Twilight-Vampiers
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyСря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyСря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyЧет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyЧет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyСря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyСря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyСря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyСря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) EmptyСря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце)

Иди на страница : 1, 2, 3, 4  Next

Go down  Съобщение [Страница 1 от 4]

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Само да кажа ако някой не е запознат,че Среднощно слънце е само до 12 глава защото не е дописано....
А и пряката печ е писана с кавички Приятно четене

“Среднощно слънце”
от Стефани Майър




Съдържание:
Първи поглед
Отворена книга
Феномен
Видения
Покани
Кръвна група
Мелодия
Призрак
Порт Анджелис
Теория
Въпроси
Усложнения
... следва продължение, може би ...


1. Първи поглед

Това беше времето от деня, когато ми се искаше да можех да спа.
Гимназия.
Или чистилище беше точната дума? Ако имаше някакъв начин да изкупя греховете си, това би трябвало донякъде да се брои за близко до съответствието. Скуката не бе нещо, с което да съм свикнал; всеки ден изглеждаше по-невъзможно монотонен от предходния.
Предполагам, че това беше моя начин за сън - ако сънят бе определен като бездейното състояние между активни периоди.
Взирах се в пукнатините пробождащи мазилката в най-далечния ъгъл на закусвалнята, представяйки си шарки, които не бяха там. Това беше един начин да загася гласовете, които ромоляха като струя поток в главата ми.
Няколко стотици от тези гласове игнорирах от скука.
Когато станеше въпрос за човешкия мозък, всичко го бях чувал, така или иначе. Днес всички мисли бяха погълнати от тривиалната драма на едно ново допълнение към малката училищна група тук. Толкова малко им бе нужно, за да се развълнуват. Виждах новото лице повторено в мисъл след мисъл от всеки ъгъл. Просто обикновено човешко момиче. Възбудата около пристигането й бе толкова досадно предвидима - като да извадиш блестящ предмет пред дете. Половината подобни на овце мъже вече си се представяха как се влюбват в нея, само защото тя беше нещо ново, което да гледат. Опитах се по-силно да ги изключа.
Само четири гласа блокирах поради учтивост, отколкото от антипатия: семейството ми, двамата ми братя и двете ми сестри, които до толкова бяха свикнали с липсата на уединение в мое присъствие, че рядко се замисляха. Давах им усамотение доколкото можех. Опитвах се да не слушам, ако можех.
Опитвах се както можех, все пак ... знаех.
Розали мислеше, както обикновено, за себе си. Беше забелязала профила си в отражението на нечии очила и обмисляше собственото си съвършенство.
Умът на Розали беше плитък басейн с малко изненади.
Емет се ядосваше за мача по борба, на който бе загубил от Джаспър предната вечер. Щеше се нуждае от търпението си до краен предел, да издържи до края на училищния ден, за да организира повторен мач. Всъщност аз никога не се бях чувствал неканен, чувайки мислите на Емет, тъй като той никога не мислеше нещо, което не би казал на глас или не би привел в действие. Може би се чувствах виновен единствено, че чета мислите на останалите, защото знаех, че има неща, който те не искаха да знам. Ако умът на Розали бе плитък басейн, то този на Емет беше езеро без сенки, прозрачно като стъкло.
А Джаспър ... страдаше. Сдържах въздишката си.
Едуард. Алис повика името ми в главата си, и веднага улови вниманието ми.
Беше същото като да кажат името ми на глас. Бях доволен, че името ми напоследък бе излязло от мода - щеше да е дразнещо; всеки път, всеки, който помисли за който и да било Едуард, главата ми щеше да се извърта автоматично...
Този път главата ми не се извърна. Алис и аз бяхме добри в тези лични разговори. Рядко ни хващаха. Държах очите си върху линиите в мазилката.
Как се въздържа той? ме попита тя.
Смръщих се, просто малка промяна в линията на устата ми. Нищо, което не би направило намек на останалите. Несъмнено можеше да се мръщя поради отегчение.
Вътрешният глас на Алис бе предупреден сега, и видях, че гледаше Джаспър с периферното си зрение. Има ли някаква опасност? Тя търсеше напред в непосредственото бъдеще, преглеждайки бегло виденията на скука, за източник отвъд моето смръщване.
Бавно завъртях главата си на ляво, все едно гледах тухлите на стената, въздъхнах, а после и в дясно, обратно към пукнатините в тавана. Само Алис знаеше, че клатех глава.
Тя се отпусна. Кажи ми, ако стане прекалено зле.
Мръднах единствено очите си нагоре към тавана и обратно надолу.
Благодаря ти, за това, че го правиш.
Бях доволен, че не можех да й отговоря на глас. Какво щях да кажа? "С удоволствие"? Едва ли беше това. Не ми харесваше да слушам усилията на Джаспър. Беше ли наистина нужно да експериментира по този начин? Нямаше ли да бъде по-безопасно да признае, че може би никога няма да бъде способен да се справи с жаждата по начина, по който останалите от нас го правеха, и да не притиска лимита си? Защо да флиртува с нещастието?
Бяха изминали две седмици от последния ни лов. Това не беше необхватно труден промеждутък от време за останалите от нас. Малко неудобно понякога - ако човек минеше прекалено близо, ако вятърът духаше от грешна страна. Но хората рядко минаваха прекалено близо. Инстинктите им казваха това, което съзнателният им мозък никога нямаше да разбере: ние бяхме опасни.
Джаспър беше много опасен в момента.
В този момент едно малко момиченце се задържа до края на най-близката до нас маса, спирайки, за да поприказва с приятел. Тя отметна късата си, жълтеникавочервена коса, прекарвайки пръстите си през нея. Радиаторът отвя ароматът й в наша посока. Аз бях свикнал с начина, по който този аромат ме караше да се чувствам - сухата болка в гърлото ми, кухината жадуваща в стомаха ми, автоматичното стягане на мускулите ми, излишния поток от отрова в устата ми ...

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Всичко това бе крайно нормално, обикновено лесно за игнориране. Беше по-трудно просто сега, с усилените ми чувства, удвоени когато наглеждах реакциите на Джаспър. Двойна жажда, освен моята.
Джаспър позволи на въображението му да го измъкне. Той си го представяше - представяше си как става от мястото си до Алис и отива да застане зад малкото момиче. Мислейки за това да се наведе напред, сякаш щеше да прошепне нещо в ухото й и да позволи на устните си да докоснат дъгата на гърлото й. Представяйки си как горещият прилив на пулса й под тънката й кожа щеше да бъде усетен под устата му ...
Бутнах стола му.
Той срещна вторачения ми поглед за момент и после погледна надолу. Можех да чуя срам и въстание в главата му.
"Извинявай" промърмори Джаспър.
Свих се.
"Няма да направиш нищо" му измърмори Алис, потушавайки раздразнението му. "Мога да видя това".
Преборих се с гримасата, която щеше да издаде лъжата й. Ние трябваше да се поддържаме, Алис и аз. Не беше лесно, да чуваш гласове или да имаш видения за бъдещето. И двамата чудаци между онези, които вече бяха чудаци. Ние защитавахме тайните си взаимно.
"Помага малко ако мислиш за тях като за хора" предложи Алис, нейният висок музикален глас, прекалено бърз за хората,за да го разберат, ако някой бе наблизо да го чуе. "Името й е Уитни. Има сестричка бебе, която обожава. Майка й покани Езмe на онова градинско парти, помниш ли?"
"Знам коя е тя" каза Джаспър грубо. Той се обърна, за да се вгледа в един от малките прозорци, които бяха поставени на интервали точно под стряхата, от всички страни на дългата зала. Тонът му приключи разговора.
Той ще трябва да ловува довечера. Беше абсурдно да поема такъв риск, опитвайки се да тества издръжливостта си, да изгради търпението си. Джаспър просто трябваше да приеме ограниченията си и да работи върху тях. Предишните му навици не бяха благоприятни за избраният от нас начин на живот; той не би трябвало да се насилва по този път.
Алис въздъхна тихо и стана, вземайки таблата си с храна - опората й при това положение - със себе си, и го остави сам. Тя знаеше кога той бе получил достатъчно от подкрепата й. Въпреки че Розали и Емет бяха по-явни във взаимоотношенията си, то Алис и Джаспър бяха тези, които знаеха движенията на другия така добре, както своите собствени. Сякаш и те можеха да четат мисли - само тези един на друг.
Едуард Калън.
Рефлексна реакция. Обърнах се при звука от споменаването на името ми, въпреки че то не беше наистина повикано, само помислено.
Очите ми се спряха за малка част от секундата срещу двойка широки, шоколадово-кафяви човешки очи на бледо, сърцевидно лице. Познавах лицето, макар че никога не го бях виждал самият аз до този момент. Днес то беше първо във всяка човешка глава. Новата ученичка, Изабела Суон. Дъщеря на началника на полицията, доведена да живее тук поради някакво ново попечителско разпореждане. Бела. Тя поправяше всеки, който използваше пълното й име...
Погледнах настрани отегчен. Отне ми секунда да осъзная, че тя не бе тази, която бе помислила името ми.
Разбира се, тя вече е хлътнала по семейство Калън, чух първата мисъл да продължава.
Сега разпознах "гласа". Джесика Стенли - бе минало известно време, откакто тя ме отегчаваше с вътрешното си бръщолевене. Какво облекчение беше, когато преодоля неуместното си увлечение. Беше почти невъзможно да се избегнат постоянните й смешни фантазии. Искаше ми се, по това време, да можех да й обясня точно какво щеше да се случи, ако устните ми, и зъбите ми под тях, се бяха оказали някъде близо до нея. Това би потушило тези дразнещи илюзии. Мисълта за реакцията й почти ме накара да се усмихна.
Голяма файда ще е за нея, продължи Джесика. Тя дори не е хубава. Не знам защо Ерик се е вторачил толкова много ... или Майк.
Тя потрепери душевно на последното име. Новото й увлечение, широко популярния Майк Нютън, беше абсолютно очевидно. Както изглежда, то не беше така очевидно за новото момиче. Отново като дете с блестящ предмет. Това направи лошо въздействие върху мислите на Джесика, макар че външно тя бе приветлива към новодошлата като й разказа общоизвестните познания за семейството ми. Новата ученичка би трябвало да е попитала за нас.
Всеки също гледа и мен днес, помисли си Джескина самодоволно настрани. Не е ли късмет, че Бела има два часа английски с мен ... Обзалагам се, че Майк ще поиска да ме попита каква е тя -

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Опитах се да блокирам пустия брътвеж извън главата си преди незначителността и баналността да ме подлудят.
"Джесика Стенли вади на новото момиче Суон всичките кирливи ризи на рода Калън," промърморих към Емет като отвличане на вниманието.
Той се изкикоти тихичко. Надявам се , че го прави добре, си помисли той.
"Доста лишено от въображение, всъщност. Най-незначителните загатвания за скандал. Нито грам ужас. Малко съм разочарован."
А новото момиче? И тя ли е разочарована от клюката?
Заслушах се, за да чуя какво новото момиче, Бела, мисли за историята на Джесика. Какво виждаше когато гледаше към странното, с бяла като тебешир кожа семейство, което беше всеобщо отбягвано?
Беше част от задълженията ми да знам реакцията й. Играех ролята на наблюдател, поради липсата на по-точна дума, за семейството си. За да ни защитя, ако някой някога станеше подозрителен, можех да ни дам ранно предупреждение и лесно оттегляне. Случваше се понякога - някой човек с развито въображение щеше да види в нас героите на книга или филм. По принцип го възприемаха погрешно, но беше по-добре да се преместим на ново място, отколкото да рискуваме с изпитателен поглед.
Много, много рядко някой би познал правилно. Ние не им давахме шанс да изпробват хипотезата си. Просто изчезвахме, за да се превърнем в нищо повече от плашещ спомен...
Не чух нищо, въпреки че слушах близо до мястото, където вътрешният монолог на Джесика продължаваше да се лее. Беше така, сякаш никой не седеше до нея. Колко странно, новото момиче беше ли се преместило? Това не изглеждаше правдоподобно, тъй като Джесика продължаваше да й бърбори. Погледнах, за да проверя, чувствайки се загубил равновесие.Да проверя какво можеше да ми каже допълнителният ми "слух" - не беше нещо, което някога да ми се е налагало да правя.
Отново, погледът ми се засече със същите широки кафяви очи. Тя седеше на същото място, където бе седяла преди, и гледаше към нас, нещо нормално за правене, предположих, тъй като Джесика все още я угояваше с местната клюка за семейство Калън.
Да мисли за нас, също би било нормално.
Но не можех да чуя и шепот.
Примамлива топла руменина оцвети бузите й когато сведе поглед, настрани от смущаващия гаф да те хванат докато се вторачваш в непознат. Беше добре, че Джаспър все още зяпаше прозореца. Не ми се щеше да си представям какво можеше да стори на контрола му този прост прилив на кръв.
Чувствата върху лицето и бяха толкова ясни, сякаш бяха написани с думи на челото й: изненада, когато без да знае пое знаците на острата разлика между нейния вид и моя, любопитство, когато слушаше историята на Джесика, и нещо повече ... очарование? Нямаше да е за първи път. Ние бяхме красиви за тях, нашата предназначена плячка. После, най-накрая, смущение, когато я хванах да се взира в мен.
И все пак, въпреки че мислите й бяха толкова ясни в особените й очи - особени, заради дълбочината тях; кафявите очи често изглеждаха плоски в тъмнината си - не можех да чуя нищо освен тишина откъм мястото, където тя седеше. Абсолютно нищо.
Почувствах момент на безпокойство.
Това не беше нищо, с което да съм се сблъсквал преди. Беше ли нещо не наред с мен? Чувствах се точно така, както винаги. Разтревожен, слушах по-внимателно.
Всички гласове, които бях блокирал изведнъж викаха в главата ми.
... чудя се каква ли музика обича ... може би мога да спомена онова ново CD ... си мислеше Майк Нютън, през две маси - вперил поглед в Бела Суон.
Виж го как се е вторачил в нея. Не е ли достатъчно че половината момичета в училище го чакат ... завистливите мисли на Ерик Йорки, също въртящи се около момичето.
... толкова отвратително. Човек би си помислил, че е известна или нещо такова ... Дори Едуард Калън, втренчен ... Лаурен Малори беше толкова завистлива, че лицето й, по всички правила, би трябвало да е с цвят на тъмен нефрит. И Джесика се перчи с новата си най-добра приятелка. Що за майтап ... Язвителността продължи да се сипе от мислите на момичето.
...Обзалагам се, че вече всички са я попитали за това. Но бих искал да поговоря с нея. Ще помисля за по-оригинален въпрос ... размишляваше Ашли Доулинг.
... може би ще е в часа ми по испански... се надяваше Джун Ричардсън.
... тонове работа да върша довечера! Тригонометрия и теста по английски. Надявам се майка ми ... Анджела Уебър, кротко момиче, чиито мисли бяха необичайно мили, беше единствената на масата, която не бе обсебена от тази Бела.
Можех да ги чуя всичките, да чуя всяко незначително нещо, за което си помисляха, когато то преминаваше през умовете им. Но абсолютно нищо от новата ученичка с измамно комуникативните очи.
И, разбира се, можех а чуя какво казваше момичето, когато говореше на Джесика. Не ми се налагаше да чета мисли, за да чуя ниския й, ясен глас от далечната страна на дългата зала.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

"Кое е момчето с червеникавокафявата коса?" чух въпроса й, прокрадвайки погледа си към мен в ъгълчетата на очите си, за да се извърне, когато видя, че все още я наблюдавам.
Ако бях имал време да се надявам, че чувайки звука на гласа й би ми помогнало да определя точно тонът на мислите й, изгубени някъде, където не можех да ги достигна, бих бил мигновено разочарован. По принцип, мислите на хората звучаха на същата височина като на физическите им гласове. Но този тих, стеснителен глас бе непознат, не един от стотиците мисли подскачащи наоколо в стаята, бях сигурен в това. Напълно нов.
О, късмет, идиотко! си помисли Джесика преди да отговори на въпроса на момичето.
"Това е Едуард. Той е великолепен, разбира се, но не си губи времето. Той не ходи на срещи. Очевидно никое от момичетата тук не е достатъчно добре изглеждащо за него." Тя подсмръкна.
Завъртях главата си, за да скрия усмивката си. Джесика и съученичките й нямаха представа какъв късмет имаха, че никоя от тях не ме привличаше особено.
Под мимолетното чувство за хумор почувствах един странен импулс, какъвто не разбрах точно. Имаше нещо общо със злобния ефект от мислите на Джесика, за които новото момиче не знаеше... Почувствах странния порив да застана между тях, да предпазя тази Бела Суон от тъмното действие на ума на Джесика. Какво странно чувство. Опитвайки се да издиря мотивациите за импулса, разгледах новото момиче още веднъж.
Навярно беше някакъв дълбоко заровен защитен инстинкт - най-силният за седмицата. Това момиче изглеждаше по-деликатно от съученичките си. Кожата й бе толкова прозрачна, че бе трудно да се повярва, че тя й предлагаше голяма защита от външния свят. Можех да видя ритмичния пулс на кръвта във вените й под ясната, бледа мембрана... Но не трябваше да се концентрирам върху това. Бях добър в този живот, който си бях избрал, но просто бях толкова жаден, колкото и Джаспър, и нямаше смисъл да привличам изкушение.
Имаше слаба гънка между веждите й, която тя явно не забелязваше.
Беше невероятно дразнещо! Ясно можех да видя, че за нея бе голямо усилие да седи там, да разговаря с непознати, да бъде центъра на вниманието. Можех да усетя срамежливостта й от начина, по който държеше слабите си на вид рамена, леко прегърбена, сякаш очакваше отблъскване всеки момент. И все още можех единствено да усещам, можех смо да виждам, можех просто да си представям. Имаше единствено тишина и нищо друго откъм обикновеното човешко момиче. Не можех да чуя нищо. Защо?
"Може ли?" промърмори Розали, прекъсвайки съсредоточението ми.
Погледнах настрани от момичето с чувство на облекчение. Не ми се искаш да продължавам да се провалям в това - то ме ядосваше. И не исках да развивам какъвто и да било интерес към скритите й мисли, просто защото бяха скрити от мен. Без съмнение, когато ги дешифрирам - а аз щях да намеря начина да го направя - те щяха да са също толкова незначителни и тривиални както всички човешки мисли. Не си заслужаваше да изразходвам усилия да ги достигна.
"Е, изплашена ли е новата от нас?" попита Емет, все още очакващ отговор на по-ранния си въпрос.
Свих рамене. Не беше достатъчно заинтересуван, а да ме притиска за повече информация. Нито пък аз би трябвало да се интересувам.
Станахме от масата и излязохме от закусвалнята.
Емет, Розали и Джаспър се преструваха на студенти от най-горен курс; те тръгнаха за часовете си. Аз играех по-млада роля от тях. Отправих се към часовете ми по биология от предпоследен курс, подготвяйки ума си за скуката. Беше съмнително г-н Бенър, мъж с не повече от среден интелект, да успее да извади нещо интересно в лекцията си, което да изненада някой, който е завършил две научни степени по медицина.
В класната стая се настаних на стола си и оставих книгите - подпори, отново; те не съдържаха нищо, което вече да не знам - да се пръснат по масата. Аз бях единствения ученик, който имаше маса само за себе си. Хората не бяха достатъчно умни, за да знаят, че ги е страх от мен, но инстинктите им за оцеляване бяха достатъчни, за да ги държат настрана.
Стаята се напълни постепенно, докато те бавно идваха от обяд. Облегнах се на стола си и чаках времето да мине. Отново ми се искаше да можех да спа.
Защото мислех за нея, когато Анджела Уебър съпроводи новото момиче през вратата, името й се натрапи на вниманието ми.
Бела изглежда толкова срамежлива колкото и аз. Обзалагам се, че днес й е много трудно. Иска ми се да можех да кажа нещо ... но то най-вероятно просто ще звучи тъпо...
Да! си помисли Майк Нютън, като се обърна от мястото си, за да наблюдава как новото момиче влизаше.
Все още, от мястото където стоеше Бела - нищо. Празното място, където трябваше да са мислите й ме ядосваше и разстройваше.
Тя дойде по-близо, като вървеше по пътеката между редовете далеч от мен, за да отиде до бюрото на учителя. Горкото момиче; мястото до мен беше единственото свободно. Автоматично, разчистих това, което щеше да е нейната страна от масата като сложих книгите си на купчина. Съмнявах се, че ще се чувства много удобно тук. Тя беше тук за дълъг семестър - поне в този клас. Може би, все пак, седейки до нея ще мога да уловя тайните й ... не че бях имал нужда от изключителна близост преди .. не че щях да намеря нещо, което си заслужава слушането ...
Бела Суон влезе в струят от затоплен въздух, която идваше към мен през отвора.
Мирисът й ме удари като унищожителен куршум, като стенобойна машина. Нямаше образ достатъчно бурен, за да обрисува силата на това, което се случи с мен в този момент.
В този миг аз бях по-близо до някой човек отколкото някога съм бил; без следа от парченцата хуманност, с които бях успял да се скрия и да продължа да съществувам.
Аз бях хищник. Тя бе моята плячка. В света нямаше нищо друго освен тази истина.
Нямаше стая пълна със свидетели - те бяха второстепенна вреда в съзнанието ми. Мистерията на мислите й бе забравена. Те не означаваха нищо, защото тя нямаше да ги мисли още дълго време.
Аз бях вампир, а тя имаше най-сладко миришещата кръв, която бях подушвал от 80 години насам.
Не бях си и представял, че такъв аромат би могъл да съществува. Ако знаех, че го има, отдавна щях да съм тръгнал да го търся. Щях да претърся цялата планета за него. Можех да си представя вкуса ...
Това опърли гърлото ми като огън. Устата ми бе изгорена и изсушена. Свежият прилив на отрова не направи нищо, за да прогони това усещане. Стомахът ми се сви от глад, което беше ехото на жаждата. Мускулите ми се стегнаха за скок.
Не бе минала цяла секунда. Тя все още продължаваше да върви по посока на вятъра към мен.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Когато краката й докоснаха пода очите й се плъзнаха към мен, движение, което тя определено имаше намерение да е скрито. Беглият й поглед срещна моя и видях себе си отразен в широкото огледало на очите й.
Шокът от лицето, което видях там, я спаси за няколко тежки мига.
Тя не го правеше по-лесно. Когато прегледа изражението на лицето ми кръв нахлу към бузите й, оцветявайки кожата й в най-вкусния цвят, който някога бях виждал. Ароматът й беше плътна мъгла в мозъка ми. Трудно можех да мисля през нея. Мислите ми полудели, противопоставящи се на контрола, несвързани.
Тя вървеше по-бързо сега, сякаш разбираше нуждата да избяга. Бързината й я направи тромава - тя се препъна и полетя напред, почти падайки върху момичето, седящо пред мен. Уязвима, слаба. Дори повече от обичайното за човек.
Опитах се да се концентрирам върху лицето, което бях видял в очите й, лице, което познах с отвращение. Лицето на чудовището в мен - лицето, което отблъсквах с десетилетни усилия и безкомпромисна дисциплина. Колко лесно то изплува на повърхността сега!
Миризмата се завъртя около мен отново, разпръсквайки мислите ми и почти тласкайки ме напред от мястото ми.
Не.
Ръката ми хвана долния ръб на масата, като се опитах да се задържа в стола си. Дървото не беше подготвено за изпитанието. Ръката ми строши подпората, изваждайки цяла шепа с безформена маса трески и остави пръстите ми гравирани по останалото дърво.
Унищожи доказателствата. Това беше фундаментално правило. Бързо стрих на прах ръбовете с формата на пръстите ми, оставяйки нищо друго освен една грапава дупка и купчинка стружки на земята, които пръснах с крака си.
Унищожи доказателствата. Второстепенна вреда ...
Знаех какво трябваше да се случи сега. Момичето ще трябва да седне до мен, а аз ще трябва да я убия.
Невинните свидетели в тази класна стая, още осемнайсе деца и един мъж, не трябва да бъдат допуснати да напуснат стаята, видели това, което скоро щяха да видят.
Потръпнах при мисълта за това, което трябваше да направя. Дори и в най-лошите ми случаи, никога не бях извършвал такъв вид жестокост. Никога не бях убивал невинни, ниво веднъж за целите 80 десетилетия. А сега планирах да избия двадесет от тях наведнъж.
Лицето на чудовището в огледалото ми се подигра.
Въпреки че, една част от мен я побиваха тръпки от чудовището, друга - го планираше.
Ако убия момичето първо, ще имам 15 или 20 секунди с нея преди хората в стаята да реагират. Може би малко повече, тъй като в началото те няма да разберат какво правя. Тя нямаше да има време да изпищи или да почувства болка; нямаше да я убия жестоко. Толкова можех да дам на тази непозната с нейната ужасно привлекателна кръв.
Но след това ще трябва да ги спра, за да не избягат. Нямаше нужда да се безпокоя за прозорците, беше твърде високо, а те бяха прекалено малки, за да осигурят бягство за когото и да било. Само вратата- блокирай я, и те са в капан.
Ще бъде по-бавно и по трудно, да се опитвам да ги умъртвя когато са паникьосани, движещи се бързо, в хаос. Не невъзможно, не ще има много повече шум. Време за много писъци. Някой щеше да чуе ... и аз щях да бъда принуден да убия дори повече невинни в този мрачен час.
А кръвта й щеше да изстине докато убия останалите.
Ароматът ме наказа, стеснявайки гърлото ми със суха болка...
Тогава първо свидетелите.
Планирах го в главата си. Аз бях в средата на стаята, последната редица отзад. Можех да поема първо дясната част. Пресметнах, че можех да счупя по четири или пет от вратовете им за секунда. Нямаше да е шумно. Дясната страна щеше да е щастливата - те нямаше да ме видят как идвам. Минавайки отпред и после назад в лявата част би ми отнело, най-много, пет секунди, за да сложа край на всеки живот в стаята.
Достатъчно дълго за Бела да види, накратко, какво й се готвеше. Достатъчно дълго за нея да изпита страх. Достатъчно дълго, може би, ако шокът не я замрази на мястото й, да издаде писък. Един слаб писък, който не би довел никого.
Поех дълбоко дъх и мирисът бе огън, който препускаше в кухите ми вени, изгарящ гърдите ми, за да унищожи всяко по-добро хрумване, на което бях способен.
Тя точно се обръщаше. След няколко секунди тя щеше да седне на няколко инча от мен.
Чудовището в мен се усмихна в очакване.
Някой тръшна папка в ляво от мен. Не погледнах нагоре да видя кой от обречените хора беше. Но движението тласна вълна от обикновен, не ароматизиран въздух, лъхващ към лицето ми.
За една кратка секунда бях способен да помисля тясно. В тази ценна секунда видях две лица в главата си, едно до друго.
Едното бе моето, или по-скоро е било моето: червеноокото чудовище, което бе убило толкова много хора, че бе спряло да ги брои. Осмислени, оправдани убийства. Убиецът на убийците, убиец на онези, по-слаби чудовища. Това беше комплекс на боговете, осъзнах аз - да решаваш кой заслужава смъртна присъда. Това бе компромис с мен самия. Бях се хранил с човешка кръв, но не по най-точния смисъл на думата. Жертвите ми, с разнообразното им тъмно минало, едва бяха хора повече, отколкото аз.
Другото лице беше това на Карлайл.
Нямаше сходство между двете лица. Те бяха светъл ден и най-тъмната нощ.
Нямаше нужда да има прилика. Карлайл не ме беше биологичен баща. Ние споделяхме обши черти. Тази прилика в цвета ни беше продукт на това, което бяхме; всеки вампир имаше същата ледено-бяла кожа. Приликата в цвета на очите ни беше друго нещо - отражение на споделения избор.
И все пак, въпреки че имаше база за сравнение, си бях представял. че лицето ми ще започне да отразявам неговото, до такава степен, че през последните седемдесет странни години приех избора му и следвах стъпките му. Чертите ми не се бяха изменили, но ми се струваше, че част от мъдростта му бе белязала изражението ми, че малко от състраданието му може да бъде проследено в формата на устата ми, а намеци за търпението му бяха видни на челото ми.
Всички тези малки усъвършенствания бяха изгубени на лицето на чудовището. След няколко мига нямаше да има нищо останало, което да отразява годините, които съм прекарал със създателя си, наставника ми, баща ми във всички изброими начини. Очите ми щяха да станат червени като на дявол; всяко сходство щеше да е изгубено завинаги.
В главата ми милите очи на Карлайл не ме съдеха. Знаех, че той щеше да ми прости ужасното дело, което щях да извърша. Защото той ме обичаше. Защото ме смяташе за по-добър отколкото бях. И щеше все още да ме обича, дори и като му докажех сега, че не е прав.
Бела Суон седна на стола си до мен, движеният й вдървени и непохватни - от страх? - и мирисът на кръвта й разцъфна в неумолим облак около мен.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Щях да докажа на баща ми, че греши за мен. Страданието от този факт болеше почти толкова, колкото и огъня в гърлото ми.
Отдръпнах се от нея с отвращение - отвратен от чудовището, копнеещо да я вземе.
Защо й трябваше да идва тук? Защо трябваше да съществува? Защо трябваше да разрушава малкото спокойствие, което имах в този мой не-живот? Защо този вбесяващ човек е трябвало въобще да се ражда? Тя щеше да ме съсипе.
Извърнах глава от нея, когато внезапна свирепост, необоснована омраза премина през мен.
Какво беше това създание? Защо мен, защо сега? Защо трябваше да изгубя всичко, само защото тя бе избрала да се появи в този непривлекателен град?
Защо беше дошла?
Не исках да съм чудовище! Не исках да убивам тази стая, пълна с невинни деца! Не исках да изгубя всичко, което бях спечелил в живот на саможертва и отричане!
Нямаше. Тя нямаше да ме принуди.
Ароматът беше проблемът, отвратително привлекателният аромат на кръвта й. Само ако имаше някакъв начин да устоя ... само ако можеше още един полъх от чист въздух да избистри съзнанието ми.
Бела Суон тръсна дългата си, гъста, махагонова коса в моя посока.
Луда ли беше? Беше сякаш окуражаваше чудовището! Дразнеше го.
Нямаше благоприятен бриз, който да отвее сега миризмата от мен. Скоро всичко щеше да бъде изгубено.
Не, нямаше благотворен бриз. Но аз не трябваше да дишам.
Спрях потока въздух към дробовете си; облекчението беше мигновено, но не напълно. Все още имах спомен от миризмата в главата си, вкусът й върху задната част на езика си. Дори така не бих могъл да устоя много. Но вероятно щях да издържа един час. Един час. Просто достатъчно време, за да изляза от тази стая пълна със свидетели, жертви, които може би не трябваше да са жертви. Ако можех да устоя един кратък час.
Беше неудобно нещо да не дишаш. Тялото ми не се нуждаеше от кислород, но това беше срещу инстинктите ми. Разчитах на миризмата повече, отколкото на останалите си сетива, по време на стрес. Тя водеше лова, тя беше първото предупреждение в случай на опасност. Не срещах често нещо, което да е толкова опасно колкото съм аз, но себеопазването при моя вид беше толкова силно, колкото и при средностатистически човек.
Неудобно, но лесно управляемо. По-поносимо, отколкото да я подушвам без да забивам зъбите си през тази гладка, тънка прозрачна кожа към горещата, влажна, пулсираща -
Един час! Само един час. Не трябва да мисля за миризмата, за вкуса.
Тихото момиче държеше косата си между двама ни, навеждайки се напред, така че тя се разпиля върху папката й. Не можех да видя лицето й, за да се опитам да прочета чувствата й в чистите й, дълбоки очи. Затова ли бе оставила кичурите й да се разперят като ветрило между нас? Да скрие онези очи от мен? Поради страх? Срамежливост? За да запази тайните си от мен?
Предишното ми раздразнение от това, че бях поставен в затруднено положение поради тишината на мислите й, беше слабо в сравнение с нуждата - и омразата - които ме завладяха сега. Аз мразех тази крехка жена-дете до мен, мразех я с целия плам, с който се прилепих към предишното си аз, любовта към семейството ми, мечтите ми да съм нещо по-добро от това, което бях ... Да я мразя, да мразя начина, по който ме караше да се чувствам - това помогна малко. Да, ядът, който чувствах преди беше слаб, но той също помогна малко. Долепих се до всяко чувство, което ме разсейваше от това да си представям каква беше тя на вкус ...
Омраза и раздразнение. Нетърпение. Щеше ли часът въобще да мине?
А когато часът свърши .. Тогава тя щеше да излезе от стаята. И какво щях да направя аз?
Можех да се представя. Здравей, аз съм Едуард Калън. Може ли да вървя с теб до следващия ти учебен час?
Тя щеше да каже да. Това би било учтивото нещо, което да стори. Дори вече страхуваща се от мен, както предполагах, че се чувства, тя щеше да последва обичая и да върви зад мен. Би трябвало да е лесно да я отведа в грешната посока. Част от гората се простираше като пръст, за да докосне задния ъгъл на паркинга. Можех да й каже, че съм забравил книга в колата...
Дали някой щеше да забележи, че аз съм бил последния човек, с когото е била видяна? Валеше, както обикновено; две тъмни якета, отправели се в погрешна посока няма да възбудят прекалено голям интерес, или да ме издадат.
Освен това, че днес аз не бях единствения ученик, който знаеше за нея - въпреки че никой не се чувстваше толкова неприятно колкото аз. Майк Нютън, по-специално, беше наясно с всяко движение на тялото й, когато тя мърдаше на стола си - не й беше удобно толкова близо до мен, както би било и на всеки останал, точно както и предполагах, преди ароматът й да унищожи всяко снизходително отношение. Майк Нютън щеше да забележи, че тя е напуснала стаята с мен.
Ако издържа един час, бих ли могъл да издържа два?
Потръпнах при мисълта за изгарянето.
Тя щеше да отиде в празната къща. Полицейския началник Суон работи по цял ден. Знаех къщата му, както знаех всяка къща в малкото градче. Домът му бе настанен точно срещу гъста гора, без съседи наблизо. Дори и да имаше време да изпищи, макар че нямаше да има, никой не би бил наблизо, който да чуе.
Това щеше да е благоразумният начин да се справя с това. Живял съм 70 десетилетия без човешка кръв. Ако задържа дъха си мога да изтрая два часа. А когато тя е сама, нямаше да има шанс някой друг да пострада. И няма нужда да се прибързва с преживяването, се съгласи звярът в главата ми.
Беше извъртане това, да си мисля, че спасявайки деветнайсе човека в тази стая с усилия и търпение, ще бъда по-малко чудовище, когато убия това невинно момиче.
Въпреки че я мразех, знаех, че сърцето ми е несправедливо. Значех, че това, което наистина мразех, бях самия аз. И бих мразил и двама ни толкова много, когато тя умреше.
Изкарах часа по този начин - представяйки си най-добрите начини да я убия. Опитах се да не си представям самото действие. Това може би щеше да ми е в повече; можех да изгубя тази битка и да приключа, като убия всички на един дъх. Така че планирах стратегия, нищо повече. Тя ме подкрепяше през часа.
Веднъж, точно преди края, тя надникна към мен през гладката стена на косата си. Можех да усетя несправедливата омраза, изгаряща ме до основи, когато срещнах погледа й - да видя отражението й в уплашените й очи. Кръв оцвети бузите й, преди тя да успее да се скрие отново зад косата си, и аз бях почти загубен.
Но звънецът удари. Спасен от звънеца - какво клише. И двамата бяхме спасени. Тя, спасена от смъртта. Аз, спасен за кратко от това да бъда кошмарното чудовище, от което се страхувах, и което ненавиждах.
Не можех да вървя толкова бавно, колкото трябваше, когато побягнах от стаята. Ако някой ме наблюдаваше, щеше да разбере, че имаше нещо странно в начина, по който се движех. Никой не ми обръщаше внимание. Мислите на всички все още се въртяха около момичето, което бе осъдено да умре след малко повече от час.
Скрих се в колата си.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Не обичах да мисля за това, че трябваше да се крия. Колко страхливо звучеше. Но безспорно случаят в момента беше такъв.
Не ми бе останала достатъчно дисциплина, за да бъда близо до хора сега. Фокусирайки се толкова много върху опитите ми да не убия един от тях, не ми оставаха никакви способи да устоя на останалите. Що за загуба би било това. Ако щях да се предавам на чудовището, можех освен това да го направя така, че да си заслужава поражението.
Пуснах си музика от CD-то, която по принцип ме успокояваше, но ми помогна съвсем малко сега. Не, това, което помогна повече, беше хладния, влажен, чист въздух, който се носеше заедно с лекия дъжд през прозореца ми. Въпреки че, с перфектна яснота можех да си спомня мирисът на кръвта на Бела Суон, да вдишвам чистия въздух беше като да пречистя вътрешно тялото си от инфекцията му.
Бях на себе си отново. Пак можех да мисля. И пак можех да се боря. Можех да се боря срещу това, което не исках да бъда.
Не трябваше да ходя до дома й, не трябваше да я убивам. Очевидно, аз бях разумно, мислещо същество, и имах избор. Винаги имаше избор.
Не се бях чувствал по същия начин в класната стая ... но сега бях далече от нея. Може би, ако я избягвах много, много внимателно, нямаше да се наложи животът ми да се променя. Нещата сега бяха подредени по начина, по който ми харесваха. Защо трябваше да позволявам на някакво вбесяващо и вкусно нищожество да ги съсипе?
Не трябваше да разочаровам баща си. Не исках да причинявам стрес на майка си, притеснение ... болка. Да, това щеше да нарани и приемната ми майка също. А Езми бе толкова благородна, толкова нежна и деликатна. Да причиниш болка на някой като Езмe беше непростимо.
Колко иронично исках да защитя това момиче от незначителните, безсмислени заплахи в подигравателните мисли на Джесика Стенли. Аз бях последния човек, който да застане като защитник на Изабела Суон. От нищо друго тя не се нуждаеше да бъде защитена така, както от мен.
Къде беше Алис, внезапно се замислих? Не ме ли беше видяла как убивам момичето Суон по многобройни начини? Защо не беше дошла да помогне - да ме спре, или да ми помогне да почистя доказателствата, което и да е? Толкова ли е погълната от това да внимава за проблеми с Джаспър, че да пропусне тази много по-ужасяваща възможност? Бях ли по-силен отколкото си мислех?
Наистина ли нямаше да направя нищо на момичето?
Не. Знаех, че това не бе истина. Сигурно Алис се е концентрирала много силно върху Джаспър.
Потърсих я в посоката, където знаех, че ще е, в малката сграда, използвана за часовете по английски. Не ми отне много да засека познатия й "глас". И бях прав.Всяка от мислите й бе насочена към Джаспър, гледайки всеки негов малък избор с едноминутен изпитателен поглед.
Искаше ми се да я помоля за съвета й, но същевременно бях доволен от това, че тя не знаеше на какво съм способен. Че не беше наясно с масовото убийство, което обмислях през последния час.
Усетих ново изгаряне през тялото си - изгарянето на срама. Не исках никой от тях да знае.
Ако можех да избегна Бела Суон, ако успеех да не я убия - дори докато си мислех това чудовището стисна зъби и заскърца от раздразнение - тогава, никой не би трябвало да знае. Ако можех да се пазя настрана от аромата й ...
Поне нямаше причина да не опитам. Да направя добрия избор. Да опитам да съм това, което Каралайл мислеше, че съм.
Последният час в училище беше почти свършил. Реших да задействам плана си веднага. По-добре, отколкото да стоя тук на паркинга, където тя може да мине и да съсипе опита ми. Отново изпитах несправедливата омраза към момичето. Мразех това, че тя имаше тази несъзнателна сила над мен. Това, че можеше да ме накара да бъда нещо, което ругаех.
Вървях бързо - малко прекалено бързо, но нямаше свидетели - покрай малкия двор на училището, към офиса. Нямаше смисъл Бела Суон да се засича с мен. Тя щеше да бъде отбягвана като чумата, която всъщност беше.
Офисът беше празен с изключение на секретарката, тази, която исках да видя.
Тя не забеляза тихото ми влизане.
"Г-жице Коуп?"
Жената с неестествено червената коса погледна нагоре и очите й се разшириха. Винаги ги хващаше неподготвени, малките знаци, които не разбираха, без значение колко пъти преди бяха виждали някого от нас.
"Оу," ахна тя, малко объркана. Тя приглади ризата си. Глупаво, помисли си тя. Той е почти достатъчно млад, за да ми бъде син. Прекалено млад, за да мисля по този начин ...
"Здравей, Едуард. Какво мога да направя за теб?" Миглите й пърхаха зад дебелите й очила.
Неудобно. Но аз знаех как да бъда очарователен, когато поискам. Беше лесно откакто бях способен да знам как всеки тон или жест се възприемаше.
Наведох се напред, срещайки вторачения й поглед, сякаш се взирах дълбоко в плоските й малки кафяви очи. Мислите й вече бяха в трепетно очакване. Това би трябвало да е лесно.
"Чудех се дали можете да ми помогнете с програмата ми," казах аз с любезен глас, който пазех за това да не плаша хората.
Чух забързването в темпото на сърцето й.
"Разбира се, Едуард. Как мога да помогна?" Прекалено млад, прекалено млад, повтаряше си тя монотонно. Грешно, разбира се. Аз бях по-стар от дядо й. Но според шофьорската ми книжка тя бе права.
"Мислех си дали мога да се преместя от класа ми по биология в по-горен научен курс? Физика, може би?
"Има ли проблем с г-н Бенър, Едуард?"
"Абсолютно никакъв, просто вече съм учил този материал ... "
"В онова училище с по-засилено обучение в Аляска, нали?" Тънките й устни се свиха докато обмисляше това. Те всички би трябвало да са в колеж. Чувала съм оплакванията на учителите. Перфектни до болка, никога колебание при отговор, никога грешен отговор на тест - сякаш бяха намерили някакъв начин да мамят по всички предмети. Г-н Варнер по-скоро ще помисли, че някой мами, отколкото да повярва, че ученик е по-умен от него ... Обзалагам се, че майка им ги обучава ... "Всъщност, Едуард, часовете по физиката са доста пълни сега. Г-н Бенър мрази да има повече от 25 ученика в клас. - "
"Аз няма да съм никакъв проблем."
Разбира се, че не. Не и перфектния Калън. "Знам това, Едуард. Но просто няма достатъчно места и е ... "
"Тогава мога ли да напусна класа? Мога да използвам периода за самостоятелно обучение."

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

"Да пропуснеш биология?" Устата й се отвори. Това е лудо. Колко трудно е да стоиш в час по предмет, който вече знаеш? Трябва да има проблем с г-н Бенър. Чудя се дали мога да говоря с Боб за това? "Няма да имаш достатъчно удостоверения за завършен курс, за да се дипломираш."
"Ще наваксам следващата година"
"Може би трябва да говориш с родителите си за това"
Вратата зад мен се отвори, но който и да беше, не си мислеше за мен, така че игнорирах пристигането и се концентриран върху г-жица Коуп. Наведох се малко по-близо, като задържах очите си малко по-непринудено. Това щеше да проработи по-добре, ако те бяха златни наместо черни. Тази чернота плашеше хората, както и би трябвало.
"Моля ви, г-жице Коуп?" направих гласа си толкова спокоен и умоляващ, колкото можеше да бъде - а той можеше да е доста умолителен. "Няма ли друг отдел, в който да се преместя? Сигурен съм, че трябва да има подходящо свободно място някъде? Шести час биология не може да е единственият вариант ... "
Усмихнах й се, внимателно да не демонстрирайки зъбите си толкова широко,че да я уплашат, смекчавайки изражението на лицето си.
Сърцето й заби по-бързо. Прекалено млад, си напомни тя обезумяло. "Е, може би ще мога да говоря с Боб - г-н Бенър имам предвид. Ще видя дали - "
Всичко се промени за секунда: атмосферата в стаята, мисията ми тук, причината, поради която се бях навел към червенокосата жена ... Това, което преди бе с една цел, сега беше с друга.
Секунда бе нужна на Саманта Уелс да отвори вратата и да постави една подписана бележка в кошницата до нея, и да побърза да излез в стремежа си да се отдалечи от училище. Секунда бе нужна на студения порив на вятъра през отворената врата, за да се блъсне в мен. Секунда ми бе нужна да осъзная защо този човек до вратата не ме бе прекъснал с мислите си.
Обърнах се, макар че нямаше нужда да се убеждавам. Обърнах се бавно, борейки се с контрола върху мускулите си, които въстанаха срещу мен.
Бела Суон седеше с гръб облегнат на стената до вратата с къс хартия стиснат в ръцете й. Очите й бяха дори по-широки от нормалното когато тя схвана свирепия ми, нечовешки поглед.
Чудовището отново се взираше обратно в мен от огледалото на очите й, маска на злото.
Ръката ми се задържа колебливо във въздуха над тезгяха. Нямаше да трябва да погледна назад, за да посегна и да ударя главата на г-жица Коуп в бюрото с достатъчно сила, за да я убия. Два живота вместо двайсе. Сделка.
Чудовището чакаше неспокойно, лакомо, да го направя.
Но винаги имаше избор - трябваше да има.
Спрях механизма на белите си дробове и поставих лицето на Карлайл пред очите си. Обърнах се към г-жица Коуп и чух вътрешната й изненада при смяната на изражението ми. Тя се дръпна от мен, но страха й не се изяви в свързани думи.
Използвайки целия контрол, който бях усвоил през десетилетията на себеотричане, направих гласа си равен и уравновесен. Имаше въздух в дробовете ми да проговоря още веднъж, претупвайки думите.
"Няма значение тогава. Виждам, че е невъзможно. Много ви благодаря за помощта."
Завъртях се и изхвърчах от стаята, опитвайки се да не усещам топлината от топлокръвното тяло на момичето когато минах на няколко инча от него.
Не спрях докато не бях в колата си, движейки се прекалено бързо по целия път натам. Повечето хора вече се бяха разотишли, така че нямаше много свидетели. Чух един второкурсник, Д.Дж.Гарет, че забеляза, но след това игнорира.
От къде дойде Калън - сякаш току що се появи от въздуха ... Пак продължавам с въображението. Майка ми винаги казва ...
Когато се мушнах във волвото, останалите вече бяха там. Опитах се да контролирам дъха си, но се задъхвах от свежия въздух сякаш ме бяха душили.
"Едуард?" попита Алис, със сигнал за тревога в гласа й.
Аз просто поклатих глава.
"Какво, по дяволите, ти се е случило?" настоя Емет, разсеян, в момента, поради факта, че Джаспър не беше в настроение за повторния им мач.
Вместо да отговоря дадох на задна. Трябваше да се измъкна от този паркинг преди Бела Суон да ме е последвала и тук. Моят личен демон, който ме преследваше ... Завъртях колата и ускорих. Вдигнах до 40 преди да съм излязъл на пътя, до 70 преди да взема завоя.
Без да гледам знаех, че Емет, Розали и Джаспър се бяха обърнали, за да се втренчат в Алис. Тя вдигна рамене. Тя не можеше да види какво се беше случило, само това, което предстоеше.
Сега тя погледна напред към мен.И двамата проследихме това, което тя видя в главата си, и двамата бяхме изненадани.
"Заминаваш?" прошепна тя.
Останалите сега се вгледаха в мен.
"Заминавам ли?" изсъсках през зъбите си.
Тогава тя го видя, когато решението ми се разколеба и друг избор завъртя бъдещето ми в мрачна посока.
"Оу."
Бела Суон мъртва. Очите ми ставащи тъмночервени с прясната кръв. Претърсването, което щеше да последва. Предпазливото време, през което ще чакаме, преди да стане безопасно да се изтеглим и да започнем отначало ...
"Оу," отново каза тя. Картината стана по-особена. Тя видя отвътре къщата на началник Суон за първи път, видя Бела в малка кухня с жълти шкафове, гърбът й към мен, когато я издебвам от сенките .. нека миризмата ме води към нея ...
"Спри!" изохках аз, неспособен да понеса повече.
"Извинявай," прошепна тя, очите й - разширени.
Чудовището ликуваше.
А образът в съзнанието й се промени отново. Празно шосе през нощта, дърветата отстрани покрити със сняг, прелитащи с почти 200 километра в час.
"Ще ми липсваш," каза тя. "Без значение колко малко ще те няма."
Емет и Розали си размених по един бегъл, загрижен поглед. Бяхме почти до отбивката за дългия път към дома ни.
"Остави ни тук." нареди Алис. "Трябва сам да кажеш на Карлайл."
Кимнах, а колата изскърца при внезапното спиране.
Емет, Розали и Джаспър излязоха мълчаливо; те щяха да накарат Алис да обясни когато аз си тръгна. Алис докосна рамото ми.
"Ще направиш правилното нещо," промърмори тя. Не образ този път - заповед. "Тя е единственото семейство на Чарли Суон. Това би убило и него също."
"Да" казах аз, съгласявайки се с последната част.
Тя се измъкна,за да се включи към останалите, веждите й свити от притеснение. Те се стопиха в гората, извън погледа ми, още преди да обърна колата.
Засилих се към града и знаех, че виденията на Алис ще се превключват от тъмни в светли като светлина от стробоскоп. Докато се засилвах към Форкс с 90 километра в час, не бях сигурен къде отивах. Да кажа сбогом на баща си? Или да се присъединя към чудовището вътре в мен. Пътят отлиташе изпод гумите на колата.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

ака се тя, бутайки напред долната си устна в привлекателно цупене.
"Определено не," съгласих се аз, опитвайки се с малък успех да блокирам мислите й, когато тя краткотрайно прекоси спомени за хилядите й успешни завоевания. Таня главно предпочиташе човешки мъже - от една страна,беше доста по-гъсто населено с тях, с прибавеното предимство да са нежни и топли. И винаги пламенни, разбира се.
"Сукуба," подразних я аз, надявайки се да прекъсна образите, проблясващи в главата й.
Тя се усмихна, показвайки зъбите си. "Оригиналът."
За разлика от Карлайл, Таня и сестрите й бяха открили съвестта си бавно. На края, привързаността им към човешките мъже бе това, което беше поставило сестрите срещу клането. Сега мъжете, който обичаха ... бяха живи.
"Когато се появи тук," каза Таня бавно. "Помислих си,че ..."
Знаех какво си бе помислила. И трябваше да се досетя, че ще се почувства по този начин. Но в момента не бях в най-доброто си състояние за аналитично мислене.
"Помисли си, че съм променил решението си."
"Да." Тя се смръщи.
"Чувствам се ужасно задето си играя с очакванията ти, Таня. Нямах такова намерение - аз не мислех. Просто тръгнах ... доста набързо."
"Предполагам, че няма да ми кажеш защо ... ?"
Седнах и обвих ръцете си около краката си, свивайки се защитнически. "Не искам да говоря за това."
Таня, Ирина и Кейт бяха много добри в този живот, на когото се бяха отдали. По-добри, в някои начини, дори от Карлайл. Въпреки ненормално интимната близост, която си позволяваха, с онези, които трябваше - и които някога са били - тяхна плячка, те не правеха грешки. Бях прекалено засрамен да призная слабостта си пред Таня.
"Проблеми с жени?" помъчи се да отгатне тя, игнорирайки неохотата ми.
Изсмях се мрачно. "Не по начина, който имаш предвид."
След това тя бе тиха. Слушах мислите й, когато тя премина през различни предположения, като се опита да дешифрира смисъла на думите ми.
"Дори не си близко." казах й аз.
"Едно загатване?" помоли тя.
"Моля те, зарежи го, Таня."
Тя отново бе тиха, все още размишляваща. Игнорирах я, опитвайки се напразно да се наслаждавам на звездите.
След един тих миг тя се предаде, а мислите й продължиха в нова посока.
Къде ще отидеш, ако си тръгнеш, Едуард? Обратно при Карлайл?
"Не мисля така," прошепнах аз.
Къде щях да отида? Не можех да измисля ни едно място на цялата планета, което по някакъв начин да е интересно за мен. Нямаше нищо, което да искам да видя или да направя. Защото без значение къде щях да отида, нямаше да отивам никъде - щях единствено да бягам.
Мразех това. Кога се бях превърнал в такъв страхливец?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Таня постави тънката си ръка на раменете ми. Вкочаних се, но не се дръпнах изпод допира й. Тя нямаше предвид нищи повече от приятелска утеха. Основно.
"Мисля, че ти ще се върнеш," каза тя, гласът й даващ само намек за отдавна загубения й руски акцент. "Без значение какво е това ... или кой е този ... който те преследва. Ще го посрещнеш с вдигната глава. Ти си примерът."
Мислите й бяха толкова сигурни, колкото и думите й. Опитах се да възприема образа за мен самия, който тя носеше в главата си. Този, който посреща нещата с вдигната глава. Беше приятно да мисля за себе си по този начин отново. Никога не бях оспорвал куража си, способността ми да приемам смело трудностите, преди ужасния час в гимназиалния клас по биология, преди толкова малко време.
Целунах бузата й, отдръпвайки се леко, когато тя извърна лицето си към мен, устните й вече нацупени. Тя се усмихна унило на бързината ми.
"Благодаря ти, Таня. Имах нужда да чуя това."
Мислите й станаха раздразнителни. "Няма защо, предполагам. Иска ми се ти да не беше по-благоразумен относно нещата, Едуард."
"Съжалявам, Таня. Знаеш, че си прекалено добра за мен. Аз просто ... не съм открил това, което търся, все още."
"Е, ако заминеш преди да те видя отново ... довиждане, Едуард."
"Довиждане, Таня." Когато казах думите можех да го видя. Можех да видя как си тръгвам. Да бъда достатъчно силен, за да се върна на единственото място, където исках да бъда. "Благодаря отново."
С едно пъргаво движение тя беше на крака, и после бягаше, бродеща като дух по снега, толкова бързо, че краката й нямаха време да потънат в снега; тя не остави следи след себе си. Не се обърна. Отхвърлянето ми я притесняваше повече, отколкото си бе позволявала преди, дори в мислите си. Тя нямаше да иска да ме види отново преди да замина.
Устата ми се изви от огорчение. Не ми харесваше да наранявам Таня, въпреки че чувствата й не бяха дълбоки, едва ли непорочни, и, във всеки случай, не нещо, на което бих могъл да й отвърна. Това все пак ме караше да се чувствам като нещо по-низко от джентълмен.
Поставих брадичката си върху коленете си и се взрях отново в звездите, въпреки че внезапно бях разтревожен от това да съм на път. Знаех, че Алис щеше да ме види да се връщам вкъщи, щеше да каже на останалите. Това щеше да ги направи щастливи - особено Карлайл и Езме. Но аз се взрях в звездите за още един миг, опитвайки се да видя отвъд лицето в главата ми. Между мен и блестящите светлини на небето двойка смутени, шоколадово-кафяви очи се взираха обратно към мен, изглежда питащи какво би означавало това решение за нея. Разбира се, не можех да съм сигурен дали това беше информацията, която любопитните й очи търсеха. Дори във въображението си не можех да чуя мислите й. Очите на Бела Суон продължаваха да питат, а незакритата гледка на звездите продължаваше да ми се изплъзва. С тежка въздишка се предадох и се изправих на краката си. Ако бягам, ще съм до колата на Карлайл за по-малко от час ...
В бързината да видя семейството си - и силно желаейки да бъда Едуард, който посреща нещата с вдигната глава - препусках по осветеното от звездите заснежено поле, без да оставям следи.



"Всичко ще е ОК," прошепна Алис. Очите й бяха нефокусирани, а Джаспър бе сложил ръката си леко бод лакътя й, направлявайки я докато влизахме групово в занемарената закусвалня. Розали и Емет водеха, Емет нелепо приличаше на бодигард в средата на вражеска територия. Роуз изглеждаше притеснена също, но повече раздразнена отколкото покровителствена.
"Разбира се, че е," измънках аз. Държанието им беше абсурдно. Ако не бях категоричен, че мога да издържа този момент, щях да си остана вкъщи.
Внезапната промяна от нормалната ни, дори игрива сутрин - беше валяло през нощта и Емет и Джаспър не изпуснаха да се възползват от разсеяността ми и да ме бомбандират с топки от киша; когато се отегчиха от липсата на отговор от моя страна се обърнаха един срещу друг - в тази прекалена бдителност, би била комична, ако не беше толкова дразнеща.
"Тя не е тук все още, но от пътя, по който ще дойде ... няма да е по посока на вятъра, ако седнем на обичайното ни място."
"Разбира се, че ще седнем на обичайното си място. Спри се, Алис. Лазиш ми по нервите. Ще съм напълно добре."
Тя клепна веднъж, когато Джаспър й помогна да седна на мястото си, и очите й най-накрая се фокусираха върху лицето ми.
"Хмм," каза тя, като звучеше изненадана. "Мисля, че си прав."
"Разбира се, че съм." измърморих аз.
Мразех да съм центъра на вниманието им. Почувствах внезапно съчувствия към Джаспър, спомняйки си всичките пъти, когато се навъртахме покровителски около него. Той срещна погледа ми и се ухили.
Дразнещо, нали?
Направих гримаса срещу него.
Едва миналата седмица ли беше, когато тази дълга, сива стая ми изглеждаше толкова убийствено отегчителна? Сякаш да бъдеш тук беше почти като да си заспал, да си в кома?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Днес нервите ми бяха здраво опънати - жици на пиано, обтегнати, за да свирят и при най-малкия натиск. Сетивата ми бяха хипер-будни; изследвах всеки звук, всяка гледка, всяко движение на въздуха, докосващ кожата ми, всяка мисъл. Особено мислите. Имаше само едно сетиво, което държах заключено, отказвайки да го използвам. Миризмата, разбира се. Не дишах.
Очаквах да чуя повече на семейство Калън в мислите, в които прониквах. Бях чакал цял ден, търсейки за който и да било нов познат, на когото Бела Суон да се бе доверила, опитвайки се да видя посоката, която новата клюка щеше да последва. Но нямаше нищо. Никой не забеляза петимата вампири в закусвалнята, точно както и преди новото момиче да дойде. Няколко от хората все още мислеха за това момиче, все още мислещи същите мисли от миналата седмица. Вместо да сметна това за неописуемо скучно, сега бях очарован.
На никого ли нищо не бе казала за мен?
Нямаше начин да не е забелязала черният ми, убийствено свиреп поглед? Бях я видял да реагира на него. Със сигурност, глупаво я бях уплашил. Бях убеден, че тя ще го сподели на някого, дори да преувеличи историята, за да я направи по-добра. Давайки ми няколко заплашителни черти.
А после, тя също ме беше чула как се опитвах да се измъкна от общите ни часове по биология. Трябва да се е чудела, след като видя изражението ми, дали тя е била причината. Едно нормално момиче би попитало наоколо, би сравнило преживяването си с това на останалите, би търсило допирни точки, които биха обяснили поведението ми, така че да не се чувства отделена. Хората са постоянно отчаяни в това да са чувстват нормални, да се вписват. Да се смесват с всички наоколо, като безхарактерно стадо овце. Нуждата беше изключително силна по време на несигурните младежки години. Това момиче нямаше да е изключение от това правило.
Но въобще никой не ни обърна внимание докато стояхме тук, на обичайното си място. Бела би трябвало да е изключително срамежлива, ако не го беше споделила на някого. Може би бе говорила с баща си, може би това беше по-силната връзка ... въпреки че това изглеждаше малко вероятно, спрямо факта, че през живота си тя бе прекарала толкова малко време с него. Би била по-близка с майка си. Все пак, ще трябва да намина край шериф Суон скоро, за да послушам какво си мисли.
"Нещо ново?" попита Джаспър.
"Нищо. Тя ... явно нищо не е казала."
Всички вдигнаха по една вежда при тази новина.
"Може би не си толкова страшен, колкото си мислиш, че си," каза Емет, хилейки се. "Обзалагам се, че би могъл да я изплашиш по-добре от това."
Завъртях очи към него.
"Чудя се защо ... ?" Той отново се зачуди отново върху откритието ми за уникалната тишина на момичето.
"Бях през това вече. Не знам."
"Тя идва," промърмори тогава Алис. Усетих кръвта ми да се смразява. "Опитай се да изглеждаш човешки."
"Човек ли каза?" попита Емет.
Той повдигна десния си юмрук, като разтвори пръстите си, за да покаже снежната топка, която бе запазил в ръката си. Разбира се, че не се беше разтопила там. Той я бе смачкал до бучка лед. Очите му бяха върху Джаспър, но видях посоката в мислите му. Както и Алис, разбира се. Когато той внезапно хвърли леденото парче към нея тя го удари леко с обикновено прехвръкване на пръстите й. Ледът отскочи по дължината на закусвалнята, прекалено бързо, за да бъде видян от човешко око, и се разби с остър неочакван удар срещу тухлената стена. Тухлата също се пропука.
Всичките глави в ъгъла на стаята се обърнаха, за да се взрат в купчината натрошен лед на пода, а после се завъртяха , за да намерят виновника. Не погледнаха по-далеч от няколко маси. Никой не погледна нас.
"Много човешко, Емет," каза Розали язвително. "Защо не удариш с юмрук през стената, докато си до нея?"
"Ще изглежда по- впечатляващо, ако го направиш ти, бейби."
Опитах се да им обърна внимание, като пазех усмивката си закрепена на лицето си, сякаш бях част от техните закачки. Не си позволих да погледна към опашката, където знаех, че тя ще е застанала. Но това бе всичко, за което слушах.
Можех да чуя нетърпението на Джесика с новото момиче, което изглежда беше разсеяно също, стоящо неподвижно в мърдащата редица. Видях, в мислите на Джесика, че бузите на Бела Суон още веднъж бяха оцветени в ярко розово от кръвта.
Поех кратки, повърхностни вдишвания, готов да спра да дишам, ако какъвто и да било намек за аромата й докосне въздуха наблизо до мен.
Майк Нютън беше с двете момичета. Чух и двата му гласа, умствен и устен, когато той попита Джесика какво не е наред с момичето Суон. Не ми харесваше начина, по който мислите му се увиваха около нея, блясъкът на вече създадени фантазии, който засенчваха ума му, докато гледаше сепването й и погледна нагоре към унесеността й, сякаш тя бе забравила, че той е там.
"Нищо," чух да казва Бела с този тих, ясен глас. Той сякаш звънтеше като камбана над бръщолевенето в закусвалнята, но знаех, че това беше само защото слушах за него толкова внимателно.
"Днес ще си взема само сода," продължи тя като мръдна, за да настигне опашката.
Не можех да не хвърля един бегъл поглед в нейна посока. Тя се взираше в пода, кръвта бавно избледняваше от лицето й. Бързо погледнах настрани към Емет, който в момента се смееше на измъчената усмивка на лицето ми.
Изглеждаш болен, братле.
Пренаредих чертите си, така че изражението ми да изглежда по-обикновено и неизискващо усилие.
Джесика се чудеше на глас относно липсата на апетит у момичето. "Не си ли гладна?"
"Всъщност, малко ми е лошо." Гласът й беше нисък, но все още много ясен.
Какво ме интересуваше, покровителското безпокойство, което изведнъж се отдели от мислите на Майк Нютън? От какво значения беше това, че в тях имаше острота от чувството за собственост? Не беше моя работа, ако Майк Нютън се чувстваше ненужно разтревожен за нея. Навярно това бе начинът, по който всички й бяха отзивчиви. Не исках ли и аз, инстинктивно, също да я предпазя? Преди да бях поискал да я убия, това бе ...
Но беше ли момичето болно?

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Беше трудно да преценя - тя изглеждаше толкова деликатна с полупрозрачната си кожа ... Тогава осъзнах, че аз също бях притеснен, точно като проклетото остроумно момче, и се насилих да не мисля за здравето й.
Въпреки всичко, не исках да я наглеждам през мислите на Майк. Прехвърлих се на тези на Джесика, гледайки внимателно когато тримата избраха на коя маса да седнат. За щастие, седнаха с обичайната компания на Джесика, на една от най-далечните маси в стаята. Не по посока на вятъра, точно както бе обещала Алис.
Алис ме сръга в ребрата. Тя ще погледне скоро, дръж се човешки.
Стиснах зъби зад усмивката си.
"Отпусни се, Едуард," каза Емет. "Честно. Значи убиваш един човек. Това едва ли е края на света."
"Сякаш, че знаеш," промърморих аз.
Емет се засмя. "Трябва да се научиш да преодоляваш нещата. Както мен. Вечността е дълго време, за да тънеш във вина."
Точно тогава Алис хвърли малка шепа лед, който бе крила, срещу неподозиращото лице на Емет.
Той примигна, изненадан, а после се усмихна в очакване.
"Ти си го изпроси," каза той, като се надвеси над масата и разтърси инкрустираната си с лед коса в нейна посока. Снегът, топящ се в топлата зала падна от косата му като плътен душ от наполовина течен, наполовина твърд лед.
"Оу!" оплака се Роуз, когато тя и Алес се отдръпнаха от потопа.
Алис се засмя, а ние се присъединихме. Можех да видя в главата на Алис как тя бе нагласила този перфектен момент и знаех, че момичето - трябваше да спра да мисля за нея по този начин, сякаш тя бе единственото момиче на света - че Бела ще ни гледа как се смеем и играем, как изглеждаме толкова щастливи и човешки, и нереално идеални, като картина на Норман Рокуел.
Алис продължи да се смее и държеше таблата си като щит. Момичето - Бела би трябвало все още да се взира в нас.
... взираща се в семейство Калън, отново, си помисли някой, хващайки вниманието ми.
Погледна автоматично към не-международното повикване, като осъзнах, когато очите ми намериха посоката си, че познавам гласа - толкова много го бях слушал днес.
Но очите ми се плъзнаха точно покрай Джесика и се фокусираха върху развълнувания втренчен поглед на момичето.
Тя погледна надолу бързо, скривайки се отново зад гъстата си коса.
Какво си мислеше? Раздразнението изглежда ставаше по-силно с течение на времето, вместо да отслабне. Опитах се - несигурен какво правя, тъй като никога не го бях пробвал преди - да проуча с мозъка си тишината около нея. Допълнителното ми чуване идваше при мен винаги естествено, без да пита; никога не е трябвало да работя върху него. Но сега се концентрирах, опитвайки се да премина през какъвто и да е щит, обграждащ я.
Нищо освен тишина.
Какво й става? помисли си Джесика, повтаряйки моето собствено чувство за безсилие.
"Едуард Калън се взира в теб," прошепна тя в ухото на момичето Суон, прибавяйки кикот. Имаше намек за завистливото й раздразнение в тона й. Джесика явно бе обучена да имитира приятелство.
Аз слушах, прекалено погълнат, относно отговора на момичето.
"Той не изглежда ядосан, нали?" прошепна обратно тя.
Значи беше забелязала дивата ми реакция миналата седмица. Разбира се, че беше.
Въпросът обърка Джесика. Видях собственото си лице в мислите й, докато проверяваше изражението ми, но не срещнах погледа й. Все още се концентрирах върху момичето, опитвайки се да чуя нещо. Съсредоточеният ми фокус изглеждаше не помагаше.
"Не," каза й Джесика и аз знаех, че й се искаше да можеше да каже ‘да’ - как я измъчваше вътре в нея, моето взиране - въпреки че нямаше и следа от това в гласа й. "Трябва ли да е?"
"Не мисля, че ме харесва," прошепна обратно момичето, поставяйки главата върху ръцете си, сякаш внезапно бе изморена. Опитах се да разбера движението, но можех единствено да правя предположения. Може би тя беше уморена.
"Калън не харесват никого," увери я тя. "Е, те не забелязват достатъчно никого, че да го харесват." Никога не са. Мисълта й беше тътен от оплакване. "Но той все още се взира в теб."
"Спри да гледаш към него," каза разтревожено момичето, вдигайки главата от ръцете си, за да се убеди, че Джесика и се бе подчинила.
Джесика се разкикоти, но направи това, за което бе помолена.
Момичето не погледна настрани от масата си през остатъка от часа. Помислих си - помислих си, разбира се, тъй като не можех да съм сигурен - че това беше преднамерено. Изглеждаше така, сякаш тя искаше да погледне към мен. Тялото й леко се извиваше в моя посока, брадичката й почваше да се извърта, а после тя се стягаше, поемаше дълбок дъх и се взираше неподвижно в този, който говореше, който и да беше това.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

По-голямата част от останалите мисли около момичето ги игнорирах, тъй като те не бяха ежеминутно за нея. Майк Нютън планираше снежен бой на паркинга след училище, изглежда без да осъзнава, че снегът вече се бе сменил с дъжд. Пърхането от леките снежинки върху покрива се бе превърнало в по-обичайното потропване на дъждовните капки. Наистина ли не можеше да чуе промяната? На мен ми се струваше силна.
Когато времето за ядене свърши аз останах на мястото си. Хората излязоха на колони, аз усетих, че се опитвах да различа звука от стъпките й от този на останалите, сякаш имаше нещо важно или необичайно в тях. Колко глупаво.
Семейството ми също не се мръдна, за да напусне. Те чакаха да видят какво ще направя аз.
Щях ли да отида в клас, да седна до момичето, където ще мога да помириша нелогично силната миризма на кръвта й и да усетя топлината на пулса й във въздуха около кожата си? Бях ли достатъчно силен за това?
"Мисля ... че е ОК," каза Алис колебливо. "Умът ти е установен. Мисля, че ще се справиш през часа."
Но Алис добре знаеше колко бързо мозъкът можеше да се промени.
"Защо да го насилваме, Едуард?" попита Джаспър. Въпреки че не искаше да се чувства самодоволен, че аз бях този, който беше слабия, можех да чуя, че се чувства так, само малко. "Иди си вкъщи. Карай го полека."
"Каква е голямата работа?" възрази Емет. "Той или ще я или няма да я убие. Също може да го преодолее, във всеки случай."
"Не искам да се местим все още," оплака се Розали. "Не искам да започвам отначало. Почти свършихме гимназия, Емет. Най-накрая."
Бях еднакво разкъсан относно решението. Чаках, чаках безнадеждно да посрещна това с вдигната глава, отколкото отново да избягам. Но също не исках да насилвам себе си прекалено надалеч. Беше грешка миналата седмица за Джаспър да изкара толкова дълго без лов; беше ли това също толкова безсмислена грешка?
Не исках да откъсвам семейството си. Никой от тях няма да ми благодари за това.
Но исках да отида в часа си по биология. Осъзнах, че исках да видя лицето й отново.
Ето това взе решението за мен. Това любопитство. Ядосвах се на себе си, че го изпитвах. Не си ли бях обещал да не позволя на тишината от ума на момичето да ме направи прекалено заинтересован в нея? И все пак, ето ме тук, най-нередно заинтересуван.
Исках да знам какво си мислеше тя. Умът й беше затворен, но очите й бяха много отворени. Навярно вместо това можех да чета тях.
"Не, Роуз, наистина мисля, че ще е ОК," каза Алис. "То ... се уплътнява. 93% съм сигурна, че нищо лошо няма да се случи, ако той отиде в клас." Тя ме погледна любопитно, чудейки се какво се бе променили в мислите ми, за да направи видението й за бъдещето по-сигурно.
Щеше ли любопитството да е достатъчно, за да запази Бела Суон жива?
Емет беше прав, все пак - защо не го преодолея, във всеки случай? Щях да се срещна с изкушението с вдигната глава.
"Отивайте в клас," наредих аз, като се отблъснах от масата. Обърнах се и се отправи с големи крачки, без да поглеждам назад. Можех да чуя как притеснението на Алис, неодобрението на Джаспър, съгласието на Емет и раздразнението на Розали се разпростираха зад мен.
Поех един последен дъх на вратата на класната стая и после го задържах в дробовете си, когато влязох в малкото, топло място.
Не бях закъснял. Г-н Бенър все още уреждаше нещата за днешното лабораторно. Момичето седеше на моята - на нашата маса, лицето й отново наведено, вторачено в папката й, върху която драскаше завъртулки. Разгледах скиците когато приближих, заинтересуван дори в това тривиално творение на мозъка й, но то бе безцелно. Просто случайни драсканици на скоби в скоби. Може би тя не се концентрираше върху шарките, но мислеше за нещо друго?
Дръпнах стола си назад с ненужна грубост, като го оставих да изскърца по линолеума; хората винаги се чувстваха по-удобно, когато шумът оповестяваше пристигането на някого.
Знаех, че е чула звука; не погледна нагоре, но ръката й изпуска една скоба в дизайна, който драскаше, правейки го небалансиран.
Защо не погледна? Сигурно беше изплашена. Непременно трябваше да й оставя различно впечатление този път. Да я накарам да си мисли, че си е въобразила нещата преди.
"Здравей," казах аз с тих глас, който използвах, когато исках хората да се чувстват по-комфортно, като формирах любезна усмивка с устните си, която няма да покаже нито един зъб.
Тогава тя погледна нагоре, широките й кафяви очи очудени - почти озадачени - и пълни с безмълвни въпроси. Беше същото изражение, което закриваше зрението ми през последната седмица.
Когато се взрях в тези странни дълбоки кафяви очи, разбрах, че омразата - омразата, която си представях, че това момиче по някакъв начин заслужава, за това че просто съществува - се бе изпарила. Сега без да дишам, без да усещам аромата й, беше трудно да повярвам, че някой толкова уязвим би могъл някога да оправдае омраза.
Бузите й започнаха да се изчервяват, а тя не каза нищо.
Задържах очите си върху нейните, фокусирайки се единствено върху въпросителната им дълбочина, и се опитах да игнорирам апетитния цвят на кожата й. Имах достатъчно дъх, а да говоря малко по-дълго без да вдишвам.
"Името ми е Едуард Калън," казах аз, въпреки че знаех, че тя знае това. Това беше учтивият начин да започна. "Нямах възможността да се представя миналата седмица. Ти трябва да си Бела Суон."
Тя изглеждаше объркана - имаше я тази малка бръчка между очите й. Отне й половин секунда повече отколкото би трябвало, за да отговори.
"От къде знаеш името ми?" настоя тя, а гласа й потрепери съвсем малко.
Трябва наистина да съм я уплашил. Това ме накара да се чувствам виновен; тя беше просто толкова беззащитна. Засмях се тихо - това беше звук, за който знаех, че кара хората да се чувстват по-спокойни. Отново, бях внимателен със зъбите си.
"О, мисля, че всички знаят името ти." Със сигурност трябва да е забелязала това, че се бе превърнала в центъра на вниманието на това монотонно място. "Целият град те очакваше да пристигнеш."
Тя се смръщи така, сякаш тази информация беше неприятна. Предположих, че ако е толкова срамежлива, колкото изглеждаше, вниманието би й се струвало като нещо лошо. Повечето хора се чувстваха на обратно. Въпреки че не искаха да се отделят от стадото, в същото време те копнееха за прожектор, насочен в тяхната индивидуална еднаквост.
"Не," каза тя. "Имах предвид защо ме нарече Бела?"
"Предпочиташ ли Изабела?" попитах аз, объркан от факта, че не можех да видя накъде водеше този въпрос. Не разбирах. Със сигурност, бе обявила ясно предпочитанието си онзи първи ден. Бяха ли всички хора толкова непонятни без умствения контекст като съветник.
"Не, харесвам Бела," отговори тя, накланяйки леко главата си на една страна. Изражението й - ако го четях правилно - беше разкъсано между смущение и объркване. "Но мисля, че Чарли - имам предвид баща ми - трябва да ме е наричал Изабела зад гърба ми. Ето защо всички тук изглежда ме знаят така."
"Оу," казах аз неуверено и бързо погледна встрани от лицето й.
Точно осъзнах какво означаваше въпросът й: бях се подхлъзнал - направих грешка. Ако не бях подслушвал всички онзи първи ден, тогава щях да се обърна към нея интуитивно с цялото й име, точно както всички останали. Тя бе забелязала разликата.
Усетих спазъм от безпокойство. Беше много бързо от нейна страна да се съвземе от неволната ми грешка. Доста хитро, особено за някой, който би трябвало да е уплашен от близостта ми.
Но аз имах по-голям проблем отколкото каквито и да било подозрения относно мен, които тя може би пазеше заключени в нея.
Въздухът ми беше свършил. Ако щях да й проговарям отново, трябваше да вдишам.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Щеше да е трудно да избегна говоренето. За нейно нещастие, това че споделяхме масата я правеше мой лабораторен партньор, а днес трябваше да работим заедно. Ще изглежда странно - и неразбираемо грубо - от моя страна, ако я игнорирам докато правим лабораторното. Ще я направи по-подозрителна, по-уплашена ...
Облегнах се възможно най-далече от нея, без да премествам стола си, завъртайки главата си навън към пътеката между редовете. Стегнах се, без да мърдам мускулите си, а после абсорбирах въздуха с едно бързо вдишване, напълващо гърдите ми, дишайки единствено през устата си.
Ахх!
Беше наистина болезнено. Дори без да я подушвам, можех да усетя вкуса й върху езика си. Гърлото ми внезапно отново бе в пламъци, жаждата толкова силна, колкото онзи първи момент, когато улових аромата й миналата седмица.
Стиснах зъбите си скърцайки, и се опитах да се съвзема.
"Започвайте," изкомандва г-н Бенър.
Имах чувството, че ми костваше всяка капка самоконтрол, която бях придобил за 70 години тежък труд, за да се обърна към момичето, което се взираше в масата, и да се усмихна.
"Първо дамите, партньоре?" предложих аз.
Тя вдигна поглед към изражението ми и лицето й стана безизразно, очите й широки. Нещо в изражението ми ли не беше наред? Беше ли отново изплашена? Тя не проговори.
"Или, аз мога да започна, ако искаш," казах аз тихо.
"Не," каза тя, и лицето й от бяло отново стана червено. "Аз ще започна."
Взрях се в оборудването на масата, износения микроскоп, кутията с предметни стъкла, отколкото да гледам как кръвта й се върти под бледата й кожа. Поех още едно бързо вдишване, през зъбите си, и трепнах когато гърлото ме заболя от вкуса.
"Профаза," каза тя след едно бързо проучване. Започна да сменя стъклото, въпреки че едва го бе изследвала.
"Нещо против, ако погледна?" Инстинктивно - глупаво, сякаш бях някой от нейния вид - се протегнах, за да спра ръката й, която преместваше стъклото. За секунда, горещината на кожата й изгори моята. Беше като електрически импулс - със сигурност по-горещ от 98.6 градуса. Горещината прониза ръката ми и нагоре към подмишницата ми. Тя дръпна своята ръка изпод моята.
"Извинявай," промърморих аз през стиснатите си зъби. Имайки нужда да погледна на някъде, хванах микроскопа и се взрях за кратко през окуляра. Тя беше права.
"Профаза," съгласих се аз.
Все още бях прекалено неуравновесен, за да погледна към нея. Дишайки толкова тихо, колкото можех, през зъбите си и опитвайки се да игнорирам пламтящата жажда, се концентрирах върху тази проста задача, записвайки думата на съответния ред от лабораторния лист, а после смених първото предметно стъкло със следващото.
Какво ли си мислеше сега? Как го бе почувствала тя когато докоснах ръката й. Кожата ми би трябвало да е ледено студена. Не беше чудно, че тя е толкова тиха.
Погледнах набързо стъклото.
"Анафаза," казах на себе си когато го записах на втория ред.
"Може ли?" попита тя.
Погледнах към нея, изненадан да видя, че тя стоеше очакващо, едната й ръка наполовина протегната към микроскопа. Тя не изглеждаше уплашена. Наистина ли мислеше, че бях казал грешен отговор?
Не можех да не се усмихна на изпълнения с надежда поглед върху лицето й, когато плъзнах микроскопа към нея.
Тя се взря в окуляра с нетърпение, което бързо помръкна. Ъгълчетата на устата й се извиха надолу.
"Третото стъкло?" помоли тя, без да поглежда от микроскопа, но държейки ръката си. Пуснах следващото стъкло в ръката й, без да позволявам на кожата ми този път да се доближи където и да било близо до нейната. Да стоя до нея беше като да стоя до гореща лампа. Можех да усетя как се затоплях леко от високата температура.
Тя не гледа стъклото за дълго. "Интерфаза," каза тя безгрижно - може би опитвайки се малко по-силно да звучи така - и бутна микроскопа към мен. Тя не докосна листа, а очакваше аз да напиша отговора. Проверих - тя отново беше права.
По същия начин свършихме упражнението, изговаряйки по една дума от време на време, без да срещаме очите на другия. Ние бяхме единствените приключили - останалите в класа се справяха по-трудно с лабораторното. Майк Нютън изглежда имаше проблем с концентрацията - опитваше се да гледа Бела и мен.
Иска ми се да беше останал там, където беше отишъл, помисли си Майк, гледайки ме сатанински. Хмм, интересно. Не осъзнавах, че момчето таи някакви зли намерения относно мен. Това беше нов развой, изглежда толкова скорошен, колкото и пристигането на момичето. Дори по-интересен, открих - за моя изненада - чувството беше споделено.
Отново погледнаха надолу към момичето, смаян от широкия обсег на опустошение и катаклизъм, който тя, въпреки обикновеното й, не-заплашително появяване, причини в живота ми.
Не беше това, че не можех да видя за какво Майк се държеше така. Всъщност, тя беше доста хубава ... по необичаен начин. По-добре от това да бъде красиво, лицето й беше интересно. Не точно симетрично - тясната й брадичка не бе в баланс с широките й скули; крайност в цветовете - светлия и тъмен контраст на кожата и косата й; а после ето ги и очите, преливащи с безмълвни въпроси ...
Очи, които внезапно пробиваха моите.
Взрях се обратно кум нея, опитвайки се да отгатна дори само една от онези тайни.
"Контактни лещи ли си си сложил?" попита тя внезапно.
Що за странен въпрос. "Не." Почти се усмихнах при идеята да подобрявам моето зрение.
"Оу," смутолеви тя. "Стори ми се, че има нещо различно в очите ти."
Изведнъж отново се почувствах по-студен, като осъзнах, че днес явно аз не бях единствения, който издирваше тайни.
Свих раменете си, вкочанени, и погледнах гневно право напред, където учителят обхождаше учениците.
Разбира се, че имаше нещо различно в очите ми от последния път, когато тя се бе взирала в тях. За да се подготвя за днешното изпитание, днешното изкушение, прекарах целия уикенд в лов, утоляващ жаждата си възможно най-много, прекалявайки всъщност. Насищах се с кръвта на животни, не че имаше значение в лицето на свирепия аромат, носещ се във въздуха около нея. Когато се бях вгледал в нея със свирепост очите ми бяха черни от жаждата. Сега, тялото ми изпълнено с кръв, очите ми бяха по-топло злато. Светъл кехлибар от прекалените ми опити да угася жаждата си.
Още една неволна грешка. Ако бях видял какво имаше предвид с въпроса си, можех просто да й кажа да.
Бях сядал до хора в училището от две години насам, а тя бе първата, която ме разгледа достатъчно отблизо, за да забележи смяната в цвета на очите ми. Другите, докато се наслаждаваха на красотата на семейството ми, имаха склонността бързо да поглеждат надолу, когато отвръщахме на втренчения им поглед. Те се резервираха, блокирайки детайлите на външността ни в инстинктивно усилие да се задържат настрана от това да разберат. Невежеството беше благословията на човешкия ум.
Защо трябваше това да е момичето, което да види толкова много?
Г-н Бенър приближи масата ни. Благодарствено поех струята чист въздух, която той довя със себе си, преди тя да успее да се смеси с миризмата й.
"Е, Едуард," каза той, поглеждайки отговорите ни, "не мислиш ли, че Изабела трябва да получи шанс с микроскопа?"
"Бела," поправих го рефлексно аз. "Всъщност, тя идентифицира три от пет."
Мислите на г-н Бенър бяха скептични, когато се обърна към момичето. "Правила ли си това лабораторно преди?"
Гледах, завладян, когато тя се усмихна, изглеждайки леко засрамена.
"Не със корен от лук."
"Бластула от бяла риба?" проучи г-н Бенър.
"Мда."
Това го учуди. Днешното лабораторно той бе взел от по-напреднал курс. Той кимна замислено на момичето. "В програма с напреднало назначение ли си била във Финикс?"
"Да."
Значи тя беше напреднала, интелигентна за човек. Това не ме учуди.
"Е, " каза г-н Бенър, свивайки устни. "Предполагам, че е добре, че вие двамата сте партньори по лабораторното." Той се обърна и се отдалечи мърморейки тихичко, "Така че останалите деца да имат шанса да научат нещо сами." Съмнявах се, че момичето можеше да чуе това. Тя отново почна да драска скоби върху папката си.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Две неволни грешки в рамките на един час. Много слабо представяне от моя страна. Въпреки че нямах никаква представа какво си мислеше момичето за мен - колко се страхуваше, колко подозираше? - знаех, че трябва да опитам с по-голямо усилие за ново впечатление от мен. Нещо, което да подобри спомените й от последната ни свирепа среща.
"Много жалко за снега, нали?" казах аз, повтаряйки малкия разговор, който бях чул дузина ученици вече да обсъждат. Скучна, стандартна тема за разговор. Времето - винаги безопасно.
Тя се взря в мен с очевидно съмнение в очите й - ненормална реакция на нормалните ми думи. "Не особено," каза тя, отново изненадвайки ме.
Опитах се да насоча разговора обратно в изтъркана насока. Тя беше от доста по-светло, по-топло място - кожата и сякаш отразяваше това въпреки белотата й - и студа би трябвало да я кара да се чувства неприятно. Леденото ми докосване със сигурност я караше ...
"Не харесваш студа" предположих аз.
"Или влагата," съгласи се тя.
"Форкс би трябвало да е трудно място за живот за теб." Може би не трябваше да идваш, ми се искаше да добавя. Може би трябва да се върнеш там, където принадлежиш.
Въпреки това, не бях сигурен дали това исках. Винаги ще помня миризмата на кръвта й - имаше ли някаква гаранция, че нямаше в края на краищата да я последвам? Освен това, ако заминеше, умът и щеше завинаги да остане мистерия. Постоянна, заядлива загадка.
"Нямаш си и на представа," каза тя с тих глас, гледайки за момент намръщено отвъд мен.
Отговорите й никога не бяха това, което очаквах. Те ме караха да задавам още въпроси.
"Тогава защо дойде тук?" настоях аз, осъзнавайки, че незабавно тонът ми бе станал обвинителен, не достатъчно небрежен за такъв разговор. Въпросът звучеше груб, любопитен.
"Ами ... сложно е."
Тя мигна с широките си очи, оставяйки го така, а аз почти се спуках от любопитство - любопитството пламтеше толкова горещо, колкото жаждата в гърлото ми. Всъщност, открих, че бе станало малко по-лесно да дишам; агонията ставаше по-поносима чрез близките отношения.
"Мисля, че мога да не те прекъсвам," настоях аз. Може би елементарна любезност би я накарала да продължи да отговаря на въпросите ми докато бях достатъчно груб, за да ги задавам.
Тя се вгледа тихо надолу към ръцете си. Това ме направи нетърпелив; исках да поставя ръката си под брадичката й и да повдигна главата й, така че да можех да прочета очите й. Но би било глупаво от моя страна - опасно - да докосна кожата й отново.
Внезапно тя погледа нагоре. Беше облекчение да мога да видя отново емоциите в очите й. Тя говореше притеснено, изговаряйки думите бързо.
"Майка ми се омъжи повторно."
Ах, това беше достатъчно човешко, лесно за разбиране. Скръб премина през ясните й очи и отново доведе бръчката между тях.
"Това не звучи толкова сложно," казах аз. Гласът ми бе мил без да се опитвам да го направя такъв. Скръбта й ме караше да се чувствам странно безпомощен, като ми се искаше да има нещо, което да можех да направя, за да я накарам да се почувства по-добре. Странен импулс. "Кога се случи това?"
"Миналия септември." Тя издиша тежко - не точно въздишка. Задържах дъха си, когато топлото й дихание погали лицето ми.
"И ти не го харесваш?" предположих аз, гледайки да получа повече информация.
"Не, Фил е добър," каза тя, коригирайки преценката ми. Сега имаше намек за усмивка в ъгълчетата на съвършените й устни. "Може би прекалено млад, но достатъчно добър."
Тя не се вписваше в сценария, който бях направил в главата си.
"Защо не остана с тях?" попитах, гласът ми малко прекалено любопитен. Звучеше сякаш бях любознателен. Какъвто и бях, разбира се.
"Фил пътува много. Прехранва се с игра на бейзбол." Малката усмивка стана по-ясна; този избор на професия я забавляваше.
Аз също се усмихнах, без да искам. Не се опитвах да я накарам да се чувства добре. Усмивката й просто ме накара да се усмихна в отговор - да зная тайната.
"Чувал ли съм го?" прегледах списъците от професионални футболисти в главата си, чудейки се кой Фил беше нейният ...
"Навярно не. Той не играе задоволително." Още една усмивка. "Строго във второстепенната лига. Той се мести много."
Списъците в главата ми моментално се смениха, и бях подредил лист с възможности за по-малко от секунда. В същото време си представях новия сценарий.
"Така че майка ти те прати тук, за да може да пътува с него," казах аз. Правенето на заключения изглежда измъкваше повече информация от нея, отколкото задаването на въпроси. Проработи отново. Брадичката й се издаде напред, а изражението й внезапно бе упорито.
"Не, тя не ме изпрати тук," каза тя, а гласът й имаше нова, остра нотка в него. Заключението ми я беше разстроило, макар че не можех да видя как точно. "Сама се изпратих."
Не можех да отгатна значението или причината зад засегнатото й честолюбие. Бях напълно объркан.
Така че се предадох. Просто нямаше смисъл в това момиче. Тя не беше като останалите хора. Може би тишината на мислите й и благоуханието на аромата й не бяха единственото необикновено нещо у нея.
"Не разбирам," признах си аз, мразейки да приема това.
Тя въздъхна и се вгледа в очите ми по-дълго, отколкото нормалните хора бяха способни да издържат.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

"Тя остана с мен отначало, но той й липсваше," обясни бавно тя, тонът й ставащ по-отчаян с всяка следваща дума. "Правеше я щастлива ... така че аз реших, че е време да прекарам малко качествен период с Чарли."
Малката бръчка между очите й се задълбочи.
"Но сега ти не си щастлива," промърморих аз. Изглежда не можех да спра да изказвам хипотезите си на глас, надявайки се да науча от реакцията й. Тази, все пак, не изглеждаше толкова далеч от истината.
"И?" каза тя, сякаш това не беше дори страна за обсъждане.
Продължих да се взирам в очите й, усещайки, че най-накрая бях направил първия си бегъл поглед в душата й. В тази единствена дума видях, че тя нареждаше себе си в личните си приоритети. За разлика от повечето хора, личните й нужди бяха далеч надолу в списъка.
Тя беше безкористна.
Когато видях това, мистерията на човека, криещ се в този тих ум, започна малко да намалява.
"Това не изглежда честно," казах аз. Свих рамене, опитвайки се да изглеждам непринуден, опитвайки се да скрия силата на любопитството си.
Тя се засмя, но нямаше развеселеност в звука. "Никой ли никога не ти е казвал? Животът не е честен."
Искаше ми се да се засмея на думите й, въпреки че аз, също, не изпитвах истинско веселие. Знаех малко за несправедливостта на живота. "Мисля, че съм чувал това някъде."
Тя се вгледа обратно в мен, като отново изглеждаше объркана. Очите й проблеснаха встрани и после се върнаха към моите.
"Това е всичко," каза ми тя.
Но не бях готов да позволя на този разговор да завърши. Малкото V между очите й, следа от скръбта й, ме притесняваше. Исках да го изгладя с върха на пръста си. Но, разбира се, не можех да я докосна. Беше опасно по толкова много начини.
"Изнасяш добро шоу." говорех бавно, все още обмислящ тази следваща хипотеза. "Но аз бих се обзаложил, че страдаш повече, отколкото позволяваш на когото и да било да види."
Тя направи гримаса, свивайки очи и уста, завъртаща се в несиметрично цупене, и погледна обратно към предната част на класа. Не й харесваше когато отгатвах правилно. Тя не беше нормален мъченик - не искаше публика за болката й.
"Греша ли?"
Тя трепна леко, но иначе се преструваше, че не ме чува.
Това ме накара да се усмихна. "Не мисля така."
"Какво те е интересува теб?" настоя тя, все още взирайки се напред.
"Това е много добър въпрос," признах, повече на себе си, отколкото в отговор.
Нейната проницателност беше по-добра от моята - тя виждаше точно сърцевината на нещата, докато аз се запъвах по краищата, сляпо пресявайки през улики. Детайлите на нейния много човешки мозък не трябваше да ме интересуват. Беше нередно за мен да ми пука какво си мисли тя. Отвъд защитата на семейството ми от подозрение, човешките мисли не бяха от значение.
Не бях свикнал да съм най-малко интуитивния в партньорството. Прекалено много разчитах на допълнителния си слух - определено нямах такива заслуги за защита на семейството ми, каквито си приписвах.
Момичето въздъхна и погледна намръщено предната част на стаята. Нещо в нейното разочаровано изражение беше комично. Цялата ситуация, целият разговор беше комичен. Никой не е бил в такава голяма опасност от мен освен това малко момиче - всеки момент аз можех, разсеян от смешната погълнатост в този разговор, да вдишам през носа си и да я атакувам преди да успея да се спра - а тя беше раздразнена, защото не бях отговорил на въпроса й.
"Досаждам ли ти?" попитах, усмихвайки се на цялата тази абсурдност.
Тя ме погледна бегло и после очите й изглежда бяха в капана на втренчения ми поглед.
"Не точно," каза ми тя. "Ядосвам се повече на себе си. Лицето ми е толкова лесно за разчитане - майка ми винаги ме нарича нейната отворена книга."
Тя се смръщи, недоволна.
Вгледах се в нея с почуда. Причината, поради която беше разстроена, бе ,че си мислеше, че аз я виждам прекалено лесна за разчитане. Колко странно. Никога не бях изразходвал толкова усилия, за да разбера някого, в целия си живот - или по-скоро съществуване, тъй като живот едва ли беше точната дума. Аз нямах истински живот.
"Точно напротив," възразих аз, чувствайки се странно ... притеснен, сякаш тук имаше някаква скрита опасност, която не успявах да видя. Внезапно бях нервен, предчувствието ме притесняваше. "Намирам те много трудна за разчитане."
"Тогава би трябвало да си добър читател," предположи тя, правейки нейно собствено предположение, което, отново, беше право в целта.
"По принцип," съгласих се аз.
Тогава й се усмихнах широко, позволявайки на устните си да се дръпнат назад, като показах редиците блестящи, остри като бръснач зъби, зад тях.
Беше глупаво нещо, но внезапно бях неочаквано отчаян да направя някакво предупреждение пред момичето. Тялото й беше по-близо до моето от преди, отместило се несъзнателно в течението на разговора ни. Всичките малки значи, които бяха достатъчни, за да уплашат останалата част от човечеството, изглежда не работеха върху нея. Защо не се сви настрани от мен от страх? Със сигурност бе видяла достатъчно от тъмната ми страна, за да осъзнае опасността, интуитивна, каквато изглежда беше.
Не видях предупреждението ми да има желания ефект. Точно тогава г-н Бенър призова за вниманието на класа и тя веднага се извъртя настрани от мен. Изглеждаше малко облекчена от прекъсването, така че може би разбираше подсъзнателно.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Надявах се.
Познах очарованието, което нарастваше в мен, в момента в който се опитах да го изкореня. Не можех да си позволя да намеря Бела Суон за интересна. Или по-скоро, тя не можеше да си го позволи. Вече бях нетърпелив за още един шанс да говоря с нея. Исках да зная повече за майка й, живота й преди да дойде тук, отношенията й с баща й. Всичките безсмислени детайли, които щяха да допълнят характера й по-нататък. Но всяка секунда, която прекарвах с нея беше грешка, риск, който тя не трябваше да поема.
Разсеяно, тя отметна гъстата си косата точно в момента, в който си бях позволил още едно вдишване. Особено концентрирана вълна от аромата й удари задната част на гърлото ми.
Беше като първия ден - като унищожителен куршум. Болката от горящата сухост ме замая. Отново трябваше да хвана масата, за да се задържа на мястото си. Този път имах малко повече контрол. Поне не счупих нищо. Чудовището изръмжа вътре в мен, но не почувства наслада от болката ми. То беше вързано прекалено здраво. За момента.
Напълно спрях да дишам, и се наклоних надалеч от момичето толкова, колкото можех.
Не, не можех да си позволя да я смятам за очарователна. Колкото по-интересна я намирах, толкова по-вероятно беше да я убия. Вече бях направил две дребни издънки днес. Щях ли да направя трета, която да не е дребна?
Веднага след като звънеца звънна излетях от стаята - навярно унищожавайки каквато и впечатление на любезност да бях наполовина изградил в течението на часа. Отново се задъхах докато вдишвах чистия, влажен въздух навън, сякаш той беше лековита есенция. Побързах да измина колкото се можеше по-голямо разстояние между мен и момичето.
Емет ме чакаше отвън до вратата на стаята ни по Испански. Той наблюдаваше дивото ми изражение за момент.
Как мина? зачуди се той внимателно.
"Никой не умря," промърморих аз.
Предполагам, че и това е нещо. Когато видях как Алис се хвърли в канавката си помислих ...
Докато влизахме в класната стая видях спомена му само от преди няколко мига, видян през отворената врата на стаята, където бе последния му час: Алис, вървяща бързо през градината към сградата за науки. Усетих импулса, който той си спомни, да стане и да се присъедини към нея, а после решението му да остане. Ако Алис имаше нужда от помощта му, тя щеше да го помоли ...
Затворих очите си в ужас и отвращение, когато се стоварих на стола си. "Не осъзнах, че беше толкова близо. Не мислех, че ще ... Не видях, че е толкова зле," прошепнах аз.
Не е било, увери ме той. Никой не е умрял, нали?
"Точно така," казах аз през зъбите си. "Не и този път."
Може би ще стане по-лесно.
"Сигурно."
Или, може би ще я убиеш. Той сви рамене. Няма да си първия, който да обърка нещата. Никой няма да те съди прекалено остро. Понякога човекът просто мирише прекалено добре. Впечатлен съм, че издържа толкова много.
"Не ми помагаш, Емет."
Бях отвратен от приемането му на идеята, че ще убия момичето, че това беше някак си неизбежно. Нейна ли беше вината, че мирише толкова добре?
Знам кога се случи с мен ... той се отдаде на спомени, връщайки ме половин век назад към една селска пътека привечер, където жена на средна възраст взимаше изсъхналите си чаршафи от въже, завързано между две ябълки. Миризмата на ябълки висеше тежко във въздуха - прибирането на реколтата беше свършило и обраните ябълки бяха пръснати по земята, ожулванията по корите им процеждаха уханието им на гъсти облаци. Прясно окосено поле от сено беше фона на този аромат, хармония. Той вървеше нагоре по пътя, едва очевидно към жената, изпълнявайки поръчката на Розали. Небето над главата му беше пурпурно, над дърветата по на запад - оранжево. Той можеше да продължи нагоре след криволичещата каруца и тогава нямаше да има причина да си спомня тази вечер, с изключение на това, че внезапен нощен бриз духна белите чаршафи като платна и отвя аромата на жената в лицето на Емет.
"Ах," изстенах аз. Сякаш моята собствена припомнена жажда не беше достатъчна.
Знам. Не трая дори половин секунда. Дори не си помислих за това да се съпротивлявам.
Споменът му стана прекалено ясно формулиран, за да го понеса.
Скочих на краката си, зъбите ми се стиснаха достатъчно здраво, за да прережат и стомана.
"Esta bien, Edward?” (“Добре ли си, Едуард?") попита г-жа Гоф, сепната от внезапното ми движение. Можех да видя лицето си в ума й и знаех, че далеч не изглеждам добре.
“Me perdona” ("Извинявам се") промърморих аз като се отправих към вратата.
“Emmett - por favor, puedas tu ayuda a tu hermano?” ("Емет - моля те, можеш ли да помогнеш на брат си?") попита тя, сочейки безпомощно към мен, когато се втурнах през вратата навън от стаята.
"Разбира се," чух го да казва. А после бе точно зад мен.
Той ме последва до далечната страна на сградата, където се изравни с мен и сложи ръката си върху рамото ми.
Избутах ръката му с ненужна сила. Бих строшил костите на ръката на обикновен човек и костите на подмишницата, свързана с нея.
"Съжалявам, Едуард."
"Знам." Поех дълбока глътка въздух, опитвайки се да прочистя съзнанието и дробовете си

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

"Толкова ли е зле колкото това?" попита той, като се опитваше да не мисли за миризмата и вкуса на спомена му, докато питаше, но не успя напълно.
"По-зле, Емет, по-зле."
За момент той беше тих.
Може би ...
"Не, няма да стане по-добре, ако свърша неприятната работа. Връщай се в клас, Емет. Искам да съм сам."
Той се обърна без друга дума или мисъл и си тръгна тихо. Щеше да каже на учителката по испански, че ми е лошо, или че съм си тръгнал, или че съм опасен, неудържим вампир. Имаше ли значения извинението му? Може би нямаше да се върна. Може би трябваше да замина.
Отново отидох до колата си, за да изчакам края на училището. Да се крия. Отново.
Трябва да съм прекарал времето вземайки решения или подкрепяйки ги, но, като наркоман, открих, че търся из брътвежа от мисли, излъчващи се от училищните сгради. Познатите гласове изпъкваха, но не бях заинтересуван в това да слушам виденията на Алис или оплакванията на Розали точно сега. Лесно намерих Джесика, но момичето не беше с нея, така че продължих да търся. Мислите на Майк Нютън приковаха вниманието ми и най-накрая я засякох в салона с него. Той беше нещастен, защото й бях говорил днес в часа по биология. Той преглеждаше набързо отговора й, когато засегна темата ...
Всъщност никога не съм го виждал да говори с когото и да било с повече от една дума тук там. Разбира се, че ще реши да сметне Бела за интересна. Не ми харесва начина, по който я гледа. Но тя не изглежда прекалено развълнувана от него. Какво е казал? "Чудя се какво му имаше миналия понеделник." Нещо такова. Не звучеше сякаш й пука. Не би могло да е голям разговор ...
Той говореше така извън песимизма си, насърчен от идеята, че Бела не е била заинтересувана от разговора с мен. Това ме подразни доста повече от допустимото, затова спрях да го слушам.
Сложих CD с бурна музика в стереото и после го усилих, докато не заглуши останалите гласове. Трябваше много силно да се концентрирам върху музиката, за да се запазя настрани от това да се върна към мислите на Майк Нютън, за да шпионирам неподозиращото момиче ...
Няколко пъти постъпих нечестно, когато часа привършваше. Не шпионирах, опитвах се да убедя себе си. Просто се подготвях. Исках да зная точно кога ще напусне салона, кога ще е на паркинга. Не исках да ме изненада.
Когато учениците започнаха да излизат един по един през вратите на салона, излязох от колата си, без да знам защо точно го направих. Дъждът беше лек - игнорирах го, докато той бавно се просмукваше в косата ми.
Исках ли тя да ме види тук? Надявах ли се, че ще дойде да говори с мен? Какво правех?
Не мръднах, въпреки че се опитах да се самоубедя да се върна в колата, знаейки, че поведението ми бе осъдително. Държах ръцете си скръстени пред гърдите си и дишах съвсем леко, докато я гледах как върви бавно към мен, устата й извита надолу в ъгълчетата. Тя не ме погледна. Няколко път хвърли поглед на облаците с гримаса, сякаш я дразнеха.
Бях разочарован, когато тя стигна колата си преди да й се наложи да мине покрай мен. Щеше ли да ми проговори? Щях ли аз да й проговоря?
Тя се качи в избледял пикап Чеви, ръждясал бегомот, който бе по-стар от баща й. Гледах я как го запали - старият двигател изрева по-силно от която и да е от останалите коли на паркинга - а после задържа ръцете си срещу затоплящите клапи. Студа й беше неудобен - тя не го харесваше. Тя прокара пръстите си през гъстата си коса, бутайки кичури пред струята горещ въздух, сякаш се опитваше да ги изсуши. Представих си как ще мирише кабината на камиона, а после бързо изгоних мисълта.
Тя се огледа наоколо, приготвяйки се да излезе от паркинга и най-накрая погледна в моя посока. Вгледа се в мен само за половин секунда и всичко, което успях да прочета в очите й беше изненада, преди да дръпне очите си настрани и да даде на задна. А после изскърца, за да спре отново, задния край на пикапа пропусна сблъсъка с малката лека кола на Ерин Тайлър наистина само на няколко инча.
Тя се вгледа в огледалото й за обратно виждане, устата й отворена от раздразнение. Когато другата кола я задмина тя провери по два пъти всички места, които виждаше трудно, а после излезе бавно от мястото за паркиране толкова внимателно, че ме накара да се усмихна. Беше сякаш тя мислеше, че е опасна в гракналия си пикап.
Мисълта Бела Суон да е опасна за когото и да било, без значение какво караше, ме разсмя, докато момичето минаваше покрай мен, взиращо се право напред.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

3. Феномен

Наистина, не бях жаден, но реших пак да ловувам тази нощ. Малка предпазна мярка, въпреки че знаех, че ще е недостатъчна.
Карлайл дойде с мен; не сме били заедно насаме откакто се бях върнал от Денали. Докато бягахме през черната гора го чух да си мисли за прибързаното довиждане от миналата седмица.
В паметта му видях как бяха изкривени чертите на лицето ми в жестоко отчаяние. Усетих изненадата му и внезапното му притеснение.
"Едуард?"
"Трябва да замина, Карлайл. Трябва да замина сега."
"Какво се е случило?"
"Нищо. За сега. Но ще се случи, ако остана."
Той протегна ръка към моята. Усетих как, когато се свих настрани от ръката му, това го нарани.
"Не разбирам."
"Някога ... въобще някога ... "
Гледах се как поемам дълбок дъх, видях дивата светлина в очите ми през филтъра на дълбокото му безпокойство.
"Имало ли е някога човек, който да ти мирише по-добре, отколкото останалите? Много по-добре?"
"Оу."
Когато знаех, че е разбрал, лицето ми се спусна със срам. Той се бе протегнал да ме докосне, игнорирайки това, че отново се отдръпнах, и постави ръката си на рамото ми.
"Направи каквото трябва, за да устоиш, сине. Ще ми липсваш. Ето, вземи колата ми. По-бърза е."
Сега се чудеше дали бе направил правилното нещо тогава, отпращайки ме. Чудеше се дали не ме беше наранил с липсата на доверие.
"Не," прошепнах аз, докато тичах. "Това беше нещото, от което се нуждаех. Можех толкова лесно да предам това доверие, ако ми беше казал да остана."
"Съжалявам за това, че страдаш, Едуард. Но трябва да направиш каквото можеш, за да запазиш момичето Суон живо. Дори, ако това означава, че трябва да ни напуснеш отново."
"Знам, знам."
"Защо се върна? Знаеш колко съм щастлив, че си тук, но ако това е прекалено трудно ... "
"Не ми харесва да се чувствам като страхливец," признах аз.
Бяхме забавили - сега едва се тътрехме през мрака.
"По-добре това, отколкото да я поставяш в опасност. Тя ще си тръгне след година или две."
"Прав си, знам това." Напротив, дори думите му само ме правеха по-разтревожен да остана. Момичето ще си е тръгнало след година или две ...
Карлайл спря да бяга и аз спрях с него; той се обърна, за да проучи изражението ми.
Но ти няма да бягаш, нали?
Наведох глава.
Гордост ли е това, Едуард? Няма нищо срамно в това -
"Не, не е гордостта това, което ме държи тук. Не и сега."
Това, че няма къде да отидеш?
Изсмях се кратко. "Не, това не би ме спряло, ако можех да се накарам да замина."
"Ще дойдем с теб, разбира се, ако това е нещото, от което се нуждаеш. Просто трябва да помолиш. И за останалите бихме се преместили без да се оплакваме. Те няма да проявят недоволство."
Вдигнах една вежда.
Той се засмя. "Да, Розали може би, но тя ти го дължи. Във всеки случай, по-добре е за нас да заминем сега, никаква щета не е нанесена, отколкото да заминем по-късно, когато е бил сложен краят на един живот.” Целият хумор бе изчезнал в края.
Потръпнах от думите му.
"Да," съгласих се аз. Гласът ми звучеше дрезгав.
Но ти не заминаваш?
Въздъхнах. "Трябва."
"Какво те държи тук, Едуард? Не успявам да видя ... "
"Не знам дали мога да го обясня." Дори аз самия не го разбирам.
Той преценяше изражението ми доста време.
Не, не виждам. Но ще уважа уединението ти, ако предпочиташ това.
"Благодаря. Благородно от твоя страна, виждайки как аз не давам уединение на никого." С едно изключение. И правех каквото можех, за да я лиша от нейното, нали?
Всички си имаме своите чудатости. Той се засмя отново. Да ловуваме?
Беше уловил миризмата на стадо елени. Беше трудно да събереш много ентусиазъм за това, което беше, дори и при най-добрите обстоятелства, по-малко от затоплящ устата аромат. Точно сега, със свежия спомен в главата ми за миризмата на кръвта на момичето, ароматът всъщност преобърна стомаха ми.
Въздъхнах. "Хайде," съгласих се аз, знаейки че наливайки насила още кръв в гърлото си, ще помогне толкова малко.
И двамата се прехвърлихме в свита ловна стойка и позволихме на непривлекателната миризма да ни води тихо напред.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Беше по-студено, когато се прибрахме вкъщи. Разтопения сняг бе замръзнал; сякаш тънък лист стъкло покриваше всичко - всяка борова игличка, всяко папратово листо, всеки стрък трева беше заледен.
Докато Карлайл отиде да се преоблече за ранната си смяна в болницата, аз останах край реката, чакайки слънцето да изгрее. Чувствах се направо подут от количеството кръв, което бях изпил, но знаех, че липсата на действителна жажда няма да означава нищо отново до момичето,.
Студен и неподвижен като камъка, върху който стоях, се вгледах в тъмната вода, която течеше покрай ледения бряг, взирайки се прави през нея.
Карлайл беше прав. Трябваше да напусна Форкс. Можеше да разпространят някаква история относно отсъствието ми. Пансион в Европа. Посещение на далечни роднини. Тинейджър беглец. Историята нямаше значение. Никой нямаше да пита прекалено настоятелно.
Беше само година или две и момичето щеше да изчезне. Щеше да продължи с живота си - щеше да има живот, с който да продължи. Щеше да отиде някъде в колеж, да остарее, да започне кариера, навярно да се омъжи за някого. Можеш да си представя това - можех да видя момичето облечено цялото в бяло и вървящо с премерена стъпка, ръката й върху тази на баща й.
Беше странно, болката, която тази картина ми причиняваше. Не можех да я разбера. Ревнувах ли, за това, че тя имаше бъдеще, което аз никога нямаше да имам? Това нямаше смисъл. Всеки един от хората около мен имаше същия този потенциал пред себе си - живот - и рядко спирах, за да им завиждам.
Трябваше да я оставя на бъдещето й. Да спра да рискувам живота й. Това беше правилното нещо, което да направя. Карлайл винаги избираше правилните неща. Сега трябваше да го послушам.
Слънцето изгря зад облаците и слабата светлина заблестя от цялата замръзнала повърхност.
Още един ден, реших аз. Ще я видя още веднъж. Мога да понеса това. Може би щях да спомена предстоящото ми заминаване, да започна слуха.
Това щеше да е трудно; можех да усетя това в тежкото съпротивление, което вече ме караше да търся извинение, за да остана - да удължа последния срок с два дни, три, четири ... Но аз щях да направя правилното нещо. Знаех, че можех да се доверя на съвета на Карлайл. А също така знаех, че бях прекалено противоречив, за да направя правилното решение сам.
Прекалено противоречив. Колко от тази съпротива идваше от завладяващото ми любопитство, и колко идваше от незадоволения ми апетит?
Влязох, за да се преоблека в свежи дрехи за училище.
Алис ме чакаше, седейки върху ръба на най-горното стъпало на третия етаж.
Отново заминаваш, обвини ме тя.
Въздъхнах и кимнах.
Не мога да видя къде отиваш този път.
"Все още не знам къде отивам," прошепнах аз.
Искам да останеш.
Заклатих глава.
Може би Джаз и аз можем да дойдем с теб?
"Те ще имат нужда от теб толкова повече, когато аз не съм тук, за да внимавам за тях. И помисли за Езме. Ще отнемеш ли половината й семейство с един удар?"
Ще я натъжиш толкова много.
"Знам. Ето защо ти трябва да останеш."
Това не е същото като да те има теб тук, и ти знаеш това.
"Да. Но трябва да направя това, което е правилно."
Има много правилни начини и много грешни начини, въпреки това, нали?
За един кратък момент тя бе отнесена от едно от нейните видения; аз гледах заедно с нея, докато неясните образи проблясваха и се въртяха. Видях себе си смесен с различни сенки, които не можех да разбера - мъгливи, неправилни форми. И после, изведнъж, кожата ми блестеше на ярката светлина на една малка открита ливада. Това беше място, което познавах. Имаше фигура заедно с мен в ливадата, но, отново, беше неясна, не до толкова, че да я позная. Образите потръпнаха и изчезнаха, когато милиони малки избори отново пренаредиха бъдещето.
"Не схванах много от това," казах й аз, когато видението помръкна.
Нито пък аз. Бъдещето ти се променя толкова бързо, че не мога да проследя нито едно от тях. Въпреки това, мисля ...
Тя спря, прелиствайки обширна колекция от други скорошни видения относно мен. Всички бяха еднакви - замъглени и неясни.
"Въпреки това мисля, че нещо се променя," каза тя на глас. "Изглежда животът ти е на кръстопът."
Тя ми се изплези.
"Обаче днес е добре, нали?" попитах аз, гласът ми внезапно неспокоен.
"Не те виждам да убиваш някого днес," увери ме тя.
"Мерси, Алис."
"Отиди да се облечеш. Няма да кажа нищо - ще те оставя ти да кажеш на останалите когато си готов."
Тя стана и се отправи надолу по стълбите, рамената й леко се свиха. Ще ми липсваш. Наистина.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Да, тя наистина също щеше да ми липсва.
Пътуването до училище беше тихо. Джаспър можеше да каже, че Алис е разтревожена за нещо, но знаеше, че ако тя искаше да говори за това, вече щеше да го е направила. Емет и Розали очевидно прекарваха един от техните моменти, гледайки взаимно очите си втренчено, с възхищение - беше по-скоро отвратително да ги гледаш отстрани. Всички бяхме доста наясно колко отчаяно влюбени бяха те. Или просто бях кисел, защото бях единствения сам. Някои дни беше по-трудно да живееш с три двойки перфектно паснали си влюбени. Този беше един от тях.
Може би те всички щяха да са по-щастливи без мен, навъртащ се наоколо, в лошо настроение и войнствен като стария човек, който трябваше да съм досега.
Разбира се, първото нещо, което направих, когато стигнахме училището, беше да погледна за момичето. Просто подготвяйки се отново.
Ясно.
Беше неудобно това как светът ми изглежда бе празен за всичко останало освен нея - вече цялото ми съществуване се въртеше около момичето, отколкото покрай мен самия.
Все пак, наистина беше достатъчно лесно за разбиране; след 80 години едно и също нещо всеки ден и всяка нощ, всяка промяна стана точка на вглъбеност.
Тя все още не беше пристигнала, но можех ли да чуя бурното пухтене на двигателя на пикапа й в далечината? Облегнах се на колата, за да чакам. Алис остана с мен, докато останалите отидоха направо в клас. Те бяха отегчени от моята фикс идея - за тях беше непоносимо как някой човек може да задържи интереса за толкова дълго, без значение колко апетитно миришеше.
Момичето бавно се появи, очите й съсредоточени върху пътя, а ръцете й здрави върху волана. Изглеждаше разтревожена за нещо. Отне ми секунда да разбера какво беше това нещо, да осъзная, че всеки човек беше със същото изражение днес. Ах, пътят беше хлъзгав от леда и те всички се опитваха да шофират по-внимателно. Можех да видя, че тя поема добавения риск сериозно.
Това се връзваше с малкото, което бях научил за характера й. Прибавих това към малкия си списък: тя беше сериозен човек, отговорен човек.
Паркира не много далеч от мен, но все още не ме беше забелязала да стоя тук, взирайки се в нея. Чудех се какво ли щеше да направи когато го забележи? Да се изчерви и да отмине? Това беше първото ми предположение. Но може би щеше да се вгледа обратно към мен. Може би щеше да дойде да говори с мен.
Поех дълбока глътка въздух, напълвайки дробовете си с надежда, за всеки случай.
Тя излезе от камиона внимателно, проверявайки хлъзгавия път преди да постави тежестта си върху него. Не вдигна поглед и това ме разочарова. Може би аз щях да отида да говоря с нея ...
Не, това би било грешно.
Вместо да се обърне към училището, тя се отправи към задната част на пикапа, прилепвайки се отстрани на товарната му част по смешен начин, без да се доверява на стъпването си. Това ме накара да се усмихна и усетих очите на Алис върху лицето си. Не слушах какво я накара това да си помисли - прекалено много се забавлявах гледайки как момичето проверява веригите си. Тя всъщност изглеждаше застрашена от падане от начина, по който краката й се хлъзгаха наоколо. Никой друг нямаше проблеми - беше ли паркирала в най-лошото място от леда?
Тя се спря там, взирайки се надолу със странно изражение на лицето си. Беше ... нежно? Сякаш нещо относно гумата я правеше емоционална?
Отново, любопитството ме измъчваше като жажда. Беше така, сякаш трябваше да знам какво си мисли тя - сякаш нищо друго нямаше значение.
Щях да отида да говоря с нея. Изглеждаше так, сякаш би приела една ръка във всеки случай, поне докато не е извън хлъзгавата настилка. Разбира се, че не можех да й предложа това, нали? Поколебах се, развълнуван. Толкова враждебна, колкото изглеждаше към снега, тя едва ли щеше да приветства допира на студената ми бяла ръка. Трябваше да нося ръкавици -
"НЕ!" ахна Алис на глас.
Внезапно, прегледах мислите й, предполагайки отначало, че бях направил лош избор и тя ме бе видяла да върша нещо непростимо. Но въобще нямаше никаква връзка с мен.
Тайлър Кроулей беше решил да вземе завоя на паркинга с непреценена скорост. Изборът щеше да го плъзне през малкото парче заледена земя ...
Видението дойде само половин секунда преди реалността. Микробусът на Тайлър зави на ъгъла докато аз все още гледах завършека, който бе изкарал ужасеното ахване през устните на Алис.
Не, това видение нямаше нищо общо с мен, и все пак беше изцяло свързано с мен, защото микробусът на Тайлър - гумите точно в момента удряха леда по възможно най-лошия ъгъл - щеше да се завърти през паркинга и да удари момичето, което се бе превърнало в неканена фокусна точка на света.
Дори и без предсказанието на Алис би било достатъчно просто да разчета траекторията на машината, излизаща от контрола на Тайлър.
Момичето, стоящо именно на грешното място в задната част на пикапа, вдигна поглед, смутена от звука на стържещите гуми. Тя погледна точно в моите приковани от ужас очи и после се обърна да наблюдава приближаващата смърт.
Не нея! Думите викаха в главата ми, сякаш бяха нечии други.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Все още затворен в мислите на Алис видях как видението изведнъж се променя, но нямах време да видя какъв щеше да е резултата.
Спуснах се през паркинга, хвърляйки се между плъзгащия се микробус и замръзналото момиче. Движех се толкова бързо, че всичко беше замъглено освен предметът на вниманието ми. Тя не ме видя - никои човешки очи не биха могли да проследят полета ми - все още взираща се в тежката неясна фигура, която щеше да смели тялото й срещу металния скелет на пикапа й.
Хванах я през кръста, движейки се с прекалено неотложна нужда, за да бъда нежен, какъвто тя имаше нужда да съм. В стотна от секундата между момента, в който я дръпнах леко от пътя на смъртта, и момента когато ударих силно земята, с нея в ръцете си, аз бях напълно наясно с крехкостта и чупливостта на тялото й.
Когато чух, че главата й удари леда, се почувствах така, сякаш аз също се бях превърнал в лед.
Но дори нямах цяла секунда да проверя състоянието й. Чух микробусът зад нас да стърже и скърца когато се изкриви от желязното тяло на пикапа на момичето. Той променяше курса си, движейки се по дъга, идвайки отново за нея - сякаш тя бе магнит, дърпащ я към нас.
Дума, която никога преди не бях казвал в присъствието на дама се изплъзна между стиснатите ми зъби.
Вече бях направил прекалено много. Когато почти бях прелетял през въздуха, за да я бутна от пътя, напълно бях наясно с грешката, която правех. Знаенето, че е грешка не ме спря, но не бях наясно с риска, който поемах - поемайки го не само за себе си, но и за цялото си семейство.
Показ.
А това определено нямаше да помогне, но нямаше начин да позволя на колата да успее във втория си опит да отнеме живота й.
Пуснах я и протегнах ръце, хващайки микробуса преди той да може да докосне момичето. Силата му ме хвърли назад към колата паркирана до пикапа й, и можех да усетя как шасито й се изкриви зад раменете ми. Микробуса потръпна и се обърна срещу твърдото препятствие от ръцете ми, а после се олюля, балансирайки нестабилно на останалите две гуми.
Ако мръднех ръцете си задната му гума щеше да се стовари върху краката й.
Ох, в името на всичко, което бе свято, нямаше ли катастрофата някога да свърши? Имаше ли нещо друго, което можеше да се обърка? Едва ли можех да стоя тук, държейки микробуса във въздуха, и да чакам спасение. Нито пък можех да го хвърля - трябваше да взема предвид шофьора, мислите му несвързани от паниката.
С вътрешен стон, бутнах микробуса, така че той се люшна са момент настрани от нас. Когато падна обратно към мен го хванах отдолу с дясната си ръка, докато обвивах лявата си около кръста на момичето отново и я дръпнах изпод колата, бутайки я силно към себе си. Тялото й мръдна отпуснато когато я завъртях, така че краката й да са на безопасно място - беше ли тя в съзнание? Колко вреди й бях нанесъл в допълнителния ми опит да я спася?
Знаех, че съм в средата на криза. Колко бе видяла тя? Видяха ли ме други свидетели да се материализирам до нея и после да жонглирам микробуса, докато се опитвах да я извадя изпод него? Тези въпроси трябваше да са най-голямата ми грижа.
Но бях прекалено разтревожен за да се безпокоя за заплахата от показ толкова много, колкото трябваше. Прекалено паникьосан, че може би самият аз съм я наранил в усилието си да я защитя. Прекалено уплашен да я чувствам толкова близо до мен, знаейки, че можех да подуша, ако си позволя да вдишам. Прекалено наясно с горещината на нежното й тяло, притиснато срещу моето - дори въпреки двойното препятствие на якетата ни, можех да усетя жегата ...
Първият страх беше най-голям. Когато писъкът на свидетелите се увеличи около нас се наведох, за да разгледам лицето й, за да видя дали беше в съзнание - страстно надявайки се, че тя не кървеше от никъде.
Очите й бях отворени, взиращи се с шок.
"Бела," попитах аз бързо. "Добре ли си?"
"Добре съм." Тя каза думите автоматично, с замаян глас.
Облекчение, толкова остро, че бе почти болка, премина през мен при звука на гласа й. Вдишах въздух през зъбите си и нямах нищо против съпътстващия го огън в гърлото ми. Почти го приветствах.
Тя се напрегна, за да се изправи, но аз не бях готов да я пусна. Чувствах се някак... по-сигурен? По-добре, поне, да я имам притисната до мен.
"Внимавай," предупредих я аз. "Мисля, че си удари главата доста силно."
Нямаше миризма на прясна кръв - едно снизхождение - но това не отхвърляше вътрешни наранявания. Изведнъж силно ми се прииска да я заведа при Карлайл и цялото ласкателство от апаратурата на рентгенологията.
"Оу," каза тя, тонът й смешно шокиран, когато осъзна, че съм точно над главата й.
"Така си и помислих." Беше ми смешно, благодарение на успокоението, то дори ме разсмя.
"Как по ..." гласът й се провлачи, а очите й се смутиха. "Как стигна толкова бързо до тук?"
Облекчението се раздразни, хуморът изчезна. Тя беше забелязала прекалено много.
Сега, когато изглежда момичето беше в прилична форма, притеснението за семейството ми стана по-остро.
"Стоях точно до теб, Бела." От опит знаех, че ако съм изключително убедителен когато лъжа това прави всеки разпитващ по-малко убеден в истината.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Тя се помъчи да мръдне отново и този път й позволих. Имах нужда да дишам, така че да изиграя ролята си правилно. Имах нужда от пространство от топлокръвното й тяло, така че то да не се смесва с миризмата й и да ме обърка. Дръпнах се от нея, възможно най-далеч в малкото пространство между разбитите коли.
Тя се вгледа нагоре към мен и аз й отвърнах. Да погледна настрани първи беше грешка, която само некомпетентен лъжец би направил. Изражението ми беше спокойно, любезно ... Изглежда я обърка. Това беше добре.
Сцената на инцидента сега беше наобиколена. Главно ученици, деца, надничащи и бутащи се напред през пролуките, за да видят дали се виждаха някакви обезобразени тела. Имаше бръщолевене от виковете и изблик от шокирани мисли. Разгледах мислите веднъж, за да се убедя, че все още нямаше подозрения, а после ги изключих и се концентрирах единствено върху момичето.
Тя беше разсеяна от хаоса. Хвърли бегъл поглед наоколо, изражението й все още слисано и се опита да стане на крака.
Сложих леко ръката си върху рамото й, за да я задържа долу.
"Просто остани неподвижна за сега." Тя изглеждаше добре, но наистина ли можеше да мърда врата си? Отново исках Карлайл. Годините ми теоретично медицинско обучение не се сравняваха с вековете му от непосредствена практика.
"Студено е," възрази тя.
Тя почти беше смъртоносно смачкана два отделни пъти и веднъж осакатена, и студа беше това, което я притесняваше. Хихикане се изплъзна измежду зъбите ми, преди да успея да си спомня, че ситуацията не беше смешна.
Бела мигна, и очите й се фокусираха върху лицето ми. "Ти беше ето там."
Това ме накара да изтрезнея отново.
Тя погледна бегло на юг, въпреки че нямаше какво да види освен смачканата страна на колата. "Ти беше до колата си."
"Не, не бях."
"Видях те," настоя тя; гласът й като на дете, което е упорито. Челюстта й се издаде напред.
"Бела, аз стоях до теб и те бутнах от пътя."
Вгледах се дълбоко в широките й очи, опитвайки се да я заставя да приеме версията ми - единствената рационална версия на масата.
Челюстта й се намести. "Не."
Опитах се да остана спокоен, да не се паникьосвам. Само ако можех да я накарам да мълчи за малко, да ми даде шанс да унищожа доказателствата ... и да подкопая историята, разкривайки нараняването на главата й.
Не трябва ли да е лесно да запазя мълчаливо това тихо, потайно момиче? Само ако ми се довери, просто за малко ...
"Моля те, Бела," казах аз, а гласът ми беше прекалено развълнуван, защото внезапно поисках тя да ми се довери. Исках го безнадеждно и не само във връзка с този инцидент. Глупаво желание. Какъв би бил смисълът тя да ми се доверява?
"Защо?" попита тя, все още отбранително.
"Довери ми се," помолих аз.
"Ще обещаеш ли, че ще ми обясниш всичко по-късно?"
Ядосах се, че ще трябва пак да я лъжа, когато толкова много исках да заслужа доверието й по някакъв начин. Така че, когато отговорих, това беше остроумен отговор.
"Добре."
"Добре," повтори тя със същия тон.
Докато спасителната операция започваше около нас - пристигаха възрастни, викаха специалистите, сирени в далечината - се опитах да игнорирам момичето и да подредя приоритетите си в правилния ред. Търсех във всеки ум на паркинга, и очевидците, и дошлите по-късно, но не можех да открия нищо опасно. Повечето бяха изненадани да ме видят тук, до Бела, но всички заключиха - тъй като нямаше друг възможен извод - че просто не са ме забелязали стоящ до момичето преди инцидента.
Тя беше единствената, която не прие лесното обяснение, но щеше да се смята за най-ненадеждния свидетел. Беше изплашена, травмирана, да не споменавам понесения удар на главата. Вероятно в шок. Ще е приемливо историята й да е объркана, нали? Никой няма да й повярва, особено при толкова много други свидетели ...

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Трепнах, когато улових мислите на Розали, Джспър и Емет, тъкмо пристигащи на сцената. Тази вечер ще бъде ужасно.
Исках да изгладя идентичната вдлъбнатина, която раменете ми бяха оставили в светлокафявата кола, но момичето беше прекалено наблизо. Трябваше да изчакам докато тя се разсее.
Беше дразнещо да чакам -толкова много очи върху мен - докато хората се бореха с микробуса, опитвайки се да го бутнат встрани от нас. Можех да им помогна, просто за да забързам процеса, но вече имах достатъчно неприятности, а и момичето имаше остър поглед. Най-накрая, успяха да го мръднат достатъчно настрани, за да може бърза помощ да стигне до нас с носилките си.
Познато, лице с прошарена коса ме прецени.
"Хей, Едуард," каза Бред Уарнър. Той беше дипломиран санитар и аз добре го познавах от болницата. Беше късмет - единственият късмет за днес - че той беше първи при нас. В мислите си, той не вярваше че изглеждам буден и спокоен. "Добре ли си, момче?"
"Перфектно, Бред. Нищо не ме докосна. Но се страхувам, че Бела може да има сътресение. Тя наистина си удари главата, когато я дръпнах от пътя ... "
Бред се обърна вниманието си към момичето, което ми метна един свиреп поглед за предателството. О, вярно. Тя беше тихият мъченик - би предпочела да страда в тишина.
Тя не опроверга историята ми веднага, въпреки това, и това ме накара да се чувствам по-спокоен.
Следващия санитар от бърза помощ се опита да настоява да им позволя да се погрижат за мен, но не беше прекалено трудно да го разубедя. Обещах да позволя на баща ми да ме прегледа, и се разминах. С повечето хора, говоренето с хладнокръвно убеждение бе единственото нужно нещо. Повечето хора, само не и момичето, разбира се. Вписваше ли се тя в някой от нормалните шаблони?
Когато й сложиха шина на врата - и лицето й стана алено от неловкото положение - използвах момента на разсейване тихо да променя формата на вдлъбнатината в светлокафявата кола със задната част на крака си. Само братята и сестрите ми забелязаха какво правех и чух обещанието, което Емет направи на ум, да оправи всичко, което съм пропуснал.
Благодарен за помощта му - и по-благодарен, че Емет, най-малкото, вече ми бе простил опасния избор - бях по-спокоен когато се качих на предната седалка на линейката до Бред.
Началникът на полицията пристигна преди да успеят да кача Бела в задната част на линейката.
Въпреки че мислите на бащата на Бела бяха вече изказани думи, паниката и безпокойството излъчващи се от ума на мъжа просто заглушиха всяка друга мисъл в района. Безмълвното притеснение и вина, нарастването им, просто се изливаха от него, когато видя единствената си дъщеря на носилка.
Изливащи се от него и през мен, повтарящи се и ставащи по-силни. Когато Алис ме бе предупредила, че убийството на дъщерята на Чарли Суон би убило и него също, тя не преувеличаваше.
Главата ми се поду от тази вина докато слушах паникьосания му глас.
"Бела!" извика той.
"Напълно съм добре, Чар - татко." въздъхна тя. "Нищо лошо ми няма."
Уверението й леко потуши ужаса му. Той веднага се обърна към най-близкия санитар и изиска повече информация.
Не по рано от момента, в който го чух да говори, формирайки перфектно свързани изречения въпреки паниката си, осъзнах, че притеснението и безпокойството му не бяха безмълвни. Аз просто ... не можех да чуя точните думи.
Хмм. Чарли Суон не беше така мълчалив като дъщеря си, но можех да видя от къде го е наследила. Интересно.
Никога не бях прекарвал много време около градския полицейски началник. Винаги го бях смятал за мъж със бавни мисли - сега осъзнавах, че аз бях този, който беше бавен. Мислите му бяха отчасти скрити, не липсващи. Можех единствено да хвана общата им насока, атмосферата им.
Исках да слушам по-внимателно, да видя дали ще мога да открия в този нов, по-малък пъзел ключът за тайната на момичето. Но Бела по това време вече бе натоварена в задната част и линейката беше на път.
Беше трудно да се откъсна от това вероятно решение на мистерията която ме бе погълнала. Но сега трябваше да мисля - да погледна какво бе сторено днес от всеки ъгъл. Трябваше да слушам, да се уверя, че не ни бях поставил в толкова голяма опасност, че да се наложи да заминем. Трябваше да се концентирам.
В мислите на санитаря нямаше нищо, което да ме притесни. Доколкото можеха да кажат, нямаше нищо нередно с момичето. И Бела се придържаше към историята, която бях предложил, засега.

Алис Кълан

Алис Кълан
Moderator
Moderator

Първият приоритет, когато стигнем болницата, беше да видя Карлайл. Бързах през автоматичните врати, но не бях способен напълно да се въздържам от това да се грижа за Бела; хвърлях й по едно око през мислите на парамедиците.
Беше лесно да открия познатия ми ум на баща ми. Той беше в малкия си офис, съвсем сам - вторият късмет в този не-късметлийски ден.
"Карлайл."
Той бе чул приближаването ми и веднага, когато видя лицето ми, се разтревожи. Скочи на крака, лицето му стана бяло като кост. Наведе се над спретнато подреденото му бюро от орех.
Едуард - не си -
"Не, не е това."
Той пое дълбоко въздух. Разбира се, че не. Съжалявам, че си го помислих. Очите ти, разбира се, трябваше да се сетя ... Той отбеляза моите все още златни очи с облекчение.
"Тя е ранена, въпреки това, Карлайл, навярно не сериозно, но - "
"Какво се случи?"
"Глупав автомобилен инцидент. Тя беше на грешното място в грешното време. Но не можех просто да стоя там - да й позволя да я смачка - "
Започни отначало, не разбирам. Как ти си бил замесен?
"Една кола се плъзна по леда," прошепнах аз." Вгледах се в стената зад него докато говорех. Вместо множество дипломи в рамки, той имаше една обикновена рисунка с маслени бои - една от любимите му, неоткрит Хассам. "Тя беше на пътя й. Алис я видя да идва, но нямаше време да се направи каквото и да било друго, освен да пробягам през паркинга и да я бутна от пътя. Никой не забеляза ... с изключение на нея. Трябваше да спра микробуса също, но пак никой не забеляза това ... освен тя. Аз ... Съжалявам, Карлайл. Нямах намерения да ни поставям в опасност.
Той заобиколи бюрото и постави ръката си върху рамото ми.
Направил си правилното нещо. И едва ли ти е било лесно. Гордея се с теб, Едуард.
Тогава можех да го погледна в очите. "Тя знае, че има нещо ... не наред с мен."
"Това няма значение. Ако трябва да заминем, ще заминем. Какво каза тя?"
Поклатих глава, малко обезсърчен. "Нищо, все още."
Все още?
"Съгласи се с моята версия за нещата - но очаква обяснение."
Той се смръщи, обмисляйки това.
"Тя си нарани главата - е, аз сторих това," продължих бързо аз. "Блъснах я на земята прекалено силно. Тя изглежда добре, но ... Не мисля, че ще нужно много, за да поставим под съмнение преценката й."
Чувствах се като простак, изказвайки думите.
Карлайл чу антипатията в гласа ми. Може би това няма да е нужно. Нека видим какво става, а? Изглежда имам пациент за преглед.
"Моля те," казах аз. "Толкова се притеснявам, че съм я наранил."
Изражението на Карлайл се разведри. Той приглади светлата си коса - само няколко нюанса по-светла от златните му очи - и се засмя.
Бил е интересен ден за теб, нали? В мозъка му, можех да видя иронията, и беше смешно, поне за него. Напълно обръщане на ролите. Някъде между тази кратка необмислена секунда, когато спринтирах през заледения паркинг, се бях превърнал от убиец в защитник.
Засмях се с него, спомняйки си как Бела няма да има нужда от защита от нищо друго освен от мен самия. Имаше острота в смеха ми, защото, ако не смятаме колата, която не успя да издържи, това все още беше напълно вярно.


Чаках сам в офиса на Карлайл - един от най-дългите часове, които бях преживявал - слушайки болницата, пълна с мисли.
Тайлър Кроули, шофьора на микробуса, изглежда бе ранен по-тежко от Бела и вниманието се насочи към него, докато тя чакаше реда си за рентгена. Карлайл се държеше на заден план, доверявайки се на диагнозата на помощника по психиатрия, че момичето е само леко наранено. Това ме обезпокои, но знаех, че той е прав. Един бегъл поглед към него и тя веднага ще се сети за мен, за факта, че имаше нещо ненормално в семейството ми, а това можеше да я накара да говори.
Тя определено имаше достатъчно охотен партньор, с който да разговаря. Тайлър беше погълнат от вина от факта, че почти я беше убил и изглежда не можеше да млъкне по въпроса. Можех да видя изражението й през очите му и беше ясно, че и се иска той тя спре. Как така той не го виждаше?
Имаше един напрегнат момент, в който Тайлър я попита как се бе измъкнала от пътя.
Аз чаках, без да дишам, когато тя се поколеба.
"Ъм .." чу я той да казва. После тя спря, за толкова дълго, че Тайлър се чудеше дали въпросът му не я беше объркал. Най-накрая, тя продължи. "Едуард ме бутна от пътя."
Издишах. И после дишането ми се ускори. Никога не я бях чувал да изговаря името ми преди. Харесваше ми начина, по който звучеше - дори чувайки го през мислите на Тайлър. Исках самият аз да го чуя ...
"Едуард Калън," каза тя, когато Тайлър не разбра кого имаше тя предвид. Открих себе си до вратата, ръката ми на дръжката. Желанието да я видя ставаше по-силно. Трябваше да си напомня нуждата от внимание.
"Той стоеше до мен."
"Калън?" Хъх. Това е странно. "Не го видях." Можех да се закълна ... " Уау, беше толкова бързо, предполагам. Той добре ли е?"

Sponsored content



Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 4]

Иди на страница : 1, 2, 3, 4  Next

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите