Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване)

Някой въздъхна.
- Розали - измърмори Карлайл.
- Не започвай с мен, Карлайл. Оставихме те да направиш, каквото искаше по-рано, но само толкова ти позполяваме.
Изглежда и двете, Розали и Бела, говориха в множествено число сега. Сякаш бяха формирали собствена глутница.
Вървях тихо пред къщата. Всяко преминаване ме приближаваше малко по-близо. Тъмните прозорци бяха като телевизор, който беше пуснат в някаква скучна чакалня—беше невъзможно да не гледам към тях дълго време.
Още няколко минути, още няколко стъпки и козината ми се допираше до верандата, докато преминавах.
Можех да видя през прозорците—да видя горната част на стените и тавана, запаления полилей, който висеше там. Бях достатъчно висок, че всичко, което трябваше да направя, беше да си изпъна врата малко и може би да положа едната си лапа на ръба на верандата...
Надникнах в голямата, отворена всекидневна, очаквайки да видя нещо подобно на сцената от днешния следобед. Но се беше променила толкова много, че бях леко объркан първоначално. За секунда помислих, че съм объркал стаята.
Стъклената стена я нямаше - сега приличаше на метал. И всички мебелите бяха издърпани настрани, с Бела, свита неловко на тясното легло в центъра на свободното пространство. Не нормално легло - такова с прегради като болничните. Също като в болница, мониторите бяха вързани за тялото й и тръби бяха забити в кожата й. Светлините на мониторите проблясваха, но нямаше звук. Капещият звук идваше от системите, пъхнати в ръката й-някаква течност, която беше гъста и бяла, неясна.
Тя се задави малко в неудобния й сън и двамата Едуард и Розали се раздвижиха колебливо над нея. Тялото й трепна и тя изскимтя. Розали погали с ръка челото на Бела. Тялото на Едуард се стегна - беше с гръб към мен, но физиономията му е трябвало да бъде някак сериозна, защото Емет внезапно застана между тях, преди да успея да мигна. Той вдигна ръцете си към Едуард.
- Не тази вечер, Едуард. Имаме други неща, за които да се тревожим.
Едуард се извърна от тях и отново беше горящият мъж. Очите му срещнаха моите за един момент и тогава аз паднах на четири лапи отново.
Тръгнах обратно към тъмната гора, бягайки да се присъединя към Сет, бягайки от това, което беше зад мен.
По-зле. Да, тя беше по-зле.

12. Някои хора просто не схващат значението на думата ”нежелан”

Бях на ръба да заспя.
Слънцето бе изгряло зад облаците преди час – сега гората бе сива вместо черна. Сет се беше свил на кълбо и бе заспал към един, а аз го събудих на разсъмване, за да се разменим. Дори след цяла нощ тичане, ми бе доста трудно да накарам мозъка ми да се спре за достатъчно дълго време, че да заспя, но ритмичното бягане на Сет помагаше. Едно, две-три, четири, едно, две-три, четири – дум-дум, дум-дум – приглушените удари на лапите му във влажната почва, повтарящи се, докато обикаляше отдалече земите на Калънови. Вече бяхме оставили следи върху земята. Мислите на Сет бяха празни, просто неясни зелени и сиви гори като горите, покрай които минаваше. Беше успокоително. Помогна да изпълня главата си с това, което той виждаше, а не с картините, които напираха да заемат централно място в мислите ми.
И тогава пронизителното виене на Сет наруши тишината на ранната утрин.
Изправих се, предните ми лапи вече се бяха засилили за спринт преди задните ми да се отделят от земята. Затичах се към мястото, където Сет бе застинал, слушайки с него приближаващите се в бяг стъпки към нас.
“Добро утро, момчета.”
Шокиран вой излезе през зъбите на Сет. После и двамата изръмжахме, след като разбрахме и новите мисли.
“О, боже! Махай се, Лея!” – простена Сет.
Спрях, когато стигнах до Сет, с глава дръпната назад, готов да ревне отново – този път, за да се оплаче.
“Спри да вдигаш шум, Сет.”
“Добре. Ъъргх, ъргх, ъъгх,” – проскимтя той и заби лапи в почвата, оставяйки дълбоки бразди в нея.
Лея се появи, малкото й сиво тяло си запроправя път сред шубрака.
“Стига си мрънкал, Сет. Такова си бебе.”
Изръмжах срещу нея, ушите ми се присвиха към главата. Тя се върна автоматично с крачка назад.
“Какво си мислиш, че правиш, Лея?”
Тя въздъхна тежко.
“Доста е очевидно, не мислиш ли? Присъединявам се към малката ви дезертьорска глутница. Кучетата пазачи на вампирите.” – тя излая ниско и саркастично като смях.
“Не, не се присъединяваш. Отивай си преди да те осакатя.”
“Сякаш ще можеш да ме хванеш.” – тя се озъби и изви тялото си като за старт. – “Искаш ли да се надбягваме, о, безстрашни предводителю?”
Поех си дълбоко въздух, изпълвайки изцяло дробовете си, докато гръдният ми кош не се изду значително. После, когато бях сигурен, че няма да се разкрещя, издишах тежко.
“Сет, иди да уведомиш Калънови, че това е просто глупавата ти сестра” – помислих си думите възможно най-грубо. – “Аз ще се оправя с нея.”
“Веднага!” – Сет направо скачаше от радост, че се маха. Той изчезна в посока към къщата.
Лея изскимтя и се извърна към него, козината на раменете й се вдигна.
“Ще го оставиш просто да отиде при вампирите сам?”
“Сигурен съм, че предпочита да е при тях, отколкото да прекара още една минута с теб.”
“Млъквай, Джейкъб. Уупс, съжалявам, имах предвид, млъквай, най-висши вълк Алфа.”
“Защо, по дяволите, си тук?”
“Мислиш, че просто ще си седя у дома, докато малкият ми брат е доброволец за вампирска играчка?”
“Сет не желае и не се нуждае от защитата ти. Всъщност, никой не те иска тук.”
“Оо, ауч, това ще ми остави гоолям белег. Ха, - излая тя. – Кажи ми кой ме иска наоколо и веднага се махам.”
“Значи изобщо не става дума за Сет, нали?”
“Разбира се, че става дума за него. Просто изяснявам, че да съм нежелана не ми ново чувство. Не е много мотивиращ фактор, ако се сещаш какво имам предвид.”
Стиснах зъби и се опитах да проясня главата си.
“Сам ли те изпрати?”
“Ако ме пращаше той, нямаше да можеш да чуеш мислите ми. Вече не съм завися от него.”
Заслушах внимателно мислите, смесени с думите. Ако това бе някакво разсейване или тактика, би трябвало да съм достатъчно нащрек, че да го прозра. Но нямаше нищо. Изявлението й не бе нищо повече от истината. Нежелана, почти отчайваща истина.
“Сега си вярна на мен? – попитах с дълбок сарказъм. - Хъх. Да бе.”
“Изборът ми е ограничен. Използвам опциите, които имам. Повярвай ми, това не ми е по-приятно отколкото е на теб.”
Това не бе истина. В ума й имаше някаква остра развълнуваност. Не беше щастлива от това, но пък беше някак странно весела. Претърсих ума й, опитвайки се да разбера.
Козината й щръкна от възмущение към натрапването. Обикновено се опитвах да се абстрахирам от Лея – никога не се бях опитвал да я разбера преди.
Сет ни прекъсна, мислейки обяснението си за Едуард. Лея изскимтя притеснено. Лицето на Едуард, обрамчено от същия прозорец като миналата нощ, не показа никакви реакции на новините. Бе празно лице, мъртво.
“Уоу, той изглежда зле,” - промърмори си Сет. Вампирът не реагира и на тази мисъл. Той изчезна вътре в къщата. Сет се завъртя и се отправи обратно към нас. Лея се поуспокои малко.
“Какво става? – попита Лея. – Въведи ме.”
“Няма смисъл. Няма да останеш с нас.”

“Всъщност, господин Алфа, оставам. Защото тъй като очевидно не трябва да принадлежа към някого – и не мисли, че не съм се опитала да се отцепя и да бъда сама, сам знаеш как това изобщо не работи добре – избирам теб.”
“Лея, ти не ме харесваш. Аз не те харесвам.”
“Благодаря, капитан Очевидство. Това няма значение за мен. Аз оставам със Сет.”
“Не харесваш вампири. Не мислиш ли, че се получава лек конфликт на интересите?”
“И ти не харесваш вампири.”
“Но аз съм въвлечен в този съюз. А ти не си.”
“Ще спазвам дистанция от тях. Мога да патрулирам оттук, както Сет.”
“И трябва да ти се доверя?”
Тя протегна врат, повдигайки се и опитвайки се да се изравни с мен и ме погледна в очите.
“Няма да предам глутницата си.”
Исках да извия глава назад и да изскимтя като Сет преди малко.
“Това не е твоята глутница! Това дори не е глутница! Това съм просто аз, по своя воля! Какво ви има на вас, Клиъруотърови? Защо не можете да ме оставите на мира?”
Тъкмо идващият насам Сет изскимтя; бях го обидил. Страхотно.
“Бях от полза, нали, Джейк?”
“Не си си докарал сам много неприятности, хлапе, но ако ти и Лея вървите в комплект – ако единственият начин да се отърва от нея е ти да си отидеш у дома... Е, можеш ли да ме виниш, че искам да си отидеш?”
“Ъъ, Лея, съсипваш всичко!”
“Да, знам,” – каза му тя и мисълта й бе изпълнена с тежестта на отчаянието й.
Почувствах болката в кратките думи и тя бе повече, отколкото предполагах. Не исках да чувствам това. Не исках да й съчувствам. Разбира се, на нея не й бе лесно в глутницата, но тя сама си навлече всичко с горчивината, с която я тровеше всяка нейна мисъл и правеше главата й кошмарно място.
И Сет се чувстваше виновен.
“Джейк... Няма наистина да ме отпратиш, нали? Лея не е чак толкова лоша. Наистина. Имам предвид, с нейната помощ ще можем да разтенем периметъра. А и това смалява глутницата на Сам до седем. Няма начин той да предприеме атака, в която той ще е превъзхождан числено. Може би е хубаво нещо...”
“Знаеш, че не искам да водя глутница, Сет.”
“Тогава не ни води,” - предложи Лея.
Изсумтях.
“Звучи ми перфектно. Сега бягайте към къщи.”
“Джейк,” – помисли Сет. – “Моето място е тук. Аз харесвам вампирите. Поне Калънови. За мен те са хора и ще ги защитавам, защото точно това се очаква да правим.”
“Може би на теб да, хлапе, но не е и на сестра ти. А тя ще бъде където си и ти...”
Спрях, защото видях нещо, когато го казвах. Нещо, за което Лея се опитваше да не мисли.
Лея не отиваше никъде.
“Мислех, че става дума за Сет,” – помислих си кисело.
Тя трепна.
“Разбира се, че съм тук заради Сет.”
“И за да се махнеш от Сам.”
Челюстта и се стегна.
“Няма нужда да ти се обяснявам. Просто трябва да направя каквото ми е казано. Принадлежа на твоята глутница, Джейкъб. Точка.”
Отдалечих се от нея, ръмжейки.
По дяволите. Никога нямаше да се отърва от нея. Колкото и да не ме харесваше, колкото и да не харесаше и Калънови, колкото и да й се искаше да иде и да избие всички вампири, точно сега, колкото и да я дразнеше това, че сега трябваше да ги защитава – нито едно от тези неща не можеше да се сравнява с чувството, че се е освободила от Сам.
Лея не ме харесваше, затова не беше неудобно да си мисля колко много искам да изчезне.
Тя обичаше Сам. Все още. И да знае, че той иска тя да изчезне бе по-голяма болка, отколкото тя можеше да преживее, а сега имаше избор. Можеше да избере всяка друга опция. Дори и ако това означаваше да заживее със семейство Калън като тяхно кученце.
“Не мисля, че ще стигна чак дотам, - помисли си тя. Опита се да направи думите тежки, агресивни, но в гърлото й засядаха големи буци. – Сигурна съм, че ще направя няколко добри опита да се самоубия преди това.”
“Виж, Лея...”
“Не, виж ти, Джейкъб. Престани да спориш с мен, защото няма да стане. Няма да ти заставям на пътя, ясно? Ще правя каквото искаш. Освен да се върна при глутницата на Сам и да продължа да бъда жалката бивша приятелка, от която той не може да се отърве. Ако искаш да си отида – тя седна на задните си крака отново и ме погледна право в очите, - ще трябва да ме накараш.”
Изръмжах за един дълъг момент, една много гневна минута. Започвах някак да симпатизирам на Сам, въпреки това, което ми причини, а и на Сет. Нищо чудно, че все нареждаше на глутницата. Как иначе би могло нещо да се свърши?
“Сет, ще ми се сърдиш ли, ако убия сестра ти?”
Той се престори, че мисли за малко.
“Ами... да, сигурно.”
Въздъхнах.
“Добре тогава, госпожице Ще-правя-каквото-искам. Защо не ни бъдеш малко полезна като ни кажеш какво знаеш? Какво стана след като си тръгнахме онази нощ?”
“Доста рев. Но сигурно сте чули тази част. Бе толкова силно, че ни отне доста време, докато разберем, че вече не можем да чуваме нито един от двама ви. Сам беше... – не можа да го каже с думи, но ние го видяхме в главата й. И аз и Сет потреперихме. – След това бе достатъчно ясно, че ще ни се наложи да премислим нещата. Сам планираше да говори със старейшините рано тази сутрин. Трябваше да се срещнем и да разработим план. Макар че мога да кажа, че не смяташе да предприеме атака. Би било самоубийство на този етап, с вас двамата самоотлъчили се и предупредените кръвопийци. Не съм сигурна какво ще правят, но не бих обикаляла сама из гората, ако бях от пиявиците. Сега сезонът за лов на вампири е отворен.”
“Решила си да пропуснеш срещата тази сутрин?” – попитах аз.
“Когато се разделихме на патрули миналата вечер, помолих за разрешение да се върна у дома, да кажа на майка ни какво е станало...”
“По дяволите! Казала си на мама?” – изръмжа Сет.
“Сет, задръж малко роднинските отношения. Продължавай, Лея.”
“Така че щом приех човешка форма, премислих нещата за минута. Всъщност, отне ми цяла вечер. Обзалагам се, че другите са помислили, че съм заспала. Но цялата работа с разделянето на глутницата на две, разделянето на умовете, ме накара да премислям. Накрая прецених безопасността на Сет и, ъъ, другите изгоди от идеята да стана пердателка и да мириша вампирската смрад за кой знае колко време. Знаете какво съм решила. Оставих бележка на мама. Предполагам ще чуем, когато Сам разбере...”

Лея вдигна ухо на запад.
“Да, очаквам да чуем,” – съгласих се и аз.
“Е, това е всичко. Какво ще правим сега?” – попита тя.
Тя и Сет ме погледнаха в очакване.
Това беше точно нещото, което не исках да правя.
“Предполагам засега само ще наблюдаваме. Това е всичко, което можем да направим. Трябва да дремнеш, Лея.”
“И ти си спал колкото и аз.”
“Мислех, че ще правиш това, което ти се казва?”
“Да. Е, това ще се изтърка – промърмори тя и се прозина. – Е, както и да е. Не ми пука.”
“Аз ще патрулирам по границите, Джейк. Не съм изморен. – Сет бе толкова радостен, че не съм ги накарал да си отидат вкъщи, че почти скачаше от вълнение.
“Да, да. Аз ще отида да проверя Калънови.”
Сет потегли по влажната земя. Лея погледна след него замислено.
“Може би едно или две кръгчета преди да легна... Хей, Сет, искаш ли да видиш колко пъти ще те надбягам?”
“НЕ!”
С ниско изкикотване Лея се втурна в гората след него.
Изъмжах напразно. Толкова беше за мирът и спокойствието.
Лея се опитваше – заради себе си. Опита се да сдържи насмешката си, когато изпревари в обиколката, но бе невъзможно да не усещаш самодоволното й настроение. Помислих си за поговорката за сговорната дружина. Не съвпадаше съвсем, защото и един другар ми бе прекалено много на главата. Но ако трябваше да сме трима, бе трудно да измисля някого, за когото не бих я заменил.
“Пол?” – предложи тя.
“Може би,” – допуснах аз.
Тя се засмя на себе си, прекалено нервна и превъзбудена, за да се обиди. Зачудих се колко ли ще продължи това с отбягването на съжалението на Сам.
“Това тогава ще ми е целта – да бъда по-малко дразнеща от Пол.”
“Да, работи въру това.”
Промених се в другата си форма, когато бях на няколко метра от моравата. Не планирах да прекарам много време като човек тук. Но и не планирах да оставя Лея за дълго време в главата си. Издърпах скъсаните си джинси и тръгнах през поляната.
Вратата се отвори преди да съм стигнал до стълбите и се изненадах да видя Карлайл вместо Едуард да пристъпя напред, за да ме посрещне – лицето му бе изтощено и посърнало. За секунда сърцето ми спря. Запрепъвах се към него, неспособен да проговоря.
- Добре ли си, Джейкъб? – попита Карлайл.
- Бела...? – задавих се аз.
- Тя е... почти като снощи. Стреснах ли те? Съжалявам. Едуард каза, че идваш в човешката си форма и затова дойдох да те поздравя, тъй като той не искаше да я оставя. Будна е.
И Едуард не искаше да губи нито миг с нея, тъй като не му оставаше много. Карлайл не каза думите на глас, но съвсем спокойно би могъл.
Бе минало доста време откакто спах за последно – от последния ми патрул. Сега наистина го усещах. Направих крачка напред, седнах на стълбите на верандата и се прегърбих до парапета.
Движейки се тихо като шепот, както могат само вампирите, Карлайл седна на същото стъпало и се облегна на другия парапет.
- Нямах възможността да ти благодаря миналата вечер, Джейкъб. Нямаш представа колко много оценявам... съчувствието ти. Знам, че целта ти е да защитиш Бела, но ти дължа и безопасността и на другите от семейството ми. Едуард ми каза, че е трябвало да...
- Не го споменавай, - промълвих аз.
- Ако така предпочиташ.
Седяхме в тишината. Чувах другите от къщата. Емет, Алис и Джаспър, говорещи с ниски и сериозни гласове на долния етаж. Езме тананикаща безжизнено в другата стая. Розали и Едуард дишащи близо до – не можех да кажа кое кое беше, но чувах разликата в тежкото дишане на Бела. Чувах и нейното сърце. Биеше... неравно.
Сякаш съдбата ме бе накарала да направя всичко, което се бях заклел да не правя, в рамките на 24 часа. Ето ме тук, навъртащ се наоколо, чакащ я да умре.
Не исках да слушам повече. Да говоря бе по-добре отколкото да слушам.
- Тя е от семейството ти? – попитах Карлайл. Прихвана вниманието ми още преди малко, когато каза, че е благодарен, че съм помогнал и на другите от семейството му.
- Да. Бела вече ми е дъщеря. Любима дъщеря.
- Но ще я оставиш да умре.
Той бе тих за достатъчно дълго време, че да ме накара да вдигна поглед. Лицето му бе много, много уморено. Знаех как се чувстваше.
- Мога да си представя какво си мислиш за мен заради това, - каза той накрая. – Но не мога да пренебрегна желанието й. Не би било правилно да направя такъв избор за нея, да я притисна.
Исках да му бъда ядосан, но той го правеше трудно. Сякаш ми казваше собствените ми думи, но по-разбъркани. Преди звучаха правилно, но сега не можеха да са правилни. Не и когато Бела умираше. Все пак... спомних си как се чувствах разбит на земята под Сам – да нямам избор, освен да участвам в убийството на някого, когото обичах. Макар че не бе същото. Сам грешеше. А Бела обичаше неща, които не трябваше.
- Мислиш ли, че има някакъв шанс тя да оживее? Имам предвид като вампир и всичко останало. Тя ми каза за... за Езме.
- Бих казал, че шансовете са равни в това отношение, - отвърна той тихо. – Виждал съм вампирската отрова да прави чудеса, но има неща, които дори отровата не може да надвие. Сърцето й работи доста трудно сега; ако не успее... няма да има какво да направя.
Сърцето на Бела затупка неравномерно, потвърждавайки болезнено думите му.
Може би светът се бе обърнал наопаки. Може би това бе обяснението за случилото се вчера – как можех да се надявам на онова, което преди изглеждаше като най-лошото нещо на света.
- Какво й прави това нещо? – прошепнах. – Тя беше много по-зле миналата вечер. Видях... системите и всичко останало. През прозореца.
- Зародишът не е съвместим с тялото й. Прекалено силен е от една страна, но тя вероятно би могла да издържи на това известно време. По-големият проблем е, че не й позволява да си набавя храната, от която се нуждае. Тялото й отхвърля всичко, всяка хранителна форма. Опитвам се да я храня венозно, но тя не го приема. Всичко в състоянието й се засилва. Наблюдавам я – не само нея, и зародиша, - умира от глад с всеки изминал час. Не мога да го спра, а не мога и да го забавя. Не мога да разбера какво иска то. – изтощеният му глас се пречупи на края на изречението.
Почувствах се като вчера, когато бях видял черните петна по стомаха й – бесен и леко полудял.
Стиснах ръце в юмруци, за да контролирам тресенето. Мразех нещото, което я нараняваше. Не бе достатъчно, че чудовището я измъчваше отвътре. Не, то я и разяждаше. Може би просто търсеше нещо, в което да впие зъби – гърло, което да пресуши. Тъй като още не бе достатъчно голямо, че да убие някого, се бе захванало да изсмуче живота от Бела.

Можех да им кажа какво точно искаше: смърт и кръв, кръв и смърт.
Кожата ми бе цялата пламнала и наежена. Задишах бавно, съсредоточавайки се върху успокояването си.
- Ще ми се да имах по-добра представа какво е то, - промърмори Карлайл. – Зародишът е много добре защитен. Не успях да направя ултразвук. Съмнявам се и че има начин да вкарам игла в околоплодната течност, но Розали и без това няма да се съгласи да опитам.
- Игла? – попитах. – С какво би помогнало това?
- Колкото повече знам за ембриона, толкова по-добра преценка ще направя за това какво ще възприема. Какво ли не бих дал дори за само малко околоплодна течност. Ако дори поне знаех броя на хромозомите...
- Не схващам, докторе. Може ли да го обясниш другояче?
Той се изсмя тихо – дори смехът му звучеше изтощен.
- Добре. Колко биология си учил? Учил ли си за хромозомните двойки?
- Мисля, че да. Имаме двадесет и три, нали?
- Хората имат толкова.
Примигах.
- Вие колко имате?
- Двадесет и пет.
Смръщих се срещу юмруците си.
- Какво означава това?
- Мислех, че означава, че видоведе ни са почти коренно различни. По-малко близки и от лъв и домашна котка. Но този нов живот – е, навежда ме на мисълта, че сме по-генетично съвместими отколкото мислех. – той въздъхна тъжно. – Не знаех, за да мога да ги предупредя.
И аз въздъхнах. Беше лесно да мразя Едуард за същото това невежество. Все още го мразех за това. Просто бе по-трудно да изпитвам същите чувства и към Карлайл. Може би защото не ревнувах от него.
- Би могло да е от полза да знам броя им – дали зародишът е по-близък до нас или до нея. Да знаем какво да очакваме. – той сви рамене. – А може би не би помогнало. Предполагам просто ми се иска да правя нещо, каквото и да е.
- Чудя се колко ли са моите хромозоми, - промърморих случайно. Отново си помислих за тестовете за стероиди на Олимпийските игри. Дали включваха и анализ на ДНК?
Карлайл се прокашля смутено.
- Имаш двадесет и четири двойки, Джейкъб.
Обърнах се бавно, за да го погледна, повдигайки една вежда.
Той изглеждаше засрамен.
- Бях... любопитен. Позволих си това своеволие, когато те лекувах миналия юни.
Помислих за това за секунда.
- Предполагам това би трябвало да ме вбеси. Но никак не ми пука.
- Съжалявам. Трябваше да попитам.
- Всичко е наред, докторе. Не си искал да навредиш на никому.
- Не, кълна се, че наистина не исках да навредя. Просто... намирам вида ви за изумителен. Мисля, че елементите на вампирската същност са ми станали доста изтъркани през всички векове. Отклонението на семейството ви от човешкото е толкова по-интересно. Почти магическо.
- Бибиди-бобиди-буу, - промърморих. Звучеше като Бела с всички онези глупости за магия.
Карлайл отново се изсмя измъчено.
Тогава чухме гласа на Едуард отвътре и двамата спряхме, за да чуем.
- Веднага се връщам, Бела. Искам да говоря с Карлайл за момент. Всъщност, Розали, би ли ме придружила? – Едуард звучеше различно. В мъртвия му глас имаше малко живот. Искра от нещо. Не точно надежда, но може би желание за надежда.
- Какво има, Едуард? – попита Бела дрезгаво.
- Нищо, за което да се тревожиш, любима. Ще отнеме само секунда. Роуз, моля те?
- Езме? – повика Розали. – Ще наглеждаш ли Бела?
Чух звука от лекото придвижване на слизащата по стълбите Езме.
- Разбира се, - каза тя.
Карлайл се премести, извъртайки се, за да погледне в очакване към вратата. Едуард се появи първи, Розали го следваше по петите. Лицето му бе като гласа му, не бе вече мъртво. Изглеждаше крайно съсредоточен. Розали гледаше подозрително.
Едуард затвори вратата зад нея.
- Карлайл, - промърмори той.
- Какво има, Едуард?
- Може би сме подхождали към това по грешен начин. Преди малко ви слушах с Джейкъб и когато говорехте за... това какво иска зародишът, на Джейкъб му хрумна интересна мисъл.
Аз? Какво си бях помислил? Освен очебийната ми омраза към нещото? Поне не бях единственият, който я изпитваше. Смея да кажа, че и Едуард имаше трудности с използването на толкова нежен термин като зародиш.
- Дори не сме били близо до това, - продължи Едуард. – Опитвахме се да набавим на Бела това, от което тя се нуждае. И тялото й приема всичко така, както и ние бихме го приели. Може би трябва да се поинтересуваме от нуждите на... зародиша първо. Може би ако го задоволим, ще успеем да й помогнем по-добре.
- Не те разбирам, Едуард.
- Помисли, Карлайл. Ако създанието е повече вампир отколкото човек, можеш ли да познаеш за какво жадува – какво не получава? Джейкъб успя.
Така ли? Върнах се към разговора ни, опитвайки се да си спомня мислите, които бях запазил за себе си. Спомних си в същия момент, в който Карлайл разбра.
- Оу, - каза той изненадан. – Мислиш, че е... жадно?
Розали просъска изпод нос. Вече не бе подозрителна. Отвратително перфектното й лице цялото светна, очите й се разшириха от развълнуваност.
- Разбира се, - промълви тя. – Карлайл, имаме доста 0 отрицателна, оставена за Бела. Това е добра идея, - добави тя, но без да ме гледа.
- Хммм, - Карлайл сложи ръка под брадичката си, изгубен в мислите си. – Чудя се... после кой ще е най-добрия метод да приложим...
Розали поклати глава.
- Нямаме време да проявяваме креативност. Предлагам да започнем по традиционния начин.

- Чакайте малко, - прошепнах. – Просто задръжте. Да не би да говорите за... ще накарате Бела да пие кръв?
- Идеята е твоя, куче, - каза Розали, смръщвайки вежди без изобщо да ме поглежда.
Игнорирах я и погледнах Карлайл. Същият призрак на надежда, който бе на лицето на Едуард, сега бе и в очите на доктора. Той сви устни, все още обмислайки.
- Това е просто... – не можех да намеря точната дума.
- Чудовищно? – предложи Едуард. – Отвратително?
- До голяма степен.
- Но какво ако й помогне? – прошепна той.
Поклатих ядосано глава.
- Какво ще направиш, ще й натикаш тръба в гърлото?
- Мисля да я попитам какво тя мисли. Просто исках първо да попитам Карлайл.
Розали кимна.
- Ако й кажеш, че може да помогне на бебето, тя ще иска да го направи. Дори ако се наложи да ги храним през тръба.
Тогава осъзнах – когато чух как гласът й стана толкова нежен на думата бебе – Русокоската би направила всичко, за да спаси живота на малкото животосмучещо чудовище. Това ли се случваше, това ли бе мистериозното нещо, което ги свързваше тях двете? Розали беше “за” това дете?
С ъгълчето на очите си видях как Едуард кимна веднъж разсеяно, не в моята посока. Но знаех, че отговаря на въпросите ми.
Хах. Не бих си и помислил, че ледената Барби има някакви майчински инстинкти. Толкова много защитаваше Бела – Розали вероятно и сама би натикала тръбата в гърлото й.
Устните на Едуард се свиха в неподвижна линия и разбрах, че отново съм прав.
- Е, нямаме време да седим така и да обсъждаме, - каза Розали нетърпеливо. – Какво мислиш, Карлайл? Дали можем да опитаме?
Карлайл пое дълбоко въздух и после стана.
- Ще попитаме Бела.
Русокоската се усмихна самодоволно – бе сигурна, че щом се опира до Бела, тя щеше да получи каквото искаше.
Станах лениво от стълбите и ги последвах, когато изчезнаха вътре в къщата. Не бях сигурен защо. Просто отвратително любопитство може би. Беше като някакъв хорър филм. Чудовища и кръв навсякъде.
Може би не можех да устоя на новия удар.
Бела лежеше на болничното легло, стомахът й бе като планина изпод завивките. Беше като восък – безцветна и почти прозрачна. Човек би могъл да си помисли, че е вече мъртва, ако не забележеше лекото движение на гърдите й, забавеното й дишане. И очите й – следящи четирима ни с изтощение и пдозрение.
Другите вече бяха около нея, движейки се с внезапно бързи движения из стаята. Беше зловещо да гледаш. Вървях леко и бавно към нея.
- Какво става? – попита Бела настоятелно с дращещ шепот. Восъчната й ръка внезапно се вдигна – сякаш се опитваше да защити балоненооформения си корем.
- Джейкъб има идея, която може би ще ти помогне, - каза Карлайл. Щеше ми се да не ме намесват в това. Не бях предложил нищо. Нека е на кръвопиещия й съпруг, на когото и принадлежеше. – Няма да е... приятно, но...
- Но ще помогне на бебето, - прекъсна го бързо Розали. – Измислихме по-добър начин да го храним. Може би.
Клепачите на Бела трепнаха. После се задави от слабото си кикотене.
- Няма да е приятно? – прошепна тя. – Боже, това ще е голяма промяна. – тя погледна тръбата стърчаща от ръката й и се закашля отново.
Русокоската се засмя с нея.
Момичето изглеждаше сякаш й оставаха само няколко часа и би трябвало да я боли, но си правеше шеги. Толкова в стил Бела. Опитваше се да премахне напрежението, да го направи по-лесно за всички.
Едуард заобиколи Розали, изражението му все още бе напрегнато. Това ме радваше. Помагаше, поне малко, фактът, че той страдаше повече от мен. Той хвана ръката й, не онази, която винаги бе обвита и защитаваше корема й.
- Бела, любима, ще те помолим да направиш нещо чудовищно, - каза той, използвайки същите прилагателни, които ми бе предложил. – Отблъскващо.
Е, поне й го казваше направо.
Тя си пое трудно въздух.
- Колко лошо?
Карлайл отговори:
- Мислим, че зародишът може би има апетит по-близък до нашия, отколкото до твоя. Мислим, че е жаден.
Тя примига.
- О, оо.
- Състоянието ти – всъщност състоянието и на двама ви – се влошава бързо. Нямаме време за губене, за да измислим по-приятен начин да го направим. Най-бързият начин да проверим теорията...
- Трябва да я изпия, - прошепна тя. Кимна леко – с енергията за едно леко поклащане на главата. – Мога да го направя. Като упражнение за бъдещето, нали? – безцветните й устни се разтегнаха в лека усмивка, когато погледна Едуард. Той не се усмихна в отговор.
Розали започна да тропа с крак нетърпеливо. Звукът беше дразнещ. Зачудих се какво щеше да направи, ако я хвърлех през някоя стена сега.
- Е, кой ще ми хване едно гризли? – прошепна Бела.
Карлайл и Едуард си размениха бърз поглед. Розали престана да тупка.
- Какво? – попита Бела.
- Ще бъде по-ефективно, ако не пробваме по този начин, Бела, - каза Карлайл.
- Ако зародишът жадува за кръв, - обясни Едуард, - то той не жадува за животинска кръв.
- За теб няма да има разлика, Бела. Не мисли за това, - окуражи я Розали.
Очите на Бела се разшириха.
- Кой? – задъха се тя и очите й присветнаха към мен.
- Не съм тук като донор, Белс, - изръмжах. – Освен това, това нещо иска човешка кръв, така че не мисля, че моята отговаря...
- Имаме кръв под ръка, - каза й Розали, прекъсвайки ме преди да съм довършил, сякаш дори не бях там. – За теб – просто за всеки случай. Не се тревожи за нищо. Всичко ще е наред. Имам добро предчувствие за това, Бела. Мисля, че бебето ще бъде много по-добре.
Ръката на Бела се стрелна по корема й.
- Е, - каза дрезгаво тя, едва доловимо. – Умирам от глад, така че предполагам и той също, - опитваше се да направи нова шега. – Да го направим. Първото ми вампирско действие.

13. ДОБРЕ, ЧЕ ИМАМ ЗДРАВ СТОМАХ


Карлайл и Розали се втурнаха по стълбите. Можех да ги чуя, обсъждащи дали да й я затоплят. Ъгхх. Чудех се какви неща стил „къщата на ужасите” държат наоколо. Хладилник пълен с кръв, проверено. Какво още? Стая за мъчения? Стая с ковчези?
Едуард стоеше, държейки ръката на Бела. Лицето му отнове беше мъртвешко. Изглеждаше така, сякаш вече няма енергия да поддържа надеждата, която имаше преди. Те се взираха един друг, но не в добрия смисъл. Изглеждаха така сякаш разговарят. Някак си ми напомниха на Емили и Сам.
Не, това не беше добре, само го правеше по – трудно за наблюдаване.
Знаех какво е за Лея, да трябва да го вижда през цялото време. Да го чувам в главата на Сам. Естевтвено, всички ние се чувствахме зле за нея, но ние не бяхме чудоновища – не в този смисъл, естествено. Но предполагам я обвинявах за начина, по който поставяше всичко. Изкарвайки си го на всички, карайки ни да се чувстваме толкова нещастни, колкото е и тя.
Никога отново не бих я обвинил. Как някой можеше да помогне за разпространението на такава мъка наоколо? Как можеше никой да не опита да облекчи малко тежестта, дарявайки малко спокойствие на някой друг?
И ако това означаваше, че трябва да имам глутница, как бих могъл да я обвиня за взимането на моята свобода? Бих направил същото. Ако имаше начин да избегна тази болка, бих го направил, също.
Розали се спусна по стълбите след секунда, прелитайки през стаята като остър бриз, раздвижвайки изгарящата миризма. Тя спря в кухнята, чух скърцането от вратата на шкафа.
- Забележи звука, Розали. – измърмори Едуард, извъртайки очи.
Бела изглеждаше заинтригувана, но Едуард просто поклати глава.
Розали връхлетя обратно през стаята и изчезна отново.
- Това е твоя идея? – прошепна Бела, гласът й бе неравен, докато се
опитваше да го направи достатъчно силен, за да мога да я чуя. Забрави, че аз чувам просто перфектно. Като че ли харесвах, как през повечето време сякаш забравяше, че не съм напълно човек. Приближих се по-близо, за да не се налага да се напряга толкова много.
- Не ме вини за това. Твоят вампир просто различаваше различни коментари в главата ми.
Тя се усмихна едва – едва.
- Не очаквах да те видя отново.
- Да, аз също. – отвърнах аз.
Беше странно – просто да стоя там, но вампирите бяха разместили всички мебели за да направят място за медецинските уреди. Представих си, че това не ги притеснява – седене или стоене, нямаше голяма разлика когато беше камък. Не би притеснявало мен също, освен че бях толкова изтощен.
- Едуард ми каза какво е трябвало да направиш. Съжалявам.
- Всичко е наред. Сигурно е било просто въпрос на време, докато се пречупя пред нещо, което Сам иска да направя. – излъгах аз.
- А Сет? – Прошепна тя.
- Той е щастлив да помогне.
- Мразя да ти причинявам неприятности.
Изсмях се веднъж – беше по скоро лай отколкото смях.
Тя въздъхна едва. – Предполагам това не е нещо ново, нали?
- Не, не съвсем.
- Не е необходимо да стоиш и да гледаш това. – тя каза това едва изричайки думите.
Можех да напусна. Това беше може би добра идея. Но ако го направех, начина по който изглеждаше сега, можех да пропусна последните петнайсет минути от живота й.
- Наистина нямам къде другаде да отида. – Казах аз, опитвайки се да запазя гласа си без никакви емоции. – Вълчите неща са много по-малко належащи откакто Лея се присъедини.
- Лея? – задъха се тя.
- Не й ли каза? – попитах Едуард.
Той просто сви рамене, без да отмества очите си от лицето й.
Можех да видя, че това не беше много вълнуваща новина за него, не нещо заслужаващо да се сподели в сравнение с по-важните събития, които се случваха.
Бела не го прие толкова ведро. Изглежда това беше лоша новина за нея.
- Защо? – въздъхна тя.
Не исках да навлизам в цялата дълга колкото роман версия.
- За да наглежда Сет.
- Но Лея ни мрази. – прошепна тя.
Нас. Добре. Можех да видя, че и тя е уплашена.
- Лея няма да притеснява никого.– освен мен. Тя е в моята глутница.
Направих гримаса при думите. – Така че тя ме следва. – Ъгхх.
Бела не изглеждаше убедена.
- Уплашена си от Лея, но сте най-добри приятелки с русата откачалка?
Имаше силно съскане от втория етаж. Добре, чула ме е.
Бела ми се намръщи.
- Недей, Роуз ... разбира.
- Да – изсумтях аз – Разбира, че ще умреш и не се интересува, докато тя ще получи своето мутирало изчадие от сделката.
- Спри да бъдеш идиот, Джейк – прошепна тя.
Изглеждаше твърде слаба за да се ядоса. Опитах се да вместо това
да се усмихна.
- Казваш го сякаш е възможно.
Бела се опита да не ми се усмихва в отговор, но не успя и накрая нейните тебеширени устни се изтеглиха в краищата.
И тогава Карлайл и въпросното психо бяха там. Карлайл държеше бяла пластмасова чаша в ръка – от вида с капак и извита сламка. Оо, сега разбрах. Едуард не е искал Бела да мисли за това, което ще трябва да направи, повече от необходимото. Изобщо не можеше да се види какво има в чашата. Но можех да го помириша.
Карлайл въздъхна, ръката с чашата наполовина протегната. Бела я погледна, отново уплашена.
- Можем да опитаме друг начин – каза Карлайл тихо.
- Не – отвърна Бела – ще опитам този първо... нямаме време...
Първо си помислих, че най-сетне е разбрала и е разтревожена за себе си, но тогава ръката й се спусна леко към стомаха й.
Бела се пресегна и взе чашата. Ръката й се разтрепери леко, и можех да чуя звука отвътре. Опита се да се подпре на лакътя си, но тя едва можеше да повдигне ръката си. Полъх на топлина премина през гръбнака ми докато гледах колко крехка е станала за по-малко от ден.
Розали постави ръцете си около рамената на Бела, подкрепяйки главата й, както със новородено. Блонди беше изцяло за бебетата.

- Благодаря – прошепна Бела. Очите й ни обходиха. Все още в полу-съзнание. Ако не беше толкова обезводнена, обзалагам се че щеше да се изчерви.
- Нямам нищо против – промърмори Розали.
Почувствах се неловко. Трябваше да напусна когато Бела ми предложи шанса. Не принадлежах тук, да бъда част от това. Мислех си да се измъкна, но тогава осъзнах, че едно такова действие само ще го направи по-лошо за Бела – по-трудно за нея да ми мине през всичко това. Сигурно се е досетила че съм твърде отвратен за да остана. Което беше почти истина.
Въпреки това. Докато предявявах отговорност за тази идея, не исках да се измъквам, също.
Бела вдигна чашата до лицето си и помириса края на сламката. Отдръпна се и направи гримаса.
- Бела, скъпа, можем да намерим по-лесен начин, - каза Едурд, протягащ ръката си за чашата.
- Запуши си носа, – предложи Розали. Гледаше ръката на Едуард сякаш ще я зашлеви. Иска ми се да можеше. Обзалагам се, че Едуард няма да стои спокойно, бих искал да видя как Блонди губи крайник.
- Не, не е това. Това е просто... – Бела си пое дълбоко дъх. – Мирише добре, - призна тя с лек глас.
Едва преглътнах, опитвайки се да държа отвращението далеч от лицето си.
- Това е добре – Розали каза на Бела нетърпеливо. – това означава, че сме на прав път. Пробвай. – виждайки Блонди в нова светлина, се учудих как не затанцува.
Бела постави сламката между устните си, затваряйки очи и збръчквайки нос. Можех да чуя звука на кръвта в чашата отново когато ръката й затрепери. Преглътна за секунда, охкайки тихо с все още затворени очи.
Едуард и аз направихме крачка напред едновременно. Той докосна лицето й. Стиснах ръцете си зад гърба ми.
- Бела, любима - ...
- Добре съм – прошепна тя. Отвори очи и се вгледа в него. Изражението беше... извинително. Умоляващо. Уплашено. – Има добър вкус.
Киселините в стомаха ми се разбъркаха, заплашвайки да прелеят. Стиснах зъбите си.
- Това е добре, - повтори Розали, все още развълнувана. – Добър знак.
Едуард просто притисна ръката си до бузата й, извивайки пръстите си около формите на крехките й кости.
Бела въздъхна и сложи сламката на устните си отново. Този път всмука наистина голяма глътка кръв. Това действие не изглеждаше толкова слабо както всичко останало около нея. Сякаш някакъв инстинкт взима надмощие.
- Как е стомахът ти? Повдига ли ти се? – попита Карлайл.
Бела поклати глава. – Не, не се чувствам зле, - прошепна тя. – Това е първият път, а?
Розали засия. – Отлично.
- Мисля, че е малко рано за това, Роуз, - промърмори Карлайл.
Бела преглътна още една глътка кръв. След това отправи сияещ поглед към Едуард.
- Това проваля ли резултата ми? – прошепна тя – Или започваме да броим след като стана вампир?
- Никой не брои, Бела. Във всеки случай, никой не е умрял от това. – Усмивката, с която я дари беше изпълнена с живот. – Списъкът ти е все още празен.
Загубиха ме.
- Ще ти обесня после, - каза Едуард, толкова силно, че думите бяха просто вдишване.
- Какво? – прошепна Бела.
- Просто говоря на себе си, - излъга той.
Ако успееше с това, ако Бела оживееше, Едуард нямаше да може да
се измъкне само с това, когато нейните сетива бяха толкова изострени колкото и неговите. Ще трябва да поработи върху честността.
Устните на Едуард се свиха, борейки се с усмивката.
Бела преглътна още няколко пъти, взирайки се отвъд нас, през прозореца. Вероятно преструвайки се, че ни няма. Или може би просто мен. Никой друг от групата не би бил отвратен от това, което прави. Точно обратното, може би им беше трудно, да не откъснат чашата от нея.
Едуард извъртя очите си.
Господи, как някой може да издържи да живее с него? Наистина беше много лошо, че не може да чуе мислите на Бела. Тогава той сигурно щеше да й досажда с нещата, които чува и тя ще се умори от него.
Едуард се изсмя тихо. Очите на Бела се обърнаха към него веднага, полу-усмихната на забавлението по лицето му. Мога да се обзаложа, че е нещо, което не е виждала наскоро.
- Нещо смешно? – въздъхна тя.
- Джейкъб – отвърна й той.
Погледна насам към мен с друга уморена усмивка. – Джейк е забавен – съгласи се тя.
Страхотно, сега бях забавление. – Ляляля – промърморих аз, с безразлично изражение.
Тя се усмихна отново, след това отпи голямо количество от чашата. Отдръпнах се, когато сламката изпадна в празния въздух, правейки силен засмукващ звук.
- Направих го – каза тя, звучейки доволна. Гласът й беше по-ясен, неравен, но не шепотът като в началото на този ден. – Ако продължавам така, Карлайл, ще махнеш ли иглите от мен?
- Възможно най-скоро – обеща той. – Честно, не правят нещо кой знае колко добро, там където са.
Розали потупа главата на Бела, и си размениха обнадеждени погледи.
И всеки би могъл да го види – чаша пълна с човешка кръв, имаше незабавен ефект. Цветът и се възвръщаше – имаше блед намек за розово на восъчните й бузи. И най-вече изглеждаше не се нуждаеше повече от помощта на Розали. Дишането й беше улеснено, и мога да се закълна биенето на сърцето й беше по-силно, от когато и да било.
Всичко се ускори.
Духа на надеждата в очите на Едуард се превърна в нещо истинско.
- Искаш ли още? – притисна я Розали.
Рамената на Бела се отпуснаха.
Едуард отправи поглед към Розали преди да се обърне към Бела. – Не е необходимо да пиеш още, сега.
- Да, знам. Но ... Искам – призна тя навъсено.
Розали прокара тънките си остри пръсти през дългата коса на
Бела. – Не е необходимо да се срамуваш от това Бела. Тялото ти има нужди. Всички разбираме това. – Гласът й беше успокояващ, но след това добави рязко, - Някой, който не го разбира не би трябвало да е тук.
Очевидно бе предназначено за мен, но нямаше да допусна Блонди да ме засегне. Радвах се, че Бела се чувства по-добре. Какво ако това ме отвращаваше? Не бих казал нищо.

Карлайл взе чашата от ръката на Бела. – Веднага се връщам.
Бела се взираше в мен докато той изчезна.
- Джейк, изглеждаш ужасно – каза тя.
- Виж кой го казва.
- Сериозно – кога беше последния път, когато спа?
Замислих се върху това за секунда. – Хъх, не съм съвсем сигурен.
- Ау, Джейк. Сега вредя и на твоето здраве, също. Не бъди глупав.
Стиснах зъби. На нея беше позволено да се самоубие за чудовище, но на мен не беше позволено да пропусна няколко нощи сън за да гледам как го прави?
- Почини си, моля те – продължи тя – Горе има няколко легла, можеш да ползваш, което поискаш.
Изражението на лицето на Розали даде да се разбере, че не съм
добре дошъл на нито едно от тях. Това ме накара да се зачудя за какво Спящата красавица се нуждае от легло. Беше ли толкова обсебена от опората?
Благодаря Белс, но по-добре да спя на земята. Далеч от зловонието, нали знаеш.
Тя направи гримаса – Вярно.
Карлайл се върна, и Бела се протегна за кръвта, отсъстваща, сякаш си мислеше за нещо друго. Със същото разсеяно изражение, тя започна да я пресушава.
Наистина изглеждаше по-добре. Дръпна се напред, внимавайки с тръбите, и седна. Розали се завъртя готова да хване Бела, ако падне. Но Бела не се нуждаеше от нея. Поемайки дълбоко въздух, Бела приключи с втората чаша бързо.
- Как се чувстваш сега? – попита Карлайл.
- Не зле. Един вид гладна... само че не съм сигурна дали съм гладна или жадна, няли знаеш?
- Карлайл просто я погледни, - промърмори Розали, толкова тайно сякаш има перо от канарче на устните си. – Очевидно е какво иска тялото й. Трябва да пие още.
- Тя е все още човек, Розали. Тя има нужда и от храна. Нека й дадем малко да видим как това и се отразява и тогава може да пробваме да й дадем малко храна.
Нещо звучи ли ти добре, Бела?
- Яйца – каза тя веднага, и след това размени поглед и усмивка с Едуард. Усмивката му беше крехка, но все пак имаше повече живот по лицето му отпреди.
Премигах, и почти забравих как да си отворя очите отново.
- Джейкъб, - промърмори Едуард – Наистина имаш нужда от сън. Както Бела каза, непременно си добре дошъл за настаняване тук, въпреки че може би ще ти е по-удобно отвън.
- Не се тревожи за нищо. Обещавам ще те намеря ако има нужда.
- Разбира се, разбира се – промърморих аз. Сега след като, изглежда, Бела имаше още няколко часа, можех да избягам. Да се свия някъде под някое дърво... Достатъчно далеч, за да не може миризмата да ме достигне. Кръвопиеца щеше да ме събуди, ако нещо се обърка. Длъжник ми е.
- Така е – съгласи се Едуард.
Кимнах и след това сложих ръката си върху тази на Бела. Нейните бяха ледено студени.
- Оправяй се – казах аз.
- Благодаря, Джейкъб. Обърна ръката си и стисна моята.
Почувсвах тънката ивица на сватбения й пръстен, хлабъв на нейните кльощави пръсти.
- Донесете й одеало или нещо такова, - измърморих докато се обръщах към вратата.
Докато я достигна, два воя пронизаха застиналия сутрешен въздух.
Нямаше начин да сбъркам настойчивостта на тона. Никакво неразбирателство този път.
По дяволите, изръмжах аз и се хвърлих през вратата. Хвърлих се през портала, позволявайки на огъня да ме разкъса на парчета. Имаше остър раздиращ звук когато панталоните ми се разкъсаха. Рап. Това бяха единствените дрехи, които имах. Нямаше значение сега. Паднах на лапите си и поех към гората.
„Какво има?” – крещях в главата си.
„Идват” – отговори Сет. – „Поне трима.”
„Раздели ли са се?”
„Бягам по посока към Сет със скоростта на светлината”, - обеща Лея. Можех да усетя въздуха преминаващ през белите й дробове докато се наислваше до
невероятна скорост. Гората бучеше около нея. До сега, никакъв намек за атака.
„Сет, не ги предизвиквай, изчакай ме.”
„Забавят. Ъгхх, толкова е неприятно да не можеш да ги чуеш.”
„Мисля...”
„Какво?”
„Мисля, че спряха...”
„Изчакват за останалите от глутницата?”
„Шшшш. Чувствате ли го?”
Почувствах впечатленията му. Звук от припадък проблясна във въздуха.
„Някой се преобразява?”
„Така изглежда” – съгласи се Сет.
Лея връхлетя в малкото отворено пространство, където Сет чакаше. Тя зарови лапите си в прахта, въртейки се като състезателна кола.
„Пазя ти гърба, брат.”
„Идват”, - каза Сет нервно. – „Бавно. Вървейки.”
„Почти съм там” – им казах. Опитах се да летя като Лея. Чувствах се ужасно да бъда разделен от Сет и Лея с предспоящата опасност, по-близо до тях, отколкото мен.
Грешно. Ще бъда с тях, между тях и каквото и да предстоеше.
„Виж кой се чувства бащински”, - помсили си Лея иронично.
„Главата в играта, Лея.”
„Четирима” – реши Сет. Детето имаше добър слух. „Трима вълци, един човек.”
Достигнах малкото сечище, придвижвайки се незабавно към мястото. Сет въздъхна с облекчение, изправен вече на мястото си до дясното ми рамо. Лея застана до ляво с по-малко ентусиазъм.
„Значи вече съм след Сет” – изропта сама на себе си.
„Който превари, той завари” – помисли си Сет тайно. „Освен това ти не си била никога трета след Алфа. Все пак е повишение.
„След малкото ми братче, не е повишение.”
„Шшшш, оплаках се аз. Не ме интересува къде стоите. Млъкнете и се пригответе.”
Съзрях ги след няколко секунди, вървейки, както Сет си беше помислил. Джаред отпред, като човек, с вдигнати ръце. Пол, Куил и Колин на четири крака след него. Нямаше никаква агресия в позите им. Поколебаха се зад Джаред, с наострен слух, бдителни, но спокоини.
Но... беше странно, че Сам изпраща Колин пред Ембри. Не беше нещо, което аз бих направил, ако изпращах дипломатическа група на територията на врага. Не бих изпратил дете. Бих изпратил опитен боец.
- Отклонение? – помисли си Лея.
Правеха ли Сам, Ембри и Брейди ход сами? Това не изглеждаше добре.
„Искаш ли да проверя? Мога да пробягам по линията и обратно за две минути.”
„Трябва ли да предупредя Калън?” – зачуди се Сет.
„Ами ако целта е била да ни разделят?” – попитах аз. „Калън ще знаят, че нещо става. Готови са.”
„Сам не би бил толкова глупав...”, прошеппна Лея, страх се прокрадваше в ума й. Тя си представяше Сам, нападащ Калънови заедно само с още двама зад него.
„Не, не бил,” - уверих я аз, въпреки че се почувствах малко зле при мисълта в главата й.
През цялото време, Джаред и останалите три вълка се взираха в нас, чакайки. Беше лесно да не чувам какво си казваха Куил, Пол и Колин. Израженията им бяха празни – безрасъдни.
Джаред си прочисти гърлото, и след това ми кимна.
- Бяло знаме на примирие, Джейк. Тук сме да говорим.”
„Мислиш ли, че е истина?” – попита Сет.
„Има смисъл, но...”
„Да”, съгласи се Лея, - „но...”
Не се успокоихме.
Джаред се прозя.
- Ще бъде по-лесно да говорим, ако мога да те чуя.
Взирах се в него. Нямаше да се преобразя, докато не се почувствах добре относно цялата тази ситуация. Докато не придобиеше смисъл. Защо Колин? Това беше часта, която ме притесняваше най-много.
- Ок. Предполагам тогава просто ще говоря, - каза Джаред. – Джейк, искаме да се върнеш.
Куил издаде тих вой зад мен. Отбелязвайки изявлението.
- Ти разкъса семейството си на части. Не е нужно да бъде по този начин.
Не бях точно в несъгласие с това, но не това беше въпроса. Имаше няколко различни, нерешени въпроса между мен и Сам в момента.

- Знаем, че се чувстваш... странно относто ситуацията с Калънови. Знаем, че е проблем. Но това е преиграване.
Сет се прозя. „Преиграване? А атакуването на враговете ни без предупреждение не е?”
„Сет, някога да си чувал за блафиране? Успокой се.”
„Съжалявам.”
Очите на Джаред се стрелнаха към Сет и обратно към мен.
- Сам желае да оправи това бавно, Джейкъб. Той се е успокоил, говорил е с другите Старейшини. Те са решили, че незабавни действия не са в ничий интерес за сега.
„В превод, вече са загубили елемента на изненада”, - помисли си Лея.
Беше странно колко ясно доловимо беше съвместното ни мислене.
Глутницата беше вече глутницата на Сам, беше те срещу нас. Нещо отвън. Беше особено странно, Лея да мисли по този начин – да бъде толкова солидна част от „ние”.
- Били и Сю са съгласни с теб, Джейкъб, че можем да изчакаме Бела... да бъде разделена от проблема. Убиването й не е нещо, което ще ни бъде приятно.
Въпреки че мислех, че се карам на Сет, не можех да се сдържа да не изръмжа сам. Значи те не се чувстваха приятно заради убийство, а?
Джаред вдигна ръцете си отново. – Полека, Джейк. Знаеш какво имам предвид. Въпросът е, че ще изчакаме и ще видим ситуацията. Ще решим по-късно дали има проблем с... нещото.
„Ха”, - помисли си Лея. – „Какво бреме.”
„Не се притеснявай.”
„Знам какво си мислят, Джейк. Какво си мисли Сам. Те разчитат, че Бела ще умре въпреки всичко. И тогава мислят, че ще си толкова бесен, че...”
„Че ще водя атаката сам.”- Ушите ми прилепнаха към черепа ми. Предположението на Лея звучеше доста мръсно. Но и много възможно, също. Когато... ако това нещо убие Бела, ще е лесно да забравя как се чувствам относно семейството на Карлайл в момента. Те вероятно ще изглеждат като врагове – като нищо по различно от кръвопиещи пиявици, както винаги.
„Ще ти напомня” – прошепна Сет.
„Знам, че ще го направиш хлапе. Въпросът е дали ще те послушам.”
- Джейк? – повика Джаред.
Отправих му поглед.
„Лея, направи обиколка – просто за да сме сигурни. Ще трябва да поговоря с него и искам да съм сигурен, че нищо не няма да стане докато съм преобразен.”
„О, я стига, Джейкъб. Можеш да се преобразиш пред мен. Въпреки усилията ми, виждала съм те гол и преди – така че не се притеснявай.”
„Не се опитвам да защитя невиността на очите ти, опитвам се да защитя гърбовете ни. Махай се от тук.”
Лея изхърка веднъж и се хвърли към гората. Можех да чуя ноктите й, които се забиваха в земята, правейки я по-бърза.
Голотата беше неудобна, но неизменна част от живота в глутницата, никой нищо не мислеше за това допреди Лея да се присъедини, тогава стана неудобна. Тя имаше среден контрол, когато ставаше дума за темперамента й – отне й доста време да спре да избухва в дрехите си, всеки път когато се ядоса. Всички успяхме да я зърнем. И не беше като да не си струва да гледаш, но определено не си струваше да те хване по-късно да си мислиш за това.
Джаред и останалите се взираха в мястото, където тя изчезна в бързината с войствени изражения.
- Къде отиде? – попита Джаред.
Игнорирах го, затваряйки очи – преобразявайки се отново. Беше сякаш въздухът трепереше около мен, поклащайки се пред мен като малко вълни. Изправих се на задните си крака, улавяйки точния момент когото бях напълно изправен за да остана в човешката си форма.
- Оо, - Джаред каза. – Здрасти, Джейк.
- Хей Джаред.
- Благодаря, че говориш с мен.
- Аха.
- Иксаме да се върнеше.
Куил се прозя отново.
- Не мисля, че е толкова просто, Джаред.
- Ела си вкъщи, - каза той, наклонявайки се напред. Умоляващ. – Можем да измислим нещо. Ти не принадлежиш тук. Остави Сет и Лея да си дойдат вкъщи, също.
Изсмях се – Вярно. Сякаш не съм ги умолявал за това.
Сет изхриптя зад мен.
Джаред прецени това, очите му предпазливи отново. – Значи, какво сега?
Замислих се над това за минута, докато той чакаше.
- Не знам. Но не мисля,че нещата могат да се върнат пак към нормалното, Джаред. Не знам как точно работи това – не мисля, че просто мога да изключа това Алфа-нещо. Сякаш е постоянно.
- Ти все още си с нас.
Повдигнах веждите си.
- Двама Алфа не могат да са на едно място, Джаред. Помниш колко близо бяхме снощи. Инстинсктите за надпревара са твърде силни.
И какво ще правите – ще се размотавате с паразитите до края на живота си? - изиска той. – Нямате дом тук. Вече нямате дрехи. – отбеляза той. – Ще стоиш вълк през цялото време? Знаеш, че Лея не обича да се храни така.
- Лея може да прави каквото иска когато огладнее. Тя е тук по свой собствен избор. Не казвам на никого какво да прави.
Джаред въздъхна. – Сам съжалява за това, което той ти причини.
Кимнах.
- Вече не съм ядосан.
- Но?
- Но няма да се върна, не още. Ще изчакаме и ще видим како ще стане. И ще наблюдаваме Калънови докато е необходимо. Защото, въпреки това, което мислиш – това не е само заради Бела. Ние защитаваме тези, които трябва да бъдат защитени. И това важи и за Калънови, също. Поне някой от тях, все пак.
Сет изскимтя меко в съгласие.
Джаред се прозя.
- Тогава мисля, че няма какво повече да ти кажа.
Джаред се обърна към Сет, концентрирайки се върху него, отделно от мен, - Сю ме помоли да ти кажа, не, да те умолявам, да си дойдеш вкъщи. Сърцето й е разбито, Сет. Сам самичка. Не знам как ти и Лея можете да й причините това. Да я изоставите по този начин, когато баща ти току що умря -....
Сет излая.
- Успокой се, Джаред, - предупредих го аз.
- Просто му казвам как стоят нещата.
Измърморих
- Вярно. - Сю беше по-издръжлива от всеки, когото познавам. По-жилава от баща ми, по-жилава от мен. Достатъчно издръжлива, за да играе със съчувствието на децата си, ако това щеше да ги отведе вкъщи. Но не беше честно да обработва Сет по този начин. – Сю знае от колко време точно? И повечето то това време прекарва с Били, стария Куил и Сам? Да, сигурен съм, че умира от самота. Разбира се, свободен си да си ходиш Сет, ако това е, което искаш. Знаеш това.
Сет издиша.
След секунда наостри уши на север. Лея сигурно беше близо. Господи, беше бърза. Два удара и Лея се плъзна за да спре в храстала не далеч. Тя се спря, заемайки мястото пред Сет. Задържа носа си във въздуха, очевидно не поглеждайки към мен.
Оценявах това.
- Лея? – попита Джаред.
Тя срещна погледа му, муцуната се изтегли назад леко, оголвайки зъбите си.
Джаред не изглеждаше изненадан от враждебността й.
- Лея, знаеш, че не искаш да си тук.
Тя му изръмжа насреща. Погледнах я ппредупредително, но тя не ме видя. Сет
изхленчи, бутна я с рамото си.

- Съжалявам, - каза Джаред. – Изглежда не трябваше да го предполагам. Но ти нямаш никаква връзка с кръвопийците.
Лея напълно съзнателно погледна към брат си и след това към мен.
- Значи, искаш да наглеждаш брат си, разбирам, - каза Джаред. Очите му се обърнаха към мен и след това обратно към нея. Може би се чудеше за втория поглед – както и аз. – Но Джейк няма да позволи нищо да му се случи, той не се страхува да бъде тук. – Джаред направи гримаса – Както и да е, моля те, Лея. Искаме да се върнеш. Сам иска да се върнеш.
Лея подви опашката си.
- Сам ми каза да те умолявам. Той каза буквално да падна на колене, ако трябва. Той те иска вкъщти Лий-Лий, където принадлежиш.
Лея се отдръпна когато Джаред използва старото име на Сам към нея. Когато каза последните три думи, козината й настръхна, нададе силен вой през зъбите си. Не се налагаше да бъда в главата й за да чуя как го обижда, нито пък той. Можех почти да чуя точните думи, които използваше.
Изчаках докато приключи.
- Мисля, че ще рискувам крайник и ще кажа, че Лея принадлежи където тя иска.
Лея излая, но докато гледаше Джаред, предположих, че това е съгласие.
- Виж, Джаред, ние сме все още семейство нали? Ще минем през кръвната вражда, но докато го направим, може би е най-добре да се придържаш към твоята земя. За да няма недоразумения. Никой не иска семейни вражди, нали? Сам не го иска, нали?
- Разбира се, че не, - отвърна Джаред. Ще се придържаме към нашата земя. Но къде е вашата земя, Джейкъб? Да не е вампирската земя?
- Не, Джаред. В момента сме бездомни. Но не се притеснявай, няма
да е вечно. – Трябваше да си поема въздух.
- Не е останало толкова много време... Окей? Тогава Калънови ще заминат най-вероятно и Сет и Лея ще се приберат вкъщи.
Сет и Лея зяпнаха заедно, носовете им се обърнаха в моята посока едновременно.
- Ами ти, Джейк?
- Обратно в гората мисля. Не мога да се навъртам около Ла Пуш. Двама Алфа означава твърде много напрежение. Освен това, го обмислях още преди тази каша.
- Ами ако имаме нужда да говорим с вас? – попита Джаред.
- С вой – просто пазете границата, ок? Ние ще дойдем при теб. И не е необходимо Сам да изпраща толкова много. Ние не искаме битка.
Джаред замълча, но кимна. Не му харесваше да поставям условия на Сам. – Ще се видим, Джейк. Или не. – помахахме полу-сърдечно.
- Почакай, Джаред. Ембри добре ли е?
Изненада прекоси лицето му. – Ембри? Разбира се, добре е. Защо?
- Просто се чудя защо Сам е изпратил Колин.
- Наблюдавах реакцията му, все още подозирайки, че става нещо.
Видях разбирателството да прекосява очите му, но не беше това, което очаквах.
- Това не е твоя работа повече, Джейк.
- Предполагам не. Просто любопитство.
С ъгъла на окото си видях спазам, но не исках да признавам, защото не исках да издавам Куил. Той реагираше на темата.
- Ще предам на Сам инструкциите ти. Довиждане Джейкъб.
Въздъхнах.
- Да, чао Джаред. Хей, кажи на баща ми, че съм добре, става ли? И че съжалявам, и го обичам.
- Ще му предам.
- Благодаря.
- Хайде приятели, - каза Джаред. Той се извърна от нас, отдалечавайки се от поглед за да се преобрази, защото Лея беше тук. Пол и Колин бяха точно зад него, но Куил изостана. Излая меко и направи крачка напред.
- И ти ми липсваш, приятел.
Куил тръгна към мен, главата ми наведена мрачно. Потупах го по рамото.
Всичко ще бъде наред.
Той се прозя.
- Кажи на Ембри, че ми липсва мотаенето с вас.
Той кимна и след допря носа си до челото ми. Лея изпръхтя. Куил погледна, но не към нея. Той гледаше назад за да види къде са другите.
- Да, тръгвай, - казах му аз.
Куил излая отново и след това тръгна след останалите. Обзалагам се, че Джаред не бе чакал търпеливо. Веднага след като изчезна, освободих топлината от центъра на тялото ми и я оставих да премине през крайниците ми. В пламването на топлината, отново бях на четири крака.
„Мислех, че ще започнете да се натискате”, - изкикоти се Лея.
Игнорирах я.
„Беше ли добре?” – попитах ги. Притесняваше ме, да се измъквам от тях по този начин, когато не можех да чуя какво точно си мислят. Не исках да предполагам нищо. Не исках да бъда като Джаред. „Казах ли нещо, което не искахте? Пропуснах ли да кажа нещо, което трябваше?”
„Справи се страхотно, Джейк”, - укоражи ме Сет.
„Можеше да удариш Джаред”, - помисли си Лея – „нямаше да имам
нищо против.”
„Предполагам, може да е забранено на Ембри да идва”, - помисли си Сет.
Не разбирах. „Да му е забранено?”
„Джейк, видя ли Куил? Той е доста съсипан, нали? Залагм 10 към 1, че Ембри е много по-разстроен и Ембри няма Клеър. Няма начин Куил просто да реши и да си тръгне от Ла Пуш. Ембри може, за това Сам няма да рискува да бъде убеден да напусне. Той не иска глутницата ни да стане по-голяма отколкото е сега.”
„Наистина? Мислиш ли? Съмнявам се Ембри да има нещо против да разкъса някой Калън. „
„Но той е най-добрият ти приятел, Джейк. Той и Куил биха предпочели да застанат зад теб, отколкото да се изправят срещу теб в битка.”
„Тогава се радвам, че Сам го е задържал вкъщи. Тази глутница е достатъчно голяма. Въздъхнах. Добре, тогава. Значи сме добре, за сега. Сет, имаш ли нещо против да наглеждаш нещата за малко. Лея и аз се нуждаем от почивка. Поддържаме нивото, но кой знае? Може това да е било за разсейване.”
Не винаги бях толкова параноичен, но помня чувството за обещание към Сам. Той видя цялото фокусиране върху разрушаване на опасността. Ще има ли предимство от факта, че може да ни е излъгал?
„Няма проблем!” Сет беше единственият, изгарящ от желание да направи каквото може. – „Искаш ли да обясня на Калънови? Те сигурно все още са в неведение.”
„Ще се оправя. Искам да проверя нещата.”
Схванаха вихъра от картини в изпечения ми мозък.
Сет изхленчи в изненада. „Иу.”

Лея разклати главата си напред-назад сякаш се опитваше да изкара картините от нея.
„Най-лесно, това е най-отвратителното нещо, което съм чувала през живота си. Ако имаше нещо в стомаха ми, то щеше да се върне.”
„Те са вампири, предполагам”, - добави Сет след минута, компенсирайки за реакцията на Лея. „Имам предвид, че има смисъл. И ако това помогне на Бела, е нещо добро, нали?”
Аз и Лея се взряхме в него.
„Какво?”
„Мама го изпускаше много докато беше малък”, - каза ми Лея.
„На главата му очевидно.”
„Гризеше и решетките на детското креватче, също.”
„Погълнал е боя?”
„Така изглежда”, - помисли си тя.
Сет изръмжа. – „Смешно. Защо вие двамата не млъкнете и заспите?”

14. Нещата са наистина зле, когато се почувстваш виновен заради грубостта ти към вампири

Когато се върнах обратно до къщата, отвън нямаше никой, чакащ да докладвам. Все още ли бяха под тревога?
„Всичко е наред”, мислех си неуморимо.
Очите ми бързо уловиха малката промяна в не дотам семейната сцена. Имаше една купчина светлооцветен плат на най-долното стъпало на входа. Прескочих до там, за да я изследвам.
Задържайки дъха си, защото миризмата на вампира се беше пропила в плата, аз го побутнах с носа си. Някой беше оставил дрехи. Хъх... Едуард трябва да е уловил раздразнението ми, когато хукнах през вратата. Е, добре. Това беше... мило. И странно.
Сложих предпазливо дрехите между зъбите си – ъъъх – и ги занесох обратно до дърветата. За всеки случай, ако това случайно беше някаква шега на русата психопатка и аз държа един куп момичешки неща тук. Обзалагам се, че ще й хареса изражението на човешкото ми лице, докато стоя там гол, държейки една рокля.
Под прикритието на дърветата, пуснах миризливата материя и се преобразих отново на човек. Разтърсих дрехите, удряйки ги в едно дърво, за да премахна част от миризмата им. Определено бяха мъжки дрехи – светлокафяви панталони и бяла изтънчена риза. Не бяха достатъчно големи, но изглеждахаше сякаш идеално ще ми паснат. Сигурно бяха на Емет. Запретнах ръкавите нагоре, но относно панталоните нямаше какво да направя. Е... добре.
Трябва да призная, че се чувствах по-добре с дрехи вурху себе си, дори миризливи, които не ми стават съвсем. Трудно ми беше да повярвам, че не мога просто да прескоча до вкъщи и да грабна един анцунг, когато толкова ми трябваше. Отново се появи чувството на бездомност – да нямаш къде да се прибереш. Също така нямах никакви притежания, което за момента не ме дразнеше толкова много, но вероятно скоро щеше да започне.
Изтощен, бавно се приближих до входните стълби на Калънови в моите лукзосни дрехи, втора ръка, но се поколебах стигайки до вратата. Трябваше ли да почукам? Глупаво, като се има предвид, че те знаеха, че съм тук. Учудих се защо никой не потвърди това – да ми каже или да вляза, или да се разкарам. Както и да е. Пренебрегнах това и стъпих вътре.
Още промени.Стаята пак беше станала нормална – е почти – за последните 20 минути. Големият плосък телевизор беше пуснат, с намален звук, показвайки филм с някаква мацка, който явно никой не гледаше. Карлайл и Езме стояха до задните прозорци, които отново бяха отворени към реката. Алис, Джаспър и Емет не бяха на около, но можех да ги чуя как шепнат на втория етаж. Бела беше на дивана, също като вчера, с една тръбичка все още забита в нея и интравенозната система, висяща зад дивана. Тя беше увита с два дебели юргана, така че явно ме бяха послушали. Розали беше на земята до главата й, с кръстосани крака. Едуард седеше на другия край на дивана, завитите крака на Бела бяха в скута му. Той погледна нагоре, когато влязох и ми се усмихна – само леко помръдване на устата му – сякаш нещо го зарадва.
Бела не ме чу. Тя само хвърли поглед, когато и той го направи, и също ми се усмихна. Наистина енергично, цялото й лице светеше. Не можех да си спомня последния път, когато тя беше толкова развълнувана да ме види.
Какво и ставаше? За Бога, та тя беше женена! Щастливо женена, при това – нямаше съмнение, че тя обича своя вампир, отвъд границите на благоразумието. И очевидно бременна, което не беше за пренебрегване.
Така че, защо, по дяволите, трябваше да е толкова развълнувана, че ме вижда? Сякаш щях да оправя целия й странен ден, само като вляза през вратата.
Ако можеше да не й пука... Или още по-добре – да не ме иска наоколо. Тогава щеше да е много по-лесно да стоя настрани.
Едуард изглежда беше съгласен с моите мисли. Напоследък с него бяхме на една вълна, което направо си беше лудост. Той се мръщеше, разчитайки лицето й докато тя гледаше грейнала към мен.
- Те просто искаха да поговорим - смотулевих аз, гласът ми се провлачи от изтощение – Няма атака на хоризонта .
-Да – каза Едуард – Чух по-голямата част .
Това леко ме поразбуди. Та ние бяхме на почти пет киломерта.
- Но как? – питах аз.
- Ами теб те чувам по-ясно – въпрос на концентрация и познатост. Също така, мислите ти са по-лесни за чуване, когато си в човешката си форма.Така че, улових по-голямата част от това, което се случи там.
- Оуу. Това леко ме подразни, но не заради добра причина,тъй че го пренебрегнах. -Добре.Мразя да се повтарям.
- Щях да ти кажа да поспиш малко – каза Бела – но вероятно ще припаднеш на пода след около 6 секунди, тъй че май няма смисъл.
Изумително беше колко по-добре звучеше и колко по-силна изглеждаше. Подуших прясната кръв и видях, че купичката пак беше в ръцете й. Колко още кръв беше нужна, за да се оправи? Все пак, щяха ли да отскочат и до съседите?
Запътих се към вратата, броейки секундите, които Бела ми отброи, докато вървях– Една Мисисипи..., две Мисисипи...
- Къде е наводнението, помияр? – измърмори Розали.
- Знаеш ли как да удавиш блондинка,Розали? – казах без да спирам и без да се обръщам към нея.– Трябва само да залепиш огледало за дъното на някой басейн.
Чух Едуард да се киска, докато затварях вратата. Явно настроението му се променяше според здравето на Бела.
-Това вече съм го чувала, – каза Розали след мен.
Вървях тежко по стълбите, единственият ми стимул бе чистият въздух сред дърветата. Мислех да захвърля дрехите на прилично разстояние от къщата за бъдещо ползване, вместо да ги нося завързани за крака си, така че нямаще да се налага да мириша и тях. Докато се пипах с копчетата на новата ми риза, си помислих как те никога няма да са на мода сред върколаците.
Чух гласовете, докато си проправях път сред ливадата.
- Къде отиваш? - попита Бела.
- Забравих да му кажа нещо.
- Остави Джейкъб да поспи, това може да почака.
Да, моля те, остави Джейкъб да поспи.
- Ще отнеме само секунда.
Обърнах се бавно. Едуард вече беше на вратата. Лицето му излъчваше извинение, когато ме приближи.
- За бога, какво има пък сега?
- Извинявай, – каза той и се поколеба, сякаш не знаеше как да каже това, което мисли.
- Какво си мислиш,читателю на мисли?
- Докато говореше с делегатите на Сам малко по-рано - измрънка той - аз предавах разговора едно към едно на Карлайл, Езме и останалите. Те бяха обезпокоени...
- Виж, няма да зарежем поста си. Не трябва да вярвате на Сам, както и ние. Ще си държим очите отворени, въпреки всичко.
- Не, не за това Джейкъб. Ние вярваме на преценката ти. По-скоро Езме беше притеснена за трудностите, които се създават на глутницата. Тя ме помоли да говоря насаме с теб за това.
Това ме хвана неподготвен.
- Трудностите?
- По-точно това за бездомността. Тя е много разстроена от това, че всички сте толкова... лишени.
Изсумтях. Вампирска майка орлица, доста странно.
- Ние сме корави. Кажи й да не се притеснява.
- Въпреки това, тя иска да направи каквото може. Останах с впечатлението, че Лея предпочита да не яде докато е във вълчата си форма?
- И...? – подканих го аз.
- Ами, ние имаме нормална човешка храна тук, Джейкъб. За посещения и, естествено, за Бела. Лея е добре дошла. Всички вие сте.
- Ще й предам това.
- Лея ни мрази.
- Е, и...?

- Ами предай й го,така че да го обмисли,ако нямаш нищо против.
- Ще направя, каквото мога.
- И после идва нуждата от дрехи.
Погледнах към тези, които носех.
- О,да... благодаря. - Може би нямаше да е проява на добри маниери, ако споменях колко зле миришат.
Той съвсем леко се усмихна.
- Та, ние лесно можем да помогнем с всякакви нужди. Алис рядко ни позволява да носим едно и също нещо два пъти. Имаме един куп дрехи, предназначени за дарения, а и мисля, че Лея и Езме са почти един и същ размер...
- Не съм сигурен как ще се почувства тя относно дрехите на някой кръвопиец, не е толкова практична, колкото съм аз.
- Сигурен съм, че можеш да представиш предложението по възможно най-добрия начин. Както и предложението за всяка друга физическа нужда, също така и за транспорт и изобщо за всичко, от което може да се нуждаете. А също и за душ, щом предпочитате да спите навън. Моля... вземете предвид удобствата на дома.
Той каза последното нежно – без да се опитва да е тих, но с някаква истинска емоция.
Загледах се в него за секунда, мигайки сънливо.
- Това е, ъммм, много мило от ваша страна. Кажи на Езме, че, ммм , оценяваме жеста. Но периметъра стига до реката на някои места, така че сме доста чисти.
- Все пак предай предложението .
- Разбира се, разбира се.
- Благодаря .
Обърнах се с гръб, само за да замръзна на място, когато чух нисък и болезнен плач от къщата. Докато се обърна него вече го нямаше.
Сега пък какво?
Последвах го, тътрейки се като зомби. И изполвайки същия брой мозъчни клетки, всъщност. Не беше като да имам избор. Нещо не беше наред. Трябваше да разбера какво става. Но нямаше да има какво да направя и щях да се почувствам още по-зле.
Беше неизбежно.
Отново влязох вътре. Бела дишаше тежко, заради издутината в средата на корема й. Розали я поддържаше, докато Едуард, Карлайл и Езме се чудеха какво да правят. Едно леко трепване улови вниманието ми ; Алис беше на върха на стълбите,гледайки надолу към стаята, а ръцете й бяха притиснати към слепоочията. Беше странно, сякаш по някакъв начин не можеше да слезе.
- Дай ми секунда, Карлайл - измрънка Бела.
- Бела, - каза ядосано докторът, - Чух нещо да се пропуква. Трябва да погледна.
- Почти съм сигурна, - тя пак простена, - че беше ребро. Ауч... дам, точно тук. Тя посочи към лявата си страна, внимавайки да не го докосне.
Сега трошеше и костите й.
- Трябва да направя рентген. Може да има парченца. Не искаме да пробие нещо.
Бела си пое дълбоко въздух.
- Добре.
Розали внимателно повдигна Бела. Изглежда, че Едуард се готвеше за спор, но Розали погледна към него, оголвайки зъбите си:
- Вече я държа.
Значи сега Бела беше по-силна, но и нещото също. Нямаше как да гладува, без да гладува и то, лекуването действаше по същия начин. Нямаше начин за победа.
Блонди придружи Бела нежно покрай секцията с Карлайл и Едуард бе по петите й, никой от тях дори не ме забелязваше, стоящ скован на прага. Значи те имаха кръвни банки и рентген? Явно докторът беше взел работата си с него у дома.
Бях твърде изморен, за да ги последвам, твърде изморен даже да помръдна. Отстъпих назад до стената и се плъзнах на пода. Вратата все още беше отворена, така че насочих носа си навън, благодарен за свежия въздух. Отпуснах главата си на касата на вратата и се заслушах.
Можех да чуя работата на рентгена горе. Или поне така предполагах. И после леки стъпки надолу по стълбите. Не погледнах да видя кой точно вампир беше.
- Искаш ли възглавница? - попита ме Алис.
- Не, - промърморих. Какво беше това прекалено гостоприемство? Направо ме побъркваше.
- Това не изглежда удобно, - възрази тя.
- Не е.
- Тогава защо не се преместиш ?
- Изморен съм. Защо не си горе с останалите? - отвърнах.
- Главоболие, - отговори тя.
Завъртях главата си, за да я погледна. Алис беше слабичко, малко нещо. Цялата беше колкото едната ми ръка. Сега изглеждаше дори още по-мъничка, сякаш се беше свила в себе си. Лицето и беше изпито.
- Вампирите имат главоболие?
- Не и нормалните.
Изсумтях. Нормални вампири?!
- Е, как така вече не си постоянно с Бела? - попитах аз обвинително. Не се бях сещал за това преди, защото главата ми беше пълна с други глупости, но беше странно, че Алис не е покрай Бела, поне не и от както аз бях там. Може би, ако Алис беше до нея Розали нямаше да е. – Мислех,че вие двете сте ето така, - кръстосах два пръста.
- Както вече казах , - тя се намести удобно на една плочка на две крачки от мен, овивайки слабичките си ръце около коленете си, - главоболие.
- Бела ти докарва главоболие?
- Да.
Намръщих се. Сигурен бях, че не ми е до гатанки. Наклоних отново главата си към свежия въздух и затворих очи.
- Всъщност не е Бела, - коригира се тя - ембрионът е.
Ах, още някой, който се чувстваше като мен. Беше доста лесно да го разпозная. Тя каза думата неохотно, също като Едуард.
- Не мога да го видя, - каза тя, въпреки,че можеше и да го казва и на себе си. До колко знаеше, аз вече спях. – Не мога да видя нищо свързано с него, както не мога и с теб.
Потреперих и зъбите ми се стегнаха. Не ми харесваше да ме сравняват със съществото.
- Бела се изпречва на пътя, Тя цялата е овита около него, така че е... замъглено. Като лош сигнал при телевизията е, сякаш се опитваш да се фокусираш върху онези неясни хора треперещи на екрана. Ще ми се пръсне главата като я гледам. А пък и без това не мога да видя повече от няколко минути напред... Ембриона е много голяма част от бъдещето й. Когато за пръв път реши... Когато вече знаеше, че го иска, тя просто изчезна от погледа ми. Изплаших се до смърт.
Алис остана тиха за секунда и после добави
- Трябва да призная, че е облекчение да си наблизо, като изключим миризмата на мокра кучешка козина. Всичко изчезва. Сякаш съм със затворени очи. Притъпява главоболието.
- Радвам се да помогна, госпожо. – смънках аз.

- Чудя се какво ли общо имате... защо и при теб е по същия начин.
Внезапна топлина избухна в средата на тялото ми. Стиснах юмруци, за да овладея треперенето си.
- Аз нямам нищо общо с онова изсмукващо живота нещо, - казах през зъби.
- Е, все пак има нещо.
Не отговорих. Жегата вече отминаваше. Бях прекалено изморен, за да бъда бесен.
- Няма да имаш нищо против, ако седна тук до теб, нали? – попита Алис.
- Май не, и без това си мирише.
- Благодаря, - каза тя – Явно това е най-доброто решение за главоболието, след като не мога да взема аспирин.
- Може ли да замълчиш, опитвам се да спя.
Тя не отговори, мигновено умълчавайки се. След секунди вече спях.
Сънувах, че съм много жаден. И пред мен имаше голяма чаша с вода – много студена, можеше да се види как кондензира. Грабнах чашата и отпих голяма глътка, само за да разбера почти веднага, че не е вода, а си е чиста белина. Изплюх я обратно, оповръщайки всичко наоколо и част от нея излезе през носа ми. Гореше, носа ми гореше...
Болката в носа ме събуди, което беше достатъчно, за да си припомня къде бях заспал. Миризмата беше доста ужасяваща, като се има предвид, че носът ми не беше вътре в къщата. Ъгх. И беше шумно. Някой се смееше твърде високо. Познат смях, но той не вървеше с миризмата, не принадлежеше към нея.
Изпъшках и отворих очи. Небето беше мъгливо – беше ден, но не знаех точно по кое време. Може би към залез, беше доста тъмно.
- Крайно време беше, - блондито измърмори не много далеч от мен. – Хъркането ти като моторна резачка взе да става досадно.
Завъртях се и се докарах до седнала позиция. Докато го правех, осъзнах откъде идва миризмата. Някой беше сложил голяма пухена възглавница под главата ми. Вероятно опит да бъде мил, предполагам. Освен, ако не е била Розали.
Веднага щом лицето ми беше далеч от миризливата перушина, долових и други миризми. Като бекон и канела, омесени с вампирската миризма.
Премигнах, оглеждайки стаята.
Нещата не се бяха променили много, освен това, че Бела беше седнала по средата на дивана и интравенозната система я нямаше. Блонди седна до краката на Бела, с глава опряна на коленете й. Все още ме побиваха тръпки от това как небрежно я докосваха, макар че това беше много тъпо, вземайки в предвид всички факти. Едуард беше от едната й страна, държейки ръката й. Алис беше на пода, също като Розали. Сега лицето й не беше притеснено. И не беше трудно да разбера защо – беше си намерила друго обезболяващо.
- Хей, Джейк се събужда! - изчурулика Сет.
Той стоеше от другата страна на Бела, с ръка грижливо преметната през рамената й и препълнена чиния с храна в скута си.
Какво, по дяволите?
- Дойде да те търси, - каза Едуард, докато ставах на краката си. – И Езме го убеди да остане за закуска.
Сет улови изражението ми и побърза да обясни.
- Да, Джейк просто проверявах дали си добре, защото ти така и не се преобрази отново. Лея се притесни. Казах й, че най-вероятно си припаднал от умора, докато си бил все още човек, но нали я знаеш каква е. Както и да е, те имаха всичката тази храна и, по дяволите, - той се обърна към Едуард, - човече, умееш да готвиш.
- Благодаря ти, - измърмори Едуард.
Вдишах бавно, опитвайки се да си отпусна зъбите. Не можех да откъсна очи от ръката на Сет...
- На Бела и стана студено, - каза Едуард тихо.
Вярно. Пък и не ми влизаше в работата, все пак. Тя не беше моя.
Сет чу изказването на Едуард, погледна лицето ми, и внезапно и двете ръце му потрябваха, за да яде. Той махна ръката си от Бела и се нахвърли върху храната. Минах напред, само на няколко стъпки от дивана, все още опитвайки да възвърна обноските си.
- Лея патрулира ли? - попитах Сет. Гласът ми все още бе сънен.
- Дам, - каза той, след като преглътна. И той беше с нови дрехи. Стояха му по-добре, отколкото моите на мен. - Тя е на пост, не се притеснявай. Ще извие, ако има нещо. Разменихме се някъде около полунощ. Аз бягах цели 12 часа, - той се гордееше с това и си пролича от тона му.
- Полунощ? Чакай малко, кое време е сега?
- На зазоряване е . – той погледна през прозореца, за да се увери.
Аах, проклятие. Спал съм през остатъка от деня и през цялата нощ – тотално съм се изтървал.
- Мамка му. Извинявай, Сет. Наистина, трябвало е да ме изриташ, за да се събудя.
- Нее, човече, трябваше ти един здрав сън. Не си си почивал от кога? Нощ преди последния ти патрул за Сам? Някъде към 40 часа? 50 часа? Не си машина, Джейк. Пък и нищо интересно не си изпуснал.
Нищо? Погледнах бързо към Бела. Цветът й беше станал такъв, какъвто го помнех. Блед, но с розови отенъци. Устните й отново бяха розови. Дори и косата й изглеждаше по-добре, по-лъскава. Тя видя, че я преценявам и ми се ухили.
- Как е реброто? - попитах.
- Здраво облепено. Дори не го чувствам.
Завъртях очи. Чух Едуард да стиска зъби и осъзнах, че нейното театрално-цъфтящо поведение го дразнеше, също толкова колкото и мен.
- Какво има за закуска?, - попитах аз леко саркастично, - 0 отрицателна или АБ положителна?
Бела ми се изплези. Отново си беше пак тя.
- Омлети, - каза тя, но очите и погледнаха надолу и видях, че купичката с кръв е закрепена между крака й и този на Едуард.
- Отиди да си вземеш някаква закуска, Джейк. – каза Сет, - Има много в кухнята. Би трябвало да си абсолютно празен.
Разгледах храната в скута му. Приличаше на половин омлет от кашкавал и четвърт от канелено руло с размерите на фризби. Стомахът ми изкъркори, но не му обърнах внимание.
- А какво има Лея за закуска? - попитах Сет критично.
- Хей, занесох й храна още преди аз да бях хапнал нещо, - защити се той – тя каза, че предпочита да яде убито на пътя животно, но се обзалагам, че ще се огъне. Тези канелени рола... – той сякаш нямаше думи.
- Тогава ще отида да ловувам с нея.
Сет въздъхна, когато се обърнах да тръгвам.
- Може ли за момент, Джейкъб?
Карлайл ме питаше, така че когато се обърнах лицето ми беше по-респектирано, отколкото щеше да бъде, ако ме беше попитал някой друг.
- Да?
Карлайл се приближи, докато Езме се понесе към другата стая. Той спря на няколко крачки от мен, на разстояние малко по-голямо от обичайното между двама души, водещи разговор. Оцених това, че ми дава пространство.

- Говорейки за ловуване, - започна той с печален глас, - това ще е спорен въпрос за моето семейство. Разбирам, че досегашното ни споразумение е невалидно за момента, така че щях да искам съвета ти. Ще ни преследва ли Сам отвъд периметъра, който сте създали? Не искаме да рискуваме среща с някой от вашето семейство или да изгубим някой от нашето. Ако беше на наше място как щеше да постъпиш?
Отстъпих назад, леко учуден от начина, по който ми го каза. Какво ли знаех за това да бъдеш в кожата на кръвопиец? Но, все пак, познавах Сам.
- Има риск, - казах, игнорирайки останалите очи впити в мен и се постарах да говоря само на него, - Сам се е поуспокоил малко, но съм сигурен, че за него споразумението е невалидно. Докато смята, че племето ни или който и да е друг човек е в опасност, той няма да задава въпроси, ако ме разбираш. Но въпреки всичко, негов приоритет ще е Ла Пуш. Няма достатъчно от тях, които да осигурят прилично наблюдение на хората, докато се организират големи ловни партита, които да нанесат щети. Обзалагам се,че ще стоят близо до вкъщи.
Карлайл кимна замислено.
- Така че бих казал да излезете заедно, за всеки случай. И вероятно ще е по-добре да е през деня, защото ние бихме очаквали да е през нощта. Традиционни вампирски работи. Вие сте бързи – идете зад планините, достатъчно надалеч, така че да няма опасност да прати някой толкова далеч от вкъщи.
- И да оставим Бела незащитена?
Изсумтях.
- А ние какво сме, лукови глави ли?
Карлайл се разсмя, но лицето му бързо стана отново сериозно.
- Джейкъб, не можеш да се биеш срещу братята си.
Очите ми се присвиха.
- Не казвам, че няма да е трудно, но ако те наистина идват да я убият аз ще мога да я защитя.
Карлайл поклати нервно глава.
- Не, нямах предвид това, че ще си неспособен. А това, че ще е много грешно. Не искам това да тежи на съвестта ми.
- Няма да тежи на твоята, докторе, а на моята. Мога да се справя с това.
- Не, Джейкъб. Първо ще се уверим, че нашите действия не налагат това. - той се намръщи замислено, - ще ходим по трима, - реши той след секунда. – Това май е най-доброто, което можем да направим.
- Не знам, докторе. Разделянето на половина не е най-добрата стратегия.
- Ние имаме някои допълнителни способности, които ще подобрят това. Ако Едуард е един от тези трима, той ще може да ни осигури няколко километра безопасност.
И двамата погледнахме към Едуард. Неговото изражение накара Карлайл веднага да отстъпи.
- Сигурен съм, че има и други начини, - каза Карлайл. Беше ясно, че няма достатъчно силна физическа нужда, която да отдалечи Едуард от Бела точно сега. – Алис, сигурен съм, че ти можеш да видиш кои пътища ще са грешни?
- Тези, които изчезват, - каза Алис, кимайки – Лесно е.
Едуард, който се беше напрегнал от първия план на Карлайл, се успокои. Бела гледаше нещастно към Алис и онази бръчка на челото й, която показваше, че е нервна се беше появила.
- Добре тогава, - казах, - Всичко е уредено. Аз ще тръгвам. Сет, ще те очаквам по залез, така че се наспи някъде тук, ясно?
- Разбира се, Джейк. Ще се преобразя веднага щом съм готов. Освен ако..., - той се поколеба,поглеждайки към Бела – Имаш ли нужда от мен?
- Тя си има одеала, - го срязах аз.
- Добре съм, Сет, благодаря ти, - побърза да каже Бела.
И тогава Езме се плъзна пак в стаята с голяма покрита чиния в ръце. Тя се спря колебливо до рамото на Карлайл, нейните големи очи с цвят на тъмно злато бяха върху мен. Тя държеше чинията и плахо пристъпи напред.
- Джейкъб, - каза тя тихо. Нейният глас не беше толкова остър като на останалите. – Знам, че... идеята да ядеш тук, където мирише толкова лошо не предизвиква апетит у теб. Но ще се чувствам много по-добре, ако вземеш малко храна с теб, като тръгваш. Знам, че не можеш да си отидеш вкъщи и това е заради нас. Моля те, намали поне малко моето безпокойство. Вземи нещо за ядене. – Тя държеше храната към мен, лицето й бе меко и умоляващо. Не знам как го направи, защото тя не изглеждаше по-голяма от средата на двайсетте години и беше бяла като платно, но нещо в нейното изражение ми напомни на майка ми.
Леле!
- Ъмм, разбира се, разбира се, - измърморих аз, - Предполагам. Може би Лея е все още гладна или... нещо такова.
Пресегнах се и взех храната с една ръка, държейки я настрани на разстояние... Щях да я захвърля до някое дърво или нещо от сорта. Не исках тя да се чувства зле.
След това се сетих за Едуард.
„Не й казвай нищо! Нека си мисли, че съм я изял.”
Не погледнах към него, за да видя дали е съгласен. Трябваше да е съгласен. Кръвопиецът ми беше задължен.
- Благодаря ти, Джейкъб, - каза Езме, усмихвайки ми се. Как можеше каменно лице да има трапчинки, за бога?
- Ъмм, благодаря ти, - казах аз. Лицето ми беше горещо - по-горещо от обикновено.
Това беше проблемът да се движиш с вампири – започваш да свикваш с тях. Започваха да се месят в начина, по който виждаш света. Започваш да ги чувстваш като приятели.
- Ще дойдеш ли по-късно, Джейк? - попита Бела, когато се канех да побегна.
- Ъъъ, не знам.
Тя стисна устни, сякаш се опитваше да не се разсмее.
- Моля те. Може да ми стане студено.
Поех дълбоко въздух през носа си и след това, твърде късно, осъзнах, че това не е добра идея. Потреперих.
- Ами, може би.
- Джейкъб? - попита Езме. Направих крачка назад към вратата, когато тя продължи, и тя направи няколко стъпки към мен. – Оставих кошница с дрехи на прага. За Лeя са. Точно са изпрани - постарах се да ги пипам колкото мога по-малко. - Тя се намръщи. – Имаш ли нещо против да й ги предадеш?
- Ще се заема, - измърморих и след това се изстрелях през вратата, преди някой друг да успееше да ме придума за още нещо.

15. Тик-так, тик-так, тик-так

“Хей, Джейк, мислех, че ме искаш привечер. Защо не накара Лея да ме събуди преди да заспи?”
“Защото нямах нужда от теб. Добре съм си.”
Той вече обикаляше северната част на периметъра.
“Нещо?”
“Не. Нищо освен нищото.“
“Направил си някаво проучване?”
Беше намерил следа от една от страничните ми обиколки. Той се отправи след новата следа.
“Да, направих няколко обиколки. Знаеш, просто проверявах. Ако Калънови ще си правят пътуване за лов...”
“Добре казано. “
Сет зави обратно по главния периметър.
Беше по-лесно да тичам с него, отколкото с Лея. Макар че тя се опитваше, наистина се опитваше, мислите й винаги вземаха връх. Тя не искаше да бъде тук.
Не искаше да чувства умекването ми към вампирите – това, което се усещаше в главата ми. Не искаше да се съгласи с топлото приятелство на Сет с тях, приятелство, което се засилваше.
Забавно как смятах, че най-големият й проблем ще съм просто аз. Винаги си лазехме по нервите, когато бяхме в глутницата на Сам. Но сега нямаше никаква враждебност към мен – само към Калънови и Бела. Чудех се защо. Може би беше просто признателност, че не я принуждавах да напусне. Може би защото сега разбирах враждебността й по-добре. Както и да е, тичането с нея не беше толкова лошо, колкото очакаквах.
Разбира се, тя не се беше успокоила. Храната и дрехите, които Езме й изпрати, в момента пътуваха надолу по реката. Дори след като бях изял дела си - не защото миризмата бе неустоимо далеч от вампирската изгаряща смрад, но за да дам добър пример на саможертвена толерантност на Лея - тя отказа. Малкият лос, който беше хванала около пладне, не беше заситил изцяло апетита й. Дори направи настроениено й по-лошо. Лея мразеше да яде сурово.
“Може би трябва да минем на изток?” - предложи Сет. – “Да отидем натам, да видим дали чакат.”
“И аз си мислeх за това” – съгласих се аз. - “Но нека го направим, когато всички сме будни. Не искам да свалят защитата ни. Макар че трябва да го направим преди Калънови да се опитат да ловуват. Скоро.”
”Да.”
Това ме накара да се замисля.
Ако Калънови можеха да напуснат безопасно местността, те наистина трябваше да го направят. Вероятно трябваше да заминат още в секундата, в която ги предупредихме. Би трябвало да могат да си позволят друго убежище. А и имаха приятели на север, нали? Да вземат Бела и да бягат. Изглеждаше като очевиден отговор на проблемите им.
Вероятно трябваше да им го предложа, но се страхувах да не ме послушат. А аз не исках Бела да изчезне – да не знам дали е оживяла или не.
Не, това беше глупаво. Трябваше да ги оставя да вървят. За тях нямаше смисъл да остават, а и щеше да е по-добре – не по-безболезнено, но по-здравословно – за мен, ако Бела си отидеше.
Това беше лесно за казване сега, когато Бела не беше тук, изглеждайки развълнувана да ме види и същевременно вкопчила се в живота с нокти...
“О, вече попитах Едуард относно това” - помисли Сет.
“Какво?”
“Попитах го защо още не са тръгнали. Да отидат при Таня или някъде другаде. Някъде, прекалено далеч, за да ги последва Сам.”
Трябваше да си напомня, че току-що бях решил да давам на Калънови точните съвети. Че така беше най-добре. Така че не трябваше да се ядосвам на Сет задето е свършил тази работа. Въобще да не се ядосвам.
“Какво каза той? Чакат за възможност ли?”
“Не. Няма да си тръгнат.”
И това не трябваше да прозвучи като добра новина.
“Защо не? Това е глупаво.”
“Не точно” - каза Сет, сега отбранително. “Ще отнеме време докато Карлайл изгради такъв медицински достъп, какъвто има тук. Той има всичко, което му е необходимо, за да се грижи за Бела, а и акредитивните писма, за да поиска още. Това е една от причините да искат да отидат на лов. Карлайл смята, че ще се нуждаят от още кръв за Бела. Тя е използвала всичката нулева отрицателна, която са имали за нея. А и не му харесва да изчерпват резерва. И ще отиде да купи още. Знаеше ли, че можеш да си купиш кръв? Ако си доктор.”
Не бях готов да мисля логично все още.
“Все пак е глупаво. Могат да вземат по-голяма част с тях, нали? И да крадат от каквото имат нужда, където и да отидат. Кой го интересуват законните глупости, когато си безсмъртен?”
“Едуард не иска да поема риск като я мести.”
“Тя е по-добре отколкото беше.”
“Значително” - Сет се съгласи. В главата си, той сравняваше спомените ми на Бела, с окачени тръби, с последния път, когато я беше видял, докато напускаше къщата. Тя му се усмихваше и му махаше. - Но тя не може да се движи много, нали знаеш. Това нещо в нея рита адски болезнено.”
Преглътнах покачващите се към гърлото ми киселини.
“Да, знам.”
“Счупи й друго ребро” - каза той мрачно.
Препънах се и се олюлях за миг, преди да възстановя равновесието си.
“Карлайл отново я е превързал. Просто още едно счупване, каза той. И после Розали каза нещо за това, че дори и нормалните човешки деца са можели да чупят ребра. Едуард изглеждаше сякаш ще я обезглави.”
“Жалко, че не го е направил.”
Сет бе напълно в разказвателно настроение – знаеше, че всичко това живо ме интересува, макар че не бях поискал да го чуя.
“Бела има треска тези дни. В ниска степен – само потене и после студ. Карлайл не е сигурен какво е – може би просто е болна. Имунната й система не би могла да е във върхова форма точно сега.”
“Да, сигурен съм, че е просто съвпадение.”
“Тя обаче е в добро настроение. Говореше си с Чарли, смееше се и...”
“Чарли? Какво?! Как така е говорела с Чарли?”
Сет забави крачки; яростта ми го бе изненадала.
“Предполагам й се обажда всеки ден, за да я чуе. Понякога и майка й се обажда. Сега Бела звучи много по-добре, затова го уверяваше, че се подобрява...”
“Подобрява се? Какво, по дяволите, си мислят? Да дават на Чарли такива надежди, само за да го унищожат по-жестоко, когато тя умре? Мислех, че го подготвят за това! Че го предупреждават някак! Защо тя ще го лъже така?”
“Тя може и да не умре”, - помисли си Сет тихо.
Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя.
“Сет. Дори и тя да успее да оживее, все пак няма да остане човек. Тя го знае, както го знаят и останалите от тях. Ако не умре, ще трябва да направи доста сполучливо въплъщение на труп, хлапе. Или това, или да изчезне. Мислех, че се опитват да го направят по-лесно за Чарли. Защо...?”
“Мисля, че е идея на Бела. Никой не каза нищо, но лицето на Едуард изглеждаше точно като твоето мнение.”
Отново на същата вълна с кръвопиеца.
Тичахме тихо няколко минути. Тръгнах в нова посока, проучвайки на юг.
“Не се отдалечавай много.”
“Защо?”
“Бела ме помоли да ти кажа да наминеш.”
Зъбите ми се сключиха.
“И Алис иска да наминеш. Каза, че й е омръзнало да виси на тавана като прилеп в камбанария. – Сет сподави смеха си. – Смених се с Едуард. Опитвахме се да стабилизираме температурата на Бела. От студено до горещо, ако се наложеше. Предполагам, ако не искаш да го направиш, бих могъл да се върна...”
“Не. Ще отида,” – отвърнах.

“Добре.”
Сет не коментира повече. Концентрира се много усилено върху празната гора.
Продължих на юг, търсейки нещо ново. Обърнах се обратно, когато се натъкнах на първите знаци за наближилото населено място. Все още не бях близо до града, но не исках да се пуснат отново слухове за вълци. Бяхме си добре и невидими както досега.
Минах точно през периметъра по обратния път, отправяйки се към къщата. Макар че знаех, че е глупаво, не можех да се спра. Сигурно бях някакъв откачен мазохист.
“Нищо ти няма, Джейк. Просто това не е най-нормалната ситуация.”
“Моля те, млъкни, Сет.”
“Млъквам.”
Този път не се поколебах на вратата; просто влязох, сякаш притежавах мястото. Сетих се, че това щеше да вбеси Розали, но си беше пропиляно усилие. Нито Розали, нито Бела се виждаха някъде. Огледах наоколо, надявайки се, че не съм ги видял, сърцето ми опираше в ребрата ми по странен и некомфортен начин.
- Тя е добре, - прошепна Едуард. – Или по-скоро трябва да кажа същата.
Едуард бе на дивана с лице в ръцете си; не бе вдигнал поглед, когато заговори. Езме седеше до него, обвила раменете му с една ръка.
- Здравей, Джейкъб, - каза тя. – Много се радвам, че се върна.
- Аз също, - каза Алис с дълбока въздишка. Тя се появи, подскачайки надолу по стълбите и направила физиономия. Сякаш бях закъснял за някаква среща.
- Ъ, здрасти, - казах. Бе странно да се опитвам да бъда мил.
- Къде е Бела?
- В банята, - каза ми Алис. – Предимно течна диета, нали знаеш. А и всички неща, които поражда бременността...
- Аха.
Застанах там тромав и се заклатих леко на пети.
- О, чудесно, - изръмжа Розали. Извърнах глава и я видях как идва полускрита от стълбището към хола. Носеше Бела нежно в ръце, а на лицето й бе изписана остра насмешка, насочена към мен.
- Знаех си, че надушвам нещо неприятно.
И както преди, лицето на Бела светна като на дете в Коледната сутрин. Сякаш й бях донесъл най-страхотния подарък.
Беше толкова нечестно.
- Джейкъб, - издиша тя. – Ти дойде.
- Здрасти, Белс.
Езме и Едуард станаха. Гледах как Розали положи Бела внимателно на дивана. Гледах как, въпреки това, Бела пребледня и задържа дъха си – сякаш не трябваше да издава никакъв звук, независимо колко болеше.
Едуард погали челото й с ръка и после докосна врата й. Направи го да изглежда сякаш просто отмяташе косата й назад, но на мен ми изглеждаше като лекарско преценяване.
- Студено ли ти е? – промълви той.
- Добре съм.
- Бела, знаеш какво ти каза Карлайл, - рече Розали. – Не омаловажавай нищо. Така не ни помагаш да се грижим за теб.
- Добре, малко ми е студено. Едуард, би ли ми подал одеяло?
Завърях очи.
- Не е ли това причината, поради която съм тук?
- Ти току-що влезе, - каза Бела. - Обзалагам се, че си тичал цял ден. Почини си за минута. Вероятно ще се стопля за нума време.
Игнорирах я и отидох да седна на пода до дивана, докато тя все още ми обяснявяше какво да правя. От друга страна, не бях сигурен как... Тя изглеждаше толкова чуплива и бях уплашен да я преместя, дори и да поставя ръката си около нея. Затова само се облегнах внимателно до нея и оставих ръката си да почива до нейната. След това поставих другата си върху лицето й. Беше трудно да се каже дали беше по-студена от обичайното.
- Благодаря, Джейк. - каза тя, като усетих как потрепера.
- Да, – отвърнах.
Едуард седеше на облегалката на дивана до краката на Бела, очите му бяха върху лицето й. Беше трудно да повярвам, че при всичкия този супер-слух в стаята, никой нямаше да забележи, че стомахът ми къркореше.
- Розали, защо не донесеш на Джейкъб нещо от кунята? - каза Алис. Седейки тихо зад дивана, тя беше невидима.
Розали се втренчи, невярващо в мястото, откъдето дойде гласът на Алис.
- Благодаря, Алис, но не мисля, че искам да ям нещо, в което Русокоската се е изплюла. Обзалагам се, че организмът ми не би приел толкова приятно отровата.
- Розали никога не би изложила Есме, показвайки такава липса на гостоприемство.
- Разбира се, че не - отвърна Русокоската със сладък глас, на който не се доверих. Тя стана и изхвръкна от стаята.
Едуард въздъхна.
- Ще ми кажеш ако ме отрови, нали?- попитах.
- Да. - обеща Едуард.
И по някаква причина му повярвах.
Доста тропане се чуваше от кухнята и странният звук от протестиращ от злоупотреба метал. Едуард въздъхна отново, усмихвайки се леко. Тогава Розали се върна още преди да мога да помисля нещо повече за това. С доволно подхилване, тя остави сребърната купа на пода до мен.
- Да ти е сладко, мелез.
Това вероятно някога е било купа за смеси, но тя я беше изкривила, докато не я бе оформила точно като кучешка купичка. И беше обърнала внимание на детайлите. Беше издраскала думата Фидо на една страна. Отлично ръчно написано.
Понеже храната изглеждаше доста добре - парче месо и голям изпечен картоф с подправки, й казах:
- Благодаря, Блонди.
Тя изсумтя.
- Хей, знаеш ли как се нарича блондинка с мозък? – попитах и след това прдължих със същия тон. – Голдън ретрийвър.
- И това съм го чувала, - каза тя, без да се усмихва.
- Ще продължа да опитвам - обещах аз и започнах да се храня.
Тя направи отвратена физиономия и завъртя очи. След това седна на един от фотьойлите и започна да превключва програмите на големия телевизор, толкова бързо, така че нямаше начин дори да търси нещо да гледа.
Храната беше хубава, дори с вампирската миризма във въздуха. Ставаше лесно. Хах. Не точно нещо, което исках да правя...
Когато свърших, въпреки че обмислях да оближа купата, за да дам основателна причина на Розали да се оплаква, усетих студените пръсти на Бела да галят косата ми. Тя потупа врата ми.
- Хах. Време за постригване?
- Ставаш леко космат, - каза тя.
- Нека позная, някой тук се подстригва в салон в Париж?
Тя се изкикоти.
- Вероятно.
- Не, благодаря. - отвърнах аз преди да е успяла нистина да ми предложи. - Добре съм си за още няколко седмици.
Което ме накара да си помисля за още колко време тя щеше е добре. Опитах се да намеря по-учтив начин, за да я попитам.
- Е... ъм... коя е датата? Знаеш, датата за малкото чудовище. - Тя удари врата ми горе-долу със силата на падащо перо, но не отговри.
- Сериозен съм. - казх й. - Искам да знам колко още време ще бъда тук.
Колко още време ти ще си тук, помислих си. Погледнах я. Очите й бяха многозначителни, между веждите й личеше бръчка от стрес.
- Не знам. - промърмори тя. - Не точно. Очевидно не сме по деветмесечния стандарт, а не можем да направим и ултразвук, така че Карлайл определя времето по това колко съм голяма. Нормалните хора са около четиридесет сантиметра широки, - тя прокара пръст по средата на изпъкналия си корем, - когато бебето е пораснало достатъчно. По сантиметър всяка седмица. Бях тридесет тази сутрин и натрупвам по два сантиметра на ден, а понякога и повече.

От две седмици на един ден, а дните летяха. Животът й се отправяше бързо напред. Колко дни имаше, ако разчиташе на четиридесетте сантиметра ? Четири? Отне ми минута, за да се сетя как се преглъща.
- Добре ли си? - попита тя.
Кимнах, не бях сигурен как ще звучи гласът ми.
Едуард извърна лице от нас, докато слушаше мислите ми, но можех да видя отражението му в стъклената стена. Той отново бе изгарящият човек.
Странно как, когато имаше краен срок ставаше по-трудно да мислиш за заминаване или за нейното заминаване. Бях доволен, че Сет е повдигнал въпроса, така че знаех, че остават тук. Би било непоносимо да се чудя дали ще си тръгнат, дали ще ми отнемат тези два, три или четири дни. Моите четири дни.
Също беше странно как, дори когато знаех, че всичко е към края си, влиянието, което тя оказваше върху мен, само ставаше по-силно. Сякаш имаше връзка с уголемяващия й се корем – сякаш като ставаше по-голям, тя придобиваше някаква гравитационна сила.
За миг опитах да я гледам от по-далече, да се отделя от тази сила. Знаех, че не си въобразявам, че тя имаше по-голяма нужда от мен от всякога. Защо беше това? Защото тя умираше? Или защото знаеше, че дори и да не умре, все пак – в най-добрия случай – тя щеше да се промени в нещо друго, което не познавах и нямаше да разбирам? Тя докосна с пръсти скулата ми и кожата ми остана мокра там, където тя я докосна.
- Всичко ще е наред, - почти изтананика тя. Нямаше значение, че думите не означаваха нищо. Тя го каза както говорят хората на децата си онези безсмислени детски римувани песнички. Зайче-байче, бебче.
- Добре - промърморих аз.
Тя се сви срещу ръката ми, отпускайки главата си на рамото ми.
- Не мислех, че ще дойдеш. Сет каза, че ще дойдеш, както и Едуард, но аз не им повярвах.
- Защо не? - попитах аз дрезгаво.
- Ти не си щастлив тук. Но въпреки това дойде.
- Ти ме искаше тук.
- Знам. Но не трябваше да идваш, защото не е честно от моя страна да те искам тук. Щях да разбера.
Умълчах се за минута. Едуард бе възвърнал изражението си. Гледаше към телевизора докато Розали прехвърляше през каналите. Беше към шестстотния. Чудех се колко ли време щеше да отнеме да стигне до началото.
- Благодаря, че дойде - прошепна Бела.
- Мога ли да те попитам нещо? - запитах аз.
- Разбира се.
Едуард изглеждаше така сякаш не ни обръщаше никакво внимание, но знаеше какво щях да попитам, така че не ме заблуждаваше.
- Защо ме искаш тук? Сет може да те топли, а и вероятно с него е по-лесно, малкият весел хулиган. Но когато аз вляза през вратата, се усмихваш сякаш съм любимият ти човек на света.
- Ти си един от тях.
- Това е извратено, да знаеш.
- Мда - въздъхна тя. - Съжалявам.
- И все пак, защо? Не отговори на това.
Едуард отново гледаше встрани, сякаш се взираше през прозореца. Лицето му беше безизразно в отражението.
- Усещам го … съвършено когато си тук, Джейкъб. Сякаш цялото ми семейство е заедно. Имам предвид, предполагам че е така - никога преди не съм имала голямо семейство. Хубаво е. - Тя се усмихна за половин секунда. - Но просто не е цялостно ако не си тук.
- Никога няма да съм част от семейството ти, Бела.
Можех да бъда. Там щях да бъда добър. Но това бе просто далечно бъдеще, което умря много отдавна, преди да има шанс да съществува.
- Ти винаги си бил част от семейството ми - не се съгласи тя.
Зъбите ми изскърцаха.
- Това е глупав отговор.
- Кой не е?
- Какво ще кажеш за ‘Джейкъб, изпитвам удоволствие от болката ти’. - усетих как тя трепна.
- Би харесал това повече? - прошепна тя.
- Поне ще е по-лесно. Бих могъл да го разбера. Да се справя с него.
Тогава погледнах надолу към лицето й, толкова близо до моето. Очите й бяха затворени, а тя се мръщеше.
- Отклонихме се от въпроса, Джейк. Нарушихме равновесието. Длъжен си да бъдеш част от живота ми - мога да почувствам това, както и ти можеш. - Тя спря за секунда без да отваря очите си - сякаш ме чакаше да го отрека. Когато не казах нищо тя продължи. - Но не така. Направихме нещо грешно. Не. Аз направих. Направих нещо грешно и се отклонихме…
Гласът й се провлачи, а смръщването на лицето й се отпусна докато не стана просто малка бръчка в ъгъла на устните й. Чаках я да налее още лимонов сок в раните ми, но тогава леко хъркане прозвуча от гърлото й.
- Изтощена е - промърмори Едуард. - Беше дълъг ден. Тежък ден. Мисля, че трябваше да си легне по-рано, но тя те чакаше.
Не го погледнах.
Сет каза, че е счупило още едно от ребрата й.
- Да. Прави дишането й по-мъчително.
- Чудесно.
- Кажи ми когато отново вдигне температура.
- Аха.
Косъмчетата по ръката й, която не докосваше моята, все още бяха настръхнали. Едвам бях вдигнал глава да потърся одеяло, когато Едуард хвана едно и го провеси отстрани на кушетката, разпъвайки го, така че да се спусне върху нея.
От време на време, това нещо с четенето на мисли спестяваше време. Например, може би нямаше да се налага да правя голям въпрос от обвинението относно това, което ставаше с Чарли. Тази бъркотия. Едуард щеше просто да чуе точно колко ядосан…
- Да - съгласи се той. - Не е добра идея.
- Тогава защо? – „Защо Бела казва на баща си, че отива към подобрение, когато това единствено ще го направи по-отчаян?”
- Не може да понесе безпокойството му.
„Значи е по-добре…”
- Не. Не е по-добре. Но сега не бих я притиснал да направи каквото и да било, което я прави нещастна. Каквото и да се случи, това я кара да се чувства по-добре. Ще се справя с останалото след това.
Това не звучеше справедливо. Бела нямаше просто да прехвърли болката на Чарли за някоя по-късна дата, на някой друг, който да се изправи пред нея. Дори умираща. Това не бе тя. Ако познавах Бела, тя трябваше да има някакъв друг план.
- Тя е доста сигурна, че ще оживее - каза Едуард.
„Но не като човек” - изпротестирах аз.
- Не, не като човек. Но така или иначе се надява да види Чарли отново.
Оу, това ставаше все по и по-добре.
„Да види. Чарли.” - най-накрая го погледнах с обезпокоен поглед. „След това. Да види Чарли, когато тя цялата е блестящо бяла с червени очи. Не съм кръвопиец, така че може би пропускам нещо, но Чарли изглежда странен избор за първото й хранене.”
Едуард въздъхна.
- Тя знае, че няма да може да е близо до него за поне година. Мисли, че може да шикалкави. Да каже на Чарли, че трябва да отиде в специална болница от другата страна на света. Да поддържа връзка чрез телефонни обаждания…
- Това е лудост.
- Да.
- Чарли не е глупав. Дори и да не го убие, той ще забележи разлика.
- Тя един вид разчита на това.
Продължих да се взирам, чакайки го да обясни.
- Тя няма да остарява, разбира се, така че това ще постави времева граница, дори и Чарли да приеме каквото и извинение да измисли тя относно промените. - Той се усмихна леко. - Спомняш ли си когато се опита да й кажеш относно трансформацията си? Как я накара да познае?
Свободната ми ръка се сви в юмрук.
- Тя ти е казала за това?
- Да. Обясняваше ми… идеята ти. Виждаш, не й е позволено да каже на Чарли истината - ще е много опасно за него. Но той е умен, практичен мъж. Тя си мисли, че той ще измисли свое собствено обяснение. Предполага, че ще го схване грешно. - Едуард изсумтя. - В крайна сметка, ние едва се придържаме към, вампирските критерии. Той ще направи някакво грешно предположение относно нас, както направи тя в началото, и ние ще се съгласим с него. Мисли си, че ще може да го вижда… от време на време.
- Лудост - повторих аз.
- Да -съгласи се отново той.
Беше слабохарактерно от негова страна да й позволи да направи това, което искаше, само за да я запази щастлива сега. Това нямаше да свърши добре.
Което ме накара да си помисля, че той вероятно не очакваше тя да оживее, за да пробват лудия й план. Успокояваше я, за да може да е щастлива малко по-дълго.
Четири дни.
- Ще се справя с всичко, което дойде - прошепна той и сведе лицето си встрани, така че дори не можех да разчета изражението му. - Няма да й причиня болка сега.
„Четири дни?” - попитах аз.
Той не вдигна поглед.
- Приблизително.

„Кога тогава?”
- Какво точно имаш предвид?
Замислих се за това, което бе казала Бела. За това, че нещото било добре и плътно обгърнато в нещо здраво, нещо като вампирска кожа. И как ставаше това? Как излизаше то?
- От малкото проучване, което можахме да направим, явно съществата използват собствените си зъби, за да избягат от утробата - прошепна той.
Трябваше да направя пауза, за да преглътна злобата.
- Проучване? - попитах слабо аз.
- Затова не си виждал Джаспър и Емет наоколо. Това прави Карлайл в момента. Опитва се да разчете стари истории и митове, относно това с което трябва да се справим тук, доколкото можем, търсейки нещо, което би могло да ни помогне да придвидим поведението на съществото.
Истории? Ако имаше митове, то тогава…
- То тогава това не е първото по рода си? - попита Едуард, придвиждайки въпроса ми. - Може би. Всичко е много повърхностно. Митовете лесно могат да бъдат продукт на страх и въображение. Все пак… - той се поколеба - твоите митове са истина, нали? Навярно тези също са. Изглеждат локализирани, свързани …
- Как сте открили…?
- Имаше една жена, на която попаднахме в Южна Америка. Била е отгледана с традициите на нейните хора. Беше чувала предупреждения относно такива същества, стари истории, които са били предавани.
- Какви са били предупрежденията? - прошепнах аз.
- Че съществото трябва да бъде убито веднага. Преди да може да придобие прекалено много сила.
Точно както си помисли Сам. Беше ли прав?
- Разбира се, легендите им казват същото и за нас. Че трябва да бъдем унищожени. Че сме бездушни убийци.
Две от две.
Едуард се засмя сурово.
- Какво казват историите им за… майките?
Агония премина през лицето му и, когато се свих настрани от болката му, знаех, че нямаше да ми отговори. Съмнявах се, че можеше да проговори.
Розали - която бе била толкова неподвижна и тиха откакто Бела заспа, че почти я бях забравил - бе тази, която отговори.
Издаде сумтящ звук в гърлото си.
- Разбира се, нямало оцелели - каза тя. Нямало оцелели, прямо и безгрижно. - Раждане по средата на заразено блато с шаман, който да маже слюнка от ленивец по лицето ти, за да прогони злия дух никога не е било най-сигурния метод. Дори и нормалните раждания половината пъти са протичали тежко. Никое от тях не е имало това, което това бебе има - грижещи се за него с идея относно това от какво се нуждае бебето, които се опитват да посрещнат тези нужди. Лекар с напълно уникално познание за вампирската природа. Подходящ план да извадим бебето възможно най-безопасно. Отрова, която да поправи всичко, което се обърка. Бебето ще бъде добре. А онези други майки вероятно щяха да оцелеят ако бяха имали това - ако въобще съществуваха, като начало. Нещо, в което аз не съм убедена. - Тя подсмъркна надменно.
Бебето, бебето. Сякаш това бе единственото, което имаше значение. Животът на Бела бе второстепенна подробност за нея - лесна за пренебрегване.
Лицето на Едуард стана бяло като сняг. Ръцете му се извиха като нокти. Напълно егоистична и безразлична Розали се завъртя в стола си, така че гърбът й бе към него. Той се наклони напред, преминавайки в свита стойка.
- Позволи на мен,- предложих аз.
Той спря, вдигайки вежда.
Безшумно вдигнах кучешката ми паница от земята. После, с бързо, мощно тръсване на китката ми, я хвърлих към тила на Блонди толкова силно, че - с пронизително ‘тряс’ - се смачка, преди да рекушира до другата страна на стаята и да удари в парапета в долната част на стълбището.
Бела трепна, но не се събуди.
- Тъпа блондинка - промърморих аз.
Розали завъртя главата си бавно, а в очите й горяха пламъци.
- Вкара. Ми. Храна. В. Косата.
Това беше.
Избухнах в смях. Дръпнах се от Бела, за да не я разбутам, и се смеех толкова силно, че сълзи се стичаха по лицето ми. Оттатък кушетката чух звънтящия смях на Алис да се присъединява.
Чудех се защо ли Розали не скочи. Един вид го очаквах. Но тогава осъзнах, че смехът ми бе събудил Бела, въпреки че бе проспала същинския шум.
- Какво е толкова смешно? - промърмори тя.
- Вкарах й храна в косата - казах й аз, кикотейки се отново.
- Няма да ти простя това, куче -изсъска Розали.
- Не е толкова трудно да изтриеш паметта на блондинка - отвърнах аз. - Просто духни в ухото й.
- Намери някакви нови шеги - каза остро тя.
- Хайде, Джейк. Остави Розали на ми… - Бела спря по средата на изречението и вдиша остро. В същата секунда Едуард се надвесваше над мен, измъквайки одеялото встрани. Изглежда изпадаше в гърч, гърбът й се извиваше като дъга настрани от кушетката.
- То просто - изрече задъхано тя, - се протяга.
Устните й бяха побелели, а зъбите й бяха стиснати сякаш се опитваше да сдържи писък.
Едуард постави ръцете си от двете страни на лицето й.
- Карлайл? - повика той с напрегнат, тих глас.
- Тук - каза лекарят. Не го бях чул да влиза.
- Добре -каза Бела, все още дишайки затруднено и повърхностно. - Мисля, че свърши. Горкото дете няма достатъчно място, това е всичко. Става толкова голямо.
Наистина беше трудно да се понесе този любящ тон, който използваше, за да опише нещото, което я разкъсваше. Особено след грубостта на Розали. От него ми се прииска да хвърля нещо и към Бела.
Тя не забеляза настроението ми.
- Знаеш ли, напомня ми на теб, Джейкъб - каза тя с нежен глас, все още задъхваща се.
- Не ме сравнявай с това нещо - казах остро през зъби.
- Просто имах предвид бързия ти растеж -каза тя, изглеждайки така, сякаш бях наранил чувствата й. Хубаво. - Изстрелваше се право нагоре. Можех да те гледам как ставаш по-висок с всяка минута. То също е така. Расте толкова бързо.
Прехапах език, за да не кажа това, което исках да кажа - достатъчно силно, че усетих кръв в устата си. Разбира се, щеше да заздравее преди да успея да преглътна. От това се нуждаеше Бела. Да бъде силна като мен, да може да се възстановява…
Тя вдиша по-лесно и после се отпусна отново на кушетката.
- Хмм - промърмори Карлайл. Аз вдигнах поглед и неговият бе върху мен.
- Какво? - настоях аз.
Главата на Едуард се наклони на една страна, сякаш разсъждаваше върху това, което бе в ума на Карлайл.
- Знаеш, че се чудех относно генетичния строеж на плода, Джейкъб. Относно тези хромозоми.
- Какво за тях?
- Ами, вземайки предвид вашите прилики…
- Прилики? - изръмжах, не се насладих на множественото число.
- Бързият растеж и фактът, че Алис не може да види нито един от вас.
Усетих как лицето ми пребледнява. Бях забравил за това.
- Ами, чудя се дали това означава, че имаме отговор. Ако приликите са генетични.
- Двадесет и четири двойки - измърмори тихо Едуард.
- Не знаеш това.
- Не. Но е интересно да се размишлява по въпроса - каза Карлайл с успокояващ глас.
- Да. Просто очарователно.
Лекото похъркване на Бела отново започна, добре подчертавайки сарказма ми.
Тогава и започнаха, бързо подкарвайки генетичния разговор до степан, където единствените думи, които можех да разбера, бяха определителните членове и ‘и’-тата. И моето собствено име, разбира се. Алис се включи, коментирайки от време на време с веселия си глас като на птичка.
Въпреки че говореха за мен, не се опитах да разбера изводите, до които стигаха. Имах други неща на главата, няколко факта, с които се опитвах да се примиря.
Факт едно: Бела беше казала, че съществото е защитено от нещо толкова здраво, колкото вампирска кожа, нещо, което бе прекалено непроницаемо за ултразвуци, прекалено стегнато за игли. Факт две: Розали беше казала, че имат план да извадят детето безопасно. Факт три: Едуард беше казал, че - в митовете - другите чудовища като това си пробиват със зъби път навън от собствените си майки.

Потреперих.
И това създаде отвратително чувство, защото, факт четири: не много неща можеха да разкъсат нещо толкова здраво като вампирската кожа. Зъбите на нечистокръвното същество - според мита - бяха достатъчно силни. Моите зъби бяха достатъчно силни.
И вампирските зъби бяха достатъчно силни.
Беше прекалено трудно да се избегне очевидното, но определено ми се искаше да можех. Защото имах доста добра представа как Розали планираше да извади това нещо „безопасно”.

16. АЛАРМА ЗА ПРЕКАЛЕНО МНОГО ИНФОРМАЦИЯ



Тръгнах рано, много преди слънцето да е изгряло. Изкарах малко притеснено спане, лежейки на дивана. Едуард ме събуди, когато лицето на Бела почервеня и зае моето място до нея, за да я охлади. Протегнах се и реших, че съм достатъчно отпочинал за да свърша малко работа.
- Благодаря, - каза Едуатд тихо, виждайки плановете ми. – Ако маршрутът е чист, ще отидат днес.
- Вие си знаете.
Почувствах се добре да приема животинската си форма. Беше ми омръзнало да стоя човек за толкова дълго. Протегнах се, изправяйки извивките.
„Добро утро, Джейкъб” – поздрави ме Лея.
„Станали сте, добре. Колко време спа Сет?”
„Още не съм”, - помисли си Сет сънливо. „След малко. От какво се нуждаеш?”
„Мислиш ли, че можеш да издържиш още час?”
„Разбира се. Няма проблем.” – Сет се изправи на краката си. Разтръсквайки козината си.
„Нека направим голямата обиколка”, - казах на Лея. „Сет поеми периметъра.”
„Тръгвам.” – Сет премина в лек тръс.
„Пак за нечия вампирска поръчка.” – измърмори Лея.
„Имаш ли проблем с това?”
„Разбира се, че не. Обичам да глезя онези пиявици.”
„Добре. Да видим колко бързо можем да тичаме.”
„Добре, аз определено съм За.”
Лея беше на западния край на периметъра. Вместо да се приближи до къщата на Калънови, тя продължи в кръг докато обикаляше, за да ме пресрещне. Аз спринтирах право на изток, знаейки, че въпреки равния старт, тя ще ме изпревари скоро, ако се отпусна дори за секунда.
„Носът към земята, Лея. Това не е състезание, а разузнавателна мисия.”
„Мога да правя и двете и пак да те разбия.”
Признах и го.
„Знам.”
Тя се засмя.
Поехме по виещата се източна пътека през източните планини. Това беше познат път. Тичахме през тези планини, когато вампирите бяха напуснали преди година, правейки го част от нашия патрулен път за по-добра защита на хората тук. Върнахме границите назад, когато Калънови дойдоха обратно. Това беше тяхната земя според договора.
Но този факт може би не би значил нищо за Сам. Договорът беше разтрогнат. Въпросът днес беше колко точно искаше той да разпростре силата си. Искаше ли да заблуди Калънови да ловуват в тяхната земя или не? Беше ли Джаред казал истината или използваше предимството на мълчанието между нас?
Навлизахме все по-дълбоко в планините, без да открием и следа от глутницата. Избледнели вампирски следи бяха навсякъде, но миризмата сега беше позната. Миришех ги по цял ден.
Намерих тежка, скорошна и концентрирана на едно място следа – всички идваха тук, всички освен Едуард. Причината за събиране, може би е била забравена, когато Едуард е довел умиращата си бременна жена вкъщи. Стиснах зъби. Каквото и да беше, нямаше нищо общо с мен.
Лея не мина покрай мен, въпреки че можеше. Обръщах много повече внимание на всяка нова миризма отколкото на скоростта. Тя остана от дясната ми страна, бягайки с мен вместо да се състезава срещу мен.
„Отдалечаваме се доста” – призна тя.
„Да. Ако Сам случайно ловуваше, до сега щяхме да сме засекли следите му.”
„Сега е по-логично да се е барикадирал в Ла Пуш”, - помисли си Лея. „Той знае, че сега даваме на кръвопийците три допълнителни чифта очи и крака. Няма да е в състояние да ги изненада.”
„Това беше просто предпазна мярка.”
„Не искаме нашите скъпоценни паразити да поемат ненужни рискове.”
„Не”, съгласих се аз, игнорирайки сарказма.
„Толкова си се променил”, Джейкъб.
„И ти не си точно онази Лея, която винаги съм познавал и обичал.”
„Истина. По-малко досадна ли съм от Пол?”
„Изненадващо, но да.”
„Ах, сладък успех.”
„Поздравления.”
Отново тичахме в мълчание. Може би беше време да се върнем обратно, но никой от нас не искаше. Това бягане беше хубаво. Взирахме се в една и съща малка следа твърде дълго. Беше хубаво да разтегнем мускулите си на неравния терен. Не бързахме много, за това си помислих, че може би трябва да ловуваме на връщане. Лея беше доста гладна.
„Мм, мм” – помисли си кисело.
„Всичко е в главата ти”, казах й аз. „Това е начинът, по които ядат вълците. Естествено е. Вкусно е. Ако не мислиш за това от човешка преспектива...”
„Забрави разговора, Джейк. Ще ловувам, но не е нужно да ми харесва.”
„Разбира се”, съгласих се веднага. Не беше моя работа, ако тя искаше да прави нещата по-трудни за себе си.
Тя не добави нищо няколко минути, започнах да мисля да се връщаме обратно.
„Благодаря ти”, каза изведнъж Лея, с различен тон.
„За?”
„Че ми позволи да остана. Беше по-мил, отколкото имах право да очаквам, Джейкъб.”
„Оо, няма проблем. Всъщност, наистина го мислех. Нямам нищо против да си тук, както си мислех че ще бъде.”
Тя изръмжа, но това беше игрив звук.
„Каква оптимистична похвала.”
„Не се ласкай.”
„Добре, ако ти направиш същото.” Тя спря за секунда. – „Мисля, че си добър Алфа, не както Сам, но по твой собствен начин. Заслужава си да те следвам, Джейкъб.”
Умът ми се изпразни от изненада. Отне ми секунда да се съвзема и да отговоря.
„Е, благодаря. Не съм съвсем сигурен, че ще мога да на се лаская. От къде дойде това?”
Тя не отговори веднага, и аз последвах линията на мислите й. Тя си мислеше за бъдещето – за това, което казах на Джаред миналата сутрин. Как скоро ще дойде времето да се върна обратно в гората. За това как обещах, че тя и Сет ще се върнат в глутницата когато Калънови си тръгнат.
„Искам да остана с теб”, - каза ми тя.
Шок премина през краката ми, блокирайки движенията ми. Тя мина пред мен и се спря. Бавно се върна там, където бях замръзнал.
„Няма да съм пречка, обещавам. Няма да те следвам наоколо. Можеш да правиш каквото си поискаш, а аз ще ходя където искам. Само ще трябва да ме търпиш когато и двамата сме вълци.” – Тя се движеше напред-назад пред мен, размахваше дългата си сива опашка нервно. „И имам намерението да спра да се преобразявам веднага, щом мога... тъй че, това може би няма сме заедно толкова често.”
Не знаех какво да кажа.
„Като част от твоята глутница, съм толкова щастлива, колкото не съм била от години.
„И аз искам да остана”, - помисли си Сет тихо. Не бях осъзнал, че ни обръща толкова внимание докато бяга около периметъра. – „Харесвам тази глутница.”
„Хей! Сет, това няма да е глутница още дълго.” Опитах се да събера мсилите си, за да могат те да го убедят. „Сега имаме цел, но когато... след като това свърши, аз ще си остана вълк. Сет, ти имаш нужда от цел. Ти си добро хлапе. Ти си от типа хора, които винаги са били кръстоносци. И няма начин да напуснеш Ла Пуш сега. Ще завършиш гимназия и ще направиш нещо с живота си. Ще се грижиш за Сю. Моите порблеми няма да объркат бъдещето ти.”
„Но...”
„Джейкъб е прав”, - повтори Лея.
„Ти си съгласна с мен?”
„Разбира се. Но нищо от това не важи за мен. И без това щях да се махна. Ще си намеря работа някъде далеч от Ла Пуш. Може да се запиша в колеж. Да се запиша на йога и медитация, за да поработя над нрава си... и ще остана част от тази глутница за доброто на моето умствено здраве. Джейкъб, виждаш как в това има смисъл, нали? Няма да те притеснявам, ти няма да ме притесняваш, всички ще са щастливи.”
Обърнах се и започнах да се движа бавно на запад.
„Това е малко много за справяне, Лея. Нека го обмисля?”
„Разбира се. Колкото искаш.”

Отне ни повече да се върнем. Не се опитвах да бързам. Опитвах се да внимавам дотолкова, че да не си ударя главата в някое дърво. Сет роптаеше в главата ми, но бях способен да го игнорирам. Знаеше, че съм прав. Той нямаше да изостави майка си. Щеше да се върне в Ла Пуш и да защитава племето, както трябваше.
Но не можех да видя Лея да го прави. И това беше просто плашещо.
Глутница само с нас двамата? Без значение разстоянието, не можех да си представя... интимността на тази ситуация. Чудех се дали наистина се е замислила за това, или просто бе отчаяна да остане свободна.
Лея не каза нищо докато го премислях. Сякаш се опитваше да ми докаже колко лесно ще е, ако сме само ние.
Тичахме през стадо черни елени, тъкмо когато слънцето изгряваше, осветявайки облаците малко след нас. Лея въздъхна, но не се поколеба. Скокът й беше чист и експедитивен, грациозен дори. Повали най-големия, самеца, преди сепнатите животни напълно да разберат опасността.
Спуснах се към следващия най-голям елен, стискайки врата му между зъбите си бързо, за да не усети ненужна болка. Можех да усетя отвръщението на Лея, борещо се с глада й, опитах се да го направя по-лесно за нея, оставяйки вълка в мен в главата ми. Живял съм достатъчно като вълк, за да знам как да бъда животно напълно, да виждам нещата по този начин и да мисля по този начин. Оставих първичните ми инстинктите да надделеят, оставяйки я да го почувства. Тя въздъхна за момент, но след това иснстинктивно, изглежда реши да освободи умът си и да пробва да го види по моя начин. Беше много странно – умовете ни бяха много по-свързани отколкото са били преди, защото и двамата се опитвахме да мислим заедно.
Странно, но й помогна. Зъбите й преминаха през козината и кожата на рамото на жертвата й, откъсвайки дебел къс от свежата плът. Вместо да се отдръпне, както човешките й мисли искаха, тя остави вълка в нея да действа инстинктивно. Това беше един вид вцепеняващо, необмислено. Това й позволи да яде спокойно.
За мен беше лесно да направя същото. Радвах се, че не съм го забравил. Това може би отново щеше да бъде моя живот, скоро.
Щеше ли Лея да бъде част от този живот? Преди седмица, щях да намеря тази идея за просто ужасяваща. Нямаше да съм способен да я издържа. Но сега я познавах по-добре. И облекчена от постоянната болка, тя не беше същия вълк, не беше същото момиче.
Ядохме заедно докато не преядохме.
„Благодаря”, - каза ми тя по-късно, докато чистеше муцуната и лапите си във влажната трева. Нямах нищо против, тъкмо беше започнало да ръми и трябваше да преплуваме реката отново към вкъщи. Бях достатъчно чист. „Това не беше толкова лошо... да мисля по твоя начин.”
„Пак заповядай.”
Сет пристъпваше напред-назад, когато стигнахме периметъра. Казах му да поспи малко; Лея и аз можехме да поемем патрула. Сет беше в безсъзнание минута по-късно.
„Ще се връщаш пак при кръвопийците?” – попита Лея.
„Може би.”
„Трудно е за теб да си там, но и да стоиш далеч също. Познавам това чувство.”
„Знаеш ли, Лея, може би искаш да помислиш малко за бъдещето, за това какво наистина искаш да правиш. Главата ми няма да е най-щастливото място на Земята. Ще трябва да страдаш заедно с мен.”
Тя се замисли какво да ми каже.
„Уоу, това ще е лошо. Но, честно, ще е по-лесно да се справя с твоята болка, отколкото да се изправя пред моята.”
„Добре казано.”
„Знам, че ще е лошо за теб, Джейкъб. Разбирам това, може би по-добре отколкото си мислиш. Не я харесвам, но... тя е твоят Сам. Тя е всичко, което искаш и няма да имаш.”
Не можех да отговоря.
„Знам, че за теб е по-лошо. Поне Сам е щастлив. Поне е жив и е добре. Обичам го достатъчно, за да искам това. Искам да има това, което е най-добро за него.” Тя въздъхна. „Просто не искам да съм наоколо и да гледам.”
„Трябва ли да говорим за това?”
„Мисля, че да. Искам да знаеш, че няма да го направя по-лошо за теб. Господи, дори ще ти помогна. Не съм се родила несъстрадателна сръдла. Преди бях един вид добра, нали знаеш.”
„Паметта ми не се връща толкова назад.”
И двамата се засмяхме веднъж.
„Съжалявам за това, Джейкъб. Съжалявам, че страдаш. Съжалявам, че се влошава, а не се подобрява.”
„Благодаря, Лея.”
Тя се замисли за нещата, които бяха по-лоши, черната картина в главата ми, докато се опитвах да я изключа без успех.
Тя можеше да ги гледа от някаква дистанция, с перспектива, и трябваше да призная, че това помагаше. Можех да си представя, че може бих бил способен да го видя по този начин, след няколко години.
Тя видя смешната страна на ежедневното ми раздразнение, което идваше от мотаенето около вампири. Обичаше като дразнех Розали, смеейки се тихо и дори обмисляйки няколко шеги за блондинки, над които може би можех да поработя. Но тогава мислите й станаха сериозни, бавейки се на лицето на Розали по начин, който ме обърка.
„Знаеш ли, че това е лудост?” – попита ме тя.
„Ами, почти всичко сега е лудост. Но какво имаш предвид?”
„Онази руса вампирка, която мразиш толкова – определено я разбирам.”
За секунда си помислих, че си прави доста лоша шега. После, осъзнах, че е сериозна, яростта, която премина през мен беше трудна за контролиране. Беше добре, че се разделихме, за да обиколим. Ако беше някъде около мен...
„Чакай малко. Нека ти обясня.”
„Не искам да чувам нищо. Махам се от тук.”
„Чакай! Чакай!” – умоляваше ме докато се опитвах да се успокоя достатъчно, за да се преобразя. – „Хайде, Джейк.”
„Лея, това не е най-добрият начин да ме убедиш да прекарвам повече време с теб в бъдеще.”
„Йее,! Какво преиграване. Ти дори не знаеш за какво говоря.”
„За какво говориш, тогава?”
И тогава тя беше онази наранена Лея от преди. – Говоря за това да си генетично мъртъв, Джейкъб.
Злобната нотка на думите й ме остави неподготвен. Не очаквах да има моята ядосана нотка.
„Не разбирам.”
„Би могъл, ако не беше като всички останали. Ако "женските ми работи" - тя помисли думите с тежък саркастичен тон - не те караха да бягаш да се криеш, както всяко друго глупаво мъжко създание, всъщност би могъл да обърнеш внимание на значението им.”

„Оо.”
Да, никой от нас не обича да мисли за тези неща с нея. Кой би? Естествено, помня паниката на Лея онзи първи месец, когато се присъедини към глутницата – помня как я пренебрегнах като всички останали. Защото не можеше да е бременна – освен, ако нямаше някой наистина шантав религиозен начин. Тя не е била с никой след Сам. И след това, когато седмиците се влачеха и нищо не се превръщаше в нещо, тя разбра че тялото й повече не следваше нормалния ход. Ужасът – каква беше тя сега? Промени ли се тялото й, защото стана вълк? Или тя стана вълк, защото тялото й не беше добре? Единственият женски вълк в историята. Беше ли това, защото тя не беше женска, както би трябвало?
Никой от нас не е трябвало да се справя с това пречупване. Очевидно, не е като да можем да й симпатизираме.
„Знаеш ли защо Сам мисли, че отпечатваме” – помисли си тя, спокойно.
„Разбира се. Да се продължи родът.”
„Правилно. Да направим група малки вълчета. Оцеляването на вида, генетично продължение. Ти си отдаден на човека, който ти дава най-добри шансове да предаде вълчия ген.”
Чаках да ми каже до къде ще стигне с това.
„Ако бях поне малко добра в това, Сам щеше да е отдаден на мен.”
Болката й беше достатъчна, че се пречупих.
„Но не мисля, че има нещо грешно с мен. Нямам възможността да предам гена, очевидно, въпреки моята звездна кръв. Значи се превръщам в изрод – момичето – вълк, не добра за нищо друго. Аз съм генетично мъртва и двамата го знаем.”
„Не го знаем”, - успорих я аз. „Това е просто теория на Сам. Отпечатването става, но ние не знаем защо. Били мисли, че е нещо друго.”
„Знам, знам. Той мисли, че отпечатваме, за да правим по-силни вълци. Защото ти и Сам сте такива огромни чудовища – по-големи дори от бащите ни. Но и в двата случая, аз пак не съм кандидат. Аз съм... аз съм в менопауза. На 20 години съм и съм в менопауза.
Ъгх. Не исках да водя този разговор.
„Не знаеш това, Лея. Може би това е просто замръзнало – във – времето нещо. Когато напуснеш вълка и започнеш да остаряваш отново, сигурен съм, че нещата... ъгх... ще се върнат пак към нормално.”
„Може да помисля за това – само че, никой няма да отпечата мен, с моето застояло впечатляващо родословие. Знаеш ли,” добави тя, „ако ти не беше наоколо, Сет щеше да бъде най-добрият претендет за Алфа – според кръвта му, поне. Разбира се, никой не би имал в предвид мен...”
„Ти наистина искаш да отпечаташ, да бъдеш отпечатана, или което и да е?” Изисках се аз.” Какво лошо има да излезеш и да се влюбиш като нормален човек, Лея? Отпечатването е просто още един начин изборът да ти бъде отнет.”
„Сам, Джаред, Пол, Куил... изглежда не възразяват.”
„Никой от тях няма умът си в себе си.”
„Ти не искаш да отпечаташ?”
„Господи, не!”
„Това е просто защото вече си влюбен в нея. Това ще отмине, нали знаеш, ако отпечаташ. Няма да се нараняваш повече заради нея.”
„Искаш ли да забравиш какво чувстваш към Сам?”
Тя го обмисли за момент.
„Мисля, че искам.”
Въздъхнах. Тя мислеше по-здравословно от мен.
„Да се върнем на мисълта ми, Джейкъб. Разбирам защо русата ти вампирка е толкова студена – в преносен смисъл. Тя е фокусирана. Тя се е съсредоточила върху наградата, нали? Защото винаги искаш най-много това, което никога не можеш да имаш.”
„Ти би действала като Розали? Би убила някого, защото тя това ще направи, за да е сигурна, че никой няма да се меси в смъртта на Бела – ще го направиш, за да имаш бебе?”
„Просто искам възможности, които нямам, Джейкъб. Може би, ако нямаше нищо нередно с мен, никога не бих си го помислила.”
„Би убила за това?” изисках аз, не я оставяйки да избегне въпроса ми.
„Тя не прави това. Мисля, че по-скоро живее вместо някой друг. И... ако Бела ме помоли да й помогна с това...” тя направи пауза, обмисляйки. „Въпреки че не мисля много хубави неща за нея, може би ще направя същото като кръвопиицата.”
Силно ръмжене излезе през зъбите ми.
„Защото, ако беше обратното, щях да искам Бела да направи същото за мен. Както и Розали. И двете бихме постъпили като нея.”
„Ъгх. Ти си толкова лоша, колкото са и те.”
„Смешно е да знаеш, че не можеш да имаш нещо. Прави те отчаян.”
„И... това е границата ми, точно тук. Този разговор приключи.”
„Добре.”
Не беше достатъчно, че се съгласи да спре. Трябваше ми по-силен край от този.
Бях близо до мястото, на което си оставих дрехите, затова се преобръзих и вървях. Не мислех за разговора ни. Не защото нямаше за какво да мисля, а защото не издържах. Не можех да го видя по този начин – но беше трудно да устоя, когато Лея ми показа мислите и емоциите си право в главата ми.
Да, нямаше да тичам с нея, когато всичко това приключи. Може да бъде нещастна в Ла Пуш. Една малка Алфа команда преди да напусна завинаги, нямаше да убие никого.
Беше наистина рано, когато стигнах до къщата. Бела сигурно още спеше. Предположих, че мога да се покажа, за да видя какво става, да им дам зелена светлина да отидат да ловуват, и след това да намеря парче трева достатъчно меко, за да спя като човек. Нямаше да се преобразявам докато Лея спеше.
Но имаше доста шум, идващ от вътре, може би Бела не спеше. И след това чух звука на машината от горе – рентгенът? Чудесно. Може би ден четвърти от броенето започваше с трясък.
Алис отвори вратата за мен преди да мога да вляза.
Тя кимна.
- Здрасти, вълк.
- Здрасти, ниската. Какво става горе? – Голямата стая беше празна, всичкият шепот беше от горния етаж.
Тя сви малките си рамене.
- Може би друго счупване. – Опита се да каже думите непринудено, но можех да видя пламъците в очите й. Едуард и аз не бяхме единствените, които горяха покрай това. Алис също обичаше Бела.
- Друго ребро? – попитах дрезгаво.
- Не. Този път е тазът.
Смешно е как продължаваше да ме удря, сякаш всяко ново нещо беше изненада. Кога щях да спра да се изненадвам? Всяко ново бедствие изглеждаше очевидно в случая.
Алис се взираше в треперещите ми ръце.
Тогава чухме гласа на Розали горе.
- Видяхте ли, не чух счупване. Трябва да си прегледаш ушите, Едуард.
Нямаше отговор.
Алис направи гримаса.
- Накрая Едуард ще разкъса Роуз на малки парчета. Изненадана съм, че тя не го вижда. Или си мисли, че Емет ще е способен да го спре.
- Аз ще спра Емет, - предложих аз. – Ти можеш да помогнеш на Едуард с разкъсването на части.
Алис се усмихна едва.
Процесията слезе по стълбите
- Едуард носеше Бела този път. Тя държеше чашата с кръв с двете си ръце, лицето й беше бяло. Можех да видя, че бе наранена, въпреки че се опитваше да внимава с всяко свое движение на тялото си да не го покаже.
- Джейк,- прошепна тя и се усмихна въпреки болката.
Вгледах се в нея, без да казвам нищо.
Едуард настани Бела внимателно на дивана й и седна на земята до главата й. Зачудих се защо не са я оставили горе, но тогава реших, че това трябва да е идея на Бела. Тя искаше да се правим, че нещата са нормални, да избягва болничните приспособления. И той й угаждаше. Естествено.
Карлайл слезе бавно, последен, лицето му бе пресечено от тревога. Това го правеше да изглежда достатъчно възрастен за да бъде доктор.
- Карлайл, - казах аз. - Минахме половината път до Сиатъл. Няма знак от глутницата. Можете да тръгвате.
- Благодаря, Джейкъб. Времето е добро. Имаме нужда. – Черните му очи се насочиха към чашата, която Бела държеше толкова здраво.
- Честно, мисля че може да бъдете повече от трима. Почти сигурен съм, че Сам се концентрира върху Ла Пуш.
Карлайл кимна в съгласие. Изненада ме колко искащо прие съвета ми.
- Ако мислиш така. Алис, Езме, Джаспър и аз отиваме. След това Алис може да заведе Емет и Роуз...
- В никакъв случай, - изсъска Розали. - Емет може да дойде сега с вас.
- Трябва да ловуваш, - каза Карлайл с вежлив тон.
Тонът му не умекоти нейния.
- Ще ловувам с него. – изръмжа тя, накланяйки глава към Едуард.
Карлайл въздъхна.
Емет и Джаспър бяха долу на стълбите бързайки, и Алис се присъедини към тях при задната стъклена врата в същата секунда. Езме застана от едната страна на Алис.
Карлайл постави ръката си върху моята. Студеният допир не беше приятен, но не се отдръпнах. Стоях спокойно, на половина, заради изненадата и на половина, защото не исках да нараня чуствата му.
- Благодаря, - каза отново и след това изчезна през вратата заедно с останалите четирима. Очите ми ги проследиха докато преминаваха през ливадата и тогава изчезнаха преди да успея да си поема въздух. Нуждите им трябва да са били по-спешни, отколкото си представях.

Нямаше звук за минута. Можех да усетя някой да ме наблюдава, и знаех кой може да бъде. Мислех да изляза и да взема малко витамини, но шансът да съсипя сутринта на Розали изглеждаше твърде хубав, за да пропусна.
Затова се насочих към фотьойла до този, в който беше седнала Розали, настанявайки се така че главата ми бе наклонена към Бела и левият ми крак беше близо до лицето на Розали.
- Иу. Някой да изведе кучето, - измърмори тя, сбръчвайки нос.
- Чувала ли си този, Психо? Как умират мозъчните клетки на блондинката?
Тя не каза нищо.
- Е? – попитах аз. – Знаеш ли или не?
Тя погледна целенасочено към телевизора и ме игнорира.
- Чувала ли го е? – попитах Едуард.
Нямаше хумор по измъченото му лице – той не мръдна очите си от Бела. Но ми каза:
- Не.
- Страхотно. Значи ще му се насладиш, кръвопийце – мозъчните клетки на блондинките умират сами.
Розали все още не поглеждаше към мен.
- Убивала съм хиляди пъти повече от теб, ти отвратителен звяр. Не го забравяй.
- Някой ден, хубава кралице, ще ти омръзне просто да ме заплашваш. Наистина се надявам на това.
- Достатъчно, Джейкъб. – каза Бела.
Погледнах надолу, тя ми се мръщеше. Изглежда доброто настроение от вчера беше отдавна изчезнало.
- Добре, не исках да я притеснявам. Искаш ли да си тръгна? – предложих аз.
Преди да успея да се обнадеждя или обезпокоя, че най-сетне се е уморила от мен, тя премигна, и мръщенето й изчезна. Изглеждаше напълно шокирана, че мога да стигна до това заключение.
- Не. Разбира се, че не.
Въздъхнах, и чух как Едуард въздъхна съвсем тихо. Знаех, че също и на него му се иска да ме беше преодоляла. Твърде жалко, че никога не я помоли да направи нещо, което би я направило нещастна.
- Изглеждаш уморен, - изкоментира Бела.
- Като мъртвец, - признах аз.
- Иска ми се да те видя мъртав, - промърмори Розали, твърде тихо, за да я чуе Бела.
Аз просто потънах по-дълбоко в стола, настанявайки се по-удобно. Голият ми крак застана по-близо до Розали, и тя се вцепени. След няколко минути Бела помоли Розали да напълни купичката отново. Усетих вятъра, когато Розали излетя нагоре за да й донесе още кръв. Беше наистина тихо. Можех дори да подремна, помислих си аз.
И след това Едуард каза,
- Каза ли нещо?, с объркан тон. Странно. Защото никой не беше казал нищо, и защото слухът на Едуард беше добър колкото моя, и той го знаеше.
Той се взираше в Бела, и тя в него. И двамата изглеждаха объркани.
- Аз? – попита тя след секунда. – Нищо не съм казала.
Премести се на коленете си, лягайки над нея, изражението му изведнъж бе пременено по напълно различен начин. Черните му очи фокусирани върху лицето й.
- За какво си мислиш в момента?
Тя се взря в него, невиждайки.
- Нищо. Какво става?
- Какво си мислеше преди минута? – попита той.
- Просто ... за остров Езме. И перата.
Звучеше ми напълно несвързано, но тя се изчерви. И си помислих, че е по-добре да не знам.
- Кажи нещо друго.
- Какво например? Едуард какво става?
Изражението му се промени отново и той направи нещо, което накара устата ми да падне отворена. Чух задъхване зад мен и знаех, че Розали се е върнала и е толкова поразена колкото и аз.
Едуард, съвсем леко постави и двете си ръце срещу огромния й кръгъл стомах.
- Т... – преглътна той. – То... бебето харесва звука на гласът ти.
Имаше един кратък удар на пълна тишина. Не можех да помръдна и мускул, дори да премигна. Тогава...
- О господи, можеш да го чуеш! – изкрещя Бела. В следващия момент тя трепна.
Ръката на Едуард се премести към върха на стомаха й и нежно погали мястото, където сигурно я е ритнало.
- Шшш, - прошепна той. – Стряскаш го... него.
Очите й станаха диви и се изпълниха с учудване. Тя погали стомаха си.
- Съжалявам, бебче.
Едуард чуваше трудно, главата му наклонена към издутината.
- Какво си мисли в момента, - изиска Бела нетърпеливо.
- То... той или тя е..., - той направи пауза и погледна в очите й. Очите му бяха изпълнени също със сродно благоговение – само че неговите бяха по-предпазливи и недоволни. - То е щастливо. – каза Едуард със скептичен глас.
Дъхът му се сепна, и не можеше да не се види налудничевият проблясък в очите й. Обожанието и предаността. Големи, тежки сълзи се плъзнаха от очите й, надолу по лицето й към усмихващите й се устни.
Докато се вглеждаше в нея, лицето му не беше изплашено, или ядосано, или горящо или някое от израженията, които имаше откакто се върнаха. Той беше удивен заедно с нея.
- Разбира се, че си щастливо хубаво бебенце, разбира се че си, - напяваше тя, галеше стомаха си докато сълзи се стичаха по бузите й. – Как може да не е, в безопасност и топлина и обичано? Обичам те толкова много, малък Ей-Джей, разбира се че си щастлив.
- Как го нарече? – попита Едуард любопитно.
Тя се изчерви отново.
- Един вид го кръстих. Не мислех, че ще искаш да знаеш... е добре, знаеш.
- Ей–Джей?
- Името на баща ти също е било Едуард.
- Да. И какво? – той направо пауза и тогава каза – Хммм.
- Какво?
- Той харесва и моят глас, също.
- Разбира се, че го харесва. – тонът й беше почти радостен. – Ти имаш най-хубавият глас във вселената. Кой няма да го хареса?
- Нямаш ли резервен план? – попита Розали, лягайки на облегалката на дивана със същото учудено, сияещо изражение на лицето си като това на Бела. – Ами ако той е тя?
Бела избърса с опакото на ръката си влажните си очи.
- Мислех си за няколко неща. Играейки си с Рене и Езме. Мислех си... Ре – не – зме.
- Ренезме?

- Ренезмее. Твърде странно?
- Не, харесва ми, - увери я Розали. главите им бяха близко, злато и махагон. - Красиво е. Единствено по рода си, за това е идеално.
- Все още си мисля, че е Едуард.
Едуард се взираше в пространството, лицето му празно докато слушаше.
- Какво? – попита Бела, лицето й просто греещо. – Какво си мисли в момента?
В началото не отговори, и после – шокирайки ни отново, три отчетливи въздишки – той положи главата си, наклонена към издатината й.
- Той те обича, - прошепна Едуард, звучейки замаян. – Той абсолютно те обожава.
В този момент, знаех че съм сам. Съвсем сам.
Исках да се ритна, когато осъзнах колко много разчитах на този вампир. Колко глупаво – сякаш можеш да разчиташ на пиявица. Разбира се той щеше да ме предаде накрая.
Разчитах да е на моя страна. Разчитах на него да страда повече отколкото страдам аз. И, най-много от всичко, разчитах на него да мрази разбунтувалото се нещо убиващо Бела, повече отколкото го мразех аз.
Вярвах му за това.
И все пак те бяха заедно сега, двамата склонени над невидимото чудовище, очите им като на щастливо семейство.
И аз бях сам с моята омраза и болка, която беше толкова ужасна сякаш бях измъчван. Сякаш бях влачен бавно през легло от бръснарски ножчета. Болка толкова ужасна, че ще приема смъртта с усмивка, само за да се махне.
Ударът отключи замръзналите ми мускули, и аз бях на крака.
Техните глави сключени, и аз видях моята болка да преминава през лицето на Едуард, когато той влезе в главата ми отново.
- Ахх, - шокира се той.
Не знаех какво правя, стоях тук, треперейки, готов да стрелна към първото бягство, за което можех да мисля.
Движейки се като змия, Едуард се стрелна към края на малката маса и взе нещо от чекмеджето. Той ми го подаде, и аз хванех предмета инстинктивно.
- Върви, Джейкъб. Мяхай се от тук. – не го каза злобно, той изрече думите към мен сякаш бяха животоспасяващи. Той ми помагаше да намеря изхода, за който умирах.
Предметът в ръката ми беше връзка ключове за кола.