5. Белязване
- Добре ли си, Джейк? Чарли ми каза, че минаваш през труден момент... Не става ли по-
леко?
Ръката му бе обвила моята.
- Не е толкова лошо - каза той, но не можеше да ме погледне в очите.
Той закрачи бавно към дървената пейка, загледан в разноцветните камъчетата, дърпайки
ме със себе си. Седнах на нашето дърво, но той се отпусна на мократа камениста земя, а
не до мен. Чудех се дали е, за да може да крие лицето си по-лесно. Той задържа ръката
ми.
Започнах да дърдоря, за да запълня мълчанието.
- Не съм била тук от толкова отдавна. Сигурно съм изпуснала ужасно много. Как са Сам и
Емили? А Ембри? Куил...?
Прекъснах по средата на изречението, спомняйки си, че темата за Куил, приятелят на
Джейкъб, е деликатна.
- А, Куил - въздъхна Джейкъб.
Значи беше се случило - Куил се бе присъединил към глутницата.
- Съжалявам - измърморих.
За моя изненада Джейкъб изсумтя.
- Обаче не му го казвай на него това.
- Какво имаш в предвид?
- Куил не търси съчувствие. Тъкмо обратното - развълнуван е. Напълно въодушевен.
В това нямаше логика. Всички други вълци бяха толкова депресирани при идеята
приятелят им да сподели съдбата им.
- А?
Джейкъб наклони главата си назад, за да ме погледне. Усмихна се и извъртя очи.
- Куил мисли, че това е най-страхотното нещо, което му се е случвало някога. Част от това
е и факта, че най-накрая разбира какво става. А и е щастлив да си върне приятелите - да е
част от "вътрешната група".
Джейкъб пак изсумтя.
- Не би трябвало да съм изненадан. Това е толкова Куилско.
- Харесва му?
- Честно казано... на повечето им харесва – призна Джейкъб бавно. - Определено има
добри страни - бързината, свободата, силата...чувството за...за семейство... Сам и аз сме
единствените, които са се чувствали наистина тежко. А Сам го е преживял отдавна. Така
че сега аз съм ревльото. - Присмя се на себе си Джейкъб.
Имаше толкова много неща, които исках да знам.
- Защо ти и Сам сте различни? Какво всъщност е станало със Сам? Какъв му е
проблемът?
Въпросите се изтърколиха без да му оставям време да им отговори и Джейкъб се засмя.
- Това е дълга история.
- Аз ти разказах една дълга история. Освен това не бързам да се прибирам - Казах аз и
направих гримаса, когато си помислих за неприятностите, които щях да имам.
- Той ще ти се ядоса ли?
- Да - признах аз. – Мрази, когато правя неща, които смята за... рисковани.
- Като да се мотаеш с върколаци?
- Да.
Джейкъб сви рамене.
- Ами не се прибирай. Ще спя на дивана.
- Това е страхотна идея - измърморих аз. - Защото тогава той ще дойде да ме търси.
Джейкъб настръхна и се усмихна сухо.
- Така ли?
- Ако се страхуваше, че съм ранена или нещо такова - най-вероятно.
- Идеята ми започва да звучи все по-добре.
- Моля те, Джейк. Това наистина ме дразни.
- Кое?
- Че сте толкова готови да се избиете един друг - измрънках аз. - Побърква ме. Защо не
можете просто да се държите цивилизовано?
- Той готов ли е да ме убие? - попита Джейкъб със злокобна усмивка, не-обръщайки
внимание на гнева ми.
- Не така очевидно, както си ти! - Осъзнах, че крещя. - Поне той може да се държи зряло.
Знае, че ако нарани теб, ще нарани и мен, затова никога не би го направил. Но теб, обаче,
това изглежда изобщо не те интересува!
- Да, разбира се - измънка Джейкъб - Убеден съм, че е абсолютен пацифист.
- Ох! - Изтръгнах ръката си от неговата и избутах главата му.
Придърпах коленете си към гърдите и обвих ръце около тях. Отправих взор към
хоризонта, дишайки на пресекулки. Джейкъб остана мълчалив няколко минути. Накрая
стана от земята и седна до мен, поставяйки ръката си около раменете ми. Отърсих я.
- Съжалявам - каза той тихо. - Ще се опитам да се държа прилично.
Не отговорих.
- Все още ли искаш да чуеш за Сам? - предложи той.
Свих рамене.
- Както казах това е дълга история. И много... странна. Има толкова много странни неща в
този нов живот. Нямах време да ти разкажа и половината. И това със Сам…ами дори не
знам дали ще мога да го обясня както трябва.
- Слушам - казах сковано.
С края на окото си видях как ъгълчетата на устните му се разтягат в усмивка.
- На Сам му е било толкова по-трудно от на нас. Защото той е първият и е бил сам, не е
имало кой да му обясни какво става. Дядото на Сам е починал преди той да бъде роден, а
баща му никога не е бил наоколо. Не е имало кой да разпознае признаците. Първият път
когато е станало - първият път когато се е преобразил - си е помислил, че е полудял.
Отнело му две седмици да се успокои достатъчно, за да се преобрази обратно. Това е
станало преди да дойдеш във Форкс, така че не би могла да помниш. Майката на Сам и
Лия Клиъруотър са накарали горските рейнджъри да го търсят, полицията също. Хората
си мислели, че е станал някакъв инцидент или нещо такова...
- Лия? - попитах изненадана. Лия бе дъщеря на Хари. Да чуя името й автоматично
изпрати вълна на жалост по тялото ми. Хари Клиъруотър, приятел на Чарли през целия му
живот, бе починал от сърдечен удар тази пролет.
Гласът му се промени, стана по-тежък.
- Да. Лия и Сам са били гаджета от гимназията. Започнали да излизат когато тя е била
само осми клас. Беше се побъркала, когато той изчезнал.
- Но той и Емили...
- Ще стигна и до това, част е от историята - каза той. Вдиша бавно и издиша изведнъж.
Предполагам, че беше глупаво от моя страна да си помисля, че Сам никога не е обичал
друга освен Емили. Повечето хора се влюбват и разлюбват много пъти в живота си.
Просто, виждайки Сам с Емили, не бих могла да си го представя с никоя друга. Начинът
по който я гледаше... ами, напомняше ми на погледа, който виждах в очите на Едуард
понякога, когато гледаше мен.
- Добре ли си, Джейк? Чарли ми каза, че минаваш през труден момент... Не става ли по-
леко?
Ръката му бе обвила моята.
- Не е толкова лошо - каза той, но не можеше да ме погледне в очите.
Той закрачи бавно към дървената пейка, загледан в разноцветните камъчетата, дърпайки
ме със себе си. Седнах на нашето дърво, но той се отпусна на мократа камениста земя, а
не до мен. Чудех се дали е, за да може да крие лицето си по-лесно. Той задържа ръката
ми.
Започнах да дърдоря, за да запълня мълчанието.
- Не съм била тук от толкова отдавна. Сигурно съм изпуснала ужасно много. Как са Сам и
Емили? А Ембри? Куил...?
Прекъснах по средата на изречението, спомняйки си, че темата за Куил, приятелят на
Джейкъб, е деликатна.
- А, Куил - въздъхна Джейкъб.
Значи беше се случило - Куил се бе присъединил към глутницата.
- Съжалявам - измърморих.
За моя изненада Джейкъб изсумтя.
- Обаче не му го казвай на него това.
- Какво имаш в предвид?
- Куил не търси съчувствие. Тъкмо обратното - развълнуван е. Напълно въодушевен.
В това нямаше логика. Всички други вълци бяха толкова депресирани при идеята
приятелят им да сподели съдбата им.
- А?
Джейкъб наклони главата си назад, за да ме погледне. Усмихна се и извъртя очи.
- Куил мисли, че това е най-страхотното нещо, което му се е случвало някога. Част от това
е и факта, че най-накрая разбира какво става. А и е щастлив да си върне приятелите - да е
част от "вътрешната група".
Джейкъб пак изсумтя.
- Не би трябвало да съм изненадан. Това е толкова Куилско.
- Харесва му?
- Честно казано... на повечето им харесва – призна Джейкъб бавно. - Определено има
добри страни - бързината, свободата, силата...чувството за...за семейство... Сам и аз сме
единствените, които са се чувствали наистина тежко. А Сам го е преживял отдавна. Така
че сега аз съм ревльото. - Присмя се на себе си Джейкъб.
Имаше толкова много неща, които исках да знам.
- Защо ти и Сам сте различни? Какво всъщност е станало със Сам? Какъв му е
проблемът?
Въпросите се изтърколиха без да му оставям време да им отговори и Джейкъб се засмя.
- Това е дълга история.
- Аз ти разказах една дълга история. Освен това не бързам да се прибирам - Казах аз и
направих гримаса, когато си помислих за неприятностите, които щях да имам.
- Той ще ти се ядоса ли?
- Да - признах аз. – Мрази, когато правя неща, които смята за... рисковани.
- Като да се мотаеш с върколаци?
- Да.
Джейкъб сви рамене.
- Ами не се прибирай. Ще спя на дивана.
- Това е страхотна идея - измърморих аз. - Защото тогава той ще дойде да ме търси.
Джейкъб настръхна и се усмихна сухо.
- Така ли?
- Ако се страхуваше, че съм ранена или нещо такова - най-вероятно.
- Идеята ми започва да звучи все по-добре.
- Моля те, Джейк. Това наистина ме дразни.
- Кое?
- Че сте толкова готови да се избиете един друг - измрънках аз. - Побърква ме. Защо не
можете просто да се държите цивилизовано?
- Той готов ли е да ме убие? - попита Джейкъб със злокобна усмивка, не-обръщайки
внимание на гнева ми.
- Не така очевидно, както си ти! - Осъзнах, че крещя. - Поне той може да се държи зряло.
Знае, че ако нарани теб, ще нарани и мен, затова никога не би го направил. Но теб, обаче,
това изглежда изобщо не те интересува!
- Да, разбира се - измънка Джейкъб - Убеден съм, че е абсолютен пацифист.
- Ох! - Изтръгнах ръката си от неговата и избутах главата му.
Придърпах коленете си към гърдите и обвих ръце около тях. Отправих взор към
хоризонта, дишайки на пресекулки. Джейкъб остана мълчалив няколко минути. Накрая
стана от земята и седна до мен, поставяйки ръката си около раменете ми. Отърсих я.
- Съжалявам - каза той тихо. - Ще се опитам да се държа прилично.
Не отговорих.
- Все още ли искаш да чуеш за Сам? - предложи той.
Свих рамене.
- Както казах това е дълга история. И много... странна. Има толкова много странни неща в
този нов живот. Нямах време да ти разкажа и половината. И това със Сам…ами дори не
знам дали ще мога да го обясня както трябва.
- Слушам - казах сковано.
С края на окото си видях как ъгълчетата на устните му се разтягат в усмивка.
- На Сам му е било толкова по-трудно от на нас. Защото той е първият и е бил сам, не е
имало кой да му обясни какво става. Дядото на Сам е починал преди той да бъде роден, а
баща му никога не е бил наоколо. Не е имало кой да разпознае признаците. Първият път
когато е станало - първият път когато се е преобразил - си е помислил, че е полудял.
Отнело му две седмици да се успокои достатъчно, за да се преобрази обратно. Това е
станало преди да дойдеш във Форкс, така че не би могла да помниш. Майката на Сам и
Лия Клиъруотър са накарали горските рейнджъри да го търсят, полицията също. Хората
си мислели, че е станал някакъв инцидент или нещо такова...
- Лия? - попитах изненадана. Лия бе дъщеря на Хари. Да чуя името й автоматично
изпрати вълна на жалост по тялото ми. Хари Клиъруотър, приятел на Чарли през целия му
живот, бе починал от сърдечен удар тази пролет.
Гласът му се промени, стана по-тежък.
- Да. Лия и Сам са били гаджета от гимназията. Започнали да излизат когато тя е била
само осми клас. Беше се побъркала, когато той изчезнал.
- Но той и Емили...
- Ще стигна и до това, част е от историята - каза той. Вдиша бавно и издиша изведнъж.
Предполагам, че беше глупаво от моя страна да си помисля, че Сам никога не е обичал
друга освен Емили. Повечето хора се влюбват и разлюбват много пъти в живота си.
Просто, виждайки Сам с Емили, не бих могла да си го представя с никоя друга. Начинът
по който я гледаше... ами, напомняше ми на погледа, който виждах в очите на Едуард
понякога, когато гледаше мен.