Отпаднала сцена от оригинала на Здрач...
В оригоналния ръкопис на „Здрач”, Бела, Едуард и Алис остават във Финикс, докато трае възстановяването на Бела, а после по пътя навръщане се отбиват в Лас Вегас. Тази сцена се е състояла в (неназовано) казино в Лас Вегас. Кракът на Бела все още е в гипс...
Насладете се!!!
На следващата сутрин се отбихме в казиното. За тях не бе опасно, защото дневната светлина никога не бе доближавала до игралната зала. Едуард ми каза, че от тях се очаква да посетят казиното на хотела и да пръснат „малко” пари – толкова колкото прахосват една специална група хора известни под името „безрасъдни комарджии”.
Докато те вървяха, а аз тиках инвалидната си количка, по общирния и изискано декориран под на казиното, Алис се спря на три пъти по пътя и прокара карта през слота на автомата. Всеки път след като го стореше, сирената пропищаваше, свелните започваха да се въртят бясно и елетктонна симулация на падащи монети известяваше, че наградата й ще я чака в стаята. Опита се да ме навие да се пробвам веднъж, но аз поклатих скептично глава.
- Мислих, че сме тук, за да губим пари. – обвиних я.
- О, да, - увери ме тя. – Но не и преди да ги поизпотя малко. – престъпническа усмивка изгря на лицето й.
Достигнахме до още по-пищно украсена част от казиното, където нямаше нито автомати, нито небрежно облечени туристи, държащи пластмасови чашки пълни с дребни монети. На мястото на въртящите се барови столчета сега имаше луксозни столове от плюш, обстановката бе тиха и сериозна. Но ние продължихме нататък, през богато украсени златни врати, към следващата стая, частна стая, дори по-внушителна от всичко досега. Чак тогава разбрах защо Алис толкова настояваше за копринената, смарагдово зелена прилепнала рокля, в която ме бе навлякла днес; защо тя бе облякла дълъг, бял сатенен саронг – завършващ с къса връзка и заголващ стегнатият й млечно бял корем – и защо Едуард бе толкова изумителен и неотразим в светлия си копринен костюм. Всички играчи в тази стая бяха облечени в изключителен разкош, чиято цена бе далеч от въобразимото. Някои от по-възрастните мъже, дори имаха млади пищни облечени в рокли без презрамки жени, които да стоят зад столовете им, точно като по филмите. Съжалявах тези жени, докато техните погледи бяха заковани в Алис и Едуард, сякаш изчислявайки недостатъците си и тези на половинките си. За тях аз бях загадка, а очите им се отделиха от мен сякаш с погнуса. Алис се плъзна до дългата маса за рулетка, а аз се свих, докато предвиждах степента на опустошението, което щеше да предизвика.
- Разбира се, ти знаеш как се играе Блек Джек. – Едуард се бе наклонил, за да го промърмори на ухото ми.
- Трябва да се шегуваш? – усетих как руменината изгаря по лицето ми.
- Като ти знам късмета представям си колко мога да изгубя, ако просто те оставя ти да играеш. – подсмихна се, после завъртя и забута количката ми към маса с три празни стола. Двама безупречно облечени, изключително тържествени на вид азиатци вдигнаха изпълнени с недоверие погледи към Едуард, когато той нежно ме настани на един от празните кадифени столове и зае мястото до мен. Изтънчената ориенталска красавица, която седеше на другия край на масата ни наблюдаваше с оскърбително недоверие, докато Едуард галеше косата ми покровителствено.
- Използвай само една ръка. – дишаше едва доловимо в ухото ми. – И дръж картите си на масата.
Едуард каза тихо нещо на крупието, и две внушителни купчини от черни чипове се появиха на масата пред нас. Нямаха номера – но и без това не исках да знам. Той сложи по-малката купчина пред себе си, а по-голямата побутна към мен. Зяпнах го скована от паниката, отвърна ми само с една дяволита усмивка, докато крупието раздаваше картите. Имах две деветки. Едуард придържаше хлабаво картите си, забелязах, че има петица и седмица. Загледах се внимателно в джентълмените до мен, с напрежение и ужас, докато се опитвах да разбера правилата за пилеене на пари при Блек Джака. За мое успокоение, всичко изглеждаше достатъчно лесно. Дилъра бързо плъзна първата карта от тестето по масата, макар че на мен ми се стори цяла вечност, а после остави и залога си до ръба на картата, аз не го бях направила. Пъргаво поставих картите си на масата и побутнах непохватно чиповете си над тях – бузите ми горяха – докато раздавача ме наблюдаваше. И тогава най-накрая забелязах, крупието имаше дама. Едуард изчетка леко масата с ръка, а крупието обърна деветката с лицето нагоре. Загледах се в него, докато мъжете до мен си мърмореха, оценявайки ситуацията.
Дилърът имаше Джак, а аз бях изгубила, заедно с двамата азиатци. Той спокойно прибра залозите ни. Дочух унилото смущение, което се бе разнесло от рулетката, но така и не събрах смелост, за да погледна. Едуард побутна още чипове към мен и всичко почна от начало. Той се справяше добре победи три пъти, толкова колкото и останалите на масата. Но със залозите, които броят на чиповете му, му позволяваха да прави, аз губех по-бързо, отколкото той можеше да печели. Все още не бях печелила ръка. Беше унизително – но поне беше сигурно, че никога нямаше да се пристрастя към комара.
Най-накрая загубих и последната ни купчинка с чипове. Азиатците и момичето, което ги придружаваше, наблюдаваха Едуард с живо любопитство, докато той ме поставяше отново на инвалидния стол. Почервенях и забих поглед в дебелия килим, докато той се смееше и буташе количката ми.
- Аз съм най-лошият комарджия в историята. – промърморих в извинение.
- Всъщност не си. За това беше толкова смешно. – каза през смях. – Не направи и една грешка, като изключим, че игра леко консервативно. Но шанса не бе на троя страна в нито една ръка. – изхили се и поклати глава.
Пристигнахме на масата за рулетка точно навреме, за да видим как Алис губи внушителната си купчина от многоцветни чипове с едно катастрофално завъртане на колелото. Много изпълнени с надежда играчи, които бяха заложили като нея на седемнадесет черно изглеждаха ужасно разочаровани. Тя се разсмя, с чуруликащ, безгрижен смях, и се присъедини към нас.
- Дали загубихме достатъчно? – прошепнах на излизане от златните врати.
- Мисля, че ще се задоволят с това, което направи. Днес ти сигурно си любимият им гост. - изкикоти се пак.
- Моля те, обещай ми нещо.
- Всичко, което пожелаеш.
- Никога не ми казвай колко пари изгубих днес, моля те.
Вече бяхме достигнали до шумната част от казиното, когато смехът му стана невъздържан.
В оригоналния ръкопис на „Здрач”, Бела, Едуард и Алис остават във Финикс, докато трае възстановяването на Бела, а после по пътя навръщане се отбиват в Лас Вегас. Тази сцена се е състояла в (неназовано) казино в Лас Вегас. Кракът на Бела все още е в гипс...
Насладете се!!!
На следващата сутрин се отбихме в казиното. За тях не бе опасно, защото дневната светлина никога не бе доближавала до игралната зала. Едуард ми каза, че от тях се очаква да посетят казиното на хотела и да пръснат „малко” пари – толкова колкото прахосват една специална група хора известни под името „безрасъдни комарджии”.
Докато те вървяха, а аз тиках инвалидната си количка, по общирния и изискано декориран под на казиното, Алис се спря на три пъти по пътя и прокара карта през слота на автомата. Всеки път след като го стореше, сирената пропищаваше, свелните започваха да се въртят бясно и елетктонна симулация на падащи монети известяваше, че наградата й ще я чака в стаята. Опита се да ме навие да се пробвам веднъж, но аз поклатих скептично глава.
- Мислих, че сме тук, за да губим пари. – обвиних я.
- О, да, - увери ме тя. – Но не и преди да ги поизпотя малко. – престъпническа усмивка изгря на лицето й.
Достигнахме до още по-пищно украсена част от казиното, където нямаше нито автомати, нито небрежно облечени туристи, държащи пластмасови чашки пълни с дребни монети. На мястото на въртящите се барови столчета сега имаше луксозни столове от плюш, обстановката бе тиха и сериозна. Но ние продължихме нататък, през богато украсени златни врати, към следващата стая, частна стая, дори по-внушителна от всичко досега. Чак тогава разбрах защо Алис толкова настояваше за копринената, смарагдово зелена прилепнала рокля, в която ме бе навлякла днес; защо тя бе облякла дълъг, бял сатенен саронг – завършващ с къса връзка и заголващ стегнатият й млечно бял корем – и защо Едуард бе толкова изумителен и неотразим в светлия си копринен костюм. Всички играчи в тази стая бяха облечени в изключителен разкош, чиято цена бе далеч от въобразимото. Някои от по-възрастните мъже, дори имаха млади пищни облечени в рокли без презрамки жени, които да стоят зад столовете им, точно като по филмите. Съжалявах тези жени, докато техните погледи бяха заковани в Алис и Едуард, сякаш изчислявайки недостатъците си и тези на половинките си. За тях аз бях загадка, а очите им се отделиха от мен сякаш с погнуса. Алис се плъзна до дългата маса за рулетка, а аз се свих, докато предвиждах степента на опустошението, което щеше да предизвика.
- Разбира се, ти знаеш как се играе Блек Джек. – Едуард се бе наклонил, за да го промърмори на ухото ми.
- Трябва да се шегуваш? – усетих как руменината изгаря по лицето ми.
- Като ти знам късмета представям си колко мога да изгубя, ако просто те оставя ти да играеш. – подсмихна се, после завъртя и забута количката ми към маса с три празни стола. Двама безупречно облечени, изключително тържествени на вид азиатци вдигнаха изпълнени с недоверие погледи към Едуард, когато той нежно ме настани на един от празните кадифени столове и зае мястото до мен. Изтънчената ориенталска красавица, която седеше на другия край на масата ни наблюдаваше с оскърбително недоверие, докато Едуард галеше косата ми покровителствено.
- Използвай само една ръка. – дишаше едва доловимо в ухото ми. – И дръж картите си на масата.
Едуард каза тихо нещо на крупието, и две внушителни купчини от черни чипове се появиха на масата пред нас. Нямаха номера – но и без това не исках да знам. Той сложи по-малката купчина пред себе си, а по-голямата побутна към мен. Зяпнах го скована от паниката, отвърна ми само с една дяволита усмивка, докато крупието раздаваше картите. Имах две деветки. Едуард придържаше хлабаво картите си, забелязах, че има петица и седмица. Загледах се внимателно в джентълмените до мен, с напрежение и ужас, докато се опитвах да разбера правилата за пилеене на пари при Блек Джака. За мое успокоение, всичко изглеждаше достатъчно лесно. Дилъра бързо плъзна първата карта от тестето по масата, макар че на мен ми се стори цяла вечност, а после остави и залога си до ръба на картата, аз не го бях направила. Пъргаво поставих картите си на масата и побутнах непохватно чиповете си над тях – бузите ми горяха – докато раздавача ме наблюдаваше. И тогава най-накрая забелязах, крупието имаше дама. Едуард изчетка леко масата с ръка, а крупието обърна деветката с лицето нагоре. Загледах се в него, докато мъжете до мен си мърмореха, оценявайки ситуацията.
Дилърът имаше Джак, а аз бях изгубила, заедно с двамата азиатци. Той спокойно прибра залозите ни. Дочух унилото смущение, което се бе разнесло от рулетката, но така и не събрах смелост, за да погледна. Едуард побутна още чипове към мен и всичко почна от начало. Той се справяше добре победи три пъти, толкова колкото и останалите на масата. Но със залозите, които броят на чиповете му, му позволяваха да прави, аз губех по-бързо, отколкото той можеше да печели. Все още не бях печелила ръка. Беше унизително – но поне беше сигурно, че никога нямаше да се пристрастя към комара.
Най-накрая загубих и последната ни купчинка с чипове. Азиатците и момичето, което ги придружаваше, наблюдаваха Едуард с живо любопитство, докато той ме поставяше отново на инвалидния стол. Почервенях и забих поглед в дебелия килим, докато той се смееше и буташе количката ми.
- Аз съм най-лошият комарджия в историята. – промърморих в извинение.
- Всъщност не си. За това беше толкова смешно. – каза през смях. – Не направи и една грешка, като изключим, че игра леко консервативно. Но шанса не бе на троя страна в нито една ръка. – изхили се и поклати глава.
Пристигнахме на масата за рулетка точно навреме, за да видим как Алис губи внушителната си купчина от многоцветни чипове с едно катастрофално завъртане на колелото. Много изпълнени с надежда играчи, които бяха заложили като нея на седемнадесет черно изглеждаха ужасно разочаровани. Тя се разсмя, с чуруликащ, безгрижен смях, и се присъедини към нас.
- Дали загубихме достатъчно? – прошепнах на излизане от златните врати.
- Мисля, че ще се задоволят с това, което направи. Днес ти сигурно си любимият им гост. - изкикоти се пак.
- Моля те, обещай ми нещо.
- Всичко, което пожелаеш.
- Никога не ми казвай колко пари изгубих днес, моля те.
Вече бяхме достигнали до шумната част от казиното, когато смехът му стана невъздържан.