Историята на Новолуние

(*Забележка: Написаното по-долу е превод на историята, която Стефaни сама е написала )

**Забележка: Ако не сте чели “New Moon”, не продължавайте да четете.

Написването на продължение е съвсем различно преживяване, поне за мен беше.

Ако сте чели историята зад написването на „Здрач”, тогава знаете, че не си поставях за цел написването на роман или започването на кариера като писател. Просто пишех история за мое лично забавление, позволявайки й да расте както иска и да стигне до където иска. Никакво напрежение, просто забавление.

Първото продължение, което написах към „Здрач” – „Forever Dawn” – беше почти същото. Не планирах продължение повече отколкото планирах да пиша книга като цяло. Първоначално, „Здрач” имаше по-очертан край. Но когато беше завършен, започнах да пиша епилози. След като бях написала епилозите, всеки от тях дълъг повече от 100 страници, осъзнах, че не възнамерявах да спирам да пиша за Бела и Едуард. Един от тези епилози се превърна във „Forever Dawn”.

(Хората често ме питат дали някога възнамерявах да публикувам „Forever Dawn”. Отговорът е не. Защото първо, не е страхотен – напълно излагащ е на някои места. Въпреки това, част от съдържанието ще свърши работа за очертаване на книга 4, затова не мога да ви кажа също и за какво се разказва.)

Вече бях написа 400 страници, когато животът ми се преобърна с главата надолу. „Здрач” щеше да бъде публикуван. Хора щяха да прочетат какво бях напасала. Още по-специално – младежите щяха да четат това, което аз пишех. Несъзнателно бях написала роман за младежи. Много бързо осъзнах, че „Forever Dawn” не отговаряше на очакванията на младежите. Понеже бях изцяло потънала в историята, все пак завърших „Forever Dawn”, знаейки, че никога няма да види светлината на деня; дадох го на по-голямата ми сестра като подарък за рождения й ден. А след това започнах да пиша истинското продължение.
Най-голямото нещо във „Forever Dawn”, което не отговаряше на очакванията на младежите, бе следното: напълно бях описала остатъка от цялото ходене на Бела в гимназията, преминавайки към моменти от живота й с по-зрели теми. Така че, като започнах да скицирам „New Moon”, се върнах към последната година н Бела в гимназията и попитах героите: „Какво стана?” Бързо започнах да съжалявам, за това, че ги попитах за историята, защото те ми дадоха история, която не очаквах. По-специално, Едуард ми каза нещо, което не исках да чувам.

Може би тук трябва да спомена, че не съм луда (или поне не знам за това), просто аз съм писател на характери. Пиша историите си заради героите; те са мотивацията и наградата. Трудността със силни, определени герои е, че не можеш да ги накараш да направят нещо, което не е заложено в техния характер. Те трябва да са такива, каквито са, и като писател, те са често извън контрола ми. Като почнах да изграждам сюжета на „New Moon” (на този етап не беше дадено заглавие), стана ясно, че Едуард беше Едуард и че трябваше да се държи само както би се държал Едуард. И заради това Едуард щеше да замине.

Не! Не исках Едуард да си заминава. Изпаднах в емоционалнен пристъп, всяка част от който беше толкова силна и изпълнена с тъга, колкото и тези, които съм виждала във форумите за обсъждане на „New Moon”. Опитах се да го разубедя да не го прави. Представих му някои други идеи за развитие на сюжета. Умолявах го. Той остана неразвълнуван.

Някой ден, когато „Midnight Sun” (версията на Едуард за „Здрач”) може вече да бъде закупена, мисля, че ще ми е по-лесно да разбера какво става в главата на това момче. Вижте, точно когато Бела си мисли, че не е достатъчно добра за Едуард, Едуард вижда себе си като чудовище, лишено от душа, което унищожава живота на Бела и застрашава нейния задгробен живот. Инцидентът с Джаспър действа като катализатор, принуждаващ Едуард да действа. Той е решен да спаси Бела. И мисли, че единственият начин да направи това е да измъкне вампирите от живота й.
Глупав ли е..? В някои аспекти, да. Но той не може да види друг възможен начин да спаси Бела. Справянето на Едуард с идеята, че ако не е бил достатъчно бърз, ако не е бил прочел мислите на Джаспър точно в тази секунда от време, тогава нямаше ли това - смъртта – да е по-добра за Бела отколкото живота с Едуард? Ако тя умреше на 18, нямаше ли това да е по-добре от безсмъртено и лишено от душа, прокълнато съществуване? Едуард мисли така. Въпреки това, той знае, че никога не би бил способен да я гледа как умира. Следователно, по-добре е да се махне преди да се случи нещо, което да направи ухапването й необходимост...

И ето, че накрая се озовах с Едуард, който напускаше. Беше трудно хапче за преглъщане, но веднъж след като осъзнах неизбежността, имах интересен въпрос в ръцете си. ( А писателите живеят за интересни въпроси.) Какво ще стане, ако...Какво ще стане, ако истинската любов те напусне? Не просто обикновен гимназиален романс, не просто някакво случайно алтетично гадже, не някой, който може да бъде заменен. Истинската любов. Твоята друга половина, истинското съвпадение за твоята душа. Как ще стане, ако той си замине?

Отговорът е различен за всеки. Жулиета имаше своята версия, Мариан Дашууд (Marianne Dashwood) имаше своята, Изолда (Isolde) и Катрин Ърншоу (Catherine Earnshaw) и Ани Шърли (Anne Shirley) също имаха своите начини за справяне. Аз трябваше да отговоря на въпроса вместо Бела. Какво щеше Бела Суон да направи, когато истинската любов я напусне? Не просто истинската любов, ами Едуард Кълън. Никоя от останалите героини не загуби един Едуард (Ромео беше луда глава, Луилоуби (Willoughby) беше разбойник. Тристан (Tristan) имаше проблеми с лоялността, Хийтклиф (Heathcliff) беше просто чисто зло, Рут (Rhett) имаше слабост и изневеряваше с проститутки, а сладкият Гилберт (Gilbert) беше повече като Джейкъб, отколкото като Едуард). Та, какво става, когато истинската любов под формата на Едуард Кълън, напусне Бела?

Оставих Бела да отговори на въпроса за себе си, пишейки, за да видя какво ще реши. Трудно беше да напиша нейната болка, защото трябваше да я изживея, за да мога да я напиша, а аз често пишех през сълзите си. В същото време, винаги беше интеесно. Бела ме учуди със твърдост и настойчива решителност. Тя вървеше напред през болката, живеейки за другите – Чарли в случая – както винаги е бил нейният стил.

(Странична бележка: Има ги и тези, който мислят Бела за мекушава. Има ги и тези, които мислят, че историите ми са за женомразци – жената в беда трябва да бъде спасена от силен герой.)

За първото обвинение мога само да кажа, че ние можем да се справим с тъгата по наш си начин. Начинът на Бела не е по-малко валиден в главата ми, отколкото всеки останал. Хулители на нейното поведение не винаги взимат предвид, че тук говоря за истинска любов повече отколкото за гимназиално увличане.

Аз настоятелно отхвърлям второто обвинение. Аз съм за женската сила – погледнете Алис и Джейн, ако се съмнявате в това. Не съм против жените, аз съм против хората. Написах тази история от женска гледка точка, защото това дойде най – естествено, както можете да си представите. Но ако разказвачът беше мъж, това нямаше да промени събитията. Когато човешко същество е заобиколено от създания със свръсестествена сила, скорост, сетива и други най-различни необичайни способности, той или тя няма да е способен/на да задържи своят. Съжалявам. Просто така стоят нещата. Не можем всички да сме убийци. Имайки предвид всичко това, мисля, че Бела се справя сравнително добре. Тя спасява Едуард, все пак. Край на страничната бележка. Обратно към историята.)

И така беше родена встъпителната част на „New Moon” и с нея заглавието. За да следвам „Здрач”, ми трябваше същото настроение и в продължението. Тъй като това е най-тъмният период в живота на Бела, си помислих, че е подходящо да нарека книгата по най-тъмния вид нощ, нощ без луна.

Когато копията на книгата започнаха да попадат в ръцете на феновате, помолих хората да прочетат книгата два пъти, обещавайки да обясня защо по-късно. Е, сега вече е това по-късно и ето защо: първият път през „New Moon” открих, че читателите са толкова нетърпеливи поради отсъствието на Едуард, че не могат да се съсредоточат върху средната част на книгата. Те хвърлят поглед, бързо прочитат и преминават набързо напред, докато накрая не го намират отново. На този етап обаче те са пропуснали почти напълно главната част от романа. На второ четене, знаейки, че Едуард се завръща в историята на правилното място и време, читателят може да се поспре малко и да се наслади на чудото, което е Джейкъб Блак.

Не бях осъзнала до преди работата ми върху развръската колко много бяха придобили моите герои от това преживвяване. Жизненоважни неща. Без тази болезнена раздяла, Бела никога нямаше да осъзнае, че Едуард наистина е за нея. Без значение колко перфектен си мисли, че е той или колко неперфектна си мисли, че е тя, той й принадлежи. Думите просто не могат да уловят колко животопроменящ за Бела е характерът на това осъзнаване.

Еднакво преломно – Едуард най-накрая разбира силата на чувствата, които Бела таи към него, нещо, което той винаги е подценявал. Ето го нещото относно Едуард: той разбира природата на хората сравнително добре. Видял е стотици хиляди човешки връзки отвътре и никоя от тях не е достигнала до безкрайната преданост в любовта на Карлайл (Carlisle) и Есме (Esme), или тази на Алис и Джаспър, или дори тази на Розали и Емет. Можете ли да го вините, че той мисли, – след хиляда години безсмъртно съществуване – че е способен на по-силна обич отколкото неговата осемнадесетгодишна смъртна приятелка? Разбираемо, Едуард е малко „Аз знам всичко”. Той научава много неща по време на своето съществуване, най-важното от които е, че чувствата на Бела към него са изключение от човешкото правило. Друго нещо, което научава, е че, въпреки всичкото си знание, той сам е способен на отвратителни грешки в преценката си.

Ах, и след това ето го най-любимия ми подарък, който ми даде „New Moon”: Джейкъб Блак.

Превръщането на Джейкъб Блак в един от главните герои беше странен път за изминаване. Първоначално, Джейкъб беше просто инструмент. В „Здрач” Бела имаше нужда от начин, по който да разбере истината за Едуард, и удобно разположеното племе Quileute, с техните прекрасни легенди предоставиха страхотна възможност за разкритието. И така Джейкъб бе създаден – роден, за да каже на Бела тайната на Едуард.

Тогава се случи нещо, което не очаквах. Джейкъб беше първото ми преживяване, свързано с герой, който поема контрола – един маловажен герой, развиващ такава пълнота и живот, че не можех да го държа затворен в една малка роля. (След Джейкъб това се повтори с няколко герои, които исках да останат маловажни. Наистина обичам, когато се случва това, въпреки че често разваля моето схематично изложение.). От самото начало, дори когато Джейкъб се беше появил само в шеста глава на „Здрач”, той беше толкова реален. Повече отколкото трябва за една малка роля. Бела го харесваше. Нейното инстинктивно доверие и привързаност дойдоха без моята намеса. И не бях само аз, моята агентка също го харесваше: „Обичам този Джейкъб”, каза Джоуди (или нещо подобно, всичко стана през 2003г.).Моята редакторка се съгласи: „Можем ли да получим още от Джейкъб в историята?” попита Меган.

О, да, можем!

Пишех „New Moon” и редактирах „Здрач” в едно и също време. Така че когато Джейкъб Блак започна да поема контрола в „New Moon”, аз можах да се върна и да поставя Джейкъб и Били на по-централно място.

Много хора ми приписват заслуги, които не заслужавам; те си мислят, че аз знаех от самото начало, че Джейкъб е върколак. Това не е така. Предполагаше се, че „Здрач” ще е единствен роман, помните ли.? Докато пишех, в главата ми нямаше никаква мисъл за върколаци. Легендите на Quileute (Quill-yoot), които Джейкъб разказва на Бела в глава шеста на „Здрач”, са истински истории на Quileute, които научих докато разучавах племето (което е истинско племе с истинска завладяваща и мистериозна история). Всички са действителни легенди на Quileute, освен вампирския мит за „студенокръвните”. Лепнах се към историята за вълка ( действителната легенда на Quileute твърди, че те са произлезли от вълци, преобразени от магьосник), защото пасваше на моите непълни познания за вампирите и върколаците, които постоянно са във вражда. Сънят, в който Джейкъб се преобразява във вълк, за да защити Бела, нямаше предназначено значение по това време. Това беше моят начин да оставя Бела подсъзнателно да свърже ситуацията.

Разбира се, аз от всички хора най-добре трябва да знам, че сънищата могат да имат сериозно влияние върху живота на хората.

Сънят на Бела за вълка беше един от най-любимите ми визуални картини в „Здрач”. Когато започнах да работя върху „New Moon” , тази картина остана с мен. И аз си казвах дали няма да е по-добре, ако е наистина вярно – ако всичките легенди на Джейкъб се окажат абсолютен факт? Какво щеше да стане, ако Джейкъб наистина е произлязал от вълци?

Всичко започна да се подрежда тогава. На плажа Сам повече не беше просто вярващ в стари традиции – той беше първият съвременен върколак. Предупрежденията на Били бяха по-важни – той имаше конктректи доказателтва в ръцете си, повече от просто подозрения. А Джейкъб, горкият ми сладък Джейкъб, имаше цяла наследствена тайна, която само чакаше да се стовари върху него.

В този момент всички важни поддръжки на романа бяха на правилното място, а аз просто трябваше да ги напиша. Ха! По-лесно се казва, отколкото се прави.

Трудно е да се обясни колко весел бе процесът на писане за мен, когато пишех „Здрач”. Беше нещо, което правех за забавление, без никакво притеснение за това какво някой друг може да си помилси, защото никой никога нямаше да я прочете. За „New Moon” аз знаех, че хората щяха да я четат. И някои от тези хора щяха да имах светло червени химикални в ръцете си, докато четат. Знаех достатъчно за редакторския процес, за да знам, че предстояха болезнени промени; частите, които обичах най-много, можеше да не оцелелят след последната редакция. Щях да обмислям наново и да преглеждам и да преработвам. Това правеше писането на думите много трудно и през цялото време, докато пишех, имах ужасното чувство много подобно на сценична треска.

Отне ми около пет месеца, но редактирането беше много по-дълго и много по-трудно отколкото при „Здрач”. „New Moon” беше много трудна история за разказване не само емоционално, но и функционално. Нужна беше много работа.

Добрата новина е, че преодолях – или по-скоро свикнах с- сценичната треска. Третата книга беше много по-лесна в много отношения. Научих много от преживяването от „New Moon” и се развих като писател. Което е още по-хубаво, героите ми пораснаха и се развиха по интересни начини, което ми предостави много работа по време на писането на останалите книги от поредицата.