Бързо хвърлих поглед назад към семейството му. Седяха й зяпаха в различни посоки, точно по същият начин, когато ги бях видяла за пръв път. Само че сега бяха четирима – красивият им брат с бронзова коса седеше пред мен, златните му очи разтревожени.
- Те не ме харесват – познах аз.
- Не е това – възрази той, но очите му бяха прекалено невинни. – Просто не разбират защо не мога да те оставя намира.
Направих физиономия.
- Нито пък аз, в този ред на мисли.
Едуард бавно поклати глава, извивайки очи нагоре преди да срещне отново погледа ми.
- Казах ти – изобщо не се виждаш ясно. Не приличаш на никой, когото някога съм познавал. Очароваш ме.
Изгледах го, убедена, че ме дразни.
Той се усмихна като дешифрира изражението ми.
- Притежавайки способностите, които имам – измърмори той, като докосна дискретно челото си, - имам по-добра от посредствената преценка за човешката природа. Хората са предвидими. Но ти... ти никога не правиш това, което очаквам. Винаги ме изненадваш.
Погледнах настрани, очите ми шарейки обратно към семейството му, смутена и незадоволена. Думите му ме караха да се чувствам като научен експеримент. Исках да се изхиля сама на себе си, задето очаквах нещо друго.
- Тази част е лесна за обяснение – продължи той. Усещах очите му върху лицето ми, но не можех да го погледна още, като се страхувах, че може да прочете огорчението в очите ми. – Но има още... и не е лесно да се опише с думи...
Все още гледах останалите Калън, докато той говореше. Внезапно Розали, красивата му и умопомрачителна сестра, се обърна да ме погледне. Не, не да погледне – да ме изгледа свирепо с тъмни, студени очи. Исках да отместя очи, но погледът й ме задържа, докато Едуард не спря насред изречението си и не издаде гневен звук изпод дъха си. Беше почти като изсъскване.
Розали извърна глава, а аз бях облекчена да съм свободна. Погледнах обратно към Едуард – и знаех, че може да види объркването и страхът в разширените ми очи.
Лицето му бе непроницаемо, докато обясняваше.
- Съжалявам за това. Тя просто се тревожи. Виждаш ли... не само за мен е опасно да прекарвам толкова много време с теб публично... – Той сведе поглед.
- Ако?
- Ако това свърши... зле. – Той отпусна глава в ръцете си както бе направил онази вечер в Порт Анджелис. Болката му бе очевидна – копнеех да го успокоя, но не знаех как. Ръката ми се протегна неволно към него – макар че бързо я пуснах на масата, страхувайки се, че допирът ми само ще утежни нещата. Бавно осъзнах, че думите му би трябвало да ме плашат. Почаках този страх да дойде, но единственото, което чувствах бе мъка за неговата болка.
И гняв – гняв, че Розали бе прекъснала това, което той се канеше да каже. Не знаех как да повдигна темата отново. Той все още държеше главата си в ръцете си.
Опитах се да заговоря с нормален глас.
- И трябва да тръгнеш сега?
- Да. – Той вдигна лице – беше сериозно за момент, след което настроението му се смени и той се усмихна. – Вероятно е за по-добро. Все още имаме петнайсет минути останали от онзи нещастен филм, който трябва да понесем по биология – а аз не мисля, че ще мога да понеса повече.
Сепнах се. Алис – късата й, мастилена коса в хало от заострено безредие около малкото й, елфическо лице – бе внезапно застанала зад рамото му. Тънката й фигура бе гъвкава и грациозна дори в абсолютна обездвиженост.
Той я поздрави без да откъсва поглед от мен.
- Алис.
- Едуард – отговори тя, високият й сопрано глас почти толкова привлекателен, колкото неговият.
- Алис, Бела – Бела, Алис – запозна ни той, махайки небрежно с ръка, с кисела усмивка върху лицето му.
- Здравей, Бела – Блестящите й обсидианови очи бяха непроницаеми, но усмивката й беше дружелюбна. – Приятно е най-накрая да се запознаем.
Едуард хвърли мрачен поглед към нея.
- Здравей, Алис – промърморих свенливо.
- Готов ли си? – попита го тя.
Гласът му беше далечен.
- Почти. Ще се срещнем пред колата.
Тя си тръгна безмълвно – походката й беше толкова свободна, толкова гъвкава, че почувствах остро чувство на завист.
- Да ти пожелая ли „забавлявай се” или това не звучи добре? – попитах аз, обръщайки се към него.
- Не, „забавлявай се” работи като почти всичко друго – ухили се той.
- Е, забавлявай се, тогава – постарах се да прозвучи от все сърце. Разбира се, не го заблудих.
- Ще се опитам – той все още се хилеше. – А ти се опитай да бъдеш в безопасност, моля те.
- В безопасност във Форкс – какво предизвикателство.
- За теб е предизвикателство. – Челюстта му се стегна. – Обещай.
- Обещавам да се опитам да бъда в безопасност – издекламирах. – Ще се разправям с прането тази вечер – това би трябвало да е изпълнено със смъртна опасност.
- Не падай в пералнята – присмя ми се той.
- Ще се постарая.
И двамата се изправихме.
- Ще се видим утре – въздъхнах аз.
- Струва ти се като много дълго време, нали? – замисли се той.
Кимнах начумерено.
- Ще бъда там на сутринта – обеща той, усмихвайки се криво. Той се пресегна през масата, за да докосне лицето ми, внимателно докосвайки бузата ми. След това се обърна и се отдалечи. Гледах го, докато не изчезна от погледа ми.
Бях болезнено изкушена да пропусна останалата част от деня, или поне физическо, но един предупредителен инстинкт ме спря. Знаех си, че ако изчезна сега, Майк и останалите ще предположат, че съм с Едуард. А Едуард бе разтревожен за времето, което прекарвахме на публично място... ако нещата се объркаха. Отказах да се спирам на последната мисъл, като наместо това се концентрирах да направя нещата по-безопасни за него.
Интуитивно знаех – а усещах, че и той знаеше – че утре щеше да е решаващо. Връзката ни не можеше да продължава да балансира по този начин, на върха на нож. Щяхме да паднем или от единият, или от другият край, като зависехме изцяло на неговите решения или инстинкти. Моите решения бяха взети, взети доста преди да съм ги избрала съзнателно, и се бях посветила докрай. Защото за мен нямаше нищо по-ужасяващо, по-измъчващо, от мисълта да го изоставя. Това бе невъзможно.
Влязох в клас с чувство за дълг. Не можех честно да кажа какво се случи по биология – умът ми бе прекалено погълнат с мисли за утрешният ден. По физическо Майк отново ми проговори – той ми пожела приятно прекарване в Сиатъл. Внимателно му обясних, че съм отменила пътуването си, разтревожена за пикапа ми.
- Ще отидеш ли на танците с Калън? – попита той, внезапно намръщен.
- Не, няма да ходя на танците изобщо.
- Какво ще правиш тогава? – попита той, прекалено заинтересован.
Естественото ми желание бе да му кажа да се разкара. Наместо това излъгах будно.
- Пране, и след това ще поуча за теста по тригонометрия, иначе ще ме скъсат.
- Калън ще ти помогне ли с ученето?
- Едуард – наблегнах аз, - няма да ми помогне с ученето. Той заминава за уикенда. – Лъжите излизаха по-естествено от обикновено, забелязах изненадана.
- Оу. – Той се оживи. – Знаеш ли, можеш да дойдеш на танците с нашата група все пак – това би било яко. Всички ще танцуваме с теб – обеща той.
Представата на лицето на Джесика направи тонът ми по-остър от нужното.
- Няма да ходя на танците, Майк.
- Добре де – той се начумери отново. – Просто ти предлагах.
Когато училището най-накрая свърши, тръгнах към паркинга без много ентусиазъм. Не ми се вървеше пеша до вкъщи, но не виждах как би могъл да е докарал пикапа ми. И тогава, започнах да вярвам, че няма нищо невъзможно за него. Последният инстинкт се оказа правилен – пикапът ми стоеше на същото място, където бе паркирал волвото сутринта. Поклатих глава, скептично настроена, когато отворих незаключената врата и видях ключа си в запалителя.
Имаше и сгънато бяло парче хартия на седалката ми. Влязох вътре и затворих вратата преди да го разтворя. Две думи бяха написани в елегантният му почерк.
Пази се.
- Те не ме харесват – познах аз.
- Не е това – възрази той, но очите му бяха прекалено невинни. – Просто не разбират защо не мога да те оставя намира.
Направих физиономия.
- Нито пък аз, в този ред на мисли.
Едуард бавно поклати глава, извивайки очи нагоре преди да срещне отново погледа ми.
- Казах ти – изобщо не се виждаш ясно. Не приличаш на никой, когото някога съм познавал. Очароваш ме.
Изгледах го, убедена, че ме дразни.
Той се усмихна като дешифрира изражението ми.
- Притежавайки способностите, които имам – измърмори той, като докосна дискретно челото си, - имам по-добра от посредствената преценка за човешката природа. Хората са предвидими. Но ти... ти никога не правиш това, което очаквам. Винаги ме изненадваш.
Погледнах настрани, очите ми шарейки обратно към семейството му, смутена и незадоволена. Думите му ме караха да се чувствам като научен експеримент. Исках да се изхиля сама на себе си, задето очаквах нещо друго.
- Тази част е лесна за обяснение – продължи той. Усещах очите му върху лицето ми, но не можех да го погледна още, като се страхувах, че може да прочете огорчението в очите ми. – Но има още... и не е лесно да се опише с думи...
Все още гледах останалите Калън, докато той говореше. Внезапно Розали, красивата му и умопомрачителна сестра, се обърна да ме погледне. Не, не да погледне – да ме изгледа свирепо с тъмни, студени очи. Исках да отместя очи, но погледът й ме задържа, докато Едуард не спря насред изречението си и не издаде гневен звук изпод дъха си. Беше почти като изсъскване.
Розали извърна глава, а аз бях облекчена да съм свободна. Погледнах обратно към Едуард – и знаех, че може да види объркването и страхът в разширените ми очи.
Лицето му бе непроницаемо, докато обясняваше.
- Съжалявам за това. Тя просто се тревожи. Виждаш ли... не само за мен е опасно да прекарвам толкова много време с теб публично... – Той сведе поглед.
- Ако?
- Ако това свърши... зле. – Той отпусна глава в ръцете си както бе направил онази вечер в Порт Анджелис. Болката му бе очевидна – копнеех да го успокоя, но не знаех как. Ръката ми се протегна неволно към него – макар че бързо я пуснах на масата, страхувайки се, че допирът ми само ще утежни нещата. Бавно осъзнах, че думите му би трябвало да ме плашат. Почаках този страх да дойде, но единственото, което чувствах бе мъка за неговата болка.
И гняв – гняв, че Розали бе прекъснала това, което той се канеше да каже. Не знаех как да повдигна темата отново. Той все още държеше главата си в ръцете си.
Опитах се да заговоря с нормален глас.
- И трябва да тръгнеш сега?
- Да. – Той вдигна лице – беше сериозно за момент, след което настроението му се смени и той се усмихна. – Вероятно е за по-добро. Все още имаме петнайсет минути останали от онзи нещастен филм, който трябва да понесем по биология – а аз не мисля, че ще мога да понеса повече.
Сепнах се. Алис – късата й, мастилена коса в хало от заострено безредие около малкото й, елфическо лице – бе внезапно застанала зад рамото му. Тънката й фигура бе гъвкава и грациозна дори в абсолютна обездвиженост.
Той я поздрави без да откъсва поглед от мен.
- Алис.
- Едуард – отговори тя, високият й сопрано глас почти толкова привлекателен, колкото неговият.
- Алис, Бела – Бела, Алис – запозна ни той, махайки небрежно с ръка, с кисела усмивка върху лицето му.
- Здравей, Бела – Блестящите й обсидианови очи бяха непроницаеми, но усмивката й беше дружелюбна. – Приятно е най-накрая да се запознаем.
Едуард хвърли мрачен поглед към нея.
- Здравей, Алис – промърморих свенливо.
- Готов ли си? – попита го тя.
Гласът му беше далечен.
- Почти. Ще се срещнем пред колата.
Тя си тръгна безмълвно – походката й беше толкова свободна, толкова гъвкава, че почувствах остро чувство на завист.
- Да ти пожелая ли „забавлявай се” или това не звучи добре? – попитах аз, обръщайки се към него.
- Не, „забавлявай се” работи като почти всичко друго – ухили се той.
- Е, забавлявай се, тогава – постарах се да прозвучи от все сърце. Разбира се, не го заблудих.
- Ще се опитам – той все още се хилеше. – А ти се опитай да бъдеш в безопасност, моля те.
- В безопасност във Форкс – какво предизвикателство.
- За теб е предизвикателство. – Челюстта му се стегна. – Обещай.
- Обещавам да се опитам да бъда в безопасност – издекламирах. – Ще се разправям с прането тази вечер – това би трябвало да е изпълнено със смъртна опасност.
- Не падай в пералнята – присмя ми се той.
- Ще се постарая.
И двамата се изправихме.
- Ще се видим утре – въздъхнах аз.
- Струва ти се като много дълго време, нали? – замисли се той.
Кимнах начумерено.
- Ще бъда там на сутринта – обеща той, усмихвайки се криво. Той се пресегна през масата, за да докосне лицето ми, внимателно докосвайки бузата ми. След това се обърна и се отдалечи. Гледах го, докато не изчезна от погледа ми.
Бях болезнено изкушена да пропусна останалата част от деня, или поне физическо, но един предупредителен инстинкт ме спря. Знаех си, че ако изчезна сега, Майк и останалите ще предположат, че съм с Едуард. А Едуард бе разтревожен за времето, което прекарвахме на публично място... ако нещата се объркаха. Отказах да се спирам на последната мисъл, като наместо това се концентрирах да направя нещата по-безопасни за него.
Интуитивно знаех – а усещах, че и той знаеше – че утре щеше да е решаващо. Връзката ни не можеше да продължава да балансира по този начин, на върха на нож. Щяхме да паднем или от единият, или от другият край, като зависехме изцяло на неговите решения или инстинкти. Моите решения бяха взети, взети доста преди да съм ги избрала съзнателно, и се бях посветила докрай. Защото за мен нямаше нищо по-ужасяващо, по-измъчващо, от мисълта да го изоставя. Това бе невъзможно.
Влязох в клас с чувство за дълг. Не можех честно да кажа какво се случи по биология – умът ми бе прекалено погълнат с мисли за утрешният ден. По физическо Майк отново ми проговори – той ми пожела приятно прекарване в Сиатъл. Внимателно му обясних, че съм отменила пътуването си, разтревожена за пикапа ми.
- Ще отидеш ли на танците с Калън? – попита той, внезапно намръщен.
- Не, няма да ходя на танците изобщо.
- Какво ще правиш тогава? – попита той, прекалено заинтересован.
Естественото ми желание бе да му кажа да се разкара. Наместо това излъгах будно.
- Пране, и след това ще поуча за теста по тригонометрия, иначе ще ме скъсат.
- Калън ще ти помогне ли с ученето?
- Едуард – наблегнах аз, - няма да ми помогне с ученето. Той заминава за уикенда. – Лъжите излизаха по-естествено от обикновено, забелязах изненадана.
- Оу. – Той се оживи. – Знаеш ли, можеш да дойдеш на танците с нашата група все пак – това би било яко. Всички ще танцуваме с теб – обеща той.
Представата на лицето на Джесика направи тонът ми по-остър от нужното.
- Няма да ходя на танците, Майк.
- Добре де – той се начумери отново. – Просто ти предлагах.
Когато училището най-накрая свърши, тръгнах към паркинга без много ентусиазъм. Не ми се вървеше пеша до вкъщи, но не виждах как би могъл да е докарал пикапа ми. И тогава, започнах да вярвам, че няма нищо невъзможно за него. Последният инстинкт се оказа правилен – пикапът ми стоеше на същото място, където бе паркирал волвото сутринта. Поклатих глава, скептично настроена, когато отворих незаключената врата и видях ключа си в запалителя.
Имаше и сгънато бяло парче хартия на седалката ми. Влязох вътре и затворих вратата преди да го разтворя. Две думи бяха написани в елегантният му почерк.
Пази се.