(Бележка: тази сцена беше отрязана от 11 глава „Усложнения”. Не исках да я махам, но така и не можах да си обясня защо, затова накрая предадох. Осъзнах какво ме безпокоеше, едва когато беше прекалено късно да я върна. Въпреки че няколко пъти описвам непохватността на Бела в салона по физическо, никога не съм я показвала в действие. Това е момента, когато Едуард я „наблюдава”, ето защо бе и най-подходящото място да покажа непохватността й. Ха-ха – сега обяснението е по-дълго от откъса!)
Бадминтон
Влязох в салона, замаяна и разтреперени колене. Незнайно как влязох в съблекалнята и започнах да се преобличам като в транс, смътно осъзнавах, че около мен има други хора. Реалността нахлу с пълна сила едва когато някой подаде ракетата в ръката ми. Не беше тежка, но в моите пръстите ми се струваше ужасно опасна. Забелязах как някои от съучениците ми скришно ме оглеждат. Треньорът Клап ни нареди да се разделим на отбори.
За щастие, някаква част от кавалерството на Майк беше оцеляла и той приближи към мен.
- Искаш ли да сме отбор? –попита той бодро.
- Благодаря ти, Майк, но нали знаеш, че не е нужно да го правиш – направих извинителна гримаса.
- Не се притеснявай ще се пазя от теб. – ухили се. Беше така лесно да заобичаш Майк.
Нещата обаче не протекоха гладко. Опитах се да стоя настрана и да дам на Майк възможност да задържи перцето в игра, но треньор Клап дойде и му заповяда да стои в неговата част от полето, за да мога и аз да участвам. За да види дали ще спазим нарежданията му, треньорът остана, за да наблюдава играта ни.
С въздишка, заех по-централна част от полето, задържах ракетата си в готовност, но все още предпазливо. Докато удряше перцето, момичето от другия отбор се подсмихна злобно – сигурно я бях наранила по време на часовете, в които играехме баскетбол – изпращайки го на няколко метра зад мрежата, право към мен. Втурнах се непохватно напред, насочвайки замаха си към малката гумена напаст, но забравих за включа мрежата в сметките си. Изхвърчайки от ръката ми, ракетата отскочи от мрежата с изненадваща сила, рикошира в главата ми, а след това да удари рамото на Майк, който тичаше, за да хване перцето, което съвсем бях пропуснала.
Треньор Клап се изкашля, за да прикрие смеха си.
- Съжалявам, Нютън – промърмори той, докато се отдалечаваше, за да може да заемем предишните си по-безопасни позиции.
- Добре ли си? – попита Майк, разтривайки рамото си, докато аз разтривах главата си.
- Да, а ти? – попитах виновно, докато вдигах оръжието си от земята.
- Мисля, че ще оцелея – той завъртя ръката си в кръг, за да се увери, че все още може да я движи във всички посоки.
- Ще стоя там, отзад – закрачих към крайния ъгъл на полето, докато внимателно притисках ракетата зад гърба си.
Бадминтон
Влязох в салона, замаяна и разтреперени колене. Незнайно как влязох в съблекалнята и започнах да се преобличам като в транс, смътно осъзнавах, че около мен има други хора. Реалността нахлу с пълна сила едва когато някой подаде ракетата в ръката ми. Не беше тежка, но в моите пръстите ми се струваше ужасно опасна. Забелязах как някои от съучениците ми скришно ме оглеждат. Треньорът Клап ни нареди да се разделим на отбори.
За щастие, някаква част от кавалерството на Майк беше оцеляла и той приближи към мен.
- Искаш ли да сме отбор? –попита той бодро.
- Благодаря ти, Майк, но нали знаеш, че не е нужно да го правиш – направих извинителна гримаса.
- Не се притеснявай ще се пазя от теб. – ухили се. Беше така лесно да заобичаш Майк.
Нещата обаче не протекоха гладко. Опитах се да стоя настрана и да дам на Майк възможност да задържи перцето в игра, но треньор Клап дойде и му заповяда да стои в неговата част от полето, за да мога и аз да участвам. За да види дали ще спазим нарежданията му, треньорът остана, за да наблюдава играта ни.
С въздишка, заех по-централна част от полето, задържах ракетата си в готовност, но все още предпазливо. Докато удряше перцето, момичето от другия отбор се подсмихна злобно – сигурно я бях наранила по време на часовете, в които играехме баскетбол – изпращайки го на няколко метра зад мрежата, право към мен. Втурнах се непохватно напред, насочвайки замаха си към малката гумена напаст, но забравих за включа мрежата в сметките си. Изхвърчайки от ръката ми, ракетата отскочи от мрежата с изненадваща сила, рикошира в главата ми, а след това да удари рамото на Майк, който тичаше, за да хване перцето, което съвсем бях пропуснала.
Треньор Клап се изкашля, за да прикрие смеха си.
- Съжалявам, Нютън – промърмори той, докато се отдалечаваше, за да може да заемем предишните си по-безопасни позиции.
- Добре ли си? – попита Майк, разтривайки рамото си, докато аз разтривах главата си.
- Да, а ти? – попитах виновно, докато вдигах оръжието си от земята.
- Мисля, че ще оцелея – той завъртя ръката си в кръг, за да се увери, че все още може да я движи във всички посоки.
- Ще стоя там, отзад – закрачих към крайния ъгъл на полето, докато внимателно притисках ракетата зад гърба си.