аз се тревожех за времето, докато бързах за вкъщи –
спомням си това много ясно... спомням си всяка подробност от онази нощ. Толкова здраво
се бях вкопчила в нея... в началото. Не мислех за нищо друго. Така че помня това, когато
толкова много приятни спомени избледняха... – Тя въздъхна и започна отново да шепне. -
Да, тревожех се за времето – не исках сватбата да е на закрито... Бях на няколко пресечки
от къщата ми, когато ги чух. Групичка мъже под една строшена улична лампа, смеещи се
твърде силно. Пияни. Искаше ми се да бях звъннала на баща ми да ме придружи до
вкъщи, но пътят беше твърде кратък, изглеждаше глупаво. И тогава той ме повика.
- Роуз! – Извика той и другите се засмяха глупашки.
Не бях забелязала, че пияните са толкова добре облечени. Бяха Ройс и няколко негови
приятели, синове на богаташи.
- Ето я моята Роуз! - Ройс извика, смеейки се с тях, звучейки също толкова глупаво.
-Закъсня. Студено ни е, накара ни да те чакаме толкова дълго. - Никога преди не го бях
виждала пиян. По някой тост, от време на време, на някое парти. Беше ми казал, че не
обича шампанско. Не бях разбрала, че той предпочита по-силните питиета. Имаше нов
приятел – приятел на приятеля му, дошъл от Атланта.
- Какво ти казах, Джон, – Ройс се перчеше, хващайки ръката ми и издърпвайки ме по-
близо до себе си. – Тя не е ли по-хубава от всички вашите сладурани в Джорджия? -
Мъжът на име Джон беше тъмнокос и със слънчев загар. Огледа ме, като че бях кон, който
ще купува.
- Трудно е да се каже – проговори провлачено той. - Цялата е покрита. - Те се изсмяха,
Ройс също се смееше.
- Внезапно, Ройс издърпа якето от раменете ми – беше ми подарък от него – като
разпръсна пиринчените копчета наоколо. Те се разпиляха по цялата улица.
- Покажи му как изглеждаш, Роуз! – той се разсмя отново и смъкна шапката от главата ми.
Иглите издърпаха косата ми от корените и извиках от болка. Това изглежда им харесваше
– звукът от болката ми…
Розали внезапно ме погледна, сякаш бе забравила, че съм там. Бях сигурна, че лицето ми е
бледо толкова, колкото и нейното. Освен ако не беше зелено.
- Няма да те карам да слушаш останалото – тихо каза тя. – Оставиха ме на улицата и още
се препъваха, докато си отиваха. Мислеха си, че съм мъртва. Дразнеха Ройс, че ще трябва
да си намери нова булка. Той се разсмя и каза, че първо трябва да се научи на малко
търпение. Чаках да умра на улицата. Беше студено, макар че толкова много ме болеше, че
бях изненадана, че това ме тревожи. Започна да вали и се зачудих защо още не умирах.
Нямах търпение смъртта да дойде, да спре болката. Отнемаше толкова много време…
Тогава Карлайл ме намери. Подушил кръвта и дошъл да разследва. Помня, че бях смътно
раздразнена, докато той работеше върху мен, опитвайки се да спаси живота ми. Никога не
бях харесвала д-р Кълън или жена му и брат й – за какъвто Едуард се представяше тогава.
Разстройвах се, че всички бяха толкова по-красиви от мен, особено мъжете. Но не се
движеха в обществото, така че ги бях виждала само веднъж или два пъти. Мислех, че съм
мъртва, когато той ме вдигна от земята и побягна с мен – заради скоростта, имах
чувството че летя. Помня, че бях ужасена, че болката не спира… После бях в някаква
светла стая, и беше топло. Умирах, и бях благодарна, че болката се притъпява. Но
внезапно ме преряза нещо остро, през гърлото ми, китките, глезените. Изкрещях от шок,
помислих си, че ме е довел тук, за да ме нарани още повече. Тогава започна да ме изгаря
огъня, и вече не ме беше грижа за нищо друго. Молех го да ме убие. Когато Есме и Едуард
се прибраха, се молех и на тях да ме убият. Карлайл седеше с мен. Държеше ръката ми и
ми казваше, че ужасно съжалява, обещаваше, че това ще спре. Каза ми всичко, и от време
на време го слушах. Каза ми какъв е той, в какво се превръщах аз. Не му повярвах. Той се
извиняваше за всеки мой писък. Едуард не беше доволен. Помня, че чувах как ме
обсъждат. Понякога спирах да крещя. Нямаше смисъл от това.
- Какво си мислел, че правиш, Карлайл? – питаше Едуард. – Розали Хейл? – Розали
имитираше раздразнения глас на Едуард до съвършенство. – Не ми харесваше как
произнасяше името ми, сякаш нещо не ми беше наред.
- Не можех просто да я оставя да умре – каза тихо Карлайл. – Дойде ми твърде много…
прекалено голяма загуба е.
- Знам – каза Едуард, но ми се стори, че звучеше презрително. Ядоса ме. Тогава не знаех,
че той наистина може да види какво точно бе видял Карлайл.
- Прекалено голяма загуба. Не можех да я оставя – повтори шепнешком Карлайл.
- Разбира се, че не си могъл – съгласи се Есме.
- Хората умират непрекъснато – ядосано напомни Едуард. – Не мислиш ли, че тя е малко
забележима? Семейство Кинг ще организират огромно претърсване – не че някой
подозира демоните – изръмжа той.
- Въпреки това ми беше приятно да почувствам, че те изглежда знаеха за вината на Ройс.
Не осъзнавах, че почти е приключило, че ставах по-силна и по този начин можех да се
концентрирам върху това, което казваха. Болката започна да изчезва от върховете на
пръстите ми.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- Какво ще правим с нея? – каза гнусно Едуард или поне така ми звучеше.
Карлайл въздъхна.
- Това зависи от нея, разбира се. Тя може да тръгне по своя път.
Вярвах достатъчно на това, което ми казваше, и думите му бяха ужасяващи за мен. Знаех,
че животът ми е приключил и няма връщане назад. Не можех да понеса и мисълта да съм
сама... Болката най-накрая изчезна и те ми обясниха, отново, какво бях. Този път
повярвах. Почувствах жаждата, твърдата ми кожа. Видях брилянтните си червени очи.
Оставах си повърхностна, почувствах се по-добре, когато видях рефлексите си в
огледалото за пръв път. Въпреки очите, аз бях най-прекрасното нещо, което някога съм
виждала.
Тя се засмя на себе си за момент.
- Отне известно време, преди да започна да обвинявам красотата си за това, което ми се
случи – за да видя проклятието й. За да желая да бъда... не грозна, но поне нормална. Като
Вера. Така щях да мога да се омъжа за някой, който ме обичаше и щяхме да имаме някое
хубаво бебче или бебчета. Това е, което наистина исках през цялото време. И все още не
ми се струва, че е твърде много, за да го искам.
Тя се беше замислила за малко и се чудех, дали не е забравила за присъствието ми,
отново. Но тогава тя ми се усмихна и изражението й изведнъж стана тържествуващо.
- Знаеш ли, досието ми е почти толкова чисто, като това на Карлайл. – каза ми тя – По
-добро и от на Есме. Хиляди пъти по-добро и от на Едуард. Никога не съм опитвала
човешка кръв – произнесе се тя , гордо.
Тя разба изражението ми, опитващо се да нареди парченцата, чудещо се защо досието й
бе „почти толкова чисто”.
- Убила съм петима души. – каза ми тя с безучастен тон – Ако можеш да ги наречеш
наистина хора. Но бях много внимателна, за да не разпилея кръвта им. Знаех, че няма да
мога да й устоя, а и не исках никаква част от тях да бъде в мен, разбираш ли? Запазих
Ройс за накрая. Надявах се, че ще чуе как убивам на приятелите му и ще разбере, ще знае,
какво ще го застигне. Надявах се, че страхът ще направи края му още по-лош. Мисля, че
проработи. Когато го хванах, той се криеше в стая без порзорци, зад дебела врата,
обграден от парите си и от въоръжени мъже. Опа, 7 убийства, – поправи се тя – забравих
за пазачите му. Те ми отнеха само секунда. Бях предраматизирала, беше доста детинско,
наистина. Носех сватбената си рокля. Откраднах я за случая. Той извика, когато ме видя.
Викаше доста, онази нощ. Да го оставя за накрая беше добра идея -беше ми по-лесно да
се контролирам, да го направя по-бавно.
Нещо я пречупи изведнъж и тя ме погледна.
- Съжалявам, – каза тя с огорчен глас – плаша те, нали?
- Добре съм - излъгах.
- Трябваше да не те тревожа.
- Не се притеснявай за това.
- Изненадана съм, че Едуард не ти е казвал повече за това.
- Той не обича да разказва историите на другите хора – чувства се, сякаш предава
доверието им, защото той чува много повече от частите, които те си мислят край него.
Тя се усмихна и поклати главата си.
- Вероятно, трябва да му вярвам повече. Той е наистина доста сдържан, нали?
- Така мисля.
- Мога да ти кажа. – погледна ме тя – Не бях справедлива към теб, Бела. Той каза ли ти
защо? Или беше твърде поверително?
- Той ми каза „защото съм човек”. Каза, че е трудно за теб да има някой външен, който да
знае за вас...
Музикалният смях на Розали ме прекъсна.
- Сега, наистина се чувствам виновна. Бил е много, много по-мил, от колкото заслужавам.
Тя изглеждаше по - приятна, докато се смееше, сякаш беше премахнала някаква стена,
която винаги ни е разделяла в мое присъствие, преди.
- Какъв лъжец е това момче – тя се засмя, отново.
- Той ме е лъгал? – попитах, внезапно притеснена.
- Е, вероятно не трябва да го съдиш прекалено строго. Той просто не ти е разказал цялата
история. Това, което ти е казал е истина, дори е по-вярно сега, отколкото преди. Както и
да е, за това време... - тя напрегнато, въздъхна нервно – Срамно е. Виждаш ли, ревнувах,
че той искаше теб, а не мен.
Думите и ме накараха да потреперя от страх. Седейки под сребърната светлина, тя беше
по-красива от всичко, което можех да си представя. Не можех да се състезавам с Розали.
- Но ти обичаш Емет... – измънках.
Тя наклони глава и продължи, развеселена.
- Аз не искам Едуард по този начин, Бела. Никога не съм. Обичам го като брат, но той ме
дразнеше от първия момент, в който го чух да говори. Трябва да разбереш това, мисля...
Бях свикнала хората да ме желаят. А Едуард не беше ни най-малко заинтересован. Това ме
разочароваше и дори обиждаше, в началото. Но той никога не е искал никого и за това не
ме притесняваше, много. Дори, когато срещнахме за първи път семейството на Таня, в
Денали – всички онези жени! Едуард никога не показа някакъв интерес. И тогава той те
срещна.
Тя ме погледна с объркани очи. Внимавах само наполовина. Мислех си за Едуард и Таня,
и всички онези жени, а устните ми бяха стиснати здраво в твърда линия.
- Не, че не си хубава, Бела, - каза тя, тълкувайки погрешно изражението ми – но това
означваше, че той те намира за по-привлекателна от мен. Имам предвид, че аз имам доста
високо мнение за себе си.
- Но ти каза първо, че това... не те притеснява, все още? Мисля, че и двете знаем, че ти си
най-красивото същество на планетата...
Засмях се, когато и казах това, беше си очевидно. Колко странно, че Розали се нуждаеше
от такова уверяване.
Розали се засмя, също.
- Благодаря ти, Бела. И не, това не ме е притеснявало, наистина, повече. Едуард, винаги е
бил малко особен. – тя се засмя, отново.
- Но ти, все още не ме харесваш. – прошепнах аз.
Усмивката и изчезна
- Съжалявам за това.
Стояхме в тишината, за малко не изглеждаше, че тя е склонна да продължи.
- Ще ми кажеш ли защо? Направих ли нещо? – беше ли ядосана, за това, че съм
застрашила семейството й и нейния Емет? Ден, след ден. Джеймс, сега Виктория...
- Не, нищо не си направила. – прошепна тя – Не, все още.
Вторачих се в нея, озадачена.
- Не разбираш ли, Бела? – гласът й, изведнъж стана по-възбуден, дори и от преди малко,
докато ми разказваше нещастната си история – Ти вече имаш всичко. Имаш цял един
живот пред себе си – всичко, което аз искам. И ти просто ще го захвърлиш. Не виждаш ли
това, готова съм да дам всичко, за да бъда като теб? Ти имаш правото на избор, който аз
нямах и ти избираш грешния вариант.
Аз се дръпнах назад от свирепия й облик. Осъзнах, че съм отворила уста и мълча като
риба. Тя се вторачи в мен за един дълъг момент и бавно пламакът в очите й се изпари.
Внезапно, тя се засрами.
- Бях сигурна, че мога да направя това по-спокойно.
Тя разтърси главата си. Изглеждаше, леко смаяна от потока от емоции.
- Просто е по-трудно сега, от колкото тогава, когато нямаше нищо друго освен суета.
Тя гледаше луната в тишината. Мина известно време, преди да събера достатъчно
смелост, за да прекъсна замислеността й.
- Ще ме харесваш ли повече, ако избера да остана човек?

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

я се обърна към мен, устните й се издължиха, намеквайки за усмивка.
- Може би.
- И все пак ти си имала някакъв щастлив край, - припомних й – имаш Емет.
- Имам половината. – тя се ухили – Знаеш, че спасих Емет от мечката, с която се беше
сборил и го занесох вкъщи, при Карлайл. Но можеш ли да познаеш защо спрях мечката да
не го изяде?
Поклатих глава.
- С тъмните си къдри... трапчинките, които се показвах дори и под гримасата му на
болка... странната му невинност, която изглеждаше толкова неподходяща за лицето на
един пораснал мъж... напомни ми за малкият Хенри на Вера. Не исках той да умира –
толкова много, дори си помислих, колко мразех този живот. Бях достатъчно егоистка, за
да помоля Карлайл да го промени заради мен. Имах повече късмет, отколокото
заслужавах. Емет е всичко, което съм желала, до колкото познавам себе си и знам, какво
искам. То е точно толкова мил, напълно достатъчен за мен. И странното е, че той се
нуждае от мен, точно както и аз от него. Това проработи, дори и по – добре, от колкото се
бях надявала, но няма да има нищо повече, освен нас двамата. Аз никога няма да седя на
верандата с него, посивели и обградени от внуци.
Усмивката й сега беше мила.
– Това ти звучи доста странно, нали? В някои отношения ти си много по-зряла от мен,
когато бях на осемнайсет. Но в други... Има много други неща, за които никога не си
мислила сериозно. Прекалено си млада, за да знаеш какво ще искаш след десет-петнайсет
години и прекалено глупава, да се откажеш от всичко, без да го обмислиш. Не би искала
да избързваш с постоянните неща, Бела – тя докосна главата ми, но в жестът нямаше
снизхождение.
Аз въздъхнах.
- Просто се замисли за малко. Веднъж направено, не може да върне назад. Есме успява с
нас като заместители, Алис не помни нищо от човешкия си живот и той не може да й
липсва... Ти ще помниш, помисли. Ще се откажеш от толкова много неща.
Повече, за да й отвърна, отговорих:
- Благодаря, Розали. Хубаво бе да разбера... да те опозная по-добре.
- Съжалявам, че бях такова чудовище – изкиска се тя. – Ще се опитам да се въздържам
отсега нататък.
И аз се изхилих. Не бяхме приятелки все още, но бях почти сигурна, че тя нямаше винаги
да ме мрази толкова.
- Ще те оставя да спиш сега – очите й трепнаха върху леглото и
устните й се извиха. – Знам, че си разочарована, че те държи заключена така, но не му се
ядосвай, когато се върне. Обича те повече, отколкото мислиш. Ужасен се да е далеч от
теб.
Тя се изправи тихо и се плъзна към вратата.
- Лека нощ, Бела – прошепна, затваряйки след себе си
- Лека нощ, Розали – измърморих секунда по-късно.
Отне ми доста време да заспя след това. Когато заспах, сънувах кошмар.
Пълзях по тъмните,студени камъни на непозната улица, изпод падащия лек сняг,
оставяйки следа от кръв след себе си. Призрачен ангел в дълга бяла рокля, наблюдаваше
придвижването ми с негодуващ поглед.
На следващата сутрин Алис ме караше до училище, докато гледах сърдито през предното
стъкло. Не бях се наспала и това направи недоволството ми от моя плен много по-силно.
- Тази вечер ще идем до Олимпия или на друго място– обеща тя – Това ще е забавно
нали?
- Защо просто не ме затвориш в мазето – предложих аз. – И да забравиш за милата
фасада?
Алис се намръщи:
- Той ще върне поршето. Не върша много добра работа. Ти трябваше да се забавляваш!
- Вината не е твоя – измърморих. Не можех да повярвам, че почувствах вина. – Ще се
видим на обяд.
Тръгнах неотстъпно към часа по английски. Без Едуард, денят гарантирано щеше да бъде
непоносим. Цупих се през първия час, осъзнавайки добре ,че поведението ми не помага с
нищо. Когато звънецът удари, станах без много ентусиазъм. Майк беше до вратата,
държейки я отворена за мен.
- Едуард е на излет този уикенд? – попита той, докато вървяхме на открито под дъжда.
- Дам.
- Искаш ли да правим нещо довечера?
Как можеше още да звучи обнадежден!?!
- Не мога, ще имам пижамено парти – измърморих. Той ме погледна странно,докато
преценяваше настроението ми.
- С кого...
Въпросът на Майк бе прекъснат от дълъг ръмжащ рев идващ от паркинга. Всички на
тротоара се обърнаха да гледат, зяпайки с недоверие, когато шумният черен мотор
изръмжа, преди да спре на ръба на ограничението, докато двигателя му още бучеше.
Джейкъб ми помаха настоятелно.
- Бягай , Бела! – извика той над рева на двигателя.
Замръзнах за секунда, преди да разбера.
Погледнах бързо към Майк. Знаех, че имам само секунди.
Колко далеч би стигнала Алис, за да ме задържи, на публично място?
- Почувствала съм се зле и съм си отишла у дома, ясно? – казах на Майк. Гласът ми беше
пълен с вълнение.
- Добре – промърмори той.
Набързо го целунах по бузата.
- Благодаря, Майк! Длъжница съм ти! – извиках, спринтирайки към Джейкъб. Той
форсира двигателя, хилейки се. Скочих зад него на седалката, увивайки ръце около кръста
му.
Забелязах Алис, замръзнала на входа на столовата. Очите й бляскаха с гняв, а устните
оголиха нейните зъби.
Хвърлих й умолителен поглед. След това, зафучахме по улицата, толково бързо, че
стомахът ми се загуби зад мен.
- Дръж се! – извика Джейк
Скрих лицето си зад гърба му, докато той караше по главния път. Знаех, че ще намали,
когато мине границата на куилеутите. Дотогава трябваше просто да се държа здраво.
Молех се тихо и пламенно, че Алис няма да тръгне след нас и че Чарли няма да ни види.
Беше очевидно, когато достигнахме безопасната зона. Моторът намали и Джейкъб се
успокои и се засмя гръмогласно. Отворих очи.
- Успяхме! – изкрещя той. – Не беше лошо за бягство от затвора, а?
- Добре измислено, Джейк!
- Спомних си какво ми каза за психо-кръвопийцата – че не може да предскаже какво аз ще
направя. Радвам се, че ти не си мислила за това – нямаше да те пусне да отидеш на
училище.
- Затова и не съм го обмисляла.
Той се засмя триумфално.
- Какво ти се прави днес?
- Каквото и да е! – засмях се в отговор. Чувствах се прекрасно да съм свободна.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

8. Характер
Отново се озовахме на плажа, скитайки се безцелно. Джейкъб беше все още горд с
осъществяването на бягството ми.
- Мислиш ли, че ще дойдат да те търсят? – попита той обнадежден.
- Не – бях сигурна в това. - Мисля,че ще са ми много ядосани довечера.
Той вдигна един камък и го запрати към вълните.
- Тогава не се връщай - предложи отново.
- На Чарли ще му хареса – отговорих саркастично.
- Обзалагам се че няма да има нищо против.
Не отговорих. Джейкъб вероятно беше прав и това ме накара да скръцна със зъби.
Очевидното предпочитание на Чарли към приятелите ми от Ла Пуш беше толкова
нечестно. Зачудих се дали щеше за се чувства по същия начин, ако знаеше че всъщност
изборът е между вампири и върколаци.
- Е, за какво беше последната караница в глутницата? – попитах несериозно.
Джейкъб спря на място и погледна надолу към мен с шокирани очи.
- Какво? Това беше шега.
- О! – той погледна настрани.
Чаках го да тръгне отново,но той изглежаше загубен в мислите си.
- Имало е скандал? – се зачудих.
Джейкъб се подсмихна:
- Забравих какво е да няма някой, който да знае всичко през цялото време. Да имам тихо,
лично пространство в главата си.
Вървяхме тихо по каменистия плаж за няколко минути.
- Е, какво е? – попитах накрая.- Това, което всички в главата ти вече знаят?
Той се поколеба за миг, сякаш не беше сигурен колко трябваше да ми разкаже. След това
въздъхна и каза:
- Куил беляза. Станаха трима. Останалите започваме да се притесняваме. Може би е по-
често срещано, отколкото историите разказват – той се намръши и се обърна,за да ме
огледа. Погледна в очите ми, без да говори, а веждите му образуваха бръчка от
концентрацията.
- Какво зяпаш? – попитах, чувствайки се смутена.
- Нищо - въздъхна той.
Джейкъб започна да върви отново. Без умисъл, той се пресегна и ме хвана ръката ми.
Вървяхме бавно по скалите.
Помислих си как трябва да изглежаме, разхождайки ръка за ръка по плажа- като двойка,
със сигурност. Замислих се дали да възразя. Но това беше начинът, по който винаги е
било с Джейкъб... нямах причина да се притеснявам за това сега.
- Защо белязването на Куил е такъв скандал?- попитах, когато не изглежаше, че той ще
продължи . – Защото е най-новият ли?
- Това няма никакво значение.
- Тогава какъв е проблемът?
- Това е друга част от легендите. Чудя се, кога ли ще спрем да се изненадваме, че те са
истина? - измърмори той на себе си.
- Ще ми кажеш ли? Или трябва да позная?
- Никога няма да познаеш. Виждаш ли, Куил не се е мотал много с нас, знаеш, само
напоследък. Затова и не е бил в къщата на Емили много...
- Куил също е белязал Емили? – ахнах.
- Не! Казах ти да не гадеш. На гости на Емили били двете й племенници.... и Куил срещна
Клеър.
Той не продължи. Премислях казаното за момент:
- Емили не иска племенницата й да е с върколак? Това е малко лицемерно – отбелязах аз.
Но можех да разбера защо, от всички хора, тя се чувства по този начин. Спомних си
отново за дългите белези, които обезобразяваха лицето й и стигаха до края на лявата й
ръка. Сам беше загубил контрол само веднъж, когато е бил до нея. Веднъж, но
достатъчно.Виждах болката в очите на Сам, когато гледаше какво й беше сторил.
Разбирах защо Емили иска да предпази племенницата си от това.
- Ще престанеш ли да гадаеш, моля те? Много си далеч от истината. Емили няма нищо
против тази част, просто е, ами, малко рано.
- Какво имаш предвид под „рано”?
Джейкъб ме прецени с вдигнати вежди.
- Опитай се да не съдиш прекалено строго, става ли?
Кимнах предпазливо
- Клеър е на две – каза Джейкъб.
Капки дъжд започнаха да падат от небето. Мигах бясно, докато капките плющяха лицето
ми.
Джейкъб изчака в мълчание. Не носеше яке, както винаги; дъждът остави малки тъмни
петна по черната му тениска и капеше от рошавата му коса. Лицето му беше безизразно,
докато наблюдаваше моето.
- Куил ...е белязал....двегодишна? – Най-накрая успях да попитам.
- Случва се. – Джейкъб сви рамене. Наведе да вземе друг камък и го прати навътре в
залива. – Или поне историите така казват.
- Но тя е бебе – изпротестирах аз.
Той ме погледна с тъмно веселие.
- Куил няма да порасне скоро – той ми напомни, малко язвително. – Той само трябва да
почака няколко десетилетия.
- Аз... не знам какво да кажа.
Опитвах се с всички сили да не критикувам, но, честно казано, бях ужасена. Досега, нищо
за върколаците не ме бе притеснявало, откак разбрах, че те не извършваха убийствата, за
които ги подозирах.
- Критикуваш – той ме обвини. – Мога да го видя в лицето ти.
- Извинявай – промърморих. – Но звучи зловещо.
- Не е така; разбра всичко погрешно – Джейкъб защити приятеля си, внезапно разпален. –
Виждам съм какво е, през очите му. Няма нищо романтично във всичко това, не и за Куил,
не сега. – Той си пое дълбоко въздъх, обезсърчен. – Трудно е да се опише. Не е като любов
от пръв поглед, наистина. То е повече като....движенията на гравитацията. Когато видиш
нея, изведнъж вече не земята те задържа тук. Тя те държи. И нищо не означаво повече за
теб от нея. И ти би направил всичко за нея, би бил всеки за нея...Ти се превръщаш в това,
от което тя има нужда, без значение дали това е закрилник, или любовник, или приятел,
или брат.
- Куил ще бъде най-готиният и добър брат, което някое дете някога е имало. Няма да има
дете на света, което да бъде по-обгрижвано от това малко момиченце. И когато тя
порастне и има нужда от приятел, той ще бъде по-разбиращ, доверен и надежден от който
и да е друг на света. И тогава, когато вече стане време, те ще бъдат щастливи като Емили
и Сам. – странна, хаплива нотка се прокрадна в гласа му накрая, когато заговори за Сам.
- Клеър няма ли право на избор?
- Разбира се. Но защо да не го избере накрая? Той ще бъде нейната перфектна половинка.
Като че ли той е бил създаден само за нея.
Повървяхме мълчаливо за момент, докато аз не спрях да хвърля камък в океана. Той падна
на брега, на няколко метра от водата, и Джейкъб ми се изсмя.
- Не можем всички да сме ненормално силни. – промърморих.
Той въздъхна.
- Кога мислиш ще се случи на теб? – попитах тихо.
Отговорът му беше твърд и моментален
- Никога.
- Но това не е нещо, което можеш да контролираш, нали?

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Той беше тих за няколко минути. Несъзнателно, и двамата забавихме крачка, едва
движейки се.
- Не би трябвало да е – призна той. – Но трябва да я видиш – онази, която се предполага,
че е за теб.
- И ти мислиш, че щом още не си я видял, тя не е някъде там? – попитах скептично. –
Джейкъб, ти не си видял кой знае колко от света – дори по-малко и от мен.
- Не, не съм – той каза с нисък глас. Той погледна лицето ми в внезапно пробождащи очи.
– Но никога няма да видя друга, Бела. Виждам само теб. Дори когато си затворя очите и
се опитам да видя нещо друго. Питай Куил или Ембри. Всички ги подлудява.
Погледнах надолу към скалите.
Вече не вървяхме. Единственият звук идваше от вълните, блъскащи се в брега. Не можех
да чуя дъжда от бученето.
- Може би е по-добре да се прибирам – промълвих
- Не! – той запротестира, изненадан от това заключение.
Погледнах го отново и този път очите му бяха разтревожени.
- Целият ден си свободна, нали? Кръвопиецът все още не си е вкъщи.
Изгледах го гадно.
- Без да се обиждаш – каза той бързо.
- Да, целият ден съм свободна. Но, Джейк...
Той вдигна ръце.
- Извинявай – извини се той. – Повече няма да съм такъв. Ще бъда само Джейкъб.
Въздъхнах.
- Но ако това си мислиш...
- Не се притеснявай за мен – настоя той, усмихващ се с преднамерена жизнерадостност,
малко прекалено. – Знам какво правя. Само ми кажи ако те подтискам.
- Не знам....
- Хайде де, Бела. Хайде да се върнем в къщата и да си вземем моторите. Трябва да си
караш мотора редовно, за да е в ред.
- Наистина не мисля, че ми е позволено.
- От кого? Чарли или кръво – или от него?
- И от двамата.
Джейкъб се ухили с моята усмивка и внезапно отново беше Джейкъб, който ми липсваше
най-много, слънчев и топъл. Не можех и аз да не се ухиля.
Дъждът утихна, превърна се в мъгла.
- Няма да кажа на никого – обеща той.
- Освен на всеки един от приятелите ти.
Той поклати глава сериозно и вдигна дясната си ръка.
- Обещавам да не си мисля за това.
Засмях се.
- Ако се нараня, спънала съм се.
- Както кажеш.
Карахме моторите си по задните пътища около Ла Пуш, докато дъждът не ги направи
прекалено кални и Джейкъб настоя, че ще припадне ако не ядел скоро. Били лесно ме
поздрави, когато стигнахме къщата, като че ли внезапното ми появяване пак тук не
значеше нищо по-сложно от това да искам да прекарам деня с приятеля си. След като
изядохме сандвчите, които Джейкъб приготви, отидохме в гаража и аз му помогнах да
почистим моторите ни. Не бях идвала тук от месеци – откакто Едуард се върна – но
нямаше нищо променено. Беше просто още един следобед в гаража.
- Това е приятно – коментирах, когато той извади топлите безалкохолни от торбата с
покупките. – Липсваше ми това място.
Той се усмихна, оглеждайки се наоколо към пластмасовите навес над главите ни.
- Да, мога да те разбира. Цялото величие на Тадж Махал, без неудобството и разходите от
пътуване до Индия.
- За Вашингтонският Тадж Махал – вдигнах тост, държейки високо кутийката си.
Той чукна своята в моята.
- Помниш ли миналият Свети Валентин? Мисля, че това беше последният път като идва
тук – последният път, когато нещата бяха все още...нормални, имам предвид.
Засмях се.
- Разбира се, че помня. Замених доживотно робство, в замяна на кутия сърцевидни
бонбони. Трудно ще забравя нещо такова.
Той се засмя с мен.
- Така е. Хммм, робство. Трябва да измисля нещо добро - тогава той въздъхна. – Имам
чувството, че са минали години. Друга ера. По-щастлива.
Не можех да се съглася с него. Това беше моята щастлива ера, сега. Но се изненадах като
разбрах колко много неща ми липсваха от собствените ми мрачни времена. Загледах се
към входа на мрачната гора. Дъждът се беше усилил отново, но в малкият гараж беше
топло, седейки до Джейкъб. Той беше почти като пещ.
Пръстите му докоснаха ръката ми.
- Нещата наистина са се променили.
- Да – казах и тогава се пресегнах и потупах задната гума на мотора ми. – Чарли ме
харесваше преди. Надявам се Били да не спомене нещо за днес...- прехапах устни.
- Няма. Той не се вживява чак толкова, колкото Чарли. Хей, никога не ти се извиних
официално за онзи глупав ход в мотора. Наистина съжалявам, че те натопих пред Чарли.
Иска ми се да не бях.
Извъртях очи.
- На мен също.
- Наистина, много, много съжалявам.
Той ме погледна с надежда, мократа му, запретена коса стърчеше във всички посоки около
молещото му се лице.
- Е, добре! Простено ти е.
- Благодаря, Белс!
Хилехме се един на друг за секунда и тогава лицето му помръкна.
- Знаеш ли, онзи ден, когато докарахме мотора тук....искаше ми се да те питам нещо. –
каза той бавно. – Но също така....не ми се искаше.
Застанах неподвижно – реакция към стрес. Бях се научила от Едуард.
- Само се инатеше ли, защото ми беше ядосана, или говореше наистина сериозно? –
прошепна той.
- За кое? – прошепнах и аз, въпреки че знаех за какво говореше.
Той ме изгледа гадно.
- Знаеш. Когато каза, че не е моя работа...ако – ако той те ухапе – той видимо потръпна на
последното.
- Джейк.... – усещах гърлото си подуто. Не можех да довърша.
Той затвори очи и си пое дълбоко въздух.
- Сериозна ли беше?
Той трепереше леко. Очите му останаха затворени.
- - Да – прошепнах аз.
Джейкъб си пое въздух бавно и дълбоко.
- Предполагам, че знаех.
Вгледах се в лицето му, чакайки го да отвори очи.
- Нали знаеш какво ще означава това? – Попита внезапно той. – Разбираш, нали? Какво
ще се случи, ако нарушат договора?
- Първо ще си тръгнем – отвърнах тихо.
Очите му се отвориха, тъмните им дълбини бяха изпълнени с гняв и болка.
- Няма географски лимит за договора, Бела.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Нашите прадядовци са се съгласили да пазят
мира само защото Кълън са се заклели, че са различни, че хората не са в опасност сред
тях. Обещаха, че никога няма да убият или променят някого отново. Ако престъпят
думата си, договорът остава без значение, и те стават като всички други вампири. Веднъж
след като докажем това, щом ги намерим…
-Но, Джейк, ти вече не наруши ли договора? – хванах се за сламката аз. – Не беше ли част
от него да не казвате на хората за вампирите? А ти ми каза. Договорът не е ли вече
престъпен?
На Джейкъб не му хареса да му припомням, болката в очите му се превърна в неприязън.
- Да, наруших договора – още преди да повярвам в каквото и да било от него. И съм
сигурен, че те са били уведомени – Той погледна кисело към челото ми без да среща
смутените ми очи. Но това не ги освобождава или нещо такова. Това не е като „око за око,
зъб за зъб”. Имат само един вариант, ако не им харесва какво съм направил. Същият,
който ще имаме и ние, ако те нарушат договора – да нападнем. Да започнем война.
Звучеше толкова неизбежно. Потръпнах.
- Джейк, няма нужда да става така.
Той изскърца със зъби.
- То си е така.
Мълчанието след изявлението му беше доста осезаемо.
- Никога ли няма да ми простиш, Джейкъб? – прошепнах аз.
Веднага щом изрекох думите, си пожелах да не съм ги казвала. Не исках да чувам
отговора му.
- Вече няма да си Бела – каза той. – Приятелката ми няма да съществува. Няма да има на
кого да прощавам.
- Това звучи като „не” – прошепнах аз.
Погледнахме се за един безкраен миг.
- Това „сбогом” ли е тогава, Джейк?
Той примига бързо, разяреното му изражение се смекчи от изненадата.
- Защо? Все още имаме няколко години. Не можем ли да сме приятели, докато ни свърши
времето?
- Години? Не, Джейк, не години. – Поклатих глава и се засмях безрадостно. – По-скоро
седмици.
Не бях очаквала такава реакция. Той внезапно скочи на крака, содата избухна в ръката му
със силно „БУМ”, захвърча навсякъде, измокри ме сякаш излизаше от маркуч.
- Джейк! – започнах да се оплаквам, но замълчах, когато осъзнах, че цялото му тяло
трепери от гняв.
Той ме изгледа диво, от гърдите му се чуваше ръмжащ звук. Замръзнах на място, твърде
шокирана, за да си спомня как да се движа.
Треперенето премина по тялото му, ставайки по-бързо, докато не започна да изглежда
сякаш вибрира. Очертанията му се замъглиха…
И тогава Джейкъб стисна зъби, и ръмжането спря. Той стисна силно очи, за да се
концентрира, треперенето се забави, докато накрая само ръцете му трепереха.
- Седмици – рече Джейкъб с равен глас.
Не можех да отговоря, още бях замръзнала. Той отвори очи. Бяха повече от бесни.
- Ще те превърне в гадна пиявица само след няколко седмици! – изсъска Джейкъб през
зъбите си.
Прекалено зашеметена, за да се обидя от думите му, само кимнах безмълвно. Лицето му
позеленя изпод червеникавата кожа.
- Разбира се, Джейк – прошепнах аз след една дълга минута мълчание. – Той е на
седемнайсет, Джейкъб. А аз се приближавам до деветнайсет с всеки изминал ден. Освен
това, какъв е смисълът да чакам? Той е всичко, което искам. Какво друго мога да направя?
Това го казах като риторичен въпрос. Думите му изсвистяха като удар на камшик.
- Всичко. Всичко друго. По-добре да умреш. Бих предпочел това.
Отскочих, сякаш ме е ударил. Беше ме заболяло повече, отколкото ако наистина беше. И
тогава, когато болката избухна в мен, собственият ми гняв пламна.
- Може би ще изкараш късмет – казах мрачно аз. – Може би ще ме удари камион, докато
се прибирам.
Грабнах мотора си и го изтиках на дъжда. Той не помръдна, докато го подминавах.
Веднага щом излязох на тясната, кална пътека, се качих на мотора и го изритах, за да
тръгне. Калникът изхвърли фонтан от кал към гаража, и се надявах, че го е уцелила.
Съвсем подгизнах, докато бързах през хлъзгавата магистрала към къщата на Кълънови.
Вятърът сякаш замразяваше дъжда върху кожата ми, и зъбите ми затракаха преди да съм
изминала и половината път.
Моторите не бяха особено практични за Вашингтон. Щях да продам глупавото нещо при
първа възможност.
Вкарах мотора в подобния на пещера гараж на Кълънови и не бях изненадана да заваря
Алис да ме чака там, леко кацнала на капака на поршето си. Алис потупа блестящата
жълта боя.
- Дори нямах възможността да го покарам – въздъхна тя.
- Извинявай – изсъсках аз през тракащи зъби.
- Изглеждаш, сякаш имаш нужда да си вземеш горещ душ – безцеремонно рече тя,
скачайки леко на крака.
- Мда.
Тя сви устни, изучавайки внимателно изражението ми.
- Искаш ли да говориш за това?
- Мне.
Тя кимна в знак на съгласие, но очите й блестяха от любопитство.
- Искаш ли да отидем до Олимпия довечера?
- Всъщност не. Не може ли да се прибера?
Тя направи гримаса.
- Няма значение, Алис – казах аз. – Ще остана, ако така ще ти е по-лесно.
- Благодаря – тя въздъхна от облекчение.
Легнах си рано тази нощ, отново свита на неговия диван.
Още беше тъмно, когато се събудих. Бях замаяна, но знаех, че утрото още е далече. Очите
ми се затвориха и се изпънах, обръщайки се. Отне ми секунда да осъзная, че това
движение ме е съборило на пода. И че ми беше твърде удобно.
Отново се завъртях, опитвайки се да видя. Беше по-тъмно от снощи – облаците бяха
твърде плътни, за да може луната да проникне през тях.
- Извинявай – промърмори той толкова тихо, че гласът му беше част от тъмнината. – Не
исках да те събудя.
Напрегнах се, чакайки гнева – и моя, и неговия – но в тъмнината на стаята му имаше само
тишина и спокойствие. Почти вкусвах сладостта на срещата във въздуха, обособения
аромат на дъха му; Празнотата, докато бяхме разделени, оставяше своя горчив вкус –
нещо, което не бях забелязвала, преди да изчезне.
Нямаше напрежение в пространството между нас. В тишината се носеше спокойствие –
не като затишие преди урагана, а като ясна нощ, недокосната дори от мисъл за буря.
Не ме интересуваше, че би трябвало да съм му ядосана. Не ме интересуваше, че би
трябвало да съм ядосана на всички. Протегнах се към него, намерих дланите му в
тъмнината и се притиснах по-близо до него. Ръцете му ме обгърнаха и ме придърпаха до
гърдите му. Устните ми търсеха, ловуваха през шията му, през брадичката му, докато най-
сетне откриха неговите.
Едуард ме целуна леко за миг, после се засмя.
- Бях си подготвил за яростта, която щеше да засрами гризлитата, а това е, което
получавам? Трябва да те ядосвам по-често!
- Дай ми минутка да го обмисля – подкачих го аз, целувайки го отново.
- Ще чакам, колкото искаш – прошепна той срещу устните ми.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Пръстите му се заплетоха в косите ми. Дишането ми стана неравномерно.
- Може би сутринта.
- Както предпочиташ.
- Добре дошъл у дома – казах аз, когато студените му устни се притиснаха под брадичката
ми. – Радвам се, че се върна.
- Това е много хубаво.
- Мхмм – съгласих се, обвивайки по-здраво ръце около врата му.
Дланта му обхвана лакътя ми, спусна се бавно надолу по ръката ми, през ребрата и
талията ми, премина по бедрото и надолу по крака ми, около коляното. Той спря там,
ръката му се обви около прасеца ми. Той внезапно дръпна крака ми нагоре, увивайки го
около бедрото си.
Спрях да дишам. Това не беше от нещата, които той обикновено позволяваше. Въпреки
студените му ръце, внезапно ми стана топло. Устните му се плъзнаха към вдлъбнатината в
основата на шията ми.
- Не че предизвиквам гнева необмислено, – прошепна той. – Но би ли ми казала какво не
му харесваш на това легло?
Преди да успея да отговоря, преди дори да успея да се концентрирам достатъчно, за да
осмисля думите му, той се превъртя настрана, привличайки ме върху себе си. Задържа
лицето ми в ръцете си, извивайки главата ми така, че устните му да достигат шията ми.
Дишането ми бе твърде силно – беше почти смущаващо, но не ми пукаше достатъчно, за
да се засрамя.
- Леглото? – попита той отново. – Аз мисля, че е хубаво.
- Ненужно е. – Успях да издишам.
Той придърпа лицето ми към своето и устните ми покриха неговите. Този път бавно, той
се превъртя, докато се надвеси над мен. Стоеше внимателно, така че да не усещам
тежестта му, но можех да почувствам студеното му мраморно тялото до своето. Сърцето
ми биеше толкова силно, че ми беше трудно да чуя тихия му смях.
- Може да поспорим – възрази той. – Това би било трудно върху диван.
Студен като лед, езикът му проследи очертанията на устните ми. Главата ми се замайваше
– въздухът идваше твърде бързо и машинално.
- Промени ли си мнението? – попитах аз без дъх.
Може би бе преосмислил всичките си предпазливи правила. Може би леглото имаше по-
голямо значение, отколкото бях предположила отначало. Сърцето ми биеше почти
болезнено, докато чаках отговора му.
Може би това легло значеше повече, отколкото отначало бях предположила. Сърцето ми
туптеше почти болезнено докато чаках отговора му.
Едуард въздъхна, преобръщайки се, така че отново лежахме един до друг.
- Не ставай смешна, Бела. – каза той, неодобрението силно забележимо в гласа му – ясно
беше, че разбира точно какво имах предвид. – Просто се опитвах да ти покажа
предимствата на леглото, което явно не харесваш. Не се увличай.
- Късно – промърморих аз. – И харесвам леглото – добавих.
- Добре – Можех да чуя усмивката в гласа му, докато целуваше челото ми. – Аз също го
харесвам.
- Но все още мисля, че не е необходимо – продължих аз. – Ако няма да се увличаме, какъв
е смисълът?
Той отново въздъхна.
- За стотен път, Бела – прекалено опасно е.
- Харесвам опасностите – настоях аз.
- Знам. – Имаше горчива нотка в гласа му и осъзнах, че той е видял мотора в гаража.
- Ще ти кажа какво е опасно. – Казах бързо, преди да премина на друга тема – Някой ден
спонтанно ще се разгорещя и няма да има кой друг да обвиняваш освен себе си.
Той започна да ме отблъсква.
- Какво правиш? – възразих аз, вкопчила се в него.
- Предпазвам те от разгорещяване. Ако е прекалено много за теб...
- Ще се справя – настоях.
Той ме остави да се сгуша в прегръдката му.
- Съжалявам, че те оставих с грешно впечатление – каза той. – Не исках да те правя
нещастна. Това не беше хубаво.
- Всъщност, беше много, много хубаво.
Той пое дълбоко въздух.
- Не си ли изморена? Трябва да те оставя да спиш.
- Не, не съм. Нямам нищо против, ако искаш пак да ме оставиш с грешно впечатление.
- Това ще е лоша идея. Ти не си единствената, която се увлича.
- Напротив – оплаках се аз.
Той се изкикоти.
- Нямаш ни най-малка представа, Бела. Това, че желаеш толкова много да подкопаеш
самоконтролът ми също не помага много.
- Няма да се извинявам за това.
- Може ли аз да се извиня?
- За какво?
- Ядосана си ми, помниш ли?
- О, това.
- Съжалявам. Не бях прав. Но е много по-лесно да гледам на нещата както трябва, когато
си в тук, до мен, в безопасност.
Ръцете му се затегнаха около мен.
- Направо обезумявам, когато трябва да те напусна. Не мисля, че повече ще замина
толкова надалеч. Не си струва.
Усмихнах се.
- Не намери ли планински лъвове?
- Да, всъщност намерих. Все още не си струва притеснението. Съжалявам, че накарах
Алис да те вземе за заложница. Беше лоша идея.
- Да – съгласих се аз.
- Повече няма да го правя.
- Добре – казах с лекота. Вече му бях простила. – Но пижамените партите все пак имат
предимства..... – Свих се по-близо до него, притискайки устните си във вдълбнатината над
ключицата му. – Ти можеш да ме взимаш за заложница, когато си поискаш.
- Ммм – въздъхна той. – Може да се възползвам от това.
- Та, мой ред ли е вече?
- Твой ред? – Гласът му звучеше сякаш той бе объркан.
- Да се извиня.
- За какво искаш да се извиниш?
- Не си ли ми бесен? – Попитах безизразно.
- Не – прозвуча така, сякаш го мислеше.
Усетих как веждите ми се сключват.
- Не видя ли Алис, когато се прибра?
- Да. Защо?
- Ще й вземеш ли поршето?
- Разбира се, че не. То е подарък.
Искаше ми се да мога да видя лицето му. Гласът му звучеше сякаш съм го обидила.
- Не искаш ли да знаеш какво направих? – попитах, започвайки да се обърквам от
очевидната му липса на интерес. Усетих, че свива рамене.
- Всичко, което правиш ми е интересно – но не трябва да ми казваш, освен ако не искаш.
- Отидох до Ла Пуш.
- Знам.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

- И избягах от училище.
- Аз също.
Загледах се към мястото, откъдето идваше гласът му, проследявайки с пръсти чертите на
лицето му, опитвайки се да разбера настроението му.
- Откъде дойде всичкото това разбиране? – поисках да знам.
Той въздъхна.
- Реших, че си права. Преди проблемът ми беше повече свързан с...предразсъдъци към
върколаците, отколкото с нещо друго. Ще се опитам да бъда по-благоразумен и ще се
доверя на преценката ти. Ако ти казваш, че е безопасно, тогава ще ти повярвам.
- Уау.
- И... най-вече... не искам това да ни отдалечи един от друг.
Отпуснах глава на гърдите му и затворих очи напълно доволна.
- Та – той промърмори с небрежен тон. – Мислиш ли скоро пак да ходиш в Ла Пуш?
Не отговорих. Въпросът му ми напомни думите на Джейкъб и гърлото ми внезапно се
сви. Той разтълкува грешно мълчанието ми и напрежението в тялото ми.
- Само, за да си направя своите планове – обясни той бързо. – Не искам ти да трябва да
бързаш да се върнеш, само защото аз съм тук и те чакам.
- Не – казах аз с глас, който прозвуча странно дори и на мен. – Нямам планове да се
връщам там.
- О. Не трябва да правиш това заради мен.
- Не мисля, че вече съм добре дошла там. – Прошепнах.
- Да не би да си прегазила нечия котка? – Каза той весело.
Знаех, че не иска да ме накара насила на разкажа историята, но можех да чуя изгарящата
го любопитност, когато ме питаше.
- Не. – Поех дълбоко въздух и измърморих обяснението. – Мислех, че Джейкъб ще го е
осъзнал вече... Не мислех, че ще се изненада.
Едуард изчака, докато аз се колебаех.
- Той не очакваше.. че ще е толкова скоро.
- Аха – каза Едуард тихо.
- Той каза, че предпочита да ме види мъртва. – Гласът ми заглъхна на последната дума.
Едуард беше прекалено неподвижен за момент, контролирайки каквато и да е била
реакцията, която не искаше да видя. Тогава той ме притисна силно о гърдите си.
- Съжалявам – прошепна той.
- Мислех, че ще се радваш. – Прошепнах.
- Да се радвам на нещо, което те наранява? – промърмори той срещу косата ми. – Не
мисля така, Бела.
Аз въздъхнах и се отпустах, прилепвайки се към каменната му фигура. Но той отново
беше неподвижен, напрегнат.
- Какво има? – попитах аз.
- Нищо.
- Можеш да ми кажеш.
Той се поколеба за минута.
- Вероятно ще те ядоса.
- Все пак искам да знам.
Той въздъхна.
- Мога напълно буквално да го убия за това, което ти е казал. Искам да го направя.
Аз се изсмях неохотно.
- Предполагам е хубаво, че имаш толкова голям самоконтрол.
- Мога да се изпусна. – Тонът му беше замислен.
- Ако ще отпускаш самоконтрола си, имам нещо друго по-подходящо наум.
Посегнах към лицето му, опитвайки се да се придърпам към него, за да го целуна. Ръцете
му ме държаха още по-здраво, ограничавайки ме. Той въздъхна.
- Трябва ли аз винаги да съм отговорният?
Ухилих се в тъмнината.
- Не. Нека аз контролирам нещата за няколко минути....или часове.
- Лека нощ, Бела.
- Чакай – имам нещо друго да те питам.
- Какво е то?
- Тази нощ си поговорих с Розали...
Тялото му се напрегна отново.
- Да. Тя си мислеше за това, когато влязох. Тя ти е дала доста, върху което да се
размислиш, нали така?
Гласът му беше нервен и аз осъзнах, че той си мислеше, че искам да говорим за
причините, които Розали ми даде да остана човек. Но мен ме интересуваше нещо много
по-наложително.
- Тя ми разказа малко... за времето, когато със семейството сте били в Денали.
Имаше кратка пауза; това започване го хвана неподготвен.
- Да?
- Тя спомена нещо за група женски вампири... и теб.
Той не отговори, въпреки че изчаках дълго време.
- Не се притеснявай - казах, след като тишината стана неудобна. – Тя ми каза, че ти не
си... проявил интерес. Но просто се чудех, нали знаеш, ако някоя от тях не е. Проявила
интерес към теб, имам предвид.
Отново не каза нищо.
- Коя? – Опитах се да придам на гласа си незаинтересованост, но не успях съвсем. – Или
бяха повече от една?
Никакъв отговор. Искаше ми се да мога да видя лицето му, за да мога да отгатна какво
значеше тишината.
- Алис ще ми каже – казах аз. – Ще отида да я попитам още сега.
Ръцете му се стегнаха, не можех да мръдна и на сантиметър.
- Късно е – каза той. Гласът му имаше някаква странна нотка, която беше нова. Някаква
нервност, дори малко срам. – Освен това, мисля, че Алис излезе...
- Лошо е – предположих аз. – Наистина е лошо, нали?
Започнах да се паникьосвам, сърцето ми ускори ритъма си, докато си представях
великолепната безсмъртна съперничка, която дори не бях осъзнала, че имам.
- Успокой се, Бела – каза той, целувайки върха на носа ми. – Държиш се абсурдно.
- Така ли? Тогава защо не ми кажеш?
- Защото няма какво да ти казвам. Правиш от мухата слон.
- Коя? – настоях аз.
Той въздъхна.
- Таня прояви малък интерес. Дадох й да разбере, по много учтив, джентълменски начин,
че не проявявам същият интерес. Край на историята.
Държах гласа си колкото се може по-равен.
- Кажи ми нещо – Таня как изглежда?
- Точно като всички нас – бяла кожа, златисти очи – отговори той бързо.
- И, разбира се, невъобразимо красива.
Почувствах как свива рамене.
- Предполагам, за човешките очи – каза той безразлично. – Знаеш ли какво?
- Какво? – Гласът ми прозвуча кисело.
Той постави устните си точно до ухото ми; леденият му дъх ме погъделичка.
- Предпочитам брюнетки.
- Тя е блондинка. Подразбира се.
- С ягодов оттенък – изобщо не е мой тип.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Мислих върху това известно време, опитвайки се да се концентрирам, докато устните му
бавно обхождаха бузата ми, после надолу по врата ми и обратно нагоре. Направи тази
обиколка три пъти преди да отговоря.
- Предполагам, тогава всичко е наред – реших аз.
- Мхм – прошепна той срещу кожата ми. – Много си очарователна, когато ревнуваш.
Изненадващо приятно е.
Намръщих се в тъмнината.
- Късно е – каза той отново, мърморейки, почти тананикаше вече, гласът му по-нежен от
коприна. – Спи, моя Бела. Сънувай сладки сънища. Ти си единствената, която някога е
докосвала сърцето ми. То винаги ще бъде твое. Спи, моя единствена любов.
Той започна да тананика моята приспивна песен и знаех, че е само въпрос на време да се поддам, така че затворих очи и се присламчих по-близо до гърдите му.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

9. Мишена
Алис ме остави вкъщи на сутринта, все още придържайки се към фарса с пижаменото
парти. Нямаше да мине много време и Едуард щеше да се появи, официално завръщайки
се от похода си. Всичките тези преструвки започваха да ми омръзват. Тази част от
човешкото нямаше да ми липсва.
Чарли надникна през предният прозорец, когато ме чу, че тряскам вратата на колата. Той
помаха на Алис и после отиде да ми отвори вратата.
- Забавлявахте ли се? – попита Чарли.
- Да, беше супер. Много....момичешко.
Внесох си нещата, стоварих ги при стълбите и се замотах в кухнята да търся нещо за
хапване.
- Имаш съобщение – Чарли подвикна след мен.
На плота в кухнята, съобщението от телефона беше очевадно подпряно на една тенджера.
„Джейкъб се обади,” Чарли беше написал. „Каза, че не го е мислил, и че съжалява. Иска
да му се обадиш. Бъди добра и успокой топката. Звучеше разтроен.”
Направих гримаса. Чарли обикновено не редактираше съобщенията ми.
Джейкъб можеше да продължи да си бъде разтроен. Не исках да говоря с него. За
последно бях чула, че обажданията от отвъдното не са много позволени. Ако Джейкъб ме
предпочиташе мъртва, трябваше да започва да свиква с тишината.
Апетитът ми се изпари. Обърнах се и отидох да си взема нещата.
- Няма ли да се обадиш на Джейкъб? –попита Чапри.
Той се беше подпрял на стената в дневната и ме наблюдаваше как си качвам багажа.
- Не.
Тръгнах по стълбите.
- Това не е много мило държание, Бела – каза той. – Прошката е път към Рая.
- Гледай си работата – промърморих под носа си прекалено тихо, за да не може да ме чуе.
Знаех, че прането се е натрупало, така че след като си оставих пастата за зъби и хвърлих
мръсните си дрехи в коша, отидох да събера и чаршафите от леглото на Чарли. Оставих
чаршафите му на купчина на върха на стълбите и отидох да взема моите.
Спрях до леглото, навеждайки глава настрани.
Къде ми е възглавницата? Завъртях се в кръг, обхождайки с поглед цялата стая. Никаква
възглавница. Забелязах, че стаята ми изглежда странно подредена. Не беше ли сивият ми
пуловер преметнат на долното табло на леглото? И можех да се закълна, че имаше чифт
мръсни чорапи захвърлени зад люлеещия се стол, заедно с червената блуза, която пробвах
преди два дни, но реших, че е прекалено официална за училище, която висеше от
страничната облегалка... Отново се завъртях в кръг. Кошът ми не беше празен, но и не
беше препълнен, както си мислех че е.
Дали Чарли не беше пуснал прането? Това не му беше присъщо.
- Татко, пускал ли си пералнята? – извиках през вратата.
- Ъъ, не - той също извика, звучейки гузно. – Трябваше ли?
- Не, аз ще се оправя. Търсил ли си нещо в стаята ми?
- Не. Защо?
- Не мога да си намеря... една блуза...
- Не съм влизал там.
И тогава се сетих, че Алис е била тук, за да ми вземе пижамата. Не бях забелязала, че ми е
взела и възглавницата. Сигурно, защото бях отбягвала леглото. Изглеждаше сякаш тя е
почистила, докато е била тук. Изчервих се от немарливостта си.
Но онази червена блуза наистина не беше мръсна, така че отидох да я спася от коша.
Очаквах да я намеря някъде отгоре, но не беше там. Изрових цялата купчина дрехи, но не
я намерих.
Знаех, че ставам параноична, но изглеждаше, че още нещо липсва, или може би повече от
едно. Половината купчина я нямаше.
Свалих си чаршафите и тръгнах към пералното отделение, като по пътя взех и тези на
Чарли. Пералнята беше празна. Проверих и сушилнята, почти очаквайки да намеря
изсушена купчина дрехи, дело на Алис. Нищо. Намръщих се озадачена.
- Намери ли каквото търсеше? – Чарли извика.
- Все още не.
Качих се пак горе да потърся под леглото. Нищо освен прах на парцали. Започнах да се
ровя в гардероба ми. Може да съм прибрала червената блуза и да съм забравила.
Отказах се, когато на вратата се позвъня. Това трябваше да е Едуард.
- Вратата – Чарли ме информира от дивана, когато минах покрай него.
- Не се напрягай много, татко.
Отворих вратата с огромна усмивка на лицето. Златистите очи на Едуард бяха разширени,
ноздрите му – издути, устните му – разтегнати над зъбите.
- Едуард? – Гласът ми беше остър от шока, когато видях изражението му. – Какво…?
Той сложи пръст на устните ми.
- Дай ми две секунди. – прошепна той. – Не мърдай.
Стоях замръзнала на прага и той... изчезна. Движеше се толкова бързо, че няма как Чарли
да е забелязал как профуча покрай него.
Преди да мога да си събера мислите и да започна да броя до две, той се върна. Обви
талията ми с ръка и бързо ме задърпа към кухнята. Очите му шареха из помещението, а
той така ме беше приковал до себе си, сякаш ме предпазваше от нещо. Хвърлих едно око
към Чарли на дивана, но той усърдно ни игнорира.
- Някой е бил тук – промърмори Едуард в ухото ми, след като ме придърпа към далечният
край на кухнята.
Гласът му беше напрегнат, трудно ми беше да го чуя над думкането на пералнята.
- Кълна се, че никакви върколаци... - започнах да казвам.
- Не един от тях – бързо ме прекъсна той, клатейки глава. – Един от нас.
Тонът му ясно показа, че не говори за членовете на семейството си. Усетих как кръвта
напуска лицето ми.
- Виктория? – Задавих се от думата.
- Не е миризма, която познавам.
- Някой Волтури – предположих аз.
- Вероятно.
- Кога?
- Затова мисля, че е бил някой от тях. Не е било отдавна, рано тази сутрин, когато Чарли е
спял. И който и да е бил не го е докоснал, затова трябва да е имал друга цел.
- Търсели са мен.
Той не отговори. Тялото му беше замръзнало, като статуя.
- За какво си съскате вие двамата тук? – попита Чарли подозрително, заобикаляйки ъгъла
с празна купа за пуканки в ръцете си.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Усетих, че позеленявам. Вампир е бил в къщата,
търсейки мен, докато Чарли е спял. Паниката надделя в мен, стисна гърлото ми. Не можех
да отговоря, само го гледах с ужас в очите. Изражението на Чарли се промени. Внезапно,
той се ухили.
- Ако вие двамата се карате... ами, нека да не се натрапвам.
Все още сияещ, той остави купата си в мивката и се изниза от стаята.
- Да тръгваме – каза Едуард с нисък твърд глас.
- Ами Чарли! - Страхът болезнено беше свил гърдите ми, затруднявайки дишането ми.
Той се поколеба за миг и тогава телефона се озова в ръката му.
- Емет – промърмори в говорителя.
Той започна да говори толкова бързо, че не можех да разбера думите му. Това продължи
половин минута. Тогава той ме задърпа към входната врата.
- Емет и Джаспър идват насам – прошепна той, когато усети съпротивата ми. – Те ще
претърсят гората. Чарли е добре.
Оставих го да ме влачи, бях прекалено паникьосана, за да мисля. Чарли посрещна
ужасеният ми поглед със самодоволна усмивка, която внезапно се превърна в объркване.
Едуард ме беше извел от вратата преди Чарли да може да каже нещо.
- Къде отиваме? – Не можех да спра да шептя, въпреки че вече бяхме в колата.
- Ще си поговорим с Алис – каза ми той, силата на гласът му беше нормална, но беше
някак безрадостен.
- Мислиш ли, че е видяла нещо?
Той гледаше пътя с присвити очи.
- Може би.
Те ни чакаха, бяха нащрек след обаждането на Едуард. Беше като да влезеш в музей –
всичките застанали неподвижни в различни стресирани пози.
- Какво стана? – Едуард поиска да знае веднага щом прекрачихме вратата.
Бях шокирана да открия, че той гледаше Алис сърдито, ръцете му свити в юмруци от
гняв. Алис стоеше с ръце здраво скръстени на гърдите й. Само устните й се мърдаха.
- Нямам идея. Нищо не видях.
- Как е възможно това? – изсъска той.
- Едуард – казах тихо с упрек.
Не ми харесваше да говори на Алис по този начин. Карлайл се намеси със спокоен глас.
- Това не е точна наука, Едуард.
- Той е бил в нейната стая, Алис. Можеше още да е там – да я чака.
- Щях да го видя.
Едуард размаха ръце раздразнено.
- Наистина ли? Сигурна ли си?
Гласът на Алис беше студен, когато му отговори.
- Вече си ме накарал да следя за решенията на Волтури, да следя за завръщането на
Виктория, да следя всяка стъпка на Бела. Икаш да добавиш още нещо ли? Трябва просто
да наблюдавам и Чарли, или и стаята на Бела, или къщата, или цялата улица? Едуард, ако
се опитам да правя прекалено много неща едновременно, нещата ще започнат да ми се
изплъзват.
- На мен ми изглежда, че вече са започнали – отвърна Едуард рязко.
- Тя никога не е била в опастност. Нямаше какво да се види.
- Ако наблюдаваш Италия, защо не си ги видяла да изпращат…
- Не мисля, че да те – настоя Алис. – Щях да го видя.
- Кой друг би оставил Чарли жив?
Аз потреперих.
- Не знам – каза Алис.
- Много полезно.
- Престани, Едуард – прошепнах аз.
Той се обърна към мен, лицето му все още смътно бледно, челюстта му – стегната. Той ме
гледаше гневно за половин секунда, а после, изведнъж издиша. Очите му се разшириха и
челюстта му се отпусна.
- Права си, Бела. Съжалявам. – Той погледна Алис. – Прости ми, Алис. Не трябва да си го
изкарвам на теб. Това беше непростимо.
- Разбирам те – увери го Алис. – И аз не съм щастлива от това.
Едуард си пое дълбоко въздух.
- Добре, нека погледнем на това логично. Какви са вероятностите?
Всички сякаш едновременно се раздвижиха. Алис се отпусна и се отпусна на облегалката
на дивана. Карлайл бавно запристъпва към нея, очите му бяха далеч от тук. Есме седна на
дивана пред Алис, подвивайки крака под себе си. Само Розали остана неподвижна, гърбът
й обърнат към нас, гледайки през стъклената стена.
Едуард ме издърпа към дивана и аз седнах до Есме, която се помести и ме прегърна. Той
държеше едната ми ръка в двете негови.
- Виктория? – Карлайл попита.
Едуард поклати глава.
- Не. Не разпознах миризмата. Може да бил някой от Волтури, някой, когото никога не
съм срещал....
Алис поклати глава.
- Аро не е накарал никой да я търси все още. Аз ще видя това. Чакам го.
Главата на Едуард рязко се изправи.
- Ти чакаш официална команда.
- Мислиш, че някой действа на своя глава? Защо?
- Идея на Кай –предложи Едуард, лицето му отново се стегна.
- Или на Джейн.... – Алис каза. – И двамата имат възможностите да изпратят непознато
лице....
Едуард се намръщи.
- И мотивацията.
- И все пак, няма смисъл – каза Есме. – Ако, който и да е бил, е трябвало да чака Бела,
Алис щеше да го види. Той – или тя – не е имал намерение да нарани Бела. Или пък
Чарли.
Свих се при споменаването на баща ми.
- Всичко ще е наред, Бела – промърмори Есме, галейки косата ми.
- Но каква е била целта тогава? – размишляваше Карлайл.
- Да проверят дали все още съм човек? – предположих аз.
- Възможно е – каза Карлайл.
Розали издиша, достатъчно силно, та да я чуя и аз. Тя се беше размърдала и лицето й
беше обърнато очакващо към кухнята. Едуард, от друга страна, изглеждаше обезкуражен.
Емет влетя през вратата на кухнята, Джаспър – по петите му.
- Отдавна го няма, от часове – обяви Емет разочарован. – Следата отива на изток, после на
юг и изчезва на един страничен път. Имало е кола, която го е чакала.
- Това е лош късмет – промърмори Едуард. – Ако беше отишъл на запад... ами, щеше да е
добре и онези кучета да са полезни с нещо.
Аз трепнах, а Есме започна да разтрива рамото ми. Джаспър погледна към Карлайл.
- Никой от нас не го позна. Но ето. – Той показа нещо зелено и раздрано. Карлайл го взе
от него и го поднесе до лицето си. Видях, докато си го прехвърляха, че е откъснато
папратово листо.
- Може би знаеш мирисът.
- Не – каза Карлайл. – Не ми е познат. Никого, когото съм срещал.
- Може би гледаме в грешната посока. Може да е съвпадение....- Есме започна, но спря,
когато видя невярващите изражения на всички. – Нямам предвид, че е съвпадение, че
някакъв непознат е избрал къщата на Бела за случайно посещение. Имам предвид, че
може би някой просто е бил любопитен. Нашите мириси са навсякъде около нея.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Може би се е чудел какво ни води там?
- Защо не е дошъл направо тук тогава? Ако е бил любопитен? – поиска да знае Емет.
- Ти би го направил. – Есме каза с внезапна нежна усмивка. – Ние, останалите, не сме чак
толкова директни. Семейството ни е много голямо – той или тя може да се е уплашил. Но
Чарли не е бил наранен. Не е задължително да е враг.
Просто любопитен. Както Джеймс и Виктория бяха любопитни в началото? Споменът за
Виктория ме накара да потреперя, въпреки че единственото нещо, което засега беше
сигурно бе, че не е била тя. Не този път. Тя ще се придържа към вманиачения модел. Това
е някой друг, един непознат.
Бавно осъзнавах, че вампирите са много по-големи участници в този свят, отколкото
отначало си представях.
Колко ли пъти обикновеният човек се изпречва на пътя им, в абсолютно неведение? Колко
ли много смъртни случаи, очевидно приписани на престъпления или инциденти,
всъщност са причинени от тяхната жажда? Колко ли препълнен ще бъде този нов свят,
когато най-накрая се присъединя към него?
От забуленото бъдеще ме побиха тръпки.
Семейство Кълън размишляваха над думите на Есме с различни изражения. Виждах, че
Едуард не приема теорията й, и че Карлайл много би искал да я приеме. Алис стисна
устни.
- Не мисля. Времето е прекалено перфектно... Посетителят е бил много внимателен да не
прави никакъв контакт....
- Той може да има други причини да не влиза в контакт – напомни й Есме.
- Всъщност има ли значение кой е бил? – попитах аз. – Само шансът, че някой наистина е
търсил мен....не е ли достатъчна причина? Не трябва да чакаме до завършването.
- Не, Бела –каза бързо Едуард. – Не е лошо. Ако наистина си в опастност, ние ще знаем.
- Помисли за Чарли - Карлайл ми напомни. – Помисли колко би го наранило, ако ти
просто изчезнеш.
- Точно за Чарли мисля! За него се тревожа! Ами ако малката ми гостенка беше жадна
снощи? Докато съм около Чарли, той също ще е мишена. Ако нещо му се случи, ще е
изцяло по моя вина!
-Едва ли, Бела – рече Есме и пак приглади косата ми. И нищо няма да се случи на Чарли.
Само ще трябва да сме по-внимателни.
-По-внимателни? – повторих невярващо.
-Всичко ще е наред, Бела – обеща Алис; Едуард стисна ръката ми.
Както виждах, докато гледах красивите им лица едно по едно, нямаше нищо, което можех
да кажа, за да променя мнението им.
Прибирането вкъщи премина в мълчание. Бях бясна. Въпреки по-добрата ми преценка,
още бях човек.
-Няма да си сама и за секунда – обеща Едуард, докато ме водеше към къщата на Чарли. -
Някой ще е винаги там. Емет, Алис, Джаспър…
Въздъхнах.
-Това е откачено. Ще им стане толкова скучно, че ще трябва самите те да ме убият,
колкото да има какво да правят.
Едуард ме погледна кисело.
-Забавно, Бела.
Чарли беше в добро настроение, когато се прибрахме. Можеше да види напрежението
между мен и Едуард, и не го разбираше правилно. Гледаше ме как му слагам вечерята със
самодоволна усмивка. Едуард се извини за малко, да огледа, както предположих, но Чарли
го изчака да се върне преди да премине към съобщенията за мен.
-Джейкъб пак се обади – каза Чарли веднага, след като Едуард влезе в стаята. Запазих
лицето си без никакво изражение, докато слагах чинията пред него.
-Вярно ли?
Чарли се намръщи.
-Не бъди дребнава, Бела. Звучеше наистина разстроен.
-Джейкъб плаща ли ти за цялото П.Р. или си доброволец?
Чарли ми мърмореше неразбираемо, докато храната не прекъсна оплакването му.
Въпреки, че не осъзнаваше, беше уцелил болното място.
Чувствах живота си като игра на зарове - щеше ли следващото хвърляне да ме разтърси?
Ами ако нещо наистина ми се случеше? Беше повече от дребнаво да оставям Джейкъб да
се чувства виновен за това, което беше казал.
Но не исках да говоря с него, докато Чарли беше наоколо, да ми се налага да премислям
всяка дума, за да не ми се изплъзне нещо погрешно. Мисълта за това ме накара да завидя
на връзката между Били и Джейкъб. Колко лесно би било да нямаш тайни от човека, с
когото живееш.
Значи щях да изчакам до сутринта. Вероятно нямаше да умра довечера, въпреки всичко, и
нямаше да го заболи да се чувства виновен за още дванайсет часа. Може би дори щеше да
е добре за него.
Когато Едуард официално си тръгна за тази вечер, се зачудих кой е отвън в дъжда,
наблюдавайки мен и Чарли. Чувствах се ужасно за Алис, или който друг пазеше, но все
пак бях спокойна. Трябваше да призная, че беше хубаво, да знам, че не съм сама. И
Едуард се върна при мен за рекордно време.
Той отново ми пя, докато заспя и – сякаш дори докато спях, бях нащрек, че той е там – не
сънувах кошмари.
Сутринта Чарли отиде да лови риба в Депъти Марк преди да стана. Реших да направя
тази липса на надзор божествена.
-Мисля да измъкна Джейкъб от състоянието му – предупредих Едуард, след като си
изядох закуската.
-Знаех си, че ще му простиш – рече той с лека усмивка. – Да таиш злоба към някого не е
сред най-големите ти таланти.
Завъртях очи, но бях доволна. Изглежда Едуард наистина беше приключил с цялата
работа против върколаците.
Не погледнах часовника, докато не се обадих. Беше малко рано за обаждания, и се
тревожех, че може да събудя Били и Джейк, но някой вдигна преди второто позвъняване,
тъй че не можеше да е бил далече от телефона.
-Ало? – каза подтиснат глас.
-Джейкъб?
-Бела! – възкликна той. – О, Бела, толкова съжалявам! – той изстреля думите, сякаш е
бързал да ги изрече. – Кълна се, че не го мислех. Просто се държах глупаво. Бях ядосан –
но това не е извинение. Беше най-глупавото нещо, което някога съм казвал и съжалявам.
Не ми се сърди, моля те? Моля те. Цял живот ще съм ти благодарен – всичко, което трябва
да направиш, е да ми простиш.
-Не ти се сърдя. Извинен си.
-Благодаря ти – въздъхна разпалено той. – Не мога да повярвам, че бях такъв идиот.
-Не се притеснявай за това – свикнала съм.
Той се разсмя, изпълнен с облекчение.
-Слез да ме видиш – помоли ме той. – Искам да се сдобрим.
Намръщих се.
-Как?
-Както искаш. Гмуркане от скалите? – предложи той и отново се засмя.
-О, страхотна идея.
-Ще си в безопасност – обеща той. – Независимо какво искаш да правим.
Погледнах към Едуард. Лицето му беше много спокойно, но бях сигурна, че сега не е
момента.
-Не точно сега.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

-Той не ми е ядосан, нали? – гласът на Джейкъб беше по-скоро засрамен, отколкото
горчив, поне веднъж.
-Не е това проблема. Има… е, има един друг проблем, който е малко по-обезпокоителен
от невъзпитан върколак-тийнейджър… - опитах се да запазя шеговития тон, но не можех
да го заблудя.
-Какво има? – попита той.
-Ъм – не бях сигурна какво точно да му кажа.
Едуард протегна ръка за телефона. Погледнах внимателно лицето му. Изглеждаше
достатъчно спокоен.
-Бела? – попита Джейкъб.
Едуард въздъхна, протягайки се още повече.
-Имаш ли против да говориш с Едуард? – попитах неспокойно. – Той иска да говори с теб.
Последва дълга пауза.
-Добре – съгласи се Джейкъб накрая. – Това ще е интересно.
Подадох телефона на Едуард, надявайки се той да разчете предупреждението в очите ми.
-Здравей, Джейкъб – рече Едуард, съвършено учтив.
Последва мълчание. Прехапах устна, опитвайки се да отгатна как е отговорил Джейкъб.
-Някой е бил тук – не е мирис, който познавам – обясни Едуард. – Глутницата ти попадала
ли е на нещо ново?
Нова пауза, след която Едуард кимна на себе си, без да изглежда изненадан.
-Ето проблема, Джейкъб. Няма да изпусна Бела от поглед, докато не се погрижа за това.
Няма нищо лично…
Тогава Джейкъб го прекъсна, можех да чуя шума от гласа му в слушалката. Каквото и да
казваше, беше по-напрегнат от преди малко. Неуспешно се опитах да различа думите му.
-Може и да си прав… - започна Едуард, но Джейкъб отново заспори. Поне нито един от
двамата не звучеше ядосан.
-Това е интересно предложение. Напълно сме съгласни да преразгледаме договора. Ако
Сам е съгласен.
Гласът на Джейкъб беше по-тих сега. Загризах нокътя си, докато се опитвах да разчета
изражението на Едуард.
-Благодаря ти – отвърна Едуард.
Тогава Джейкъб каза нещо, заради което изненадано изражение прелетя по лицето на
Едуард.
-Всъщност планирах да отида сам – рече Едуард в отговор на неочаквания въпрос. – И да
я оставя с другите.
Гласът на Джейкъб се повиши с една степен и звучеше, сякаш той се опитва да се
договаря.
-Ще се опитам да го обмисля обективно – обеща Едуард. – Толкова обективно, колкото
мога.
Паузата беше по-кратка този път.
-Не е лоша идея. Кога?... Не, така е добре. Така или иначе, би ми харесала възможността
лично да проследя следата. Десет минути… разбира се – рече Едуард и ми подаде
телефона. – Бела?
Взех го бавно, чувствах се объркана.
-Какво беше това? – попитах Джейкъб с кисел глас. Знаех, че звуча детински, но се
чувствах изолирана.
-Примирие, предполагам. Ей, направи ми услуга – предложи Джейкъб. – Опитай се да
убедиш твоята пиявица, че най-безопасното място за теб – особено след като той си
тръгне – е резервата. Ние сме способни да се справим с всичко.
-Това ли се опитваше да му кажеш?
-Да. Има логика. Чарли също ще е по-добре тук. Колкото може по-добре.
-Навий Били – съгласих се. Мразех факта, че поставях Чарли в кръга на опасностите,
които така или иначе бяха съсредоточени върху мен. – Нещо друго?
-Просто пренареждаме границите, за да можем да хванем всекиго, който се приближи до
Форкс. Не съм сигурен дали Сам ще е навит, но докато той дойде, аз наблюдавам нещата.
-Какво ще рече „наблюдавам нещата”?
-Ще рече, че ако видиш вълк да бяга около къщата ти, няма да стреляш по него.
-Разбира се, че не. Наистина не трябва да правиш нищо… рисковано, все пак.
Той изсумтя.
-Не ставай глупава. Мога да се грижа за себе си.
Въздъхнах.
-И се опитах да го убедя да те остави да наминеш. Предубеден е, така че не му позволявай
да ти разправя за безопасност. Знае толкова добре, колкото и аз, че ще си в безопасност
тук.
-Ще го имам наум.
-Ще се видим след малко – рече Джейкъб.
-Идваш насам?
-Да. Ще видя миризмата на посетителя ти, за да можем да го проследим, ако се върне.
-Джейк, наистина не ми харесва идеята да проследяваш…
-О, моля те, Бела – прекъсна ме. Джейкъб се разсмя и затвори телефона.

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

10. Мирис
Всичко беше много детинско. Защо по дяволите Едуард да трябва да си тръгва, за да
дойде Джейкъб? Не бяхме ли надраснали тази незрялост?
- Не че му имам зъб, Бела, просто е по-лесно и за двама ни – каза ми Едуард на вратата. –
Няма да се отдалечавам. Ще си в безопастност.
- Не се притеснявам за това.
Той се усмихна и тогава лукаво пламъче огря очите му. Той ме придърпа по-близо,
заравяйки лицето си в косата ми. Можех да усетя как леденият му дъх напоява кичурите,
когато той издиша; побеха ме тръпки по врата .
- Връщам се веднага – каза той и после се засмя шумно, все едно, че е казал някой виц.
- Кое е толкова смешно?
Но Едуард само се ухили и тръгна към дърветата без да отговори.
Роптаейки, отидох да почистя в кухната. Преди мивката да се беше напълнила с вода, на
вратата се позвъни. Трудно беше да свикна колко бърз бе Джейкъб без колата си. Как
всички са по-бързи от мен...
- Влизай, Джейк! – извиках аз.
Бях се съсредоточила върху това да напъхам всички чинии в пенещата се вода и бях
забравила, че напоследък Джейкъб се движеше като призрак. Подскочих, когато чух гласа
му зад себе си.
- Наистина ли трябва да оставяш вратата отключена? О, извинявай.
Бях се оплискала с мръсната вода, когато той ме стресна.
- Не ме притеснява никой, който ще бъде спрян от една заключена врата – отговорих,
докато подсушавах блузата си с кърпата за съдове.
- Имаш право – съгласи се той.
Обърнах се към него и го погледнах критично.
- Наистина ли е толкова невъзможно да носиш дрехи, Джейкъб? – попитах.
Отново, Джейкъб беше гол до кръста,не носеше нищо друго освен чифт стари отрязани
дънки. Тайничко се чудех дали просто не е прекалено горд от новите си мускули, та не
може да ги покрие. Трябваше да призная, че са внушителни – но никога не съм го смятала
за повърхностен.
- Всмисъл, зная, че вече не ти става студено, но все пак.
Той прокара ръка през мократа си коса; падаше в очите му.
- Просто е по-лесно. – обясни той.
- Кое е по-лесно?
Той се усмихна снизходително.
- Достатъчно ми е, че трябва да разнасям навсякъде със себе си дънки, какво остава за цял
костюм. На какво ти приличам, на товарно муле ли?
Намръщих се.
- За какво говориш, Джейкъб?
Изражението му беше високомерно, като че изпусках нещо очевидно.
- Дрехите ми не се образуват от нищото, когато се превръщам – трябва да ги нося със себе
си докато бягам. Извинявам се, че гледам да не се товаря толкова много.
Промених цвета си.
- Предполагам, не съм се замисляла за това – промърморих аз.
Той се засмя и ми показа черна кожена връв, тънка като нишка прежда, която беше
омотана три пъти под левия му прасец, като гривна за глезен. Преди не бях забелязала, че
и краката му са боси.
- Това е повече от моден аксесоар – кофти е да носиш дънките в устата си.
Не знаех какво да кажа.
Той се ухили.
- Това, че съм полугол притеснява ли те?
- Не.
Джейкъб отново се изсмя и аз му обърнах гръб, за да се съсредоточа върху чиниите.
Надявах се, че осъзнава, че изчервяването ми беше от собствената ми глупост и нямаше
нищо общо с въпроса му.
- Е, предполагам, трябва да се захващам за работа – той въздъхна. – Не искам да му давам
повод да твърди, че не си върша работата.
- Джейкъб, не е твое задължение да....
Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.
- Доброволец съм. Така, къде е най-силна миризмата на натрапника.
- Спалнята ми, мисля.
Очите му се притвориха. Той не харесваше това толкова, колкото и Едуард.
- Ще дойда след минутка.
Започнах методично да търкам чинията, която държах. Единственият звук идваше от
пластмасовите четки жулещи керамиката. Заслушах се за някакъв звук отгоре, скърцане
на паркета, щракване на врата. Нямаше такъв. Осъзнах, че съм почиствала същата чиния
много повече от необходимото и се опитах да се съсредоточа върху това, което вършех.
- Фюю! – каза Джейкъб, само на сантиметри зад мен, плашейки ме отново.
- Ей, Джейк, престани с това!
- Извинявай. Ето...- Джейкъб взе кърпата и подсуши новото ми оплискване. – Ще ти се
реванширам. Ти мии, аз ще изплаквам и подсушавам.
- Добре – подадох му чинията.
- Ами, миризмата много лесно се намира. Между другото, стаята ти смърди.
- Ще си купя ароматизатор.
Той се засмя.
Аз миех, а той подсушаваше в приятна тишина за известно време.
- Може ли да те попитам нещо?
Подадох му друга чиния.
- Зависи от това, какво искаш да знаеш.
- Не се опитвам да съм гадняр или нещо такова – честно, само съм любопитен. – Джейкъб
ме увери.
- Добре. Давай.
Той спря за половин секунда.
- Какво е – да имаш вампир за гадже?

https://mystical.catsboard.com

Бела Кълан

Бела Кълан
Admin
Admin

Извъртях очи.
- Велико е.
- Сериозен съм. Не те ли притеснява идеята – никога ли не те плаши?
- Никога.
Той беше мълчалив, докато посегна да вземе купата от ръцете ми. Погледнах лицето му –
той се мръщеше, долната му устна се подаваше напред.
- Нещо друго? – попитах.
Той сбърчи нос отново.
- Ами... чудех се... ти... нали се сещаш, целуваш ли го?
Засмях се.
- Да.
Той потрепери.
- Отврат.
- Всеки с вкусовете си – промърморих аз.
- Не се притесняваш от зъбите му?
Ударих ръката му, плискайки го с мръсна вода.
- Млъкни, Джейкъб! Знаеш, че зъбите му не са такива!
- Подобни са – промърмори той.
Стиснах зъби и затърках ножа за обезкостяване с повече сила от необходимата.
- Може ли да задам друг въпрос? – попита той меко, когато му подадох ножа. – Просто
съм любопитен отново.
- Добре – отвърнах рязко.
Той обръщаше ножа отново и отново в ръцете си под водната струя. Когато проговори,
беше само шепот.
- Ти каза няколко седмици... Кога точно...? – той не може да завърши въпроса.
- Завършването – прошепнах на свой ред, гледайки внимателно лицето му. Дали това
щеше да го разяри отново?
- Толкова скоро – той издиша, затваряйки очи.Не звучеше като въпрос. Звучеше като
оплакване. Мускулите на ръцете му се стегнаха и раменете му бяха сковани.
- АУ! – извика той; в стаята беше станало толкова тихо, че подскочих на половин метър от
изблика му.
Дясната му ръка се беше свила в стегнат юмрук около острието на ножа – той разтвори
ръката си и ножът падна на плота. През дланта му имаше дълъг, дълбок разрез. Кръвта се
стичаше по пръстите му и капеше на пода.
- По дяволите! Ауч! – оплака се той.
Главата ми се завъртя и стомахът ми се обърна. Хванах се за ръба на плота с една ръка,
поех си дълбоко въздух през устата и се накарах да се стегна, за да се погрижа за него.
- О, не, Джейкъб! О, Боже! Ето, увий го с това! – тикнах кърпата за съдове към него,
пресягайки се за ръката му. Той се отдръпна от мен.
- Няма нищо, Бела, не се притеснявай.
Стаята започна да блещука по крайщата.
Пак си поех дълбоко въздух.
- Да не се притеснявам? Ти си поряза ръката!
Той игнорира кърпата, която му пробутвах. Постави ръката си под струята и остави
водата да промие раната. Водата почервеня. Главата ми се замая.
- Бела – той каза.
Преместих погледа си от раната към лицето му. Той се мръщеше, но изражението му беше
спокойно.
- Какво?
- Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш, и се хапеш устната. Престани.
Успокой се. Дишай. Нищо ми няма.
Вдишах през устата и махнах зъбите си от долната си устна.
- Не бъди смел.
Той извъртя очи.
- Да тръгваме. Ще те закарам до спешното. – бях почти сигурна, че ще се справя с
шофирането. Поне стените си бяха на местата вече.
- Не е нужно – Джейк спря водата и взе кърпата от ръката ми. Той я уви разпуснато около
ръката си.
- Чакай – запротестирах аз. – Дай да я видя. – Хванах се за плота по-здраво, държейки се
изправена в случай, че раната ме замае отново.
- Да не би да имаш докторско образование, за което никога не си ми споменавала?
- Просто ми дай шанс да преценя дали да вдигам врява за ходенето ти в болница.
Той направи физиономия, която изобразяваше чист ужас.
- Моля те, само не и да се караш!
- Ако не ми позволиш да ти видя ръката, врявата е гарантирана.
Той вдиша дълбоко и после бурно издиша.
- Добре.
Той развърза кърпата и, когато посегнах да я взема, той сложи ръката си в моята.
Отне ми няколко секунди. Дори обърнах ръката му, въпреки че бях сигурна, че си е
порязал дланта. Обърнах ръката му нагоре, най-накрая осъзнавайки, че розовата,
размазана линия беше единственото, останало от раната.
- Но... ти кървеше.... толкова много.
Той издърпа ръката си обратно, очите му се задържаха сериозни и мрачни върху моитe.
- Бързо заздравявам.
- Меко казано – направих гримаса.
Ясно бях видяла дългата рана, бях видяла кръвта да се стича в мивката. От миризмата на
ръжда и сол почти припаднах. Трябаше да се нуждае от шиене. Би трябвало да са й
необходими дни да се затвори, а после седмици, за да се превърне в лъскавия розов белег,
който сега беше белязал кожата му.
Той изви устата си в полу-усмивка и тупна с юмрук по гърдите си.
- Върколак, забрави ли?
Очите му задържаха моите за един неизмерим дълъг момент.
- Да – най-накрая казах.
Той се засмя на изражението ми.
- Казах ти за това. Ти сама видя белега на Пол.
Поклатих глава, за да я прочистя.
- Различно е, да видиш продължението на дейстието от първа ръка.
Клекнах и извадих белината от шкафа под мивката. После изсипах малко на парцала за
прах и започнах да търкам пода. Прогарящият мирис на белина прочисти и последните
останки от замайването в главата ми.
- Дай аз да изчистя – каза Джейкъб.
- Справих се. Ще хвърлиш ли онази кърпа при прането?
Когато бях сигурна, че подът не мирише на нищо друго, освен белина, се изправих и
почистих и дясната страна на мивката с белина. Тогава отидох до пералното отделение до
килера и изсипах една чашка и в пералнята преди да я пусна. Джейкъб ме гледаше с
неодобрително изражение на лицето си.
- Ти да нямаш обсесивно-компулсивно разстройство – попита той, когато приключих.
Ха. Може би. Но поне имах добро извинение този път.
- Малко сме чувствителни към кръв тук. Сигурна съм, че ще разбереш.
- Оу – той сбърчи нос пак.
- Защо да не го направя колкото се може по-лесно за него? Това, което прави е достатъчно
трудно.
- Разбира се, разбира се. Защо не?
Издърпах тапата и оставих мръсната вода да се оттече от мивката.

https://mystical.catsboard.com

Sponsored content



Върнете се в началото  Съобщение [Страница 2 от 6]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите