Ето стихчетата ми/доста са, за това ги пускам на spoiler/
Така, а сега и няколко разказчета:
Това е недовършено, а и без заглавие:
Дъждът ярстно плющеше, а вятърът събаряше дърветата на около. Сама под навеса на един магазин в една безлюдна учличка, аз се оглеждах. Чаках нещо. Или по-скоро някого. Въпреки, че бе тъпо. Въпреки, че никоя друга не беше дошла. Въпреки, че беше страшно – единствената светлинка беше тази на някакъв магазин на другата страна на улицата. И при това беше толкова слаба, че може би просто бяха забравили нещо включено. Едва ли вътре имаше хора. За Бога, намирах се в най-безлюдната част на Монреал! Как можех да очаквам някого тук?!
Всъщност, аз самата не знаех какво правя тук. Не, не бях закъсняла след купон, нито пък се бях заблудила. Както казах, чаках. Но аско някой ме попиташе защо чакам, то единственото, което можех да отговоря беше: „Еми имам предчуствие.”. А ако някой ме попиташе кого чакам... е, на този въпрос и аз не знаех какво да отговоря. Бях чувала само гласа й. Винаги бе стояла точно зад мен, а нещо ми подсказваше да не се обръщам. Нито пък да питам. А ако тя питаше, да отговарям само по един начин: „Това е единствения начин да оцелея.”. А на сутринта всичко беше като сън. Или по-скоро кошмар. Защото дори не знаех какво значеше това „единствения начин да оцелея”. Нямах си и на представа. Азь бях просто момиче с шантави родители, което винаги е било странно. Само дет имаше един проблем – това бе 7 път, в който този кошар се повтаряше. Седмия. А първия беше преди приблизително 3 години.
И тогава я видях ако това можеше да се нарече виждане. Просто сянка, която с нечовешка скорост се придвижи измежду дърветата и застана точно зад мен.
Това е без заглавие също, ноп поне е довършено:
Беше онази неопределена част на деня между нощта и ранната сутрин. Във водата за последно се отразяваше бледото лице на луната. От другата страна, из скалите, бавно се подаваше топлото слънце. Всичко беше притихнало – нощните птици вече бяха замълчали и се отпускаха в сън, а дневните все още не се бяха събудили. По водата се разнесоха кръгове и се чу глухия плисък на чифт весла във водата. После пак. И пак. Това беше старият рибар дядо Иван.
Дядо Иван беше от бедно семейство. Родителите му бяха мъртви отдавна, а и не се беше задомил. Изхранваше се от риболова – когато мрежите бяха пълни имаше риба. А когато имаше риба, имаше пари. А когато имаше пари, той си купуваше конци за нови мрежи. А когато мрежите бяха празно, му се случваше да гладува с дни. И така цикълът се повтаряше.
Изведнъж старият рибар ахна. Беше видял доста странни светлини в синкаво-жълт цвят. Когато се усети, той грабна веслата и със силни движения подкара лодката към брега. Рибите, дори и тези в глъбините, се събудиха от шума и изплашени заплуваха надалеч. Но рибарът не мислеше за проваления риболов, ноито за факта, че ще гладува. Скочи от лодката и препусна към скромната си колиба.
Когато през деня излезе за да прибере лодката, погледа му привлече заглавието на един вестник. Той се приближи за да прочете и ахна. Ето какво пишеш там:
„Тази нощ започнаха издирванията с хеликоптер над близкото езеро в търсене на 15-годишният Том Хули. Момчето продължава да е в безизвестност.
За сега други не мога да намеря, а и не знам дали ви харесват....
- Spoiler:
- Това е първото стихотворение, което съм написала.
Лято в България
Вижте слънчогледите
Как поклащат глави,
Вижте букетите
От сини планини!
Ах, колко е хубаво!
Ах, колко е прелестно!
А яркото слънце,
Дето огрява морето?
А безшумните лодки
с бели платна?
Всичко това
Е картина голяма.
Но има го всичко това
Само в България една.
Второто го следва....
Луна
Есен е.
Пълнолуние.
Сякаш от бели нишки изплетена
Огрява тя земята
В ясното като сълза небе
Без дори една звезда.
О, как ме очарова тя!
Но виждам аз, че тя
Е с кафяви петна.
А толкова прекрасна
Ми се стори тя сега.
И тук изгубвам нишката. А сега, дами и господа,
ТЕМАТА :ПЛАНЕТИ И РИМСКИ БОГОВЕ
Меркурий
Аз наричам се Меркурий.
С търговия ви лъжа- няма грешка в туй.
Аз съм над прост търговец-
аз съм бог, аз съм “търготворец”!
Кръстиха на мен планета от Слънчевата система,
но тя не лъже, а се върти и пише поема.
Мен ме излъгаха,но какво от това-
аз ги лъжа всеки ден не на шега!
Това е всичко от мен.
Дано се срещнем пак някой ден.
Венера
Аз Венера се наричам.
Любовта аз най обичам
и над нея се разпореждам
и кого да обземе й нареждам.
Вижте:кръстиха на мен дори планета
Тя е красива и превзета
Също като мен-
тъй държа се всеки ден.
Май вече за мен всичко научихте
та даже проучихте.
Земя или Уран
Аз наричам се земя.
Казват ми “синята планета”.
Но хората ще ме унищожат
и на пух и прах ще ме направят.
А какво съм им направила?
Какво за тях не съм сторила?
Създадох им щит,
но те направиха от него мит.
Създадох им вода,
но те я замърсиха.
Сложих кислород във въздуха,
но те почти го унищожиха.
Копаят дълбоки рани в мен.
Изчезвам ден за ден.
Честно ли е това
кажете ми вий сега!
Марс
Аз съм Марс.
Красив съм като Пегас.
Война аз постоянно водя.
С гордо вдигната глава аз ходя.
Моята планета е червена
сякаш с кръв облена.
Та нали съм на войната бога-
само по кръв да ходя мога.
Юпитер, Нептун и Сатурн
Мълнии навред аз пускам.
В златна колесница аз препускам.
Заедно с приятелите ми Сатурн и Нептун
правим бури без да обръщаме внимание на възможния бунт.
Но когато на три отделни планети ни разделиха
ние престанахме,а хората се сбиха!
Край на темата. Стихотворения без връзка:
Дядо Коледа
Зимата дойде!
Радост донесе!
На всички деца
По една играчка.
Ето – на Нина-
Кукла с пелерина,
А на сладкото и братче –
Книжка и самолетче.
От сърце получи Вики
Хубава корона,
А на братчето и Ники
Остави той камиона.
А на малката мис
получи играчка с диск.
Колко е опасна топката
Имало някога дете
С чипо носле
Втурнало се след топката,
За да я спаси,
но не внимавало за коли.
А знаете ли, деца,
Колко опасно е това
Да пресичаш, без да виждаш идва ли кола!
Пролет иде
Пролетта зад ъгъгла се киска
И на всеки му се иска
Да поиграе на двора
Без да чувства умора,
Да покара велосипед
Или лъскав мотопед.
Тя на всички донася
Веселие и радост
И яйца ни разнася
На Великден за сладост.
И едно на руски за разнообразие:
Зима
Снег окутал всю дорогу
Дети веселятся там
И конечно мама с папай
Радуятся нам.
Ах, намерих още три стихчета... ето първото:
Цирк
Ей, чуй те всички:новина,новина!
В града пристигат цирка два!
Акробати със страшни подскоци,
Каращи колело жабоци.
Ще ни разсмиват клоуни
С карирани панталони!
Фокусник с шапка вълшебна
И внимателна асистенка.
Десет лева- два билета,
Че ще ходим на цирк с Виолета.
Ей, чуй те всички:новина,новина!
В града пристигат цирка два!
Второто:
Любов
Когато мисля за теб
Огън в душата ми бушува.
Усмивката ти стопява лед.
Щом те видя мозъка ми не умува.
Защо ли щом чуя твойто име
Цяла-целеничка горя?
Защо ли „докосни ме!”
Мисля щом те видя?
Защо ли е толкоз проклета любовта?
Защо ти не изпитваш същите чуства?
Ако ги чустваш и ти-Признай!
Ах, защо нямам душевен Рай?
Ти за мен си въздух,
Ти за мен си храна.
Обичта ти сега и тук
Е по-важна и от вода.
Всеки прекаран с тебе ден
Е толкоз важен за мен!
Част от любовта
Ми е тук, в таз творба!
Ах, мечтииии...
Защо ,любов, не се сбъднеш поне ти?!?
И последното, което намерих...
Наказание
Подушвам катастрофа
Още от кръстопътя.
Ритвам празна кофа
И извинението мътя.
Пак загазих аз, нали?
Пак ще се сипят върху мен кавги.
„Но не съм виновна аз!”
Ще повтарям почти цял час.
В бележника-забележка.
Паднах сутринта от въртележка
Та имам на челото цицина
С площ сантиметър и половина.
Тати пак ще крещи.
Мама цял век ще се сърди.
Наказание ще има:
Да не се срещам с моята дружина.
Е, кажете , моля кажете-
Защо в тортата си заврях ръцете?
Онази, с шоколада
Дето за гостите направи мама.
Изядох палачинката на брат си
Той викна „Тати-и-и-и!”
Тати каза „Ще си поговорим после!
А на него да купиш плюшено конче!”
Подушвам катастрофа
Още от кръстопътя.
Ритвам празна кофа
И извинението мътя.
Така, а сега и няколко разказчета:
Това е недовършено, а и без заглавие:
Дъждът ярстно плющеше, а вятърът събаряше дърветата на около. Сама под навеса на един магазин в една безлюдна учличка, аз се оглеждах. Чаках нещо. Или по-скоро някого. Въпреки, че бе тъпо. Въпреки, че никоя друга не беше дошла. Въпреки, че беше страшно – единствената светлинка беше тази на някакъв магазин на другата страна на улицата. И при това беше толкова слаба, че може би просто бяха забравили нещо включено. Едва ли вътре имаше хора. За Бога, намирах се в най-безлюдната част на Монреал! Как можех да очаквам някого тук?!
Всъщност, аз самата не знаех какво правя тук. Не, не бях закъсняла след купон, нито пък се бях заблудила. Както казах, чаках. Но аско някой ме попиташе защо чакам, то единственото, което можех да отговоря беше: „Еми имам предчуствие.”. А ако някой ме попиташе кого чакам... е, на този въпрос и аз не знаех какво да отговоря. Бях чувала само гласа й. Винаги бе стояла точно зад мен, а нещо ми подсказваше да не се обръщам. Нито пък да питам. А ако тя питаше, да отговарям само по един начин: „Това е единствения начин да оцелея.”. А на сутринта всичко беше като сън. Или по-скоро кошмар. Защото дори не знаех какво значеше това „единствения начин да оцелея”. Нямах си и на представа. Азь бях просто момиче с шантави родители, което винаги е било странно. Само дет имаше един проблем – това бе 7 път, в който този кошар се повтаряше. Седмия. А първия беше преди приблизително 3 години.
И тогава я видях ако това можеше да се нарече виждане. Просто сянка, която с нечовешка скорост се придвижи измежду дърветата и застана точно зад мен.
Това е без заглавие също, ноп поне е довършено:
Беше онази неопределена част на деня между нощта и ранната сутрин. Във водата за последно се отразяваше бледото лице на луната. От другата страна, из скалите, бавно се подаваше топлото слънце. Всичко беше притихнало – нощните птици вече бяха замълчали и се отпускаха в сън, а дневните все още не се бяха събудили. По водата се разнесоха кръгове и се чу глухия плисък на чифт весла във водата. После пак. И пак. Това беше старият рибар дядо Иван.
Дядо Иван беше от бедно семейство. Родителите му бяха мъртви отдавна, а и не се беше задомил. Изхранваше се от риболова – когато мрежите бяха пълни имаше риба. А когато имаше риба, имаше пари. А когато имаше пари, той си купуваше конци за нови мрежи. А когато мрежите бяха празно, му се случваше да гладува с дни. И така цикълът се повтаряше.
Изведнъж старият рибар ахна. Беше видял доста странни светлини в синкаво-жълт цвят. Когато се усети, той грабна веслата и със силни движения подкара лодката към брега. Рибите, дори и тези в глъбините, се събудиха от шума и изплашени заплуваха надалеч. Но рибарът не мислеше за проваления риболов, ноито за факта, че ще гладува. Скочи от лодката и препусна към скромната си колиба.
Когато през деня излезе за да прибере лодката, погледа му привлече заглавието на един вестник. Той се приближи за да прочете и ахна. Ето какво пишеш там:
„Тази нощ започнаха издирванията с хеликоптер над близкото езеро в търсене на 15-годишният Том Хули. Момчето продължава да е в безизвестност.
За сега други не мога да намеря, а и не знам дали ви харесват....