Реплики от книгата, които помним завинаги

""Before you, Bella, my life was like a moonless night.Very dark, but there were stars-points of light and reason.
...And then you shot across my sky like a meteor. Suddenly everything was on fire; there was brilliancy, there was beauty.
When you were gone, when the meteor had fallen over the horizon, everything went black.
Nothing had changed,but my eyes were blinded by the light. I couldn't see the stars anymore.
And there was no reason for anything!! "

" Edward:
-"And so the lion fell in love with the lamb."
Bella:
-"What a stupid lamb."
Edward:
- "What a sick, masochistic lion. "

Бела: За две неща бях напълно убедена: първо - Едуард бе вампир,второ - една част от него,нямах представа колко силна можеше да бъде тя, жадуваше за кръвта ми и трето - бях безусловно и необратимо влюбена в него.

Едуард: Аз съм най-съвършеният хищник в света,не мислиш ли?Всичко в мен те привлича: гласът ми, лицето ми, дори миризмата ми...

Изпънах рамене и тръгнах да посрещна съдбата си,а до мен крачеше моята орис..

Беше направо невъзможно... да спра – прошепна той. – Невъзможно. Но спрях. – Вдигна поглед и ме погледна с лека усмивка. – Явно истински те обичам.
-Не съм ли толкова вкусна, колко мириша? – усмихнах се в отговор. От което ме заболя лицето.
-Дори повече... повече, отколкото си представях.
-Извинявай.
Той вдигна очи към тавана.
-Намери за какво да се извиняваш.
-А за какво трябва да се извинявам?
-За това, че едва не те загубих завинаги.
-Извинявай – отново казах.”

Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”

Но не това е най-лошото – продължи да шепне той, сякаш не бях заговорила. – Не това, че те видях там на пода... свита и потрошена. – Гласът му беше задавен. – Не това, че реших, че съм дошъл твърде късно. Дори това, че чух писъците ти от болка, макар че ще нося тези непоносими спомени до края на вечността. Не, най-непоносимото бе да чувствам.. да зная, че не мога да се спра. Да вярвам, че самият аз ще те погубя.

Той вдигна вежди.
-За това ли мечтаеш? Да се превърнеш в чудовище?
-Не точно – намръщих се на избора му на думи. Чудовище, хайде де, - Всъщност мечтая си да бъда с теб завинаги.”

И така лъвът се влюбил в агнето – прошепна той. Извърнах глава, за да скрия очите си, изпълнени с възторг от думите му.
-Какво глупаво агне – въздъхнах.
-Какъв извратен, мазохистичен лъв....”

„-Ха! Бледа си като призрак- не, бледа си като мен!”

„-Докато тичах, си мислех... – той млъкна.
-Как да не се блъснеш в дърветата, надявам се.
-Глупава Бела – посмихна се той. – Тичането ми е като втора природа, въобще не е необходимо да се замислям.
-Фукльо – измърморих отново.”

Бела – гласът на Едуард бе точно над мен, звучеше облекчено. – чуваш ли ме?
-Не – изпъшках. – Махай се.
Той се подсмихна”

„-Изглеждаш ужасно – каза той ухилен
-Пусни ме обратно на тротоара – изпъшках. Люшкането от походката му никак не ми помагаше. Той внимателно ме отдалечи от тялото си, понасяйки целата ми тежест единствено с ръцете си – явно въобще не го притесняваше.”

„-Ще ми направиш ли една услуга този уикенд? – той се извърна, за да ме погледне в очите, отприщвайки пълната сила на изпепеляващите си зластисти очи.
Кимнах безпомощно.
-Не се обиждай, но май си от хората, които са магнит за неприятности. Така че..опитай се да не паднеш в океана или да не те прегази нещо, става ли? – той се усмихна с кривата си усмивка

Чарли внезапно бе развил проблеми с кръвообращението.
-Татко, добре ли си?
-Излизаш с Едуард Кълън? – прогърмя гласът му.
Олеле!
-Мислех, че харесваш семейството му.
-Твърде е голям за теб – продължи той гневно.
-В един клас сме – поправих го, макар да беше много по-прав, отколккото преполагаше.
-Чакай... – той млъкна за миг. – Кой от всичките е Едуин?
-Едуард е най-малкият, онзи с червеникавокафявата коса. – Онзи прекрасният, богоподобният.

„-Съжалявам, Бела, оттук нататък сме пеша.
-Знаеш ли какво? Ще взема да ви изчакам тук.”

„Той залитна назад, като с лекота се освободи от ръцете ми.
-По дяволите, Бела! – извика задъхано. – Ще ме довършиш, кълна се.
Наведох се напред и облегнах ръце в колене за опора.
-Ти си неразрушим – смотолевих, опитвайки се да поема дъх.
-Така си мислех, преди да те срещна. А сега давай да се махаме оттук, преди да направя нещо наистина глупаво – изръмжа той.

В този момент рухнах.
-Бела? – той ме прихвана и изправи, а гласът му прозвуча уплашено.
-Накара... ме... да... припадна – обвиних го замаяно.
-Какво ще правя с теб? – изпъшка той отчаяно.- Вчера те целунах и ти ме нападна! Днес пък ми припадаш!”

„-Това определено ще е проблем. Но не това имах предвид. Просто си толкова мека, крехка. Ще трябва да премислям действията си във всеки миг от близостта ни, за да не те нараня. Бих могъл съвсем лесно да те убия, Бела, съвсем неволно. – Гласът му се бе снишил до тих шепот. Той вдигна ледената си длан и я постави върху бузата ми. – Ако направя прибързан жест... ако дори за миг се разсея. Бих могъл да се пресегна уж да погаля лицето ти и вместо това по грешка да ти разбия черепа.”

„-Естествено, гарантирането на личната ти безопасност май се превръща в работа на пълен работен ден, изискваща постоянното ми присъствие.”

Той ме погледна изненадано.
-Че защо?
Поклатих печално глава.
-Май не си имал възможност да ме наблюдаваш в час по физическо, но би трябвало да се досещаш.
-Да не би да имаш предвид факта, че не можеш да вървиш по гладка, стабилна повърхност, без да намериш нещо, в което да се спънеш?
-Очевидно да.”

Той внезапно се примири.
-Какво точно ти е любопитно?
-На колко години си?
-На седемнайсет.
-И от колко време си на седемнайсет?
Устните му потрепнаха, докато се взираше в шосето.
-От известно време – призна накрая.”

„-А той ще се върне на училище?
-Все някой трябва да разнесе добрата новина, че сме оцелели – отвърна той самодоволно.
- Всъщност – поправи го доктор Кълън – струва ми се, че по-голямата част от училището е в чакалнята.
-О, не. – изпъшках, скривайки лице в длани.
Доктор Кълън вдигна вежди.
- Искаш ли да останеш тук?
- Не, не! – настоях, прехвърлих крака през ръба на леглото и пъргаво скочих на земята.Май твърде пъргаво, залитнах и доктор Кълън ме хвана. Изражението му беше загрижено.
- Нищо ми няма – отново го уверих. Нямаше нужда да му обяснявам, че проблемите ми с равновесието нямат нищо общо с удара по главата.”
зазоряване