(Бележки: тази част беше отрязана от оригиналния епилог. Въпреки че обясних накратко историята на превръщането на Емет в 14 глава „Силата на мисълта”, ми се искаше да я има описана по-подробно и с негови думи.)
Емет и мечката
С изненада открих, че между мен и Емет се заражда някаква странна близост, особено, като се има предвид, че отначало, от цялото семейство той бе този, който наистина ме плашеше. Сигурно бе свързано, с начина, по който и двамата бяхме избрани, да се присъединим към семейството; и двамата обичахме, и бяхме обичани – докато все още бяхме хора, макар че за него този период бе доста по-кратък. Само Емет си спомняше и разбираше чудото, което Едуард бе за мен.
За пръв път стана дума за това, една вечер, докато тримата(аз, Едуард и Емет) се излежавахме на диваните с ярко оцветена дамаска във всекидневната. Емет тихо ме забавляваше със спомени, по-увлекателни дори от приказки, докато Едуард се концентрираше на програмата на готварския канал, за мое учудване, беше решил, че има нужда да се научи да готви, а това бе доста трудно при условие, че нямаше усет за вкус и мирис. Все пак, явно имаше нещо, в което не беше неотразим. Перфектната му вежда се повдигна сърдито, когато знаменития главен готвач, подправи още едно ястие „на вкус”. Едвам се сдържах да не се усмихна.
- Беше приключила с играта си и знаех, че всеки момент ще умра – спокойно си спомняше Емет, вече слагаше края на разказа за човешките си години, с историята за мечката. Едуард вече бе слушал този разказ и въобще не ни обръщаше внимание. - Не можех да помръдна, а съзнанието ми се изплъзваше, когато чух нещо, което ми се стори на друга мечка - предположих, че ще последва битка за трупа ми. И тогава изведнъж се почувствах така все едно летя. Стигнах до извода, че съм умрял, но все пак се опитах да отворя очи. И тогава я видях... – дори само при спомена, лицето му бе изпълнено с недоумение, познавах това усещане напълно. – ...и знаех, че съм мъртъв. Дори не обръщах внимание на болката – борех се да задържа клепачите си отворени, не исках да изпусна нито миг запечатан с ангелското й лице. Разбира се, оказа се, че съм бил в безсъзнание, докато се чудех, защо още не сме пристигнали в Рая, накрая реших, че сигурно просто е по-далеч, отколкото бях предполагал. Все още очаквах момента, когато тя ще полети. И тогава, тя ме заведе при Бог. – засмя се, с дълбокия си, гърлен смях. Лесно можех да разбера, защо някой би направил подобно предложение.
- Това, което последва реших, че е присъдата ми. За скромните си двадесет човешки години се бях позабавлявал доста, може би дори прекалено, така че не бях изненадан да видя пламъците на ада. – отново се засмя, но този път аз потреперих. Несъзнателно, Едуард затегна хвата си около мен. – Това, което ме изненада бе, че ангелът остана. Не можех да разбера как на нещо толкова красиво, му бе разрешено да остане в ада, заедно с мен – но бях благодарен. Всеки път, когато Бог се връщаше да ме провери се страхувах, че ще я отведе далеч от мен, но той така и не го направи. Започнах да се убеждавам, че думите на всички онези проповедници, за милостта на Бог, все пак са били истина. И тогава, болката си отиде... и те ми обясниха всичко.
- Бяха изненадани от реакцията ми, защото цялата тази работа с вампирите изобщо не ме притесняваше. Все пак, ако Карлайл и Розали, моят ангел, бяха вампири, как изобщо всичко това можеше да е лошо? – кимнах, в абсолютно съгласие, докато той продължи. – Но виж с правилата вече имах малко повече проблеми... – подсмихна се. – В началото ръцете ви непрекъснато бяха около мен, нали? – Емет игриво побутванa, Едуард по рамото, в резултат, на което и двамата се олюляхме.
Едуард изсумтя, но не отдели очи от телевизора.
- Виждаш ли, адът няма как да е толкова лошо място, щом имаш ангел до себе си – дяволито ме увери. – Когато той най-после приеме неизбежното, ще се справиш чудесно.
Юмрукът на Едуард, профуча толкова бързо, че почти не видях, какво прекатури Емет през облегалката на дивана. Очите на Едуард така и не се отделиха от екрана.
- Едуард! – скарах му се, потресена.
- Не се притеснявай, Бела. – каза Емет невъзмутено, обратно от мястото си. - Знам къде да го намеря. –погледна над мен, към профила на Едуард. - Все някога, ще трябва да я пуснеш – заплаши той. Едуард едва изсумтя, без да го поглежда.
- Момчета! – острият, укорителен глас на Езме, се разнесе от стълбите.
Емет и мечката
С изненада открих, че между мен и Емет се заражда някаква странна близост, особено, като се има предвид, че отначало, от цялото семейство той бе този, който наистина ме плашеше. Сигурно бе свързано, с начина, по който и двамата бяхме избрани, да се присъединим към семейството; и двамата обичахме, и бяхме обичани – докато все още бяхме хора, макар че за него този период бе доста по-кратък. Само Емет си спомняше и разбираше чудото, което Едуард бе за мен.
За пръв път стана дума за това, една вечер, докато тримата(аз, Едуард и Емет) се излежавахме на диваните с ярко оцветена дамаска във всекидневната. Емет тихо ме забавляваше със спомени, по-увлекателни дори от приказки, докато Едуард се концентрираше на програмата на готварския канал, за мое учудване, беше решил, че има нужда да се научи да готви, а това бе доста трудно при условие, че нямаше усет за вкус и мирис. Все пак, явно имаше нещо, в което не беше неотразим. Перфектната му вежда се повдигна сърдито, когато знаменития главен готвач, подправи още едно ястие „на вкус”. Едвам се сдържах да не се усмихна.
- Беше приключила с играта си и знаех, че всеки момент ще умра – спокойно си спомняше Емет, вече слагаше края на разказа за човешките си години, с историята за мечката. Едуард вече бе слушал този разказ и въобще не ни обръщаше внимание. - Не можех да помръдна, а съзнанието ми се изплъзваше, когато чух нещо, което ми се стори на друга мечка - предположих, че ще последва битка за трупа ми. И тогава изведнъж се почувствах така все едно летя. Стигнах до извода, че съм умрял, но все пак се опитах да отворя очи. И тогава я видях... – дори само при спомена, лицето му бе изпълнено с недоумение, познавах това усещане напълно. – ...и знаех, че съм мъртъв. Дори не обръщах внимание на болката – борех се да задържа клепачите си отворени, не исках да изпусна нито миг запечатан с ангелското й лице. Разбира се, оказа се, че съм бил в безсъзнание, докато се чудех, защо още не сме пристигнали в Рая, накрая реших, че сигурно просто е по-далеч, отколкото бях предполагал. Все още очаквах момента, когато тя ще полети. И тогава, тя ме заведе при Бог. – засмя се, с дълбокия си, гърлен смях. Лесно можех да разбера, защо някой би направил подобно предложение.
- Това, което последва реших, че е присъдата ми. За скромните си двадесет човешки години се бях позабавлявал доста, може би дори прекалено, така че не бях изненадан да видя пламъците на ада. – отново се засмя, но този път аз потреперих. Несъзнателно, Едуард затегна хвата си около мен. – Това, което ме изненада бе, че ангелът остана. Не можех да разбера как на нещо толкова красиво, му бе разрешено да остане в ада, заедно с мен – но бях благодарен. Всеки път, когато Бог се връщаше да ме провери се страхувах, че ще я отведе далеч от мен, но той така и не го направи. Започнах да се убеждавам, че думите на всички онези проповедници, за милостта на Бог, все пак са били истина. И тогава, болката си отиде... и те ми обясниха всичко.
- Бяха изненадани от реакцията ми, защото цялата тази работа с вампирите изобщо не ме притесняваше. Все пак, ако Карлайл и Розали, моят ангел, бяха вампири, как изобщо всичко това можеше да е лошо? – кимнах, в абсолютно съгласие, докато той продължи. – Но виж с правилата вече имах малко повече проблеми... – подсмихна се. – В началото ръцете ви непрекъснато бяха около мен, нали? – Емет игриво побутванa, Едуард по рамото, в резултат, на което и двамата се олюляхме.
Едуард изсумтя, но не отдели очи от телевизора.
- Виждаш ли, адът няма как да е толкова лошо място, щом имаш ангел до себе си – дяволито ме увери. – Когато той най-после приеме неизбежното, ще се справиш чудесно.
Юмрукът на Едуард, профуча толкова бързо, че почти не видях, какво прекатури Емет през облегалката на дивана. Очите на Едуард така и не се отделиха от екрана.
- Едуард! – скарах му се, потресена.
- Не се притеснявай, Бела. – каза Емет невъзмутено, обратно от мястото си. - Знам къде да го намеря. –погледна над мен, към профила на Едуард. - Все някога, ще трябва да я пуснеш – заплаши той. Едуард едва изсумтя, без да го поглежда.
- Момчета! – острият, укорителен глас на Езме, се разнесе от стълбите.